shareit

Над 15 000 посетиха ON! Fest 2013

| от | |

Приключи третото издание на ON! Fest – единствения по рода си в България и на Балканите фестивал, който в рамките на 3 дни и 12 000 кв. м. събра над 15 000 посетителя, десетки събития и всички течения на съвременното градско изкуство, забавления, образование, спорт и начин на живот.

Над 10 000 човека присъстваха в залата на ON! Gaming и над 350 000 следиха в интернет епичните финали на Балканския шампионат по най-популярната видео игра в света – League of Legends с награден фонд от 5 000 евро. На първо място след оспорвана битка в него се класира турският отбор Dark Passage, последван от Kalu OP (Сърбия) и Bulgaria’s Finest (България). Втората гейминг сцена владееха Giant – победител в турнира по StarCraft 2 и отборът Total Aggression, който се класира на първо място в турнира по DotA 2.

Препълнена беше и ON! Anime зоната на Nakama – територията на традиционните и съвременни култура и изкуство на Далечния Изток. Двудневен Cosplay конкурс с над 80 участници, атрактивно Steampunk ревю, целодневни прожекции на AMV, арт конкурс за рисунка в стил аниме, както и поредица от работилници и уъркшопи бяха част от програмата. Акцентите на голямата сцена бяха лекцията за Marvel и DC комиксите на световния Гинес рекордьор за най-голяма колекция на Батман предмети – Здравко Генов, както и презентацията на художника на най-играната игра в света – Magic: The Gathering – Йоханес Вос. Редица изложби, турнири по картови и настолни игри, раздаване на автографи и премиери също зарадваха посетителите на ON! Anime и ON! Tabletop зоните. Тази година за първи път имаше и нова „18+“ зона за азиатска еротика и хорър.

ON! Graffiti отново вдигна нивото като най-силното графити събитие не само у нас, а и в региона. Само за седмица една от най-големите графити площи в Европа – близо 50-метровия Dr. Mundo от League of Ledengs върху охладителната кула на ТЕЦ София бе видян от близо 500.000 Проектът, дело на организаторите на ON! Fest, с любезната подкрепа на Столична Община, Агенция за развитие на София и RUSH е един от акцентите в подкрепа на Кандидатурата на София и Югозападен регион за културна столица на Европа за 2019 г. В графити зоната на ON! Fest шестимата чуждестранни госта – SMUG, BRUS, SOTEN, CAPARSO, SLIDER и OMSK демонстрираха майсторски умения на професионалната стена, рамо до рамо с най-добрите български райтъри. 4+, ESTEO, 140IDEAS, GOAT, BROKE и WION се включиха в батъла на тема The Future („Бъдещето“). Победител в него, определен от SMUG и SOTEN e GOAT (Second Hand Krue), последван от 140 ideas и MAZE. Част от графити зоната бяха и множество работилници и уъркшопове за млади таланти.

Изключително силни зони за алтернативни и екстремни спортове имаше в откритите площи на ON! Fest 2013.

Посетителите на ON! Parkour имаха уникалната възможност да набюдават демонстрациите и да се включат в уроците на чуждестранни гости от Русия, Унгария и Сърбия, както и едни от най-добрите български фрийрън атлети от Freerun Bulgaria под звуците на DJ Sava.

4 шоута с демонстрация на дрифт умения в тандеми, двойки и тройки представиха пилотите на паркинга на Интер Експо Център. Късметлиите сред посетителите на ON! Fest имаха възможност както да наблюдават спиращите дъха шоута, така и да се возят заедно с пилотите. За първи път тази година част от трасето на ON! Drift беше маркирано със специални фигури от дунапрен, които колите докосваха като в Pin-ball игра.

Нов национален рекорд за скачане на височина поставиха участниците в bike trial зоната, която тази година включваше огромен air-bag, допълнен от интересна композиция с препятствия и скокове с различни степени на трудност.

Най-голямата рампа пък стана мястото за демонстрации от българските кънкьори, подкрепени от най-добрите скейтъри в изграден специален скейт парк.

В първия ден на фестивала ON! Dance зоната разгорещи кръвта на присъстващите с поредица от открити уроци във всички стилове на латино и стандартни танци на школите Salsa la Vista, Palante, Miro Dance, Torres Dance, Salsa Ritmo, SalsaXpression, Imbalanced dance team, Lindyhop.bg и Street Salseros, организирани от Dance Academy. Накрая всички те заедно танцуваха на суинг парти! Неделният ден започна със 7 уъркшопа в стиловете New Style и B-Boy, последвани от дискусия за развитието на четирите елемента на хип-хоп културата в България. Веднага след това започнаха и батълите, в които организаторите от Makosa Nostra Family въведоха за първи път у нас 2 нови формата за танцови битки – изключително изтощителния Seven to Smoke (30-минутна битка, в която участват едновременно осем участника), както и забавния за публиката батъл с размяна на роли (танцьори на B-boy се състезават в New Style и обратното).

Съботното парти „HMSU Класика“ бе напълно разпродадено и запълни капацитета на залата от 2 500 присъстващи. Трите чуждестранни госта Modestep, Black Sun Empire и Total Science, подкрепени от звездния състав на HMSU – High Roll, Ogonek, Targy, Exo и Acidtrip маркираха съботната нощ с неповторимия вкус на едно от най-силните събития в настоящата парти година.

ON! Fest 2013 ще остане в историята и със силния си професионален и образователен акцент, застъпен в единствената у нас и на Балканите професионална конференция за разработка на игри GDS Bulgaria и най-бързо развиващата се музикална борса в региона – MusicPRO.

За трета година GDS Bulgaria вдигна ниво нагоре и имаше честта да има Иън Ливингстън – един от бащите на гейм индустрията във Великобритания за свой гост. Създателят на Games Workshop магазините и човекът зад успеха на Lara Croft откри конференцията в първия й ден, а преди това отдели време за феновете на неговите книги-игри. Българската публика му подари едно от първите български издания на книгата му „Градът на Крадците“ от 1993 година. Денят продължи с останалите специални гости на конференцията – Амбър Лизури, Оливър Керн, Проф. Бремер и Проф. Брандхорст, които изявиха желание да работят с българските студия, където да пращат свои студенти на стаж и обучение. Двата дни изминаха с множесто въпроси към лекторите и разпалени дискусии по различните теми. Сред най-свежите включвания беше участието за най-младото гейм студио в България – Dreamteck със средна възраст 19.5 години, които бяха посрещнати с усмивка от по-големите си братя в индустрията.

Второто издание на най-бързо развиващата се музикална борса на Балканите – MusicPRO – постигна целта си да създаде платформа за споделяне на опит и професионални умения в областта на музиката, пазар за продукти и услуги в музикалната индустрия и възможност за млади групи и изпълнители да получат тласък на музикалната си кариера. Още преди да са свършили концертите на международния нощен шоукейс в *Mixtape5* почти всички участници получиха покани за бъдещи участия на фестивали в България и навън. Българските участници се запознаха с организаторите на 11 любопитни фестивални формата от цяла Европа, а професионалисти от българската музикална индустрия споделиха опит и знания пред препълнената конферентна зала във втория ден. Множество сделки между различни компании и артисти бяха осъществени на територията на MusicPRO. Acoustic Corporation спечелиха голямата награда в конкурса NESCAFÉ® 3in1 CAREER BOOST – запис и постпродукция на дебютно EP, промоционален видеоклип и 3 месеца пълно мениджърско, букинг, PR и продуцентско обслужване и обучение.

Следващия ON! Fest е на 20-21 септември!

 
 
Коментарите са изключени

Да наредиш огън по собствената си база – историята на Джон Фокс

| от |

Роден в Синсинати, Охайо на 18 май 1915 г., Джон Р. Фокс израства в родния си щат, а след това отива да учи в Университета в Уилбърфорс – висше учебно заведение за афро-американци,. Там се запознал с бъдещата си съпруга Арлин, докато изучавал биологични науки. Двойката се преместила в Броктън, Масачузетс, след което се жени и приветства дъщеричка, Сандра. На 26-годишна възраст Фокс се присъединява към американската армия в края на февруари 1941 г. и завършва пехотно училище във Форт Бенинг, Джорджия през август, малко преди нападението на японците над Пърл Харбър през декември същата година да принуди САЩ да започнат участието си във Втората световна война.

Три години и половина по-късно, през декември 1944 г., лейтенант Фокс се оказва, че работи като оператор на оръдия в 366-и пехотен полк, 92-а пехотна дивизия. Той заедно с поделението си се намират в град Сомоколония, Италия, когато германски войници, дегизирани като цивилни, се промъкват в града на Коледа.

Има и втора германската атака – в 4:00 сутринта на 26 декември. Вражеските войници, които са проникнали в града предния ден, започват още по-ожесточено нападение, и двете групи успяват сравнително бързо да надделеят над американските сили.

Когато обаче по-малобройните американски войници започват паническото си отстъпление, лейтенант Фокс доброволства заедно с още няколко италиански войници да останат в града, за да следят врага. Задачата на Фокс е да насочва огъня на артилерията, която е разположена извън града, срещу германските войски и така евентуално да забави тяхното настъпление за достатъчно дълго време, че американците да могат безопасно да се оттеглят и прегрупират. И докато американските войници правят това, лейтенант Фокс се настанява на втория етаж на сграда, на място, което му позволява да вижда добре приближаващия враг.

С настъпването на деня (а и на вражеските войници) Фокс кара артилерията да насочва оръжията си все по-близо и по-близо до неговата позиция, което насочване е паралелно с приближаването на германците.

JohnRFox

Лейтенант Джон Р. Фокс

Накрая, малко преди обяд на 26 декември, Фокс се обажда по радиото на командния пункт с искане артилерията да бъде насочена точно към неговото местонахождение. Войникът, който е на радиото в този момент, лейтенант Отис Закъри, както и командирът му питат Фокс дали е наясно, че този снаряд ще унищожи сградата, в която е. Отговорът на Фокс е: „Изстреляйте го!“

Тогава лейтенант Закъри издава на артилерията заповедта „Приближи, готови“, което нарежда на войниците, които са на оръдията, да насочват огъня си в една линия като я приближават към позицията на Фокс, докато не стигнат до сградата му. По-късно Закъри казва: „Последваха силни експлозии и повече никога не видях Джон Фокс.“

В крайна сметка атаката принуждава германците да забавят напредъка си през града. Тогава американските войници имат време да се реорганизират и да започнат мащабна контраатака, с която успяват да си върнат града от германския враг. Когато войниците отидоха да вземат тялото на лейтенант Фокс и осемте италиански войници, които също загиват, сред останките те намират и телата на около 100 германски войници.

За този безкористен акт на храброст командирът на лейтенант Фокс го номинира за отличието Медал за изключителна служба. Въпреки това военните в САЩ пренебрегват жертвата му, както пренебрегват приноса и на много други войници от афроамерикански произход през Втората световна война. Например, американските военни връчват Медал на честта – най-високото отличие, което може да бъде присъдено на военнослужещ, мъж или жена – общо 464 пъти за заслуги в битките през Втората световна война, като 324 са присъдени на войници в армията. Никой от тези войници обаче не е афроамериканец – а расовите пристрастия ги има и с другите награди.

Наградите в крайна сметка се присъждат на Фокс. През 1982 г., 38 години след като е номиниран, той най-накрая е и награден с Медала за изключителна служба. И още повече – проучване, проведено от Университета Шоу в Северна Каролина, поръчано от американската армия, има за цел да анализира това дали на афроамериканските войници са били отказани отличия несправедливо или не. Резултатите сочат, че: „Екипът на Шоу… препоръча на армията да разгледа група от 10 войници за присъждане Медал на честта“. Полковник Фокс е сред посочените 10 войници, 7 от които в крайна сметка са избрани от армията и 6 са посмъртно наградени с медала от президента Бил Клинтън през 1997 г. (Единият от тях, Върнън Бейкър, все още е жив и приема наградата си лично.) Що се отнася до Фокс, неговият медал беше приет от вдовицата му Арлин Мароу.

 
 
Коментарите са изключени

Руският Макаров – Елвис на пистолетите

| от |

Малко след Втората Световна война започва възраждането на военната индустрия. След като автоматичното оръжие започва да демонстрира невероятно преимущество, почти всеки производител започва да променя своята концепция. В мирното време, което мнозина наричат „Студената война“, когато двете велики сили се опитват да наложат влиянието си във всяка точка на света, въоръжаването е възхода на военната индустрия започва бавно и сигурно да затвърждава думите на Айнщайн: „Не знам с какво оръжие ще се води третата световна война, но четвъртата ще бъде с камъни и пръчки.“.

Добрата новина е, че още не сме стигнали до такъв конфликт, лошата е, че създаденото оръжие ще стигне за няколко световни сблъсъка. След като АК-47 прокарва пътя на автоматичното оръжие, руските инженери започват да опитомяват идеята за самозареждащото се оръжие и по тази линия решават да подменят екземпляри като Tokarev TT33 и Nagant M1895 револверът. Лекото стрелково оръжие има някои изисквания, за да се наложи сред сериозната конкуренцията. TT33 е впечатляващ пистолет от Втората Световна война, но при всички положения не може да продължи своето съществуване.

Тежък е, не винаги се хвали с особена надеждност, а и много войници успяват да се прострелят сами, защото предпазителят не е сглобен правилно. Точно тези грешки трябва да бъдат променени. Друго главоболие за войника били пълнителите, които също не били удобни при зареждане. И така в края на 1945 г. се разработва нов дизайн за пълнител. Конкурентите са съответно с 7.62-милиметрови патрони и 9-милиметрови. Създателят Семин получава похвали, а и неговото творение е особено качествено и още по-важното – евтино за производство.

Soviet Makarov army handgun with ammunition

Според много критици, историята на Калашников е приятелски копирана от друго немско оръжие. Ето защо не трябва да се изненадвате, когато разберете, че следващият модел има впечатляващи прилики с Walther PP. В специален конкурс се събират редица конструктори и инженери, които търсят решение за създаването на елементарен за поддръжка пистолет, който може да се похвали с отлична здравина и безотказна работа. Повече от 10 инженера предлагат своите проекти за тестове. През пролетта на 1948 г. има един модел, който изпъква над всички останали. Пистолетът на Макаров се хвали с 20 пъти по-малко проблеми спрямо конкурентите си в лицето на Барюшев и Севрюгин.

Освен това използва много по-малко части, за да не може да се развали. На следващата година официално влиза в производство и ще бъде предпочитано оръжие за целия свят. Макар и не всяка техника на СССР да получава такива възхвали, творението на Николай Макаров се използва и до днес във всяка гореща точка. Разбира се, оръжието претърпява още промени и едва през 1951 г. излиза най-познатата версия, която е използвана дори от Джеймс Бонд (не само в старите екранизации, но и в новите). Може да изглежда странно, но тайната на всяко добро и качествено оръжие е неговата елементарна конструкция. По тази причина и до днес се използва AK-47.

Макаров продължава да се произвежда и до днес, макар и мнозина да смятат, че е реликва. Кой е подозирал, че именно Макаров ще надживее ГДР и СССР? И нещо още по-важно, произвеждал се е и в България. Родната версия категорично се нарежда сред фаворитите в производството. През 90-те години оръжието получава по-сериозен пълнител за 12 патрона, с което става значително по-заплашителен и с безпроблемен механизъм може да решава много сериозни конфликти. Агентите на КГБ също не се оплакват, след като техният пистолет идва със заглушител.

Makarov pistol close-up depicted on a white background

За толкова дългия си живот (макар и конструкторите да споделят, че разработват нова версия, която трябваше да влезе на въоръжение през 2019 г.) Макаров е участвал в редица военни конфликит. Следите от него започват в първата Индокитайска война, преминава през дебрите на Виетнамската война, участва активно в революцията в Никарагуа, Ливанската гражданска война го помни като ефективен пистолет, не е пропуснал Афганистан, Анголската гражданска война, Чеченската война, сраженията в Афганистан (които продължават и до днес) и още много други.

Благодарение на малките си размери, това е оръжието, което всеки разумен човек би поискал да притежава. Освен безотказна работа, този път разполага и с много добър предпазител, за да няма никакви инциденти. След редица преработки, предимно върху дизайна, това оръжие продължава да се използва по една много точна причина – работи много добре и може да се справи отлично!

Най-вероятно трябва да знаем, че това е оръжието, което е достигнало космически висоти. Според някои мъдри глави, в открития космос е необходимо оръжие. Ето защо от първия полет в космоса до падането на СССР, всеки космонавт е имал достъп до личен Макаров и разбира се – патрони. Най-вероятно руснаците са вярвали, че е възможно някой да нападне космическата им станция и едва ли са визирали извънземни. Ако през новото хилядолетие имаха оръжие, нямаше да страдат от счупената си тоалетна, която е използвана от американци и руснаци. Този международен конфликт остава за друг път. Рядко може да се окаже, че истинско оръжие е успяло да стигне толкова далече, включително в космоса.

semi-automatic black hunting shotgun, cartridges 12 gauge, and makarov pistol

Не случайно Макаров е смятан за „Елвис на пистолетите“, той никога не предава своя собственик и винаги изпълнява работата. Никой не е сигурен колко точно от тези са произведени някога, но имайки предвид, че пистолетът се е произвеждал в целия източен блок и може да бъде открит официално в около 47 страни, можем спокойно да предложим цифра от милиони екземпляри. Най-вероятно е оценяван и от официалните сили на реда и от различни партизански движения.

 
 
Коментарите са изключени

Великите авантюристи: Дядо Ильо Войвода – последният хайдутин

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В началото на XIX век, Османската империя представлява една изправена на прага на колапса държава. Голяма част от нея се управлява от самоволните и непокорни аяни – местни първенци, които не признават централната власт и действат като самостоятелни владетели в своите околии. В тяхна служба или действайки сами за себе си, в различните части на империята безчинстват разбойнически групи, които атакуват села и градове и събират налози от местното население. В историографията, тази епоха е известна като Кърджалийските времена.

В това бурно и опасно време, местното население на много места организира свои собствени, доброволчески части, които да пазят хората от разбойниците. Българските земи в днешна Северна Македония не правят изключение. Богатите села по поречието на р. Струма има с какво да изкушат грабителите. В едно от тях, Берово, местното население е организирано от селският свещеник – поп Георги, който се сражава срещу разбойниците. Разбира се, османските власти не гледат с добро око на подобни самоорганизирали се отряди и четата на Георги действа нелегално, сражавайки се в района на Малашевската планина.

При едно сражение с бандити при село Пастух, поп Георги е убит. Кога се случва това историята мълчи, това, което знаем, е че след себе си той оставя син – Марко Попгеоргиев. За разлика от своя баща, Марко бил обикновен жител на Берово – занимавал се със земеделие. Скромното си имущество завещал на двамата си синове – Ильо и Станко. Запазените местни предания описват Станко като весел и жизнерадостен, докато брат му – Ильо бил висок, плещест, мургав, винаги мълчалив, както го е описал Антон Страшимиров.

Ilyo_Voyvoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5248683

Ильо бил роден на 28-ми май, 1805 г., именно в разгара на Кърджалийските времена. Дали дядо му поп Георги, от който наследил своите качества бил жив по онова време не е ясно. Около 1830 г., когато в Гърция тече кървавото въстание, а Русия е на прага на война с Портата, Ильо се спречква с местен турски първенец, който си позволил да задиря двете му сестри. Верен на семейната чест, Ильо се опълчва на турчина и съдейки по факта че бързо заминава за Рилския манастир, вероятно го е наранил сериозно.

През следващите осемнадесет години, Ильо се препитава като пандурин в Рилския манастир. Пандурите били мъже със специален статут, които имали право да носят оръжие и действали като легална охрана на църковните средища. Названието означавало също и специална категория стражари, охраняващи пътищата, но към 1830 г., османските власти се заели да премахнат привилегированите категории от християнското население, така че пандурите останали само като отделни служители в манастирската охрана. По време на престоят си в Рилския манастир, Ильо (наричан и Кара Ильо или Ильо Беровски) се запознал с Неофит Рилски и множество други културни дейци на Българското Възраждане от първата половина на XIX век, които били чести посетители в манастира.

През 1848 г., вероятно след смъртта на баща си, тридесет и три годишният Ильо Марков се прибира в родното Берово. Като наследство на своята служба, той запазва оръжията си, с които продължава да се разхожда свободно. Въпреки това, след 18 години служба и немалко сблъсъци с разбойници и дерибеи, Ильо решава да окачи пушката на стената, да се задоми и да създаде семейство. Жени се за местната красавица Цона, от която му се раждат три деца – дъщеря Велика (р. ок. 1848 г.) и синове Никола (р. ок. 1850 г.) и Иван (р. ок. 1852 г.). За съжаление, съдбата е решила друго за Ильо Марков.

През 1850 г., през лятото, Ильо се спречква с местния турски дерибей Мехмед Байрактар. Отмъстителният турчин му устройва засада. Това което следва е епизод, предаден по различен начин от изследователите. Според популярната версия, турски куршум ранява брат му Станко и Ильо преследва Мехмед Байрактар и неговия съучастник и ги убива. Според версията, предадена от Антон Страшимиров в „Македонските воеводи“, куршумът убива невръстният син на Ильо – Никола, а брат му Станко е убит при последвалото спречкване с турците. Липсата на информация относно съдбата на децата на Ильо пречи да се установи какво точно се случва – единственият проблем във версията на Страшимиров е, че там не се споменава за дъщерята на Ильо – Велика, която вече трябва да е била родена през 1850 г. Каквото и да се случва точно , Мехмед Байрактар е убит, а Ильо е принуден да се скрие в Малашевската планина, в която преди се подвизава дядо му поп Георги. Заедно с него тръгва и сестра му Мария Маркова, която става знаменосец на четата, която събира.

През следващите три години, около него се създава чета, която достига до 70 души и раздава правосъдие на местните турци според заслугите им. Към нея се присъединяват не само доброволци, но и други хайдути, трупали опит в борба срещу властите. Ильо Марков се налага като безспорен командир. Четата става известна на османските власти и те се опитват да я неутрализират но без никакъв успех. През 1854 г., заради зачестилите хайдушки акции по течението на Струма, турците в Дупница решават да отмъстят на местното българско население, вероятно подозирайки че сред българите има помощници на хайдутите. От свои хора в града, Ильо войвода научава за плана на властите и изпраща съобщение до турските първенци, че ще изравни тяхната махала със земята ако понечат да приведат плановете си в действие. Разколебани, турците прекратяват подготовката си, притеснени и от размера на Ильовата чета. До края на войната, опитите на властите да заловят Ильо минават без всякакъв успех.

Благоевград_2682

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

През 1856 г., в Париж е подписан мирният договор, сложил край на Кримската война (1853-56г.). Подкрепата на Великобритания, Австрия и Франция за Османската империя не оставя никакво съмнение, че Портата ще получи пълна свобода за справяне с хайдутите в България, които пряко или косвено са съдействали на руската армия. Макар и неук, Ильо е човек, надарен с бистър ум и ясна преценка. Когато в същата година османските власти му предлагат да разпусне четата в замяна на опрощение, той правилно преценява, че за в бъдеще поддържането на голям отряд като неговия ще е невъзможно.

Въпреки това, Ильо добре познава нравите на местните османски сановници и изчаква докато най-сетне чак от Истанбул не е се изпраща официален декрет, подписан от правителството, с който се дава опрощение за Ильо войвода. За този декрет важна роля изиграва застъпничеството на кюстендилският митрополит Авксентий Велешки. Ильо и част от четата му влизат тържествено в Кюстендил и се помиряват с властите, а Ильо получава право да запази оръжието си. Но и този път не му било писано да прекара остатъка от дните си в мир.

Скоро след като се прибрал при семейството си в Берово, срещу него е организиран заговор от приятели на убития Мехмед Байрактар. Ильо и неговият другар Нико Камбера изпреварват заговорниците, издебват ги и ги убиват след което отново хващат планината. Османските власти ги погват, а 12 от старите му четници са изловени, въпреки обещанията за опрощение. Осем от тях са обесени в Ниш, а четирима в Кюстендил. Кога точно се случват тези събития не е съвсем ясно, но вероятно става дума за 1859 г., три години след завръщането на Ильо войвода в Берово.

След като не успяват да заловят легендарният хайдутин, османските власти разграбват и събарят къщата му и изселват жена му и децата му в Кюстендил, където ги държат под строго наблюдение, с идеята че той ще се върне да ги потърси. Вместо това, Ильо, отново следван от сестра си Мария, бяга към Солун и Света Гора, където се укрива няколко месеца. След това отново потегля на север, събира част от старата си чета и през 1860 г. се прехвърля в Сърбия.

Тук той е посрещнат радушно от Георги Раковски, който тепърва организира своята Първа българска легия с помощта на сръбските власти. Ильо войвода се включва в делото, става заместник на Раковски и започва да отговаря за военната подготовка на „легионерите“. През 1862г., по време на краткотрайния конфликт между Сърбия и Османската империя в контекста на Херцеговското въстание (1852-1862г.), българската Легия участва активно във военните действия срещу османския гарнизон в Белград.

Ilyo-voyvoda-monument.Kyustendil

Снимка: By LeeKeoma – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=11756313

Ильо войвода се прославя по време на щурма на Калемегдан. Въпреки упоритите действия на българите, сърбите са принудени да подпишат мир с Портата и като част от условията по него, кабинетът на Гарашанин разпуска и забранява българската Легия. През следващите две години Ильо и част от четата му се настаняват в Крагуевац, а през 1864/5 г., той се връща в Белград, където за заслугите си е награден с орден за храброст и пожизнена пенсия от сръбския княз Михаил Обренович. По същото време, семейството му е интернирано в Скопие от османските власти, научили за действията  му в Сърбия. От тежката им съдба ги спасява намесата на Найден Геров, тогава руски вицеконсул в Пловдив.

Ильо остава да живее в Сърбия до 1876 г. Вече 71-годишен, той се включва активно в започналата Сръбско-турска война (1876г.) Организира нова чета и я повежда в района на Кула. Според някои изследователи, четата му наброява 300 души. Тя  води активни боеве с османците, а според някои източници, в нея участват и синовете на Ильо – Никола и Иван. Тази версия обаче е възможна само в случай, че отхвърлим написаното от Антон Страшимиров. В. В самия край на войната, край Делиград, Ильо войвода, наричан тогава с уважение от останалите български доброволци Дядо Ильо, се спречква със сръбски офицер, който го прострелва в гърдите. Куршумът засяга тежко гръдния му кош и парализира дясната му ръка. В опит да потулят инцидента, сръбските власти му осигуряват лечение и му дават втори орден за храброст.

Още не оздравял от получената рана, през пролетта на 1877 г., Дядо Ильо войвода събира нова чета и се включва в Освободителната война, като част от многобройните четнически отряди, подпомагащи напредването на руските войски. Четата му действа в дн. Северозападна България, а през зимата се включва в Софийският отряд на генерал Гурко. Лично Гурко го награждава с орден за храброст „Св. Георги“ и го зачислява към един улански полк, изпратен след победите при София да освободи Радомир.

Ильо Войвода изпраща писмо до каймакамът на Кюстендил, известявайки го че четата му е авангард на голяма руска войска. Блъфът на Ильо сработва и кюстендилският османски отряд се предава и е разоръжен от българските четници, след което в града действително пристигат и руски части. Следва настъпление на юг към Малашевската планина и в края на януари, 1878г., Ильо войвода се справя с местните башибозушки банди и съдейства за назначаване на селски съвети в селищата южно от Кюстендил, които да се самоуправляват до окончателното прокарване на границите.

В средата на февруари, (нов стил началото на м. март), Ильо Войвода пристига в Сан Стефано като един от представителите на българския народ. Тук е удостоен с нов орен за храброст. Радостта от победата трае кратко и през юли, Малашевския район, заедно с родното му Берово е върнато в пределите на Османската империя. Ильо Войвода и семейството му най-сетне се събират и заживяват в Кюстендил, където построяват своя нов дом (дн. къща-музей). Седемдесет и три годишният ветеран заживява със своята скромна сръбска пенсия. Ала съдбата още не е изрекла последната си дума.

През 1885 г., България и източна Румелия обявяват своето Съединение. Еуфорията бързо е заменена от изумлението пред обявената от Сърбия война. Макар да е прекарал близо двадесет години в Сърбия, Ильо Марков не се колебае. Осемдесет годишен, той събира нова чета, от около 300 души и се заема да пресрещне настъпващите сръбски части в района на Брезник. Четата му е присъединена към т.нар. Радомирски отряд и се командва от племенника на Ильо – Димитър Попгеоргиев Беровски. Заедно с отряда, четниците се сражават последователно при Брезник, Сливница и Враня. В края на войната, научавайки че Ильо Войвода се сражава срещу тях, сърбите му отнемат пенсията, изплащана до тогава.

800px-Ilio_voivoda

Снимка: By Анастас Карастоянов – Scanned from Mercia Macdermott’s book „Freedom or Dearh: The Life of Gotse Delchev“ (Мерсия Макдермот, „Свобода или смърт: Биография на Гоце Делчев“, Издателство „Наука и изкуство“, България, 1978), Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5488431

През 1886 г., по настояване на Стефан Стамболов, Народното Събрание му гласува пенсия от 200 лева, с която да се издържа. Престарелият Ильо Войвода продължава да съветва младите революционери, които идват при него и сме смята за вдъхновител на ВМОРО. През 1896 г., след падането на Стамболов, българският Парламент извършва едно позорно дело, предадено най-ясно чрез думите на самия Дядо Ильо (запазен оригиналния текст):

„Господине председателю!

Господа народни представители!

Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са още свършили. Като че ли и след Освобождението на милото ми отечество, за свободата на което толкова много съм се борил и толкова много съм страдал, има да се изплащат още бащини и майчини грехове, и то в престаряла възраст, с разбито от неприятелски куршуми и ятагани тело и със сакати ръце или, по-добре казано, без ръце, с разстроено здраве, а при това и със стара, болна, немощна, телесно разстроена и схваната, на едно место лежаща съпруга, едничката моя поддръжка в тежките дни на страданията ми. Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!

Господин председателю!

Господа народни представители!

Умът ми не стига и аз не мога достатъчно да се начудя и да разбера защо става това нещо? Защо ми се отнема кървавият залък от устата, залък, половината от които аз употребявах да прехранвам нещастната си съпруга! Може би това се прави за икономия?! Не, в такъв случай не уже ли моето мило отечество е достигнало до такова мизерно положение, щото без друго, за да се подкрепи от моята кървава пенсия, требва да се откъсне, та да излезне от това положение?

Ако е така, тогава проклети да бъдат заедно с мене, всички ония, които са работили за свободата на това отечество, което още в пелените на своя зародиш и в първите си младенчески години е достигнало до такова безизходно и окаяно положение – до банкрутство. Това е позор! Ако ли пък по нещастие действително страната ни е достигнала до подобно безизходно положение, тогава дайте да съберем всичко, щото имаме, да го превърнеме в пари и да избавиме отечеството от пропаст. Ето где е спасението!

Това е хиляди пъти предпочително и похвално, а при това и патриотично, отколкото да се отнемат кървавите пенсии на старите, изнемощелите и за нищо неспособните днес некогашни борци за свободата на народа и отечеството, заслугите на които никой не може да успорява.

Пред вид на това подписаний се обръщам към г. г. народни представители и ги моля най-убедително да ми възстановят пенсията от 200 лева, ако не и да ми я увеличат, за да мога да прекарам останалите дни от моя нещастен живот, с още по-нещастната ми съпруга.

Уверен, господине председателю, че молбата ми ще да се уважи, оставам с пълна надежда за удовлетворение.

С почитание – Илия (Илю) Марков, Стар войвода

Две години по-късно, на 17-ти април, 1898 г., Дядо Ильо войвода умира в Кюстендил, ненавършил 93 години. По повод кончината му, Централното поборническо опълченско дружество публикува във вестник „Юнак“, в броя от 18 април 1898 г. „Скръбно известие“. В него се посочва следното: „С неизказана душевна скръб и с дълбоко съкрушено сърце съобщаваме на всички роднини, приятели, познайници и другари по оръжие, че на 17 т.м. сутринта се помина в Кюстендил старият и всеизвестен борец за българската свобода, защитника на угнетените си братя, македонски българи, бичът на азиатския варваризъм и тиранизъм, страшилището на свирепите турци – Ильо Марков Войвода.“ Погребан е с почести и е изпроводен от множеството към сетния си път.

 

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Легендарният вратар на Ливърпул, който стана убиец по време на войната

| от |

Брус Гробелар е един от най-големите вратари в историята на Ливърпул. Обичан от привържениците, с богата кариера в Англия и с редица трофеи на сметката си, включително 6 шампионски титли на Висшата лига с тима от „Анфийлд“ и завоюван КЕШ през 1984 г.

Но преди кариерата му на вратата да потръгне, той е изживял кошмарите на войната и признава, че футболът е бил неговото спасение.

Дълго време това беше непозната част от живота на южноафриканеца и феновете научиха за нея, едва след негови признания пред английската преса преди няколко години.

„След като отнемеш човешки живот, вече не си същият. Носиш последиците цял живот, мен все още ме побиват тръпки като си спомня“, разказва 62-годишният Гробелар, който игра в Ливърпул цели 14 години и записа над 600 мача, за да влезе в челната десетка по изиграни двубои за клуба.

Той е роден в Южна Африка, но е израснал в Зимбабве, още когато страната носи името Родезия.

По време на 11-месечната задължителна военна служба на Брус, в Родезия избухнала гражданска война и той бил пратен да се бие. Гробелар воювал в Родезийската война на страната на правителството, съставено предимно от бели, срещу разбунтувалото се коренно население.

По време на сраженията Брус бил още младеж и станал свидетел на смъртта на трима свои приятели, докато той самият бил принуден да убива и травмата от случилото се не му дава мира и досега.

“Щом се върна у дома или срещна стари приятели, спомените се връщат”, казва великият вратар пред „Би Би Си“. „В Африка приятелите много обичат да обсъждат темата, но не и аз. До 2-3 седмици, след като сме обсъждали войната, аз се будя всяка нощ, облян в студена пот, и треперя“.

„Постоянно благодаря на футбола за това, че ме спаси. Не физически, а психически. Ако не беше играта, щях да съм в тежка депресия, през войната се налагаше да убивам. Впоследствие футболът беше единственото, което ме разсейваше“, продължава разтърсващия си разказ Брус Гробелар.

Спомням си първия път, когато трябваше да убия човек. Още виждам очите му. Погледнах го, пулсът биеше в ушите ми и първото нещо, което трябваше да направя, беше да натисна спусъка и да се прикрия. Усетих облекчение, че съм го застрелял преди той да застреля мен”.

Футболистът преминава през ужаса, по-късно прави трансфер в Канада и заиграва за Ванкувър Уайткапс, а първият му отбор в Англия е Крю Аликзандра, където се подвизава под наем.

Именно заради представянето си в Крю, Гробелар е забелязан от легендарния мениджър на Ливърпул Боб Пейсли, но трансферът му за малко да се провали.

„Имахме мач срещу Йорк Сити и аз излязох да загрявам, а нашият треньор взе да клати отчаяно глава. Питах го какъв е проблемът, а той ми обясни, че много важни хора дошли да ме гледат, но щом съм излязъл да загрявам с чадър, те станали и си тръгнали. А тогава валеше наистина много силно и не исках да се мокря преди мача“.

Тази загрявка с чадър все пак не спира вратаря по пътя му към „Анфийлд“ и след година той става играч на Ливърпул.

Съдбата обаче му готви още изпитания – Гробелар е в тима при двете големи трагедии за привържениците - „Хилзбъро“ и „Хейзел“.

Финалът на КЕШ през 1985 г. между Ливърпул и Ювентус се превръща в кошмар с 39 загинали зрители след сблъсък между агитките и срутване на стена на стадиона.

Брус Гробелар разказва, че тогава на „Хейзел“ намерил два заровени ножа в малкото наказателно поле, когато излязъл на терена. За него не било необичайно да играе пред враждебна публика и през годините от трибуните към него са летели стрелички за дартс, монети, топки за билярд и даже картофи с ножчета от бръснач в тях.

А към края на активните години от кариерата му, той се сблъсква с едно последно изпитание – обвинение в уреждане на мачове.

Случаят е от 1994 г. и беше разпространен от британския таблоид „Сън“, който се беше сдобил с уличаваща видеокасета.

Съдът в крайна сметка оправда Гробелар и до днес той отрича обвиненията, но признава, че случаят е съсипал неговата кариера и брак: „От началото до края отне шест години, а после още шест, докато и бракът ми приключи. Така че обвинението ми отне общо 12 години от живота“.

 
 
Коментарите са изключени