Сараевските Ромео и Жулиета: поуката?

| от chronicle.bg |

Човечеството не е способно да опази голямата любов. Колкото и да се говори за нейното всемогъщо действие, в крисизни времена, дори сила като любовта няма място. Трагедията „Ромео и Жулиета“ на Шекспир е художественият сюжет, който изследва тази тематика. А ние мислим над нея вече векове наред, връщаме се непрестанно към мотива и всеки си мисли колко е глупаво двама влюбени да попаднат в плен на обстоятелствата.

Близо 4 века са минали откакто Шекспир създава най-великата любовна история на всички времена. Но само 25 години ни делят от момента, в който съдбата на Ромео и Жулиета се разиграва в реална обстановка. Това е почти днес, на фона на столетията, изминали от написването на трагедията. Някои си мислят, че сме напреднали в развитието си, но историята на Бошко Бркич и Адмира Исмич е недвусмислена. Поуките са на лице, теорията е неоспорима, практиката – трудно осъществима.

А фактите говорят достатъчно, затова може би е хубаво да бъдат припомняни.

Вечерта на 18 май 1993 г. Един сърбин и една босненка осъществяват мечтата си – да избягат от Сараево към Сърбия в търсене на по-добър живот, далеч от войната. Различните им произход и религии правят бъдещото им съжителство на практика невъзможно. Адмира и Бошко са на 25 години и са заедно от девет години. Родени са в знаковата за цял свят 1968 г. Учат заедно химия и по време на учението започват връзка, а след завършването се сгодяват. Всички недоумяват как може мюсюлманка и християнин да искат да създадат семейство. Различни са и като произход, и като характер – Адмира е дива, не прилича на останалите момичета, може да оправи мотоциклет и обича да се забавлява. Бошко е по-различен – чаровен, мил, обича уединението и тихите сбирки. Младите, които се запознават в навечерието на новата тогава 1984 г. Не се интересуват от мнението. Девет месеца преди смъртта си се местят да живеят заедно.

След избухването на на гражданската война в Босна и Херцеговина остават в Сараево, който тогава е под обсада. Животът е под постоянна заплаха. Хората не могат да ходят свободно по улиците, защото снаряди падат непрекъснато и навсякъде – на площадите, на пазарите, върху жилищните сгради. Майката на Бошко е избягала преди злощастните събития, но той остава заради Адмира. За да му се отплати, че не я е изоставил, тя решава да замине с него към Сърбия.

Четиринадесет месеца след избухването на войната, чрез познанства в сръбската армия, Бошко уговаря на теория безопасното им преминаване през града. През нощта между 18 и 19 май, двамата трябва да прекосят моста Връбаня над река Миляцка и никой да не ги спре. Мястото е ничия земя – на границата между враждуващите лагери.

Докато прекосяват моста обаче, срещу тях е изстрелян снаряд, който убива Бошко на място, а Адмира е смъртоносно ранена. След като е уцелена, тя пропълзява и прегръща тялото на Бошко, след което загива. След време двамата ще станат известни като сараевските Ромео и Жулиета. Но не и преди абсурдът да продължи.

Човекът, който разказва историята им на света е Кърк Шорк – кореспондент на „Ройтерс“, изпратен да отразява войната. Първоначално прави снимка на две тела, лежащи в ничията земя и продължава задълженията си. От редакцията обаче насочват вниманието му към снимката, която им изпраща, и той се доближава на безопасно разстояние до мястото. Докладът, който изпраща е с дата 23 май и съобщава за две мървти тела, „вкопчени в последна прегръдка“ на брега на река Миляцка. Никой не може да прибере телата им и те ще останат така още един ден – общо шест дена от 18 до 24 май. В доклада още се съобщава за труп намиращ се наблизо, който не е прибран от пет месеца.

Босненците обвиняват сърбите, сърбите – босненците. Никой не поема отговорността.

Родителите на Адмира научават два дена след убийството. Разбират от журналисти от радиото, които им се обаждат, за да потвърдят смъртта на Бошко. Родителите искат само едно – да приберат телата на децата си и да ги погребат заедно. Но никой не позволява на врага да навлезе в ничията територия.

Накрая е постигнато споразумение и телата са погребани в сръбско гробище извън Сараево. През 1995 г. са преместени в гробището в Сараево.

Кърк Шорк е застрелян от млад войник през 2000 г. В Сиера Леоне. Прахът му е разделен на две части – едната е положена във Вашингтон, а другата е до гроба на двойката, която той увековечава – двамата души, за които той пише: „в страна, полудяла от воюване, двамата бяха луди един за друг.“

Днес се навършват 25 години от смъртта на Адмира и Бошко. А поуките? Те са ясни и без да ги артикулираме.

 
 

Кевин Харт ще играе във филма по играта Монополи

| от chronicle.bg |

Комикът и актьор (но не и водещ на Оскарите) Кевин Харт е подписал с Lionsgate за роля във филма по класическата игра Монополи, режисиран от Тим Стори. В момента Харт си партнира с Брайън Кранстън в драмата „The Upside“, която успя да детронира „Aquaman“ в боксофиса.

Монополи за първи път излиза през 1935 година и става една от най-популярните игри за всички времена с 250 милиона продадени бройки. Идеи за филм по играта се появяват още през 2008 година, когато Universal и Ридли Скот проявяват интерес към евентуален проект. Той обаче не се случва и през 2012 Lionsgate купуват правата за екранизиране и наемат Андрю Никол да напише сценарий.

Проектът този път явно е сериозен, щом имаме новина за участието на Харт в главната роля. Стори освен режисьор ще е и продуцент. Двамата не се срещат за първи път – те работят заедно по „Think Like a Man „, „Think Like a Man  Тоо“, „Ride Along“ и „Ride Along 2″. Стори, заедно с Лесли Смол, режисираха и три комедийни представления на Харт.

Историята с Оскарите изглежда не е разклатила имиджа на Кевин и той продължава да бъде търсено лице в Холивуд. Най-големият проблем остава да видим как въобще Монополи ще се превърне във филм.

 
 

Верни ли са вицовете за чукчите?

| от Радослав Тодоров |

Чукчите са ни известни най-вече от вицовете, където винаги са представяни като недодялани, прости или в най-добрия случай крайно наивни персонажи. Поредицата от анекдоти за тях с времето се е превърнала едва ли не в жанр. Трябва ли обаче непременно да й се доверяваме?

Тяхната изключително сурова родина, Чукотка, определено не е място, където един глупав и нескопосан човек би оцелял.

„Чукча” всъщност е прозвище, с което местното население е станало известно на запад. То идва от туземното „чаучу”, означаващо „собственик на огромни еленови стада”. Така са се представили вождовете на номадските племена от вътрешността на Чукотка пред първите руски пътешественици, стигнали дотам.

В същото време обитателите на крайбрежните райони занимаващи се предимно с лов на морски животни са носели названието „анкалу”. Така се получило, че и двете групи били обединени под общото наименование „чукчи”, както по подобен начин и племената от групата на евенките били кръстени „тунгуси”. Самите чукчи се самоназовават „ораветлат”, означаващо „хора”, като в миналото са предпочитали да се именуват с по-горделивото „луораветлат” – „истинските хора”. А всички останали племена, те едва ли не считали за хора едва и ги търпели единствено в ролята на взети във война пленници. Затова техните съседи не знаели покой, освен в редките години, когато чукчите пропускали да се отправят на военен поход поради някакви причини. По отношение на появилите се там през 17 век руснаци, чукчите в крайна сметка се съгласили, че и те са „истински хора”, които може да бъдат уважавани, но докато се стигне до това били необходими 150 години непрестанни руско-чукотски войни.

Като цяло колонизацията на Сибир от руснаците протекла сравнително гладко и с доста по-малко битки и оказана съпротива отколкото колонизацията на Америките от европейците.

чукчи

Казаците – паравоенно формирование служещо на руския цар, се били като сибирския еквивалент на американските конкистадори и трапери. Те се придвижвали из тайгата предимно с лодки по реките и пристигайки на територията на някое ново племе тържествено му предлагали да „паднат под ръката на великия бял цар”. След което от туземците се изисквало единствено да произнесат някаква клетва на развален руски и да се съгласят да плащат налог за да станат руски поданици. Руснаците искали от тях да плащат налога в животински кожи. Именно това изискване станало и една от основните причини за толкова лесното и бързо завземане на Сибир. Ценните кожи от белки, самури, видри, мечки и друг дивеч, били конвертируема валута за руснаците още от княжеските времена. Но докато в европейската част дивите животни вече били доста изтребени, то в Сибир и най-бедните туземци се разхождали целите в кожи, поради което плащането на въпросния данък не представлявало никакъв проблем за тях.

Така за близо половин век казашките отряди преминали почти целия Сибир, в повечето случаи туземците веднага склонявали на условията им, ако някъде се случело някое войнствено племе да откаже и да ги нападне, бързо го склонявали само с няколко пушечни изстрела да се разбяга. В този дух протичала колонизацията докато казаците не достигнали до Чукотка. Чукчите се оказали изключително корави воини, дори и на фона на това, че били на съвсем примитивно материално и технологическо ниво спрямо новопоявилите се европейски врагове. Техните щитове и доспехи били единствено от кост и дърво, а в бой те влизали под звуците на тъпани направени от изпъната човешка кожа. Всеки мъж чукча от малък преминавал през невъобразимо тежки тренировки, като например трябвало да свиква да отбягва редовно внезапен замах към главата му с горяща цепеница и въобще да изгради светкавични рефлекси против всякакви опасности.

Подрастващият чукча вече трябвало да може да дочува полета на пусната в гръб по него стрела и да отскача от пътя й. Ако издържел всички тези опасни изпитания той ставал воин, ако загинел при някое от тях, то баща му дори не си спомнял повече, че е имал някога такъв недостоен син. Въпреки че чукчите били сравнително малък народ, едва около 10 000 души, те успявали да всеят голям смут и страх на доста обширна територия. Освен страх, те предизвиквали и огромна ненавист у съседните им племена, поради което и не било трудно за руснаците да ги склонят да се бият на тяхна страна против омразните си врагове. В средата на XVII век дотам за първи път достигнали казашки военни подразделения със задачата да покорят чукчите под скиптъра на руския цар.

чукчи

Нищо обаче не се получило.

Още при първия сблъсък, чукчите обсипали казаците с дъжд от стрели, след което се пръснали из тундрата, откъдето периодично се появявали само за да им нанасят изтощаващи удари и да ограбват обоза им, след което отново изчезвали. Новината за крахът на тази операция не се харесала в Кремъл и през 1727 г. оттам решили да изпратят нова експедиция от 400 души редовна войска и казаци, която окончателно да покори този войнствен народ. Отрядът пътувал цели две години през дивия Сибир докато успее да се добере до Анадирски Острог, където да попълни редиците си със съюзници от жадните за мъст към чукчите племена на якутите и коряките.

Започнала Голямата Руско-чукотска война продължила близо 30 години, през която из пустошта на Крайния Север се водели битки от по няколко хиляди души и от двете страни. Руснаците се оказали в невъзможност да противодействат на партизанската война, която чукчите предприемат против тях с внезапни набези, ограбвания на обозите им и разрушаване на фортовете им. Тази война била не по-малко мащабна и ожесточена от знаменитите „индиански войни” в Дивия Запад, но за разлика от своите американски събратя, чукчите я спечелили.

През 1763 г. руснаците окончателно свили знамената, изоставяйки фортовете си в този район, и напуснали Чукотка. Веднага след това победоносните чукчи се нахвърлили на поселенията на руските съюзници – коряките, и нанесли страшни опустошения на селищата им. Те заграбили всичките им еленови стада, което принудило коряките занапред да се препитават от лов на морски зверове.

Чукчите не били глупави и с времето започнали да оценяват предимството на стоките, пристигащи покрай руснаците, като железни сечива, пушки, кибрит, водка и накрая сами преценили, че присъединяването им към Русия не е чак толкова лоша идея. Така през 1778 година решили да приемат предложението за поданичество, но при условие че и занапред разполагат с пълно самоуправление и не плащат никакви данъци и налози. Подобни условия никое друго племе не е успявало да договори. С това проточилият се близо век и половина конфликт приключил.

Чукчите формално станали поданици на империята, но реално не признавали никаква власт чак до ХХ век и се срещали с руснаците само за да търгуват. Дори и по времето на Сталин, когато цели класи и народи били жестоко репресирани от властта, чукчите останали напълно незасегнати и от колхозите и от лагерите. Нещо повече, руснаците даже им плащали да отстрелват избягали от ГУЛАГ затворници из тайгата. Интересен факт е, че през 1947 г. те едва не забъркали международен скандал между СССР и САЩ, когато нападнали ескимосите от съседните Алеутски острови, които са част от щата Аляска. На практика тогава въоръжени съветски граждани нахлуват на територията на САЩ, в момент в който вече е започнала Студената война и при огромно напрежение покрай течащото ядрено превъоръжаване. Цяло чудо е, че и тази тяхна лудория остава безнаказана и за щастие на всички нас, не води до фатални последствия.

Та с няколко думи, за да отговорим на въпроса от заглавието, най-добре е да го направим с въпрос… Дали са верни вицовете за чукчи? 

 
 

Джеръми Кларксън: Станах невероятно дебел, откакто спрях цигарите

| от |

Преди да спре цигарите, британският водещ пуши по 40 на ден. Високата бройка е и причината да прекрати навика.

Сега обаче Кларксън е „ужасен“ от теглото си. След повече от 2 години без цигари, 58-годишният мъж каза, че е станал „доста по-дебел“ и обвини за това именно спирането на никотина.

В последният епизод на „The Grand Tour“ на въпроса какво се е променило откакто сезон 2 на предаването приключи, Джеръми отговори: „Доста по-дебел съм. Спрях да пуша.“ След това се обърна към публиката: „Някой друг да е спирал цигарите? Някой друг да е надебелял адски много в резултат на това? Ужасяващо е.“ Накрая колегата му Джеймс Мей каза, че беше дебел и докато пушеше, с което разговорът приключи.

Кларксън следва строги докторски съвети, да спре с вредния навик незабавно, от август 2017, когато постъпи в болница в Майорка с пневмония и отравяне на кръвта. През август 2018 той написа в Twitter: „Преди точно година изпуших последната си цигара. Бях изпушил около половин милион през годините, но сега въобще не ми липсват. Странно.“

През уикенда Джеръми Кларксън, Джеймс Мей и Ричард Хамънд се завърнаха на Amazon Prime с нов сезон на предаването си „The Grand Tour“.

03c671b903208ae1ff2fd15128f6315d

 
 

Бил Мъри и София Копола отново заедно в проект за Apple

| от chronicle.bg |

Номинираният за Оскар Бил Мъри и носителката на Оскар София Копола отново ще работят заедно – този път по филма „On the Rocks“. Първият им проект, „Lost In Translation“ от 2003 година, има забележителен успех, но те се срещат отново чак при снимките на „A Very Murray Christmas“ за Netflix през 2015 година.

Усилията на Копола да стигне до Мъри за „Lost In Translation“ на този етап вече са легендарни, защото актьорът няма агент и може да бъде достигнат само по един стационарен телефон, който той от време на време проверява за съобщения. Трудът й все пак се оправдава, когато Бил получава първата си номинация за Оскар за играта си във филма, а самата София печели Оскар за оригинален сценарий.

„On the Rocks“ е седмият игрален филм на Копола. В него освен Мъри ще играе и Рашида Джоунс, но повече информация за актьорския състав все още няма. Филмът ще бъде пуснат от A24 и Apple, което бележи началото на партньорството им, за което двете компании сключиха сделка през ноември 2018 година.

В момента не знаем още много и за самата продукция като цяло – потайност, типична за проекти с участието на Apple. Сюжетът разказва млада майка, която се свързва със своя баща-женкар в Ню Йорк. Снимките започват тази пролет.

Последните проекти на Копола са в областта на оперната режисура – тя постави популярната италианска „La Traviata“. Мъри пък скоро приключи снимките по зомби комедията „The Dead Don’t Die“ на Джим Джармуш, както и работата си по силно очаквания „Zombieland 2″. Освен „On the Rocks“, актьорът предстои да участва и в „The French Dispatch“ на своя дългогодишен приятел Уес Андерсън.