Прочети: Книгата на Дейвид Духовни – „Мамка му… и крава”

| от |

Дейвид Духовни е любимият ни циник в Холивуд и когато разбрахме, че е написал книга и тя ще бъде издадена у нас, нямаше как да не се зарадваме.

David Duchovny Book Discussion For "Holy Cow"

В Холивуд Духовни е известен с това, че е леко сприхав, леко груб, леко обича да си прави каквото си иска и леко не му дреме от никого. Слухът гласи, че Дейвид така и не успял да се спогоди с екипа на култовия „Досиетата Х” и дълго време се карал с почти всеки и най-вече с Джилиан Андерсън.

the-x-files-fight-the-future-5220b55735f56

Мой приятел е правил видео-играта, която се появи по времето, когато сериалът беше гигантски бум, и се наложи да снима различни сцени за нея с Джилиан Андерсън и Дейвид Духовни – все още обижда американския актьор, когато говори за играта, толкова лошо впечатление му е направил.

„Досиетата Х” се завръщат на малкия екран с чисто нови епизоди, а Джилиан и Дейвид вече работят по завръщането. „Untitled X Files Reboot” трябва да стартира догодина и засега участие са потвърдили само двамата основни актьори.

David and Gillian

Междувременно Духовни снима 7 сезона на сериала „Californication”, издателствата пуснаха книгата на персонажа му Ханк Муди – „Бог мрази всички ни”, разведе се и влезе да лекува сексуалната си ненаситност. И накрая написа и готина, забавна и soon-to-be-култова книга!

californication-david-duchovny-poster

Не е зле за мъж, който тази година трябва да навърши 55 години!

Ето и малко повече за книгата на Дейвид Духовни и сюжетът:

Елси Бовари е крава, при това доста щастлива – прекарва своите дълги лениви дни в похапване, дрямка и бъбрене с най-добрата си приятелка Малъри.

Една вечер Елси и Малъри се измъкват от пасището. Малъри иска да флиртува с биковете, докато Елси се отправя към къщата на фермера. През прозореца вижда семейството му, седнало пред Бога Кутия – и Богът Кутия показва нещо, наречено индустриална месодобивна ферма, което разтърсва света на Елси из основи.

Има само едно решение – бягство към някой по-добър, по-безопасен свят. Оформя се шарен екип: Елси, Джери… извинете… Шалом (раздразнително, четящо Тората прасе, приело наскоро юдаизма) и Том, очарователен (поне в собствените му представи) пуяк, който не може да лети, но умее да борави с айфон – с клюна си. Снабдени с откраднати паспорти и импровизирани човешки дегизировки, тримата се отправят към летището.

Елси е остроумен, увлекателен разказвач, който прави препратки към попкултурата. Том – който в края на краищата се научава да лети (така да се каже) – раздава психиатрични съвети с германски акцент, а Шалом, отхвърлен от новопридобитите си сънародници в Ерусалим, в крайна сметка неволно помирява израелци и палестинци. Чаровните герои на Дейвид Духовни сочат пътя към разбирателство и толерантност, от които толкова много се нуждае светът днес.

Романът вече е по родните книжарници.

Дейвид Духовни: Мамка му… и крава, изд. Бард, 14.99 лв.

Дейвид Духовни: Мамка му… и крава, изд. Бард, 14.99 лв.

А ето тук може да прочетете и откъс от него:

Повечето хора мислят, че кравите не могат да мислят. Моля? Ще перифразирам. Повечето хора мислят, че кравите не могат да мислят и нямат чувства. Пак моля. Аз съм крава, името ми е Елси. Да, да. Знам. Не са глупости. Виждате ли? Ние можем да мислим, да се шегуваме… поне повечето от нас. Елси, пралеля ми, чието име нося, няма чувство за хумор. Ама никакво. Искам да кажа, нула. Дори не харесва вицове за хора, които правят глупави неща. Като онзи за двамата човеци, които влезли в една плевня и… Стига. Може да се окаже, че нямам много време тук, та по-добре да не се разсейвам.

Просто опитвам да изясня определени неща. Я да видим, сигурна съм, че ще се чудите как пиша това, като нямам пръсти? Не мога да държа писалка. Повярвайте ми, опитвах. Грозна работа. Не че останаха много писалки де, при всичките тези компютри. И макар да можем да мислим и да сме забавни, не умеем да говорим. Поне не с човеци. Имаме това, което вие, хората, някога наричахте „устна традиция“. Приказки и мъдрости се предават от майка крава на дъщеря крава и от поколение на поколение. До голяма степен както вие предавате вашите одисеи и илиади. Дори песни. Съжалявам, че подхвърлям имена. Омир. Туп! Ще почакам да го вдигнете.

Всички животни могат да разговарят помежду си със сумтене, подсвиркване, лаене и универсално квичене, нещо като животинско есперанто – лъв с агне, птица с куче, мишка с котка – само дето на кого всъщност му е притрябвало да води продължителни разговори с котка? Много нарцистични са. Обаче ние, животните, нямаме думи или това, което вие наричате език. И, да – знам, че не беше граматически издържано, но го използвам за емфаза. Не съм двуутробно. Двуутробните са известни с неспособността си да разбират граматическите правила (Да сте опитвали някога да водите диалог с кенгуру? Почти неразбираемо, дори и да успееш да проникнеш в онзи австралийски акцент, пич). И кой, по дяволите, знае какво си говорят рибите? Обаче се отклоних. Много говеждо от моя страна. Отклонения и отклонения. Така правим. Ние, кравите, имаме много време върху копитата си, за да предъвкваме, така да се каже. Стоим, ядем, разговаряме, може да намерим и буца сол за близане. Всичко това е добро.

Поне беше добро. Допреди около две години. Тогава горе-долу започна историята, която разказвам. Животът ми дотогава беше повече или по-малко идиличен. Родена съм в малка ферма в северната част на щата Ню Йорк, в Съединените щати. Кланът Бовари е там от началото на времето. И моята майка, и нейната майка, и майката на нейната майка и т.н. Бащите в кравешките семейства до голяма степен отсъстват. Татко ми Фердинанд (знам) е идвал от време на време и предполагам, че така са се родили братята и сестрите ми. През повечето време обаче момчетата се държат отделно от момичетата. Обичат да ни зяпат през оградата. Понякога е някак страховито, честно казано. Като че ли момчетата са други животни, но не ги съдя. Ако съм научила нещо през последните две години, то е да не съдя. Предполагам, че от началото на цивилизацията момчетата и момичетата се държат отделно, така че не очакваме нищо по-различно. Това го знам, така че не тъгувам, задето баща ми не е бил наблизо.

Хората ни обичат. Или поне така си мислех. Всички така си мислехме. Обичат нашето мляко. Ако ме питате, струва ми се странно едно животно да пие млякото на друго. Нали не си представяте, че мога да отида при някоя госпожа, която току-що е родила, и да º кажа: „Ей, може ли да ти опитам млякото?“. Странно, нали? Не може да се случи. Някак гадно е. Обаче заради това ни обичате. Доброто старо мляко. Leche. Всекиму своето, струва ми се. И нашите момичета израстват с мисълта, че всяка сутрин фермерът ще идва и ще им взема млякото. Което е някакво облекчение, защото се подуваме и може да се почувстваш някак възвишено и във форма след добро доене. Да, не сме безразлични към външния си вид. И не ни е ¬приятно, когато вие, хората, наричате някоя от вашите „крава“, ако решите, че е дебела. И прасетата не са особено щастливи заради приказките за „прасе“ и „свиня“, и кокошките не са доволни от „кокошка“ (което тайно ме радва, защото петлите са най-голямата досада, създавана някога от Бога).

О, да, вярваме в Бог. Във формата на крава. Не бе. Ама ви изкарах акъла, нали? Вярваме обаче, че нещо е направило всичко на света – всички животни, животинки, растения, камъни и души. И дали този създател, или каквото е там, прилича на крава, на прасе, на персона, на амеба или на Джери Гарсия, всъщност не ни интересува особено и ни е все едно. Просто вярваме, че там някъде има сила на живота и съзиданието. Най-близкото до представите, които имат хората, е Майката земя. Обаче това е само приближение. А и ние не само вярваме в тези неща – знаем ги със сигурност. С костите си и с костите на предците си, които лежат някъде из нивите на този свят.

Ох, наистина съм отнесена крава. Ще трябва да свикнете с това. И Омир доста се е отнасял, нали? Значи има прецедент. Преди да ви разкажа какво се случи, нека ви дам малко повече допълнителна информация, да ви обясня какъв беше животът ми преди Събитието. Така го наричам – Събитието, Откровението, Деня, когато акото удари вентилатора. Нека опиша обстановката. Да почувствате аромата.

Живот във ферма. Доста ужасно. Прекарвах много време на пасището с най-добрите ми приятелки до гроб, биковете ни хвърляха космати погледи. Откъм нашата страна тревата е зелена, казваше майка ми винаги. Беше страхотна майка, обаче един ден изчезна, както изчезват всички кравешки майки. Учат ни да го приемаме. Че майка ти не е завинаги и че ако един ден, след като си е свършила работата да те отгледа от теле, си тръгне, без да каже довиждане, това не значи, че не те обича. Обаче, както знам, че „нещата са такива“ и „винаги е било така“, неизменно ми засяда буца в гърлото, щом си спомня за мама.

Беше красива – големи кафяви очи, чудесно чувство за хумор. Никога не се е отделяла от мен преди деня, когато го направи. Обаче ще стигна до това по-късно. Дайте ми минутка, когато си спомням за майка ми. Чувствата идват и си отиват, освен ако не ги чувстваш. А могат и да се задържат, да заемат формата на круша и да станат странни. Така че, когато ние, кравите, имаме чувство, чувстваме го, докато премине. След това, мууу, продължаваме нататък. Бам. Не го очаквахте, нали?

Спомням си дните на моето детство през тревнозелените очила на носталгията. Сега това изглежда толкова далечно и толкова съвършено! Всички дни бяха слънчеви, дори и дъждовните. Имахме трева и храна, място за спане и добри приятелки и винаги се разразяваха драми с другите животни, но нищо сериозно. Йерархията в една ферма е много обтекаема. Не знам дали бихте го нарекли демокрация. Мисля, че е по-добре да се каже: „Живей и остави другите да живеят“, освен ако наоколо няма пилета. Тогава всички залози отпадат. Не знам дали сте чели „Животинската ферма“. Май това е книга, която всички човешки деца трябва да прочетат. Аз лично предпочитам „Паяжината на Шарлот“, при все че паяците могат да са опасни. (И имат осем крака? Сериозно? Два или четири – това е добрият брой крака, всеки го знае. Може би пет, може би. Осем ми се струва отчаяно или нерешително, разточително дори. Нали така?)

Така или иначе, една нормална ферма няма нищо общо с „Животинската ферма“ – няма шефове, всички сме шефове и сме матриархат, както бихте го нарекли – жените движат цялата галиматия. Няма значение какво казват глупавите петли. Ние, кравите, имаме поговорка – не настъпвай моето виме и аз няма да настъпвам твоето. И към това добавяме любов. Животинска любов. Чиста любов. Да, ние убиваме, за да оцелеем, някои от нас трябва да го правят, но това не е убиването на човеците – няма омраза или радост, само необходимост. Не гледаме с розови очила. Разбираме дори лисицата, когато краде яйца, или ястреба, който отмъква малко прасенце и го обрича на ужасяваща смърт в небето. Така са нещата. Аз съм благодарна на тревата, когато я преглъщам. Мислите, че растенията нямат чувства? Може да не са чувства, каквито вие и аз имаме, но те имат растителни чувства. За кравата светът е едно голямо чувстващо нещо.

Ето как е:

Понеделник

ИЗГРЕВ: доене. Имаш късмет, ако се случи средният син или най-малкият, защото големият е много груб в ръцете. Просто не му се иска да е там. Разбирам, симпатяга, адски рано е наистина, обаче…

СЛЕД ДОЕНЕТО: портата се отваря и излизаме на ливадата, където през по-голямата част от деня ядем, преживяме, разговаряме, клюкарстваме и т.н. Там се случва животът – вън, на полето. Чудесна зелена трева и още по-чудесно сено от люцерна.

ЗАЛЕЗ: отново в краварника, за да прекараме нощта. Пак доене и след това обикновено заспиваме, по залез. Ние сме едно с ритмите на земята и така нататък. Когато мама беше тук, често ми разказваше приказки. Обичах онези, в които хората се държат като животни. Мама беше чудесна разказвачка и обикновено заспивах от звука на гласа º, звучащ като ветрец, който шумоли в дърветата, и поток, който ромони по камъните.

После вторник, сряда, четвъртък, петък, събота и неделя, съвсем същото.

Доста простичко, нали? Събуждаш се, доене, хранене, ден на полето, доене, приказка, сън. За мен това беше достатъчно. Никога не съм искала нещо повече. Никога не съм искала да живея другаде. И исках същото за дъщерите си и за техните дъщери, вечно и завинаги, при все че не си представях как бих могла да ги изоставя по начина, по който ме изостави моята майка. Тоест до Събитието, до деня, в който земята застана неподвижно, онова нещо с акото и вентилатора. Тогава разбрах всичко – дори мама. И макар познанието да беше болезнено, водеше до опрощение и разбирателство, а не бих сменила това срещу нищо. Невинността е хубаво нещо, но светът ни предлага повече от това и е грешно да не го приемем. Няма как вечно да си теле.

Почти стигнахме. Подразни ли ви цялото това въведение? Вкиснахте ли се? Ето това ви е проблемът на вас, побърканите деца с видеоигрите – нямате търпение. Е, кравешкото време тече бавно и няма да допусна да ме подбутват. Трябва да си свърша работата, после да дремна както подобава. Най-накрая – Събитието.

Добре, пак съм тук. Да започваме. Надявам се, успях да ви покажа обстановката, какъв е животът във фермата – живей и остави другите да живеят, как разбираме, че сме тук, за да служим на хората срещу храна, подслон и закрила. Не сме тук по наше желание, нали? Нали знаете, че кравите не произхождат от Северна Америка? Аха. Предците ми, моята прапрапрапра- и т.н. баба е дошла от място, което хората наричат Близък изток. Там ни е направил Създателят и там за първи път сме стъпили с копита на земята. Наричали Близкия изток Земя на мляко и мед. Я познайте кой е дал млякото. Макар да съм чувала, че хората доят и козите. Шегувате ли се? Хайде. Не искам да обиждам, обаче козето мляко не може да се сравнява с кравето, освен ако не си малко козле. Виждали ли сте крава да опитва да пие мляко от коза? Толкова по въпроса.

И сега чувам, че хората доели нещо, което се нарича „бадем“, и друго, което се нарича „соя“. Не съм виждала див бадем или соя да препускат в естественото си обиталище, обаче кравето мляко е най-доброто. Залагам три от четирите си стомаха за това. Разбира се, че съм пристрастна – каква да съм? Тъкмо пристрастията карат света да се върти – понякога прекалено бързо. Обаче пак се отнасям. А пък може би отнасянето всъщност не е отнасяне, може пък най-краткото разстояние между две умствени точки да не е права линия. Преживяйте над това.

Та ето ме, значи, на три години. Мама замина кой знае къде, обаче аз съм добре. Живея си живота и очаквам с нетърпение да имам мои собствени деца. Даже поглеждам през оградата към онези бикове и си казвам: „Е, не е толкова зле“. И през ум не ми е минавало, че ще кажа това, обаче то един вид се отнася за мястото, където бях, и то един вид ме доведе където съм сега. Та един ден аз и най-добрата ми приятелка, Малъри, си шушукаме. Малъри е сериозно страхотна, един ден определено има шанс да стане фотомодел. Може да бъде кравата от кутията с мляко. Ще предам диалога като пряка реч, обаче имайте предвид, че няма да е много точно, а само приблизително. Не съм магнетофон. Не съм слон. Макар че имам приятели, които са слонове. Суперготини животни. Добри същества. Ето го:

МАЛЪРИ:

Не знам, Елси, обаче изведнъж ми се прииска да стоя с биковете. Нямам представа какво ме прихваща.

ЕЛСИ (това съм аз!):

Знам. И аз съм така.

МАЛЪРИ:

Какво ни става? Когато онзи млад бик, Франк, тъпче наоколо и пръхти, усещам нещо смешно отвът¬ре и дори не ми пука, че цялата му муцуна е в лиги.

ЕЛСИ:

Знам, знам. Май мама ми е разказвала за това, обаче някак особено. Каза ми, че един ден нещата, които са ми били интересни, ще ми станат скучни, а нещата, които са ми били скучни, ще ми станат интересни.

МАЛЪРИ:

Майка ти беше толкова готина. Къде ли се дяна?

ЕЛСИ:

Да. Знам ли? Където и твоята майка, предполагам.

МАЛЪРИ:

Аха.

ЕЛСИ:

Забелязала ли си, че най-големият син понякога забравя да залости вратата, след като ни издои? Следващия път, щом го направи, защо не отидем да поговорим с биковете?

МАЛЪРИ:

Нали ще ни видят?

ЕЛСИ:

Ще го направим през нощта!

МАЛЪРИ:

Колко си умна! През нощта, тра-ла-ла. Не знам защо го казах.

ЕЛСИ:

Коя си ти сега?

МАЛЪРИ:

Не знам! Напълно съм изперкала. Ау! Виж какво прави онзи бик, Франк, в този момент! Или… не беше ли Стив?

ЕЛСИ:

Това е Стив.

МАЛЪРИ:

Да, виж го как пръхти и тъпче. Толкова е готин! Добрият стар Стив!

ЕЛСИ:

Мислех, че харесваш Франк.

МАЛЪРИ:

Така е. Франк е върхът. Харесвам ги всичките.

И после имахме обсъждане на бикове, говорихме за бикове около двайсет минути, но няма да ви кажа какво, защото е много лично, а и още не съм се свързала с Малъри да я попитам дали мога да я включа като героиня в книгата ми. Редакторката ми твърди, че ми трябва разрешение. А Малъри не º е истинското име. Не е.

А забелязахте ли, че цялата тази сцена е написана във „формат на сценарий“, както се казва? Редакторката ми си пада по тези работи. Големите клечки от Холивуд да обърнат внимание – това нещо буквално се снима самичко.

Та ето какво направихме. Започнахме да чакаме. Имах чувството, че чакаме цяла вечност. Най-голямото момче, онова с пъпките и мобилния телефон, изведнъж взе много съвестно да залоства вратата, обаче знаех, че няма да продължи дълго. Хората много лесно се разсейват. Особено ако им звънне телефонът. Имат някаква странна и неестествена привързаност към тези джаджи. Не искам да съдя, обаче е странна. Добре де, може би съдя. Знаех какво да направя. Беше само въпрос на време.

 
 
Коментарите са изключени за Прочети: Книгата на Дейвид Духовни – „Мамка му… и крава”