shareit

Разговорът на Вонегът с Вонегът

| от |

Kurt Vonnegut8

Вчера, 11 ноември, американският романист Кърт Вонегът щеше да навърши 90 години. През 1977 г. „Парис ривю” публикува разговор на Вонегът с Вонегът. Предлагаме ви част от него, споделен от лира.бг.

Интервюиращият: – Вие сте ветеран от от Втората световна война, нали?
Вонегът: Да. Когато умра, искам военни почести – тръбач, ковчег, обвит в националния флаг, почетен взвод, салюти и гроб в черковния двор.

И. – Защо?
В. – По този начин ще постигна онова, което съм искал повече от всичко… нещо, което бих имал, ако се бях изхитрил да падна убит във войната.

И. – И то е?
В. – Безрезервното одобрение на моите близки.

И. – Смятате, че сега го нямате?
В. – Роднините ми казват, че се радват на богатствата ми, но направо не са в състояние да ме четат.
….

И. – Завършили сте химия в университета Корнел, нали?
В. – Още по средата на първата си година зарязах всичко. С голямо въодушевление се записах в армията и отидох на война. След войната се записах в Чикагския университет, където ми хрумна да следвам антропология, наука, в която имаше главно поезия и почти никаква математика.
….

И. – Как озаглавихте дисертацията си?
В. – „Котешка люлка”.

И. – Но вие сте написали тази книга години след завършване на университета!
В. – Напуснах Чикаго без да напиша дисертация – и без научни степени. Всичките ми идеи за дисертация бяха отхвърлени и тъй като нямах пукната пара, се хванах да работя за „Дженерал електрик” в Скенектади. Двадесет години по-късно получих писмо от новия декан на Чикагския университет, който прелиствал досието ми. Пишеше, че според правилата на университета публикувана книга с доказани качества може да бъде сметната за дисертация – и така ми дадоха учена степен – бакалавър. Той бил показал „Котешка люлка” на ръководството на факултета по антропология; решил, че книгата застъпва антропологията донякъде компетентно и затова ми изпращат титлата по пощата. Числя се към випуск 1972-ра: някъде там.
….

И. – Какво е мнението ви награждаването на Сол Белоу с Нобеловата награда за литература?
В. – добър начин да се почете нашата литература.

И. – Лесно ли се разговаря с него?
В. – Да. Лично аз съм успявал три пъти. Веднъж му бях домакин в университета в Айова, в който преподавах, а той бе гостуващ лектор. Мина много добре. Във всеки случай имаме нещо общо…

И. – И то е?
В. – И двамата сме учили антропология в Чикагския университет. Доколкото знам, той никога не е ходил на антропологични експедиции, нито пък аз. Вместо това изобретихме праисторически хора – аз в „Котешка люлка”, той в „Хендърсън, кралят на дъжда”.

И. – Тъй, че той ви е колега-учен.
В. – Никакъв учен не съм аз. Сега обаче се радвам, че баща ми и брат ми ме принудиха да ставам учен. Отбирам от научни разсъждения и от научни шеги, въпреки че аз самият нямам талант за тях. Приятно ми е между учени и когато те ми разказват какво вършат, лесно се вълнувам и ми е интересно. Всъщност с приятелите на брат ми, учени, съм прекарал много повече време, отколкото с литератори…
….

И. – Хайде да си поговорим за жените в книгите ви.
В. – Няма такива. Нито истински жени, нито любов.
….

И. – Малцина писатели говорят за техниката на писане!
В. – Аз съм такъв варварин-технократ, че според мен романите могат да се поправят в работилница като „Форд Т”.

И. – С каква цел?
В. – Да се достави удоволствие на читателите.

И. – Как смятате, ще напишете ли някога любовен роман?
В. – Може би. Моят живот е пълен с любовни истории. Честна дума. Но дори когато ги изживявам и ми върви добре, понякога се улавям да мисля: „Боже, не можем ли да говорим за нещо друго поне за минутка?” Знаете ли кое е наистина смешно?

И. – Не.
В. – Изхвърлят книгите ми от библиотеките в цялата страна – били неприлични. Чел съм писма до вестници в някои градчета. В тях „Кланица пет” се приравнява към порнографските боклуци.

И. – Какви ли не хора има по света.
В. – Но не за тях е думата. Цензорите просто мразят моята религия. Смятат, че се отнасям непочтително към техните схващания за Всемогъщия. Смятат, че задачата на правителството е да защитава репутацията на Всевишния.
….

И. – Смятате ли, че писателството може да се научи?
В. – Както се учи голф. Професионалистът може да посочва очевидните пропуски в развитието. Смятам, че в продължение две години вършех това добре в университета в Айова… В Харвард преподавах писателството зле – защото бракът ми се разпадаше и защото пътувах всяка седмица от Ню Йорк до Кеймбридж. Още по.зле преподавах в Сити колидж преди няколко години. Въшех прекалено много неща едновременно. Вече нямам волята да преподавам. Знам само теорията.

И. – Може ли да я изразите с няколко думи?  
В. – Това стори Пол Енгъл, основателят на писателския семинар в Айова. Той ми каза, че ако семинарът някога се сдобие със собствена сграда, над входа трябва да се издълбае следното мото: „Не вземайте всичко прекомерно сериозно”.
….

И. – Последен въпрос. Ако отговаряхте за издателското дело в САЩ, какво бихте сторили, за да облекчите съществуващото плачевно състояние?
В. – Не страдаме от недостиг на чудесни писатели. Липсват ни читатели, на които можем да разчитаме.

И. – Следователно?
В. – Предлагам на всеки безработен да се изисква да предава сведение за прочетени книги, преди да му се отпусне помощ за безработни.

И. – Благодаря ви.
В. – На вас благодаря.

(Интервюто е публикувано на български език през 1984 г. в серия „Проза“ на библиотека „Панорама“)

 
 
Коментарите са изключени

Инцидентът Диатлов – една мистерия на 60 години

| от |

На 31 януари 1959 г. в главата на Игор Алексеевич Диатлов се ражда идеята да покори връх Отортен в Северен Урал. Задачата е непосилна за един човек и Диатлов потърсил помощта на още 8 свои колеги. 9 възпитаника на Уралския университет по политехника тръгват на път за едно от най-грандиозните приключения. Преди да замине, Диатлов обещава на своите близки, че веднага ще изпрати телеграма при завръщането си.

Такава няма вече 60 години. Алпинистите така и не успяват да се върнат от върха, а тяхната гибел е може би една от най-големите мистерии до днес в СССР. Щом никой не ги открива в продължение на месец, спасителните служби започват много мащабна операция по издирването. След множество сигнали и многократни полети в планината, спасителите тръгват по стъпките на студентите.

Понякога в снеговете се откриват камери и някой друг дневник. Именно последният открит дневник започва да насочва спасителите. Планинските спасители смятат, че студентите са се изгубили в снежната буря и най-вероятно се отклоняват от пътя си. Така наречената „Планина на смъртта“ е позната на местните със своя висок рейтинг на смъртни случаи. Някъде точно в този момент, преди да започнат спускането от върха, Диатлов и компания решават да разпънат палатките и да починат. Това е и последният ред от открития дневник – датата е 1 февруари. Това е всичката информация, която се знае за тях. Спасителната кампания стартира на 20 февруари след множество подадени сигнали от близките. Лагерът е открит, но няма следа от изгубените. В този момент в организацията се включва и полицията. Не е ясно кога точно са открити телата на жертвите, но притеснителната част е състоянието им.

Първата изненада за разследващите е, че палатката е била прорязана отвътре. Всички вещи продължавали да стоят там, включително и няколко изоставени чифта обувки. Снегът е запазил следите на изгубените, оставените снежни следи показвали босите крака на 9 човека и очевидно само един е успял да се обуе. Няма отговор на този казус, но има и само един крак в обувка. Следите свършват на около 2 километра от лагера в близката гора. Под короната на дърво са открити следите на малък огън и телата на двама души: Юри Кривонисченко и Юри Дорошенко. Макар и температурите да са вледеняващи, двамата алпинисти са били практически по бельо. Телата на Диатлов, Зинаида Колмогорва и Рустем Слободин са открити на връщане към лагера. Съдебните лекари ще бъдат категорични, че смъртта е настъпила от хипотермия. По телата липсвали всякакви други следи от насилие. Липсва логично заключение защо жертвите са напуснали палатката си по бельо, но следващото откритие също не помага за разгадаването на този снежен абсурд. Телата на последните жертви са открити на около 75 метра от запаления огън в гората. По тях вече имало следи от насилие. Съдебният лекар ще напише, че 23-годишният Николай е починал в следствие на много тежка черепна травма. Людмила Дубинина и Симеон Золотяров имат тежки фрактури по гърдите. Друга загадка е нанесеният удар по последните две жертви – подобна сила се постига единствено при сблъсък с кола. Тук идва и най-лошата новина. Тялото на 20-годишната студентка е било без език, очи и част от нейните устни. Липсват части от лицето ѝ, както и от черепа. Тялото на Александър Колеватов е открито в същата локация, но без тези травми, но ако имаме нужда от подробности, липсват веждите му. И ако до тук някой е имал теории, времето ги разбива окончателно. Втората открита група е посрещнала смъртта в много различно време. Всеки един от членовете е починал в определен час спрямо останалите. Краката на Людмила били увити във вълнените панталони на Александър. Золотяров пък е носил палтото на Людмила и нейната шапка, което означава, че най-вероятно ги е взел, след като тя е починала. Практически всеки от оцелелите е взимал дрехите на другия. Въпросът за милиони долари е: какво се е случило?

Първата версия е атака от местното племе Манси. Внезапното нападение ще обясни защо повечето хора са избягали моментално и са разпорили палатка отвътре. Тук идва големият проблем: племето е известно със своите мирни практики и много често помагало на изгубените планинари. Вторият проблем е, че силата на ударите не може да бъде причинена от човек. Съответно тук висят много въпросителни. Нещо още по-сериозно е, че липсват всякакви следи по снега от друго човешко същество.

Втора възможна версия е бягство от потенциална лавина. Това би обяснило защо палатката е разпорена и вещите са изоставени. Най-вероятно всички са тичали към дърветата, където поне малко да се предпазят от наближаващата снежна маса. Лавината би могла да причини точно такъв удар, какъвто търсят съдебните лекари, но тогава какво убива втората малка група от студенти? Нещо още по-сериозно е, че нито един от лагерниците няма да избере да направи лагер там, където има опасност от лавина – опитът им е достатъчно сериозен, за да не допуснат подобна аматьорска грешка. Архивите също не са в полза на тази версия – лавина не е имало в последните няколко години. И ако бъде приета като официална версия, тогава какво е причинило раните върху тялото на Людмила? Когато човешкото тяло изпадне в хипотермия, много често жертвата започва да си мисли, че е горещо и маха сериозната и дебела екипировка. И нещо повече, защо човек ще напусне топлата си палатка, когато му е студено?

View this post on Instagram

It’s #terrortuesday! Turn in tomorrow to hear the theories behind the haunting end of the #DyatlovPass crew, pictured here. Photos from dyatlovpass.com, with more in our fb group: All Things Terror Podcast! #joinus

A post shared by All Things Terror Podcast (@allthingsterrorpodcast) on

И накрая достигаме до още една версия, която би могла да даде някакво обяснение за нападението, но не и за всички останали жертви. Някои експерти твърдят, че е много възможно да става въпрос за любовен триъгълник, който е довел за насилие в групата. Близките на жертвите са категорични, че всички са били много задружни и са си помагали не само в планината. Няма мотив за възникване на толкова агресивни конфликти между тях. Дори и най-силният в групата не може да причини такъв удар на своя опонент, че вендетата да стоят като причина за избиването на всички. Когато започнат да се губят разумните теории, идва време за нова идея. В региона започва да се говори за легендарния менк – форма на руско йети с невероятна сила и жажда за кръв. Руските легенди за това митично същество са ласкави относно неговата сила и агресия.

И докато някой не е започнал да вярва в руски йетита, разследващите откриват малки дози радиация по телата, с което влиза поредната безумна теория и вярата, че срещу бедните студенти е използвано някакво ново оръжие. Тази идея идва с факта, че телата били оранжеви, а не посинели от студ. Науката има обяснение и смята, че това радиацията е в минимални количества и далеч не е опасна. Оранжевият цвят се постига след като една тяло буквално се мумифицира от студ. Тук допълваме конспирацията с още една подробност. Само едно от откритите тела има много висока доза облъчване, но не се споменава кое. През 2018 г. по настояване на журналист от в-к „Консомолская Правда“, останките на Золотарев се ексхумират и изследват отново. Следите от сериозния удар се наблюдават за пореден път, но ако до този момент са липсвали достатъчно променливи в цялото уравнение, сега вече нещата отиват твърде далече. ДНК-то на Золотарев не си прилича с нито едно от ДНК на живите му роднини. Нещо още по-интересно, името Симеон Золотарев не присъства в листа на погребаните. Кой е този човек, никой не може да разбере. Симеон присъства на една обща снимка на студентите и това е всичко известно за него.


View this post on Instagram

Out of multitudes of shows I have done. I must say this was one of the most fascinating “Dyatlov Pass”. Earlier this year, Russia decided to re-investigate one of its creepiest cold cases: the Dyatlov Pass Incident. In 1959, 9 young, athletic students on a ski trip turned up dead in the Ural Mountains of western Russia, in circumstances that defied easy explanation. Investigators at the scene were mystified, when they uncovered traces of radiation, a missing human tongue, & signs the group disrobed before venturing into a snow covered forest. No fewer than 75 theories for what happened on the tragic expedition have been advanced over the last 60 years. Russia’s latest investigation will pursue the top 3. These include a hurricane, snow slab or avalanche. My thoughts, ridiculous that this will be the only reason to re open the case, really? On January 27, 1959, an adventurous group of eight men and two women set off on a 2 week ski-hike. They aimed to conquer Otorten, a mountain whose name, in the local Mansi language, means „Don’t go there.“ See full article FB Paranormal Extraction. #strangethings #strangeworld #ufo #yeti #governmentconspiracy #dyatlovpass #russiaconspiracy #governmentcoverup #secretmilitaryexperiments #secretmilitaryshit #exploretheunknown #odd #freakmeout #weirdshit #paranormal #strange

A post shared by Paranormal Extraction (@paranormalextraction) on

Според друга планинарска група, която лагерувала на около 50 километра от групата на Диатлов, цяла вечер в небето кръжали различни странни обекти в небето. Странното оранжево сияние може да подсилва версията за активирането на някаква форма на оръжие, включително и далечна експлозия. При наличието на детонация е много възможно групата да е хукнала да търси убежище, след като са се скрили до втория запален огън в далечината, оцелелите са се опитали да се върнат и да вземат вещите си, но най-вероятно са умрели от премръзване.

Последните открити тела (тези с липсващи фрагменти от лицата) пък може да станали жертва на близка експлозия. Пенсионираният шеф на полицията Лев Иванов съобщава в малък вестник за инцидента, но чак през 1990 г. за опасенията, че летателните апарати в планината най-вероятно имат нещо общо с инцидента. Цензурата и секретността на Съветския съюз оставя разследващите да напишат само една причина за смъртта – умрели в следствие на природните сили. Тази година стана ясно, че властите започват ново разследване и този път версиите ще бъдат лавина, снежна буря или ураган. Въпросната пътека е кръстена на Диатлов.

Точно там високо в планината има издигнат и малък скромен паметник. До този момент съществуват повече от 75 теории за съдбата на студентите. Сред всички тях присъства отвличнае от извънземни, прикриване на доказателства и тестване на секретно оръжие. Последното, в което всички близки се кълнат е, че техните деца не са попаднали в лавина или друг вид природен катаклизъм. Една много интересна хипотеза е инфразвуци. Според Доние Ейчър, ветровете от планината при конкретно завихряне може да създават така наречените инфразвуци, които в прекомерно излагане могат да причинят паник атаки.

Петр Бартоломей разказва за своя приятел Игор Диатлов, че преди година са покорявали субполярната част на Урал и не са имали никакви проблеми. Игор е бил достатъчно подготвен и умен, за да избягва всякакви опасности. Да се твърди, че е умрял в лавина е точно толкова разумно, колкото и собственоръчното прострелване в крака – трудно би могло да се случи при опитен човек.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Уолт Дисни – Душата зад Империята

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Той има големи черни кръгли уши, топчесто носле, къси червени гащи с две бели копчета, почти винаги е усмихнат и знае как да се измъкне от всяка ситуация. Първоначално са мислели да го кръстят Мортимър, но благодарение на намесата на любимата на създателят му, която счела името за твърде помпозно, той се сдобил с весело и закачливо обръщение „Мики Маус“.

Днес той е глава на франчайз, който се разпростира из целия свят, а ликът му е отпечатван върху хиляди стоки –  от тиксо, моливи и химикалки, през торти и дрехи до коли и атракционни съоръжения. Освен, че има своя звезда на Алеята на славата, Мики е и символ на една от най-големите компании за забавление: „Уолт Дисни Къмпани“ (The Walt Disney Company). През годините тя поглъща: „Пиксар“ (Pixar), „Тъчстоун Пикчърс“ (Touchstone Pictures), „Лукас Филмс“ (Lucasfilm), „Марвел“ (Marvel), „ABC“, а отскоро и „21 Сенчъри Фокс“ (21st Century Fox). Днес компанията заема челните места според списание „Форбс“ и е оценявана на 130 млрд. долара. А началото й е поставено от мечтата на един мъж.

Walt_Disney_envelope_ca._1921

Снимка: By Walt Disney – Photographed from the original ad, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39137153

Забавно е да направиш невъзможното“ и верен на думите си Уолт Дисни прави именно това. В началото той е само едно момче, което обича да рисува, а впоследствие застава начело на империя, която забавлява малки и големи по целия свят. Пред екрана той е винаги позитивен, усмихнат и устремен да носи щастие на всички. Филмовата гилдия няма единно мнение за неговата персона като оценките й се разпростират от възхвали като „магьосникът“ и „триумфът на американската анимация“ до критики, че е олицетворение на американския империализъм, който умело е успял да манипулира световната култура.

В личен план картината е по-различна, като през годините пред изследователите му се разкриват нови факти. Самият Уолт признава, че носи маска и не е г-н Дисни. За разлика от обществената си фасада той е затворен човек, чиято страст са пушенето и влаковите композиции. Уолт не обича фамилиарниченето и затова всичките му служители са задължени да се обръщат на малките си имена на работното място. Той е педантичен, на моменти мнителен, перфекционист с усет за детайлите и изключително взискателен работодател. За служителите му е било трудно да го впечатлят с някоя идея, кратките думи „Това ще проработи“ били израз на висша похвала и одобрение от страна на Уолт, затова и не малко хора, работили с него го описват като човек с мания за контрол.

Години по-късно върху образът му е хвърлена допълнителна сянка и г-н Дисни е обвиняван в расистки и антисемитски уклони. И двете обвинения нито са напълно отхвърлени, нито приети. Има слухове, че е посещавал нацистки сбирки през 30-те години и че е развеждал техни пропагандни кинодейци из студиото, също така някои отбелязват отсъствието на афроамериканци в неговите филми. По-сигурен е факта, че Дисни има анти-комунистически разбирания и лесно се разгорещява на тази тематика. Но тези страни на възгледите му нямат съществено значение, защото за милиони, милиарди хора по света той е и ще си остане олицетворение на детството, забавлението и фантазията.

Trolley_Troubles_poster

Снимка: By Universal Pictures – https://web.archive.org/web/20160507131136/http://i1.wp.com/babesindisneylandblog.com/wp-content/uploads/2012/06/Oswald1.jpg (and http://www.chroniquedisney.fr/cartoon-03-oswald/1927-trolley.htm), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48374679

Приказката за Уолтър започва през 1901 г. в един ветровит декемврийски ден в северозападната част на Чикаго, когато той се ражда в семейството на Елиъс и Флора Дисни. Той е четвъртото от пет деца. Баща му има ирландско-канадски корени, а майка му – германски. Детството на Уолт е белязано от бедност и от тежкия характер на баща му. Когато се ражда най-малкият му син, Елиъс работи като строител, но през годините семейството се мести и живее на различни места, водено от разнообразните бизнес начинания на баща им, които винаги се оказват провал.

Когато се появява интереса на Уолт към рисуването, семейството живее във ферма в Мисури, а когато той се запалва по влаковете, фамилията вече живее в Канзас и баща му има бизнес за разпространение на вестници. Уолтър и брат му Рой трябва да помагат в семейното начинание и затова разнасят издания всяка сутрин и вечер, което става и причина за понижаване на успеха им в училище.

През 1917 г. семейството се завръща в Чикаго, където Уолт е приет в гимназия „Маккинли“. Там той е илюстратор към ученическия вестник, взима часове по фотография и изкуство и дори се записва на курсове по рисуване към Института по изкуства в града със спестените от работа средства. Той така и не завършва образованието си. Времената са динамични, избухва Първата световна война и Уолтър иска да се запише доброволец. Молбата му е отхвърлена, тъй като е твърде млад, но той не се отказва и става част от организацията на Червения кръст.

Steamboat-willie

Снимка: By Walt Disney, Les Clark, Ub Iwerks, and Wilfred Jackson, distributed by Walt Disney Co. – Source., PD-US, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2657246

Изпратен е във Франция като шофьор на линейка и дори има разкази, че е разкрасил с рисунки колата, чийто водач е бил. Когато се завръща от Европа Уолт заживява в Канзас и с помощта на брат си Рой си намира работа като илюстратор в „Студио за изкуства Песмен-Рубин“ (Pesmen-Rubin Commercial Art Studio). Тук се запознава с Уб Айуъркс, който става негов близък приятел и с когото създават едни от най-известните анимационни образи. Още през януари 1920 г. двамата илюстратори правят първия си опит за собствена компания – „Айуъркс и Дисни Комършъл Артистс“ (Iwerks-Disney Commercial Artists), но тя се оказва провал. След това работят за „Канзас Сити Филм Ад Компани“ (Kansas City Film Ad Company), където създават реклами.

До този момент мечтата на Уолт е да стане илюстратор на комикси, но покрай новата си работа започва все по-осезаемо да се интересува от анимация. Той си купува камера и учебници и започва да експериментира вкъщи. До този момент водещият метод в анимациите е т.нар. кътуат или с други думи – мултипликация на рисуваните картини. При него рисунките се заснемат кадър по кадър и след това се сглобяват в едно цяло. Това, което Уолт постига със своите експерименти е революция в света на анимацията, а именно – послойната техника на рисуване. При нея има даден фон, върху който чрез прозрачни филми се наслагват един върху друг изображения на предмети и образи.

Окрилен от новото си откритие, Уолт отново се опитва да започне самостоятелен бизнес. Този път негов партньор е колегата му Фред Харман, а скоро към екипът им се присъединява и Айуъркс. През май 1921 г. те учредяват студиото „Лаф-О-Грам“ (Laugh-O-Gram) и започват работа върху големия си проект „Алиса в страната на рисунките“, който е наполовина анимация, наполовина игрален. Разходите обаче са повече от приходите и много скоро и тази компания банкрутира. След два неуспешни опита не малко хора биха се отказали да опитват, но Уолтър не е от тях. Както сам казва: „Първо – мисли. Второ – вярвай. Трето – мечтай. И накрая – действай!“. Той самият така и прави, но не и без намесата на съдбата.

Walt_Disney_Snow_white_1937_trailer_screenshot_(13)

Снимка: By Unknown – Screenshot from a public domain movie’s trailer., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=459815

През 1923 г. Уолт, заедно с брат си Рой се местят в Холивуд, където създават „Дисни Брадърс Картуун Студио“ (Disney Brothers Cartoon Studio), което много скоро е прекръстено на „Уолт Дисни Студиос“ (Walt Disney Studios). Тогава Уолтър е едва на 22 години и дори не предполага, че поставя началото на фирма, която ще завладее сърцата на милиони зрители по света. През годините злите езици се опитват да вкарат противоречия във взаимоотношенията между двамата братя, но каквито и конфликти да е имало помежду им, факт е, че те през цялото време остават верни един на друг и са страхотен екип. Уолтър е душата, визията, мечтата, докато Рой е по-земен, обран в емоциите си и отдаден на точните науки. Първият е визионер, а вторият – бизнесмен, с което уравнението става идеално.

Първата поръчка е от Маргарет Уинклър, първата жена продуцент и дистрибутор на анимационни филми в историята на киното. Тя е фен на „Алиса в страната на рисунките“ и купува правата й. Скоро след това към екипа се присъединява и Уб Айуъркс. Компанията наема повече аниматори и е готова за следващият си проект предшественикът на Мики Маус – Осуалд, Заекът късметлия, чийто късометражни серии са продадени по 1500 долара всяка на Юнивърсъл Студиос (Universal Studios). Впоследствие това се оказва лоша сделка, възниква конфликт между голямото студио и братята, Осуалд остава в Юнивърсъл, както и не малък брой от аниматорите.

В тези тежки творчески времена по време на едно пътуване с влак, Уолт прави първата скица на един страхотен мишок, който се оказва голямата му звезда – Мики Маус. Първите филми с него са късометражните „Лудия самолет“ и „Галопиращият Гаучо“. През 1928 г. в третия филм с негово участие – „Парахода Уили“, Мики получава и своя глас, който е всъщност този на Уолтър и така остава през следващите близо 20 години. Скоро Дисни и главният му аниматор – Айуъркс създават цялата банда на мишока и още на следващата година се появяват неговите приятели – Мини Маус, Доналд Дък, Плуто и личният любимец на Уолтър – Гуфи.

Мики поставя началото на златните години на компанията. По идея на Уолтър се създава поредицата „Глупави Симфонии“, която съчетава анимация и известни класически произведения. Два от филмите в нея стават особено известния. „Цветя и дървета“ (1932), който за първи път съчетава и цветове и носи първият „Оскар“ на Уолт. На следващата година излизат „Трите прасенца“, който се превръща във фурор за американската нация, белязана от депресията, а песента към детското – „Кой се страхува от Големия лош вълк?“ става своеобразен химн на тези тежки времена.

Disney_drawing_goofy

Снимка: By Unknown – Archivo General de la Nación Argentina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47425570

Набрал сили и популярност, Уолтър рискува всичко със следващият си проект – първият пълнометражен анимационен филм в историята – „Снежанка и седемте джуджета“ (1937), който струва милион и половина долара, но му носи печалби от над 8 млн. долара, въпреки Голямата депресия. Следват любими заглавия като „Пинокио“ (1940), „Дъмбо“ (1941), „Бамби“ (1942), „Пепеляшка“ (1950), „Питър Пан“ (1953) и др. Един от най-любимите проекти на Уолт е „Фантазия“, който излиза през 1940 г. Никой от тях обаче не достига успехът на Снежанка.

Причини за това са военните години, когато студиото оцелява главно благодарение на пропагандни филми и стачката във фирмата през 1941 г., когато напускат голяма част от сценаристите и аниматорите, включително създателят на Гуфи – Арт Бабит, лично уволнен от Уолтър. В създалата се кризисна ситуация Дисни решава да се дистанцира и пътува извън страната като оставя брат си Рой да се оправи с проблемите. Реално Уолт достига отново висините на големия успех в киното едва през 1964 г., когато излиза „Мери Попинз“.

През 50-те години Уолтър осъзнава, че киното не е достатъчно и отправя своя поглед към телевизията. През следващите години се създават над 400 късометражни анимации, повече от 45 игрални филма и се заснемат 300 часа предавания на „Клубът на Мики Маус“. Така Дисни покорява телевизията и буквално влиза във всеки американски дом. По това време той започва усилено да работи и върху друг свой доходоносен проект – Дисниленд (Disneyland). За целта разпраща из страната хора, които да съберат информация кои са най-интересните атракционни съоръжения. През 1955 г. в слънчева Калифорния Дисниленд отваря врати. Паркът, който струва 17 млн. долара, е презентиран от актьора Роналд Рейгън (бъдещият 40-ти президент на САЩ) и за 10 години носи печалби от близо 7 млн. долара.

Бизнесът на Уолтър е белязан от успехи, ситуацията в личен план не е така бляскава. Още през 1925 г. той се жени за Лилиан Баундс, която е художник в неговата фирма. Техният 40-годишен предимно щастлив брак е, е белязан от доста неуспешни опити да имат деца. Едва през 1933 г. се ражда единственото им биологично дете – Даян, която впоследствие ги дарява със седем внуци. Три години по-късно те осиновяват и момиченцето Шарън. Особено покрай трагедията на Линдберг, Дисни много стриктно пази личния си живот и децата си. По техни спомени той е бил прекрасен баща и дядо.

Walt_disney_portrait_right

Снимка: By NASA – NASA GRIN: GPN-2000-000060, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9424583

Заклет пушач и работохолик, здравето на Уолтър му изневерява и през 1966 г. той е приет в болница, където му поставят диагнозата рак на белите дробове. Последният си филм, който гледа е „Книга за джунглата“. Така и не успява да доведе до край своят проект за увеселителен парк – Дисни Уърлд (Disney World) във Флорида, чиято конструкция е завършена през 1971 г. от брат му Рой.

За своите 65 години жизнен път Уолтър опознава както големите провали, така и върховете в професията си. Трудът му носи 59 номинации за Оскар, от които получава 22 статуетки. Това го превръща в единствения човек едноличен носител на толкова много награди на Американската филмова академия. Изворът на неговото вдъхновение е детето в самия него: „Нашият най-голям ресурс са умовете на нашите деца. Затова общувай с децата. Говори с тях. Но най-вече: слушай ги.“ Едно от любимите му места приживе е Дисниленд, където той строи таен малък апартамент, в който работи на спокойствие или почива. И днес някои по-наблюдателни посетители могат да видят малка светлинка на прозореца, която никога не се гаси в чест на мъжа, който е превърнал въображението в реалност.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Бялата смърт на Финландия – един дребен фермер и жесток снайперист

| от |

В зората на Втората Световна война, когато Хитлер започва да прави редица военни маневри, покорявайки бойно поле след бойно поле, използвайки армия на амфетамини, Йосиф Сталин решава да разшири сериозно своите владения около Ленинград. За целта се опитва да предложи на Финландия подмяна на територии, но след като получава отказ, решава да поведе мащабна военна операция срещу страната. За жалост точно този конфликт ще доведе до хиляди жертви и свалянето на морала сред съветската аудиторията. Ясно е, че предимството на руската армия е употребата на много по-модерна техника и достатъчна издържливост, която се закалява допълнително във финландската зима.

Единственият пропуснат сценарий от Сталин, Мерецков, Ворошилов и Тимошенко (главнокомандващите на червената армия) е воденето на партизанска война. Статистиката разкрива една невероятна подробност в проведените военни маневри. Червената армия разполага със страховит човешки капитал и близо 6000 танка и още 3880 самолета.

Финландската армия може да се похвали с едва 32 танка и около 114 самолета. На хартия всичко това изглежда повече от трагично и във всеки друг сезон е ясно, че финландците нямат никакъв шанс. Съдбата обаче е на тяхна страна и щом зимата започва да разгръща своята пелерина, домакините имат значително предимство. Директният конфликт вече не е за предпочитане. Партизанската война, която финландците водят е демонстрация на невероятен дух.

Aamiainen Kannaksella.

Полева кухня на финландски войници

Снимка: By Unknown – https://finna.fi/Record/sa-kuva.sa-kuva-111734, Finnish Wartime Photograph Archive (SA-Kuva), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=65509885

Господарите на севера просто не можели да се предадат толкова лесно и използвали всички възможни стратегии за свалянето на морала на противника. Може би това е единствената война, в която  труповете на жертвите стоят изправени и се използват за щит срещу вражеските куршуми.

Някои от телата били минирани, други често замръзвали с ужасяващите си лица и бавно и сигурно в рамките на следващите три месеца, зимният ад на войната успял да накара всеки войник на Червената армия да се съмнява сериозно в командите на своя велик лидер. И ако това не е достатъчно, всеки финландец бил готов да вземе сериозно количество жертви, преди да изгуби живота си. Можете да чуете много героични истории, но наградата за най-отличен финландски войник и герой се пада на г-н Симо Хаюха.

Simo_hayha_honorary_rifle

Симо Хаюха

Снимка: By Simo_hayha_honorary_rifle.png: Finnish Military Archivesderivative work: Materialscientist – This file was derived from: Simo hayha honorary rifle.png:, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18849139

Симо е местен финландски фермер с много невинна усмивка, нисичък на ръст и доста скромен човек, който рядко говори и предпочита действията. Когато войната избухва, Симо е в разцвета на силите си – 33 години. За разлика от тренираните професионални войници, финландската армия разполага само с доброволци и предимно фермери, които по един или друг начин трябвало да защитават своите животни. Основно хоби на местните жители много често било именно ловуването през зимата, а отстрелването на вълк е била особена чест за всеки ловец.

Това е доста обещаваща статистка за хората, които са свикнали с лютия климат и през по-голямата част от времето се предвижват на ски и ловуват. Нападението през зимата е практически самоубийство, както всички гости ще разберат след 3 месеца. Според последната направена статистика във Финландия има около 300 000 регистрирани ловни оръжия, а както се досещате, всеки ловец може спокойно да промени целта си от хищници към хора. Точно така направил и Симо. За много кратко време успял да отстреля прилично количество от врага и да спечели своя прякор „Бялата смърт“.

Iivanan jälkiä' Kiantajärvellä takaa-ajonaikana. Kuvassa Timo Murama

Финландски войник маркира стъпките на противника
Снимка: By Unknown – https://www.finna.fi/Record/sa-kuva.sa-kuva-108548?lng=en-gb, Finnish Wartime Photograph Archive (SA-Kuva), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=64835142

Използвайки добрата ловна стратегия, г-н Смърт предпочитал да заема своята стрелкова позиция през нощта. В повечето случаи успява да поразява мишената си на разстояние от 250 метра. Боецът очевидно успял да внесе достатъчно смут в редиците, след като неговият куршум винаги бил придружаван с мощни артилерийски обстрели в периметъра. В повечето случаи руснаците се надявали, че ще го поразят, докато се опитва да се евакуира, но и това не помагало, никой не можел да забележи къде се крие вражеския мерник.

Mosin-Nagant_karbin_m1938_Ryssland_-_AM.032891

Мосин – Наган от Втората Световна война

Снимка: By Armémuseum (The Swedish Army Museum) – Armémuseum (The Swedish Army Museum) through the Digital Museum (http://www.digitaltmuseum.se), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18374042

По някаква причина точно този човек не се страхувал особено и запазвал хладнокръвие, което отговаря на външните температури –  от минус 20 градуса по Целзий. Когато не бил в стрелкови заслон, Хаюха се занимавал с щателно почистване на пушката си. По ирония на съдбата, предпочитаното оръжие е Мосин-Наган именно от Русия. Снайперът демонстрирал още много бойни качества, с които ще пренапише историята на снайперистите. Любима практика била да покрива устата си със сняг, за да не може никой да забележи топлия му дъх.

Друга практика била да замрази снега около позицията си, за да не може при стрелба да се повдигне и да го издаде. Освен пушка, дребният финландец с поразяващ мерник използвал и малка лопатка, с която да изкопае своето укритие, да се заледи и да чака поредния офицер, който ще се изпречи на пътя му. За една вечер успявал да потъне в снежната покривка и дори дулото на пушката не можело да бъде забелязано.

Друг интересен факт е, че боецът никога не пожелал да използва оптика и всяка премерена стрелба ставала единствено с мерника на пушката и бистрия поглед. Дори и без оптически мерник, за когото казвал, че най-вероятно ще отрази светлина и ще го издаде, Симо успял да повали повече от 500 човека. Освен леден страх за противника, г-н Бяла Смърт е използван стабилно в пропагандата на своя народ.

Военни и цивилни знаели, че някъде там един дребен фермер не прощава със своя Наган. Когато правителството разбрало за неговия героичен подвиг, побързало да го награди с чисто нова специално разработена снайперска пушка. Педантът отказал, неговото оръжие служило вярно и нямало смисъл да се променя. Все пак никой не е безсмъртен в тези сражения и веднъж Симо е забелязан от противника.

При обстрел на неговата позиция е ударен в челюстта и лежи в кома около 11 дена. Събужда се едва, когато е подписан мир между двете страни. Героят на Зимната война успява да се възстанови и до края на живота си се занимава с лов и развъждане на ловни кучета. Често разказва за войната, че просто е свършил това, което е било поискано от него, както са направили и много други сънародници. Умира през 2002 г. на 96-годишна възраст в дом за ветерани.

 
 
Коментарите са изключени

Хеликоприонът – когато акулите не са достатъчно страшни

| от |

През 2011 г. в местността Фосфория в Айдахо, САЩ, е открита кръгла челюст със зъби (зъбна въртележка) от съществото хеликоприон. Тя е с дължина 45 см.

Сравненията с други подобни екземпляри показват, че животното, което е носило тази челюст, би било с дължина около 10 метра. Друга, още по-голяма такава челюст, която е открита през 1980 г. (но откритието й не е оповестено до 2013 г.), всъщност е открита на същото място. Тя е непълна, но може да се прецени, че би била около 60 см и би принадлежала на животно, което вероятно е надвишило 12 м дължина

До 2013 г. единствените известни вкаменелости от тази риба са били зъбите й, които са държани от зъбна кост и силно напомнят на циркуляр. Тъй като скелетите им са направени от хрущял, те се разлагат, след като умрат. Освен ако някаква случайност не ги запази – за челюстта не се знае, че е долна чак до откриването на череп на един подобен вид, Ornithoprion.

Разбира се, правени са модели на челюстта на Helicoprion. В книгата от 1994 г. „Planet Ocean: A Story of Life, the Sea, and Dancing to the Fossil Record“ авторът Брад Матсен и художникът Рей Трол описват и изобразяват пример за такъв модел. Техният модел предполага, че звярът няма зъби на горната челюст, освен тези, срещу които долните режат. Двамата предполагат също, че животното има дълъг и много тесен череп с дълъг нос, близък до този на съвременната акулата гоблин.

Helicoprion ferreri1DB

Повече от век не е ясно дали кръглата челюст е долна или горна (или странична…). По-старите реконструкции я поставят в предната част от долната страна. Реконструкция от 2008 г., създадена от Мери Периш под ръководството на Робърт Пърди, Виктор Спрингер и Мат Карано за Smithsonian, я поставя по-дълбоко в гърлото, въпреки че други проучвания не приемат тази версия. Проучване от 2013 г., основано на нови данни, поставя зъбното колело в задната част на устата, където то заема цялата долна челюст.

 
 
Коментарите са изключени