shareit

Разговорът на Вонегът с Вонегът

| от |

Kurt Vonnegut8

Вчера, 11 ноември, американският романист Кърт Вонегът щеше да навърши 90 години. През 1977 г. „Парис ривю” публикува разговор на Вонегът с Вонегът. Предлагаме ви част от него, споделен от лира.бг.

Интервюиращият: – Вие сте ветеран от от Втората световна война, нали?
Вонегът: Да. Когато умра, искам военни почести – тръбач, ковчег, обвит в националния флаг, почетен взвод, салюти и гроб в черковния двор.

И. – Защо?
В. – По този начин ще постигна онова, което съм искал повече от всичко… нещо, което бих имал, ако се бях изхитрил да падна убит във войната.

И. – И то е?
В. – Безрезервното одобрение на моите близки.

И. – Смятате, че сега го нямате?
В. – Роднините ми казват, че се радват на богатствата ми, но направо не са в състояние да ме четат.
….

И. – Завършили сте химия в университета Корнел, нали?
В. – Още по средата на първата си година зарязах всичко. С голямо въодушевление се записах в армията и отидох на война. След войната се записах в Чикагския университет, където ми хрумна да следвам антропология, наука, в която имаше главно поезия и почти никаква математика.
….

И. – Как озаглавихте дисертацията си?
В. – „Котешка люлка”.

И. – Но вие сте написали тази книга години след завършване на университета!
В. – Напуснах Чикаго без да напиша дисертация – и без научни степени. Всичките ми идеи за дисертация бяха отхвърлени и тъй като нямах пукната пара, се хванах да работя за „Дженерал електрик” в Скенектади. Двадесет години по-късно получих писмо от новия декан на Чикагския университет, който прелиствал досието ми. Пишеше, че според правилата на университета публикувана книга с доказани качества може да бъде сметната за дисертация – и така ми дадоха учена степен – бакалавър. Той бил показал „Котешка люлка” на ръководството на факултета по антропология; решил, че книгата застъпва антропологията донякъде компетентно и затова ми изпращат титлата по пощата. Числя се към випуск 1972-ра: някъде там.
….

И. – Какво е мнението ви награждаването на Сол Белоу с Нобеловата награда за литература?
В. – добър начин да се почете нашата литература.

И. – Лесно ли се разговаря с него?
В. – Да. Лично аз съм успявал три пъти. Веднъж му бях домакин в университета в Айова, в който преподавах, а той бе гостуващ лектор. Мина много добре. Във всеки случай имаме нещо общо…

И. – И то е?
В. – И двамата сме учили антропология в Чикагския университет. Доколкото знам, той никога не е ходил на антропологични експедиции, нито пък аз. Вместо това изобретихме праисторически хора – аз в „Котешка люлка”, той в „Хендърсън, кралят на дъжда”.

И. – Тъй, че той ви е колега-учен.
В. – Никакъв учен не съм аз. Сега обаче се радвам, че баща ми и брат ми ме принудиха да ставам учен. Отбирам от научни разсъждения и от научни шеги, въпреки че аз самият нямам талант за тях. Приятно ми е между учени и когато те ми разказват какво вършат, лесно се вълнувам и ми е интересно. Всъщност с приятелите на брат ми, учени, съм прекарал много повече време, отколкото с литератори…
….

И. – Хайде да си поговорим за жените в книгите ви.
В. – Няма такива. Нито истински жени, нито любов.
….

И. – Малцина писатели говорят за техниката на писане!
В. – Аз съм такъв варварин-технократ, че според мен романите могат да се поправят в работилница като „Форд Т”.

И. – С каква цел?
В. – Да се достави удоволствие на читателите.

И. – Как смятате, ще напишете ли някога любовен роман?
В. – Може би. Моят живот е пълен с любовни истории. Честна дума. Но дори когато ги изживявам и ми върви добре, понякога се улавям да мисля: „Боже, не можем ли да говорим за нещо друго поне за минутка?” Знаете ли кое е наистина смешно?

И. – Не.
В. – Изхвърлят книгите ми от библиотеките в цялата страна – били неприлични. Чел съм писма до вестници в някои градчета. В тях „Кланица пет” се приравнява към порнографските боклуци.

И. – Какви ли не хора има по света.
В. – Но не за тях е думата. Цензорите просто мразят моята религия. Смятат, че се отнасям непочтително към техните схващания за Всемогъщия. Смятат, че задачата на правителството е да защитава репутацията на Всевишния.
….

И. – Смятате ли, че писателството може да се научи?
В. – Както се учи голф. Професионалистът може да посочва очевидните пропуски в развитието. Смятам, че в продължение две години вършех това добре в университета в Айова… В Харвард преподавах писателството зле – защото бракът ми се разпадаше и защото пътувах всяка седмица от Ню Йорк до Кеймбридж. Още по.зле преподавах в Сити колидж преди няколко години. Въшех прекалено много неща едновременно. Вече нямам волята да преподавам. Знам само теорията.

И. – Може ли да я изразите с няколко думи?  
В. – Това стори Пол Енгъл, основателят на писателския семинар в Айова. Той ми каза, че ако семинарът някога се сдобие със собствена сграда, над входа трябва да се издълбае следното мото: „Не вземайте всичко прекомерно сериозно”.
….

И. – Последен въпрос. Ако отговаряхте за издателското дело в САЩ, какво бихте сторили, за да облекчите съществуващото плачевно състояние?
В. – Не страдаме от недостиг на чудесни писатели. Липсват ни читатели, на които можем да разчитаме.

И. – Следователно?
В. – Предлагам на всеки безработен да се изисква да предава сведение за прочетени книги, преди да му се отпусне помощ за безработни.

И. – Благодаря ви.
В. – На вас благодаря.

(Интервюто е публикувано на български език през 1984 г. в серия „Проза“ на библиотека „Панорама“)

 
 
Коментарите са изключени

Как да не се излекуваме от Голямата чума в Лондон

| от |

Възникнала между 1665 и 1666, Голямата чума не е точно първият път, в койтоЛондон преживява такава ужасна епидемия на болестта – периодични случаи в града има от много време. Въпреки това, Голямата чума определено оставя отпечатък. Според смъртните листове от тази година, през 1665 умират 68 596 души в резултат на чумата. Смята се обаче, че този брой е силно занижен, тъй като групи като квакерите, например, не съобщават за смъртните си случаи, а много бедни просто са изхвърлени в масови гробове без смъртта им да бъде регистрирана. В крайна сметка между 25% и 50% от населението на Лондон умира от чумата без никой да знае какво я предизвиква. В един момент се забранява събирането на трупове през деня, защото когато гражданите виждат колко са много, наставала паника. Това довежда до някои интересни методи за превенция…

Например, по това време се смята, че чумата се причинява или поне се предава по-лесно от „лош въздух“. В резултат на това, се палят огньове из целия град по заповед на властите; в домовете също огньовете се поддържат ден и нощ, независимо от температурата навън, а мнозина започват да пушат тютюн, за да поддържат въздуха в дробовете си без зараза. Това довежда до нетипичната за нас ситуация, при която хора от всички възрасти, включително деца, са принудени да пушат. А. Дж. Бел няколко десетилетия след чумата пише:

..когато той беше учител в Итън през годината, в която беше бушувала Голямата чума, всички деца пушеха в училище по задължение, а той самият никога не е бил бит толкова много в живота си, колкото една сутрин, когато го хванали да не пуши. 

Друго нещо, което лондончани вярват, че помага за разпространението на чумата, са многобройните бездомни котки и кучета по улиците на града им. Дотолкова, че с официален указ от крал Чарлз II се нарежда да „не се допускат свине, кучета, котки или домашни гълъби да преминават по улиците или да ходят от къща на къща“. В резултат хиляди животни са убити и незабавно заровени или изгорени. Въпреки че кучетата и котките са пренасяли бълхи, заразени с чума, смята се, че цялата операция всъщност помага на чумата, тъй като същите бездомни котки и кучета са контролирали много по-опасните разпространители на чумата – плъховете.

Wenceslas Hollar - Plan of London before the fire (State 2), variant

Карта на Лондон, 1665

Може би най-съмнителното нещо, което лондончани предприемат като мярка за ограничаване разпространението на болестта, е карантината на всяка къща, в която живее жертва на чумата, за 40 дни. Вратите на тези къщи се заключат и се маркират с голям червен кръст, над който пише думите: „Господи, се смили над нас“. За да се гарантира, че никой няма да избяга, пред къщата често се слагала охрана.

Тъй като е било нормално да се запечатва къща с всичките й обитатели все още вътре, независимо дали са болни или не, лондончани започват да подкупват инспекторите, които ходят по домовете да търсят признаци на чума, да игнорират всякакви такива признаци в техния дом. Това е и една от причините записаните смъртни случаи да са толкова малко. Когато не ставало с подкуп, някои направо бягали от домовете си, оставяйки цялото си имущество, като предпочитали да живеят на улицата вместо да се заразят от чумавия в дома им или да умрат от глад затворени.

Някои пробивали най-тънката стена на къщата си, за да избягат, а един мъж дори взривява входната врата със самоделна бомба от фойерверки. Но вероятно най-гениалният метод за бягство е ловът на пазачи. При него обитателите на дома внимателно спускат бесилки през прозореците, за да ги сложат около врата на пазача долу пред къщата и да го издърпат нагоре, докато не го обесят, или просто да го душат, докато не им предаде ключовете. В първия случай, тялото на стражата ще бъде дискретно изхвърлено, като се увие в чаршаф (така изглежда като тялото на жертва на чумата и съответно никой не би го проверявал и пипал прекалено много) и се изхвърли безцеремонно в преминаващата количка с мъртви. Удивително, но в историческите извори пише, че поне „партида“ охрани, което за нас днес означава около 20, са били убити по този начин от отчаяни граждани.

За щастие и на гражданите, и на охраните, чумата премина през есента на 1666 г. и абсолютно нищо страшно не се случва с Лондон някога отново… Освен ако не броим огромния пожар, който изпепелява града едва година по-късно, като унищожава приблизително 85% площта му в рамките на стените. Около 65 000 души са оставени без дом, а огънят изгаря и страшно много архиви, свързани с неотдавнашната чума, което затруднява уточняването на неща като точната смъртност и колко хора се заразяват, но успяват да се възстановят. След това, разбира се, и друг път са се случвали ужасни неща в Лондон през неговата много пъстра история. Но кой брои.

 
 
Коментарите са изключени

Проектът Сайбърсин – да управляваш икономика само през компютри

| от |

На 11 септември 1973 военна хунта насилствено пое контрола над Чили, което по това време се ръководи от президента Салвадор Алиенде. Алиенде става президент със съвсем демократични избори, но след военния преврат, генерал Аугусто Пиночет поема властта и управлява Чили като диктатор до 1990. Режимът на генерала разтуря Конгреса, поема контрола върху медиите и се заема с премахването на социалистическите и демократичните институции, които правителството на Алиенде създава.

В разгара на тези дейности военните откриват странна стая в необозначена офис сграда в центъра на Сантяго. Помещението е с шестоъгълна форма със седем бели стола от фибростъкло, подредени в кръг с лице един към друг. Тази „оперативна зала“ е част от сложна система, наречена Cybersyn – технологично и инженерно изключително амбициозен проект, чиято цел е да контролира на социалистическата икономика на Чили.

Salvador Allende Gossens-

Салвадор Алиенде

Алиенде се надява да покаже на света, че версията на социализма в Чили ще бъде различна от комунистическите и социалистическите експерименти в другите червени страни. Конституцията ще бъде запазена, пресата няма да бъде цензурирана, гражданските свободи ще бъдат защитени. Правителството започна с увеличаване на заетостта и заплатите, както и прилагането на аграрни реформи.

Най-голямото предизвикателство пред Алиенде (което е предизвикателството и на всички социалистически революции като цяло) е да превърне частния бизнес в публичен. Правителството поема контрол над около 150 предприятия, включително и над някои от най-големите компании в Чили. Но това огромно поглъщане представя проблем: правителството сега трябва да се увери, че всичко, което е взело, е в състояние да продължи да функционира и да произвеждат достатъчно стоки за народа.

Фернандо Флорес, съветник на Алиенде , има идея как да управлява чилийската икономика – чрез една сравнително нова наука, наречена кибернетика. Кибернетиката започва да става популярна някъде през Втората световна война. Когато хората създадат нови видове машини, започват да се насочват и към от разработването на системи за управление на тези машини. Резултатът е кибернетиката.

В Англия през 60-те години бизнес консултантът Стафорд Биър прилага кибернетика в бизнес управлението като вярва, че на един бизнес може да се мисли като интелигентна система. Ако целта е да се вдигнат продажбите или да се работи по-ефективно, човек би могъл да проектира кибернетична системата така, че да работи за постигането на тази цел. Флорес мисли, че кибернетиката може да се ползва за управление на икономиката на Чили и Биър е развълнуван от възможността да приложи идеите си в такъв голям мащаб. Консултантът пристига в социалистическата държава през 1971 и така започва проектът „Cybersyn“.

Стафорд Биър първо направи кибернетичен модел на чилийската икономика, който очертава как отделните й части се свързват в по-голямата система. Той също така иска те да общуват лесно помежду си, което смята да стане чрез компютри.

Биър също така иска цялата тази сложна система да има някакъв физически интерфейс. И това ни връща към шестоъгълната стая, открита след свалянето на правителството.

Помещението, създадено от Стафорд и дизайнери от Чилийската група за индустриален дизайн, трябва да служи както на обикновени служители, така и на бюрокрация от по-високите държавни нива. Всеки стол има пепелник, място за чаша уиски и набор от бутони, които контролират екраните по стените.

Стаята е безупречна откъм дизайн, но технология й е изключително тромава. По някакъв начин изглежда, че стаята е готова за бъдеще, което още не е пристигнало. Докато проектът Cybersyn се гради, правителството на Алиенде е пред ред беди. В разгара на Студената война, когато Латинска Америка се превръща в бойно поле, САЩ активно работи с хора от Чили, които са противници на Алиенде. Безработицата в държавата, както и инфлацията започват да нарастват.

Тогава, едва 3 години след избирането на Алиенде, се случва чилийският 11 септември. Докато президентският дворец е бомбардиран от военната хунта, подкрепена от ЦРУ, президентът се обръща за последен път към народа по радио: „Да живее Чили, да живеят хората, да живеят работниците“. Същият ден Салвадор Алиенде отнема живота си.

По време на управлението на Пиночет около 38 000 души са били вкарани в затвора, а повечето от тях са били измъчвани. Близо 3000 души са екзекутирани, 1200 души изчезват, а около 200 000 души са изселени в други страни.

Проектът Cybersyn никога не се довършва в работещ вариант. Самата операционната зала е завършена, но никога не се използва. Технологията едва ли щеше да помогне на социалистическата икономика на Чили. Но при условие, че САЩ правят всичко по силите си, за да пропадне правителството, може би нито една технология няма да помогне.

През 2000 ЦРУ признава подкрепата си за преврата над правителството на Алиенде. Фернандо Флорес, неговият съветник, прекарва 3 години в затвора, след като Пиночет поема властта. Стафорд Биър продължава да изнася лекции за кибернетиката до смъртта си през 2002.

 
 
Коментарите са изключени

Сидзо Канакури тръгна през 1912-а, но финишира през 1967-а: Историята на най-дългия маратон в историята

| от |

На 20 март 1967 година Сидзо Канакури завърши маратона в Стокхолм, който беше започнал през 1912-а. Официалното му време е 54 години, 246 дни, пет часа, 32 минути и 20.3 секунди и е обявено за световен рекорд.

Канакури печели квота за Олимпиадата в Швеция през 1912 г. след победа в маратон в родината си през ноември 1911-а. Тогава Сидзо смята, че потенето не е добро за един бегач и го изтощава допълнително затова отказва да пие течности, от което ми прилошава няколко дни преди състезанието. Като по чудо, се оправя точно навреме за маратона и го печели с време 2:32:45 ч.

Той не просто се класира за Игрите, но и стана първият японец, участник на най-голямата спортна сцена. През 1912-а за първи път на Олимпиадата има представители на всички континенти (без Антарктида, разбира се).

Но по онова време пътуването до Швеция е по-тежко, отколкото участието в самото състезание. Заедно с Канакури пътува още един спортист от Япония – спринтьорът Мишима Яхико, и те двамата съставяват японската делегация. Тежкото пътуване им оставя малко време за подготовка, но според историческите извори, Канакури е бягал на всяка гара, на която е имало по-дълъг престой.

Освен това, Сидзо е трябвало да се грижи и за спътника си Яхико, който се разболял. В добавка, Канакури продължил и с традицията си да пие минимално количество течности. Всички тези фактори обясняват това, което предстои да се случи на Олимпиадата.

Температурата в деня на маратона, 14 юли 1912г., е 32 градус. Изтощителното пътуване, времето, прекарано в грижи за сънародника си, липсата на адекватна подготовка и време за аклиматизация и недостатъчният прием на течности предопределят съдбата на Канакури в състезанието.

Това е първият път, в който състезател от Япония излиза на олимпийската сцена, но по време на маратона припада и е прибран в дом от шведско семейство. Когато се осъзнава, е изправен пред труден избор – да признае провала си пред организаторите или да се прибере инкогнито в родината си и да не споменава и дума за това. Сидзо избира второто, за да не петни името на Япония, още вече имайки предвид, че това е първа Олимпиада за Страната на изгряващото слънце. Едно нещо обаче не е знаел – ужасната жега кара почти половината маратонци да се откажат преди финалната линия заради изтощение.

Когато никой няма сведения за местонахождението му, Канакури е обявен за безследно изчезнал в Швеция. И ще остане такъв за повече от 50 години.


View this post on Instagram

54 anni, 8 mesi, 6 giorni, 5 ore, 32 minuti, 20 secondi e 3 decimi. Questo è il tempo che il giapponese Shizo Kanakuri ha impiegato per completare la Maratona Olimpica di Stoccolma 1912. Il ragazzo di Tokyo era il favorito per la gara, ma al 30esimo chilometro è misteriosamente scomparso, facendo perdere le proprie tracce e ricomparendo solo molti mesi dopo in Giappone. La sua storia? Stanco della corsa il giapponese si era fermato per un „riposino“ a bordo strada, ma si era risvegliato solo a notte inilotrata. La vergogna fu tale che preferì scomparire e ritornare in patria sotto falso nome. Solo nel 1966 un giornalista svedese scoprì la vicenda e organizzò assieme al signor Kanakuri gli ultimi fatidici 12’195 metri necessari per completare la sua maratona. Meglio tardi che mai…Buonanotte! The guy from Tokyo was the favorite for the race, but at 30th kilometer mysteriously disappeared. Apparently tired of the race, he decided to do a „nap“ but waking up at night, he preferred to shame and appear back with another name. In 1966 a Swedish journalist discovered the story and organized the last 12’195metri to complete the marathon. Better late than never…Goodnight! #neverbackdown #goodnight #champion #buonanotte #maratona #race #tokyo #shizokanakuri #japan #kanakuri #svezia1912 #stockholm1912 #run #speed #olimpiadi #marathon #olympicgames #olympics #amazing #believeit #magicstory #instaphoto #sport #goodnightworld #corsa #betterlatethannever #megliotardichemai #curiosity #mds #mdscollections

A post shared by Momenti di Sport (@momentidisport_) on

След като се прибира у дома, Канакури, вече наясно, че страната му изостава стряскащо много от останалите държави, започва да използва олимпийския си опит и организира състезания на дълги разстояния, предимно за ученици и студенти, за да попуяризира спорта в Япония. Неслучайно, там е известен и с прякора Бащата на маратона.

Въпреки славата, която придобива на национално ниво, и още по-странното – въпреки че участва на Олимпиадата през 1920 в Белгия, когато завършва 16-и и на тази през 1924-а във Франция, където не финишира, Канакури продължава да се води безследно изчезнал в Швеция.

Случаят с изчезналия маратонец е преключен през 1967-а, когато шведската телевизия Sveriges Television открива Сидзо, който тогава вече е на 75 г. и се наслаждава на пенсията си, в Япония.

Шведските журналисти пристигат с интересно предложение – иска ли Канакури да завърши олимпийския маратон, който започва преди повече от 50 години? Японецът се съгласява и през март 1967-а прекрачва финалната линия 54 години след като стартира. И така се ражда най-дългият маратон в историята, признат официално и от Световните рекорди на Гинес.

„Беше дълго състезание. По пътя от старта до финала се ожених, родиха ми се шест деца и 10 внуци“, споделя Сидзо пред журналисти тогава.

Разбира се, в днешни дни на постижението на Канакури не толкова като антирекорд в маратона, колкото като на интересен факт от спортната история. В повечето маратони има максимално време, за което той трябва да бъде завършен. Например, всяко време над осем часа на Лондонския маратон не се признава от организаторите.

Канакури, който почина на достойните 92 години пез 1983-та, винаги ще бъде запомнен като основоположника на японския маратон и като един от хората, помогнали най-много за развитието на леката атлетика в източната страна. От времето, в което той беше дебютант на олимпийски игри, до днес Япония вече има 439 спечелени медала от летни олимпиади, с което се нарежда на 11-о място в света по този показател.

Някои местни може и да не знаят историята за Сидзо, но, със сигурност, всички ще се надяват бройката на отличията да се увеличи следващата година, когато Токио посреща Олимпийските игри между 24 юли и 9 август 2020 г.

 
 
Коментарите са изключени

Растението с вкус на шоколадов пудинг

| от |

В един не чак толкова отдавнашен момент имаше вероятност, поне според новините, да има недостиг на шоколад през 2020. Причината за това е трудна за обяснение, но изглежда, че просто търсенето се увеличава главоломно. Също така – днес в Китай средната консумацията на шоколад е около 100 грама, докато във Великобритания, например, е 8 килограма. Очаква се обаче новото поколение да открие шоколада и тази консумация рязко да се увеличи. В някои страни, включително Индонезия, консумацията на шоколад е намалял, но това е заради буболечката Conopomorpha cramerella (вид молец), която ходи по растенията, други болести, както и заради възрастта на самите растения. Кризата се подава от известно време и дори през 2010 мъж на име Антъни Уорд купува 7% от световния запас от какаово зърно за 658 милиона британски лири.

Тези от вас, които са дълбоко разтревожени от опасността шоколадът да свърши, веднага да спрат да са разтревожени! Има доста негови заместители, включително и един плод, който всъщност дори е сравнително здравословен – черния сапот.

Той расте по крайбрежните райони на Централна Америка, свързан е с хурмата и днес се отглежда предимно в Карибския регион, както и в Мексико, Австралия и Филипините.

На клоните на дървото, плодът изглежда малко като зелен домат – в този вид е готов за бране. Изключително важно е да не го наберете прекалено рано или да го ядете директно от дървото. Незрелите черни сапоти не само нямат вкус на шоколад, но и са доста гадни. Освен това, ако се набере прекалено рано, плодът няма да узрее, а просто ще изгние, което можем да си представим, че няма да подобри аромата и вкуса.

Набран в точното време обаче, черния сапот ще узрее в рамките на около 3 до 6 дни. Когато това се случи, бялата му сърцевина ще стане наситено кафява и ще развие отличителен вкус, който заедно с текстурата, наподобяваща папая, кара мнозина да го оприличат с шоколадов пудинг.

Плодът може да се яде така (без кожата), но като се има предвид най-отличителното му качество, често се използва и в различни рецепти като заместител на шоколада.

 
 
Коментарите са изключени