shareit

Най-старото кино в света отново отваря врати

| от |

Най-старото кино в света, в което в края на XIX век своите филми са представяли братя Люмиер, отново ще бъде отворено днес в южното френско градче Ла Сиота, близо до Марсилия. Кино „Eden“ бе затворено през 1995 г. за ремонт. Напълно реновирана е залата, старите седалки са заменени с кадифени кресла, а килимите с дъбов паркет. Обектът е реконструиран и отвън, фасадата е украсена с мозайка. (Виж галерията).

Към края на XIX век киното е собственост на приятел на бащата на братята Люмиер, Раул Гайо, и в него пред 250 зрители на 21 март 1899 г. всъщност за първи път в историята е показан филма на пионерите на киното „Пристигане на влака гарата“. Филмът с продължителност 50 секунди, който братята Август и Луи заснели през 1895 г., е черно-бял, ням и показва влак на пара, който пристига на гарата и от него слизат пътници.

Легендата твърди, че при първото показване на филма зрителите били толкова ужасени от влака, който се движел към тях, че скочили от седалките и в голяма паника изтичали навън.

По-късно киното, наречено „Райската градина“ многократно става сцена, на която първите си изяви правят големи френски звезди като Ив Монтан и Фернандел. Но през 80-те години за киното настъпва лош период, неговият собственик е убит от крадци и посетителите започнали да го избягват. До пълното затваряне през 1995 г., киното отваря само веднъж годишно в продължение на седмица по време на местния кино фестивал.

Поддръжниците на възстановяването на антики и исторически забележителности никога не са се отказвали от желанието първото кино да бъде отново отворено, а шансът това да се случи се увеличи, когато Марсилия бе обявена за Европейска столица на културата за 2013 г. Местните власти най-накрая се съгласяват да обновят киното, за което се отпускат шест милиона евро. Киното ще работи като нормален киносалон с частен оператор.

Днес кино „Eden“ ще бъде посетено от актрисите Жулиет Бинош и Натали Баи , и от режисьора Роман Полански. Обновената кино зала с капацитет от 166 посетители няма да бъде само сцена, на която ще бъдат прожектирани филми , на посетителите ще бъде предложена постоянна изложба за историята на киното.

А ето как е изглеждало киното преди и как изглежда сега :

 
 
Коментарите са изключени

Първата панацея в историята – трепанацията

| от |

По-стари от писмения език, доказателства за медицинското пробиване на дупки в нечия глава с цел подобряване на здравето свидетелстват за трепанация още от 6 500 г. пр. н. е. Въпреки че днес повечето отговорни лекари я намират за суеверие, традицията все още има привърженици.

Трепанацията се е практикувал във Франция преди близо 10 000 години, а доказателства за нея са открити още и в Азербайджан от 4 000 г. пр.н.е. В Централна и Южна Америка първите преки доказателства за това цепене на глави датират около 2000 пр. н. е.

Тя продължава да се практикува и през Средновековието в Европа, където се разглежда като лек за фрактури на черепа, както и за гърчове. Тъй като много черепи показват знаци на лечение на дупката, смята се, че процентът оцелели е сравнително висок, предвид характера на процедурата.

Продължава дори при бръснари-хирурзи от Ренесанса го използват като метод на лечение – конструира се дори специално устройство от две зъбни колела с цел пробиване на черепа.

Trivelle 1849

Шнек с различни приставки

Самата дума произлиза от френската trepan, която пък идва от гръцка дума trypanon, което означава шнек (устройство, което пробива дупка). Това е в съответствие с процедурата, описана през XII век от н.е. от Абу ал-Касим ал Сахрауи, който отбелязва, че заострена бургия се използва за направата на кръг от малки дупки, а след това една с формата на копие се ползва за премахване на кръга.

Международната група за трепанация (International Trepanation Advocacy Group, ITAG) продължава да популяризира практиката като безопасен и ефективен метод за хората да „запазят и подобрят умствените си функции“. И всъщност, сравнително наскоро Уилям Юджийн Лайънс, на 56, и Питър Еван Халворсън, на 54 (който веднъж вече се е трепанирал в началото на 70-те) извършват процедурата върху неидентифицирана жена (която е дала съгласието си) и я заснемат. По някакъв начин записът попада в репортера Крис Куомо и е излъчена на 10 февруари 2000 г. епизод на предаването „20/20″.

На 13 октомври 2000 г. съдът разпорежда на ABC News да предаде кадрите и г-н Куомо е привикан да даде показания срещу двамата мъже. Въпросът така и не стига до съдебния процес, тъй като през април 2001 г. двамата подсъдими се признават за виновни за практикуване на медицина без лиценз и са пуснати с 3 години изпитателен срок и глоба от по 500 долара.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Уолт Дисни – Душата зад Империята

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

Той има големи черни кръгли уши, топчесто носле, къси червени гащи с две бели копчета, почти винаги е усмихнат и знае как да се измъкне от всяка ситуация. Първоначално са мислели да го кръстят Мортимър, но благодарение на намесата на любимата на създателят му, която счела името за твърде помпозно, той се сдобил с весело и закачливо обръщение „Мики Маус“.

Днес той е глава на франчайз, който се разпростира из целия свят, а ликът му е отпечатван върху хиляди стоки –  от тиксо, моливи и химикалки, през торти и дрехи до коли и атракционни съоръжения. Освен, че има своя звезда на Алеята на славата, Мики е и символ на една от най-големите компании за забавление: „Уолт Дисни Къмпани“ (The Walt Disney Company). През годините тя поглъща: „Пиксар“ (Pixar), „Тъчстоун Пикчърс“ (Touchstone Pictures), „Лукас Филмс“ (Lucasfilm), „Марвел“ (Marvel), „ABC“, а отскоро и „21 Сенчъри Фокс“ (21st Century Fox). Днес компанията заема челните места според списание „Форбс“ и е оценявана на 130 млрд. долара. А началото й е поставено от мечтата на един мъж.

Walt_Disney_envelope_ca._1921

Снимка: By Walt Disney – Photographed from the original ad, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39137153

Забавно е да направиш невъзможното“ и верен на думите си Уолт Дисни прави именно това. В началото той е само едно момче, което обича да рисува, а впоследствие застава начело на империя, която забавлява малки и големи по целия свят. Пред екрана той е винаги позитивен, усмихнат и устремен да носи щастие на всички. Филмовата гилдия няма единно мнение за неговата персона като оценките й се разпростират от възхвали като „магьосникът“ и „триумфът на американската анимация“ до критики, че е олицетворение на американския империализъм, който умело е успял да манипулира световната култура.

В личен план картината е по-различна, като през годините пред изследователите му се разкриват нови факти. Самият Уолт признава, че носи маска и не е г-н Дисни. За разлика от обществената си фасада той е затворен човек, чиято страст са пушенето и влаковите композиции. Уолт не обича фамилиарниченето и затова всичките му служители са задължени да се обръщат на малките си имена на работното място. Той е педантичен, на моменти мнителен, перфекционист с усет за детайлите и изключително взискателен работодател. За служителите му е било трудно да го впечатлят с някоя идея, кратките думи „Това ще проработи“ били израз на висша похвала и одобрение от страна на Уолт, затова и не малко хора, работили с него го описват като човек с мания за контрол.

Години по-късно върху образът му е хвърлена допълнителна сянка и г-н Дисни е обвиняван в расистки и антисемитски уклони. И двете обвинения нито са напълно отхвърлени, нито приети. Има слухове, че е посещавал нацистки сбирки през 30-те години и че е развеждал техни пропагандни кинодейци из студиото, също така някои отбелязват отсъствието на афроамериканци в неговите филми. По-сигурен е факта, че Дисни има анти-комунистически разбирания и лесно се разгорещява на тази тематика. Но тези страни на възгледите му нямат съществено значение, защото за милиони, милиарди хора по света той е и ще си остане олицетворение на детството, забавлението и фантазията.

Trolley_Troubles_poster

Снимка: By Universal Pictures – https://web.archive.org/web/20160507131136/http://i1.wp.com/babesindisneylandblog.com/wp-content/uploads/2012/06/Oswald1.jpg (and http://www.chroniquedisney.fr/cartoon-03-oswald/1927-trolley.htm), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=48374679

Приказката за Уолтър започва през 1901 г. в един ветровит декемврийски ден в северозападната част на Чикаго, когато той се ражда в семейството на Елиъс и Флора Дисни. Той е четвъртото от пет деца. Баща му има ирландско-канадски корени, а майка му – германски. Детството на Уолт е белязано от бедност и от тежкия характер на баща му. Когато се ражда най-малкият му син, Елиъс работи като строител, но през годините семейството се мести и живее на различни места, водено от разнообразните бизнес начинания на баща им, които винаги се оказват провал.

Когато се появява интереса на Уолт към рисуването, семейството живее във ферма в Мисури, а когато той се запалва по влаковете, фамилията вече живее в Канзас и баща му има бизнес за разпространение на вестници. Уолтър и брат му Рой трябва да помагат в семейното начинание и затова разнасят издания всяка сутрин и вечер, което става и причина за понижаване на успеха им в училище.

През 1917 г. семейството се завръща в Чикаго, където Уолт е приет в гимназия „Маккинли“. Там той е илюстратор към ученическия вестник, взима часове по фотография и изкуство и дори се записва на курсове по рисуване към Института по изкуства в града със спестените от работа средства. Той така и не завършва образованието си. Времената са динамични, избухва Първата световна война и Уолтър иска да се запише доброволец. Молбата му е отхвърлена, тъй като е твърде млад, но той не се отказва и става част от организацията на Червения кръст.

Steamboat-willie

Снимка: By Walt Disney, Les Clark, Ub Iwerks, and Wilfred Jackson, distributed by Walt Disney Co. – Source., PD-US, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=2657246

Изпратен е във Франция като шофьор на линейка и дори има разкази, че е разкрасил с рисунки колата, чийто водач е бил. Когато се завръща от Европа Уолт заживява в Канзас и с помощта на брат си Рой си намира работа като илюстратор в „Студио за изкуства Песмен-Рубин“ (Pesmen-Rubin Commercial Art Studio). Тук се запознава с Уб Айуъркс, който става негов близък приятел и с когото създават едни от най-известните анимационни образи. Още през януари 1920 г. двамата илюстратори правят първия си опит за собствена компания – „Айуъркс и Дисни Комършъл Артистс“ (Iwerks-Disney Commercial Artists), но тя се оказва провал. След това работят за „Канзас Сити Филм Ад Компани“ (Kansas City Film Ad Company), където създават реклами.

До този момент мечтата на Уолт е да стане илюстратор на комикси, но покрай новата си работа започва все по-осезаемо да се интересува от анимация. Той си купува камера и учебници и започва да експериментира вкъщи. До този момент водещият метод в анимациите е т.нар. кътуат или с други думи – мултипликация на рисуваните картини. При него рисунките се заснемат кадър по кадър и след това се сглобяват в едно цяло. Това, което Уолт постига със своите експерименти е революция в света на анимацията, а именно – послойната техника на рисуване. При нея има даден фон, върху който чрез прозрачни филми се наслагват един върху друг изображения на предмети и образи.

Окрилен от новото си откритие, Уолт отново се опитва да започне самостоятелен бизнес. Този път негов партньор е колегата му Фред Харман, а скоро към екипът им се присъединява и Айуъркс. През май 1921 г. те учредяват студиото „Лаф-О-Грам“ (Laugh-O-Gram) и започват работа върху големия си проект „Алиса в страната на рисунките“, който е наполовина анимация, наполовина игрален. Разходите обаче са повече от приходите и много скоро и тази компания банкрутира. След два неуспешни опита не малко хора биха се отказали да опитват, но Уолтър не е от тях. Както сам казва: „Първо – мисли. Второ – вярвай. Трето – мечтай. И накрая – действай!“. Той самият така и прави, но не и без намесата на съдбата.

Walt_Disney_Snow_white_1937_trailer_screenshot_(13)

Снимка: By Unknown – Screenshot from a public domain movie’s trailer., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=459815

През 1923 г. Уолт, заедно с брат си Рой се местят в Холивуд, където създават „Дисни Брадърс Картуун Студио“ (Disney Brothers Cartoon Studio), което много скоро е прекръстено на „Уолт Дисни Студиос“ (Walt Disney Studios). Тогава Уолтър е едва на 22 години и дори не предполага, че поставя началото на фирма, която ще завладее сърцата на милиони зрители по света. През годините злите езици се опитват да вкарат противоречия във взаимоотношенията между двамата братя, но каквито и конфликти да е имало помежду им, факт е, че те през цялото време остават верни един на друг и са страхотен екип. Уолтър е душата, визията, мечтата, докато Рой е по-земен, обран в емоциите си и отдаден на точните науки. Първият е визионер, а вторият – бизнесмен, с което уравнението става идеално.

Първата поръчка е от Маргарет Уинклър, първата жена продуцент и дистрибутор на анимационни филми в историята на киното. Тя е фен на „Алиса в страната на рисунките“ и купува правата й. Скоро след това към екипа се присъединява и Уб Айуъркс. Компанията наема повече аниматори и е готова за следващият си проект предшественикът на Мики Маус – Осуалд, Заекът късметлия, чийто късометражни серии са продадени по 1500 долара всяка на Юнивърсъл Студиос (Universal Studios). Впоследствие това се оказва лоша сделка, възниква конфликт между голямото студио и братята, Осуалд остава в Юнивърсъл, както и не малък брой от аниматорите.

В тези тежки творчески времена по време на едно пътуване с влак, Уолт прави първата скица на един страхотен мишок, който се оказва голямата му звезда – Мики Маус. Първите филми с него са късометражните „Лудия самолет“ и „Галопиращият Гаучо“. През 1928 г. в третия филм с негово участие – „Парахода Уили“, Мики получава и своя глас, който е всъщност този на Уолтър и така остава през следващите близо 20 години. Скоро Дисни и главният му аниматор – Айуъркс създават цялата банда на мишока и още на следващата година се появяват неговите приятели – Мини Маус, Доналд Дък, Плуто и личният любимец на Уолтър – Гуфи.

Мики поставя началото на златните години на компанията. По идея на Уолтър се създава поредицата „Глупави Симфонии“, която съчетава анимация и известни класически произведения. Два от филмите в нея стават особено известния. „Цветя и дървета“ (1932), който за първи път съчетава и цветове и носи първият „Оскар“ на Уолт. На следващата година излизат „Трите прасенца“, който се превръща във фурор за американската нация, белязана от депресията, а песента към детското – „Кой се страхува от Големия лош вълк?“ става своеобразен химн на тези тежки времена.

Disney_drawing_goofy

Снимка: By Unknown – Archivo General de la Nación Argentina, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=47425570

Набрал сили и популярност, Уолтър рискува всичко със следващият си проект – първият пълнометражен анимационен филм в историята – „Снежанка и седемте джуджета“ (1937), който струва милион и половина долара, но му носи печалби от над 8 млн. долара, въпреки Голямата депресия. Следват любими заглавия като „Пинокио“ (1940), „Дъмбо“ (1941), „Бамби“ (1942), „Пепеляшка“ (1950), „Питър Пан“ (1953) и др. Един от най-любимите проекти на Уолт е „Фантазия“, който излиза през 1940 г. Никой от тях обаче не достига успехът на Снежанка.

Причини за това са военните години, когато студиото оцелява главно благодарение на пропагандни филми и стачката във фирмата през 1941 г., когато напускат голяма част от сценаристите и аниматорите, включително създателят на Гуфи – Арт Бабит, лично уволнен от Уолтър. В създалата се кризисна ситуация Дисни решава да се дистанцира и пътува извън страната като оставя брат си Рой да се оправи с проблемите. Реално Уолт достига отново висините на големия успех в киното едва през 1964 г., когато излиза „Мери Попинз“.

През 50-те години Уолтър осъзнава, че киното не е достатъчно и отправя своя поглед към телевизията. През следващите години се създават над 400 късометражни анимации, повече от 45 игрални филма и се заснемат 300 часа предавания на „Клубът на Мики Маус“. Така Дисни покорява телевизията и буквално влиза във всеки американски дом. По това време той започва усилено да работи и върху друг свой доходоносен проект – Дисниленд (Disneyland). За целта разпраща из страната хора, които да съберат информация кои са най-интересните атракционни съоръжения. През 1955 г. в слънчева Калифорния Дисниленд отваря врати. Паркът, който струва 17 млн. долара, е презентиран от актьора Роналд Рейгън (бъдещият 40-ти президент на САЩ) и за 10 години носи печалби от близо 7 млн. долара.

Бизнесът на Уолтър е белязан от успехи, ситуацията в личен план не е така бляскава. Още през 1925 г. той се жени за Лилиан Баундс, която е художник в неговата фирма. Техният 40-годишен предимно щастлив брак е, е белязан от доста неуспешни опити да имат деца. Едва през 1933 г. се ражда единственото им биологично дете – Даян, която впоследствие ги дарява със седем внуци. Три години по-късно те осиновяват и момиченцето Шарън. Особено покрай трагедията на Линдберг, Дисни много стриктно пази личния си живот и децата си. По техни спомени той е бил прекрасен баща и дядо.

Walt_disney_portrait_right

Снимка: By NASA – NASA GRIN: GPN-2000-000060, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9424583

Заклет пушач и работохолик, здравето на Уолтър му изневерява и през 1966 г. той е приет в болница, където му поставят диагнозата рак на белите дробове. Последният си филм, който гледа е „Книга за джунглата“. Така и не успява да доведе до край своят проект за увеселителен парк – Дисни Уърлд (Disney World) във Флорида, чиято конструкция е завършена през 1971 г. от брат му Рой.

За своите 65 години жизнен път Уолтър опознава както големите провали, така и върховете в професията си. Трудът му носи 59 номинации за Оскар, от които получава 22 статуетки. Това го превръща в единствения човек едноличен носител на толкова много награди на Американската филмова академия. Изворът на неговото вдъхновение е детето в самия него: „Нашият най-голям ресурс са умовете на нашите деца. Затова общувай с децата. Говори с тях. Но най-вече: слушай ги.“ Едно от любимите му места приживе е Дисниленд, където той строи таен малък апартамент, в който работи на спокойствие или почива. И днес някои по-наблюдателни посетители могат да видят малка светлинка на прозореца, която никога не се гаси в чест на мъжа, който е превърнал въображението в реалност.

 

 

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Сидер Грънчаров – скромният търговец, който продаде всичко за свободата

Ако се движите по булевард „Захари Стоянов“ в Люлин 4-и посока центъра и подминете улица „419-та“, следващата ѝ пресечка в ляво ще бъде улица „Поручик Георги Кюмкюрджиев“. Същата завършва в улица „Сидер Грънчаров“. Въпросната улица е в съседство на ул. „Таньо Стоянов“ и най-близкият и интересен обект е детска градина „Иглика“. Днешният герой е именно Сидер Грънчаров. Макар и информацията за него да е оскъдна, кратка справка в Wikipedia показва, че това е един от революционерите, които някога са се борили за свобода.

Сидер Грънчаров е имал честта да бъде поканен в освободителното движение от самия Васил Левски. Историята на дякона е известна на всеки българин, а неговото обкръжение е специално подбрано. Кой точно е Сидер Грънчаров. Местните жители на Горна Оряховица го познават като заможен търговец на кожи и спиртни напитки, негови партньори са братята му Моско и Вичо. Сидер се ражда през 1839 г. и е един от видните революционери на града. Можете да откриете негов паметник в Горна Оряховица.

Сидер се ражда във време, в което родната история има нужда от герои. И щом трябват дела, Сидер решил да заслужи своето име (не само на улица) именно с такива. На 1 май 1876 г. в Търново пристига Стефан Стамболов, чийто бойни задачи се насочват в ръководството на Първи революционен окръг. Мъдрото решение на Стамболов и неговите добри помощници е да се фокусират в по-малък град, където няма да се набиват на очи.

В Горна Оряховица са посрещнати като свидни гости и бързо намират подслон именно в чорбаджийската къща. След споделяне на плана и разговори около нестихващата и толкова желана свобода, Сидер получава много сериозен пост в комитета – касиер. Позицията е получена, след като самият той впечатлява гостите си с невероятна честност и скромност.

След като получил задачите си, Грънчаров започва да ръководи революционната каса и при всяко търговска визита се закупува и крупно количество оръжие. Всеки път, когато се прибира, Сидер казва на турските власти, че пренася търговски стоки. Понеже е познат, никой не прави проверки и не подозира, че горнооряховският търговец има скромно снаряжение за партизанска война.

По ирония на съдбата и най-честа историческа практика е предаден от свои. Грешката на доносниците е, че не знаят кога се правят оръжейните курсове, за да бъде задържан с оръжие. Когато е заловен, прекарва само една вечер в тъмницата и след това е освободен. След като Стамболов разбира случката, изпраща заповед на Грънчаров да се премести в Русе и да потъне в забрава, имайки предвид, че в родния с град ще бъде под постоянно наблюдения. Сидер прекарва известно време Русе и след това се прехвърля във Влашко.

Поредната смяна на локацията позволява за пореден път и спасение. Неговите добри приятели са заловени. Дори и тази подробност не позволява да се откаже от действия. Последните му пари отиват за оръжие и издръжка на бежанците-революционери, които трябва да оцеляват по някакъв начен. Последната радост за Сидер е възможността да се включи в Ботевата чета.

Парите му отиват за оръжие от Русия. За беда последната бойна пратка е спряна на митницата и Грънчаров трябва да я освободи. При завръщането си в Гюргево, където е установен, революционерът с тъга осъзнава, че Ботев вече е тръгнал. Последният вариант да влезе в битка за свободата е през Сърбия, където Филил Тотю се подготвя за включване към Ботев. Влиза в България през Врачанския Балкан.

Още в първите сражения става ясно, че горнооряховецът е решен да умре като свободен мъж. Този боен плам обаче не разпалва останалите бойци, до които стига новината, че Ботев е мъртав. Повечето четници вече мислят за отстъпление и завръщане. С още 54 човека, бившият търговец продължава своя боен поход. Последното му желание е просто някой да разкаже на семейството му какво е правил и как е умрял.

Целта на формираната чета е да се срещне с останалите въстаници от Южна България. Първата среща с врага е някъде в региона на село Елисейна. Там претърпяват тежки загуби и оцеляват едва 12 души. Спират за почивка в манастира „Света Богородица“. Никой не е подозирал, че турците са направили засада и скромната съпротива от 12 души е твърде слаба. Гаврата с убитите не приключва до тук, противника обезглавява безжизнените тела, набучва главите на кол и ги носи в София, символизирайки бъдещата съдба на всеки, който дори помисли за свобода.

 
 
Коментарите са изключени

Марк Твен в опити да създаде кокаинов канал към САЩ

| от |

Чували сме легендата за Стивън Кинг и неговата постоянна злоупотреба с кокаин. Някои издатели забелязват наличието на кръв по страниците на писателя и става ясно, че Кинг най-накрая бил принуден да запушва носа си с памук, за да избегне допълнителното цапане на листите. Странното е, че трудно бихте могли да откриете човек на изкуството, който да не се е възползвал от пороци в лицето на опиатите. Много преди да се появи Стивън Кинг и преди Пабло Ескобар да бъде спряган за единствения господар на наркотиците, една друга личност се е замислила много сериозно за създаването на такъв канал. Прехвърляме се някъде през далечната 1835 г. и раждането на Марк Твен на 1 ноември.

Като много от своите съученици по това време, Марк нямал никакво намерение да се задържа особено дълго в класната стая. Животът навин бил достатъчно впечатляващ и вълнуващ, за да се пропилява в нещо различно от игри и приключения. Някъде на 12-годишна възраст става ясно, че животът на момчето ще се промени драстично. Тогава приключва и неговото официално обучение в училище. Характерът на Твен е бил емблематичен още тогава и е станало ясно, че самият той много добре знае какво прави и няма никакво намерение да се променя.

Когато баща му умира през 1847 г., родната му майка го води в стаята, където лежи баща му и го кара да обещае и пред двамата, че ще бъде по-добро момче. Разбира се, Марк заявил най-спокойно, че няма никакви такива намерения и никой не може да го накара да бъде ученик, пък било то и добър. Впрочем до края на живота си не влиза в училище, за да търси знания, обикновено е призоваван да чете лекции и евентуално един път, за да остави дъщеря си в колеж. С това приключва неговото официално образователното премеждие. Отличаващата черта на Марк Твен е, че въпреки факта, че не открива никакви кой знае какви интереси в училище, любовта му към книгите остава силна.

Някъде през 1856 г. Твен работи в печатницата на по-големия си брат Орион Клеменс. Добрата новина е, че същата се намира в малък град в Айова, където няма кой знае какви забавления освен четенето. Един ден в печатницата идва поръчка за нова книга, която трябва да бъде напечатана. Автор е Уилям Херндон, а заглавието е „Изследване на долината на Амазонка: 1851-1852″. И както се досещате, Марк нямал други занимания, освен да я прочете. Уилям Херндон е бил лейтенант от военноморската пехота и обичал да прави такива специални експедиции из дивата пустощ. В книгата обстойно е разказал и описал целия преход от 6400 км. Самият писател ще успее да стигне до тази дива красота и ще остане изумен как всичко изглеждало толкова естествено и подредено, както най-често го виждаме в клетките в зоо парка.

Mark_Twain_in_the_lab_of_Nikola_Tesla;_1894

Снимка: By Wutz – en.wikipedia.org, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2187023

Вълнуващите истории на лейтенанта били достатъчно впечатляващи, но Твен спира вниманието си на една много конкретна история. Когато капитанът посещава конкретно племе от Инка индианците в Андите, разказва историята за корави и силни мъже с особена отдаденост в работата си и вниманието към детайлите. Повечето работили в сребърните мини и получавали редовно доставка от листа на махагонова кока. В днешно време от същите листа се извлича кокаин. Работниците в мината дъвчели тези леста и бързо променяли настроението си и подтискали апетита си. След консумацията на листата всички започват да работят по-сериозно, не се изморяват и не се оплакват. Впрочем по онова време точно това се изисквало от всички работници в САЩ.

Докато работниците разполагали с листа, те можели да вършат чудеса. Сутрин правили кратка пауза за дъвкането на листа, а след това са готови за работа. Самият лейтенант разказва, че повечето дори работили без обувки и нямали проблем с ниските температури, докато копаели в мината.
Точно тази история накарала Марк да ахне и да потърси начин да започне да доставя мистичното растение. Освен това никой още не познавал тайните на пристрастяването към този вид наркотик. Когато прочел цялата история, Марк вече знаел, че иска да продава мистичните листа на целия свят. Идея от този ранг обаче изисквала и много сериозни партньори. Бъдещият писател се спрял на двама души Джоузеф Мартин и г-н Уорд, бизнесмен в квартала. Твен имал оферти и от брат си за финансирането на експедицията, но младият бъдещ авантюрист решил да не намесва фамилията в цялата история.

На 15 април 1857 г. Марк Твен тръгва към Ню Орлианс с 30 долара в себе си. След доста сериозно изчакване става ясно, че двамата му партньори са изгубили интерес към инвестицията. На 26 април пристига в града и вече няма пари, рискът от затваряне за скитничество започва да нараства все повече. Когато стигнал до пристанещото, Твен получил още един сериозен удар под пояса. При запитването кога ще има кораб за Пара (щат в Бразилия), отговорът бил, че няма, никога не е имало и най-вероятно няма да има в този век. Много напред в годините самият герой ще разкаже, че изобщо не е премислил цялата идея и по някаква причина се радва, че не е успял да извърши експедицията, защото по-късно завръщането му нямало да бъде толкова лесно. Кой би подозирал, че след век цялата история щяла да се повтори, но този път канала щял да бъде отворен в полза на други специални личности от Южна Америка. Това разбира се е една друга история, която ще разкажем друг път.

 
 
Коментарите са изключени