По следите на изчезналата Кехлибарена стая

| от |

Альона Нейкова

 

Историята на прочутата Кехлибарена стая е изпълнена с мистериозни легенди и въпроси без отговори. Една от главните загадки обаче продължава да тревожи умовете и на експерти, и на иманяри, и на любопитни лаици: защо няколко поколения императори в продължение на 70 години настоявали за създаването на стая от материал, смятан за изключително неподходящ за монументално строителство. Дотогава от кехлибар нищо по-голямо от шахматна дъска не е било правено и изведнъж – шедьовър с площ 96 квадратни метра! И втората поред, но не и по значимост неразгадана и до ден днешен тайна е – къде все пак се намира сега истинската Кехлибарена стая?…

tumblr_m8kgfu8iA41r1dcs8o1_1280

Едно от най-прочутите произведения на изкуството през XVIII век е създадено от немски майстори за пруския крал Фридрих I и после е подарено на Петър I. Първоначално се нарича Кехлибарен кабинет, но после се преименува на Кехлибарена стая, тъй като в Русия размерите на залата, където са изложени направените творби, са много по-големи от мястото на предишната експозиция. Затова се налага руски архитект, италиански граф и академик по архитектура в Имперската художествена академия – Бартоломео Франческо Растрели, да се погрижи площта да се допълни с огледални пиластри. Работата му е толкова успешна, че Кехлибарената стая дълго време се смята за перлата на лятната резиденция на руските императори в Царско село.
Но преди това, сътвореното от немския майстор Андреас Шлютер рухва – в буквалния смисъл на думата. Когато през 1709 г. работата по Кехлибарения кабинет е завършена, скъпоценните пана неочаквано падат. Това се случва, защото са зле закрепени. Но Фридрих I така се ядосва, че прогонва майстора от страната.

Скъп дар за руския цар

article-1369271-0B4E542900000578-192_306x441

Вече синът на краля – Фридрих Вилхелм I, подарява желания от руския цар шедьовър. По заповед на Петър I Кехлибарената стая внимателно се опакова и през 1717 г. изключително предпазливо се транспортира до Санкт Петербург.
26 лета по-късно императрицата Елисавета Петровна поръчва кабинетът да бъде „поправен“. И от 1743 та чак до 1770 г. създаденото от немски майстори се обогатява с позлатена дърворезба, огледала и цели картини-мозайки, изработени от ахат и яспис. Съществено нараснала в размерите и увеличила броя на скъпоценните творби, Кехлибарената стая се запазва в този си вид близо 200 години.
Обаче внезапните промени в температурата, газовете, отделяни от използваната в залата пещ за отопление, както и теченията постепенно започват да разрушават шедьовъра. Затова се налага майсторските произведения на изкуството да бъдат реставрирани през 1833, 1865, 1893-1897, 1933-1935 г. Мащабно възраждане на творбите е планирано за 1941 г. Но няколко години преди това всички следи започват да водят към предстоящото… изчезване на Кехлибарената стая.
Съществуват няколко легенди, свързани с този факт. Според една от тях веднага след подписването на Пакта за ненападение през 1939 г. самият А.Н. Толстой предлага на Сталин с цел укрепване на приятелството с Германия да поднесе на властите там скъп дар – Кехлибарената стая. Писателят мотивира съвета си с факта, че и без това шедьовърът се намира в плачевно състояние. Но Йосиф Висарионович не се решава да се раздели с оригинала и поръчва на прочутия реставратор и каменоделец А. Баранов да направи копие на прочутото произведение на изкуството. Успоредно с това от учениците на майстора се създава и макет с мащаб 1:1. Около 20 дни преди началото на Великата отечествена война истинската Кехлибарена стая е демонтирана, а мястото й е заето от дубликат. Над 300-годишният оригинал надлежно се фотографира и внимателно се слага в специални кутии, които е решено да се скрият в мазетата на Екатерининския дворец. А залата, обитавана от скъпоценния шедьовър в продължение на два века, краси  макетът. По този начин в Царско село наведнъж се струпват цели 3 Кехлибарени стаи…
Има данни, че през 1941 г. е решено музейните ценности от Екатерининския дворец да се изнесат в далечен Новосибирск. Възможно е именно там и до ден днешен да се пази шедьовърът. Но други източници твърдят, че заради крехките произведения на изкуството само Кехлибарената стая не заминава на това спасително за някои експонати пътешествие. Така скъпоценните творби се консервират на място: облепват се с хартия, а после – с марля и памук. Което в крайна сметка се превръща във фатална грешка.
Масираната атака на английската авиация през август 1944 г. над Кьонигсберг предизвиква пожар в Кралския замък, където по онова време се смята, че се намира Кехлибарената стая. Лумналият огън изпепелява доста експонати и като Феникс от пепелта се появява легендата за унищожаването на ценния шедьовър…
Експертите обаче са на мнение, че произведенията на изкуството тогава не са засегнати от бомбардировката. А творбите се свалят в подземието на двореца, където оцеляват до щурма на съветските войски през април 1945 г., когато Кехлибарената стая се обявява за изчезнала. И по-нататъшната й съдба продължава да е една от най-големите тайни на ХХ и началото на ХХI век.

Поредното  „намиране“

Наскоро светът бе разтърсен от поредната „сензация“ – уж отново се появила следа, водеща към Кехлибарената стая, изчезнала по време на Втората световна война. Жител на Германия съобщил, че братовчед му – Корнелиус Гурлит, пази в квартирата си част от скъпоценната колекция, скрита от баща му.
По време на войната Гилдебрат Гурлит продава музейни експонати, конфискувани от окупираните територии. Някои съкровища така и си остават в тайниците на къщата на нациста. Преди смъртта си той разказва за това на сина си, който споделя бащините думи с братовчед си. Обаче след разгласяването, че шедьовърът може да бъде намерен, самият Гурлит безследно изчезва. А с това информацията за „откритото“ скъпоценно имане си остава голословна и се превръща в пореден слух…

90-годишен пази тайната

В интервю за немското списание „Der Standart“ бивш войник от армията на Хитлер – 90-годишният Вилхелм Крафт, твърди, че знае къде се намира Кехлибарената стая, изчезнала по време на Втората световна война. По думите на германеца той пазел тайната в продължение на половин век, страхувайки се от неонацисти и спецслужби. Заедно с приятелите си Крафт се заклева още през 1944 г. да не казва на никого нито дума за онова, което са видели. Но сега, когато колегите му вече не са между живите, старецът решава да сподели със света всичко, което знае.
Крафт служи през 1944 г. близо до норвежкия град Берген на подводница, която по-късно е потопена от бомбардировачите на съюзническите войски. Ранените са настанени в датска лечебница в Скаген, а после – изпратени в село Асо, намиращо се в северната част на полуостров Ютландия. Бившият войник признава, че заедно с приятелите му, без знанието на местните, копаят ями в края на населеното място. Когато приключват със задачата си, в Асо пристига товарен влак, изключително строго пазен от спецчасти. Крафт и другарите му случайно успяват да надникнат в един от вагоните, където виждат дървени кутии, в които явно се е намирало нещо много ценно. Началството обаче хваща любопитните войници и, заплашвайки ги със смърт, им нарежда да изтрият от паметта си наученото.
Крафт не изключва вероятността да са се натъкнали именно на легендарния шедьовър, който може да е бил заровен именно в малкото селце, намиращо се на полуостров в Европа, разделящ Балтийско и Северно море.

Версии и още нещо…

Търсенето на истинската Кехлибарена стая като че ли никога не спира. И вече 70 години периодично изникват като гъби след дъжд слуховете, че мистериозно изчезналият шедьовър е на път отново да бъде представен на света в целия му блясък.
Предположенията за поредната диря в търсенето на легендарното съкровище разтърсват преди време и малкото източно-германско градче Дойчкатаринберг, намиращо се на границата с Чехия. На един от местните жители – Питер Хостейн, се налага да се поразрови в компютърните архиви на наскоро починалия му баща, служил като оператор в германските военновъздушни сили. Сред електронните документи има и свидетелства, че в края на 1944 г. от „Шорфхейд“ – резиденцията на Гьоринг, разположена на север от Берлин, по спешност е изнесено голямо количество тежки кутии, които впоследствие са скрити в подземен бункер край Дойчендорф – старото име на Дойчкатаринберг. Наследникът на ветеран от „Луфтвафе“ намира няколко дълголетници, които помнят точното място на склона между пътя и скалата, където някога се намирал входът към изкуствената пещера.
Цялото градче се развълнувало от новината. За сметка на местните власти дори са поканени експерти по минно инженерство. Електромагнитният анализ в посоченото място наистина открива на дълбочина от 20 метра под земята кухини, пълни с плътни структури. Всичко води към версията, че именно там са скрити отдавна търсените съкровища…
Кметът на Дойчкатаринберг – Хайнц-Петер Хаущайн, съобщава на пресата, че в кутиите несъмнено има не обикновено желязо, а най-вероятно нещо по-ценно. „На 90% сме сигурни, че открихме Кехлибарената стая. Скривалището е част от лабиринта, построен от нацистите, за да се запази откраднатото от тях по време на войната…“, уточнява градоначалникът. Местните жители пък винаги са знаели за съществуването на тайни ниши в пещерата, не са били наясно само с точното им разположение. Но въпреки всички положени усилия за намирането на изгубеното съкровище, и тук ентусиазмът изведнъж секва и изследователите така и не успяват да стигнат до предполагаемото имане…
Съществуват доста хипотези за това къде днес може да се намира изгубената Кехлибарена стая – от Кьонигсберг до Кобург, от солните мини в Източна Германия до тайни подземия и американски банкови сейфове. Дори се предполага, че шедьовърът се е намирал на потъналия параход „Вилхелм Густлоф“ или на крайцера „Принц Ойген“. Но всичко си остава в сферата на догадките…

Кое все пак липсва – копието или оригиналът?

Една от все по-натрапваните напоследък версии  касае предположението, че фашистите се домогват всъщност до копието на Кехлибарената стая, а оригиналът надеждно е скрит още преди началото на Великата отечествена война.
Според легендата веднага след подписването на Пакта за ненападение през 1939 г. истинският шедьовър бързо е подменен дори не с дубликат, а с макет на съкровищата в мащаб 1:1, който в крайна сметка и бива откраднат от войниците на Хитлер. Излиза, че Кехлибарената стая всъщност никога никъде не е изчезвала?…



Мащабното възстановяване

Фрагменти от истинската Кехлибарена стая на 29 април 2000 г. са връчени от министъра на културата на Германия Михаел Науман на президента на Русия Владимир Путин. Флорентинската мозайка „Обоняние и осезание“ („Мирис и допир“), една от четирите, направени през 1787 г. по заповед на Екатерина II, и скъпоценен скрин с чекмеджета, сътворен през 1711-а от берлински занаятчия, заемат централно място в обзавеждането на стаята.
Германските власти конфискуват през 1997 г. части от шедьовъра, пазени от нотариус, на когото произведенията на изкуството са предадени за временно съхранение от германски офицер, участвал в извозването на Кехлибарената стая от Царско село. След като опитва да продаде ценната находка, той е задържан и съден. А дъщерята на нотариуса доброволно декларира, че няма никакви претенции към съкровището. И завещава правата за всички запазени творби на град Бремен, който, на свой ред, решава да ги върне на Русия.
По този начин се появяват косвени доказателства, че оцелялото от Кехлибарената стая се е намирало в Германия, но после явно е разпродадено на частни колекционери.
Но малко преди това – през 1981 г., започва изграждането на изгубените шедьоври. Работата по възраждането на творбите е толкова мащабна, че продължава над две десетилетия. Към реализирането на задачата са привлечени различни специалисти – изкуствоведи, химици, криминалисти, историци, реставратори. Няколко години са нужни само за разработването на самия проект, създаването на научна концепция, възстановяването на технологиите за боравене с кехлибар и подбор на екипа, който да реализира замисленото. В определен момент проектът дори за кратко е замразен заради недостатъчно финансиране и проблеми, свързани с доставката на суровини.
Но през 2003 г., за честванията, посветени на 300-годишнината на Санкт Петербург, Кехлибарената стая е възстановена напълно. Експертите са на мнение, че резултатът не просто надминава и най-смелите очаквания, но е и по-добър от оригинала.

 
 

Селската амбиция ръжда не хваща

| от Емил Кирилов |

Във всяка нормална фирма, във всеки офис в София, всеки ден и час, има минимум по един много амбициран човек без особени личностни качества, но пък изпълнителен и зверски решен на успех и победа. Човек, дошъл не на работа, а на война.

Той пристига от далечни земи. Може и да е местен, но неговата вътрешна същност, неговото действително същество, скрито зад костюмчето, шито на ишлеме, е точно от там, ако ще на гърба на Коня да е расъл.

Душата му е от Злокучене, от Марс, от Тъмната, зла, сенчеста паралелна вселена на болезнено амбицираните селяндури, които си вардят службицата с цената на живота и оставят у малкото нормални хора на тази планета усещането, че биха правили на шефа всякакви мръсотии. След малко. В кенефа. Буквално.

Той е тук, за да се поти, да се пъне, да се мори, да не издържа, да прави впечатление, да избухва, да е номер едно, да поема задачки, да победи, да се доказва. Напрежението е постоянно и много голямо.

Като на някаква приказна селска сватба е този човек непрекъснато. Като една застаряваща братовчедка на булката е, решена да си намери мъж на това дългоочаквано тържество на кича и безумието, но и разяждана от непосилно тежка злоба и завист към своята вече „уредена“ роднина в бяла рокля.

За тия хора да ходиш на работа е всичко. Но не самата работа и нейното вършене е от значение, не крайният резултат и удовлетвореността от това да създадеш нещо е водещо в техните кански усилия. Важното е да се покажеш, да се навреш сред обществеността, да се наместиш на сигурно, нещо там да се овъртолиш във влиятелни хора и слава.

Селската амбиция е много коварна работа, защото създава непоносим дискомфорт в живота на физически най-близкия нормален човек, свидетел на цялата тая мъка, който не е възпитан да се напиня като умопомрачен, само и само да му вдигнат заплатата със 150 лв, да го потупат по рамото и евентуално да си намери гадже с висок служебен пост и апартамент в СОФИЯ.

Селската амбиция е нещо страшно.

Нейният приемник вечно се страхува да не би да изпусне нещо, той знае всичко и е вечно в час, докато ти си пиеш обедната бира на слънце в почивката и оглеждаш задниците на малкото хубави колеги, дето останаха в този живот.

Селски амбицираният човек ще те купи и продаде, облечен като някаква стюардеса или кондуктор в БДЖ, каквито са й/му разбиранията за елегантност и офисен дрескод.

Той влага толкова енергия в това да се чекне по офиси по цял ден, да е винаги информиран за всичко, да е насреща за тези над него, да принтира някакви листа, задъхан и наведен, да създава добро впечатление на директори, че като се прибере вечер у тях, се размазва на дивана като желе, изнемощял, няма сили за книга, за филм, за спорт, за любов, за нормална вечеря, за малко мисъл в тая глава, бе.

Яде спържа от буркани от селото на своята душа и крои с цялата й неописуема нищожност дребни схеми, с които да блесне на работа и в утрешния ден.

И така ден след ден. Та цял живот…

 
 

Истанбул: там, където Европа и Ориентът живеят в нещо като хармония

| от Дилян Ценов |

Селям алейкум! Where are you from? Jeans, jeans! Only 20 lira? Bags! Turkish lokum! Russia? Bulgaria? Hey, my friend, komshu! You work in the fashion businnes? Perfume? Best price! This shawl – 40 lira. But for you – 30! Welcome!

Улицата прилича на кошер, в който са се събрали всякакви образи. Някои бързат, други се разхождат лежерно, трети са яхнали скутерите и свирят – направи им път, за да минат по тротоара! Оглеждаш се на всяка крачка за приятелите ти, защото една секунда невнимание и цял живот ще ги търсиш в разнородната тълпа. Някъде по обяд е. Градът е огласян от протяжните звуци, идващи от всяка джамия. Никой не обръща внимание на молитвата, животът продължава, сменя се само фонът. Призивите от първия абзац продължават да те заливат от всички страни, докато се опитваш да си проправиш път в тълпата. В далечината проблясва Синята Джамия, гларусите пеят, а от наклонената улица надолу се вижда малък процеп от Босфора.

Добре дошли в Истанбул. Мястото, където Европа и Ориентът са си построили общ дом, в който живеят в своя собствена хармония. По свои правила. Ако можеш да ги спазваш, ще ти хареса. Ако ти хареса, и на Истанбул ще му харесаш. Ако ли не – това не е твоят град.

Така е при повечето мегаполиси. Или ги обичаш, въпреки очевидните им недостатъци, или ги мразиш заради очевидните им недостатъци.

Image from iOS (17)

Но Истанбул наистина е разнолик мегаполис. Това е мястото, където религиозният храм сякаш стои наравно с търговията. Едва ли някой е правил подобна статистика, но ако се съберат обемите на всички търговски магазини, сигурно той ще достигне общия обем на също неясния брой джамии в града (според някои са 4000, други твърдят че са 5000). Във всеки случай, и двете са еднакво свети за хората. 

Истанбул е мястото, където красивата архитектура се смесва с търгашеството. Пазарлъкът понякога върви ръка за ръка с доброто качество. Тук да се пазариш в въпрос на чест. Хората са еднакви в многообразието си. На някои жени ще видите само очите, други по нищо не се различават от жените в редица европейски столици. И двете си имат своето очарование. Същото важи и за мъжете (те са по-еднообразни) с изключението, че ако не си падате по бради, бронзов тен и корпулентни тела, Истанбул не е вашето място.

IMG_3422

Тук противоположностите не просто се привличат. Те се преплитат и живеят заедно. Навсякъде са. От пищните салони и стълбището с кристални балюстри на двореца Долмабахче, до улицата на 300 метра от него, където мръсотията е пословична. За 68329592-ри път избягваш да бъдеш прегазен от моторист, който кара бясно, а в същото време три котки се препичат на слънце на перваза на прозореца. Сякаш те и той живеят в различни вселени. Минаваш покрай постройки и улици, които изглеждат силно подозрително, а по нататък, след площад Таксим, се намира богаташкият квартал, който отдавна е изгорил бурките и повечето Ориенталски привички. Тълпите са навсякъде и вариантите, както казахме, са два – или ще те заредят, или ще те задушат – зависи какво търсиш в този град.

Пристигаме в Истанбул рано сутринта. Ще прекараме малко време в града, затова решаваме да ограничим посещенията по туристическите обекти и в замяна на това, да обикаляме улиците, докато имаме сили. Ще направим изключение само с Долмабахче, който задължително трябва да видите преди да напуснете този град. Като цяло най-добрият вариант, ако сте за малко време тук, е да си изберете малък брой туристически обекти, и да обърнете повече внимание на самия град.

IMG_3553

Компанията ни е също толкова разнородна, колкото Истанбул. Гледам как приятелите ми се радват на града и това го прави една идея по-поносим. В началото комуникацията между нас е невъзможна. Прекалено сме различни, аз и той. Той иска да впечатлява с всевъзможни стоки и после да мине на следващия клиент, аз искам да ми обърне внимание преди това. Истанбул обаче няма време да съблазнява никого, така както го правят други европейски градове. Той не е град на церемониалностите.

Искаш? Взимай. Искаш по евтино? Добре, айде. Малко само. Така ти харесва. Добре, чао, жив и здрав. Не искаш така? Изчезвай. (тук следва неясен за теб текст на турски)

Image from iOS (16)

И все пак се поддаваш на очарованието след известно време. Нямаш много избор, ако искаш да не скапеш настроението на компанията, и ако дадеш шанс на мястото да те впечатли. Откриваш, че това все пак е възможно, дори тук, сред безкрайния градски хаос. За щастие търговският нюх на града е свързан и с културата на храненето и едно от нещата, които тук умеят да правят, е да те нахранят. Тук клиентът наистина е специален и обгрижван. И пак… ако ти харесва кухнята. На някои от компанията храната не им понася, други я намираме за божествена.

Престоят ни е достатъчен, за да усетим енергията на града. Минаваме през няколко от големите джамии, площади, Капалъ Чарши, корабчето по Босфора и султанския дворец, синонимът на изобилието, турският блясък с привкус на Франция – Долмабахче. Няма да се спирам на забележителностите, защото за тях можете да прочетете достатъчно и в интернет. Други неща са по-важни.

Image from iOS (15)

Времето ни тук минава срамно бързо. На тръгване се радвам, че се разделям с града, но и се радвам, че сме се запознали. Като токсичен приятел, който е готин, но говори много и една среща за два часа на три месеца ти е напълно достатъчна. Това, което ме кара да погледна с него на други очи, са останалите от групата. Наблюдавам ги, слушам ги и за пореден път се убеждавам, че не можеш да сложиш знак на този град. Независимо дали той е „твой“ или не, трябва да признаеш величието му. Защото всеки ще намери нещо „свое“, което да го накара да се върне в него, дори за малко. Дори само заради една котка, която се излежава на припек на перваза на прозореца, а после влиза в близкия ресторант.

Това е Истанбул. И си е добре, въпреки „хармонията“, в която ние си мислим, че съществува.

 
 

Планета или пластмаса: голямата промяна започва от малкия жест

| от chronicle.bg |

Замърсяването на океаните с пластмаса е световен проблем, но не и изгубена кауза.

Пластмасовите изделия са се превърнали в неизменна част от ежедневието ни. Някои могат да се използват многократно, да се рециклират или играят важна роля в ключови сектори като медицината, но други са създадени, за да бъдат използвани само веднъж. Една найлонова торбичка, например, се използва средно около 15 минути, след което се изхвърля.

Повече от 40% от пластмасата по света се използва еднократно преди да бъде изхвърлена, а след това остава в природата стотици години наред. Често се разлага на по-малки частици наречени микропластмаси, които попадат в организмите на хора и животни.

Към момента е документирано, че около 700 животински вида са поглъщали пластмаса или са попадали в неин плен. Пластмасовите изделия често успяват да погубят повече от едно живо същество, понеже се разлагат за средно 450 години. Учени са открили микропластмаси в 114 морски животни, повече от половината от тях се озовават на трапезата ни.

Jasper Doest

Консумацията на пластмаса от животни води до хроничен глад, от който те загиват.

Пластмасата, която използваме,  превръща океаните в минно поле за хиляди морски животни и птици. Заклещени в мрежите на различни пластмасови изделия или погълнали такива, морски обитатели по целия свят умират заради материалите, които употребяваме в ежедневието си.

„Най-тъжното е, че животните се хранят с тази пластмаса, мислейки я за храна”, казва д-р Матю Савока морски биолог от Националната агенция на океанските и атмосферните изследвания – „Представете си, след като се наобядвате, да почувствате слабост, замаяност и глад, които не отминават. Би било много неприятно.”

Young Bermuda sea chub, Kyphosus sectatrix, eating plastic debris that are falling from plastic garbage floating on the ocean surface. Plastic

Савока е открил риби, които често консумират пластмаса, защото тя започва да им мирише на храна, след като бъде в контакт с водорасли. Много морски птици пък изразходват ценна за немощните си тела енергия в търсене на истинска храна, която да занесат на малките си и въпреки това  често се връщат при тях с пластмасови отпадъци.

За щастие все още можем да допринесем за промяната, като намалим и дори преустановим използването на пластмаса за еднократна употреба, започнем да изхвърляме разделно боклука си и подсещаме близките си да последват примера ни.

Дали вредата от пластмасата е видима там, където живеем е без значение, защото девет милиона тона пластмаса попадат в океаните всяка година. Това е проблем, който ще намалее драстично, ако всички ние променим начина си на живот.

Какво може да направи всеки от нас, за да допринесе за промяната?

– Факт е, че най-много пластмаса се използва за пакетиране на стоки. Близо половината от всички пластмаси, които се изхвърлят, представляват опаковки, повечето от които никога не достигат до контейнера за рециклиране. Затова вместо да пакетираш обяда си в пластмасова кутия или торбичка, може да ползваш съд, който след това да измиеш.

– Трилиони пластмасови торбички, се използват в световен мащаб всяка година, за да намалиш с няколко тази бройка, си носи торбичка за многократна употреба, когато пазаруваш.

– Близо милион пластмасови бутилки се продават по света всяка минута. Пълни отново! Използвай бутилки за многократна употреба.

– Можеш да носиш метални прибори, вместо да използваш такива за еднократна употреба и да се откажеш от пластмасовите сламки, залагайки на метални или бамбукови.

-

Чрез кампанията Планета или Пластмаса? National Geographic кани аудиторията си да даде своето обещание, че ще намали и дори преустанови използването на пластмасови изделия за еднократна употреба.

Давайки своето обещание, хората стават част от една глобална общност, решена да предприеме действия за намаляването на пластмасата за еднократна употреба. Тази общност ще продължи да получава информация и съвети, касаещи проблема.

Избери Планета или Пластмаса? Дай своето обещание ТУК.

Ние от медийната група Webcafe избираме планетата и решихме да намалим драстично употребата на пластмасови изделия. 

 
 

Как се прави коледен хит?

| от chronicle. bg |

От сензационни класики като „Do They Know It’s Christmas“ от 1989 година до малко необичайните песни като „Killing In The Name“ от 2009 състезанието за коледен хит винаги е било разнообразно. Но как точно се прави коледен хит?

Екип експерти от британски музикален лейбъл смятат, че са открили печелившата формула. Те я създават след като анализират коледни хитове от последните 50 години и определят характеристиките им.

Според получената информация, песента трябва да бъде 3 минути и 57 секунди, в тоналността сол, темпото трябва да е 114 bpm, а самата песен да се изпълнява от 27-годишен солов изпълнител. Също така голяма част от коледните песни са били балади, а половината са кавъри.

И нещо забележително – почти всички песни са били за нещо друго, а не за Коледа. 

„Мисля, че сме далече от алгоритмичното създаване на коледен хит“, казва Хауърд Мърфи, основателят на лейбъла. „Но определени характеристики наистина правят песента по-лесна за приемане.“ Той също така сподели, че „Always On My Mind“ Pet Shop Boys (която е на върха на празничните чартове през 1987) е най-близо до иконичния коледен хит.

Това е така, защото е идеалната дължина и тоналност – също така е и кавър. Темпото обаче е 125 bpm, а не 114, и е записано от дует, чиято средна възраст е 31,5 година. „Mary’s Boy Child“ на Boney M идва на второ място.

„Можеш да направиш хит по всяко време на годината. Като сложиш звънчета в началото на една песен, няма да я направиш по-добра, ако вече не е добра“, казва Мърфи.