shareit

Мунк – неразбраният гений

| от |

Много от картините му днес са световноизвестни. Приживе творбите на Мунк предизвиквали шок и неразбиране, в най-добрия случай – присмех. Новаторството на норвежкия експресионист Едвард Мунк и до днес остава стъписващо, пише Дойче веле.

„Разхождах се с двама приятели по залез слънце. Изведнъж небето почервеня като кръв и аз усетих нещо като тъга… Приятелите ми продължиха и аз останах сам, треперещ от страх. Струваше ми се, че чувам един силен, безкраен вик“, пише художникът през 1891, описвайки работата по най-известната си картина „Викът“.

60997570

Мунк, който е роден на 12 декември 1863, загубва майка си още на 6-годишна възраст. След това умира и любимата му сестра, а друга от сестрите му полудява. Момчето открива спасение за душата си в рисуването. Бащата, който е лекар, се бори за физическото оцеляване на семейството: „Той се опитваше да ни бъде и баща, и майка. Но бе мрачен, нервен…с периоди на религиозни пристъпи, граничещи с лудостта, през които в продължение на дни крачеше напред-назад из стаята, призовавайки Бога.“

Публиката е скандализирана

Бащата решава, че Мунк трябва да стане инженер. Но през ноември 1880 Едвард пише в дневника си следното: „Пак се отписах от техническото училище – реших да стана художник“. В този период се появяват неговите натуралистични портрети. Не след дълго започват и първите изложби.

През 1885 Мунк получава стипендия за пътуване до Париж, където открива творбите на Курбе и Дега. Те му оказват огромно въздействие. Завръщайки се в Норвегия, той рисува портрет на смъртноболно дете, обърнало глава към майка си, която е коленичила до леглото. Стилът му е вече съвсем различен – рисува с едри щрихи, наслагва боите една върху друга и прокарва бразди с четката. Цели пасажи от картината изглеждат недовършени, когато я представя пред обществеността.

Както пише творецът: „С „Болното дете“ тръгнах по нов път – то представляваше пробив в изкуството ми и повечето ми по-късни картини дължат появата си на тази творба. Никой друга картина не е скандализирала Норвегия до такава степен. Когато влязох в изложбената зала, хората се бяха скупчили около картината – и оттам се чуваха глъчка и присмех“.

Рисунъкът и темата шокират обществото. Но Мунк е открил стила си: експресивните му картини изобразяват болест и смърт, страх и самота, любов, ревност и надежда – някои от най-дълбоките и същевременно прости човешки преживявания.

0000133802-article3

Художник на душата

Изкуствоведката Карин Орхард, организатор на една новооткритата изложба на Мунк в Хановер, вижда основния принос на Мунк в това, че успява по силно индивидуализиран начин да представи цяла палитра от проблеми и сложни психологически състояния.

В продължение на години Мунк води много интензивен живот: пътува между Норвегия, Франция и Германия, общува с Ибсен, Стриндберг и Арно Холц. През 1892 е организирана първата му изложба в Берлин, включваща актови картини на изкусително-демонични жени. Публиката реагира с възмущение и се налага изложбата да бъде закрита, а списанието „Кунстхроник“ пише: „Няма никакъв повод да си губим времето с разговори за картините на Мунк – тъй като те изобщо не представляват изкуството“. И тъй като никой не купувал картините му, в средата на 90-те години на 19 век Мунк започва да се занимава с дърворезба и гравюри.

През 1909, след преживян психически срив, Мунк се установява недалеч от Кристияния /старото име на Осло/. Междувременно се е утвърдил като художник и започва да проявява интерес и към сюжети, които не са свързани с душевното състояние на личността – рисува пейзажи, а след Първата световна война и руската революция – и портрети на работници.

През 1933 Мунк е нарочен от националистите за „упадъчен творец“, затова по време на окупацията на Норвегия те правят опит да му отнемат един от имотите. Най-известният скандинавски художник умира през януари 1944.

 
 
Коментарите са изключени

Защо японските ученици отиват на училище със снимка от детството

| от |

Япония е страна, в която стилът винаги трябва да бъде на висота и да пленява погледи. Проблемът е, че модните тенденции не се допускат в училищата, където изискванията са драконови.

Обикновено учениците носят униформа, спазват определен стил на прическа и винаги трябва да бъдат чисти и изрядни. Учениците нямат право да се боядисват, нямат право да правят адаптации на своята униформа и като цяло трябва да спазват училищните правила. Допълнителни аксесоари като бижута и дори грим са също в линията на забранените използвани елементи. Нарушаването на правилата обикновено води до предупреждение, а след това следва изключване на ученика. И така достигаме до следващата забавна история от японския съд. Оказва се, че има много ученици, които завеждат дела срещу своите училища поради една проста причина: принуждавани са да боядисват косата си.

Обикновено училищата изискват от своите ученици снимка от детството, с която да докажат, че това е естественият цвят на косата им. Японският ген рядко позволява на някого да бъде рус или кестеняв, но изключения се случват. Учениците започват да се боядисват черни, за да осмирят училищните настоятелства, но след прекомерното излагане на химикали, някои възпитаници завеждат дела. Причината е, че след н-тото боядисване, скалпът им се разранява, а колкото и да искат, не могат да сменят естествения си цвят на косата толкова лесно.

Японското министерство на образованието намира соломоново решение – предлага на всеки да докаже своя естествен цвят на косата. Руси японци не се срещат много често, колкото кестенявите, а някои училища подозират, че много често точно този цвят се използва във фризьорския салон за разнообразяване на стила на ученика, което е забранено, след като визията няма нищо общо с училищните занимания. Все пак трябва да знаете, че практиката продължава до 18-годишна възраст, след това има някаква лека свобода относно цвета на косата и прическата, униформата продължава да присъства в живота на студентите.

 
 
Коментарите са изключени

Как норвежците правят чертежи в реални размери

| от |

Чертежи, модели и рендери – те сичките са полезни начини архитектите да илюстрират плановете си, но разбира се, нищо не може да замести реалното изживяване. Можем обаче да се доближим максимално до него.

Архитекти от Вардехауген в Осло, Норвегия, за да помогнат на колегите си и клиентите да визуализират плановете си под-добре, ползват и споделят свободното място зад офиса им за очертания на планове в размер 1:1.

На мърдащата картинка тук виждаме как екип от Вардехауген, с помощта на бяла лепенка, очертават планове на цял етаж в реален мащаб на сивия фон на паркинга си. Те често означават не само стените и врати, и прозорците, но и мебели, и обзавеждане като се добавят също така знаци за илюстриране как се използват части от празното пространство. Всичко това позволяват на други интериорни дизайнери, архитекти и клиенти да придобият по-истинско усещане за мащабите и пропорцията на постройката им, защото могат се движат по целия размер на макета.

„Способността за визуализиране на един все още неосъществен проект е важна част от архитектурната професия“, казват хората от Вардехауген, „за да може да се оценят и комуникират различни проблеми, решения и мнения. Реалния досег с мащаба и усещането какво е да се разходиш из макар и само двуизмерно поставените граници на една стая, не може да бъде изпитано чрез стандартните 3D макети на компютър или модели от хартия.“

Хакон Матре Аасарод, един от партньорите във фирмата, взаимства този подход на илюстриране на мащаба от обучението си в Училището по архитектура в Берген. Той използва тези макети както като още един начин за проектиране, така и за да може да обсъди проекта си по-добре с клиента.

Аасарод е правил по този метод всякакви видове пространства, включително части от къщи, бунгала, офиси и павилиони. Неговата фирма често споделя резултатите и в Instagram.

Първо основните ъгли и точки на чертежа се отбелязват с тебешир. След това всички елементи и детайли се попълват с бяла лента. И готово. Доста оригинална идея.

 
 
Коментарите са изключени

„Библиотека с неща“ е една прекрасна идея

Какво е „Библиотека с неща“? Веднага даваме пример: „Библиотеката“ в Сакраменто, Калифорния, дава назаем всякакви неща, от които хората биха имали нужда от време на време, но не притежават и няма смисъл да си купуват. Инициатива е на Публичната библиотека в Сакраменто и има за цел да разшири предлаганите от това романтично звено на държавата услуги. Сред въпросните „неща“ има всичко – машина за ламиниране, музикални инструменти, цифрови фотоапарати, шевни машини и всякакви други уреди, технологии, машини и предмети

„Рядко се случва държавно предприятие с много ясна насоченост – книги – да има шанс да експериментира с нещо подобно“, казва Лори Истървуд от Публична библиотека в Сакраменто

Още през 70-те години в Съединените щати започват да се появяват подобни библиотеки, но само за инструменти – на снимката горе можете да видите едно подобно място. Днес има 40 библиотеки в цялата страна. В Колумб, Охайо, библиотеката с инструменти на RTCO разполага с близо 5000 инструмента, които се дават на заем на физически лица и организации с нестопанска цел.

Има и много с инструменти за дърводелство, дървообработване, градинарство, водопровод, електротехнически работи и зидария. Финансирането идва от общините, държавата, организации с нестопанска цел и частни дарители.

Има и библиотеки за семена – те се разпространяват и извън САЩ. И тъй като връщането на семена е невъзможно, библиотеките приемат вместо това семена от растения, които са поникнали от вече взетите семена.

Подобно на така наречените банки или трезори за семена, тези библиотеки служат и за съхранение на различни сортове растения през времето, както и за поддържане на биоразнообразие. Много от библиотеките имат редки семена на местни растения.

Освен инструменти и семена, самите библиотеки също са ценен ресурс за обществото. Те служат не само за складове на прашни стари аналогови книги. Изследователските библиотекари, например, могат да помогнат на посетителите да намерят редки книги, да оценяват достоверността на източници и да осигурят достъп до специализирани бази данни.

В същото време много библиотеки и ръководителите им намират нови полезни услуги, които да вършат, и така да развиват дейността си. Бъдещето на библиотеката като институция е малко неясно, но пък пълно с потенциал.

 
 
Коментарите са изключени

Сградите „патици“ – една забавна екстравагантност на архитектурата

| от |

Почти 20 години след построяването й, тази 7-етажната офис сграда, която виждате на снимката, е в процес на изоставяне от компанията й собственик. В своя пик тя е приютява 500 работници на Longaberger. Нейният дързък дизайн е вдъхновен от един от основните продуктите на компанията (Medium Market Basket). Съоръжението от 16 700 кв. м. вече е обявенo за 5 000 000 долара.

Въпреки че може да не е привлекателна и полезна за много купувачи, сградата често е посочвана като класически пример за определена дизайнерски клас сгради. Архитектите Робърт Вентури и Дениз Скот Браун наричат този тип сграда „патица“ (а не просто „украсена барака“). Сега ще обясним.

Randy's

„Патиците“ са сгради, които представляват функцията си чрез цялостната си форма и конструкция. Една „украсена барака“ от своя страна е обикновена сграда с добавени табели и декорации, които обозначават предназначението й (като сградата на снимката над този абзац).

Big Duck 2018 05

Сградите „патици“ носят името си от истинска сграда с форма на патица: така наречената Голяма патица, разположена на Лонг Айлънд в Ню Йорк (на снимката). Структурата е построена за магазин, продаващ патици и патешки яйца. Така самата сграда казва на минувачите какво ще намерят вътре.

Вентури и Скот Браун дефинират разликата между патици и украсени сгради, докато изучават Лас Вегас в края на 60-те и началото на 70-те години. По онова време (а може би в известна степен и днес) идеята архитектите да изучават такова помпозно и комерсиално място, предназначено за масите, е силно необичайна, ако не и скандална.

Там, където други модернисти виждат пустиня от кич и псевдоисторически декор, Вентури и Скот Браун откриват слоеве смисъл и символиката, приложени към иначе скучните сгради. По някакъв начин Града на греха представлява завръщане към предсъвременната архитектура – големи знаци показват целта на всяка сграда, а орнаментите обогатяват външния вид на много от тях.

Робърт Вентури, Дениз Скот Браун и Стивън Изенур публикуваха своите открития и мнения в „Learning from Las Vegas“. Книгата е в известна степен скандална за 1972 година и разтърсва някои от тогавашните архитекти, които започват да се разделят на две страни – модерност и (това, което би могло да се разглежда като) постмодерност.

 
 
Коментарите са изключени