„Момичето, което си играеше с огъня“ от Стиг Ларшон (откъс)

| от |

knigaaaaaaaaaa

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СМЪКНА слънчевите си очила до върха на носа и примижа под шапката си с периферия. Видя как дамата от стая 32 излезе от страничния вход на хотела и отиде до един от шезлонгите на зелени и бели райета до басейна. Ходеше с поглед забит в земята и с олюляваща се походка.

Саландер я бе виждала преди само от разстояние. Предполагаше, че жената е на около 35 години, ала съдейки по външния й вид, можеше да е на всякаква възраст – от 25 до 50 години. Имаше кестенява, дълга до раменете коса, овално лице и женствено тяло като на моделите от каталог за дамско бельо. Носеше сандали, черни бикини и лилавеещи слънчеви очила. Бе американка и говореше на южен диалект. Имаше жълта шапка, която пусна на земята до шезлонга, преди да направи знак с ръка на бармана в бара на Елла Кармайкъл.

Лисбет Саландер остави книгата в скута си, отпи глътка кафе и посегна към кутията с цигари. След това извърна очи към хоризонта. От мястото й на терасата край басейна се виждаше късче от Карибско море между няколкото палми и рододендрони, растящи до оградата пред хотела. Навътре в морето се носеше платноходка, устремена на север, навярно към Санта Лусия или Доминика. А зад нея се очертаваха контурите на сив товарен кораб, запътил се на юг към Генуа или към някоя съседна страна. Лек бриз разхлаждаше предобедната мараня, ала Лисбет усети как една капка пот бавно се стече по челото й надолу към веждите. Не обичаше да се пържи на слънцето. Бе прекарала дните си тук главно на сянка, като седеше почти непрекъснато под шатрата. Въпреки това беше черна като негър. Носеше кафяви шорти и черен потник. Слушаше странните тонове на стийл дръма, долитащи от тонколоните на бара. Никога не се бе интересувала особено от музика и не можеше да направи разлика между Свеннгварш и Ник Кейв, ала тринидадският музикален инструмент я очароваше. Струваше й се нереално, че някой може да свири на варел и на всичкото отгоре да изтръгва от него звуци, които нямат равни на себе си. За нея тоновете бяха магически.

Изведнъж усети раздразнение и отново погледна жената, която току-що бе получила стъклена чаша с напитка с цвят на портокал. Това не беше проблем на Лисбет Саландер. Тя обаче просто не можеше да разбере защожената продължава да стои тук. В продължение на четири нощи, откакто двойката пристигна в хотела, Лисбет Саландер ставаше свидетел на разправии в съседната стая. Бе чувала плач, снишени разстроени гласове, а понякога и звук от шамари. Отговорният за това – Лисбет предполагаше, че е съпругът й, – беше четирийсетгодишен мъж с тъмна права коса, която, противно на съвременната мода, носеше сресана на път. Явно бе в Гренада по работа.

Лисбет Саландер нямаше абсолютно никаква представа в какво се изразяваше тя, ала мъжът всяка сутрин се обличаше делово, с вратовръзка и сако, пиеше чаша кафе в бара на хотела, след което вдигаше куфарчето си и вземаше такси. Връщаше се късно следобед, след което се къпеше в басейна в компанията на съпругата си. Обикновено вечеряха заедно и изглеждаха щастливо влюбени. Вярно, че жената изпиваше две-три чашки в повече, ала лекото ѝ опиянение не бе натрапчиво и не притесняваше околните. Разправиите в съседната стая започваха обикновено между 10 и 11 часа вечерта, точно когато Лисбет си лягаше и се зачиташе в книга за загадките на математиката. Жената не бе подлагана на груб тормоз. Доколкото Лисбет можеше да разбере през стената, двамата се караха продължително все за едно и също. Предната нощ не устоя на изкушението и излезе на балкона, за да чуе през отворената към терасата им врата за какво точно става въпрос. В продължение на повече от час съпругът бе ходил напред-назад из стаята, повтаряйки, че е гадняр, който не заслужава жена си. Не спираше да твърди, че тя вероятно го смята за лицемерен. Жената всеки път го уверяваше, че това не е истина, и се опитваше да го успокои. Превъзбудата му обаче растеше, докато накрая не я бе хванал и разтърсил. Тогава тя явно се видя принудена да му даде отговора, който той искаше да чуе: „…Да, ти си лицемер“. Мъжът обаче прие насилствено изтръгнатото признание като оправдание да се нахвърли върху нея с укори за поведението и характера й. Нарече я курва. Ако някой посмееше да използва същата дума по отношение на Лисбет

Саландер, тя веднага щеше да предприеме съответните мерки. В този случай обаче това не беше неин проблем и й бе трудно да прецени дали трябва да се намеси. С почуда изслуша непрестанното му бръщолевене, което внезапно бе последвано от звук от шамар. Точно реши да излезе в коридора и да разбие вратата на съседите си, когато в стаята настана тишина. Докато сега наблюдаваше жената до басейна, забеляза единствено лека синина на едното й рамо и драскотина на бедрото. Нямаше набиващи се на очи контузии.

ДЕВЕТ МЕСЕЦА ПО-РАНО Лисбет бе прочела една статия в списание „Популярна наука“, забравено от някого на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Статията внезапно събуди у нея неизмерим интерес към така слабо познатата наука, наречена сферична астрономия. Тогава съвсем импулсивно посети книжарницата на университета в Рим и закупи няколко от най-важните трудове в тази област. За дауспее обаче да разбере принципите на сферичната астрономия, трябваше първо да се запознае с далеч по-заплетените загадки на математиката. По време на пътуванията си през последните месеци бе посетила различни университетски книжарници в търсене на още книги. Книгите обаче седяха най-вече в раницата й, а заниманията й бяха несистематични и без ясна цел до мига, в който влезе в една такава книжарница в Маями и закупи „Измерения на математиката“ от Л. С. Перно (Харвард, 1999).

Откри труда точно преди да замине за Флорида Кийс и да започне да обикаля островите в Карибския басейн. Вече бе посетила Гуадалупа (две денонощия в една ужасна дупка), Доминика (пет денонощия в приятна и лежерна обстановка), Барбадос (една вечер в американски хотел, където се бе почувствала ужасно нежелана) и Света Лусия (девет дни). Би останала там малко повече, ако не се бе спречкала с един местен задръстен член на младежка банда, който не излизаше от бара на затънтения й хотел. Накрая й причерня и го удари с тухла по главата, напусна хотела и взе ферибота за Сейнт Джордж, столицата на Гренада. Дори не бе чувала за тази страна, преди да се качи на кораба.

Пристигна в Гренада една ноемврийска сутрин в десет часа, посрещната от проливен тропически дъжд. Благодарение на пътеводителя „Карибийън Травълър“ бе разбрала, че Гренада е известна като Спайс Айлънд, острова на подправките, и е един от най-големите производители на индийско орехче в света. Островът имаше 120 000 обитатели, ала още около 200 000 гренадци живееха в САЩ, Канада или Англия, което свидетелстваше за състоянието на работния пазар в родината им. Островът бе хълмист, а по средата му имаше загаснал вулкан, Гранд Етанг.

В исторически план Гренада бе една от множеството маловажни британски колонии. През 1795 г. островът привлича вниманието на политическите кръгове, когато един получил свободата си бивш роб на име Джулиан Федон оглавява вдъхновено от Френската революция въстание, принудило британската корона да изпрати на острова войски, които съсичат, прострелват, обесват и измъчват огромен брой въстаници. Това, което разклаща колониалния режим, е фактът, че към въстанието на Федон се присъединява и група бели бедни заселници, които явно са тотално лишени от обноски и от разбирането за расова сегрегация. Въстанието е потушено, ала Федон не попада в плен. Успява да се скрие в планинския масив Гранд Етанг, където се превръща в местна легенда от величината на Робин Худ.

Около двеста години по-късно, през 1979, адвокатът Морис Бишъп слага началото на нова революция, която според пътеводителя е вдъхновена от „комунистическите диктатури в Куба и Никарагуа“. Лисбет Саландер обаче си изгради съвсем друга представа за нея след срещата си с Филип Кембъл, лекар, библиотекар и баптистки свещеник, в чиято странноприемница отседна първите дни. Цялата история можеше да бъде сведена до следното – Бишъп е бил изключително популярен сред народа водач, успял да свали от власт един луд диктатор, който освен всичко друго бил и маниак на тема НЛО и похарчил част от и без това ограничения бюджет на страната в преследване на летящи чинии. Бишъп пледирал за икономическа демокрация и въвел първия в страната закон за равноправието между половете, преди да бъде убит през 1983 година.

След масовото убийство на 120 човека, сред които министърът на външните работи, министърът за правата на жените и няколко важни профсъюзни лидери, войските на САЩ навлезли в страната и въвели демокрация. Това предизвикало скок на безработицата от около шест на почти петдесет процента, а търговията с кокаин отново се превърнала в основен източник на доходи. Филип Кембъл прочете информацията в пътеводителя на Лисбет Саландер, поклати глава и й даде ценни съвети от кои лица и квартали да стои настрана след падането на нощта.

По отношение на Лисбет Саландер тези съвети бяха напразни. Във всеки случай тя успя да избегне каквото и да било познанство с престъпния свят на Гренада, тъй като се влюби в Гранд Ансе Бийч, разположен непосредствено след Сейнт Джордж в южна посока. Това бе километричен, рядко заселен плаж, където можеше да се разхожда в продължение на часове, без да среща други хора и да й се налага да разговаря с когото и да било. Настани се в „Кийс“, един от малкото американски хотели край Гранд Ансе. Живееше тук вече седем седмици, през които не правеше почти нищо друго, освен да се разхожда по плажа, да похапва от местните плодове, които страшно напомняха шведските вишни и които тя обожаваше. Сезонът още не бе започнал, така че две трети от стаите в хотела бяха празни. Единственият проблем бе тихият терор от съседната стая, който нарушаваше спокойствието й и откъслечните й занимания по математика.

МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ натисна с пръст звънеца на апартамента на Лисбет Саландер на улица Лундагатан. Не очакваше да му отвори, ала си бе изградил навика да минава покрай жилището й веднъж-дваж месечно, за да види дали нещо се е променило. Когато вдигна капака на отвора за поща във вратата, видя купчината рекламни материали. Бе малко след десет вечерта и следователно прекалено тъмно, за да може да прецени колко е нараснала тя от последния път.

Остана за малко на стълбището, изпълнен с колебание, след което се обърна и си тръгна разочарован. Прибра се пеша в апартамента си на улица Белмнасгатан, без да бърза особено. Сложи да вари кафе и прегледа вечерните вестници, докато вървеше късната новинарска емисия. Бе в мрачно настроение. Чудеше се къде ли може да е Лисбет Саландер. Усещаше леко притеснение и за хиляден път си задаваше въпроса какво всъщност се бе случило.

По Коледа бе поканил Лисбет в хижата си в Сандхамн. Там двамата излизаха на дълги разходки, по време на които спокойно обсъждаха отзвука от драматичните събития от изминалата година, в които и те самите бяха участници. Преживяванията си от този период Микаел впоследствие определяше като един вид житейска криза. Бе обвинен в клевета и прекара няколко месеца в затвора. Това срина професионалната му кариера на журналист и дори го принуди да напусне поста си на отговорен редактор на вестник „Милениум“ с подвита опашка. После всичко се промени – получи предложение да напише биографията на индустриалеца Хенрик Вангер, което за него бе един вид добре платена терапия. Тази му задача обаче внезапно се превърна в отчаян лов на хитър неизвестен сериен убиец.

Именно този лов го бе срещнал с Лисбет Саландер. Микаел докосна леко малкия белег, който примката бе оставила под лявото му ухо. Лисбет не само му помогна да залови убиеца, а и буквално му спаси живота. Тя многократно го бе изненадвала със странните си способности – фотографска памет и феноменални компютърни умения. Микаел Блумквист се смяташе за компютърно грамотен, ала Лисбет Саландер се оказа дяволски добра. Постепенно бе осъзнал, че тя е хакер от световна класа. И същинска легенда в екслузивния международен клуб, който се занимаваше с компютърни престъпления. Там я знаеха единствено под псевдонима Wasp.

 
 

Купете си шато във Франция за 60 долара

| от chronicle.bg |

Някога мечтали ли сте си да имате замък във френската провинция? А имате ли 58 долара?
Краудфъндинг кампания за реставриране на френското шато Ebaupinay в региона Дьо Севър в западна Франция предлага дялово притежание върху него срещу средства за възстановяването му. Инвеститорите ще имат думата в ремонтната дейност. Организатори са стартъпът Dartagnans.fr и асоциацията за реставриране Adopte un chateau.

Инвестицията ще ви превърне и в неофициален френски „лорд“.

„Хората също така ще могат да дойдат и да ни помогнат с работна ръка за работата по шатото, както се е правело едно време преди 500 години“, казва основателят на Dartagnans Ромен Делом

Последният проект на Dartagnans и Adopte un Chateau замъка Mothe-Chandeniers. „Mothe-Chandeniers е от 19 век, а Ebaupinay е от 14 и по това двата проекта се различават. Искаме да направим реставрацията изцяло по средновековни методи и с автентични материали“, пояснява Делом.

Mothe_chandeniers1

Относно замъка Mothe-Chandeniers: през декември 2017 година 27,910 човека от 115 страни участват в спасяването му. Официално документите се подписват през март 2018 година и мнозина от дарителите идват да помагат. По думи на Делом: „Хубавото беше с Mothe-Chandeniers, че успяхме да направим всичко, което обещахме на хората“

Ebaupinay – името означава „бял трън“ – е построен през 14-15 век в готически стил с разрешение на френския крал Чарлз VII. Официално става исторически паметник през 1898 година. Той има 4 кули, които са в голямата си част здрави, въпреки пожара през 18 век при Френската революция.

Общия напън е да се сменят дървениите и да се оправят камъните, където може, да се направят ковачници, конюшни, средновековни кръчми и хостел. Ако останат средства, може и зона за битки.

Когато проектът бъде завършен, очакват се около 50-60 000 посетители на година.

Във Франция има около 600 замъка в непосредствена опасност. Това означава, че ако не им се помогне в следващите месеци или години, ще изчезнат завинаги.

Концепцията за обществено финансиране на подобни реставрации срещу дял от собствеността може да се прилага навсякъде по света. Страни като Италия, Испания и Великобритания имат същия проблем.

 
 

П. Г. Удхаус: „Човек не се смее много, когато е сам.“

| от chronicle.bg |

Никой никога не е сбъркал с четенето на сър Пелъм Гренвил Удхаус.

Английският писател хуморист в продължение на 70 години пише едни от най-остроумните и забавни романи на английската литература. 40 години след смъртта си, продължава да бъде четен и обичан.

Роден е на днешната дата в Англия през 1881 г. в семейство от висшата класа. По-голямата част от зрелия си живот прекарва във Франция и САЩ, но винаги основни персонажи в книгите му са членове на висшето английско общество от преди Световните войни.

Забавният англичанин е татко на чудесните персонажи Джийвс и Устър, в чийто обувки може да гледате Хю Лори и Стивън Фрай на екран, както и на безброй шеги с английските обноски и нрави.

Българският е чел и чете редица негови книги, сред които „Нещо свежо в Бландингс“, „Стрихнин в супата“, „Горе главата, Джийвс“… А днес, ние предлагаме няколко цитата на един от най-добрите хумористи на миналия век.

pg-wodehouse-01

„Най-лошото на гнева е, че те вкарва в потресаващи прояви на безразсъдство и после хладнокръвно те зарязва да се оправяш както можеш.“

„Знаете ли, колкото повече живея, толкова повече разбирам, че големият номер в живота е да си достатъчно убеден какво точно искаш и да не се оставяш да те разколебаят разни хора, които си мислят, че знаят повече от теб.“

„Това е животът – постоянна поредица от неразбирателства и прибързани действия.“

„Винаги съветвам хората, никога да не дават съвети.“

114120469-594x594

„Всичко забавно в живота е неморално, нелегално или те прави дебел.“

„Няма по-сигурна основа за добро приятелство, от еднакъв вкус за литература.“

„Има едно единствено средство за борба с белите коси. Било е измислено от французите. Казва се гилотина.“

„Понякога просто сядам на пишещата машина и псувам.“

515383808-594x594

„Най-ужасната работа в писането е, че никога не можеш да си сигурен дали написаното си струва.“

„Човек не се смее много, когато е сам.“

„За да откриеш истинския характер на един човек, поиграй голф с него.“

„В разговорите съм като играчка с часовников механизъм – трябва да бъда нагласен първо.“

2911212-594x594

„Никога не съм завиждал на друг писател. Такъв ненаситен читател съм, че винаги съм благодарен, когато си намеря нещо хубаво да чета.“

„И тя има мозък за двама, което е точно количество, което едно момиче трябва да притежава, за да се омъжи за теб.“

„Той беше точно толкова интелигентен, за да знае кога да си отвори устата, докато яде, но със сигурност не повече.“

„Ако има нещо, което не харесвам, е някой да ми споделя мъките си, когато аз искам да му споделя моите.“

 
 

Трейлър на The Aftermath: къде още ще гледаме Кийра Найтли?

| от chronicle.bg |

Докато гледаме как се представя Кийра Найтли в ‘“Колет“ (в програмата на CineLibri 2018), насочваме погледите си към следващия интересен проект на тази страхотна актриса.

Продуцентската компания Fox Searchlight пусна първия трейлър на филма „The Aftermath“ – драма, развиваща се в периода след Втората световна война, която разказва за любовния триъгълник между персонажите на Кийра Найтли, Александър Скарсгард и Джейсън Кларк.

Филмът е базиран на романа на уелския писател Ридиан Брук и е режисиран от Джеймс Кент. Сценарият е на Джо Шрапнъл и Ана Уотърхаус, екипът зад „Race“ и „Frankie & Alice“.

Ето какво гласи официалният синопсис: „В следвоенна Германия през 1946 г. Рейчъл Морган (Найтли) пристига насред руините в Хамбург, за да се събере със съпруга си Луис (Кларк), британски полковник, отговорен за възстановяването на разрушения град. Когато се нанасят в новия си дом, Рейчъл е поразена от решението на съпруга си: да делят къщата с предишните й собственици – немски вдовец (Скарсгард) и травмираната му дъщеря. В тази нажежена атмосфера емпатията и скръбта отстъпват място на страстта и предателството.

Очакваната премиера на филма е за края на април 2019 г. Сега спираме с приказките и ви оставяме в компанията на прекрасната Кийра и нейната приятна мъжка компания.

 
 

Ницше, който дейно участва в убийството на Бог

| от chr.bg |

Фридрих Вилхелм Ницше е роден на 15 октомври 1844 година в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Кръстен е на крал Фридрих Вилхелм IV, който навършва 49 години в деня на неговото раждане, но по-късно се отказва от средното си име.

През 1865 година Фридрих Ницше се запознава в дълбочина с работите на Артур Шопенхауер, а през следващата година прочита „История на материализма“ на Фридрих Алберт Ланге. И двамата, най-вече Шопенхауер, оказват значително влияние върху развитието на философските му възгледи. С публикацията си през 1878 г. на „Човешко, твърде човешко“ (книга с афоризми на теми вариращи от метафизиката до моралността и от религията до половете) реакцията на Ницше срещу песимистичната философия на Вагнер и Шопенхауер става очевидна, както и влиянието на „Мисъл и реалност“ на Африкан Спир.

Понеже болестта му го кара да намери по-благоприятен климат за здравето си, Ницше пътува често и живее до 1889 г. като независим автор в различни градове. Той прекарва много лета в Силс Мария, близо до Санкт Мориц в Швейцария и много зими в италианските градове Генуа, Рапало, Торино и френския град Ница. През 1881 г., когато Франция окупира Тунис, той планира пътуване до Тунис за да види Европа отвън, но по-късно се отказва от тази идея. Ницше от време на време се връща в Наумбург за да види семейството си. През това време той има повтарящи се периоди на конфликт и помирение със сестра си. Той живее от пенсията си в Базел.

На 3 януари 1889 г. Ницше преживява психически срив. Двама полицаи го приближават, след като нарушава обществения ред по улиците на Торино. Какво се е случило остава неизвестно, но често разказвана история твърди, че Ницше вижда удрянето с камшик на кон, притичва до него, прегръща врата му, за да го защити и се срива на земята.

През следващите няколко дни Ницше изпраща кратки писма до няколко стари приятели (включително Косима Вагнер и Якоб Буркхарт). На бившия си колега Буркхарт Ницше пише: „Накарах Каяфа да бъде поставен в окови. През последната година бях разпънат на кръст от германските лекари. Вилхелм, Бисмарк и всички антисемити бяха премахнати“. Освен това той нарежда германския император да отиде до Рим, за да бъде застрелян и призовава европейските сили да предприемат военни мерки срещу Германия.