shareit

Нийл Геймън: Защо бъдещето ни зависи от библиотеките, четенето и мечтите

| от |

Весела Ангелова ни представя лекцията на Нийл Геймън пред Агенцията за четенето, изнесена на 14 октомври 2013 г. в Барбикан център, Лондон. Годишните лекционни серии на Агенцията за четене стартират през 2012 като платформа за водещи писатели и мислители, които да споделят предизвикателни идеи за четенето и библиотеките.

Gaiman, Neal. Reading and obligation / Neal Gaiman. // The Reading Agency. (18.10.2013)

Neil Gaiman

Важно е хората да си кажат на чия страна са и дали са пристрастни. Нещо като декларация за членство по интереси. И така, аз ще ви говоря за четенето. Ще ви кажа, че библиотеките са важни. Ще изкажа твърдението, че четенето на художествена литература, четенето за удоволствие е едно от най-важните неща, които може да направи човек. Ще отправя пламенен апел към хората, за да разберат какво представляват библиотеките и библиотекарите и защо трябва да бъдат запазени.

А аз очевидно съм ужасно пристрастен: аз съм автор, основно пиша художествена литература. Пиша за деца и възрастни. От трийсет години си печеля хляба с думи, най-вече като измислям неща и ги записвам. Очевидно в мой интерес е хората да четат, да четат художествена литература, библиотеките и библиотекарите да съществуват и да насърчават любовта към четенето и местата, където да се чете.

Така че съм пристрастен като писател. Но съм много, много по-пристрастен като читател. И още по-пристрастен като британски гражданин.

И тази вечер съм тук, за да говоря под егидата на Агенцията за четене – благотворителна организация, чиято цел е да осигури равни шансове в живота на всеки, като помага на хората да станат уверени и ентусиазирани читатели. Тя подкрепя образователни програми, библиотеки и отделни хора, като отявлено и бурно насърчава четенето. Защото, казват, всичко се променя, когато четем.

За тази промяна, за това четене съм тук, за да говоря тази вечер. Искам да говоря за това, което четенето върши. За какво е полезно то.

Бях веднъж в Ню Йорк и слушах разговор за строежа на частни затвори – бързо развиваща се промишленост в Америка. Затворническата промишленост трябва да планира бъдещия си растеж – колко килии ще бъдат необходими? Колко ще бъдат затворниците след петнайсет години? И са установили, че това може много лесно да бъде изчислено, като се използва твърде елементарен алгоритъм, базиран на въпроса какъв е процентът на децата между десет и единайсет години, които не могат да четат. И които определено не могат да четат за удоволствие.

Не можем да говорим едно към едно – няма как да твърдим, че образованото общество не познава престъпността. Взаимовръзките обаче са съвсем явни.

Мисля, че една от тези взаимовръзки, най-обикновената, произлиза от нещо съвсем обикновено. Грамотните хора четат художествена литература.

Художествената литература има двустранна употреба. На първо място създава пристрастяване към четенето. Подтиква те да искаш да узнаеш какво става после, да искаш да обърнеш страницата, да изпитваш необходимост да продължиш, дори да е трудно, защото някой е изпаднал в беда и ти искаш да разбереш какво става накрая…

Това е много силен подтик. Освен това те принуждава да научаваш нови думи, да измисляш нови мисли, да продължаваш. Да откриеш, че четенето само по себе си е удоволствие. Когато човек научи това, вече е готов да прочете всичко. А четенето е ключ. Преди няколко години за кратко се чуха гласове, които твърдяха, че живеем в постграмотен свят, в който способността да извличаш смисъл от писаното слово е по-скоро излишна, обаче онези дни отминаха: думите са по-важни отвсякога. Управляваме света с думи и докато светът се плъзга в мрежата, ние трябва да го следваме, да разбираме това, което четем.

Хората, които не са в състояние да се разбират помежду си, не могат да обменят идеи, не могат да общуват, а програмите за превод почти не могат да помогнат.

Най-лесният начин да се убедим, че отглеждаме образовани деца, е да ги научим да четат, да им покажем, че четенето носи удоволствие. А това, накратко казано, означава да им намерим такива книги, каквито харесват, да им осигурим достъп до тях и да ги оставим да ги четат.

Не мисля, че съществува такова нещо като лоша книга за деца. От време на време става модерно сред някои възрастни да посочат група детски книги, жанр, а може би автор, и да ги обявят за лоши, за книги, които децата трябва да спрат да четат. Виждал съм го да става отново и отново. Инид Блайтън беше обявена за лоша писателка, също и Р. Л. Стайн, както и десетки други. Комиксите биваха заклеймявани, че насърчават неграмотността.

Това са празни приказки. Това е снобарство и глупост.

Няма лоши детски автори, които децата да харесват, искат да четат и търсят, защото всяко дете е различно. Те могат да намерят историите, които им харесват и те сами успяват да влязат в историите. Баналните износени сюжети за тях не са банални и износени. Защото това е първият път, когато децата се запознават с тях. Не обезсърчавайте децата да четат, защото си мислите, че четат неправилна литература. Художествената литература, която на вас не ви харесва, е път към други книги, които може би предпочитате. А не на всеки вкусът му е същият като вашия.

Добронамерените възрастни лесно могат да разрушат детската любов към четенето: могат да спрат децата да четат това, което им харесва, или пък да им дадат “подходящи”, но скучни книги, каквито смятат за уместни и всъщност са еквивалентът от двайсет и първи век на викторианската “възпитателна” литература. Така ще създадете поколение, убедено, че четенето не е яко и – още по-лошо, – че е неприятно.

Децата ни трябва да изкачат стълбата на четенето: всяко нещо, което прочетат с удоволствие, ще ги преведе нагоре, стъпало по стъпало, към грамотността. (А също така не постъпвайте и както този автор направи, който като видя, че единайсетгодишната му дъщеря привършва Р. Л. Стайн й даде “Кери” на Стивън Кинг и й каза: “Щом това ти допада, значи ще харесаш и това!”. После, чак докато не мина пубертета, Холи чете само безопасни истории за заселници в прерията и все още се вторачва в мен, когато чуе да се споменава Стивън Кинг.)

На второ място художествената литература изгражда емптатия. Когато гледате телевизия или филм, виждате неща, които сполетяват другите. Прозата е нещо, изградено от 26 букви и няколко препинателни знака а вие, само вие, използвайки въображението си, създавате свят, населявате го с хора и започвате да гледате с други очи. Започвате да чувствате, да посещавате места и светове, които иначе никога не бихте познали. Научавате, че всеки друг там също е “аз”. Вие се превръщате в някой друг и когато се завърнете в собствения си свят, ще бъдете леко променени.

Емпатията е средство за сплотяване на хора, механизъм, който ни позволява да функционираме като нещо повече от самообсебени личности.

Освен това, докато четете, откривате нещо жизненоважно, което да проправи пътя ви в света. А именно:

Светът не е задължително да бъде такъв. Нещата могат да бъдат различни.

През 2007 посетих Китай на първия в китайската история партийно одобрен конгрес на фантастиката и фентъзито. По едно време отведох настрани един от ръководителите и го запитах защо фантастиката дълго време не е била одобрявана. Какво се беше променило?

Много просто, отвърна ми той. Китайците били страхотни в правенето на неща, стига други да им донесат плановете. Обаче не извършвали никакви подобрения, нищо ново не измисляли. Нямали въображение. Така че изпратили делегация в САЩ, при Епъл, Майкрософт, при Гугъл, и разговаряли с хората, които измисляли бъдещето. И разбрали, че всички са чели фантастика, когато са били деца.

Художествената литература може да ви покаже различен свят. Може да ви отведе на място, на което никога не сте били. Щом веднъж сте посетили други светове, като ония, които са яли вълшебни плодове, никога няма да бъдете напълно доволни от света, в който сте израснали. Недоволството е хубаво нещо: недоволните хора могат да променят и да усъвършенстват световете си, да ги правят по-добри, по-различни.

И докато сме на темата, искам да ви кажа нещо и за ескейпизма. Чувал съм това понятие да се споменава като нещо лошо. Сякаш “ескейпистката” литература е евтин опиат, използван от обърканите, глупците и заблудените и единствената литература, която си струва, за възрастни и деца, е миметичната литература, която отразява най-лошото от света, в който читателят се намира.

Ако сте се озовали в невъзможна ситуация, на неприятно място, с враждебни към вас хора и някой ви предложи временно бягство, няма ли да приемете? Ескейпистката литература е точно това: литература, която отваря вратата, показва ви слънцето отвън, предоставя ви място, което можете да контролирате, там сте с хора, с които искате да бъдете (а книгите са истински места, не се заблуждавайте); и най-важното, по време на вашето бягство, книгите могат да ви дадат знание за света и вашето положение в него, да ви дадат оръжия, броня: истински неща, които можете да отнесете обратно в своя затвор. Уменията, знанията и инструментите, които можете да използвате, за да избягате наистина.

Както ни напомня Дж. Р. Р. Толкин, единствените хора, които хулят бягството, са тъмничари.

Друг начин да се убие любовта на децата към четенето, е – разбира се – да се уверим, че наоколо няма никакви книги. И да не им осигурим място за четене на книги. Аз бях щастливец. Докато растях, разполагах с чудесна местна библиотека. Родителите ми бяха от хората, които можеха да бъдат склонени да ме оставят в библиотеката на път за работа по време на лятната ми ваканция, а библиотекарите бяха хора, които нямаха нищо против едно малко момче без придружители да идва всяка сутрин в детската библиотека, да се отправя към фишовия каталог, да търси книги с призраци, вълшебства или космически кораби, да търси вампири или детективи, или вещици, или пък чудеса. И когато изчетох детската библиотека, се захванах с книгите за възрастни.

Библиотекарите бяха добри. Обичаха книгите и обичаха книгите да бъдат четени. Научиха ме как да поръчвам книги от други библиотеки и как да се възползвам от междубиблиотечните заемни служби. Не проявяваха снобарство спрямо това, което четях. Просто явно им харесваше, че го има онова ококорено момченце, което обича да чете и ако разговаряха с мен за книгите, които четях, щяха да ми намерят други книги и поредици, щяха да ми помогнат. Отнасяха се с мен като с всеки друг читател – ни повече, ни по-малко, – което означаваше, че се отнасяха с уважение към мен. На осем години не бях свикнал някой да ме уважава.

Но библиотеките дават свобода. Свободата да четеш, свободата на идеи, свобода на общуването. Те дават образование (който процес не приключва в деня, в който напуснем училището или университета), те дават развлечение, създават безопасни места и предоставят достъп до информация.

Тревожа се, че сега, през двайсет и първи век, хората не разбират какво са библиотеките и какъв е смисълът от тях. Ако възприемате библиотеката като лавица с книги, тя може да ви се стори антична и остаряла в свят, в който основно, но не единствено, издаваните книгите съществуват дигитално. Но това означава, че въобще не сме схванали същината на въпроса.

Мисля, че причината е свързана с природата на информацията. Информацията има стойност, а правилната информация има огромна стойност. За цялата история на човечеството сме живели във време на информационен недостиг и придобиването на необходимата информация винаги е било важно и винаги си е струвало: кога да се прибере реколтата, къде да се открият неща, карти, истории и разкази, които винаги са били приемани добре на маса с компания. Информацията е била нещо ценно и онези, които са разполагали с нея или са можели да се сдобият с нея, са можели да продават тази услуга.

През последните няколко години от икономиката на информационната оскъдица се преместихме към икономика, задвижвана от информационно пренасищане. Според Ерик Шмид от Гугъл, на всеки два дни човечеството създава повече информация, отколкото е създало от зората на цивилизацията до 2003. Това са към пет ексабайта данни на ден за тези от вас, които водят сметка. Предизвикателството вече е не откриването на онова рядко растение в пустинята, а определено растение в джунглата. Ще ни е необходима помощ, която да ни преведе през всичката тази информация, за да открием това, което всъщност ни трябва.

Библиотеките са места, в които хората отиват, за да търсят информация. Книгите са само върхът на информационния айсберг: те са там и вие можете безплатно и легално да си вземате книги от библиотеките. Повече отвсякога деца заемат книги от библиотеките – книги от всякакъв вид: книжни, електронни, аудио. Но библиотеките са, например, места, където хората, които нямат компютри, които може би нямат интернет връзка, могат да бъдат онлайн, без да плащат нищо. Това е изключително важно, когато начините да си намерите работа, да кандидатствате за работа или за помощи все повече стават изключително онлайн. Библиотекарите могат да помогнат на тези хора да се ориентират в този свят.

Не вярвам, че всички книги ще станат или трябва да станат електронни. Както веднъж ми каза Дъглас Адамс, повече от двайсет години преди появата на Киндъл, печатната книга е като акула. Акулите са стари: в океана е имало акули още преди динозаврите. А причината все още да има акули е, че акулите са по-добри да бъдат акули от всеки друг. Истинските книги са здрави, трудни за унищожение, издържат на вода, задвижват се от слънцето и се усещат добре в ръката: те са добри в това да бъдат книги и винаги ще има място за тях. Мястото им е в библиотеките, точно както библиотеките вече се превърнаха в места, откъдето можете да получите достъп до електронни книги, аудиокниги, DVD и уеб-съдържание.

Библиотеката е хранилище на информация и предоставя равен достъп до нея на всеки гражданин. Това включва и здравна информация. Също и информация за психичното здраве.  Библиотеката е обществено пространство. Безопасно, рай на този свят. Това е място с библиотекари. Какви ще бъдат библиотеките на бъдещето е нещо, което трябва да измислим сега.

Грамотността е по-важна отвсякога, в този свят на текстовете и имейлите, светът на писаната информация. Трябва да четем и пишем, имаме нужда от граждани на света, които могат да четат грамотно, да разбират прочетеното, да си дават сметка за нюансите и сами да бъдат разбирани.

Библиотеките наистина са врати към бъдещето. Ето защо, за нещастие, виждаме как по целия свят местните власти обсъждат възможността да затворят библиотеките като лесен начин да спестят пари, без да осъзнават, че крадат от бъдещето, за да си платят настоящето. Затварят врати, които трябва да стоят отворени.

Според скорошно изследване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие Англия е “единствената страна, в която най-старата възрастова група притежава по-високо ниво на грамотност и има по-добри математически познания от младите, като са взети под внимание и фактори като пол, социално положение и вида на професията.”

Или казано по друг начин, нашите деца и нашите внуци са по-неграмотни от нас. На тях им е по-трудно да се оправят в света, да го разбират и да се справят с проблеми. По-лесно ще е да бъдат лъгани и подвеждани, по-трудно ще им е да променят света около себе си, по-трудно ще им бъде да си намират работа. Всичко това накуп. А Англия ще изостане от другите развити страни заради липсата си на квалифицирана работна ръка. И докато политиците обвиняват за това другата партия, истината е, че ние трябва да научим децата си да четат и да харесват четенето.

Имаме нужда от библиотеки. Имаме нужда от книги. Имаме нужда от образовани граждани.

Не ме интересува – не мисля, че това има значение – дали тези книги ще са на хартия или ще са дигитални, дали четете от свитък или от екран. Важното е съдържанието.

Защото книгата е и съдържание, а това е важно.

Книгите са начин да общуваме с мъртвите. Начин да се учим от онези, които не са вече сред нас, от онова човечество, което се е изградило само, напредвало е, постепенно е трупало знания, вместо да учи едно и също, отново и отново. Има приказки, които са по-стари от повечето държави, приказки, които са надживели културите и сградите, в които са били разказани за първи път.

Мисля, че имаме отговорности към бъдещето. Отговорности и задължения към децата, към възрастните, в каквито тези деца ще се превърнат, към света, който ще обитават. Всички ние – като читатели, като писатели, като граждани – имаме задължение. Мисля да опитам тук да формулирам някои от тези задължения.

Вярвам, че сме задължени да четем за удоволствие, сами и на обществени места. Ако четем за удоволствие, ако други ни виждат да четем, тогава ще се научим, ще упражняваме фантазията си. Ще покажем на другите, че четенето е нещо добро.

Наше задължение е да подкрепяме библиотеките. Да използваме библиотеките, да насърчаваме другите да ги използват, да протестираме срещу затварянето на библиотеките. Ако не цените библиотеките, значи не цените информацията, културата или мъдростта. Вие заглушавате гласовете на миналото и увреждате бъдещето.

Наше задължение е да четем на глас на нашите деца. Да им четем неща, каквито харесват. Да им четем истории, които вече са ни втръснали. Да им четем с гласовете на героите, да бъдем интересни и да не спираме да им четем, само защото сами се учат да четат. Използвайте времето за четене на глас като време за сплотяване; нека това бъде време, през което няма да си проверявате телефоните и няма да позволявате на външния свят да ви разсейва.

Наше задължение е да използваме езика. Да положим усилие: да открием какво означават думите и как да ги употребяваме, да общуваме ясно, да казваме това, което имаме предвид. Не трябва да опитваме да замразяваме езика или да се правим, че е нещо мъртво, което трябва да бъде почитано. Вместо това трябва да го използваме като нещо живо, което се лее, което ни заема думи, което позволява значенията и начините на произнасяне да се менят с времето.

Ние, писателите – и особено детските автори, но всички писатели – имаме задължение към нашите читатели: длъжни сме да пишем истини, което е особено важно, когато творим приказки за хора, които не съществуват и за места, които никога не ги е имало. Трябва да разберем, че истината не е това, което става, а е това, което ни казва кои сме. Художествената литература е лъжа, която в крайна сметка ни казва истината. Длъжни сме да не отегчаваме читателите си, а да ги принуждаваме да обръщат страниците. Един от най-добрите цярове за колебаещия се читател е история, от която да не може да се откъсне. И докато трябва да казваме на читателите си истински неща и да им даваме оръжия и броня, и им предаваме каквато мъдрост сме събрали от краткия си престой на този зелен свят, ние сме задължени да не проповядваме, да не поучаваме, да не тикаме смлени поучения и послания в гърлата на читателите си, както птиците хранят пиленцата си с предварително сдъвкани червеи. Наше задължение е никога, по никакъв начин, при никакви обстоятелства да не пишем за децата това, което сами не бихме искали да прочетем.

Наше задължение е да разберем и да признаем, че като детски автори вършим важна работа, защото ако сбъркаме и започнем да пишем скучни книги, които отказват децата от четенето и от книгите, ние обричаме нашето собствено бъдеще и унищожаваме тяхното.

Всички ние – възрастни и деца, писатели и читатели – сме задължени да мечтаем. Задължени сме да фантазираме. Лесно е да се твърди, че никой нищо не може да промени, че живеем в свят, в който обществото е нещо огромно, а отделният човек е по-малко от нищо: атом в стената, оризено зрънце в оризово поле. Но истината е, че отделният човек може да променя своя свят, отново и отново, отделният човек изгражда бъдещето, като си представя, че нещата могат да бъдат различни.

Огледайте се около себе си. Наистина. Поспрете за миг и огледайте стаята, в която се намирате. Ще ви подсетя за нещо толкова очевидно, че е почти забравено. А именно: всичко, което можете да видите, включително стените, някога по някакъв начин е било измислено. Някой е решил, че ще му бъде по-удобно да седи на стол, вместо на пода и е измислил стола. Друг е трябвало да измисли как да разговарям с вас в Лондон точно сега, без да ни вали дъждът. Тази стая и нещата в нея, всичко друго в тази сграда, този град, съществуват защото отново и отново, и отново хората измислят неща. Те са мечтали, те са размишлявали, създавали са неща, които не са работили точно както е трябвало, описвали са неща, които все още не са съществували на хора, които са им се присмивали.

И тогава внезапно са успели. Политически движения, лични стъпки, всичко е започнало от хора, които са си представяли нови начини на съществуване.

Наше задължение е да правим нещата красиви. Не да оставим света по-грозен, отколкото сме го намерили, не да опразним океаните, не да оставим на следващото поколение да ни решава проблемите. Наше задължение е да почистим след себе си, да не оставяме децата си в свят, който недалновидно сме объркали, измамили и осакатили.

Наше задължение е да кажем на нашите политици какво искаме, да гласуваме срещу политиците от която и да е партия, която не разбира стойността на четенето, създаващо качествени граждани; политици, които не искат да съхраняват и защитават знанието и да насърчават грамотността. Няма значение от коя партия са тези политици. Въпросът е общочовешки.

Веднъж Алберт Айнщайн бил запитан как да направим децата си интелигентни. Отговорът му бил едновременно прост и мъдър. „Ако искате децата ви да са интелигентни, казал той, четете им приказки. Ако искате да са още по-интелигентни, четете им още повече приказки.” Той е разбрал колко ценно е четенето и въображението. Надявам се, че можем да дадем на децата си свят, в който ще четат, ще им бъде четено, ще фантазират и ще разбират.

Благодаря, че ме изслушахте. (прочетохте в случая)

 
 

Спортни хроники: Карлос Кайзер – най-големият измамник във футбола

| от Любомир Найденов |

Той е Карлос Енрике, но всички по света го знаят като Кайзера. Историята му е истинска, но сякаш е излязла от холивудска боксофис продукция.

Кайзера е футболист в продължение на цели 24 години. Играе за бразилските грандове Ботфого и Флуминензе, както и за отбори от Мексико, САЩ и Франция.

Желае да бъде сред звездите от онова време. Да води техния живот, да ходи по купони, да пръска пари и да бъде заобиколен от красиви жени. Единственото, което не иска, е да играе футбол.

В момента Кайзера работи като фитнес треньор в Рио. Усмихва се зад черните си очила и разказва историите си. „Не исках да играя. Буквално, не исках да играя. Защото не ми се играеше. Исках просто да се забавлявам, никога не съм искал да бъда професионалист.“

Карлос Енрике е осиновено дете, отгледано в Рио от майка си – готвачка, и баща си – работник в асансьорна фирма. Казва, че е роден на 2 юли 1963 година, но всичко, което излиза от устата му, трябва да се приема с въпросителна. Като например историята му, че прякорът му идва заради прилики в стила му на игра с този на Франц Бекенбауер.

77

Един от бившите му сътборници дори го нарича „171“ – номерът, който използват за измамниците в бразилските затвори. „Това е номерът, на който той отговаря! Той знаеше как да убеждава хората. Ограбваше ги, докато говореше с тях“, споделя Мейра, смеейки се.

Както повечето си връстници, и той е скитал и играл босоног по улиците. „Никога не съм искал да бъда професионалист. Исках да се забавлявам. Обичах да уча, да чета“, споделя Кайзер, който, както баща си, е фен на Ботафого.

Когато е на 10, е забелязан от скаут именно на Ботафого. Родителите му го причисляват към агент и Карлос заминава да живее в младежкия лагер на Ботафого. „Семейството ми започна да ме притиска да играя. Това породи проблеми. Майка ми просто видя спасение в мен.“

Родителите му умират, когато е на 13, а на 16 е привлечен от мексиканския Пеубла като централен нападател. „Видяха качества у мен. Стрелях добре и бях мощен.“

Но в Мексико не му харесва. „Веднага щом пристигнах, исках да се прибера обратно.“ Храната не му понася. И не обича да играе футбол. „Не исках да играя.“ Участва в няколко контроли и дори мисли, че е вкарал от пряк свободен удар. Но още преди да се превърне в Кайзера, вече измисля начин за спасение.

Схемата е следната – иска топката по време на тренировка, шутира, след което се строполява на земята от болка, държейки се за бедрото. „Правеха всичко възможно, за да играя. А аз казвах: „Имам болки в мускула.“ Как щяха да докажат, че лъжа?“

Същата мускулна „контузия“ ще го преследва до края на кариерата му. След като го привлекат, треньорите ще се самоубеждават, че Кайзера ще се възстанови, че ще се отблагодари за трансфера. Никой не иска да си признае, че е взел измамник. „Винаги очакването го имаше – че ще се оправя и ще играя. Но в деня на мача отново се случваше нещо и се контузвах, докато загрявахме.“

В дните преди магнитния резонанс няма кой да го хване. Но веднъж схемата се дъни. Кайзера е на пейката, докато отборът му – Бангу, пада с 0:2 осем минути преди края. Предишната нощ в 4 сутринта по време на запиване в някакъв бар треньорът му е обещал, че няма да играе. Но, изведнъж, се чува глас от уоки-токи-то – Карлос де Андраде, собственикът на Бангу, иска да види Кайзер на терена. Подготвеният за влизане в игра Карлос трябва да измисли нов план, и то бързо.

7

„Започнах да загрявам, а феновете зад мен на оградата започнаха да крещят по мен. Скочих на мрежата да се бия с тях, за да не вляза в игра.“ И това проработва. Кайзера е изгонен, още преди да стъпи на терена.

В съблекалнята Де Андраде е бесен. Но Кайзера се измъква и от тази ситуация. Обяснява на президента, че го смята за втори баща, след като е загубил първия си на 13, и че е скочил на феновете, защото са наричали Де Андраде „крадец“. Трябвало да защити своята чест, тази на президента и на клуба. Гневът на Де Андраде изчезва. „Прегърна ме и ме целуна, след което ми изготви нов договор. Още една година!“

Кастор де Андраде е мъртъв от 15 години, но репутацията на Кайзер е жива в Бангу и до днес. Кайзера преминава през бразилските Ботафого, Флуминензе и Вашко да Гама, въпреки че и за тях не играе никога. Нито Ботафого, нито Вашко потвърждават или отричат, че е бил при тях, но от Бангу и Америка си признават, че е бил част от отбора им. Всички футболисти знаят, че е измамник. Носителят на световната титла от 1994 г. с Бразилия Рикардо Роча казва за Кайзер: „Смятахме го за забавен. Винаги успяваше да не играе. Обичаше света на футбола, обичаше да е сред нас.“

Един от най-добрите приятели на Кайзера е Ренато Гаучо, който впоследствие става известен треньор в Бразилия. Двамата много си приличат и Карлос понякога го имитира по барове. Една вечер, Гаучо се опитва да влезе в заведение и казва името си на вратата само за ра разбере, че вече е вътре. Гаучо веднага „вързва“ какво се случва. Но на никой от футболистите това не му е неприятно, дори се забавляват с Кайзер. „Той е приятел. И то много добър на всеки един от нас – казва бившият му съотборник в Амрика – Маурисио. – Никога не направил лошо на някого, просто искаше да бъде щастлив. И имаше огромна коса!“

В началото на 90-те, по времето си в Ботафого, Кайзера обогатява арсенала си с измами. „Говори“ по телефон, голям почти колкото тухла, в ъгъла на съблекалнята. Понякога на английски, правейки се, че обсъжда оферти от различни отбори. Докато един ден Роналдо Торес, един от треньорите, се скрил зад него и разбрал, че телефонът е детска играчка. „Преструвах се, че говоря със собственици на други отбори. Исках да ми се ядосат и да ме изгонят. Но не сработи“, спомня си Кайзер.

Въпреки че не стъпва на терена, Кайзера живее живота на истинска футболна звезда. „Партита, жени. Излизахме много. Бяхме ергени. Видяхме всичко – споделя Маурисио. – Карлос беше от Рио, умен, дете на плажа. Жените го харесваха, защото говореше като истински голмайстор, носеше се с футболистите, но не беше футболист.“

 

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Маркиз дьо Сад и … Маркиз дьо Сад: Любовният танц на един благородник с чудовищното му либидо

| от Мая Вуковска |

Красотата – явление просто и понятно, а грозотата – нещо необичайно. Извратеното въображение винаги предпочита немислимото и необикновеното, а не простото и обичайното.

Маркиз дьо Сад

Ако си мислите, че след като сте прочели “50 нюанса сиво”, вече знаете всичко за нестандартния секс, значи сте много назад с материала. Уверявам ви, че само след първите три страници на “Философия в будоара” (1795) на Маркиз дьо Сад ще бъдете толкова потресени, че “50-те нюанса” вече ще ви се струва детска книжка. Но не може и да бъде иначе – все пак Маркизът е буквалният вдъхновител на идеята за садизма!

Donatien Alphonse François, Marquis de Sade

Първите седем години…

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад се ражда през 1740 г. в Париж в семейството на вечно отсъстващи дипломат с бисексуални наклонности и придворна дама в двора на Луи XV. Ранното детство на Донасиен е поредното потвърждение на вярването, първите седем години са най-важни за оформянето на индивида. Бащата често прекосява градините на Тюйлери по късна доба в търсене на мъжки проститутки. А през малкото време, което прекарва вкъщи, обича да удря шамари на жена си, понякога дори в присъствието на гости. Шестгодишният Донасиен е изпратен да живее при чичо си в Южна Франция. Въпреки че е абат, чичото се оказва абсолютен идиот, неспособен да отглежда и възпитава дете. Още преди на Донасиен да му е поникнал и един косъм по тялото, настойникът му го окуражава да търси забавление в алкохола и секса. Когато е на 10, родителите му си го прибират в Париж и като повечето младежи от неговия сой, и Донасиен е изпратен да учи в елитно йезуитско училище. Там често прави бели, заради които възпитателите му налагат сурови физически наказания. Историците предполагат, че още тогава в ума и слабините му са посети първите семена на влечението към насилието. Обществото, което издига в култ строгия морал, и лицеят, който възпитава със средствата на срама и унижението, са основните фактори, които спомагат за трансформацията на хипер чувствителното момче в писателя с най-скандално и девиантно поведение и творчество в човешката история.

Война, брак и още нещо

След като приключва с учението, Донасиен постъпва в армията и се бие смело в редовете на съюзническите сили срещу Прусия по време на Седемгодишната война (1756 – 1763). Когато се връща от фронта, заварва семейството си на прага на разорението. За да закърпят семейния бюджет, майката и бащата решават да потърсят на сина си богата съпруга. Освен това се надяват, че бракът ще успее да озапти тревожните му сексуални импулси, които са започнали да се проявяват след края на войната.

Bronze artwork at the Chateau de Lacoste above the hillside

Уреденият брак става факт само два дни, след като Донасиен се запознава с бъдещата си съпруга – Рене-Пелаги дьо Монтрей. Бракът им изглежда като изваден от учебник за времето си: очарователен млад аристократ с ум като бръснач и невзрачна, слабо образована девственица с голяма зестра. Да, обаче съвсем скоро стъклената статуетка на перфектния стереотип се пропуква и започват да се случват, меко казано, странни неща. Преди да се ожени, маркизът е чест посетител на бордеите, но изглежда, че съюзът, сключил с Рене-Пелаги “пред бога и пред хората” не е достатъчен мотив, за да се откаже от сексуалните си похождения извън семейното ложе. С високомерен непукизъм той кани една от любимките си в имението си в Прованс, където на партитата я представя за своя съпруга. Още по-странен от този е фактът, че родителите на истинската му съпруга са  напълно наясно с провинциалните му забежки. Тъщата, мадам дьо Монтрей, е особено привързана към маркиза. Самоотвержено го брани срещу хулите и клюки те и се бори с нокти и зъби да го предпази от неприятности със закона. Мадам е толкова откачена, че прибира най-малката си дъщеря от манастира, където е монахиня, уж под претекст, че това ще подобри здравето й, но всъщност е ясно за кого е бил предназначен този очарователен, девствен подарък.

Бий ме, обичам те!

По време на брака си с Рене-Пелаги маркизът държи апартамент в Париж – лична тайна бърлога, където може на спокойствие да експериментира с различни сексуални техники и да тества границите на перверзните си пориви. Невинаги доброволни съучастници в садистичните му занимания стават проститутките от парижките бордеи. След като се разчува случая, при който той завързва една от тях на разпятие и крещи богохулства, докато я шиба с камшик, съдържателките на бордеите започват да се предупреждават една друга да пазят момичета си от чудовището, което броди из града и насилва жени в апартамента си. Въпреки страховитите истории, които се носят за маркиза, действията му все остават ненаказани. И така до 1768 г., когато извършва поредния си зловещ акт. В нощта преди Великден той води проститутка в апартамента си, където я пребива с камшик и излива горещ восък върху отворените й рани. Въпреки че семейството на маркиза плаща на момичето да свали обвиненията си срещу сина им, самият крал решава, че е крайно време да се прекрати това безумие. Само че вместо да го прати в затвора, той го осъжда на изгнание … в собственото му разкошно имение в Прованс.

Marquis de Sade, Schriftsteller, Frankreich - im gefängnis

Насилието ескалира

“Заточението” по никой начин не успява да уталожи бушуващите желания на маркиза, а по-скоро е начин да избегне реалното наказание за извършените престъпления. И той, разбира се, не спира с изцепките. Напротив – деянията му стават все по-дръзки и ужасяващи. Веднъж, с помощта на съпругата си, Дьо Сад успява да примами в имението пет млади жени и един младеж, където ги превръща в свои пленници. В продължение на шест седмици маркизът и неговият личен слуга и любовник от време на време Латур се гаврят със затворниците по всевъзможни начини. Двамата мъже обичат да ползват афродизиак, известен като “Испанска муха”, с която да възбуждат сексуалния апетит на жертвите си.

Screenshot_1

Снимка: By Ωριγένης – Greek wikipedia, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2636617

Често Дьо Сад и Латур представят сексуалните си издевателства под формата на театрални представления пред единствения си зрител- Рене-Пелаги. За случващото се зад стените на имението се разчува в селото, а оттам новините стигат и до Париж. Когато започва сериозно да им пари под краката, двамата съучастници бягат в Италия.

Затворнически неволи и Vive la révolution!

През 1766 г. маркизът е примамен да се върне в Париж с новината, че майка му е болна. Там обаче е арестуван и осъден на доживотен затвор в тъмницата във Венсан. Когато през 1784 г. тъмницата затваря врати, местят маркиза в Бастилията. Именно там той започва да пише. 10 дни преди шурма на Бастилията, с който започва Френската революция, е освободен и изпратен в лудницата Шарентон. През 1790 г. получава амнистия и се включва с размах в политическия живот на “новата” Франция като поддръжник на крайната левица, загърбвайки по този начин аристократичния си произход. Десетина години живее свободно като “гражданина Сад”, обаче през 1801 г. е разконспириран като автор на до този момент анонимната новела “Жюстин”, обявен е за луд и отново изпратен в Шарентон. Там и умира през 1814 г.

Sade-Biberstein

Снимка: By H. Biberstein – L’Œuvre du marquis de Sade, Guillaume Appolinaire (Edit.), Bibliothèque des Curieux, Paris, 1912., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=567298

Геният зад садиста

Творбите на Дьо Сад са забранени във Франция до 1957 г. До този момент всички критици са единодушни, че творчеството му е апотеоз на насилието и сексуалната перверзия, родено от болния мозък на един престъпник. Дори собственото му семейство се отрича от него и цели пет поколения от рода Дьо Сад упорито се опитват да изтрият името му от родословното си дърво. Маркизът е реабилитиран, едва когато един от последните му живи роднини, граф Хю дьо Сад, започва да продава вино и фино бельо с името на скандалния си предшественик.

Постепенно светът също поглежда с други очи на живота и творчеството на Дьо Сад. Критиците и изследователите му признават, че влиянието на маркиза върху всяка сфера на модерната епоха е неоспоримо. Кураторката на изложбата, посветена на Дьо Сад в парижкия музей “Д’oрсе”, Лоренс де Кар казва: “Неговата цел е била да унищожи всяка илюзия, свързана с човешката сексуалност, била тя морална, религиозна или историческа, вдъхновявайки по този начин художниците да погледнат с нови очи човека и неговото тяло. Като пример ще дам Делакроа, Дега, Вато, Енгър. Ами Пикасо ! Вижте само как играе с тялото и формите му – показва ни го, напълно подчинено на погледа на наблюдателя. Кино-творците, най-силно повлияни от Дьо Сад, са Алфред Хичкок, Бонюел и Пиер Паоло Пазолини. Последният претворява най-известното произведение на маркиза “120-те дни на Содом” в умопомрачителната си творба “Сало̀” (1976). Изобщо в което и кътче на поп културата да надникне човек, ще види отпечатъка на маркиза.”

В много от писанията си Дьо Сад се проявява като пророк, успял да прозре връзката между човешкото подсъзнание и проявите на сексуалността цял век преди Фройд и да обяви хомосексуалността за също толкова нормална колкото   и хетеросексуалността два века преди началото на световното движение за правата на ЛГБТ общността. Призивът му да се освободи човека от всичките му “цивилизационни задържки” в поведението, наложени му от държавата, лицемерната църква и закостенелите обществени нрави са дали мощен творчески тласък на редица иконични модерни писатели като Луи-Фердинан Селин и Хенри Милър в кръстоносения им поход в търсене на ултимативната свобода на индивида.

Терминът “садизъм” е използван за първи път през 1888 г. от психиатъра Рихард фон Крафт-Ебинг. И въпреки че всички го свързваме с

тъмната срана на маркиз дьо Сад, неговата личност си остава загадка, фантастичен образ. Уж всеки знае кой е той, но никой не го познава.

 
 
Коментарите са изключени

Средновековна слава: Обсадата на Константинопол

Обсадата на Константинопол, която завършва с разгром за силите на Халифата, е едно от най-значимите сражения от сревновековната история на България. Тя е във фокуса на втория епизод на новата анимационно-документална поредица „Средновековна слава“ на „Българска история“ и ЗАД „Армеец“. Подвигът е голям и печели на Тервел прозвището „Спасителят на Европа“.

Историята можеше да бъде много по-различна, ако през през 674 г. войските на Арабския халифат, не бяха достигнали за пръв път до столицата на Византия – Константинопол. След четиригодишна борба, Константин IV Погонат успява да се справи с надвисналата заплаха. Четиридесет години по-късно, арабският владетел – халифът Сюлейман ибн Абд ал Малѝк решава да победи там, където дедите му се провалят и да завладее най-великия град в тогавашния свят. Носело се поверие, че „новият Рим“ ще бъде превзет от халиф с името на древен пророк, в случая на Соломóн.

Арабите избират момента за действие правилно – Византия се намира в постоянна династическа криза близо две десетилетия. Василевсите се сменят един след друг в кървава игра на дворцови преврати. В тази надпревара за трона дейно участие взема и българския владетел Тервел, който ловко манипулира имперските велмóжи, подкрепяйки различни фракции и извличайки максимална полза за своята държава.

През 716 г., в Сирия се събира огромна армия начело с братът на халифа – Маслáма ибн Абд ал Малѝк, за която Михаил Сирийски пише: “Маслáма събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара  хората си да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Омáр, син на Хубейра. Сюлейман се закле така: „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря Арабия или не завладея града.“  Макар арабската армия да не надвишава 120 000 души като реална численост, тя остава най-голямата стъпвала на Балканите от векове.

Арабите зимуват в Мала Азия през 716 г., и се договарят със стратега на Амóрион – Лъв Сириец, който привидно им обещава помощта си. През пролетта на 717 г., Лъв успява да надхитри арабите, използвайки техен отряд за да влезе в Константинопол и да се обяви за император, след което веднага се заема да укрепява града. Разгневеният Маслáма веднага повежда силите си към византийската столица, за да накаже Лъв за предателството му. Основната част на арабската армия навлиза в Тракия през месец юли. Един авангарден корпус, начело с  Ухайда, е изпратен на север, вероятно по течението на Тунджа, за да подсигури тила на армията. Арабите нахлуват в българските земи, провокирайки Тервел да изпрати своята редовна армия в размер около 12 000 души и да ги пресрещне.

Българите разбиват арабският контингент, след което навлизат в Тракия в началото на август. Те успяват да изненадат Маслáма и личният му отряд от 4 000 елитни бойци и ги разгромяват. Маслáма се спасява на косъм и бяга при основните си сили, които блокират Константинопол по суша. Междувременно, Тервел и Лъв III започват преговори и между България и Византия е оформен съюз за справяне с арабската заплаха. Какъв е техният план –гледайте във видеото.

Документалната поредица „Средновековна слава“ е третият образователен проект на ЗАД „Армеец“ и сдружение „Българска история“. Неговата мисия е да помогне за популяризирането на родната история и да послужи като полезен инструмент за учителите, които искат да оцветят часовете си по история. „Средновековна слава“ разказва за десет от най-славните битки в средновековната история на България. Всеки епизод може да гледате премиерно по Bulgaria ON AIR – всяка неделя, от 16,30 часа, в предаването „Операция История“ с Росен Петров.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

За първи път в България: Създаването на клубен футболен отбор

| от |

Кой е най-старият български футболен клуб? Може да потърсите доста сериозни легенди, да прескочите покрай някои вълнуващи истории за обединението на няколко отбора, които по-късно водят до създаването на Славия. Това се случва през 1913 г. и датата е ясно изписана на емблемата. Генерално трябва да знаем, че футболът за първи път (поне според FIFA) е бил описан като играта „ритни топка“ през 206 г. пр. Хр. И забавна подробност е, че спортът в България пристига със същото име „ритнитоп“. Пътят обаче е малко по-различен и има малко обиколен маршрут, който няма нищо общо с Китай.

Pollution over the city

Футболът идва в България с помощта на няколко швейцарски преподаватели по физ. култура. И тук идва интересната и много вълнуваща история относно футбола. Сред пристигналите преподаватели е г-н Жорж дьо Режибюс. Швейцарецът решил да вземе една футболна топка и така да разпространи този интересен спорт в страната. Когато Жорж пристига в България е изпратен да преподава в Мъжката гимназия във Варна. Историята показва, че на 14 май 1894 г. се изиграва първата футболна среща между младежите. Наредин няколко зимни палта, разделил игрището и хвърлил топката. Много скоро става ясно, че футболните страсти не могат да бъдат задържани само в Мъжката гимназия.

Според различни истории става ясно, че градът бързо започва да усвоява този спорт и все по-често всяко училище формира свой футболен отбор. Жорж е канен на всяка среща да влиза в ролята на съдия, а много скоро става ясно, че играта успява да се разпространи много бързо. След 2 години Режибюс ще си тръгне от България, посявайки корените на един много сериозен спорт. До тук добре, но това означава ли, че Славия наистина е първия официален клубен отбор? Очевидно не, защото говорим за обединение на няколко малки отбора, които вече съществуват. Столичните отбори Ботев (създаден през 1909 г.) и Развитие (създаден през 1910 г.). Дори и да гледаме още по-ранните години, истината за родния футбол и първия клубен отбор ще ни насочи на север към Русе.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By Неизвестен – Симеонов, Климент (1984) (bulgarian) Футболът в България, София: Медицина и физкултура OCLC: 181130710., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9757860

Докато г-н Режибюс преподавал футбола и карал малки и големи да сънуват тази игра, в Русе често местните жители забелязвали как моряците спират на пристанището, хващат една топка и хукват към зелената трева, където и да е, за да поритат. Стадионите още не били подготвени, но пък тази практика започнала да се забелязва доста често. Според легендата всичко се случвало още в края на XIX век. Опитайте се да познаете кога е регистриран първия футболен клуб? Русе основава Юнашкото дружество „Торпедо“ през 1901 г. и понеже още липсвала институция като БФС, Торпедо защитавали честта на града срещу всички пристигащи моряци, които имат голямо желание да поиграят и да се раздвижат на сушата. Думата „торпедо“ е използвана за първи път от немските инженери и съответно русенци решили да бъдат торпедото на Дунав.

Dark silhouettes of industrial port cranes, Danube River

 

И нещо още по-забавно, следващият най-ранен футболен отбор в историята на България идва пак там от 1906 г. с името „Напредък“, както и дружество „Геолог“ от 1908 г. (отново по-възрастен от останалите футболни отбори). И през ноември 1911 г. става поредното обединение на трите клуба и основаването на „Дунав“. Практически славистите са изгубили битката за най-древен футболен клуб в България с около 12 години. Русенският отбор Торпедо не може да се похвали с толкова невероятни футболни изяви и нека не забравяме, че генерално конкуренцията е била моряците, които ще слязат на пристанището, но въпреки това не можем да изкривяваме фактите.

Dunav-roma_1-0

Дунав Русе срещу Рома за купата на УЕФА

В името на фактите трябва да заявим и нещо друго, наскоро Левски София официално представиха нови документи, в които представят по-специална дата на основаване – 10 май 1911 г. Въпреки всичко не трябва да забравяме, че Русе има футболен отбор преди всички останали. За съжаление не е водена и футболна статистика, която да показва как са се справяли русенци с браненето на футболната чест срещу идващите кораби, но пък желанието им е позволило да се развие една много интересна спортна култура. Необходими са още 11 години на русенци, за да построят и своя първи официален стадион. И ако се чудите кой е вторият най-стар футболен отбор, насочете вниманието си към Силистра – там през 1902 г. се появява „Доростол“ Силистра.

 
 
Коментарите са изключени