Samsung се извинява на болни служители
|
|
Samsung официално се извини на служителите си, които са се разболели или са починали след като са работили в някоя от фабриките на компанията. В извинението президента на Samsung Ким Ки-нам каза, че персонал и семейства са страдали, защото южнокорейската компания не е реагирала достатъчно бързо.
„Колеги и семейства страдат от дълго време, но Samsung Electronics не предприема нищо“, каза Ким и добавя, че на компанията й е „липсвало внимание“. Той призна, че компанията не се е справила както подобава със здравните опасности при изработка на чипове и LCD дисплеи. „Днес искаме да изразим искрените си извинения към работниците, които са заболели, както и към семействата им.“
По-рано този месец технологичният гигант се съгласи на компенсационна политика за работниците си, който заболяват, докато работят на производствени линии. Извинението предполага, че Хуанг Санг-ки, чиято дъщеря и работник на Samsung загуби живота си, ще получи обезщетение.
Хуанг Санг-ки, който води кампания срещу Samsung, каза, че извинението не е направило много. „Честно казано днешното извинение от изпълнителния директор не беше достатъчно за жертвите.“ Той води кампанията от 2007 година, когато дъщеря му почина от левкемия напът за болницата. Целта му е да засрами компанията и тя да започне да плаща обезщетения. Заедно с други пострада Хуанг прави организацията Sharps. От нея твърдят, че има още 319 жертви, 117 от които са починали, от юни тази година.
Компенсациите за пострадалите ще достигат 150 милиона южнокорейски вона или около 230 000 лева.
Всеки настоящ или бивш работник на Samsung или някоя от фирмите подизпълнители, който е правил чипове или дисплеи във фабриката в Гихеунг в Южна Корея от 1984 година насам могат да кандидатстват за обезпечение.
Компенсациите не потвърждават, че условията за работа в Samsung са директно свързани с влошеното здраве на служителите.
Коментари
Защо Дейвид Боуи има различен цвят очи
|
|
Дейвид Боуи е преоткривал себе си безброй пъти по време на горе-долу 50-годишната си кариера. Но има едно нещо, което винаги си остава същото – очите му. Ако някой не е забелязал, музикантът е известен с това, че има различен цвят очи – едното е кафяво, а другото синьо. Или поне така изглежда на снимки…
Видите ли, и двете очи на Боуи са един и същ цвят – светло сини. Нещо, което той самият сам казва често по интервюта. Защо тогава изглеждат различни?
Защото Дейвид има анизокория – това е медицински термин, който описва състояние, при което двете зеници на човек са различен размер. Около 20% от хората по света имат анизокория. В повечето случаи обаче е до голяма степен безобидна и едвам доловима. В случая на Боуи обаче тя е изключително силно проявена и той има проблеми с виждането с лявото си око.
Анизокорията може да се причини от много неща – от синдрома на Хорнер до много интензивна мигрена, но хората предимно се раждат с нея. Всъщност, статистически много от вас, които четат това, ще имат лека форма на анизокория, която е едвам доловима, ако човек не се вгледа отблизо.
Това състояние може да се причини и благодарение на травма, какъвто е и случая на Дейвид.
През 1962, когато е на 15 години, Боуи се сбива леко с неговия приятел Джордж Ъндърууд, който в един момент ще участва в групата му, но след това ще стане художник. Боят е заради момиче, което и двамата харесвали. Без да знае за чувствата на приятеля си, Боуи се хвали, че „бях Казанова с нея“ и когато Ъндъруд чува това, по негови думи: „толкова бях огорчен, че отидох до него, обърнах го и ‘бам’ го ударих без да мисля“.
Без да знае, Джордж е наранил мускул в лявото око на Боуи, който отговаря за свиването на ириса му и така го оставя перманентно разширен.
Хората, разбира се, биват удряни в лицата постоянно без никакви перманентни последствия. Тогава как случая на Боуи е различен? Както той сам поставя нещата: „не беше много силен удар, но явно ме е хванал под особен ъгъл“ като нокатът на Ъндърууд явно е закачил окото на Боуи и така е наранил вече споменатия мускул.
Въпреки усилията на докторите да спасят напълно зрението в окото му, то остава перманентно увредено като самият музикант го описва като „много мъгляво“, а ирисът остава отворен до края на живота му.
Дейвид по-късно ще изтъкне именно това като причина едното му око да изглежда различен цвят от другото.
На снимки с по-силен контраст или такива, снети със светкавица, разликата в зениците на музиканта си личи най-много като функционалната ще се свива и разширява, докато другата ще е с един и същ размер. Именно това създава илюзията, че двете му очи са с различен цвят. Също така, лявото му око е доста по-податливо онзи ефект, в който очите изглеждат червени по снимки, както ни се е случвало и на нас. Това също допринася за разликата.
Фактът, че естественият цвят на очите на Боуи е светлосин също помага за по-изявена разлика в цвета им. В хода на кариерата му, разбира се, се появяват слухове за хетерохромия – състояние, при което двете очи по рождение са с различен цвят.
Коте с хетерохромия
С оглед на рок кариерата на Дейвид, зрителните му проблеми не са от такова значение, но пък готиният ефект става емблематичен за него. Някои от най-иконичните му снимки го подчертават и това се харесва и на самия него, защото допълва „мистиката“ около персоната му.
Боуи осъзнава колко допринасят очите за неговия имидж и дори в крайна сметка благодари на Ъндърууд за това, че го удря. Също така му прощава за инцидента и двамата остават приятели като Ъндърууд рисува за някои от по-ранните албуми на музиканта.
Един разказ за „Най-щастливото място на света“
|
|
На 15 ноември 1965, около 2:00 часа следобед, в голямата бална зала на хотел Чери Плаза в Орландо, Флорида, губернаторът Хайдън Бърнс седи между Уолт и Рой – братята Дисни – на пресконференция. Част от встъпителните му думи са: „Уолт Дисни ще донесе цял нов свят на забавление, удоволствие и икономическо развитие на Флорида“.
Строежът на Магическото кралство ще отнеме 6 години, а креативният разум зад него, Уолт, ще бъде победен от рак на белите дробове преди портите да отворят. Но Световният курорт Уолт Дисни от 109 265 декара скоро ще стане световно известен като „Най-щастливото място на света“ и ще промени ваканциите на мнозина.
За да разберем по-добре създаването на Света на Дисни, трябва да се преместим 10 години назад и 4000 километра в посока град Анахайм, Калифорния.
На 17 юли 1955 Уолт Дисни за първи път отваря вратите на лунапарка Дисниленд с думите: „На всички, които идват на това весело място: Добре дошли! Дисниленд е ваша земя. Тук възрастните създават приятни спомени, а младежта се наслаждава на предизвикателствата и мечтае за бъдещето. Дисниленд е посветен на идеалите, на мечтите и обстоятелствата, които създадоха Америка, с надеждата да бъде източник на удоволствие и вдъхновение за всички по света.“
Идеята за увеселителен парк за деца и възрастни хрумва на Уолтър, докато гледа дъщеря си на въртележка в парка Грифит в Лос Анджелис. През 1948 след семейно пътуване до Грийнфийлд Вилидж в Диърборн, Мичиган, което също включва увеселителен елемент, аниматорът пише писмо до продуктовия си дизайнер Дик Кесли, в което говори за парк с влакове, голяма зала, ресторанти, опера, кино, магазини и карнавална част. Това е първообразът на Дисниленд.
От това писмо до официалното откриване минават само 7 години. Първоначално паркът трябва да е в Бърбанк, Калифорния, където и до днес е Disney Studios. Земята е била около 32 декара, но след като плановете за целия парк се развиват, става ясно, че това място ще е тясно за Мики Маус. Освен това градската управа на Бърбанк не иска „карнавална атмосфера“ в града си и през 1952 отказва да позволи строеж, ако плановете не се преработят изоснови. Затова и Уолт обръща поглед към Ориндж Каунти.
Дисни наема Харисън Прайс от Института за изследвания към Станфорд, който трябва да най-подходящото място за строеж в умерения климат на южна Калифорния. Прайс предлага Анахайм. Дисни купува 647 декара земя – предимно земеделска, с цитрусови и орехови насаждения. Строителните работи започват на 16 юли 1954.
Прайс ще стане легенда – той помага да се изберат над 150 от местата, на които Дисни ще строи, и е наеман по същите въпроси от SeaWorld, Six Flags и World’s Fairs. През 1999 списание Variety го нарича „Декан по икономика на развлеченията“.
Строежът на първия Дисниленд струва $17 милиона ($151 милиона) и отнема точно година и 1 ден. Не много след отварянето на вратите обаче Дисни осъзнава, че е направил няколко грешки.
Маркетингово проучване показва, че много малък процент от посетителите идват от изток. Това не би било проблем, ако Уолт иска местен парк, но амбициите му са национални. По това време 75% от населението на държавата живее на изток. Също така, Дисни не купува земята около парка си, което отваря бизнес за собствениците на тази земя, някои от които нямат същите високи стандарти като него. Той вярва, че те свалят стойността на чудесния парк и че грешката за това е негова.
Така че през 1959 Уолт Дисни, окуражен от безспорния успех на Дисниленд, решава да открие още един парк, този път обаче с някои промени. Той ще бъде на изток, Дисни ще притежава земята около него, а паркът ще бъде най-големият в целия свят.
Преди да се спре на Орландо, има няколко други кандидата. Сред тях са Сейнт Луис, Ню Джърси и канадската страна на Ниагарския водопад. По различни причини той отхвърля всички тях – климат, недостатъчно земя, силна конкуренция. „Не харесвам океанските курорти заради плажуващите, а и океанът ограничава достъпа на хора. Както забелязвате, Дисниленд в Анахайм е заобиколен от магистрали. Предпочитам парковете ми да са по-навътре.“ Причинта да избере Орландо е, че местната управа е склонна да пази в тайна плановете му. От части заради практичност, от части заради параноя и от части заради пестене на пари.
Дисни и колегите му започват оглед на земята и откриват, че тя е пълна с борови гори, ранчота, цитрусови горички и блата. Той обаче много я харесва заради комуникативността й – заобиколена е от магистрали и е близо до Военновъздушната база Маккой , която по-късно ще стане международно летище.
Наемат се агенти за недвижими имоти, които нямат идея кой е клиента им, да говорят с различните собственици на земята и да я купят. Оказва се, че земята не е много скъпа и някои искат по едва $25 на декар. В тона на цялата тайнственост и анонимност се основават и подставени фирми като Latin-American Development and Management Corporation и Reedy Creek Ranch Corporation, през които минава покупката на земята – общо 109 265 декара, два пъти площта на Манхатан – за $5 милиона или средно по $45 на декар.
Скоро хората започват да забелязват, че нещо се случва, но никой не знае какво точно и кой го прави. Дори местният вестник Orlando Sentinel пише материал със заглавие „Знаем, че ще получим нещо, но не знаем какво“. Плъзват слухове, че проектът е на НАСА, семейство Рокфелер и дори на Хауърд Хюджис (пионер в авиацията). В крайна сметка обаче Orlando Sentinel успява да научи истина, което дава повод за други слухове – че самият Уолтър се е свързал с вестника и ги е молил, убеждавал и дори подкупил, за да не го разкрият. Той изтъква, че ако се разчуе, това ще попречи на проекта и ще лиши централна Флорида от потенциален туристически бум.
Все пак истината започва да излиза наяве. На 20 май 1965 Sentinel пише, че „земята е купена, за да се направи втори Дисниленд“, но моментално подчертава, че Дисни отрича всичко. Години по-късно, през 1993, същият весник, в материал за историята на региона, ще напише „Дисни хладнокръвно лъже медиите като казва, че ще инвестира $50 милиона за разширяването на единствения тогава парк и няма интерес за нов такъв.“
На финала вече си личи прекалено много какво става на строителната площадка. Sentinel пише „Твърдим, че зад мистерията е Дисни“ и с одобрението на аниматора губернаторът Бърнс потвърждава това на 25 октомври 1965. Три седмици по-късно Бърнс ще седне между Уолтър и Рой на пресконференцията, с която започна разказа ни.
Рой Дисни в Швейцария, за да представи „Малката русалка“
На 2 ноември 1966, Уолтър Дисни е диагностициран с рак на белите дробове заради години страстно пушене. Болестта е в толкова напреднал стадии, че той почива само след 45 дни. И никога не вижда Светът на Дисни завършен. Рой, брат му и изпълнителен директор на Disney Studios, отлага пенсионирането си, за да наблюдава строителството. Паркът официално е посветен на Уолтър на 25 октомври 1971 и се казва Световния курорт Уолт Дисни.
На церемонията по посвещаването (а както пише и на специалния плакет на входа на Магическото кралство), Рой казва: „Светът на Уолт Дисни е възпоменание за философията и живота на Уолтър Елиас Дисни… и на талантите, всеотдайността и лоялността на цялата организация Дисни, която сбъдна мечтата на Уолтър. Нека Светът на Уолт Дисни донесе радост и вдъхновение, и нови знания на всички, които идват на това щастливо място… Магическо кралство, младите по сърце на всякаква възраст могат да се смеят и да играят, и да учат – заедно.“
Великите военни изцепки: Византийската кампания при Траянови врата
|
|
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Подобно на битката във Върбишкия проход, ние сме свикнали да възприемаме победата на Самуил при Траянови врата като забележителен триумф на българското оръжие над Византия. Съществува обаче и обратната перспектива. От гледна точка на ромеите, походът на Василий II в България през 986 г. се класира в челните места на най-великите военни изцепки в историята на Източната римска империя.
През 976 г., младият Василий II, тогава едва осемнадесет годишен, заема византийския престол след дворцов преврат, който отстранява Йоан Цимисхий от трона. Скоро след това е въвлечен в кървава гражданска война срещу генералите от източните провинции, която поглъща вниманието му през първото десетилетие от царуването му. За да затвърди позициите си, младият василевс има нужда от решителна победа, която ако не да засенчи постиженията на предшественика му, то поне да изравни славата им. Победите на Цимисхий срещу арабите в Сирия и Ливан трудно могат да бъдат повторени, но Василий правилно преценява, че има един враг, който предшественика му не е успял да сломи напълно – България.
След падането на Преслав през 971 г., Йоан Цимисхий подценява възможността на българската държава да надживее загубата на своята столица. През следващите пет години, центърът на властта се премества в Средец (София), където управителят на софийският комитат – Никола, организира около себе си и своите синове остатъците от българската аристокрация и войска. Никола не е случаен човек. Има голяма вероятност той да е братовчед на цар Петър, с което може да се обясни както ключовата позиция, която заема, така и факта че съпругата му Рипсимия е най-вероятно арменска принцеса. С такова потекло е повече от логично Самуил и братята му да разполагат с нужното самочувствие и престиж за да се превърнат в двигатели на анти-византийската съпротива. Макар през първите няколко години действията им срещу Византия да са ограничени, през 983 г., Самуил успява да превземе Лариса и да окупира Тесалия – сериозен удар срещу ромейските позиции на Балканите.
Василий II
Василий II, роден стратег и политик, правилно набелязва своята цел. Окончателният разгром на България ще помогне на Византия по няколко начина. От една страна, ще се ликвидира заплахата за ромейските владения в Тракия и Елада. На второ място, българските земи ще се превърнат в доходоносна добавка към владенията на империята – както чрез собствения си стопански потенциал, така и чрез предоставяне контрола върху ключовите търговски пътища, свързващи Византия със Западна Европа. Третият фактор, който също не е без значение, е възможността за разширяване на византийското духовно влияние в Западните Балкани – територии, в които римският папа е здраво стъпил благодарение на съюза си с Хърватия. За Византия е от изключителна важност да възстанови контрола си над Далмация и Адриатическо море и пътят за това минава през Средец и останалите свободни български крепости.
Тъй като няма доверие на военачалниците от Мала Азия, които подкрепят активно Варда Склир при борбата му за трона, Василий II избира за свои подчинени по време на похода редица верни, но неопитни велможи.
За самата кампания са мобилизирани преди всичко войници от балканските теми, както и редовни части от столичната тагма. Ромеите разполагат с около 20 000 души – една наистина значителна за онова време армия, която на теория би следвало да е достатъчна за нанасяне на сериозен и дори фатален удар на България. Основният пропуск при организацията е, че Василий не предвижда военните действия да се проточат твърде дълго. Това се дължи на тайните преговори, които води с брата на Самуил – Арон. Василевсът се надява, че Арон ще сложи оръжие, предавайки Сердика във византийски ръце, след което армията ще може да напредне към Македония, снабдявайки се на място. Преговорите обаче пропадат в последния момент, тъй като Василий II се опитва да измами Арон, но е разкрит.
За да не загубят инициативата, ромеите решават да действат незабавно, без да имат достатъчно време да се погрижат за логистиката си.
Византийските войски преминават Тракия безпрепятствено, минават през прохода Траянови врата, където е оставен гарнизон, начело с Лъв Мелисин, след което основните сили достигат Средец. Византийците следват правилата на военното дело като по учебник – крепостта е обградена, армията е разположена в добре укрепен лагер, започва изграждане на обсадни машини. Българите обаче също са били прилежни в часовете по тактика и стратегия. Арон разпраща части извън крепостта, които заемат по-малките укрепления около Средец и започват да нападат византийските снабдителни части, които се опитват да събират продоволствия в Софийското поле. Междувременно, силният софийски гарнизон извършва няколко успешни излаза и успява да подпали бойните машини на врага, с което прави директния щурм на крепостта трудно постижим.
Горещниците в края на юли, липсата на провизии и достатъчно възможности за изхранване на армията карат Василий да преосмисли стратегията си.
Цар Самуил
Междувременно, става ясно че Самуил е задвижил основните си сили от Македония и напредва на север. Василий II може да не твърде опитен, но е достатъчно предвидлив за да знае, че българите биха могли да прекъснат пътя му за комуникация през Средна гора и да обкръжат армията му. За да избегне капана, василевсът заповядва обсадата да се вдигне и армията да потегли обратно към Тракия. На 14 август, ромеите потеглят наобратно.
Походът им е ускорен и от вестта, че Лъв Мелисин е изоставил позициите си при Траянови врата и се изтегля към Филипопол (Пловдив). Част от съветниците на Василий го предупреждават, че Мелисин може би се опитва да стигне до Константинопол пръв и да заеме престола.
На 16 срещу 17 август, византийските войски лагеруват край крепостта Щипон (Ихтиман) и се готвят да се спуснат в Тракийското поле на следния ден. Самуил е следил движенията им и с хирургическа прецизност нарежда своите сили по околните височини, залагайки на пълно обкръжаване на противника. Българската армия е несъмнено по-малочислена – вероятно не повече от 10 000 души, но теренът е на тяхна страна, а и ромеите са деморализирани от липсата на успехи и от ширещите се слухове че българите са заели околните планини. Макар от Върбишкия проход да са минали над 170 години, споменът за гибелта на Никифор I в планините на българите е твърде жив.
Подобно на Крум, Самуил и Арон атакуват ромейския стан призори, когато се сменят стражите, а войниците са все още дълбоко заспали или изморени от нощната стража. Хаосът е повсеместен. Утрото на 17 август е кърваво червено, каквато е и земята в прохода Траянови врата. Българите не показват никаква милост. Хиляди са избити или пленени. Единствено авангардът, съставен най-вече от кавалерия, успява да избяга. На косъм се спасява и Василий II. Животът му е откупен с кръвта на неговите арменски гвардейци, които, трябва да признаем, се бият на висота и продават скъпо живота си, давайки достатъчно време на владетеля си да се измъкне от обкръжението. По-голямата част от армията няма този късмет.
Разгромът на полевата армия бързо се превръща от тактическа в стратегическа катастрофа. Българите безпрепятствено завладяват цяла Мизия, а рейдовете им в Тракия, Тесалия, Елада и Епир се превръщат в ежегоден проблем за византийците.
Политическата позиция на Василий II в империята му отново е компрометирана и едва десетилетие по-късно той ще се почувства достатъчно силен и уверен за да започне нов поход срещу България в опит веднъж за винаги да се разправи със своя противник.
Историята на Бакен – “бащата и майката” на всички увеселителни паркове по света
|
|
“Бъдещето не е това, което беше.”
Цитатът принадлежи на американския драматург и комик Милтън Берле и много точно обобщава една от характерните особености на датската народопсихология: убеждението, че животът в добрите стари времена е бил по-хубав от сегашния.
А какви са били те, “добрите стари времена”? Ще се убедите, че са били безкрайно вълнуващи и приказноподобни, ако вие, дами и господа, склоните да предприемете едно пътешествие назад през вековете. Пътешествие, което започва през 1583-ма – рождената година на първия в света увеселителен парк.
Дюрехавсбаккен или накратко Бакен (Хълмът) се намира в Клампенборг, на 10 км северно от Копенхаген и се посещава ежегодно от 2,7 милиона туристи. Това го прави вторият по популярност атракционен парк в Дания след прочутите „Градини Тиволи“ в датската столица.
Началото на историята на този забележителен парк се свързва с легендата за Кирстен Пийл – младо и невинно девойче, което една нощ през 1583 г. се загубва в гората Бувесков. Какво е търсила там сама по това време, легендата не казва. Дълго време се лутала Кирстен в тъмната и страшна гора. Вече твърдо убедена, че тук ще намери смъртта си, разкъсана от някой див звяр, от една цепнатина в скалата неочаквано бликнал извор, който й показал пътя към Копенхаген. Историята за това чудо тръгнала от уста на уста и скоро хората започнали да прииждат в Бувесков в търсене на чудния извор. Годините минавали, а Изворът на Кирстен Пийл, както вече бил известен, набирал все по-голяма популярност. На една умна женица й хрумнало да се обяви за “пазителка” на атракциона и започнала да събира такса от посетелите, които идвали с надеждата, че пиейки от водата, ще се излекуват от мъчителните си болести.
Въпреки че благодарение на крал Фредерик III, гората постепенно променя облика си и се превръща в парк, обитаван от различни животински видове (някои от които кралят с удоволствие отстрелва по време на лов), за около сто години славата на извора замръква. Най-вече защото междувременно столичаните откриват други “чудодейни” извори, от които да се лекуват. Обаче един ден през 1732 г., докато се мотае из парка, яхнал коня си, кралският балетмайстор Хайнрих Бринкман се натъква на занемарената изворна чешма и моментално решил да го изтупа от прахта на хорското забвение. С подкрепата на приятеля си и кралски парукиер Греве той реновира чешмата и отбелязва събитието с паметна плоча. До 1756 г. достъпът на простолюдието до кралския парк е забранен. Забраната вдига демократично настроеният Фредерик V и даже нарежда да поставят до чешмата каса за дарения, които да отиват за нуждите на една от градските болници.
С повторното обнародване на Извора на Кирстен, той се превръща във всенародна сензация, към която започват да се стичат улични артисти и всякакви търговци. През 60-те години на 18-и век славата на кралския парк с извора надхвърля границите на Дания и се превръща в притегателна сила за творци от цяла Европа, сред които е и популярният мим Пиеро, който и до ден днешен е символ на парка и любима детска атракция.
Бакен става място, където представители на различни социални прослойки, селяни и граждани, си “мешат капите”. По онова време забавленията в Копенхаген са малко, а народът масово не се интересува от политика. Затова вместо да се занимават с безсмислено политикастване, хората предпочитат да прекарват времето си в приятна компания насред зелените горски поляни. Бакен продължава да бъде все така популярен дори по време на Наполеоновите войни. А когато първият датски парен локомотив “Каледония” е пуснат на вода, копенхагенци вече могат да се придвижват до Бакен по по-приятен и бърз начин, избягвайки неравните сухоземни пътища, водещи дотам. Гостите, предпочели да използват крайбрежния пешеходен маршрут пък са посрещани пред червени порти на парка от т.нар. “четкачи” – местни момчета, чието задължение било честта да изчеткват връхните им дрехи от прахта.
Освен че все повече занаятчии и артисти отварят павилиони, се появяват и първите сладкари, които започват да предлагат лакомства по италиански и швейцарски рецепти най-вече за радост на хлапетата.
През 1843 г. обаче се появява първият голям конкурент на Бакен. В сърцето на столицата врати отваря друг увеселителен парк, при това много по-голяма по площ и с повече атракции – Тиволи. За жадните гости на новия парк цели талиги, теглени от коне, превозват вода от извора в Клампенборг.
19-и век идва с пушеци на заводски комини и тракащи железопътни релси. Ура, индустриалната революция е тук! През 1863 г. е открита железницата в Клампенборг. На 27 юли вестник “Дагбладе” отбелязва забележителния факт, че само в един неделен ден железницата е извозила 20 хиляди посетители на Бакен. Освен икономическия възход обаче индустриализмът носи и класово разделение. Представителите на бюргерското общество вече избягват местата, където ходи простолюдието. В очите на префинените граждани Бакен вече е средище на селяндури и когато самите те посещават парка, то е, за да “изучават селския бит”.
През 1861 г. в Бакен нов павилион за тютюн и бира отваря 36-годишният “Йоде” Андерсен, или Евреина Андерсен. Прякорът му лепват още по времето, когато работи като келнер в ресторант “Еврейската изба”. Мечтата на Йоде обаче е да отвори кабаре. В столицата вече има над 120 такива, които се ползват с особена популярност и посещаемост, особено сред господата. И го прави. Кръщава павилиона си “Сан Суси” и той моментално се превръща в атракция номер едно в Бакен. През следващите 15 години Йоде отваря още две кабарета като таксата за вход е 10 йоре – значителна сума за тогава, като се има предвид, че обичайната надница за час е 43 йоре. През 1875 г. полицейският наместник за района издава заповед, според която певиците в павилионите на Евреина Андерсен трябва да са навършили 18 години, текстовете на песните да са с “благоприлично съдържание”, а контактът между момичетата и зрителите – забранен.
На празника по случай лятното слънцестоене през 1883 г. Бакен отбелязва 300-та годишнина от легендата за Кристен Пийл с пищно тържество. Освен хиляди столичани, на него присъства престолонаследникът Фредерик (вече осми поред с това име) и други членове на кралското семейство.
Новото столетие настъпва с гръм и трясък и носи със себе си забележителни иновации и в увеселителния парк: първите автоматизирани въртележки и цирковото представление Circus Revue. Особено знакови фигури за този период са братята Стефансен. Tе започват кариерата си като пътуващи жонгльори, а когато се озовават в Бакен през 1913 г., решават да започнат нов бизнес с модерните за онова време радиоколи. През 1936 г. братята купуват и модернизират най-известния павилион “Бакенс Хвиле”, който и до днес е семейно притежание.
Бакен тотално променя физиономията си след края на Втората световна война. Все повече известни пърформъри се изявяват по сцените му, а строителството на нови и все по-атрактивни и вдигащи адреналина съоръжения не спира.
Днес посетителите на Бакен могат да избират между шест вида влакчета като най-популярното и най-старото от тях е Рутшебанен. То достига скорост от 75 км/ч по трасе с дължина от 987 м и височина 22 метра. Другите атракциони са над 20 на брой за големите и още 10 за най-малките посетители. Разбира се, на територията на Бакен човек може да се забавлява и по много други начини, които не включват блъскащи се колички, стремглаво спускане от 30-метрова кула, стрелби с водни пистолети от клатушкащи се лодки, каране на джет ски и битки с лазерни мечове. Паркът разполага със седем игрални зали, а талисманът на парка, клоунът Пиеро всеки ден изнася представления за децата. Кабарета продължават да функционират и привличат зяпачи наред с музикалните изпълнения на живо ккакто на открито, така и в многото барове на територията на целия парк.
За да може човек да издържи на всички тези предизвикателства за тялото и сетивата, му е необходимо, разбира се, да се зареди с енергия. А нея може да си я достави като похапне обилно и разнообразно. В гастрономически план изборът също е голям – от най-обикновена стрийт фууд на народни цени до традиционните датски “отворени сандвичи” с морски деликатеси и хрян, които са на цени като за японски туристи. Датската бира се лее от почти всеки ъгъл, така че дори и най-отегчените бащи и майки да има с какво да запълнят времето, докато децата им пищят, скачат, тичат и се тъпчат със захарен памук и хот-дог.
Ако пък сте от тези туристи, които ще решат да посетят най-стария увеселителен парк в света с идеята да си излекуват жлъчката или хемороидите, да знаете, че Изворът на Кристен Пийл още си е там. Така че наздраве!
