shareit

Пътуване с машината на времето (1 част)

| от |

Снимките са истинско съкровище. Позволяват ни да се върнем назад във времето, за да видим места, които вече не изглеждат така, неща, които не съществуват или хора, които вече не са сред нас или пък са се променили с възрастта. Хайде заедно да поемем на едно кратко пътешествие с машината на времето, за да видим Ню Йорк или Париж в средата на миналия век, Мерилин Монро, Мик Джагър или Марлене Дитрих в интересни ситуации.

Tram, Milan, 1950s

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Желязното коледно дръвче на Нова Зеландия

| от |

Днес много новозеландци отбелязват празничния сезон, като украсяват коледно дърво в домовете си.

Произходът на този обичай като цяло не е ясен, въпреки че една от по-често срещаните теории е, че той е възниква в средновековна Германия, където по това време се нарича „райско дърво“. Тогава тези дървета (най-често ели) се взимат на 24 декември и се украсяват с ябълки, за да представят Райската градина. Друг германски обичай от средновековието е да се нареждат коледни фигурки върху „коледна пирамида“, която представлява просто дървена конструкция с рафтове. До 16-ти век тези две традиции вече са се слели и така ни дават модерната коледна елха.

Коледната елха се разпространи в цяла Европа и в Северна Америка през 18 и 19 век, но става популярна във Великобритания благодарение на съпруга на кралица Виктория, принц Алберт, през 40-те на 19 век. В

В Нова Зеландия през 19 век коледните елхи са издигнати в домовете само на богатите, а по-голямата част от останалото население е могла да ги види и да им се наслади само в институционални сгради като училища и църкви. Постепенно домашното коледно дръвче е възприето от по-широкото население и през 20 век става централен орнамент за коледните събирания в държавата.

Но днес ще ви разкажем за една по различна традиция в тази красива островна страна.

Небето е сиво в Англия,
Докато нашето е синьо и ясно.
Джелът проблясва в Англия,
Похутукава тук.
Но същият този коледен дух
Държи и двата свята във плен,
Докато разпръскваме коледното послание,
„Мир и добрина на всички.“

Това стихотворение е публикувано в New Zealand Herald през 1930 г. и сравнява Коледа в Англия с Коледа в Нова Зеландия. Авторът отбелязва, че докато джелът традиционно се свързва с Коледа в Северното полукълбо, в Аотеароа дървото pōhutukawa осигурява празничните червени и зелени листа всеки декември. Ранните заселници от Великобритания украсяват новите си домове на новия остров по Коледа с гирлянди от цветята на растението. The Daily Southern Cross през 1866 г. пише:

Много от търговците бяха заети през последните няколко дни, за да довършат подготовката си за Коледа в Окланд, да украсят помещенията си и да направят интериора възможно най-привлекателен за своите клиенти и посетители. Местните взимат големи количества клони от похутукава и пампаска трева, обичайните декорации в Окланд през този сезон. Родната традиция ни казва, че красивите тъмночервени цветчета на похутукава радват сърцата на маорите, когато погледнат от канутата си при достигане бреговете на Нова Зеландия след дългото им пътуване от Хавайки и тези цветове са приети сега от англосаксонците като заместител на растенията джел и имел от Англия. Месарите, които осигуряват главната част на коледното веселие, поемат водеща роля в украсяването работните си места.

Pohutukawa flowers

Дървото метросидерос, също известно като похутукава, желязно дърво и коледно дърво (латинско наименование: Metrosideros excelsa, Meтpocugepoc ексцелса) със своите пурпурни цветове се превърна в утвърдена част от новозеландската коледна традиция. Това емблематично коледно дръвче, което често присъства на поздравителни картички, в стиховете и песните, с времето става и важен символ на самата Нова Зеландия.

Колумнистът на Otago Witness отбелязва през 1881 г., че „тук има достойнство в зеленината като коледна украса, когато зелените неща са в оскъдица; малко или направо никакви, когато природата е в лятната си рокля.“

HenryWilliams, missionary (1792-1867)

Мисионерът Хенри Уилямс, 11 февруари 1792 – 16 юли 1867 

През 1833 г. мисионерът Хенри Уилямс описва провеждането на църковна служба под „все по-широко разпространяващия се метросидерос“. Първият известен ни запис, в който се споменава желязното дърво като утвърдено коледно дърво, пък е от далечната 1857 г., когато „цветя на аления метросидерос, или „коледно дърво“ са част от украсата на трапезата на празненство, организирано от Патуоне. Той е рангаратирът (вождът) на маорското племе Нгапухи Еруера и син на Тапуа (лидер на Нагати Хао). Патуоне умира през 1872 година, а точната му дата на раждане не е известна, но се изчислява, че е бил на най-малко 108 години, когато е починал.

Eruera Maihi Patuone, by Gottfried Lindauer

Патуоне

Няколко години след празненството на Патуоне австрийският геолог Фердинанд фон Хохстетер отбеляза, че заселниците на Нова Зеландия споменават дървото като коледно. „Похутукава“, наблюдава Хохстетер, „около Коледа… се изпълва с очарователни… цветчета“ и „Заселникът украсява църквата и жилищата си с прекрасните му клони“. Други източници от 19-ти век описват дървото похутукава като „коледната елха на заселниците“ и „антипод на джела“. Джел (още Самодивски чемшир) е вечнозелен бодлив храст, който стандартно може да достигне височина от около 3 метра, а понякога достига и размерите на дърво – между 10 и 12 метра.

През 1941 г. армейският капелан Тед Форсман композира коледна песен, вдъхновен от метросидерос, в която фигурира стихът „вашите червени туфи, нашият сняг“. Форсман служи в Либийската пустиня по онова време, където едва ли околният ландшафт лесно се свързва с образа на огнено-червеното дърво. Много от неговите колеги новозеландци обаче веднага разбират какво има предвид.

Днес много ученици пеят за това как „местното за Аотеароа коледно дръвче“ изпълва сърцата им „с aroha“, което от езика маори се превежда като „любов“, а Аотеароа (Aotearoa) на същия език е названието на Нова Зеландия.

Желязното дърво и неговият братовчед рата заемат видно място също и в маорските традиции. Легендите разказват за Тауаки, млад воин от племето маори, който се опитва да намери небето, за да потърси помощ в отмъщението си за смъртта на своя баща. Той падна на земята и се разказва, че пурпурните цветя представляват кръвта му.

Cape Reinga Lighthouse

Нос Рейнга (Cape Reinga)

Една извито, усукано дръвче на върха на ветровитите скали на нос Рейнга, в северният край на Нова Зеландия, придоби голямо значение за много новозеландци. За Маори тази малка и почитана фиданка бележи така нареченото „място на скока“. Именно оттук духовете на мъртвите започват своето пътуване към традиционната си родина Хавайки. От това място духовете скачат и се спускат надолу по корените на 800-годишното дърво, слизайки в подземния свят на връщане от земния си път.

Събирането на цветчета, клончета и цели дръвчета похутукава за коледна украса не винаги е било просто, както изглежда. В Thames Advertiser от 27 декември 1877 можем да прочетем за случай на експедиция за събиране на украса, в която участват три момчета. Тя завършва като едно от тях прекарва нощта в храстите без храна. За щастие то е намерено на следващия ден от двама местни, Джоузеф Треденник и Джеймс Дън.

Малък човек на име Уолтър Съли се изгуби в храстите до река Хейп в понеделник миналата година и беше намерен чак на следващия ден, когато издирваща група излезе да го търси. Изглежда, че Съли и още двама младежи, на име Алфред Билингс и Джеймс Наутън, излизат в понеделник сутринта, за да наберат коледни украси. Съли се скита в гъстите храсти нагоре към река Хейп и се отделя от своите спътници.

Днес много от тези храсти вече отдавна са изсечени, за да освободят място за земеделски земи.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на тиксото

Въпреки оригиналното си име, Scotch (от англ. ез. – шотландец), лепенката не е измислена от шотландците. Тя е изобретена от мъж на име Ричард  Дрю от Минесота, който напуска висшето си образование и работи за малка компания за шкурки, основана през 1902 г. и зовяща се Minnesota Mining and Manufacturing. Тя по-късно ще стане известна като 3M. Самото име „Scotch“ си има собствена история, която се оказва почти толкова интересна, колкото и изобретяването на самото тиксо.

Tape dispenser

Ричард Гърли Дрю, както е родното му име, е роден в Сейнт Пол, Минесота през 1899 г., Дрю прекарва една година в университета в щата си като се записва в програмата по машиностроене, а след нея прекратява. Той успява да плати за каквото малко време прекарва в университета като свири на банджо и включва тази информация, когато изпраща молбата си за откритата позиция на лабораторен техник в 3М. Ричард получава работата и така започва да се пише история…

През 20-те години на 20 век е много модерно автомобилите да се боядисват в два тона боя, което е страхотно главоболие за бояджиите. За да заобиколят трудностите на този вид боядисване, най-голямата от които е, че колата трябва да се разглоби и всяка част да се боядисва отделно, бояджии и механиците изпробват най-различни начини. За съжаление, техните опити се оказват все неуспешни. На някои места се залепят вестници върху вече готовите части на колата, докато други използват хартиена лента. Тези техники обаче често оставят отпечатъци от лепило върху колата, които са трудни за отстраняване. Разбира се, това означава също, че бояджиите трябва да свършат цялата работа наново.

Woman's Ball Gown LACMA M.2007.211.939 (2 of 3)

Мостра на плата креп

Една от отговорностите на Дрю в 3M е да доставя мостри на различни размери шкурки на местните автомонтьорски работилници, които да ги тестват. Там често чува работниците, които отговарят за боята, да се оплакват от проблемите с лентата, която ползват. На 23-годишният тогава лаборант му хрумва идеята да създаде нова лента, която да залепва плътно, така че боята да не се разтича, където не трябва, както и след това да се отлепя чисто, без да оставя следи от лепило или парчета от себе си. Дрю взима лепилото, което се ползва от 3M при производството на шкурките като начало на проекта си. Оттам му отнема две години да експериментира с различни видове лепила, които нанася върху ленти от креп, за да уцели най-накрая правилната комбинация. И така през 1925 година се ражда скочът, тиксото, лепенката или както и да го наричаме днес.

Scotch tape

Успехът на Scotch Brand Masking Tape позволява на Дрю да се издигне нагоре в корпоративната йерархия на 3M. Така през 1929 г. позицията му на технически директор в лабораторията му позволява да развие и друга своя идея.

Целофанът е бил изобретен наскоро от DuPont и се използва от бакалии и пекари като санитарно средство за опаковане на хранителни им стоки. Въпреки това, няма удобен начин да се запечати целофанът с тиксо, защото лепилото е върху цветна подложка и вреди на външния вид. Така Дрю и неговият екип от изобретатели разработват лента, която използва самия прозрачен целофан като подложка.

За съжаление, машината, която 3M използва, за да нанесе лепилото върху целофановата основа, я разкъсва, а самото лепило, когато се полага върху нея, изглежда кехлибарено. Екипът в крайна сметка създава ново прозрачно лепило и модифицира машините да работят с целофан. Новата лента се казва Scotch Brand Cellulose Tape (като на снимката най-горе), но за жалост изглежда, че не се харесва на магазинерите, към които е таргетирано, въпреки звънливите отзиви от няколко теста, които компанията прави. Това става, защото DuPont вече е пуснал на пазара целофан, който може да бъде запечатан с топлина.

Все пак, въпреки че губи оригиналния си целеви пазар, а Дрю е уволнен, защото идва Голямата депресия, тиксото на бранда Scotch процъфтява заради другите си най-различни домашни приложения.

И така, всичко това ни връща към начина, по който името Scotch се дава на лепящите лентите на 3M. Когато Дрю и компанията започват да дават на бояджиите на автомобили да тестват новия им продукт, един художник се оплаква от липса на лепило върху лентата. Една версия на историята твърди, че бояджията попитал: „Why so Scotch with the adhesive?“ („Защо толкова по шотландски с лепилото?“, ползвайки „шотландски“, както ние бихме използвали „габровски“ – в смисъл на стиснато). Друга версия гласи, че бояджията казва: „Take this back to your Scotch bosses and tell them to put more adhesive on it.“ („Върнете това обратно на вашите шотландски шефове и им кажете да поставят повече лепило върху него.“, което носи същия смисъл)

Дрю прилага повече лепило върху лентата и в крайна сметка я кръщава с името, което самите бояджиите й дават.

 
 
Коментарите са изключени

Най-младата родилка в света е феномен в медицината

| от |

На каква възраст е нормално една жена да роди? Според законодателството на някои страни е разрешено да се случи някъде след 18-годишна възраст, макар и в днешно време да ставаме свидетели на сериозно изключение на правилото в последните години. И все пак, какъв е рекордът? Запознаваме ви с Лина Марчела Медина де Хурадо. Девойката е родена на 23 септмеври 1933 година в Перу. Следващите редове може да започнат малко шокиращо за част от аудиторията, но преди да продължим е редно да помислите на колко години една жена може да роди и трябва да ражда – вашата преценка.
Каквото и да сте си мислили, рекордът е точно 5 години, 7 месеца и 21 дена.

А това автоматично означава, че девойката е била под 5-годишна възраст, когато забременява. И до днес медицината е категорична, че това е най-ранният документиран случай. Как разбира майката? Един ден води Лина на лекар, след като тя се оплаква от силни болки в корема. След прегледа става ясно, че детето е бременно в 8-я месец. Длъжни сме да отбележем, че малкото момиченце не е израснало в страна като Йемен, където брак между 50-годишен мъж и 8-годишно дете е възможен. Лина е родена в напълно нормално семейство с любящи родители и много добри връзки. Проблемът на детето е, че за разлика от всички останали е с преждевременно достигане на пубертет.


View this post on Instagram

Dünyanın en genç annesi Lina Medina: _ 1933 yılında Peru’da dünyaya gelen Lina, 5 yaşındayken karın ağrısı şikayeti ile bir gün ailesi ile birlikte hastaneye gitti ve ilk başta doktorlar ve ailesi Lina’nın karnında büyük bir tümör olduğunu düşündüler fakat sonradan inanılması güç gerçekle karşılaştılar. Lina 7 aylık hamileydi. _ Lina daha donanımlı bir hastaneye sevk edildi ve doktorları böyle bir durumun nasıl yaşanabileciğini araştırdıktan sonra Lina’da erken ergenlik olduğunu öğrendiler. _ Böyle bir durumun nasıl gerçekleştiğini araştıran polis ise ilk olarak Lina’nın babasını gözaltına aldı fakat bir süre sonra suçsuz olduğu gerekçesiyle serbest bırakıldı. Ve bu olayın sorumlusu bulunamadı. Lina oğluna Gerardo ismini verdi… _ Daha Fazlası İçin:@siyahbeyaztarih ________________________________________________________ #baby #india #linamedina #old #medical #siyahbeyaztarih

A post shared by Siyah Beyaz Tarih (@siyahbeyaztarih_) on

Лина имала месечен цикъл на 2-3 години, гърдите ѝ започнали да растат след 3-тата година. Зачеването на рожбата обаче не е медицински феномен и се случва по традиционния начин. Само месец и половина след прегледа, момичето ражда своето дете с цезарово сечение. Процедурата е необходима, защото 5-годишното дете няма достатъчно добре развит таз. Новореденият син тежи 2.7 килограма и е кръстен Герардо на нейния доктор. До своята 10-годишна възраст Герардо ще вярва, че е по-малък брат на майка си, защото фамилията не може да сподели нещо по-различно от това.

Интересен факт е, че младата родилка никога не споделя името на бащата, нито дава информация относно процедурата по зачеването. Бащата на Лина е арестуван по подозрения за сексуален тормоз, но е освободен поради липса на доказателства и биологичният баща остава завинаги неизвестен. Новороденото израства здраво и без никакви проблеми. Герардо умира през 1979 г. на 40-годишна възраст след дълго боледуване. Лина се омъжва и има втори син, за който няма толкова много сензации през 1972 г. Лекарите няколко пъти смятат, че всичко е измама, но след провеждането на няколко медицински теста става ясно, че фактите не могат да бъдат променени. Няма друг такъв документиран случай.

 
 
Коментарите са изключени

Лошите момичета на историята: Екатерина Арнаудова – Безстрашната Комитка

| от Десислава Михайлова |

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.

Берлинският договор е едновременно едно от най-щастливите и едно от най-тъжните събития в новата българска история. България отново се появява на политическата карта, но не както българите са си представяли, увлечени от предварителното споразумение в Сан-Стефано. Българските земи са разделени без оглед на интересите на народа, а с едничка цел – да се намали влиянието на Русия над Балканите. Този важен епизод от националната ни история е само ход в голямата игра на Великите сили. Когато на 13 юни 1878 г. представителите на държавите се събират в Берлин, за да обсъдят края на поредната Руско-турска война (1877-1878), на „кръглата“ маса не присъстват български делегати. След един месец решението е взето, Великите сили си стискат ръцете, а резултатът е един народ разпокъсан в различни територии, който ще посвети десетилетия от съществуването си да сбъдне своята мечта за национално обединение. Съгласно клаузите на Берлинския договор се създава Княжество България (обхваща земите между р. Дунав и Стара планина и Софийска област) и автономната провинция Източна Румелия, а Македония, Източна и Западна Тракия остават под османска власт.

Ответният отговор на това решение не закъснява и още същата година избухва Кресненско-Разложкото въстание, което е предшествано от молби и петиции на българите от тези земи да бъдат присъединени към Княжеството. В края на XIX в. в Солун се създава Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), а през ХХ в. освободителната борба продължава с още въстания и организирани атентати. В българската историография тези въоръжени действия се разглеждат като етапи от освободителното движение на българите в Македония и Одринско, докато западните ни съседи ги представят като част от своята национална борба, тълкувание, което успешно се лансира и в англоезичните издания. Този въпрос си остава спорен и не се очертава да приключи в близките години, но един съществен факт остава верен, а той е, че тези сражения са били насочени срещу Османската империя. Подвизите срещу омразния враг са възпявани в песни и легенди, а подтисничеството и произволите от страна на османците са карали стотици хора да се записват в редиците на най-различни чети и дружини. Не само мъжете са грабвали оръжието и са избирали пътят на въоръжената съпротива, но и жени са се присъединявали към освободителното движение, залагайки живота и честта си на карта. Една от тези бойни дами е Екатерина Арнаудова.

Нейните побратими по оръжие я наричат „Арнаудката“ или „Катина“, а хората от народа – „Комитката“. След боя при Кресна (1902 г.) й се носи славата на „безстрашната пиринска четничка“. Описват я като здрава и стройна, но не особено женствена и споделят, че се държи по-скоро като мъжкарана. Както самата Екатерина казва веднъж: „Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите, какво бих извършила над тия проклети агаряне! Днес макар и жена, дай Боже сила, ще видя да им платя каквото заслужават“. По височина не отстъпва на мъжете и е сравнително едра. Характерът й е ведър и весел. Косите й са тъмни и дълги, но когато избира четническия живот ги отрязва без да се замисли. Тя започва бойната си кариера през 90-те години на XIX в. и се включва в няколко чети, взема участие в Илинденско-преображенското въстание (1903) и в Балканската война. Смята се, че за подвизите си, конкретно в Кресна, е наградена от самия български цар, а нейните другари са така пленени от характера и силата й, че дори съчиняват стихотворение за нея, което макар и да няма особена поетична стойност е искрено и цели да възхвали качествата й. Екатерина успява да спечели сърцата на мнозина и да изпрати в гроба не малко врагове, а историята й води началото си от с. Либяхово (дн. Илинден), Гоцеделчевско.

Doncho_Zlatkov_Ekaterina_Arnaudova_and_Dedoto_SMAC_members

Снимка: By Неизвестен – [1], [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13335664

Там, в подножието на планината Стъргач се ражда Екатерина, според краеведа Атанас Панчелиев – на 20 февруари 1870 г., а според други сведения – през 1874 г. Корените на семейството й са от Западна Македония, откъдето нейните предци бягат още през XVIII в. и се заселват в Неврокопския край. Тя е второто от пет деца в семейството на Щерю Воденичаров Арнаудов и Мария Плячкова. Братята й се казват Илия, Димитър и Пандо, а сестра й – Магда. За ранните й години сведенията са оскъдни и не се знае дали успява да завърши училище. Предпочита да играе с момчетата и да се състезава с тях на всякакви игри, които изпитват физическата сила, а типично женските занимания като шиене и плетене избягва. Дали заради характера си или по друга причина, но Екатерина не намира достойна половинка в родното си село, а решава да спре своя избор на скромен младеж от съседното село Гайтаниново, чието име не е известно.

Почти легендарно са предадени и обстоятелствата, около които тя загърбва спокойния си живот и буквално – хваща гората. През 1893-1894 г., скоро след сватбата, докато обработва семейната нива близо до планината Славянка, Екатерина среща двама четници и ги моли да я вземат с нея. За причините, които я провокират да избере нелекия боен път не съществува еднозначно мнение. Самата тя споделя, че турците са навредили на семейството й, но не дава конкретни подробности. Други източници посочват, че тя решава да следва стъпките на своите братя, които също хващат оръжието. Изглежда, че каквото и да им казва в онзи ден, то има нужния ефект и те я приемат в своите редици, но я карат да се предреши като мъж.

Съгласно Удостоверение № 138 от Задграничното представителство на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО), през 1895 г. Екатерина участва в четата на Георги Христов Златков (Маламата). Той е бил другар на капитан Петко войвода. Броят на четниците под ръководството на Маламата е между 70-130 души, според различните сведения, предимно изселници от Македония. В редиците й има 3-4 души от Либяхово, сред които Екатерина и брат й – Илия. През юли 1895 г. четата действа в Неврокопския край и иска да се съедини с тази на войводата Атанас Тешовски. Около Либяхово те са нападнати от башибозуци и битката продължава над три дни. Маламата е убит, а малцина от четниците, сред които и самата Екатерина, се спасяват и преминават нелегално през Пирин във вътрешността на българските земи.

След това Арнаудова става част от четите на петричкия войвода Дончо Златков (1865 – 1918), на капитан Йордан Стоянов Трифонов, наречен Разлогов (1869 – 1910). Самата Екатерина описва първият като истински хайдутин, винаги с оръжие в ръка, но със слабост към чашката, докато за втория споменава, че обича да се разпасва. С четата на Йордан Трифонов, Арнаудова участва в сражения из Пирин и Осогово по време на Горноджумайското въстание (1902). Когато му се представя за първи път и моли да бъде допусната в неговия отряд тя казва: “Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, как знае да воюва македонката; вие ще видите, че аз не ще бъда бреме на четата ви и, в никой случай, не ще засрамя македонката.“ Екатерина особено ярко се отличава в битката при Кресна по време на Горноджумайското въстание. Там, в тежки зимни условия се разгаря сражение между четниците и турците. По думите на очевидци Екатерина е била „настървена“, като „тигрица“. По време на битката се подиграва на врага и го кълне с възможно най-цветисти епитети като същевременно окуражава своите бойни другари. Тя стреля почти без почивка като убива не малко турци. Благодарение на дадения отпор, четниците се измъкват и продължават пътя си.

След това въстание Екатерина се завръща за кратко в София, където работи при руския дипломат Юрий Бахметиев. Същевременно от юни до август 1903 г. тя учи в Александровска болница и накрая й е издадено удостоверение за преминато базисно обучение по оказване на медицинска помощ. Когато избухва Илинденско-Преображенското въстание, тя не се замисля, а се записва в четата на поручик Сотир Атанасов. Тя успява да докаже медицинските си умения, но се включва и в някои сражения като това при местността „Меркез“ в Кумановско. Това не е последният й боен подвиг. Вече четиридесет и няколко годишна тя взема участие и в Балканската война (1912-1913). Екатерина е знаменосец в Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина. По-късно тя отново е в четата на Дончо Войвода, която наброява около 50 души. През есента на 1912 ротата влиза тържествено в гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев), който става свободен без битка. Първият кмет на града става Пейо Яворов. С участието си в изпълнената с военни успехи и слава за българската армия Балканска война Екатерина прекратява своята бойна кариера.

378px-Ekaterina_Arnaudova_SMAC_Libyahovo

Снимка: By Неизвестен – Museum of the Macedonian Struggle, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=12532498

В личен план се смята, че има двама съпрузи: първият е от с. Гайтаниново, а вторият се казва Петър и е от гр. Прилеп. Първият й брак е с мекушав мъж, а вторият – с човек, който я тормози и прави живота й нещастен. Тя няма свои деца, но осиновява няколко дори от родното й село Либяхово. Екатерина неведнъж се завръща в родния си край, където винаги я посрещат с много любов и уважение, дори подпомага финансово и някои местни предприемачи. Когато в края на 30-те години посещава Божи гроб, нейните съселяни започват да я наричат „баба Хаджийката“. По време на едно от посещенията си в Либяхово тя дори се шегува, че сигурно женските й дрехи още висят на дървото, където ги е захвърлила преди да се отдаде на четнически живот.

Екатерина се занимава активно и с дарителство. Въпреки опитите на някои недоброжелатели да я очернят като обвързват финансовото й състояние с кражба на четнически пари, тя участва в Илинденската организация още от учредяването й. Целта на тази просветно-културна организация е да подпомага българите-бежанци от Македония. Организацията е създадена през 1921 г. от ВМРО, а дружествата й са разпределени в различни градове, сред които София, Пловдив, Варна и Русе. Екатерина помага за настаняване на бежанците в София и им осигурява купони за хляб. Освен това тя прави дарение на храма „Св. Никола Софийски“ в София и на църквата в родното си село.

Екатерина затваря завинаги очи през 1958 г. За своя близо 80-годишен живот тя преживява възстановяването на българската държава, участва активно в борбите за освобождение на Македония и в Балканската война, преживява и двете световни войни. Макар да няма паметна плоча, ако днес в София пресичате кръстовището на бул. „Тодор Александров“ и ул. „Опълченска“ и погледнете в посока Банишора може да видите мястото, където е живяла, когато не е била с любимата си униформа и пушка.

 
 
Коментарите са изключени