shareit

Нийл Геймън: Защо бъдещето ни зависи от библиотеките, четенето и мечтите

| от |

Весела Ангелова ни представя лекцията на Нийл Геймън пред Агенцията за четенето, изнесена на 14 октомври 2013 г. в Барбикан център, Лондон. Годишните лекционни серии на Агенцията за четене стартират през 2012 като платформа за водещи писатели и мислители, които да споделят предизвикателни идеи за четенето и библиотеките.

Gaiman, Neal. Reading and obligation / Neal Gaiman. // The Reading Agency. (18.10.2013)

Neil Gaiman

Важно е хората да си кажат на чия страна са и дали са пристрастни. Нещо като декларация за членство по интереси. И така, аз ще ви говоря за четенето. Ще ви кажа, че библиотеките са важни. Ще изкажа твърдението, че четенето на художествена литература, четенето за удоволствие е едно от най-важните неща, които може да направи човек. Ще отправя пламенен апел към хората, за да разберат какво представляват библиотеките и библиотекарите и защо трябва да бъдат запазени.

А аз очевидно съм ужасно пристрастен: аз съм автор, основно пиша художествена литература. Пиша за деца и възрастни. От трийсет години си печеля хляба с думи, най-вече като измислям неща и ги записвам. Очевидно в мой интерес е хората да четат, да четат художествена литература, библиотеките и библиотекарите да съществуват и да насърчават любовта към четенето и местата, където да се чете.

Така че съм пристрастен като писател. Но съм много, много по-пристрастен като читател. И още по-пристрастен като британски гражданин.

И тази вечер съм тук, за да говоря под егидата на Агенцията за четене – благотворителна организация, чиято цел е да осигури равни шансове в живота на всеки, като помага на хората да станат уверени и ентусиазирани читатели. Тя подкрепя образователни програми, библиотеки и отделни хора, като отявлено и бурно насърчава четенето. Защото, казват, всичко се променя, когато четем.

За тази промяна, за това четене съм тук, за да говоря тази вечер. Искам да говоря за това, което четенето върши. За какво е полезно то.

Бях веднъж в Ню Йорк и слушах разговор за строежа на частни затвори – бързо развиваща се промишленост в Америка. Затворническата промишленост трябва да планира бъдещия си растеж – колко килии ще бъдат необходими? Колко ще бъдат затворниците след петнайсет години? И са установили, че това може много лесно да бъде изчислено, като се използва твърде елементарен алгоритъм, базиран на въпроса какъв е процентът на децата между десет и единайсет години, които не могат да четат. И които определено не могат да четат за удоволствие.

Не можем да говорим едно към едно – няма как да твърдим, че образованото общество не познава престъпността. Взаимовръзките обаче са съвсем явни.

Мисля, че една от тези взаимовръзки, най-обикновената, произлиза от нещо съвсем обикновено. Грамотните хора четат художествена литература.

Художествената литература има двустранна употреба. На първо място създава пристрастяване към четенето. Подтиква те да искаш да узнаеш какво става после, да искаш да обърнеш страницата, да изпитваш необходимост да продължиш, дори да е трудно, защото някой е изпаднал в беда и ти искаш да разбереш какво става накрая…

Това е много силен подтик. Освен това те принуждава да научаваш нови думи, да измисляш нови мисли, да продължаваш. Да откриеш, че четенето само по себе си е удоволствие. Когато човек научи това, вече е готов да прочете всичко. А четенето е ключ. Преди няколко години за кратко се чуха гласове, които твърдяха, че живеем в постграмотен свят, в който способността да извличаш смисъл от писаното слово е по-скоро излишна, обаче онези дни отминаха: думите са по-важни отвсякога. Управляваме света с думи и докато светът се плъзга в мрежата, ние трябва да го следваме, да разбираме това, което четем.

Хората, които не са в състояние да се разбират помежду си, не могат да обменят идеи, не могат да общуват, а програмите за превод почти не могат да помогнат.

Най-лесният начин да се убедим, че отглеждаме образовани деца, е да ги научим да четат, да им покажем, че четенето носи удоволствие. А това, накратко казано, означава да им намерим такива книги, каквито харесват, да им осигурим достъп до тях и да ги оставим да ги четат.

Не мисля, че съществува такова нещо като лоша книга за деца. От време на време става модерно сред някои възрастни да посочат група детски книги, жанр, а може би автор, и да ги обявят за лоши, за книги, които децата трябва да спрат да четат. Виждал съм го да става отново и отново. Инид Блайтън беше обявена за лоша писателка, също и Р. Л. Стайн, както и десетки други. Комиксите биваха заклеймявани, че насърчават неграмотността.

Това са празни приказки. Това е снобарство и глупост.

Няма лоши детски автори, които децата да харесват, искат да четат и търсят, защото всяко дете е различно. Те могат да намерят историите, които им харесват и те сами успяват да влязат в историите. Баналните износени сюжети за тях не са банални и износени. Защото това е първият път, когато децата се запознават с тях. Не обезсърчавайте децата да четат, защото си мислите, че четат неправилна литература. Художествената литература, която на вас не ви харесва, е път към други книги, които може би предпочитате. А не на всеки вкусът му е същият като вашия.

Добронамерените възрастни лесно могат да разрушат детската любов към четенето: могат да спрат децата да четат това, което им харесва, или пък да им дадат “подходящи”, но скучни книги, каквито смятат за уместни и всъщност са еквивалентът от двайсет и първи век на викторианската “възпитателна” литература. Така ще създадете поколение, убедено, че четенето не е яко и – още по-лошо, – че е неприятно.

Децата ни трябва да изкачат стълбата на четенето: всяко нещо, което прочетат с удоволствие, ще ги преведе нагоре, стъпало по стъпало, към грамотността. (А също така не постъпвайте и както този автор направи, който като видя, че единайсетгодишната му дъщеря привършва Р. Л. Стайн й даде “Кери” на Стивън Кинг и й каза: “Щом това ти допада, значи ще харесаш и това!”. После, чак докато не мина пубертета, Холи чете само безопасни истории за заселници в прерията и все още се вторачва в мен, когато чуе да се споменава Стивън Кинг.)

На второ място художествената литература изгражда емптатия. Когато гледате телевизия или филм, виждате неща, които сполетяват другите. Прозата е нещо, изградено от 26 букви и няколко препинателни знака а вие, само вие, използвайки въображението си, създавате свят, населявате го с хора и започвате да гледате с други очи. Започвате да чувствате, да посещавате места и светове, които иначе никога не бихте познали. Научавате, че всеки друг там също е “аз”. Вие се превръщате в някой друг и когато се завърнете в собствения си свят, ще бъдете леко променени.

Емпатията е средство за сплотяване на хора, механизъм, който ни позволява да функционираме като нещо повече от самообсебени личности.

Освен това, докато четете, откривате нещо жизненоважно, което да проправи пътя ви в света. А именно:

Светът не е задължително да бъде такъв. Нещата могат да бъдат различни.

През 2007 посетих Китай на първия в китайската история партийно одобрен конгрес на фантастиката и фентъзито. По едно време отведох настрани един от ръководителите и го запитах защо фантастиката дълго време не е била одобрявана. Какво се беше променило?

Много просто, отвърна ми той. Китайците били страхотни в правенето на неща, стига други да им донесат плановете. Обаче не извършвали никакви подобрения, нищо ново не измисляли. Нямали въображение. Така че изпратили делегация в САЩ, при Епъл, Майкрософт, при Гугъл, и разговаряли с хората, които измисляли бъдещето. И разбрали, че всички са чели фантастика, когато са били деца.

Художествената литература може да ви покаже различен свят. Може да ви отведе на място, на което никога не сте били. Щом веднъж сте посетили други светове, като ония, които са яли вълшебни плодове, никога няма да бъдете напълно доволни от света, в който сте израснали. Недоволството е хубаво нещо: недоволните хора могат да променят и да усъвършенстват световете си, да ги правят по-добри, по-различни.

И докато сме на темата, искам да ви кажа нещо и за ескейпизма. Чувал съм това понятие да се споменава като нещо лошо. Сякаш “ескейпистката” литература е евтин опиат, използван от обърканите, глупците и заблудените и единствената литература, която си струва, за възрастни и деца, е миметичната литература, която отразява най-лошото от света, в който читателят се намира.

Ако сте се озовали в невъзможна ситуация, на неприятно място, с враждебни към вас хора и някой ви предложи временно бягство, няма ли да приемете? Ескейпистката литература е точно това: литература, която отваря вратата, показва ви слънцето отвън, предоставя ви място, което можете да контролирате, там сте с хора, с които искате да бъдете (а книгите са истински места, не се заблуждавайте); и най-важното, по време на вашето бягство, книгите могат да ви дадат знание за света и вашето положение в него, да ви дадат оръжия, броня: истински неща, които можете да отнесете обратно в своя затвор. Уменията, знанията и инструментите, които можете да използвате, за да избягате наистина.

Както ни напомня Дж. Р. Р. Толкин, единствените хора, които хулят бягството, са тъмничари.

Друг начин да се убие любовта на децата към четенето, е – разбира се – да се уверим, че наоколо няма никакви книги. И да не им осигурим място за четене на книги. Аз бях щастливец. Докато растях, разполагах с чудесна местна библиотека. Родителите ми бяха от хората, които можеха да бъдат склонени да ме оставят в библиотеката на път за работа по време на лятната ми ваканция, а библиотекарите бяха хора, които нямаха нищо против едно малко момче без придружители да идва всяка сутрин в детската библиотека, да се отправя към фишовия каталог, да търси книги с призраци, вълшебства или космически кораби, да търси вампири или детективи, или вещици, или пък чудеса. И когато изчетох детската библиотека, се захванах с книгите за възрастни.

Библиотекарите бяха добри. Обичаха книгите и обичаха книгите да бъдат четени. Научиха ме как да поръчвам книги от други библиотеки и как да се възползвам от междубиблиотечните заемни служби. Не проявяваха снобарство спрямо това, което четях. Просто явно им харесваше, че го има онова ококорено момченце, което обича да чете и ако разговаряха с мен за книгите, които четях, щяха да ми намерят други книги и поредици, щяха да ми помогнат. Отнасяха се с мен като с всеки друг читател – ни повече, ни по-малко, – което означаваше, че се отнасяха с уважение към мен. На осем години не бях свикнал някой да ме уважава.

Но библиотеките дават свобода. Свободата да четеш, свободата на идеи, свобода на общуването. Те дават образование (който процес не приключва в деня, в който напуснем училището или университета), те дават развлечение, създават безопасни места и предоставят достъп до информация.

Тревожа се, че сега, през двайсет и първи век, хората не разбират какво са библиотеките и какъв е смисълът от тях. Ако възприемате библиотеката като лавица с книги, тя може да ви се стори антична и остаряла в свят, в който основно, но не единствено, издаваните книгите съществуват дигитално. Но това означава, че въобще не сме схванали същината на въпроса.

Мисля, че причината е свързана с природата на информацията. Информацията има стойност, а правилната информация има огромна стойност. За цялата история на човечеството сме живели във време на информационен недостиг и придобиването на необходимата информация винаги е било важно и винаги си е струвало: кога да се прибере реколтата, къде да се открият неща, карти, истории и разкази, които винаги са били приемани добре на маса с компания. Информацията е била нещо ценно и онези, които са разполагали с нея или са можели да се сдобият с нея, са можели да продават тази услуга.

През последните няколко години от икономиката на информационната оскъдица се преместихме към икономика, задвижвана от информационно пренасищане. Според Ерик Шмид от Гугъл, на всеки два дни човечеството създава повече информация, отколкото е създало от зората на цивилизацията до 2003. Това са към пет ексабайта данни на ден за тези от вас, които водят сметка. Предизвикателството вече е не откриването на онова рядко растение в пустинята, а определено растение в джунглата. Ще ни е необходима помощ, която да ни преведе през всичката тази информация, за да открием това, което всъщност ни трябва.

Библиотеките са места, в които хората отиват, за да търсят информация. Книгите са само върхът на информационния айсберг: те са там и вие можете безплатно и легално да си вземате книги от библиотеките. Повече отвсякога деца заемат книги от библиотеките – книги от всякакъв вид: книжни, електронни, аудио. Но библиотеките са, например, места, където хората, които нямат компютри, които може би нямат интернет връзка, могат да бъдат онлайн, без да плащат нищо. Това е изключително важно, когато начините да си намерите работа, да кандидатствате за работа или за помощи все повече стават изключително онлайн. Библиотекарите могат да помогнат на тези хора да се ориентират в този свят.

Не вярвам, че всички книги ще станат или трябва да станат електронни. Както веднъж ми каза Дъглас Адамс, повече от двайсет години преди появата на Киндъл, печатната книга е като акула. Акулите са стари: в океана е имало акули още преди динозаврите. А причината все още да има акули е, че акулите са по-добри да бъдат акули от всеки друг. Истинските книги са здрави, трудни за унищожение, издържат на вода, задвижват се от слънцето и се усещат добре в ръката: те са добри в това да бъдат книги и винаги ще има място за тях. Мястото им е в библиотеките, точно както библиотеките вече се превърнаха в места, откъдето можете да получите достъп до електронни книги, аудиокниги, DVD и уеб-съдържание.

Библиотеката е хранилище на информация и предоставя равен достъп до нея на всеки гражданин. Това включва и здравна информация. Също и информация за психичното здраве.  Библиотеката е обществено пространство. Безопасно, рай на този свят. Това е място с библиотекари. Какви ще бъдат библиотеките на бъдещето е нещо, което трябва да измислим сега.

Грамотността е по-важна отвсякога, в този свят на текстовете и имейлите, светът на писаната информация. Трябва да четем и пишем, имаме нужда от граждани на света, които могат да четат грамотно, да разбират прочетеното, да си дават сметка за нюансите и сами да бъдат разбирани.

Библиотеките наистина са врати към бъдещето. Ето защо, за нещастие, виждаме как по целия свят местните власти обсъждат възможността да затворят библиотеките като лесен начин да спестят пари, без да осъзнават, че крадат от бъдещето, за да си платят настоящето. Затварят врати, които трябва да стоят отворени.

Според скорошно изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие Англия е “единствената страна, в която най-старата възрастова група притежава по-високо ниво на грамотност и има по-добри математически познания от младите, като са взети под внимание и фактори като пол, социално положение и вида на професията.”

Или казано по друг начин, нашите деца и нашите внуци са по-неграмотни от нас. На тях им е по-трудно да се оправят в света, да го разбират и да се справят с проблеми. По-лесно ще е да бъдат лъгани и подвеждани, по-трудно ще им е да променят света около себе си, по-трудно ще им бъде да си намират работа. Всичко това накуп. А Англия ще изостане от другите развити страни заради липсата си на квалифицирана работна ръка. И докато политиците обвиняват за това другата партия, истината е, че ние трябва да научим децата си да четат и да харесват четенето.

Имаме нужда от библиотеки. Имаме нужда от книги. Имаме нужда от образовани граждани.

Не ме интересува – не мисля, че това има значение – дали тези книги ще са на хартия или ще са дигитални, дали четете от свитък или от екран. Важното е съдържанието.

Защото книгата е и съдържание, а това е важно.

Книгите са начин да общуваме с мъртвите. Начин да се учим от онези, които не са вече сред нас, от онова човечество, което се е изградило само, напредвало е, постепенно е трупало знания, вместо да учи едно и също, отново и отново. Има приказки, които са по-стари от повечето държави, приказки, които са надживели културите и сградите, в които са били разказани за първи път.

Мисля, че имаме отговорности към бъдещето. Отговорности и задължения към децата, към възрастните, в каквито тези деца ще се превърнат, към света, който ще обитават. Всички ние – като читатели, като писатели, като граждани – имаме задължение. Мисля да опитам тук да формулирам някои от тези задължения.

Вярвам, че сме задължени да четем за удоволствие, сами и на обществени места. Ако четем за удоволствие, ако други ни виждат да четем, тогава ще се научим, ще упражняваме фантазията си. Ще покажем на другите, че четенето е нещо добро.

Наше задължение е да подкрепяме библиотеките. Да използваме библиотеките, да насърчаваме другите да ги използват, да протестираме срещу затварянето на библиотеките. Ако не цените библиотеките, значи не цените информацията, културата или мъдростта. Вие заглушавате гласовете на миналото и увреждате бъдещето.

Наше задължение е да четем на глас на нашите деца. Да им четем неща, каквито харесват. Да им четем истории, които вече са ни втръснали. Да им четем с гласовете на героите, да бъдем интересни и да не спираме да им четем, само защото сами се учат да четат. Използвайте времето за четене на глас като време за сплотяване; нека това бъде време, през което няма да си проверявате телефоните и няма да позволявате на външния свят да ви разсейва.

Наше задължение е да използваме езика. Да положим усилие: да открием какво означават думите и как да ги употребяваме, да общуваме ясно, да казваме това, което имаме предвид. Не трябва да опитваме да замразяваме езика или да се правим, че е нещо мъртво, което трябва да бъде почитано. Вместо това трябва да го използваме като нещо живо, което се лее, което ни заема думи, което позволява значенията и начините на произнасяне да се менят с времето.

Ние, писателите – и особено детските автори, но всички писатели – имаме задължение към нашите читатели: длъжни сме да пишем истини, което е особено важно, когато творим приказки за хора, които не съществуват и за места, които никога не ги е имало. Трябва да разберем, че истината не е това, което става, а е това, което ни казва кои сме. Художествената литература е лъжа, която в крайна сметка ни казва истината. Длъжни сме да не отегчаваме читателите си, а да ги принуждаваме да обръщат страниците. Един от най-добрите цярове за колебаещия се читател е история, от която да не може да се откъсне. И докато трябва да казваме на читателите си истински неща и да им даваме оръжия и броня, и им предаваме каквато мъдрост сме събрали от краткия си престой на този зелен свят, ние сме задължени да не проповядваме, да не поучаваме, да не тикаме смлени поучения и послания в гърлата на читателите си, както птиците хранят пиленцата си с предварително сдъвкани червеи. Наше задължение е никога, по никакъв начин, при никакви обстоятелства да не пишем за децата това, което сами не бихме искали да прочетем.

Наше задължение е да разберем и да признаем, че като детски автори вършим важна работа, защото ако сбъркаме и започнем да пишем скучни книги, които отказват децата от четенето и от книгите, ние обричаме нашето собствено бъдеще и унищожаваме тяхното.

Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме задължени да мечтаем. Задължени сме да фантазираме. Лесно е да се твърди, че никой нищо не може да промени, че живеем в свят, в който обществото е нещо огромно, а отделният човек е по-малко от нищо: атом в стената, оризено зрънце в оризово поле. Но истината е, че отделният човек може да променя своя свят, отново и отново, отделният човек изгражда бъдещето, като си представя, че нещата могат да бъдат различни.

Огледайте се около себе си. Наистина. Поспрете за миг и огледайте стаята, в която се намирате. Ще ви подсетя за нещо толкова очевидно, че е почти забравено. А именно: всичко, което можете да видите, включително стените, някога по някакъв начин е било измислено. Някой е решил, че ще му бъде по-удобно да седи на стол, вместо на пода и е измислил стола. Друг е трябвало да измисли как да разговарям с вас в Лондон точно сега, без да ни вали дъждът. Тази стая и нещата в нея, всичко друго в тази сграда, този град, съществуват защото отново и отново, и отново хората измислят неща. Те са мечтали, те са размишлявали, създавали са неща, които не са работили точно както е трябвало, описвали са неща, които все още не са съществували на хора, които са им се присмивали.

И тогава внезапно са успели. Политически движения, лични стъпки, всичко е започнало от хора, които са си представяли нови начини на съществуване.

Наше задължение е да правим нещата красиви. Не да оставим света по-грозен, отколкото сме го намерили, не да опразним океаните, не да оставим на следващото поколение да ни решава проблемите. Наше задължение е да почистим след себе си, да не оставяме децата си в свят, който недалновидно сме объркали, измамили и осакатили.

Наше задължение е да кажем на нашите политици какво искаме, да гласуваме срещу политиците от която и да е партия, която не разбира стойността на четенето, създаващо качествени граждани; политици, които не искат да съхраняват и защитават знанието и да насърчават грамотността. Няма значение от коя партия са тези политици. Въпросът е общочовешки.

Веднъж Алберт Айнщайн бил запитан как да направим децата си интелигентни. Отговорът му бил едновременно прост и мъдър. „Ако искате децата ви да са интелигентни, казал той, четете им приказки. Ако искате да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки.” Той е разбрал колко ценно е четенето и въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата си свят, в който ще четат, ще им бъде четено, ще фантазират и ще разбират.

Благодаря, че ме изслушахте. (прочетохте в случая)

 
 

Пилетата са били опитомени за бой, не за храна

| от |

Всеки, който е бил гонен из двора от кокошка или петел, знае, че тези птици са нито безобидни, нито мирни. Произлезли от някои от най-страшните същества, които някога са ходили по тази планетата, кръвта на Gallus domesticus, домашните кокошки, носят цялата гордост, смелост, ярост и злоба на своите предци. Възползвайки се от тези им качества, хората първоначално опитомяват пилетата, за да могат да се насладят на коравосърдечния спектакъла, които два петела могат да изнесат.

Microcosm of London Plate 018 - Royal Cock Pit (colour)

Общото мнение сред учените е, че боевете с петли започва в Югоизточна Азия с особено кръвожадния предшественик от джунглата на днешното пиле, Gallus gallus. В даден момент дивият и свиреп Gallus sonneratii – потомъкът, отговорен за жълтата кожа на днешните пилета – е кръстосан с първия. Заедно двамата бяха развъждани и обучавани за бой, а след това разпространени из Индия и Близкия изток от войници, пътешественици и търговци, почитатели на спорта. Според някои източници борбата с петли датира от 4000 г. пр. н. е. в Персия и 2500 г. пр. н. е. в цивилизацията в долината Инд по време на бронзовата епоха .

Beeld, Themistocles - Unknown - 20408396 - RCE

Темистокъл

Спортът („спортът“) стига до Запада след Гръко-Персийската война през 5 век пр. н. е. Според легендата, докато отива да се бие с персите, великият атински генерал Темистокъл вижда две пилета да се борят край пътя и се впечатлява:

Ето, те не се бият за своите богове, за паметниците на своите предци, за слава, свобода или безопасността на децата си, а само защото едното няма да отстъпи на другото.

Бързото станал популярен, боят с петли за гърците беше повече от развлечение, както пише в „The London Encyclopaedia“:

Отначало боевете с петли бяха отчасти религиозно и отчасти политическо събитие в Атина. След това стана начин да се посадят семена на храбростта в съзнанието на младежите.

Въпреки че са завладени от римляните, гърците оказват трайно влияние върху тях. Наред с култура, архитектура, богословие и философията си, гърците дадоха на римляните и боя с петли. Завоевателите толкова обичаха спорта, че го обезсмъртяват върху сребърни монети и в разкошни мозайки (една от които виждате на снимката най-горе ). Докато римляните разширяваха своята империя, в крайна сметка обхващайки 3 континента и контролирайки 25% от населението на света, те разнасят и този елемент от своята култура по всички тези места.

Mexico cockfight (cropped)

Мексиканци гледат бой с петли

Европейците приеха спорта през Тъмните векове и очарованието им от него не бе прекъснато нито от интелектуалното прераждане по време на Ренесанса, нито от новооткрития хуманизъм на Просвещението. Съобщава се, че Елизабет I, Джеймс I, Хенри VIII и Чарлз II се радват на боя с петли, а по-късно, когато Европа колонизира Америка, европейците занасят боя и там. Всъщност за някои от основателите на САЩ, включително Томас Джеферсън, Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин, се знае, че не само са гледали мачовете, но и са отглеждали собствени пилета за бой.

Боевете продължават като легален спорт по време на Гражданската война (1861-1865 г.) и се носи слух, че Абрахам Линкълн, печели прякора си „Честният Ейб“ заради репутацията си на честен съдия на подобни мероприятия.

Малко след това обаче няколко групи за защита на животните се противопоставят на боевете. През 1866 г. активистите от Дружеството за предотвратяване на жестокостта към животните активно работят, за да направят спорта незаконен. Изненадващо обаче борбата с петли не е незаконна във всички 50 щата чак до 2007 г., когато Луизиана окончателно я забрани.

Tyrannosaurus Rex Holotype

През 2003 г. палеонтолог намира вкаменена кост на тиранозавър рекс с това, което експертите определят като „все още еластичен кръвоносен съд“ в нея. Експерти, които изучават еволюционните връзки между различни видове и популации (филогенетици), изследват съда и установяват, че „най-близкият жив роднина на тиранозавър рекс е не кой да е, а домашното пиле“.

Тъй като хората започнали да живеят в селища заедно с Gallus gallus, Gallus sonneratii и други диви птици, те скоро започват и да ги опитомяват. Въпреки че как точно е станало опитомяването не се знае, експертите са определили четири етапа:

  • По време на първия етап, когато пилетата се научиха да живеят заедно с хората, те са приемани за религиозен символ и не се развъждат.
  • На втория етап, когато борбата с петли възникна и се разпространява, започва и активното размножаване, за да се култивират възможно най-добрите бойци.
  • По време на третия етап, когато селското стопанство и промишлеността стават все по-развити, хората все повече се фокусират върху селективното чифтосване, особено на Запад.
  • През последния половин век съвременното корпоративно земеделие се научи, че чрез подсилване на пилешкия фуражи с витамини и антибиотици е възможно мащабно, промишлено производство на пилешко месо. В огромни навеси, натъпкани заедно клюн до клюн, пилетата имат една задача – яденето. Така едно пиленце, което тежи 30 грама, може да порасне до 2,30 килограма за месец и половина.
 
 
Коментарите са изключени

Бурното развитие и неточности на календара ни

Древните египтяни знаели, че за да се изчисли точно една година, е необходимо да се отбележи как са разположени звездите на небето в даден момент. По-конкретно, египетските жреци използваха Сириус, за да предскажат наводнението на Нил всяка година, което им даде вид, че могат да предсказват това събитие. Изучаването на Сириус също даде възможност на египтяните да станат първата цивилизация, преминала от лунен към слънчев календар.

Древните вавилонци използвали лунен календар, а и до днес мюсюлманските и еврейските календари са базирани на Луната. Хубаво, ако обичате традициите, но използването на лунен календар също има и един основен проблем. Лунният месец е 29,5 дни, което означава 12 лунни месеца са 354 лунни дни, което е около 11 дни по-малко от слънчевата година. За да разрешат този проблем, някои лунни календари добавят от време на време по един допълнителен месец, за да компенсират изгубения период. Това, например, е начинът, по който се процедира с еврейския календар.

Проучването на Сириус от египетските жреци обаче им позволи да преброят точния брой дни в една слънчева година. След това те подреждат лунните месеци в интервали от 12 месеца, като всеки от тях е 30 дни, а в края на годината се добавят още пет.

И с това изглежда въпросът е приключен, но има още един проблем – на всеки четири години Сириус се появява ден по-късно. Причината за това е, че слънчевата година в действителност е 365 дни и 6 часа, което обаче египтяните никога не взимат предвид, въпреки че го знаят. Така се оказва, че слънчевият календар пак дърпа назад като лунния, само че с много по-бавни темпове.

По времето на Римската империя при Юлий Цезар, календарът, който на този етап не е синхронизиран с около три месеца, вече има страхотна нужда от настройване. С помощта на Созиген, известен астроном от Александрия, Юлий Цезар стартира нов календар на 1 януари 45 г. пр. н. е. – календар, който е най-близо до слънчевата година от всеки от предшествениците му. Той става известен, разбира се, като „Юлиански календар“.

Созиген информира Цезар, че действителната продължителност на слънчевата година е 365 дни и 6 часа, както са знаели египетските свещеници. Астрономът смята, че логичното решение е просто да се добавя един ден към февруари, най-късият от римските месеци, всяка четвърта година. Това компенсира разликата – и така с тази хитра идея се ражда високосната година.

Този календар бързо се разпространява в цялата Римска империя, а също така се ползва и от цялото християнство през векове. И все пак, отново се появи грешка. Оказва се, че слънчевата година всъщност не е 365 дни и 6 часа, всъщност е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. Тази разлика се натрупва само до един ден на всеки 130 години, но тук говорим за хилядолетия, така че отново има значение.

Към 16 век на пръв поглед незначителният проблем в изчисляването на слънчевата година с 11 минути и 14 секунди по-къса отколкото е, довежда до около 10 дни разлика между календара и реалната слънчева година. Това създаде особен проблем около равноденствията, които настъпваха 10 дни по-рано от отбелязаното в календара.

Григорий XIII

Очевидно трябваше да се направи нещо и затова папа Григорий XIII помоли Христофор Клавий, йезуитски астроном, да му помогне да реши проблема. Бързо откривайки, че въпросната грешка възлиза на 3 дни за период от 400 години, той измисли блестящо решение.

Гениалният астроном дава предположението годините, завършващи през 00 от този момент нататък да бъдат високосни, само ако се делят на 400. По този начин се премахват три високосни години на всеки три века, което дава лесно решение на проблема.

Предложението, кръстено на папата, който наема астронома, а не на Христофор, е пуснат в употреба в папските държави през 1582 г. Григорианският календар бързо е приет от Испания, Португалия, Франция и италианските държави още на следващата година.

Това беше време на големи религиозни катаклизми в Европа и много от протестантските държави не бързаха да признаят, че епископът на Рим е прав за каквото и да е. Лютераните в Германия най-накрая приеха промяната през 1700 г., докато Великобритания я отлага чак до 1752 г. Въпреки че към този момент Великобритания е натрупала вече значителната разлика от 11 дни, много хора протестираха бурно при приемането на коригирания календар.

Русия не приема Григорианския календар чак след руската революция през 1917 г. Дори през 1908 г. руският олимпийски отбор пристигна с 12 дни закъснение на Олимпиадата в Лондон заради нея.

По-нататъшният технологичен напредък през 20-ти век направи възможно още Григорианския календар да стане още по-точен. Например, беше предложено, че за да се поправи още по-малка неточност в него, един ден трябва да се добавя на всеки 3,323 години, а годините, които се делят на 4000, няма да бъдат високосни.

 
 
Коментарите са изключени

Как се появяват езиците

| от |

На практика, разбира се, изглежда силно невъзможно да знаем кой е първият език, но това не означава, че лингвистите не са се пробвали да разберат. Пред учените има обаче един основен проблем – те смятат, че езикът вероятно се е появил преди около 100 000-200 000 години. Това е приблизително, когато съвременните хора, Homo sapiens, са се развили със същата структура на черепа – заради което се предполага, че са имали и същата мозъчна функционалност – и с подобна гласова структура като хората днес.

Като изключим нечленоразделните звуци на праисторическия човек, произходът на съвременния език все още е до голяма степен мистерия. Първият език може да е подобен на този, който говорим днес или пък да се е променил толкова много, че да нямат прилика с никой от известните ни езици, а може и изобщо да не включва произнасяне, ами да разчита на жестове или подсвиркване, както е, например, при езика силбо гомеро.

Има няколко критерия, които трябва да изпълнява един език, за да е „първия“. Един от начините, по които хората определят първия известен език, е като поглеждат кой е най-стария писмен език. Той се случва да бъде египетският или шумерският. Има и египетски, и шумерски текстове, датиращи от около 3200 г. пр. н. е. Разбира се, имаше много други езици, които се говорят по това време по целия свят – просто тези две общности изглежда първо са разработили писмен език или поне са написали думите си на материал, който е бил в състояние да устои на неуморните, вечни удари на времето. Тези текстове са най-старите истински писмени доказателства за език и единственото нещо, с което лингвистите разполагат.

Pieter Bruegel the Elder - The Tower of Babel (Vienna) - Google Art Project - edited

Вавилонската кула

Що се отнася до говоримия език, през годините се появяват много, много най-различни теории. Ние ще разгледаме ситуацията с полигенизма и моногенизма – тоест, дали много езици се развиват независимо един от друг в различни части на света едновременно или всички произхождат от един общ протоезик. Има само един първи език, ако вярвате в моногенизма. Но ако вярвате в полигенизма, има много различни „първи езици“, които се развиха по едно и също време.

И двете теории разчитат на много предположения. С моногенизма лингвистите проследяват корените много назад в историята, но нещата бързо стават мъгляви. Има и изследвания, базирани на генетиката; съществува корелация между генетичната диверсификация и диверсификацията на езиците, които се говорят в света. Това би означавало, че когато човешката популация е била още оскъдна, може би е имало само един език. Различните изследвания стигат до различни изводи за това колко надежден е този метод за определяне произхода на езиците, което го прави донякъде противоречив.

Моногенизмът до голяма степен не се счита за валидна теория през 19 и 20 век, когато се развива полигенизма. В езиково отношение полигенезата зависи от идеята, че всички езици се развиват независимо един от друг въз основа на средата и обстоятелствата, в които се намират хората. Моногенизмът твърди, че това е малко вероятно, още повече, че много езици могат да бъдат проследени до други „майчини“ езици.

Това, което лингвистите могат да докажат, е, че по-голямата част от 5000 езика, които се говорят днес на Земята, могат да бъдат групирани в клонове. Така испанските и италианските са групирани заедно с френски и румънски и се наричат ​​“романски езици“. Английският език, заедно с немски и холандски, са „германски езици“. А романските и германските езици заедно с келтския, гръцкия и индийския език (както и други) се наричат с общото название „индоевропейски езици“. Що се отнася до историята, позната ни до момента, индоевропейските езици са най-старото познато семейство от езици, датиращо от около 20-19 век пр. н. е. Някои твърдят, че афроазиатското семейство от езици може да е още по-старо, но най-ранните доказателства в тази посока са едва от 16 век пр. н. е.

Разбира се, има и много други клонове езици: японски, американски, палеосибирски – дълъг списък. Обикновено езиците могат да бъдат проследени до различните им клонове, но големият въпрос е да дали те споделят един общ предшественик, или „ствол“, така да се каже, който би ни дал първия език, или не споделят такова нещо.

Днес езиците се променят и нарастват непрекъснато и това е нещо съвсем нормално, което всички езиковеди могат да потвърдят. С новите думи се появяват непрекъснато, не е трудно да се види как езикът се е променил за никакво време – например, като отидем в някоя антикварна книжарница (и дори на място като битака) можем да намерим книги дори на царски български.

 
 
Коментарите са изключени

Уилям Пост III – проклятието да спечелиш от лотарията

| от |

Замисляли ли сте се какво ще направите с голямата печалба от лотарията. Няма значение коя, просто си представете едно по-сериозно число и след това се опитайте да го видите върху бележката от банкомата. Самият Арнолд Шварцнегер казва, че ако една година е имал 40 милиона долара, а през следващата година е имал 50 милиона долара, това със сигурност не го прави по-щастлив. Богатството и охолоството може да замени проблемите на бедността, но на тяхно място винаги ще бъдат открити много други. По една или друга причина, когато човек заложи на лотарията, той си купува символично количество надежда до следващия тираж, когато може да бъде разочарован. За тези скромни мигове се надява, че с големите пари ще бъдат решени много проблеми.

Въпреки това, редица лотарийни милионери на финала се завръщат към своята бедност и по един или друг начин ѝ се радват повече, отколкото преди. Историята на Уилям Бъд Пост III не е по-различна от тази на нещастните милионери. За него приказката започва през 1998 г. с голямата награда на лотарията на Пенсилвания. Парите със сигурност не са малко и за мнозина означават независимост, изграждането на мечтания дом или осъществяването на онези толкова мечтани пътешествия. Какво толкова може да се обърка? Нека започнем с представянето на милионера. Уилям не живее в мечтано семейство, детството далеч не е приказка и още на 8-годишна възраст се запознава със смъртта от близо. Майка му умира твърде рано, без да остави добре познатото наследство от ласки и възпитание.

Баща му се опитва да го изпрати в сиропиталище. Започва да работи от най-ранна възраст, няма някакво особено образование и освен това се опитва да оцелее с каквото може. Преминава през редица откачени позиции като помощник в местния карнавал и още много други. Животът му не се отличава от живота на всички останали – работи от заплата до заплата, без да има особения лукс да използва автомобил или да се радва на собствено жилище. Бедността е оставила сериозна следа в човека, но някъде през 1998 г. Уилям вече е решил да заложи всичко и да си опита късмета. Не може животът да е толкова труден постоянно, понякога трябва да има и някаква форма на щастие.

С около 3 долара в джоба си, бъдещият милионер залага и пръстена си за още 40 долара. С общата сума отива и закупува лотарийни билети. Вярата е особено човешко оръжие и ако човек вярва в действията си, те най-вероятно ще се случат. Ето защо на следващия тираж в банковата му сметка се превеждат 16.2 милиона долара – сума, която този герой не би могъл да изкара с труд няколко живота. Печалбата има невероятна дарба – показва истинските лица на хората около него.

И щом парите започват да променят образа на портфейла му, „приятелите“ се превръщат в добре познати предатели. Първият удар под пояса е от най-близките му. Неговата приятелка и хазяйка заявява, че трябва да получи 30% от печалбата, след като Уил обещал да ги даде. Причината за този щедър жест е, че именно приятелката отишла да закупи билетите. Въртележката станала толкова сериозна, че само след 5 години от печалбата, той ще сподели следното пред медиите:
„Всеки човек мечтае за тези пари, но не подозира кошмарите, които ще дойдат. Бях много по-щастлив, когато бях разорен.“

Семейството му, каквото и да е било то, вече искало част от парите. Пост закупил на всички близки автомобили, малки бизнеси, с които да се изхранват и не забелязал повече благодарност. Глупостта също взела своя дял, милионерът си купил самолет, макар и да не знаел как да лети, закупил си вила, която рядко посещавал и на финала се наложило да я продаде, за да може да изчисти растящите дългове. Къщата струвала 395 000 долара, но след като била занемарена и описана от инженерите като „опасна“, цената ѝ паднала до впечатляващите 65 000 долара. Правилата на някои лотарии предлагат изплащането на печалбата на месечни вноски за определен период от време.

Пост продал дори това, като обезпечил заем от банката и с последните 2.65 милиона долара закупува няколко къщи, мотори, три коли, камион и лодка, които отново не използвал толкова. Като милионер успял да се ожени цели 7 пъти и накрая трябвало да издържа 7 жени. Миналото също не седяло безучастно. Преди да спечели парите, той живеел в гетото и съответно един ден използвал огнестрелно оръжие срещу местния бирник. Обезкуражен, събирачът на дългове решил, че няма смисъл да вика полиция, защото арестуването ще помогне повече, отколкото да навреди. За зла беда, бирникът много добре си спомнял лицето на своя стрелец и го помнил достатъчно добре след печеленето на парите. Следователно Уил се озовава в затвора. Някъде в този период дори родният му брат успява да намери наемен убиец с надеждата, че ако премахне милионерът, може да наследи парите. Всеки човек, който е можел да се докосне до Уил е бъркал първо в портфейла му.

Полицията все пак успяла да спре тези апетити, но обидата била достатъчна. Все пак не всеки ден човек може да види как родният му брат отива в затвора при неуспешен опит за убийство. И след като е осъден на затвор, защото вече не може да заплати каквото и да е обезщетение на бирника си, Пост влиза в затвора за 6-24 месеца присъда. Една година по-късно, бившият милионер обявява банкрут и дълговете му минават повече от 1 милион долара. Животът му никога повече не е охолен, а добрите приятели и семейството му вече са изчезнали. Интересът към него е минимален, до края на живота си, Уил живее с чек на стойност 450 долара от социалните служби.

Приказката на бедняка – милионер завършва със сърдечен удар само 8 години след печеленето на големите пари. В денят, когато печели наградата, Пост споделя пред камерите, че цял живот се е молил за тази награда и най-вероятно Бог е чул молитвите му. След това е чул и другата молитва – щастието в бедност е било далеч по-приятно. Както мнозина се досещат, малцина отишли на погребението, голяма част от близките продължавали да смятат, че богатият им роднина има някъде скрити пари. Не са ги открили и до днес.

 
 
Коментарите са изключени