Почина Божидар Димитров

| от chr.bg |

На 72 години почина историкът, общественик, телевизионен водещ Божидар Димитров. Божидар Димитров е бивш дългогодишен директор на Националния исторически музей и автор на десетки книги, посветени на българската история.

Той е роден на 3 декември 1945 г. в Созопол, в семейство на бежанци от Източна Тракия.

През миналата година бе приет в болница със съмнения за инфаркт в деня, в който му предстоеще дебат с македонския журналист Миленко Неделковски. Двамата имаха задочен спор след като македонският журналист се снима как чупи с чук плочата на връх Каймакчалан, издигната в памет на загиналите там български воини през Първата световна война.

Начело на НИМ застава за пръв път в края на 1994. През 1997-1998 влиза в конфликт с президента Петър Стоянов по повод връщането на „История славянобългарска” в Зографския манастир. Отстранен е от поста от министърката на СДС Емма Москова през 1998 г.

След 3 години е назначен отново след конкурс. През неговото управление музейната експозиция беше преместена от сградата на Съдебната палата на бул. „Витоша” в резиденция „Бояна”.

Паралелно с работата си в музея Димитров е активен политически деец най-напред на БСП, а впоследствие на ГЕРБ. Напуска столетницата именно заради подкрепата и приятелството си с Бойко Борисов. В началото на първото правителство на Борисов е министър без портфейл, отговарящ за българите в чужбина и държавните архиви

 
 

„Денят на бащата“: няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“

| от Цветелина Вътева |

Ако заглавието „Сцени от един семеен живот“ не беше вече взето от филма на Ингмар Бергман, щеше да стои съвършено на новия сериал на БНТ „Денят на бащата“.

Вече гледахме два от шестта епизода, които ще разкажат на зрителите тъжната история на разпада на едно семейство. История, в която, за жалост, почти всеки ще види нещо от и нещо за себе си.

Ако трябва да започнем позитивно, сме длъжни да кажем, че още от първия епизод стана ясно, че това е един емоционално инвестиран сериал: както от страна на създателите, така и от страна на актьорите. Лайтмотивът за гнилостта на човешките отношения, която постепенно ги изяжда, е актуален откакто съществуват киното и телевизията, а естествено и отпреди това.

Още трейлърът на сериала ни подготви за един невесел сюжет, а песента на Стефан Вълдобрев „Тази песен не е за любов“ потвърди очакваното: ще бъде тежко.

Историята на Димо и Калина е дълбоко реалистична. Бракът им се е скапал невидимо от тях и когато циреят избива, вече е късно за животоспасяваща операция. Отдолу има прекалено много болка, а инфекцията на отегчението и липсата на говорене, се е разпростряла в тъканите на брака им.

Както често се случва, изневярата, която се явява спусъкът на раздялата, е само върхът на айсберга. Преди да се стигне дотам, двойката е затънала в дълбоко неразбиране, а партньорите са се превърнали само в родители.

Онова, което тепърва ще гледаме, вероятно е процесът на един развод с всичките съпътстващи го емоционални травми, които дават своя неизбежен отзвук не само върху двамата съпрузи, а и върху техните родители, приятели и, най-вече, дете.

Именно детето е и в центъра на конфликта: малкият Боби (в ролята Патрик Шон Хесън) много добре представя детската драма на един развод дори само в сцената с дървото, в която детето няколко пъти повтаря на родителите си „Къде да стъпя?“.

original

Къде да стъпи едно хлапе в ситуация на развод е въпрос, с който вече се занимават доста организации, включително в България, и това е много важно, тъй като докато възрастните често имат някакъв ресурс за справяне с житейските драми, децата все още не са изградили механизми за справяне със събитие с подобен травматичен заряд. А според Европейската комисия, на всеки два брака в Европа се случва един развод: плашеща статистика, която може да демотивира всеки вярващ в идеята, че бракът е логичното продължение на любовта и неин гарант за сигурност и дълъг живот.

захари бахаров

Прави впечатление, че мъжките образи са по някакъв начин по-положителни от женските. Докато Александър Сано и Захари Бахаров категорично печелят симпатиите на зрителите си със своята мъжка откровеност към случващото се, героините на Весела Бабинова и Глория Петкова са чиста проба неприятни, макар и не лишени от реалистичност.

Калина е загубила своята идентичност някъде в брака си и сега, изправена пред загубата, губи почва под краката си и превръща детето си в оръжие в битката с бъдещия си бивш съпруг. Достатъчно тъжно е, че една сутрин човек се събужда и разбира, че онзи, който е приемал за даденост, е врагът в леглото му. А още по-тъжно е, когато дойде сблъскът с категоричността на партньора, който просто не иска повече да изпълнява тази роля.

весела бабинова

Дали това оправдава отвратителното „Ако беше мъж…“ и „Ти не си мъж на място“, манипулативното „Тати вече не ни обича“ или натоварването на детето с житейската паника на майката, е въпрос на свободна интерпретация.

„Не мога да дишам, като че ли е умрял някой“, казва Калина на майка си, с която я свързва едно и също родово „проклятие“ – това на развода. Всеки, който е преживявал тежка раздяла, знае, че в такъв момент наистина не може да се диша. Болката е физическа, усещането за загуба е всепоглъщащо и фрагментиращо личността, а мракът се материализира до степен да може да бъде докоснат.

александър сано

Връзката на приятелската двойка Кико и Милена, от които тръгва разпадът, е не по-малко интересна. Там виждаме ревнива жена и спокоен и зрял мъж, чиито отношения се озовават в рискова позиция малко „от нищото“. Поне ако приемем, че параноята на жената, че мъжът й ще последва примера на най-добрия си приятел, е „нищото“.

глория петкова

Образът на Милена ни припомня и още нещо. Момчета, няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“. Подобно на „Дебела ли съм?“, до това питане просто не трябва да се стига.

Двете връзки представят двете може би най-чести причини за разрухата на един брак: ревността в комбинация с неувереността на единия партньор, и изчерпването в съчетание с умората от Другия. Валери Петров е написал „Неделята е тъжен ден за хора, усещащи един от друг умора“. Когато не е само неделя, краят е дошъл.

Още един елемент, който допринася за тягосния реализъм на сериала, са онези жалки женски хитринки, които излизат на повърхността при всяко земетресение в една връзка. „Да го накарам да ревнува“, „Да го вържа с още едно дете“, „Да го накарам да се върне като му покажа какво губи“ пр. никога неработещи женски прийоми за задържане на мъжа, който през това време пие в бара и се оглежда за някоя мацка, правят жената да изглежда по-слабия пол.

Нещо, което обаче често се променя качествено с хода на времето. Месеци след раздяла мъжете, които непосредствено след нея са се гмурнали в партита, безразборен секс и изобщо всичко онова, което се разбира под „свобода“ във възрастта след 30г., често се оказват самотни и депресирани. Докато жените, които са реагирали бурно емоционално в първия момент и веднага са се потопили в необходимия траур след края на една връзка, преживяват раздялата по-пълноценно и излизат от нея наистина освободени.

Дали ще видим подобно развитие в „Денят на бащата“, предстои да разберем.

След излъчването на първия епизод, хорът, който след всеки български филм или сериал започва да пее как българските актьори театралничат и не стават, отново запя същата песен. Но ако трябва да сме честни, Захари Бахаров и Александър Сано, които отдавна са се доказали като отлични актьори, са много педантични, естествени и добри в ролите си. Актрисите сякаш са едно ниво надолу в тон с образите си, но предстоят още четири епизода, които могат да изравнят „резултата“.

Всъщност диалозите не кънтят на кухо, а като изключим някои моменти на предобряне, актьорската игра не е трън в очите на заинтересуваните от сюжета зрители.

Освен Захари Бахаров, Весела Бабинова, Александър Сано и Глория Петкова, видяхме и/или ще видим на екран Малин Кръстев, Петя Силянова, Явор Гърдев, Иван Налбантов, Лидия Инджова, Йоана Буковска-Давидова, Станка Калчева, Свежен Младенов, Ванина Кондова. Режисьор е Павел Веснаков, а оператор е Александър Станишев, известен с работата си в киното, както и с участието си в създаването на „Стъклен дом“, „Под Прикритие, „Връзки“ и др.

Сценарият е дело на Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова („Стъклен дом“, „Дъвка за балончета“, „Под прикритие“, „Революция Z“).

Епизодите се излъчват от 22.00ч, понеделник и вторник, три поредни седмици, едновременно по БНТ 1 и БНТ 4.

 
 

Виржини Виард наследява Карл Лагерфелд като главен дизайнер на Chanel

| от chronicle.bg |

След смъртта на легендарния Карл Лагерфелд, дългогодишен креативен директор на Chanel, съдбата на бранда вече е в нови ръце. 

Виржини Виард от няколко десетилетия е директор на модния отдел и дясна ръка на Лагерфелд. По официална информация, публикувана в акаунта на компанията в Instagram, „Виржини Виард, директор на Fashion Creation Studio в Chanel и най-близкият човек до Лагерфелд в компанията за последните 30 години, получи доверие от Ален Вертеймер (собственик на Chanel заедно с брат му – бел. ред.) за позицията на Kарл, за да може делото на дизайнера да продължи.“

Лагерфелд има доживотен договор с компанията и от години витае въпросът кой би могъл да го замести. Обсъждани са възможности като Хайди Слиман (фотограф), Марк Якобс (дизайнер) и Хайдер Акерман (дизайнер), но Виард изглежда най-добрият избор заради миналото си в бранда и приятелството си с Лагерфелд, с когото се запознава още през 1987 година.

Виард започва в Chanel като стажант, но бързо е става мениджър бродерия и в крайна сметка се издига до директор на Fashion Creation Studio, където отговаря за 8 модни колекции на година. Единственият момент в кариерата й, в който не работи за Chanel, е през 1992 година, когато прекарва 5 години в Chloé след като Лагерфелд приема страничен проект там.

Тя има досег и с филмовата индустрия като прави костюмите за „Three Colors: Blue“ (1993) и „Three Colors: White“ (1994) на Кшищоф Киесловски.

Виржини казва пред Elle: „Гледам на себе си като човекът, който му помага да реализира идеите си“

 
 

Спектакълът „Сънят“ отново е на сцената у нас

| от chronicle.bg |

„Сънувах, че съм се събудил. Това е най-старият сън на света, и аз току-що го сънувах.“

С тази фраза започва и завършва десета глава от романа на Джулиан Барнс „История на света в 10 ½ глави“. Осемнадесет години след като текстът оживява на българската театрална сцена в моноспектакъла на Мариус Куркински, публиката у нас отново се среща с Безименния мъж на Барнс.

Този път зад начинанието застава театралният режисьор Йордан Славейков, който поема поредното предизвикателство в работата си, като събира необичаен екип около себе си. Тук усилията се разпределят между четирима души, от които трима са любители, а до тях застава една професионална актриса. Тези, които са запознати с творбата на Барнс вече сигурно се досещат, че единствената роля тук, на Безименния мъж се изпълнява от четирима души.

Режисьорът отново поставя в нетеатрално пространство. “I am studio” е мястото, където се случва този спектакъл за сбъдването на мечтите и за ужасът от това сбъдване, за невъзможността на човека да  понесе това сбъдване. Главният герой, заспива, т.е. умира, и се събужда в рая, в самият Рай. Там получава всичко, за което е мечтал – секс, коли, наркотици, голф, срещи със знаменитости. Едва след като получи всичко разбира, че не е в състояние да понесе това цяла една вечност… и не само той, никой не може.

„Сънят“ е вторият проект на Йордан Славейков, създаден съвместно с усилията на актьори-любители.  За един от скорошните си спектакли,„Съзвездия“, той взима непоставяна до сега у нас, нова британска пиеса и успява да встрасти любителите актьори, че те да създадат свое собствено театрално сдружение, „Хелиотроп“, и да участват в Международните летни актьорски курсове в Кралската Академия по театър в Лондон – RADA, и Лондонската Академия за музикално и драматично изкуство LAMDA. Режисьорът е на българската публика с авторския проект „Паякът“, който създава съвместно с Димитър Касабов. Спектакълът се играе вече осем сезона и гастролира на сцени в Москва, Ню Йорк, Санкт Петербуг, Лос Анджелис, Брюксел.

Какво се случва, когато Човек получи всичко, което иска, можете да разбере на 23 февруари и 23 март от 19.00 часа в „I am studio“ безистена в двора на ул. „Раковски“ 149 в София.

 
 

Академията направи статуетки с Лейди Гага и Оливия Колман

| от chronicle.bg |

Академията направи статуетки с Лейди Гага и Оливия Колман. Жестът идва след вълна от подкрепа към жените в киното тази година. 

Двете са номинирана в категория Най-добра актриса – Гага за играта си в „A Star Is Born“, а Колман за „The Favourite“. Това вдъхнови и новия вид на статуетки да репрезентира точно тях.

Те бяха наредени до тази на Джанет Гейнър – първата жена, която получава Оскар.

ODEON - Osc-hers

Би ни било любопитно каква ще е речта на Оливия Колман, но Лейди Гага и „A Star Is Born“ идват с победи от Bafta, Golden Globes и Critic’s Choice Awards.

Директорът на ODEON UK, Керъл Уелч, каза: „Чудесно е да видим толкова силни и талантливи претендентки на Оскарите тази година. Видяхме чудесни филми като „The Favourite“ и „A Star is Born“ и затова номинациите на Гага и Колман не са изненада.“

На церемонията по връчването на Оскарите, статуетките ще бъдат в класическия си вид като тези няма да бъдат показани. Освен това тя ще е първата без водещ от 30 години насам след скандала с Кевин Харт. Номинациите ще се обявяват от различни звезди в бранша.

Гага ще изпълни песента „Shallow“, за която също получи номинация, а Дженифър Хъдсън – “ I’ll Fight“ от документалния „RBG“.

Церемонията тази година ще се състои на 24 февруари.