„Момичето, което си играеше с огъня“ от Стиг Ларшон (откъс)

| от |

knigaaaaaaaaaa

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СМЪКНА слънчевите си очила до върха на носа и примижа под шапката си с периферия. Видя как дамата от стая 32 излезе от страничния вход на хотела и отиде до един от шезлонгите на зелени и бели райета до басейна. Ходеше с поглед забит в земята и с олюляваща се походка.

Саландер я бе виждала преди само от разстояние. Предполагаше, че жената е на около 35 години, ала съдейки по външния й вид, можеше да е на всякаква възраст – от 25 до 50 години. Имаше кестенява, дълга до раменете коса, овално лице и женствено тяло като на моделите от каталог за дамско бельо. Носеше сандали, черни бикини и лилавеещи слънчеви очила. Бе американка и говореше на южен диалект. Имаше жълта шапка, която пусна на земята до шезлонга, преди да направи знак с ръка на бармана в бара на Елла Кармайкъл.

Лисбет Саландер остави книгата в скута си, отпи глътка кафе и посегна към кутията с цигари. След това извърна очи към хоризонта. От мястото й на терасата край басейна се виждаше късче от Карибско море между няколкото палми и рододендрони, растящи до оградата пред хотела. Навътре в морето се носеше платноходка, устремена на север, навярно към Санта Лусия или Доминика. А зад нея се очертаваха контурите на сив товарен кораб, запътил се на юг към Генуа или към някоя съседна страна. Лек бриз разхлаждаше предобедната мараня, ала Лисбет усети как една капка пот бавно се стече по челото й надолу към веждите. Не обичаше да се пържи на слънцето. Бе прекарала дните си тук главно на сянка, като седеше почти непрекъснато под шатрата. Въпреки това беше черна като негър. Носеше кафяви шорти и черен потник. Слушаше странните тонове на стийл дръма, долитащи от тонколоните на бара. Никога не се бе интересувала особено от музика и не можеше да направи разлика между Свеннгварш и Ник Кейв, ала тринидадският музикален инструмент я очароваше. Струваше й се нереално, че някой може да свири на варел и на всичкото отгоре да изтръгва от него звуци, които нямат равни на себе си. За нея тоновете бяха магически.

Изведнъж усети раздразнение и отново погледна жената, която току-що бе получила стъклена чаша с напитка с цвят на портокал. Това не беше проблем на Лисбет Саландер. Тя обаче просто не можеше да разбере защожената продължава да стои тук. В продължение на четири нощи, откакто двойката пристигна в хотела, Лисбет Саландер ставаше свидетел на разправии в съседната стая. Бе чувала плач, снишени разстроени гласове, а понякога и звук от шамари. Отговорният за това – Лисбет предполагаше, че е съпругът й, – беше четирийсетгодишен мъж с тъмна права коса, която, противно на съвременната мода, носеше сресана на път. Явно бе в Гренада по работа.

Лисбет Саландер нямаше абсолютно никаква представа в какво се изразяваше тя, ала мъжът всяка сутрин се обличаше делово, с вратовръзка и сако, пиеше чаша кафе в бара на хотела, след което вдигаше куфарчето си и вземаше такси. Връщаше се късно следобед, след което се къпеше в басейна в компанията на съпругата си. Обикновено вечеряха заедно и изглеждаха щастливо влюбени. Вярно, че жената изпиваше две-три чашки в повече, ала лекото ѝ опиянение не бе натрапчиво и не притесняваше околните. Разправиите в съседната стая започваха обикновено между 10 и 11 часа вечерта, точно когато Лисбет си лягаше и се зачиташе в книга за загадките на математиката. Жената не бе подлагана на груб тормоз. Доколкото Лисбет можеше да разбере през стената, двамата се караха продължително все за едно и също. Предната нощ не устоя на изкушението и излезе на балкона, за да чуе през отворената към терасата им врата за какво точно става въпрос. В продължение на повече от час съпругът бе ходил напред-назад из стаята, повтаряйки, че е гадняр, който не заслужава жена си. Не спираше да твърди, че тя вероятно го смята за лицемерен. Жената всеки път го уверяваше, че това не е истина, и се опитваше да го успокои. Превъзбудата му обаче растеше, докато накрая не я бе хванал и разтърсил. Тогава тя явно се видя принудена да му даде отговора, който той искаше да чуе: „…Да, ти си лицемер“. Мъжът обаче прие насилствено изтръгнатото признание като оправдание да се нахвърли върху нея с укори за поведението и характера й. Нарече я курва. Ако някой посмееше да използва същата дума по отношение на Лисбет

Саландер, тя веднага щеше да предприеме съответните мерки. В този случай обаче това не беше неин проблем и й бе трудно да прецени дали трябва да се намеси. С почуда изслуша непрестанното му бръщолевене, което внезапно бе последвано от звук от шамар. Точно реши да излезе в коридора и да разбие вратата на съседите си, когато в стаята настана тишина. Докато сега наблюдаваше жената до басейна, забеляза единствено лека синина на едното й рамо и драскотина на бедрото. Нямаше набиващи се на очи контузии.

ДЕВЕТ МЕСЕЦА ПО-РАНО Лисбет бе прочела една статия в списание „Популярна наука“, забравено от някого на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Статията внезапно събуди у нея неизмерим интерес към така слабо познатата наука, наречена сферична астрономия. Тогава съвсем импулсивно посети книжарницата на университета в Рим и закупи няколко от най-важните трудове в тази област. За дауспее обаче да разбере принципите на сферичната астрономия, трябваше първо да се запознае с далеч по-заплетените загадки на математиката. По време на пътуванията си през последните месеци бе посетила различни университетски книжарници в търсене на още книги. Книгите обаче седяха най-вече в раницата й, а заниманията й бяха несистематични и без ясна цел до мига, в който влезе в една такава книжарница в Маями и закупи „Измерения на математиката“ от Л. С. Перно (Харвард, 1999).

Откри труда точно преди да замине за Флорида Кийс и да започне да обикаля островите в Карибския басейн. Вече бе посетила Гуадалупа (две денонощия в една ужасна дупка), Доминика (пет денонощия в приятна и лежерна обстановка), Барбадос (една вечер в американски хотел, където се бе почувствала ужасно нежелана) и Света Лусия (девет дни). Би останала там малко повече, ако не се бе спречкала с един местен задръстен член на младежка банда, който не излизаше от бара на затънтения й хотел. Накрая й причерня и го удари с тухла по главата, напусна хотела и взе ферибота за Сейнт Джордж, столицата на Гренада. Дори не бе чувала за тази страна, преди да се качи на кораба.

Пристигна в Гренада една ноемврийска сутрин в десет часа, посрещната от проливен тропически дъжд. Благодарение на пътеводителя „Карибийън Травълър“ бе разбрала, че Гренада е известна като Спайс Айлънд, острова на подправките, и е един от най-големите производители на индийско орехче в света. Островът имаше 120 000 обитатели, ала още около 200 000 гренадци живееха в САЩ, Канада или Англия, което свидетелстваше за състоянието на работния пазар в родината им. Островът бе хълмист, а по средата му имаше загаснал вулкан, Гранд Етанг.

В исторически план Гренада бе една от множеството маловажни британски колонии. През 1795 г. островът привлича вниманието на политическите кръгове, когато един получил свободата си бивш роб на име Джулиан Федон оглавява вдъхновено от Френската революция въстание, принудило британската корона да изпрати на острова войски, които съсичат, прострелват, обесват и измъчват огромен брой въстаници. Това, което разклаща колониалния режим, е фактът, че към въстанието на Федон се присъединява и група бели бедни заселници, които явно са тотално лишени от обноски и от разбирането за расова сегрегация. Въстанието е потушено, ала Федон не попада в плен. Успява да се скрие в планинския масив Гранд Етанг, където се превръща в местна легенда от величината на Робин Худ.

Около двеста години по-късно, през 1979, адвокатът Морис Бишъп слага началото на нова революция, която според пътеводителя е вдъхновена от „комунистическите диктатури в Куба и Никарагуа“. Лисбет Саландер обаче си изгради съвсем друга представа за нея след срещата си с Филип Кембъл, лекар, библиотекар и баптистки свещеник, в чиято странноприемница отседна първите дни. Цялата история можеше да бъде сведена до следното – Бишъп е бил изключително популярен сред народа водач, успял да свали от власт един луд диктатор, който освен всичко друго бил и маниак на тема НЛО и похарчил част от и без това ограничения бюджет на страната в преследване на летящи чинии. Бишъп пледирал за икономическа демокрация и въвел първия в страната закон за равноправието между половете, преди да бъде убит през 1983 година.

След масовото убийство на 120 човека, сред които министърът на външните работи, министърът за правата на жените и няколко важни профсъюзни лидери, войските на САЩ навлезли в страната и въвели демокрация. Това предизвикало скок на безработицата от около шест на почти петдесет процента, а търговията с кокаин отново се превърнала в основен източник на доходи. Филип Кембъл прочете информацията в пътеводителя на Лисбет Саландер, поклати глава и й даде ценни съвети от кои лица и квартали да стои настрана след падането на нощта.

По отношение на Лисбет Саландер тези съвети бяха напразни. Във всеки случай тя успя да избегне каквото и да било познанство с престъпния свят на Гренада, тъй като се влюби в Гранд Ансе Бийч, разположен непосредствено след Сейнт Джордж в южна посока. Това бе километричен, рядко заселен плаж, където можеше да се разхожда в продължение на часове, без да среща други хора и да й се налага да разговаря с когото и да било. Настани се в „Кийс“, един от малкото американски хотели край Гранд Ансе. Живееше тук вече седем седмици, през които не правеше почти нищо друго, освен да се разхожда по плажа, да похапва от местните плодове, които страшно напомняха шведските вишни и които тя обожаваше. Сезонът още не бе започнал, така че две трети от стаите в хотела бяха празни. Единственият проблем бе тихият терор от съседната стая, който нарушаваше спокойствието й и откъслечните й занимания по математика.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ натисна с пръст звънеца на апартамента на Лисбет Саландер на улица Лундагатан. Не очакваше да му отвори, ала си бе изградил навика да минава покрай жилището й веднъж-дваж месечно, за да види дали нещо се е променило. Когато вдигна капака на отвора за поща във вратата, видя купчината рекламни материали. Бе малко след десет вечерта и следователно прекалено тъмно, за да може да прецени колко е нараснала тя от последния път.

Остана за малко на стълбището, изпълнен с колебание, след което се обърна и си тръгна разочарован. Прибра се пеша в апартамента си на улица Белмнасгатан, без да бърза особено. Сложи да вари кафе и прегледа вечерните вестници, докато вървеше късната новинарска емисия. Бе в мрачно настроение. Чудеше се къде ли може да е Лисбет Саландер. Усещаше леко притеснение и за хиляден път си задаваше въпроса какво всъщност се бе случило.

По Коледа бе поканил Лисбет в хижата си в Сандхамн. Там двамата излизаха на дълги разходки, по време на които спокойно обсъждаха отзвука от драматичните събития от изминалата година, в които и те самите бяха участници. Преживяванията си от този период Микаел впоследствие определяше като един вид житейска криза. Бе обвинен в клевета и прекара няколко месеца в затвора. Това срина професионалната му кариера на журналист и дори го принуди да напусне поста си на отговорен редактор на вестник „Милениум“ с подвита опашка. После всичко се промени – получи предложение да напише биографията на индустриалеца Хенрик Вангер, което за него бе един вид добре платена терапия. Тази му задача обаче внезапно се превърна в отчаян лов на хитър неизвестен сериен убиец.

Именно този лов го бе срещнал с Лисбет Саландер. Микаел докосна леко малкия белег, който примката бе оставила под лявото му ухо. Лисбет не само му помогна да залови убиеца, а и буквално му спаси живота. Тя многократно го бе изненадвала със странните си способности – фотографска памет и феноменални компютърни умения. Микаел Блумквист се смяташе за компютърно грамотен, ала Лисбет Саландер се оказа дяволски добра. Постепенно бе осъзнал, че тя е хакер от световна класа. И същинска легенда в екслузивния международен клуб, който се занимаваше с компютърни престъпления. Там я знаеха единствено под псевдонима Wasp.

 
 

Най-издръжливите на студ хора

| от chr.bg |

Учени от Лондонския университетски колеж изясниха, че жителите на Северна Европа притежават особен ген, който защитава организма от хипотермия, и позволява на норвежци, шведи, финландци и други жители на региона да понасят по-леко студените зими.

По данни на учените, генът TRPM8 се появил у хората преди около 25 000 години, когато климатът в Европа бил по-студен. Въпросният ген играе също роля на обезболяващо, като повишава прага на болката и дава възможност на притежателите му да се справят по-лесно със сериозни заболявания. TRPM8 е с роля на температурен маркер, който съобщава за преохлаждане на организма.

Учените отбелязват, че именно благодарение на този ген жителите на северните райони в Европа се чувстват по-добре и по-рядко боледуват в студовете в сравнение с другите хора.

Най-издръжливи на студовете са финландците – TRPM8 се съдържа в геномите на 88 на сто от жителите на страната.

 
 

Нови психотестове за шофьори: чудесно! Стига някой да ходеше на тях.

| от Георги Развигоров |

Чудесно е! Държавата се бори с агресията по пътищата! Взимат се мерки! По телевизията има репортажи! Говорят психолози! Има екшън!

Откакто е достатъчно да засечеш някой нервен шофьор, за да ти пръснат черепа в асфалта, държавните хора започнаха да вземат поетапни мерки, с които да регулират агресивните шофьори на пътя.

Забавното в тази новина е, че или идейните двигатели на тези нови правила са напълно изпушили, или говорим за брутален опит за замазване на очите на хората, точно в периода преди всички да се качат на автомагистрала „Тракия“ и да тръгнат към морето с надеждата да стигнат живи.

Публична тайна е, че срещу 130-150лв. всеки, който трябва да мине през психотест, за да продължи да шофира, може да се сдобие директно с картончето, което му е необходимо за пред КАТ. Самият психотест е с една идея по-евтин. Нали разбирате, трябва да си или екстремно съвестен гражданин, или тотален малоумник, за да отидеш доброволно да натискаш копчета и педали и да се държиш прилично пред отегчен психолог, само за няколко десетки лева разлика.

Сивият канал за минаване на психотест е толкова претъпкан, че не знам как изобщо лабораториите, които правят въпросните тестове се издържат.

Но това е само върхът на айсберга. Институцията КАТ, която следва да стои зад шофьорите и да ги наказва, когато е необходимо, но и да им върши работа, когато това също е необходимо, е един толкова болен и нефункциониращ орган, че освен че не работи добре, заразява и всичко около себе си.

Който не се е сблъсквал с КАТ за нещо по-ексцентрично от регистриране на нов автомобил или взимане на чисто нова книжка, той не знае за каква объркана и дефектясала система говорим.

Толкова сме свикнали, че на ул. Лъчезар Станчев 4 губим времето си, кисели до зли служители ни вдигат скандали, понякога колабираме и винаги ни блъска гневен човекопоток, че сме го приели за нормално.

От около месец текат някакви крайни срокове за подаване на удостоверения за таксиметровите шофьори в София. Също от толкова време машината, която раздава номерца в КАТ не работи. Логиката е желязна, нали разбирате? Има прекалено много хора, затова системата спира да работи, вместо да работи по-бързо и да се вземат някакви адекватни мерки. За всяко гише чакат по 70-80 човека, а около машината-Бог всеки ден се тълпи една малка войска от неразбрали, които чакат тя да пусне заветния номер. Но тя не пуска.

Виси се от сутрин до вечер. Бременни припадат, деца пищят, бакшиши псуват, полицаи крещят. Сериозно. През последния месец в КАТ е като в преизподня.

Никой не може да свърши работата, за която е дошъл. И повярвайте, след цял ден в този котел на низки страсти, и най-хрисимият шофьор, обичайно кротък като кастриран бивол и вял като абитуриент след бал, ще се изнерви и ще засече някой. И то нарочно.

В същото време наистина имаме нужда от строг контрол по пътищата. Ще го потвърдят и шофьорите, и велосипедистите, и мотористите, и пешеходците. Но докато инвалидността на КАТ и корупцията при служителите на пътна полиция не се оправят, новите психотестове са само прах в очите и глътка мента, глог и валериан за обществото.

 
 

Най-добрите филми на „Кан“ 2018

| от chronicle.bg |

71-вото издание на най-бляскавия кинофестивал в развлекателната индустрия е в историята и е време да ви разкажем по няколко думи за победителите. Едно от най-хубавите неща на тазгодишното издание е ясното разграничаване на изкуството от политиката. Кейт Бланшет беше президент на журито и се справи с тази задача повече от добре. Фактите говорят достатъчно ясно. Няма #MeToo , нам Time’s Up … Кан си е Кан, и затова има този статут.

Въпреки силното присъствие на два филма на жени режисьори, журито присъди голямата награда на японския майстор Хирокадзу Корееда и неговата драма „Shoplifters„. Корееда е редовен участник в кинофестивала от 2001 г., когато първият му филм, „Distance“, става участник в конкурсната програма. „Златната палма“ от събота обаче е най-престижното му отличие досега, след Наградата на журито (Prix du Jury) през 2013 г. за „Like Father, Like Son“). „Shoplifters“ беше върхът на добре приетия списък от победители, които журито избра.

Освен Бланшет на диванчетата на журито застанаха режисьорите Ава Дюверней, Дени Вилньов, Андрей Звягинцев и Робер Гедигян, певицата Каджа Нин, актрисите Леа Сейду и Кристен Стюарт и актьорът Чанг Чен.

„Мисля, че светът е много политически настроен и медиите бързо превръщат чисто човешки проблеми в политически. А ние направихме пакт помежду си, че ще оценяваме всеки филм единствено по неговите художествени качества. Наистина се опитахме да премахнем политическите окраски от избора си и да изберем филми, които ни докоснаха и останаха вътре в нас.“ казва Бланшет след церемонията, цитирана от Telegraph.

Наградата „Гран При“ отиде при Спайк Лий и неговата сатира „BlacKkKlansman“, а „Наградата на журито“ (неофициалното трето място) получи Надин Лабаки и нейната възхвалявана от критиците драма „Capharnaum“ – история за 12-годишно момче, което се бори за живота си по улиците на Бейрут. Мнозина предричаха, че Лабаки ще вземе „Златна палма“.  Нейната побратима

Актьорските награди взеха Марчело Фонте (Италия) за изпълнението си в „Dogman“ на Матео Гароне и Самал Еслямова (Казахстан) за „My Little One“ на Сергей Дворцевой. За най-добър режисьор беше определен Павел Павликовски от Полша за черно-белия си романс „Cold War„.

Наградата за сценарии тази година е разделена между две заглавия – сюрреалистичната драма „Happy as Lazzaro“ и „3 Faces“ – режисьор на последния е иранецът Джафар Панахи, на когото му е забранено да напуска страната си от 2010 г.

Специално внимание журито тази година отдели на ветеранът в киното, френският новатор Жан-Люк Годар и неговия експериментален филм „Le livre d’image“. Тази година Годар беше награден със специална „Златна палма“. 87-годишният режисьор никога не е печелил „Златна палма“, въпреки че е бил номиниран девет пъти за престижното отличие.

„Златна камера“ за най-добър режисьорски дебют отиде при Лукас Донт и неговия филм „Girl“ – история за баща и неговата 15-годишна транссексуална дъщеря, която мечтае да бъде примабалерина. Главният актьор Виктор Полстър пък спечели актьорската награда в секцията с филми „Un Certain Regard“.

Това накратко е равносметката от 71-вия кинофестивал в Кан. В галерията горе можете да видите подбрани кадри от филмите, които озариха екраните в Южна Франция от 8 до 19 май.

 
 

Вече няма „Мтел“, има „А1″

| от chronicle.bg |

„Mтeл“ ocтaнa в иcтopиятa. Пъpвият GЅМ oпepaтop в Бългapия занапред ще се нарича „А1″. Това име избра мeждyнapoднaтa гpyпa на Теlеkоm Аuѕtrіа, към кoятo пpинaдлeжи и нашият телеком.

Новината бе съобщена днес. Няма да има никакви затруднения за клиeнтитe – дoгoвopитe ocтaвaт вaлидни дo кpaйния им cpoк, нoмepaтa и ЅІМ кapтитe нямa дa бъдaт пpoмeняни, уверяват от „А1 България“.

B гpyпaтa нa „A1″ влизaт компании в още шecт дъpжaви – Aвcтpия (A1), Бeлapyc (vеlсоm), Xъpвaтия (Vірnеt), Cлoвeния (А1 Ѕlоvеnіа), Cъpбия (Vір mоbіlе) и Maкeдoния (оnе.Vір).

rptoz

Пpeз минaлaтa гoдинa стана ясно, че вcички в гpyпaтa нa Теlеkоm Аuѕtrіа щe пpeминaт към eдин бpaнд – „A1″.