shareit

МОСАД. Най-великите мисии на израелските тайни служби

| от |

mosad

Според преобладаващото мнение Мосад е най-добрата разузнавателна служба в света в наши дни. Освен това е най-загадъчната и покрита с тайнственост.

За първи път българският читател ще научи истината за Мосад и ще стане свидетел на шокиращи разкрития. Книгата „Мосад. Най-великите мисии на израелските тайни служби“, издание на „Ентусиаст“, проследява най-знаковите и най-опасните операции в над шейсетгодишната история на израелското разузнаване.

В резултат на задълбочени проучвания и специални интервюта с израелски лидери и агенти на Мосад, авторите Михаел Бар-Зоар и Нисим Мишал възсъздават тези мисии с приковаващи вниманието подробности. Написана по действителни случаи, книгата ще заинтригува милиони читатели. Публикувана в над двайсет страни, тя бързо се превръща в международен бестселър.

Повечето от историите в книгата вече са били главната тема в общественото пространство, а други се засягат за първи път – например истината за иранското ядрено оръжие, като особено място е отделено на противоборството срещу създаването му. Сред най-значимите мисии, които са разгледани, са залавянето на Адолф Айхман, противоборството срещу „Черен септември“, унищожаването на сирийския ядрен реактор и на важни учени, свързани с развитието на ядрената програма на Иран, операцията „Диамант“, убийството на Имад Мугниех, един от основателите на „Хизбула“ и враг на Израел; супероръдието на Саддам; Арабската пролет, проектът „Дир ал Зур“ и много други.

Авторите на книгата разкриват детайли около личния живот на агентите, цената, която са платили, за да работят за Мосад, и жертвите, които професията им изисква. Именно те са скритата ѝ сила. Хората, които рискуват живота си за благото на Израел. Напрегната до краен предел, „Мосад. Най-великите мисии на израелските тайни служби“ ще плени всеки читател, а любителите на криминалния жанр ще бъдат смразени от истинността на фактите в сюжета.

ЗА АВТОРИТЕ

Михаел Бар-Зоар е автор на много романи и документални книги. Той е член на Кнесета, посланик в Съвета на Европа и бивш съветник на генерал Моше Даян. Д-р Бар-Зоар е преподавал в Университета в Хайфа в Израел и в университета „Емъри“ в Атланта, щата Джорджия. Един от най-видните специалисти по въпросите на шпионажа. Официален биограф на Давид бен Гурион и Шимон Перес. Автор на биографията на Исер Харел, легендарния директор на Мосад, и съавтор на книгата „В търсене на Червения принц“ за войната между Мосад и „Черен септември“. Книгите на Бар-Зоар са преведени на осемнайсет езика.

Нисим Мишал е един от най-видните телевизионери в Израел. Защитил е докторска дисертация по политология. Работил е в израелската държавна телевизия като политически репортер, кореспондент във Вашингтон и като генерален директор на телевизията. За петдесетата и шейсетата годишнина на Израел Мишал публикува две книги за великите събития в историята на страната, преведени на английски, френски, руски и испански. В съавторство с Шимон бен-Ами, бивш министър на външните работи на Израел, пише труд за двехилядната история на еврейския народ.

 
 
Коментарите са изключени

Стъби – най-награждаваното куче в Първата световна война

| от |

Днес ще си говорим за Сержант Стъби, най-награждаваното куче-войник от Първата световна война.

Когато все още е бил малко кученце през 1917 г., Стъби се e скитал из полетата на университета Йейл. Редник Робърт Дж. Конрой е на военно обучение в района по това време и така намира малкото куче с къса опашка, което решава да кръсти Стъби.

Невъзможно е да знаем точната порода на Стъби – някои вестници твърдят, че е питбул и въпреки че със сигурност има някои характеристики на тази порода, повечето хора го смятат за „улична превъзходна“.

Sergeant Stubby 2

Конрой взима Стъби със себе си в лагера и въпреки, че домашните любимци не са разрешени, кутрето се оказва катализатор на морала сред войниците и си остава при тях. Докато живееше с войниците, умното младо Стъби също тренираше. То се научи как да поздравява с лапа и се запозна със заповедите и различните марширувания.

Няколко негови приятели войници несъмнено си мислеха, че заради тези неща си заслужават Стъби да дойде да се бие редом с тях. Той беше станал вече нещо като талисман за 10-и пехотен батальон. Кучетата не бяха необичайна гледка по време на войната, но армията на Съединените щати не ги ползваше много, за разлика от европейците.

Най-малкото, Конрой очевидно смята, че кучето си е спечелило позиция в армията, тъй като вкарва Стаби контрабандно на кораба, нарушавайки редица правила. Там той скрива Стъби в кош за въглища, докато корабът не излиза в морето.

Когато се появи кученцето, повечето войници са в екстаз. Когато обаче главнокомандващият офицер го открива, не е особено доволен. Вероятно усещайки, че е в беда, Стюби дава поздрав, което толкова впечатли офицера, че той позволява на животинката да остане. По-късно 102-то отделение ще бъде благодарно за включването на Стъби към редиците му, както скоро ще видим.

102-ро отделение достига фронтовите линии във Франция на 5 февруари 1918 г. Те са под постоянен обстрел и така Стъби свиква с пушките и експлозиите, които бързо стават част от ежедневието му. Съвсем скоро Стъби получил и първата си контузия: той вдишва токсичен газ и се озовава в болницата, където е лекуван заедно с негови двукраки другари.

Той се възстанови напълно, но срещата с опасния газ го прави силно чувствителен към миризмата му, а това е съответно много полезно по време на газовите атаки на немците, които се случват сутринта, докато повечето войници спят. Когато Стъби помиришел газа, той започнал да лае и така буди повечето войници, преди те да се надишат с отровата, спасявайки много животи.

Не само носът му помогна на войниците; ушите му също. Стъби можеше да минава незабелязано в окопите на противниковите армии и да намира ранени войници. Той също така беше обучен да прави разлика между английска и немска реч и се научи, когато намери ранен войник, който говори английски, да лае, докато фелдшерите не дойдат.

Стъби също така е бил обучен да скимти, когато чуе идващи артилерийски снаряди, и предупреждавал колегите му войници, преди те да успеят да чуят звука им.

Gen. John Pershing awards Sergeant Stubby with a medal

Веднъж Стъби заловил немски шпионин. Човекът картографира съюзническите окопи, когато забелязва Стъби и му извиква на немски. Стъби, разпознавайки вражеския език, нападна човека и го задържа на място, докато войниците на Съединените щати не пристигат да го хванат. Така Стъби е повишен в чин сержант – за залавянето на този шпионин – и става първото куче, постигнало подобен ранг в армията на САЩ. Да не говорим, че надминава по ранг стопанина си!

Стъби обаче не се отървава невредим от войната. В допълнение към инцидента с газа, Стъби е ранен още поне веднъж – с шрапнел в гърдите и краката. Той отива в болницата, където трябва да се подложи на операция, но в крайна сметка се възстановява напълно. Докато се възстановяваше, той беше посетен от много войници в болницата.

Като цяло, Стъби участва в 17 битки по време на войната. Той обаче, точно както и идва, трябва да бъде откаран контрабандно обратно у дома, защото кучета все още не се допускаха на кораба. Когато пристига на американска земя обаче, той вече е знаменитост. Служил е вярно във войната, спасявайки много животи и печели над 10 медали за различни геройства. Той се среща с президента Удроу Уилсън, посещава Белия дом два пъти и води няколко военни парада.

След известно време Конрой и Стъби се установяват в Джорджтаун, където Конрой учи право. Стъби пък става талисман на футболния отбор на Джорджтаун. По време на полувремето на мачовете той ще скита по терена, като бута топката наоколо и забавлява феновете – това е и едно от първите шоута на полувремето в историята на американския футбол.

 
 
Коментарите са изключени

Как AC/DC „вдъхновиха“ сериен убиец

| от |

Ричард Рамирез е личност, която успява да изправи Лос Анджелис и Сан Франциско на нокти само за една година. Псевдонимът му „The Night Stalker“ присъства във всички вечерни новини и принуждава хората да превръщат домовете си в истински крепости с надеждата, че този Торбалан няма да се появи от нищото. За зловещата си черна статистика Рамирез влиза в учебниците по криминология и може да се похвали като сериозен обект и пример за разследващите полицаи през следващите години. Въпреки всичко извършено, той също продължава да се смята за част от правилото „Убиец не се ражда, а създава.“.

Рикардо „Ричард“ Рамирез се ражда в семейство с още четири деца. Той е най-малък и съответно получава красивата възможност да бъде отгледан от вече полудели родители. Баща му Джулиан е бивш мексикански полицай с богата история. Братовчед му Мигел пък служил във Виетнамската война и щом баща и братовчед седнат на масата, често разказвали някои от най-вълнуващите истории за живота. И ако това не е достатъчно, Мигел винаги носил богата колекция от направени полароидни снимки.

На тях присъствали всички жени, които е изнасилил по време на службата си, както и някои кадри, в които е обезглавявал хора. Прекрасното детство изглежда наистина впечатляващо. Черешката на тортата е момента, в който Мигел вади пушка и застрелва собствената си съпруга пред погледа на семейството. И докато малкият Рикардо е можел да избяга от малтретиращия си баща и побъркания си братовчед, откривайки убежище единствено в близкото гробище (често дори е преспивал там), то на финала на семейните отношения са се намесили социалните, които го извеждат от лошата среда. За жалост са закъснели сериозно.

Официалните архиви отдавна разказват, че първата му жертва е била 79-годишната Джени Винкъу, която намира своя край в собствения си апартамент в Лос Анджелис. С множество прободни рани и неуспешен опит за обезглавяване, извършителят успява да избяга, макар и да оставя пръстови отпечатъци. Истината е, че първата жертва е 9-годишната Мей Леунг. Двамата се срещат в мазето на хотел Тендерлойн в Сан Франциско и след изнасилването, използва нож, за да я намушка многократно и след това да я обеси за една от тръбите.

Richard_Ramirez_1984_mug_shot

Снимка: By Los Angeles Police Department – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29431687

Официалният рапорт дълго време ще смята, че това е неизвестен извършител, но през 2009 г. се оказва, че ДНК-то на Рамирез отговаря на откритото в мазето и към списъка с убийства се добавя още едно име. Този Торбалан започва да отмъщава на света за своето собствено съществуване, отдаден на живота на високи обороти, агресивната музика и травмиращите спомени от детството. За 5 месеца успява да убие повече от 13 жертви и обикновено пътува между Лос Анджелис и Сан Франциско, създавайки допълнителна паника сред жителите. Облечен в черно, прониквайки през прозорците на домовете или забравените отключени врати, този човек винаги ще остави реки от кръв след себе си.

Понеже забравя шапката си на AC/DC в дома на една от жертвите, мнозина започват да обвиняват групата за текстовете с насилие. Стига се до там, че Малкълм Йонг трябва да обяснява каква е идеята на песента „Night Prowler“, която няма нищо общо с прякора на убиеца „Night Stalker“. Никой не може да разбере защо този човек обикаля като жив дявол и безмилостно избива хора. Още тогава започва да се гледа негативно на албумът „Highway To Hell“. Много по-късно теорията за вдъхновението ще бъде отхвърлена, но това няма да помогне особено на групата в този период. Официално има потвърдени около 14 жертви, а неофициално самият той знае какво точно е правил. Последната му жертва в този списък е Инес Ериксон. След като не успява да влезе в дома на семейство Ромеро, защото влиза доста по-шумно от обикновено.

Джеймс Ромеро звъни в полицията и обяснява, че е изгонил крадец и дори не подозира, че това събуждане е спасило живота му. Рамирез не можел да се прибере просто така и посетил следващата къща, която в този случай била на Бил Карнс и неговата приятелка Инес. Бил се събужда със зареждането на пистолет и преди да осъзнае какво се случва е прострелян три пъти. Неговата партньорка е бита, ограбена и изнасилена, но за голяма изненада остава жива. Развалените зъби са това, с което успява да го запомни. Нейните показания позволяват създаването на някакъв образ, който може да помогне за преследването.

След като става доста популярен и фотороботът му е на почти всеки вестник. Рамирез се опитва да стигне до брат си в Аризона, но се разминават и преценява, че трябва да се върне обратно в Лос Анджелис. Тогава още не осъзнава, че вече е разпознат и докато минава покрай автогарата, търсейки откъде да закупи алкохол, няколко жени започват да го сочат и да крещят „El Maton“ или убиецът. Хората, които така или иначе искали да се разправят с изрода, решили да приключат всичко и хукнали след него. Не е ясно кой е успял да използва металната тръба, с която да го нокаутира, но това категорично е прекратило преследването. Пристигащият полицай трябвало да се разправи с група от близо 200 души, за да не се стигне до публичен линч. В затвора получава обстоен ремонт на усмивката си.

Зъботехникът ще трябва да направи около 9 нови изкуствени зъба. Никой не разбира защо точно това е било необходимо, но на съдебната скамейка застава човек с още по-плашещо изражение. Междувременно баща му се опитва да изгради алиби и да обясни, че Рикардо никога не е напускал Ел Пасо, макар и личният картон да показва, че се е лекувал именно в Лос Анджелис. Изненади по време на делото не е имало. Оцелелите разказват, че Рамирез ставал по-жесток, когато чувал споменаването на Бог. Той предпочитал всички да се кълнат в сатаната. Имал нарисувани пентаграми на ръцете и още на влизане поздравил всички с „Да живее Сатаната!“. С огромна радост разказва на всички за своите деяния, но после оттегля думите си, защото баща му продължава да твърди, че двамата са били в Ел Пасо. За всички деяния получава 19 смъртни присъди и се оказва, че делото му струва около 1.8 милиона долара. Умира в затвора, докато излежава присъдите си.

 
 
Коментарите са изключени

Спортни хроники: Русокосият ангел на Рим, застрелян заради шега

| от |

На 18 януари 1977 г. млад мъж със светещи под шапката му руси коси влязъл в бижутерски магазин в Рим и извикал смразяващото: „Никой да не мърда, това е обир!“Той бил с вдигната яка на палтото и с ръце в джобовете, внушаващи, че държи оръжие. Собственикът на магазина Бруно Табочини действал мигновено, нямал време да се замисля. В последната година бил обиран вече два пъти и нямало да позволи отново да изпадне в ролята на жертва.

Табочини извадил пистолета си и стрелял няколко пъти по заплашителния посетител. Куршумите покосили русия мъж пред ужасените погледи на двама негови приятели, които станали свидетели на най-абсурдната смърт в историята футболната игра. Талантливият, млад и обичан от феновете полузащитник на Лацио Лучано Ре Чекони паднал на земята, а на гърдите му зеели дупки. С последните си глътки въздух той успял да промълви: “Това е шега, това е само една шега…”.

“Ставай, Чеко, стига толкова”, разтърсил го невярващо неговият съотборник Пиетро Гедин, до последно надявал се, че цялата сцена е просто поредната майтапчийска приумица на Лучано. Но раните били истински и дошлите след няколко минути карабинери нямало как да помогнат, а лекарите просто констатирали смъртта на 28-годишната футболна звезда.

Такъв бил стилът на трагично загиналия Лучано Ре Чекони, такова било чувството му за хумор и не пропускал да го проявява. Малко преди фаталния ден той искал да пробва шегата с обира в друг магазин, но тогава не успял да си намери съучастници. Ре Чекони, известен като Русокосия ангел сред привържениците, израснал в градчето Нервиано в близост до Милано. И по-късно, когато стигнал чак до националния отбор на Италия, си останал простодушен, водел обикновен живот и в него нямало никакво високомерие.

Шегите му не се променили и във всички отбори, в които е бил, те останали негова запазена марка. Случвало се да намаже обувките на съотборник с кравешки лайна, да се приземи на тренировъчния терен с парашут, да скрие ключа от съблекалнята. През военната служба обогатил още повече арсенала си от майтапи, повлиян от грубия войнишки хумор. В таланта му обаче нямало и капка съмнение, макар че самият той се чудел колко далеч е стигнал в кариерата си. Първо играел в Про Патрия в трета дивизия и се налагало да работи допълнително в местен автосервиз, за да изхранва себе си и близките си.

  Стилът на игра на Ре Чекони не се отличавал с грациозност, той трудно обработвал топката, рядко вкарвал голове и получавал доста червени картони – но качествата му спечелили интереса на Томазо Маестрели, тогавашния треньор на Фоджа. Маестрели искал да въведе в отбора тоталния футбол на Аякс и му трябвал всеотдаен футболист, който не се пести, не жали и съперниците. Лучано Ре Чекони бил точно такъв и ангелският му вид бил подвеждащ, защото на терена ставал същински дявол, не спирал да тича през всичките 90 минути и всяко единоборство за него било на живот и смърт. Извън терена обаче си оставал все същият безгрижен веселяк. С Фоджа Ре Чекони успял да спечели промоция от Серия Б в Серия А под ръководството на Маестрели.

Година по-късно наставникът бил назначен в Лацио, където бил посрещнат враждебно заради миналото си като играч на Рома. На всичкото отгоре, с Маестрели Лацио изпаднал в Серия Б, но треньорът запазил поста си и успял да върне „орлите“ в елита още следващия сезон. Разбира се, амбициите му не приключили дотам и той се заел да оформи състав, който да се бори за титлата на Италия. Звъннал и на добре познатия си непримирим халф Ре Чекони. „Аз в Лацио? Оценявам шегата, тренер“, засмял се футболистът. Но Томазо не се шегувал. С Лучано Ре Чекони в отбора, тимът на Лацио достигнал второто място, а през 1974 г. за пръв път в историята си станал шампион. Наградата за Ре Чекони била повиквателна за националния отбор. На върха на славата си обаче Томазо Маестрели получил тежка диагноза: рак на черния дроб.

Не успял да завърши следващия сезон като треньор на пейката на Лацио, а футболистите му били сринати емоционално. Ре Чекони също сякаш не бил същият на терена, бил апатичен и незаинтересован. Маестрели се завърнал за още един кратък период като треньор и спасил Лацио от изпадане, но в края на 1976 г. починал. По същото време Лучано Ре Чекони бил контузен и изпаднал в депресия. Шегите му секнали, а единствената радост било семейството му – съпругата Чезарина и двете им деца. Във фаталния 18 януари 1977 г. докторът на Лацио зарадвал футболиста с новината, че вече е здрав и от следващия ден може да се включи в тренировките. Най-после Ре Чекони можел да се усмихне. Вечерта излязъл със съотборника си Пиетро Гедина и бизнесмена Джорджо Фратичоли да отпразнуват новината. Фратичоли помолил приятелите си да минат през бижутерския магазин, където той трябвало да изпълни някаква поръчка.

Ре Чекони се усмихнал, казал „Няма проблем, ще отнеме само минута“ и влязъл наперено през вратата… 70-те години били труден и кървав период в Италия, период на сблъсъци и престрелки. Червените бригади упражнявали терор срещу полицията и чиновниците, десните воювали с левите, дори в Рим били чести случаите на грабежи и изстрели по улиците. Собственикът на магазина Бруно Табочини бил с опънати нерви, след като вече два пъти бил предавал обирджии на полицията. Години по-късно разследване на сина на Ре Чекони – Стефано, и няколко журналисти заключило, че даже не било нужно Лучано да се провикне, че прави обир.

Тримата влезли мъже с вдигнати яки и предизвикателни пози били достатъчна причина да посегнеш към пистолета. Табочини нямало как да осъзнае, че това е опит за шега. Съдът в крайна сметка решил, че собственикът е стрелял при самоотбрана и го освободил. На погребението на Лучано Ре Чекони се стекли хиляди фенове на Лацио, питащи се как е възможно любимецът им да бъде застигнат от толкова нелепа смърт. Но просто в онзи период на напрежение и отровна атмосфера във Вечния град, дори една неумела шега можела да ти коства живота.

 
 
Коментарите са изключени

Жестокостите на евгеника

Терминът идва от гръцкото „eugenes“, което означава „добре роден“ – затова не е изненада, че евгениката се стреми да създаде по-добра човешка раса като целенасочено подбира предпочитаните черти и елиминира лошите, както се прави при развъждане на животни. През годините евгениката има редица привърженици – от едни от най-големите и възхитени мислители в света до, както знаем, едни от най-лошите хора в историята.

Plato i sin akademi, av Carl Johan Wahlbom (ur Svenska Familj-Journalen)

Платон с учениците си

Евгениката е стара, колкото Платон (въпреки че не я е наричал така) и в „Държавата“ той твърди, че именно държавата трябва да контролира възпроизвеждането на своите управници:

Доброто трябва да бъде сдвоено с добро, а лошото с лошо, а потомството на единия трябва да се отглежда, а на другия да се унищожава; по този начин стадото ще бъде запазено в първокачествено състояние.

Въпреки че възгледите му се посмиряват с възрастта, дори към края на живота си той все още смята, че браковете на управляващата класа трябва да се провеждат „под надзора на съвет на матрони, назначен от магистратите“.

И все пак гледната му точка беше по-хуманна, от обичайната практика за поддържане на населението в бойна форма в Спарта, в която децата, негодни за военна служба, се хвърляха в пропаст.

Francis Galton 1850s

Франсис Галтън

Идеята за подбор тип „оцеляват най-силните“ става много популярен в средата и края на 19 век благодарение на работата на Чарлз Дарвин „Произход на видовете“ (1859 г.). Въз основа на това неговият братовчед Франсис Галтън, също известен учен, който създава първата метеорологична карта, проявява интерес към целенасочения подбор на конкретни човешки черти и въвежда термина „евгеника“.

Само с най-добрите намерения (и затваряйки очите си за нежелани последствия), Галтън обясни своята философия и цел:

Накланяне средното качество на нация ни към нейната по-добра част в днешния ден би направило общия тон на домашния, социалния и политическия живот по-висок. Расата ни като цяло ще бъде по-малко глупава, не толкова лекомислена, по-малко първосигнална и политически по-предвидлива…

През следващите 80 години интересът към евгениката нараства в САЩ и Европа. Разбира се, най-ужасната й реализация се случва в Германия през 30-те и 40-те години. Но не само нацистите я подкрепиха – Уинстън Чърчил и други видни фигури също са силни привърженици на евгениката.

Sir Winston S Churchill

Уинстън Чърчил

През 1933 г., в Германия влиза в сила Законът за предотвратяване на генетично болните потомства. В резултат на това са проведени около 400 000 принудителни стерилизации на хора, които са били с умствени увреждания, шизофренични, маниакално-депресивни, епилептични, глухи, слепи, с болест на Хънтингтън, с някакви тежки физически деформации или страдащи от алкохолизъм.

До 1935 г. Нюрнбергските и брачните закони за здравето разширяват програмата за евгеника и тя вече включва евреи като забраняват браковете им (и сексът) с неевреи. Като „мярка за безопасност“ преди двама души да сключат брак са се правили медицински прегледи, за да гарантира, че няма да има „расово замърсяване“.

От другата страна на океана, в САЩ, евгеника също става много популярна в началото на 20 век. До 1936 г. 31 от 48 щата са имали някакъв вид закон за евгеника или стерилизация.

За щастие законодателството не беше толкова крайно, колкото искаха някои по-върли защитници на евгениката, като неврологът Фостър Кенеди. Както той пише през 1942 г.: „Аз подкрепям евтаназията за онези безнадеждни хора, които не е трябвало никога да се раждат – грешките на природата.“

Всъщност Кенеди предложи, когато „дефектно дете“ навърши пет години, ако назначен медицински съвет определи, че:

Дефектният няма бъдеще или надежда за такова, тогава вярвам, че е милостиво и добре да се облекчи на дефектният – често измъчван и сгърчен, гротесков и абсурден, безполезен и безумен, и напълно нежелан – агонията от живота му.

Друг привърженик на евгениката, Хенри Лафлин от влиятелната лаборатория на Cold Spring Harbour, беше малко по-малко груб. Вместо от „убийства по милост“ (както ги наричаха), той предлага просто спиране на размножаване на „неадекватните“.

През 1927 г. Върховният съд на САЩ в делото Бък срещу Бел отсъжда стерилизация на „умствено немощна бяла жена“:

Съдът намира, че Кари Бък има вероятност да стане родител на социално неадекватно потомство и затова трябва да бъде полово стерилизирана. Така нейното благополучие, както и на обществото, ще бъдат насърчени. Подобно – за целия свят е по-добре, ако вместо да се чака, докато екзекутират изроденото потомство за някакво престъпление или то започне да гладува заради безсилието си, обществото може да попречи на тези, които явно са негодни, да продължат рода си.

След като общо над 60 000 души са били подложени на стерилизация в Съединените щати, законите се премахват в средата на 20 век. Но подобни закони можеха да се намерят из целия западен свят и там по същия начин започнаха да се премахват в отговор на крайностите, до които нацистите стигат в програмите си по евгеника.

Calvin Coolidge cph.3g10777 (cropped)

Калвин Кулидж

Както можете да си представите, расистите и ксенофобите използват евгенични принципи, за да напреднат идеологията си. С имена като фондация „Расово подобрение“ активистите в САЩ насърчават Конгреса да приеме Закона за имиграцията от 1924 г., който слага ограниченията на броя на имигрантите от „по-низшите“ раси като например от Южна Европа и Азия. Президентът, който подписва закона, Калвин Кулидж, веднъж каза по този въпрос: „Америка трябва да се запази американска… Биологичните закони показват, че хората се влошават, когато се смесват с други раси.“

Наскоро Северна Каролина създаде фонд за компенсация в размер на 10 милиона долара за жертви на насилствена стерилизация и изглежда, че щата Вирджиния е иска да направи нещо подобно. Независимо от това, евгениката не изчезва и всъщност през последните години тя се превърна в централна точка на дебат сред генетиците, етиците и активистите.

Съсредоточавайки се върху пренатални и преимплантационни диагнози, някои генетици заемат позиция в полза на т. нар. „нова евгеника“:

Поради напредъка в генетичния скрининг, ние сме в състояние да намалим разпространението на заболявания, причинени от единични генетични мутации, например сърповидно-клетъчна анемия, болест на Хънтингтън, синдром на Даун.

Много от привържениците на тази „нова евгеника“ смятат, че „хората, които носят ген като GSS (който предизвиква ужасно и смъртоносно невродегенеративно заболяване), имат морално задължение да използват предимплантационна диагноза – ако могат да си я позволят – за да пощадят следващото поколение“.

Тези срещу съвременната евгеника обаче сочат потенциалните проблеми на генетичното тестване:

Тъй като все повече хора възприемат генетичен скрининг, изборът да се използва може да стане по-труден за отказване. Щом стане възможно да се създадат „превъзходни“ качества при хората, единственият морален избор на родителите би бил да имат генетично по-добри деца.

Онези, които откажат, биха имали чувството, че пращат децата си в по-недостойна класа на обществото. Или както едно от тези „недостойни“ деца каза във филма „Гатака“, „никога няма да разбера каква сила накара майка ми, за сложи вярата си в ръцете на Бог, а не в ръцете на местния генетик.“

 
 
Коментарите са изключени