shareit

Най-лошите хора в историята и техните зодии

| от chronicle.bg |

Всеизвестно е, че Скорпионът е най-гадната зодия. Ако сте сред родените през ноември, със сигурност сте срещали доста насметени погледи, когато сте признавали зодията си.

Всъщност обаче, хора като Астрид Линдгрен и Леонардо ди Каприо са скорпиони, докато добричките, скромни Везни крият представители като Андрей Чикатило, а надутите, че са най-добрите Водолеи, могат да се похвалят с Чаушеску, който е бил тяхната зодия.

Та в галерията извадихме 11 доста лоши човека, които са доказали своята лошотия в историята, и техните зодии. Вижте кои всъщност са най-опасните зодиакални разположения.

 
 
Коментарите са изключени

Защо един от най-добрите български щангисти е обявен за некадърник

| от |

Мохамед Али е открит от бокса, когато решава да се оплаче в полицията, че някой е откраднал колелото му. Арнолд Шварцнегер получава правото да тренира в казармата, след като става ясно, че бяга от поделението, за да отиде на състезание. Историята на някои от най-великите спортисти е известна щастлива грешка, която да обърне спортния свят с хастара навън. И някъде там сред всички спортни истории се прокрадва легендата Янко Русев. Неговият спортен талант е забелязан още през 1973 г. и оценен подобаващо – Янко е обявен за чист некадърник без никакво спортно бъдеще. Подозираме, че това са много мотивиращи думи за всеки 15-годишен младеж, който вярва, че може да дава на спорта, освен да взима.

Янко е интересна птица и неговата спортна история започва в началото с популярния футбол и баскетбол. След като спортно училище „Олимпийски надежди“ е красноречиво и не смята да губи време с момчето от село Ивански, вратите и потенциалните надежди за медали ще сложат край на очакванията. Когато един човек получи такъв черен печат има два варианта: да се откаже от спорта или да се докаже.

Никой не подозира, че дните на Янко преминават с 8-часова тренировка всеки ден. Тази интересна практика и вдигането на тонове тегло всеки ден е изумявала всички останали атлети през годините. Иван Абаджиев успява да види „некадърника“ малко след провалените изяви в училището, именно той подава ръка на младежа. По правило Русев още няма право да влиза в официалния отбор по щанги (все пак е юнуша), но явно никой не подозира силата на младежа, за да се притесни от евентуално участие. Само два месеца след първата поява, Янко е поканен за тренировки с националния отбор по вдигане на тежести. След още шест месеца е в листата с имената, които ще представят страната на световното първенство в Щутгарт.

Именно там можем да видим как неговата „некадърност“ блесва. Само за шест месеца тренировки и едва на 19-годишна възраст е успял да се превърне от нескопосан атлет в медалист. Не искаме да си представяме какво можеше да постигне в случай, че го бяха оценили правилно. След това постижение става ясно, че някой в спортното училище бърка, защото успехът е не просто повторен, а идва с нов световен рекорд при изтласкването в Гетисбърг, САЩ. Това е и официалната първа титла за Русев. Атлетът трябва да качи малко килограми, за да продължи своя възход и в следващата категория – 67.5 килограма. Никой дори не подозира, че името на Янко ще стои редом до Йоахим Кунц.

Според някои източници след 5-годишно съперничество и значително вдигане на летвата, Кунц кръщава дъщеря си на своя най-велик съперник и тя носи името Янка. Родният атлет печели вниманието върху себе си и не смята да спира. Неговата звезда свети ярко на олимпийските игри в Москва. Спортното събитие е специално, защото се провежда за първи път в Източна Европа и освен това за първи път в комунистическа страна. Едва през 2008 г. ще се повтори начинанието като домакин ще бъде Пекин. Янко е след представителите на страната.

В страницата в Wikipedia може да откриете, че е спечелил златен медал, но някой е пропуснал да отбележи, че родният щангист си тръгва с 3 олимпийски и два световни рекорда – постижението се случва с контузия на крака (около два месеца по-рано е под въпрос дали изобщо ще стигне до олимпиадата). Освен влизане в историята, той получава парична награда от 1000 долара, както и чисто нова Волга – престижно возило за 80-те години. Любопитен факт е, че Янко не е достатъчно висок, за да седне зад волана и кара колата с възглавничка. Това обаче наистина е само част от успехите на Янко.

Една активна спортна кариера се измерва в медали и цифрите тук са от особено значение. За скромната си спортна кариера ще може трябва да знаете, че родният атлет има само три сребърни медала – два от европейски шампионати и един от световен форум в Щутгарт. Всичко останало е злато. Ако се чудите каква е връзката между Янко Русев и Стефка Костадинова, това е числото 209. В единият случай говорим за 209-сантиметровия скок на Стефка, а при Русев се говори за вдигане на 209 килограма през 1982 г. в Любляна (като преди това е успял да вдигне 208 килограма, но какво е един килограм). Въпросните 209 килограма стоят и до днес, а не трябва да забравяме, че колективното рекордьорско представяне на родния щангист е отличено със специално място в Световния музей на славата за щангисти в Истанбул. Голяма част от рекордите остават и до днес.

 
 
Коментарите са изключени

Трагичният живот на сестрата на Джон Кенеди

| от |

На 20 януари 1961 г. новоизбраният президент на САЩ Джон Ф. Кенеди при встъпването си в длъжност казва на всеобщия американски народ: „Не питайте какво може да направи държавата за вас, питайте какво може да направите вие за държавата“. На 1000 километра от него, в Джеферсън, Уисконсин, в училище за специални деца „Св. Колета“ живееше 43-годишна жена, която може би слуша речта по радиото. Тя се казва Розмари Кенеди и е малката сестра на президента.

Никой не знае точно защо Роуз Мари има проблеми, но те са очевидни от много ранна възраст. Както сега знаем, може да има няколко фактора за нарушеното й развитие – генетични, инфекциозни, излагане на токсини от околната среда, както и други. Майката на Розмари, например, няколко пъти казва, че медицинските сестри, поради закъснението на лекаря, се опитват да спрат раждането й и в процеса нараняват бебето. Дори в ранна възраст, за Розмари се твърди, че „по-бавно започва да пълзи, по-бавно започва да ходи и да говори, отколкото двамата й интелигентни братя“. Тя трудно „се храни с лъжица и управлява шейната си“, а в първи клас изпитва трудности с ученето.

В известната си книга „The Kennedy Women: The Saga of an American Family“ Лорънс Лиймър пише, че Розмари беше „красива млада жена, снежна принцеса със зачервени бузи, блестяща усмивка, плътна фигура и със сладко привлекателен маниер към  почти всеки, който срещне.“

Coat of Arms of John F. Kennedy

Гербът на семейство Кенеди

Розмари си води дневник, който е показан чак през 1995 г. Смята се, че обхваща годините от 1936 до 1938, когато Розмари е на възраст 18-20. Този  дневник е написан в проста, кратка проза и не се различава от това, което бихме прочели в дневника на една обикновена тийнейджърката:

Бяхме на обяд в балната зала на Белия дом. Джеймс Рузвелт ни заведе да видим баща му, президента Рузвелт. Той ни каза: „Време беше да дойдете. Как мога да прегърна всички ви? Кой е най-голям? Всички изглеждате толкова големи.“

Този дневник кара някои историци и биографи на семейството да смятат, че Розмари може и да не е била болна или поне не толкова тежко, колкото се твърди. Съществуват теории, че тя просто е имала дислексия (на база на определени белези в писането й) или депресия.

През 1941 г. обаче типичната добронамереност на Розмари изчезва. В мемоарите си майка й, Роуз Кенеди,  пише за „забележима регресия в умствените й способности, които тя (Розмари) работи толкова усилено да развие“ и „обичайната й кротка природа залязваше все повече за сметка на напрежение и раздразнителност“.

Moniz

Доктор Антонио Мониз

Същата година баща й, Джо Кенеди, се консултира с лекари в опит да помогне на дъщеря си (макар че някои спекулират, че той просто се притеснява Розмари да не излага семейството). Натъква се на „обещаваща“ нова процедура, разработена от португалския лекар Антонио Мониз, наречена „левкотомия“ или както я знаем ние с вас – лоботомия. Тогава на нея се гледа като последна надежда за страдащите от нелечими психически разстройства и се смята, че дава на пациента „надежда за удовлетворение“. Идеята на процедурата е чрез разкъсване на нервните връзки към и от челния лоб да се „оправят“ определени психични заболявания като депресия и множество нарушения в развитието. Разбира се, правейки това, потенциално се губи характерът на пациента и до известна степен интелекта му. По онова време обаче потенциалните ползи се виждат компенсиращи за потенциалните рискове поради липсата на алтернативни лечения на по-тежките психични болести. През 40-те години изпълнението на лоботомии освен това е било на границите на науката. Всъщност Мониз печели Нобелова награда през 1949 г. „за откриването на терапевтичната стойност на левкотомията при определени психози“.

Turning the Mind Inside Out Saturday Evening Post 24 May 1941 a detail 1

Доктор Уолтър Фрийман (ляво) и доктор Джеймс Уотс (дясно) изучават рентгенова снимка преди да изпълнят лоботомия на пациент

През ноември 1941 г. Розмари получава лоботомия в болница Джордж Вашингтон. Тя е извършена от д-р Джеймс Уотс и д-р Уолтър Фрийман, който е силен привърженик на процедурата и я нарича „хирургия на душата“. Джо дава съгласие без одобрението на дъщеря си; по-късно тя казва, че никога не е била питана. Що се отнася до самата процедура, един от хирурзите пояснява: „Минахме през горната част на главата… Тя беше под лека упойка. Направих хирургичен разрез в мозъка през черепа… Направихме само малък разрез, не повече от 3 сантиметра… Сложихме инструмент вътре…“ След което те правят разрези на мозъка й с инструмент, подобен на кухненски нож. В крайна сметка спират с унищожението на мозъка, когато тя става некомуникативна и спира да отговаря на въпросите им.

Операцията наистина я прави спокойна, но и я лишава от способността да говори, да ходи и въобще да общува по какъвто и да е начин. Тя също така вече е със значително занижен умствен капацитет. Розмари много по-късно в живота си ще успее да възстанови някои двигателни способности, като например да ходи с помощта на проходилка. Резултатът остава Джо Кенеди съкрушен. Процедурата, която трябваше да помогне на дъщеря му, в крайна сметка я прави напълно нефункционална.

След като прекарва 7 години в болница в Ню Йорк, тя е изпратена в „Св. Колета“ в Уисконсин, където „ще се чувства много по-добре като е на място, където може да бъде с хора с нейния умствен капацитет“.

Твърди се, че след като Розмари заминава за Уисконсин през 1949 г., Джо никога не я посещава, нито въобще я вижда отново. Той почива през 1969 г. Майка й, Роуз, я посещава веднъж годишно, както и някои от братята и сестрите й. Първоначално Джо и Роуз казват на медиите, че Розмари „преподава на изостанали деца в Уисконсин и иска да живее усамотен живот“. Роуз по-късно ще признае пред известната биографка Дорис Киърнс Гудуин, че никога не прощава на Джо за решението за операцията на Розмари, „Това е единственото нещо, с което някога ме е огорчавал“.

John F. Kennedy, White House color photo portrait

Що се отнася до отношенията между Джон Ф. Кенеди и сестра му – по време на предизборната му кампания поддържа твърдението, че тя е „твърде заета“ за публични изяви. Едва след избирането на Джон през 1961 г. семейството признава, че Розмари е „умствено изостанала“. На 31 октомври 1963 г. президентът подписва законопроект за работа в областта на психичното здраве, опитвайки се да предотврати пациентите да бъдат забравяни по лечебни заведения. Това е и последният законопроект, подписан някога от него.

Eunice-Kennedy

През 1962 г. Юнис Кенеди написва сърдечна и невероятно искрена статия за сестра си, която се публикува в няколко списания. Тя никога не споменава неуспешната лоботомия, но казва, че нейното семейство (имайки предвид най-вече майка й) е направило най-доброто, което е могло за Розмари. Тя я нарича мила, красива и говори за тъгата, която изпитват близките й за нея, признавайки, че действително е „умствено изостанала“ и че „грижите на изостанало дете у дома са много трудни“. Юнис продължава да говори за Розмари до края на живота си и създава Специалната олимпиада, посветена на на сестра й.

Розмари Кенеди живее до 86-годишна възраст и почива на 7 януари 2005 г. във Форт Аткинсън, Уисконсин.

 
 
Коментарите са изключени

Как се заражда пушенето на тютюн

| от |

Кой точно първи пуши тютюн не се знае, но Джордан Гудман в книгата си „Tobacco in History“ изказва теорията, че растението се отглежда за първи път преди хиляди години в Америките, в регионите на днешно Мексико и Бразилия. То е отглеждано за лечебни и церемониални цели и е смесвано с други растения за създаване на халюциногенно лекарство. Доказателствата обаче сочат, че то не се е използвало всеки ден като навик.

Растението се потребява изключително на местно ниво до идването на Христофор Колумб. Когато Колумб пристигна на Бахамските острови, туземците му връчват подарък изсушени тютюневи листа. което едокументирано в дневника на му.

Европейците (най-вече испанци, португалци и французи) са използвали тютюн през втората половина на 16 век по подобен начин, както коренните американци – за медицински цели и като болкоуспокояващо. Всъщност през 1592 г. поетът Антъни Шут твърди в памфлета си „Тютюн“, че ползите за здравето от тютюна са толкова големи, че лекарите го пазят в тайна, за да останат болни, които да лекуват.

През 1619 г. холандски търговски кораб пусна котва в залива Чесапийк, Вирджиния, с двадесет пленени африкански туземци. Макар че има известни спорове дали това не са били първите африкански роби въобще в британските колонии или са били просто слуги, остава фактът, че са продадени против волята им като работници на тютюневи плантации. (Интересното е, че първият легален по тогавашните закони роб в тези британски колонии е бил собственост на един от ранните нелегални роби, продаден срещу волята му като слуга през 1620 г.)

До края на 17 век, Джеймстаун, Вирджиния произвежда над 11 000 тона тютюн годишно за Европа. Тютюнът става износ номер едно на британските колонии в Америка, от Мериленд до Джорджия. Дори Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън са били тютюневи производители. Англия, знаейки напълно, че нейните колонии контролират тютюневата промишленост, започва да манипулира цените и намериха начини да облагат тютюневите изделия с данък, за да си донесе още повече приходи. Затова и Американската война за независимост понякога се нарича „Войната за тютюн“ – поради финансовото значение, което индустрията има върху двете страни. Тютюнът има такава стойност, че дори помага за финансирането на войната, служейки като обезпечение за заема, който Бен Франклин взима от Франция, под формата на 2 000 тона тютюн от Вирджиния.

Но с нарастване на популярността му все повече и повече хора започват да забелязват вредите от пушенето. Например, през 1791 г., лондонският лекар Джон Хил пише за случаи, в които наблюдава, че употребата на стрит тютюн за шмъркане изглежда е довела до рак на носа.

William Michael Harnett (American, 1848-1892). Still Life with Three Castles Tobacco, 1880

Still Life with Three Castles Tobacco, Уилям Майкъл Харнет, 1880

Въпреки това употребата на тютюн продължи да нараства (както и използването на африкански роби като работници) поради изобретяването на пурите и цигарите. Преди 20-те години на 19 век тютюнът най-често се дъвче, пуши в лула или се шмърка. Никой не е съвсем сигурен точно кога и къде е била създадена пурата, но най-вероятно това е станало, защото навитите и пъхнати в тръба тютюневи листа са много по-лесни за транспортиране, отколкото в насипно състояние.

До 1830 г. Англия внася над 110 тона пури годишно. Съединените щати следват примера и до 50-те години на 19 век стават най-големите потребители на пури. Както и днес, тогава също кубинските пури се смятат за първокласни. В резултат, много производители на пури създават магазини в Тампа, Флорида, близо до кубинската граница, а Тампа става известна като „Градът на пурите“.

2008-07-24 Statue of James Buchanan Duke

Джеймс Бюканън Дюк

През 1880 г., се бележи силен напредък в индустрията, защото Джеймс Бюканън Дюк променя начина, по който се консумира тютюн. Бък Дюк е син на собственик на тютюнева компания и когато баща му се пенсионира, оставя компанията на Бък и брат му Бен. Бък, за да разграничи работата си от тази на брат си, започна да се специализира в пазара на тютюн на ръчно свитите цигари. По онова време те не са били особено популярни, но въпреки това той отваря фабрика в Дърам, Северна Каролина, и продава тези по-малки, по-преносими и дискретни цигари на богатите.

Малко предистория. През 1875 г., мъж на име Джеймс А. Бонсак създава машина, която свива цигари. Машината му е способна да произведе невероятните 120 000 цигари за един ден. Тя е унищожена при пожар, но Бонсак успява да я възстановява и получава патент за нея през септември 1880 година.

Точно такава машина търси Бък Дюк. Той прави сделка с Бонсак, според която, ако Дюк получи сериозна отстъпка от лизинга, той обещави така, че машината (и патента) на да струват милиони. Точно това и се случва. Заедно те правят толкова много цигари, че за известно време предлагането е по-голямо от търсенето. Дюк обаче се оказва цар на рекламата и инвестира днешния еквивалент на 25 милиона долара за спонсориране на състезания, раздаване на безплатни продукти и пускане на реклами във вестници. Това сработва и въпреки, че цигарите са били много нишов продукт преди две десетилетия, през 1900 г. са продадени над четири милиарда бройки, като Бък Дюк произвежда около 20% от тях.

Пушенето и тютюнът продължават да са популярни и през първата половина на 20 век. По това време лекарите се разделят на два лагера – едните казват, че тютюнът не крие риск за здравето, а други, че е опасен. Няколко държави в началото на 1900 г. имат сериозни ограничения върху продажбите и разпространението на тютюн. Тъй като компаниите за цигари се разрастваха и парите стават големи, тези ограничения отпадат с напредването на века. През 1950 г., д-р Ернст Л. Уайндър публикува революционен доклад в списанието на Американската медицинска асоциация, който демонстрира, че пушенето причинява ракови тумори при мишки. А останалото, както се казва, е история.

 
 
Коментарите са изключени

Защо зомбитата ядат мозъци

| от |

Зомбитата са основна част от поп култура от десетилетия и заради тях концепцията за мъртвите, които се връщат към живота и по някакъв начин се угощават с живите, се разпространи практически във всякакви форми и формати. Една черта, която на пръв поглед е характерна само за зомбитата, е това, че се хранят с мозък. Но защо тази идея е толкова присъщa за зомбитата и откъде се е появила?

Всички съвременните екранизации с участието на зомбита имат корени към един и същи първоизточник – кинематографичния шедьовър на Джордж А. Ромеро „Night of the Living Dead“. Макар че е вярно, че зомбитата са съществували под различни форми преди излизането на филма през 1968 г., за него до голяма степен се смята, че въвежда концепцията за модерното зомби в творческия свят и почти всички продукции, които ги включват, следват образа от „Night of the Living Dead“ по някакъв начин.

Зомбитата на Ромеро всъщност обаче не ядат мозъци в нито един от шестте филма от поредицата, които режисира. Всъщност самият той няма представа откъде въобще идва идеята и в интервю за Vanity Fair през 2010 г., много категорично обяснява: „Всеки път, когато давам автографи, ми казват „Напиши „Яж мозъци!“ Не разбирам какво означава това. Никога не съм карал зомби да яде мозък.“

Произходът на тропата „зомбита, ядещи мозъци“ всъщност се появява в поп културата чак след като „Night of the Living Dead“ излиза през 60-те, като за първи път се вижда в „Return of the Living Dead“ от 1985 г. След излизането на филма на Ромеро, той и неговият съавтор, Джон Русо, се разделят като Русо запазва правата върху суфикса „живи мъртви“, докато за Ромеро остава „на мъртвите“. Между двата филма няма връзка основно заради характера на зимбитата – докато тези на Джордж могат да бъдат „убити“ в известен смисъл чрез унищожаване на главата им, зомбитата на Джон са на практика безсмъртни като могат да оцелеят без глави и дори силно обгорени.

По отношение на това защо зомбитата се хранят с мозъци, най-близкото, което имаме като официално обяснение, е цитат от сценариста и режисьор на „Return of the Living Dead“, Дан О’Банън, който предполага, че умрелите имат нужда да се хранят с мозъците на живите, защото по някакъв начин това облекчава болка им.

Запалените фенове на зомби жанра са се опитвали да развият това разсъждение, като твърдят, че чудовищата ядат мозъци и черва заради високите нива на серотонин, които съдържат – нещо, за което се предполага, но в никакъв случай не е потвърдено в официалния коментар към филма. Дизайнерът на продукцията, Уилям Стаут, отбелязва, че идеята да се храним мозъци по някакъв начин да облекчи болката на зомбито „има смисъл“.

Що се отнася до инвестирането на време и усилия в такива минорни подробности за зомбита, Ромеро, който все пак се е установил като авторитет по всички зомби въпроси, критикува хората, които приема работата му на сериозно. Включително Макс Брукс , който е автор на най-продаваното ръководство за оцеляване на зомби атака. Ромеро винаги е твърдял, че фокусът на филмите му не е зомбитата, а ние самите, или по-скоро нашата реакция към тях, а зомбитата и това как те като цяло функционират не е важно. Идея, споделена и то много други хора във филмовата индустрия.

Robert Kirkman by Gage Skidmore 4

Робърт Киркман

Например, Робърт Киркман, създателят на изключително популярния сериал „The Walking Dead“ казва, че никога няма да разкрие как започва първото огнище на зомбита или как те заразяват чрез ухапване, защото това е „маловажно“ за историята. По същия начин, във филма „Shaun of the Dead“ причината за зомби апокалипсиса, около който филмът се върти, и как точно „работят“ зомбитата, никога не се разкрива. Темата само се намеква бегло, което е директно смигване към филмите (и философията) на Ромеро, където по подобен начин никога не се разказва защо или как зомбитата са в състояние да съществуват.

Що се отнася до това защо идеята зомбитата да ядат мозъци, е успяла да стане толкова широко разпространена, въпреки факта, че това не е черта на зомбита на Ромеро (и като цяло на почти всички такива в съвременната фантастика) – смята се, че не друг, а представете си сериалът „The Simpsons“ е основният виновник за по-сериозното популяризиране на тропата. В класиката „Treehouse of Horror“ от 1992 г. сегментът „Dial Z for Zombies“, който сам по себе си е хумористичен ремикс на „Return of the Living Dead“, е един от най-ранните екранни моменти (с изключение на самия „Return of the Living Dead“), който показва глада на зомбитата към мозък. 

 
 
Коментарите са изключени