„Момичето, което си играеше с огъня“ от Стиг Ларшон (откъс)

| от |

knigaaaaaaaaaa

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СМЪКНА слънчевите си очила до върха на носа и примижа под шапката си с периферия. Видя как дамата от стая 32 излезе от страничния вход на хотела и отиде до един от шезлонгите на зелени и бели райета до басейна. Ходеше с поглед забит в земята и с олюляваща се походка.

Саландер я бе виждала преди само от разстояние. Предполагаше, че жената е на около 35 години, ала съдейки по външния й вид, можеше да е на всякаква възраст – от 25 до 50 години. Имаше кестенява, дълга до раменете коса, овално лице и женствено тяло като на моделите от каталог за дамско бельо. Носеше сандали, черни бикини и лилавеещи слънчеви очила. Бе американка и говореше на южен диалект. Имаше жълта шапка, която пусна на земята до шезлонга, преди да направи знак с ръка на бармана в бара на Елла Кармайкъл.

Лисбет Саландер остави книгата в скута си, отпи глътка кафе и посегна към кутията с цигари. След това извърна очи към хоризонта. От мястото й на терасата край басейна се виждаше късче от Карибско море между няколкото палми и рододендрони, растящи до оградата пред хотела. Навътре в морето се носеше платноходка, устремена на север, навярно към Санта Лусия или Доминика. А зад нея се очертаваха контурите на сив товарен кораб, запътил се на юг към Генуа или към някоя съседна страна. Лек бриз разхлаждаше предобедната мараня, ала Лисбет усети как една капка пот бавно се стече по челото й надолу към веждите. Не обичаше да се пържи на слънцето. Бе прекарала дните си тук главно на сянка, като седеше почти непрекъснато под шатрата. Въпреки това беше черна като негър. Носеше кафяви шорти и черен потник. Слушаше странните тонове на стийл дръма, долитащи от тонколоните на бара. Никога не се бе интересувала особено от музика и не можеше да направи разлика между Свеннгварш и Ник Кейв, ала тринидадският музикален инструмент я очароваше. Струваше й се нереално, че някой може да свири на варел и на всичкото отгоре да изтръгва от него звуци, които нямат равни на себе си. За нея тоновете бяха магически.

Изведнъж усети раздразнение и отново погледна жената, която току-що бе получила стъклена чаша с напитка с цвят на портокал. Това не беше проблем на Лисбет Саландер. Тя обаче просто не можеше да разбере защожената продължава да стои тук. В продължение на четири нощи, откакто двойката пристигна в хотела, Лисбет Саландер ставаше свидетел на разправии в съседната стая. Бе чувала плач, снишени разстроени гласове, а понякога и звук от шамари. Отговорният за това – Лисбет предполагаше, че е съпругът й, – беше четирийсетгодишен мъж с тъмна права коса, която, противно на съвременната мода, носеше сресана на път. Явно бе в Гренада по работа.

Лисбет Саландер нямаше абсолютно никаква представа в какво се изразяваше тя, ала мъжът всяка сутрин се обличаше делово, с вратовръзка и сако, пиеше чаша кафе в бара на хотела, след което вдигаше куфарчето си и вземаше такси. Връщаше се късно следобед, след което се къпеше в басейна в компанията на съпругата си. Обикновено вечеряха заедно и изглеждаха щастливо влюбени. Вярно, че жената изпиваше две-три чашки в повече, ала лекото ѝ опиянение не бе натрапчиво и не притесняваше околните. Разправиите в съседната стая започваха обикновено между 10 и 11 часа вечерта, точно когато Лисбет си лягаше и се зачиташе в книга за загадките на математиката. Жената не бе подлагана на груб тормоз. Доколкото Лисбет можеше да разбере през стената, двамата се караха продължително все за едно и също. Предната нощ не устоя на изкушението и излезе на балкона, за да чуе през отворената към терасата им врата за какво точно става въпрос. В продължение на повече от час съпругът бе ходил напред-назад из стаята, повтаряйки, че е гадняр, който не заслужава жена си. Не спираше да твърди, че тя вероятно го смята за лицемерен. Жената всеки път го уверяваше, че това не е истина, и се опитваше да го успокои. Превъзбудата му обаче растеше, докато накрая не я бе хванал и разтърсил. Тогава тя явно се видя принудена да му даде отговора, който той искаше да чуе: „…Да, ти си лицемер“. Мъжът обаче прие насилствено изтръгнатото признание като оправдание да се нахвърли върху нея с укори за поведението и характера й. Нарече я курва. Ако някой посмееше да използва същата дума по отношение на Лисбет

Саландер, тя веднага щеше да предприеме съответните мерки. В този случай обаче това не беше неин проблем и й бе трудно да прецени дали трябва да се намеси. С почуда изслуша непрестанното му бръщолевене, което внезапно бе последвано от звук от шамар. Точно реши да излезе в коридора и да разбие вратата на съседите си, когато в стаята настана тишина. Докато сега наблюдаваше жената до басейна, забеляза единствено лека синина на едното й рамо и драскотина на бедрото. Нямаше набиващи се на очи контузии.

ДЕВЕТ МЕСЕЦА ПО-РАНО Лисбет бе прочела една статия в списание „Популярна наука“, забравено от някого на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Статията внезапно събуди у нея неизмерим интерес към така слабо познатата наука, наречена сферична астрономия. Тогава съвсем импулсивно посети книжарницата на университета в Рим и закупи няколко от най-важните трудове в тази област. За дауспее обаче да разбере принципите на сферичната астрономия, трябваше първо да се запознае с далеч по-заплетените загадки на математиката. По време на пътуванията си през последните месеци бе посетила различни университетски книжарници в търсене на още книги. Книгите обаче седяха най-вече в раницата й, а заниманията й бяха несистематични и без ясна цел до мига, в който влезе в една такава книжарница в Маями и закупи „Измерения на математиката“ от Л. С. Перно (Харвард, 1999).

Откри труда точно преди да замине за Флорида Кийс и да започне да обикаля островите в Карибския басейн. Вече бе посетила Гуадалупа (две денонощия в една ужасна дупка), Доминика (пет денонощия в приятна и лежерна обстановка), Барбадос (една вечер в американски хотел, където се бе почувствала ужасно нежелана) и Света Лусия (девет дни). Би останала там малко повече, ако не се бе спречкала с един местен задръстен член на младежка банда, който не излизаше от бара на затънтения й хотел. Накрая й причерня и го удари с тухла по главата, напусна хотела и взе ферибота за Сейнт Джордж, столицата на Гренада. Дори не бе чувала за тази страна, преди да се качи на кораба.

Пристигна в Гренада една ноемврийска сутрин в десет часа, посрещната от проливен тропически дъжд. Благодарение на пътеводителя „Карибийън Травълър“ бе разбрала, че Гренада е известна като Спайс Айлънд, острова на подправките, и е един от най-големите производители на индийско орехче в света. Островът имаше 120 000 обитатели, ала още около 200 000 гренадци живееха в САЩ, Канада или Англия, което свидетелстваше за състоянието на работния пазар в родината им. Островът бе хълмист, а по средата му имаше загаснал вулкан, Гранд Етанг.

В исторически план Гренада бе една от множеството маловажни британски колонии. През 1795 г. островът привлича вниманието на политическите кръгове, когато един получил свободата си бивш роб на име Джулиан Федон оглавява вдъхновено от Френската революция въстание, принудило британската корона да изпрати на острова войски, които съсичат, прострелват, обесват и измъчват огромен брой въстаници. Това, което разклаща колониалния режим, е фактът, че към въстанието на Федон се присъединява и група бели бедни заселници, които явно са тотално лишени от обноски и от разбирането за расова сегрегация. Въстанието е потушено, ала Федон не попада в плен. Успява да се скрие в планинския масив Гранд Етанг, където се превръща в местна легенда от величината на Робин Худ.

Около двеста години по-късно, през 1979, адвокатът Морис Бишъп слага началото на нова революция, която според пътеводителя е вдъхновена от „комунистическите диктатури в Куба и Никарагуа“. Лисбет Саландер обаче си изгради съвсем друга представа за нея след срещата си с Филип Кембъл, лекар, библиотекар и баптистки свещеник, в чиято странноприемница отседна първите дни. Цялата история можеше да бъде сведена до следното – Бишъп е бил изключително популярен сред народа водач, успял да свали от власт един луд диктатор, който освен всичко друго бил и маниак на тема НЛО и похарчил част от и без това ограничения бюджет на страната в преследване на летящи чинии. Бишъп пледирал за икономическа демокрация и въвел първия в страната закон за равноправието между половете, преди да бъде убит през 1983 година.

След масовото убийство на 120 човека, сред които министърът на външните работи, министърът за правата на жените и няколко важни профсъюзни лидери, войските на САЩ навлезли в страната и въвели демокрация. Това предизвикало скок на безработицата от около шест на почти петдесет процента, а търговията с кокаин отново се превърнала в основен източник на доходи. Филип Кембъл прочете информацията в пътеводителя на Лисбет Саландер, поклати глава и й даде ценни съвети от кои лица и квартали да стои настрана след падането на нощта.

По отношение на Лисбет Саландер тези съвети бяха напразни. Във всеки случай тя успя да избегне каквото и да било познанство с престъпния свят на Гренада, тъй като се влюби в Гранд Ансе Бийч, разположен непосредствено след Сейнт Джордж в южна посока. Това бе километричен, рядко заселен плаж, където можеше да се разхожда в продължение на часове, без да среща други хора и да й се налага да разговаря с когото и да било. Настани се в „Кийс“, един от малкото американски хотели край Гранд Ансе. Живееше тук вече седем седмици, през които не правеше почти нищо друго, освен да се разхожда по плажа, да похапва от местните плодове, които страшно напомняха шведските вишни и които тя обожаваше. Сезонът още не бе започнал, така че две трети от стаите в хотела бяха празни. Единственият проблем бе тихият терор от съседната стая, който нарушаваше спокойствието й и откъслечните й занимания по математика.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ натисна с пръст звънеца на апартамента на Лисбет Саландер на улица Лундагатан. Не очакваше да му отвори, ала си бе изградил навика да минава покрай жилището й веднъж-дваж месечно, за да види дали нещо се е променило. Когато вдигна капака на отвора за поща във вратата, видя купчината рекламни материали. Бе малко след десет вечерта и следователно прекалено тъмно, за да може да прецени колко е нараснала тя от последния път.

Остана за малко на стълбището, изпълнен с колебание, след което се обърна и си тръгна разочарован. Прибра се пеша в апартамента си на улица Белмнасгатан, без да бърза особено. Сложи да вари кафе и прегледа вечерните вестници, докато вървеше късната новинарска емисия. Бе в мрачно настроение. Чудеше се къде ли може да е Лисбет Саландер. Усещаше леко притеснение и за хиляден път си задаваше въпроса какво всъщност се бе случило.

По Коледа бе поканил Лисбет в хижата си в Сандхамн. Там двамата излизаха на дълги разходки, по време на които спокойно обсъждаха отзвука от драматичните събития от изминалата година, в които и те самите бяха участници. Преживяванията си от този период Микаел впоследствие определяше като един вид житейска криза. Бе обвинен в клевета и прекара няколко месеца в затвора. Това срина професионалната му кариера на журналист и дори го принуди да напусне поста си на отговорен редактор на вестник „Милениум“ с подвита опашка. После всичко се промени – получи предложение да напише биографията на индустриалеца Хенрик Вангер, което за него бе един вид добре платена терапия. Тази му задача обаче внезапно се превърна в отчаян лов на хитър неизвестен сериен убиец.

Именно този лов го бе срещнал с Лисбет Саландер. Микаел докосна леко малкия белег, който примката бе оставила под лявото му ухо. Лисбет не само му помогна да залови убиеца, а и буквално му спаси живота. Тя многократно го бе изненадвала със странните си способности – фотографска памет и феноменални компютърни умения. Микаел Блумквист се смяташе за компютърно грамотен, ала Лисбет Саландер се оказа дяволски добра. Постепенно бе осъзнал, че тя е хакер от световна класа. И същинска легенда в екслузивния международен клуб, който се занимаваше с компютърни престъпления. Там я знаеха единствено под псевдонима Wasp.

 
 

Сам Смит не харесва Майкъл Джексън… и това е непростимо?

| от chronicle.bg |

Майкъл Джексън може да има милиони фенове по света, но очевидно Сам Смит не е сред тях. И това, представете си, беше повод да бъде нападнат в последните дни…

Певецът и участник в „American Idol“ Адам Ламбърт публикува видео как той и Сам Смит си почиват на яхта. Чува се гласът на Смит, който казва, „Не харесвам Майкъл Джексън, но тази песен е добра“. В същото време песента на Джако „Human Nature“.

Реакцията на Смит бързо отекна в социалните мрежи. Видеото е изтрито от Instagram, но все още може да бъде намерено в Twitter.

 

Множество фенове на Джако отправиха остри критики към носителя на „Оскар“ Смит и неговото мнение. Сред тях е и певицата Стефани Милс, която твърди, че е излизала с Джексън.

„Не закачай МАЙКЪЛ ДЖАКСЪН, след като си мечтаеш да си продал толкова албуми, колкото него и да бъдеш Крал на попа, както него. Толкова съм уморена от вас, които изучавате нашата музика и артисти и твърдите, че не ги харесвате.“ пише Милс в профила си в Instagram.

Сам Смит е споменавал Уитни Хюстън и Марая Кери като изпълнители, които са му повлияли. Доколко обаче е „грешка“, че личният му вкус не отговаря на този на милиони хора по света, не се ангажираме да коментираме. Просто показваме поредното проявление на народния съд на социалните мрежи.

 
 

Романът „Отворени рани“ е красива кутия, пълна с бръснарски ножчета

| от Дилян Ценов |

„Понякога, като позволяваш на хората да ти правят разни неща, всъщност правиш тези неща на тях.“

Още от първите редове на дебютния роман на Джилиан Флин, „Отворени рани“ (издателство ЕРА), читателят разбира, че Камий Прийкър е жена, която не иска да среща в реалния живот. Освен ако не е същият изрод като нея. Тя не се впечатлява от история за майка, забравила децата си в затворено помещение за три дена, за да излезе да „смукне лула“. Това е битова драма. Тази нейна реакция е само ежедневно проявление на травми, които идват от далечното вече минало, преливащо от алкохол, леки наркотици, секс (във всевъзможни варианти) и обтегнати до краен предел семейни отношения. Но нека да е ясно, тя не може да бъде сложена в плоското и опростено понятие „жена с проблеми“. В света на Джилиан Флин няма етикети.

Камий е посредствен репортер в малък чикагски вестник, който отчаяно се нуждае от атрактивно съдържание. Когато главният редактор намира достатъчно интересен случай, неговото „паленце“ се оказва най-подходящият човек да го отрази.

Уинд Гап е малък град в щата Мисури, наблизо е река Мисисипи. Макар да се намира в Средния Запад от него лъха чист южняшки полъх. Архитектурата, нравите, хората – всичко напомня на отминалите и неосъществими южняшки идеали, които са донесли повече страдания, отколкото щастие. Уинд Гап е родното място на Камий Прийкър и завръщането й там е последното, което тя иска. Миналата година 9-годишната Ан Неш е намерена удушена с въже за пране в гората, а преди броени дни е изчезнала 10-годишната Натали Кийн. Репортерката трябва да разбере какво се случва в малкото градче и да се върне при редактора си с история. Задачата обаче е по-трудна от колкото изглежда, защото за да се върне с история, Камий трябва да преживее отново своята собствена. А това означава да се срещне с майка си, Адора Крелин, и нейния нов живот.

На пръв поглед романът на Флин („Не казвай сбогом“ (Gone Girl) и „Мрак“ (Dark Places)) е типичното лятно неангажиращо четиво. Главен женски персонаж, убийство в отдалечен малък град, тайни, вманиачена майка, лениви полицаи. Това, което издига „Отворени рани“ над лятното неангажиращо четиво е пътят, по който авторката минава през гореизброените задължителни за всяка кримка елементи. Да ни каже кой и как е извършил престъплението, е нейна последна цел.

Вместо това, тя поставя пред читателя редица въпроси, които излизат над обикновената битова драма в малко американско градче – Защо?, Къде?, Кога? Докога? Колко? Защо някои родители имат неконтролируемо желание да причиняват болка на собствените си деца? Къде можеш да избягаш от демоните от миналото? Кога се прекрачва границата, отвъд която поставяш самия себе си в опасност? Докога можеш да продължаваш по този начин? Колко дълбоки могат да бъдат вечно отворените рани?

Флин взима един банален „Who done it?” сюжет и го превръща в качествен психологически трилър, който развенчава сладникавата представя за женските персонажи в литературата и ги представя в друга светлина – отблъскваща, брутална, грозна.

Трите основни персонажа са Камий, нейната майка и полусестра й Ама. На повърхността Адора Крелин е абсолютното въплъщение на южняшката жена. Невероятно красива, изтънчена, от добро семейство, богобоязлива, ранима, с множество неосъществени идеали, разбити мечти, но приела геройски съдбата си. Подобно на Бланш Дюбоа от пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание“, товарът на Адора през годините натежава непосилно и днес склонността й да обгрижва 13-годишната Ама е добила унищожителни размери. На този фон заварваме самата Ама – преждевременно развита за крехката си възраст и гладна да опита всички преживявания, до които има достъп младата и разкрепостена жена. Тя е звездата в местното училище и тарторката на компанията. С антуража си от приятелки тя е най-отличаващото се и най-властното момиче в младежкия кръг на Уинд Гап. Вкъщи играе ролята на крехката порцеланова кукла на Адора, която връзва косата си с панделки и отдава цялото си внимание на куклената къща – умален модел на имението, в което семейство Крелин живее. Домът е обитаван и още един женски образ – този на починалата преди 14 години полусестра на Камий, Мериан. Всяка от жените (живите) е изкривена по свой начин, а историята постепенно показва как травмите при всяка една от тях са дело на предното поколение жени.

Едно от най-приятните неща в „Отворени рани“ е да проследяваш тънката нишка, която следват мислите на разказвача (в случая Камий). Джилиан Флин има ясната идея къде трябва да стигне разказът и пътят към финала, дълъг 300 страници, е отрупан с дребни символични детайли. Те задават не само атмосферата, в която се развива действието, но и рисуват разпадащия се външен свят на персонажите. Постоянството, с което Флин настоява над тях е една от най-силните части на романа.

„Отворени рани“ е подарък, който Флин прави на читателите. От този подарък разкриването на убийството е само панделката, с който е опакован. А кутията е пълна с бръснарски ножчета, водка, всякакви хапчета… и 56 човешки зъба. Не се колебайте да разопаковате този подарък… ще се изненадате, но е много вероятно някои от предметите вътре да са точно за вас.

212918_b

„Отворени рани“, американска („Sharp Objects, 2006)
Марин Загорчев – превод
Фиделия Косева – худ. оформление на корицата
Издателство ЕРА, София, 2018

 
 

Хоро на Седемте рилски езера? Това е само началото!

| от |

Най-голямото планинско хоро се изви днес край Бъбрека – петото от Седемте рилски езера. В него участваха над 400 танцьори, както и много граждани и с него ще кандидатстват за рекорд на Гинес. Ми много добре, но… защо да спираме дотук?

След като мозъците ни напуснаха държавата, ще трябва да крепим това БВП и бюджета с телата си! Най-голямото хоро в планина в историята на човешкия род вече е взет рекорд.

Имаме още няколко предложения за рекорди. С тях ще кандидатстваме по европейски програми и ще видим дали няма и някой лев в тая работа.

Прескачане на Дунава

Това е следващият и най-патриотичен рекорд! Събираме се най-отбраните мъже на родината в Русе, засилваме се хубаво и се опитваме да прескочим до Гюргево. Неуспелите се връщат по Дунав мост и пробват пак. Успелите да продължават нагоре по Германия, Великобритания, Испания…

Така ще продължим примера на Левски, който не е във всеотдаен труд в полза на другите в обществото, а е в скокове. То не може само с татуировки на Апостола, трябват и дела. И за да ни е максимална националната гордност, скачаме през Дунава а’ла Стефка Костадинова.

Варене на буркани в Марица

Събираме се в Пловдив и си носим чушкопеците. Kойто няма, да си купи от OLX или от сергиите отпред. Продават се и чушкопеци-магнитчета за хладилник, както и тениски с надпис „Аз съм много (чушко) печен“. По пладне всички палим чушкопеците и ги хвърляме в реката. Когато водата заври под тяхната мощ, слагаме бурканите и варим. Сварените буркани отиват за благотворителност към бедните студенти в столицата.

Игрите на глада

Събираме се на Националния стадион – трибуна и паметник на гордостта. Разделяме се на три отбора: мутри, жени и народ. Самите игри се състоят в това мутрите да бият жените, а народът да няма какво да яде. След като подобрим рекорда по най-дълго продължили 90-те години, всеки вади собственото си копие на Истанбулската конвенция и го пали. Или го изяжда. Или го сгъва на руло и допребива жена си. Доведете и децата!

 
 

Вим Вендерс: 7 страхотни филма на големия режисьор

| от chronicle.bg |

Вим Вендерс е един от еталоните за уникален режисьорски стил в киното. Филмите му отварят сетивата на зрителя и изострят чувствителността му и към най-дребните детайли. Роденият на днешната дата през 1945 г. режисьор е ключова фигура в Новото немско кино, номиниран е три пъти за „Оскар“, носител на „Златен лъв“ (Венеция), „Златна палма“ (Кан) и почетна „Златна мечка“ (Берлинале).

Вендерс започва като художник и според някои това допринася към склонността му към пейзажите, които виждаме почти навсякъде в кариерата му (например в „Солта на Земята“). Това, което го привлича най-много обаче, не са самите пейзажи, а хората, които ги запълват. Води го любопитството и търсенето на отговори за това как живеят хората, как страдат и се опитват да открият себе си. Тази мотивация го отвежда почти навсякъде на света, за да запамети завинаги на лента усещания, емоции и места, които в последствие променят начина, по който обикновения, но критичен зрител приема киното.

За масовата аудитория Вим Вендерс е познат с класики като „Париж, щата Тексас“ и „Крилете на желанието„. В изключително богатата си и разнообразна биография успява успешно да поддържа репутацията си  на аутсайдер, който умело работи както в голямото кино, така и в по-нишови проекти. Музиката винаги е ключ във филмите му, особено в документалните. Често присъстват артисти, на които самият той се възхищава – Пина Бауш, Себастиан Салгадо, Клуб Буена Виста.

Вендерс е майстор в редица жанрове. В биографията му има драми, документални филми, мистерии, криминални филми, любовни… има най-вече филми за житейския път и търсенето на Нещо. Днес този гигант навършва 73 години. По този повод можете да разгледате няколко негови филма, които можете да гледате отново.