shareit

Момичетата, които Слендърмен накара да убиват

| от |

Пейтън си измислила прякора „Бела“, когато тръгнала на училище. Моргън е най-добрата й приятелка от четвърти клас. И двете момичета обожават котки и игрите на въображението.

Моргън е обсебена от Хари Потър и докато обядват в училище, често си представят, че Волдемор е в същото кафе и ги преследва. Двете са вече в шести клас.

На 30 май 2014 година, петък, Моргън празнува рождения си ден. Планът е да има парти с преспиване. Ще бъдат три момичета – Моргън, Бела и тяхната нова приятелка Аниса, която живее в същия блок. Моргън и Аниса се запознават в училищения автобус.

В училище Аниса е аутсайдер, а Моргън –фантазьорката, която си измисля истории и живее в тях. Бела е най-социалната от трите. Съучениците й смятат, че е доста забавна.  Трите момичета не били сред най-популярните в училището. Една от майките на съучениците им ги определила като „момичета, които приличат на момчета”.

Истината е, че Бела, Моргън и Аниса не се и интересували от момчета, нито от музикални групи, нито пък от това да бъдат приети в популярния местен танцов ансамбъл на гимназията в Уокеша – Милуоки, доста мрачно и политически консервативно място, въпреки позиционирането му в списъка с най-добрите места за живеене. Комплекът Сънсет Апартмънтс, където живеят Аниса и Моргън се състои от 72 жилища, оградени с дворове, затворени врати, малки завеси по прозорците и бозава фасада. Центърът на затворения комплекс е пуст, като покрай него минават товарни влакове и има велосипедистки бар. За децата няма достатъчно места, където да могат да се събират, така че се организират само когато трябва да спортуват заедно.

Но има едно място, наречено Skateland – затворено място за скейтбордисти с рампа, доста популярно за срещи в петък вечер. Има DJ, който пуска най-новите хитове от TOP 40, като част от интериора са модерните през 90-те години диско топки, които осветяват пода. Зелено-лилави пикник масички и лепкави следи от разлята Кока-кола са отличителните белези на заведението.

В онзи петък Моргън, Бела и Аниса отиват точно там, докарани с кола от бащата на Моргън – Мат, който останал с тях до 21.30 часа. Моргън иска да се прибере вкъщи в средата на вечерта. Предлага на гостите си да тъпеят пред лаптопите и после да се шмугнат в леглото – Аниса и Моргън една до друга, а Бела хоризонтално над главите им. По-късно Аниса си спомня, че Бела внезапно я ритнала в лицето и тя отвърнала.

На следващата сутрин на някоя от трите й хрумнала брилянтната идея да хапнат мюсли в Сили Пити и да се поровят в хаоса на тавана, което и направили. След това започнали въображаемите си игри с костюми – всяко момиче се облякло като любимия си аватар: Моргън като лейтенант Дейта от Стар Трек, Бела като принцеса в розово, а Аниса като „прости-трол” – герой, който си измислила, но според Моргън бил скучен. Имало понички и ягоди за закуска, след което Моргън попитала майка си дали могат да излязат и да играят навън.

Игра на криеница

Трите момичета тръгнали заедно към David Park- Бела вървяла отпред, а Моргън и Аниса изостанали. Точно тогава Моргън бръкнала от ляво в черно-бялата си карирана риза и показала това, което тайно взела от кухнята – тънък нож за рязане на зеленчуци и месо. Аниса казва, че той бил с черна дръжка и сив кант. Аниса и Моргън се погледнали косо. „Мислих си, мили Боже, това наистина се случва”, обяснява по-късно пред полицията Аниса. Моментът, който си е фантазирала през всички тези месеци най-накрая се превръща в реалност.

David Park е горист и зелен, обрасъл с висока трева с мащабите на малък жилищен блок. Има обществени тоалетни за мъже и жени в северната си част. Именно там Аниса и Моргън нападнали Бела. Докато се боричкали Моргън успяла да удържи Бела, а Аниса блъснала главата й в тухлената стена. В този момент Моргън се разколебала, започнала да крачи напред-назад и да си пее нещо. Тогава Аниса влязла в ролята на по-голяма сестра и изпратила Бела да си поиграе встрани, докато утеши Моргън. Започнала да я гали като че ли е котка, разказва самата тя. Аниса предложила да си поиграят на криеница между дърветата в отдалечения край на парка. Моргън вече се успокоила от ласките на Аниса и трите момичета се отправили натам.

Трудно разбираемо е решението на Бела да последва момичетата, въпреки че е била нападната от тях в тоалетната. Помислила си, че криеница в гората си е забавно преживяване (най-вероятно е сметнала, че нападението в тоалетната е част от техните игри на въображението – възможно е Аниса и Моргън също да са мислили, че всичко е само игра точно в този момент).

Заедно трите момичета стигнали до края на Big Bend Road, където асфалта свършва и започва черен път. Местността представлява нещо като гора от крайградски тип – с храсталаци и бурени. От другата страна, на по-малко от миля разстояние, се намира магазин на търговската верига Walmart и паркинг със заведения.

Играта на криеница започнала на случаен принцип. Първо Моргън брояла, докато Аниса и Бела се криели. Тогава Аниса се опитала отново да нападне Бела, но не могла да я удържи. Малко преди това Моргън й дала ножа, но тя отказала да го вземе, тъй като била гнуслива. Докато двете се разправяли коя да държи ножа, Бела се навела в мръсотията, за да си играе с цветя. „Няма да го направям докато не ми заповядаш!”, казала Моргън. Аниса направила около 5 крачки и спряла. „Сега, котенце”, изкомандвала тя. „Разгневи се неконтролируемо, полудей!” заповядала Аниса.

Аниса чула как Моргън казва на Бела: „Не се страхувай. Аз съм само едно малко котенце” , след което се нахвърлила върху приятелката си и я намушкала 19 пъти в ръцете и краката и стомаха, като успяла да засегне дробовете, панкреаса, а острието минало на милиметър от сърцето.

„Муш, муш, муш, муш”, нареждала Моргън.

„Не се усещаше нищо”, разказва Моргън по време на разпита си в полицията, правейки неясни, отпуснати движения, наподобяващи намушкване с лявата си ръка. „Беше като все едно намушкваш въздух.“

Бела крещяла през цялото време: „Мразя те! Вярвах ти!” Опитала да се изправи на крака и да тръгне. Олюлявала се и Аниса я хванала за ръката, отвеждайки я навътре в гората. Казала й да си полегне. Моргън се опитала да превърже раните на Бела с листом след което с Аниса избягали. Измили се от кръвта в тоалетната на магазин Walmart и напълнили бутилките си с вода. След това се помотали в Уокеша няколко часа, поплакали, попели, изнемогвали в жегата, след което били арестувани от полицията, докато седели в тревата близо до входа на магистралата.

„Къде е тялото на Бела сега?” попитала Аниса по-късно по обед, два часа и половина след като започнал разпита в полицията. Бела е оживяла, съобщила й любезно жената детектив. Според доклада на полицията, Бела успяла да изпълзи до пътя. Била открита от колоездач и отведена в болницата. Отнело известно време, докато анестезията подейства, за да може детето да разкаже на полицията какво се е случило. През по-голямата част от разпита Аниса плачела, но когато разбрала, че Бела е жива, следи от облекчение и спокойствие се появили по лицето й. „Ще мога ли да се върна в училище?” попитала тя. Откакто станала трети клас не била пропускала и ден от занятията.

Нападението на Слендърмен

През последната година случаят с нападението в Уокеша се прочу като „Нападението на Слендърмен” . Причината е, че по време на разпитите в полицията Аниса Вайър и Моргън Гейзър, които били на 12 години, казали, че са се опитали да убият Пейтън Лутнър, за да угодят на митичното интернет хорър създание Слендърмен – висок , слаб, костюмиран мъж без лице, който има пипала, излизащи от гърба му и ловува деца. Целта на двете момичета, по думите на Аниса, била да станат пълномощници и помагачи на измисления герой в убийствата – нещо като ритуал-кръщене или кърваво жертвоприношение. По тази логика, с убийството на Бела, Аниса и Моргън щели да получат защитата на Слендърмен. След това, разказват за плановете си те, щели да се преместят и да живеят при него в имението му в гората, превръщайки се някак си в мини-чудовища – по начина, по който хората, ухапани от вампири се превръщат във вампири.

Двете момичета получават обвинения за опит за убийство от първа степен – като възрастни, в съответствие със Уисконсинските закони – и са затворени за 14 месеца в поправителен дом за подрастващи във Вашингтон, на 30 мили от Уокеша. Адвокатите им се опитали да убедят съдиите, че момичетата трябва да бъдат съдени като подрастващи. Тезата им била разбита на пух и прах на 10 август, когато съдия Мишел Борън се позовала на особено тежкия характер на престъплението и постановила, че момичетата ще бъдат съдени като възрастни. Един от резултатите на това решение е, че така съдебните файлове на Аниса и Моргън ще останат отворени – по този начин адвокатите на момичетата няма да могат да отказват те да бъдат подложени на разпити и терапии, а разследващите ще имат достъп до досиетата им и видеозаписите от интервютата с психолози. Много момичета живеят в илюзорни светове, но материалите от разпитите на тези две тийнеджърки са направо спиращи дъха.

Слендърмен е един от измислените герои, който най-силно е завладял въображението на Аниса и Моргън. Но той далеч не е единственият. Всяко от момичетата имало различна обсесия с пантеон от въображаеми герои и тяхното приятелство се градяло именно на този момент – част от споделената любов към приказките за демони и свръхестествено зло. Моргън имала доста богата фантазия и дори водела собствен живот в нея. Волдемор и Снейп, злодеите от „Хари Потър“, били жизненоважни за нея. Волдемор тя наричала на галено „Волди” и гледала на него като на домашен любимец. Тя определяла Спок от вида Вулкан от „Стар Трек“ като свой наставник и учител как да потиска емоциите си – знак, че осъзнавала, че поведението й трябва да бъде контролирано. В групата в подкрепа на Моргън във Фейсбук на някои от снимките тя носи уши като тези на Спок. На друга носи черен суичър с човешки скелет. Любимите й модни аксесоари били чифт дантелени черни ръкавици без пръсти, които тя носила по времето на атаката и които, за нейно съжаление, забравила на мивката в Walmart, където отмила кръвта на Бела от ръцете си. Готическите, фантастични импусли на Моргън съществували успоредно със съвсем незабележимите интереси на едно 12-годишно момиче. Описът от спалнята на Моргън, направен по време на обиска след атаката, включва раница, в която разследващите открили 5 тома от поредица „Мъниците” – истории за малки хора с големи опашки, които обитават човешки къщи,  както и голям брой листи, изпълнени с порнографски текстове и рисунки – пениси, вагини и др.

Бела от своя страна често ходела на училище, облечена като котка. Майка на неин съученик твърди, че Бела рисувала мустаци по дланите на ръцете си; след атаката връстниците й искали да си нарисуват мустаци по бузите в знак на съпричастност, но училището забранило. Това, което връстниците на Бела не знаели било, че Моргън също обичала да си представя, че е котка – само че от хищнически тип. „Тя каза, че ще си нарисува мустаци, ако Слендърмен я приеме за асистент”, разказва пред полицията Аниса.

„Не се страхувай, аз съм само едно малко коте” , казвала често Моргън, това било нейна запазена марка. В реалния си живот, и Бела, и Моргън имали котки за домашен любимиец и ги боготворели.

Слендърмен и момичетата

слендер ман оригинал

Първото изображение на Слендърмен се появява онлайн през 2009 година и е вдъхновено от безкрайните интерпретации на феновете на ужасите. Аниса показала на Моргън Слендърмен през октромври 2013 година. По това време трите момичета били за първа година в средното училище. Аниса и Моргън били изолирани, а Бела – доста социална. В разпитите си Моргън казва, че Бела е единствената й приятелка от доста дълго време насам, определя я като доста „наивна”.

След като проверяват компютрите на момичетата, разследващите добиват повече яснота по случая. Оказва се, че в края на декември 2013 година и началото на януари Моргън планира да убие Бела заради Слендърмен. Предлага това на Аниса. „Не исках да го правя, но не исках да оставя и Моргън да свърши всичко сама”, казва Аниса в полицията. В разпита си пред разследващите, обаче, Моргън твръди, че идеята не е нейна. „По думите й изглеждаше, че е нужно да направим това и аз го извърших”, казвам Моргън. Версията на Аниса е обратната.

След атаката Моргън направила ужасяващо признание пред Аниса. Казала й, че е обещала на Слендърмен ако не убият Бела, той да се разправи със семействата им. Това станало в „телепатичен разговор“. Аниса рухнала. Започнала да плаче и да се моли да се обадят на майка й.

Странна отличничка

Учителите твърдят, че Моргън е странна, дори „страшничка”. В една от бележките, намерени в стаята й тя сама се определя като „психичен случай”. Откакто е задържана, тя е изучавана от много психоаналитици, които смятат, че  е психично болна и по-скоро шизофренична – изключително рядка диагноза за 12-годишно момиче. И въпреки че нито един от експертите по време на процеса не намира доказателство, че тя симулира, именно те са тези, които продължават да разглеждат театралния аспект на поведението й. Учителят на Моргън твърди, че тя понякога се опитва да привлича внимание по странни начини – лае като куче или лови насекоми и ги хвърля по съучениците си. В шести клас родителите разговаряли с майката на Моргън. Тя за кратко спира да ходи на училище. Но според училите поведението на Моргън в училище е по-скоро доброкачествено по странен начин, отколкото вредно. Интелигентстността й е над средното ниво. Оценките й отлични. Отзивчива е, любопитна и талантлива художничка. Понякога изглежда разсеяна, но домашните й винаги са готови навреме.

Judge enters not guilty pleas as girls in Slender Man trial stand mute

Психиатрите смятат, че Моргън може да нарани и други хора. „Ако Слендърмен ми каже да вляза в нечия къща и да наръгам някого, мисля, че бих го направила, казва Моргън. По време на разказите й си личи, че тя не иска да се освободи фантазията си за Слендърмен. „Беше странно. Нямам никакви угризения. Все още смятам,че трябваше да направя това”, казва Моргън пред детектива.

Моргън отпразнувала 13-я си рожден ден в затвора и по това време й гостувала социалния работник Дона Бенет. Точно година след атаката над Бела. През цялото време Моргън късала парченца от хляба и ги дробяла в супата си. Когато Бенет й пожелала „Честит рожден ден” Моргън я срязала с думите: „Не е голяма работа, просто още ден, с който се приближавам до смъртта”.

Депресирана и грижовна

Когато Моргън се запознава с Аниса в училищния автобус новата й приятелка все още е депресирана заради развода на родителите си. Докато Моргън изглежда вглъбена в собствените си странности, Аниса е по-скоро докачлива. Тя ударила съученик заради расистки епитет.

Judge enters not guilty pleas as girls in Slender Man trial stand mute

Аниса е видяла в Моргън по-скоро уязвимост и това й дало нова цел – да се грижи за нея. Когато едно момче се приближило до Моргън Аниса така силно го ощипала, че то се разплакало и избягало. По време на разпитите Аниса се тревожела за Моргън като майка. „Понякога е малко глуповата и забравя за какво говори в средата на изречението, казва и че чува гласове”, разказва пред полицията Аниса за Моргън.

Аниса е образцов затворник в специалното общежитие за подрастващи.

Жертвата

Септември, след инцидента, Бела се връща на училище. Справя се добре, социализира се, обича музиката и има много нови приятели, които понякога й гостуват с приспиване. Всяка седмица ходи със семейството си на терапия, но когато порасне, ще трябва да си направи пластични операции.

Фантазиите, които раняват

Възрастните смятат, че известно количество фантазиране е здравословно за децата, и дори полезно в определени моменти. Но ако границата с реалността се размие, то трябва да се търсят начини за справяне с това. Влизането във въображаеми роли може да предизвика регресия в детството. Фантазиите могат да хранят както творческите пориви, така и да са бягство от стреса.

Фантазирането също може да бъде епизодично чувство за контрол върху чуждата среда – това обаче може да има наркотичен ефект на пристрастяване. Изглежда че Аниса и Моргън са с единия крак в детството, фантазирайки че се превръщат в помощници на слаб, висок мъж, който ловува деца. Те искат да контролират, да притежават свръхестествена власт, което няма нищо общо с търсенето на независимост чрез въображението. Във възрастта между 8 и 12 години повечето деца могат да различават реалното от нереалното по същия начин, по който могат и възрастните, смятат психолозите.

Всъщност това, което отличава децата и юношите от възрастните, е контролът върху вътрешните гласове – контролът над емоционалните реакции, които идват като мощни проекции на въображението и узряват с годините. Този контрол е овладян около 25-годишнината на хората. Ето защо в душ сцената от трилъра „Психо” 50-годишният мъж ще завърши изплакването на косата си от пяната, а 16-годишният ще излезе със сапунисана глава, сърцебиене и вода, капеща върху подложката от банята, за да види какво се случва.

Усещането да си в плен на фантазията може да бъде съблазнително, успокояващо, но и хипнотизиращо. В този ред на мисли, приятелството между Аниса и Моргън е на базата на фантазното обсебване, на основата на общите мании и взиманото удовлетворение от въображаемата игра, което е едно забележително усилие на две отчуждени деца да си изградят собствен свят, по-вълнуващ от реалността. Това обаче е балон, който предлага вълнение, принадлежност към нещо несъществуващо, но и чувство за собствена власт и контрол.

anissa morgan

Проблемът е, че Моргън и Аниса не знаят, че живеят във фантастичен свят. В крайна сметка под натиска на възрастните те признаха, че правят разлика между фантазия и реалност. Проблемът е, че не могат да се измъкнат от фантазиите си. „Той не съществува”, казва на полицията Аниса, в деня, в който Бела е наръгана 19 пъти с нож. „Той е художествена творба”, признава и Моргън, която има по-трайна привързаност към приказката за Слендърмен и дори твърди, че той ги отвел до гората. Дори Моргън признава, че атаката срещу Бела е „вероятно погрешна”. „Честно казано, не знам защо направихме това”, признава пред разследващите Моргън.

Ако 12-годишните Аниса Вайър и Моргън Пейзър знаят, че Слендърмен е фантастичен герой, защо искат да убият приятелката си заради него?

 
 
Коментарите са изключени

Ужасяващите експерименти на Отряд 731 през Втората световна война

| от |

В зората на Втората световна война, въпреки че биологичните и химическите оръжия са били използвани и по-рано във военни действия, все още не се знае как точно действат върху човешкото тяло и съответно затова се появява група японски изследователи, известна като Отряд 731, която провеждат серия от неописуемо жестоки експерименти, тествайки границите на човешкото тяло, когато е подложено на най-различни тежки условия, отровни вещества и смъртоносни заболявания. Днес ще научим повече за тях.

Shiro-ishii

Командирът на „Отряд 731″ – генерал Широ Ишии.

Надграждайки върху пепелта (буквално) на предишни подобни програми, „Отделът за предотвратяване на епидемии и пречистване на водата към армията на Куантунг“ (за кратко Отряд 731) започва работа  през 1936 г. Има бази на различни места в Китай (окупирани от Япония по време на Втора китайско-японска война), включително при Пингфанг и Синкинг.

Изследователите експериментират върху, очевидно, всеки maruta (или „труп“, както те ги наричат), до когото могат да се доберат: китайци, руснаци, корейци, монголци, други югоизточноазиатци и дори няколко американски военнопленници. Издигайки науката до нови висоти, изследователите от Отряд 731 провеждат най-различни експерименти със своите трупове.

Жертвите са били умишлено заразявани със смъртоносни, заразни болести като бубонната чума, за да могат изследователите да научат как точно действат върху човешкото тяло. И тъй като се хората от отряда се страхували, че разлагането на тъканите, което започва веднага след като човек умре, може да им попречи на изследванията, те разсичат жертвите си, докато са все още живи. По същия начин, тъй като се притеснявали, че упойката също може да повлияе, на жертвите не се давала такава.

Учените искали да изучат и границите на човешкото тяло в екстремни условия и затова провеждат редица тестове върху ръцете и краката на жертвата си. Понякога крайниците им били замразявани и размразявани, за да се проучи как се развиват измръзванията и гангрената. На някои крайниците им били отрязвани и пришивани обратно от другата страна на тялото. В няколко експеримента, когато крайниците са били отстранявани, изследователите просто наблюдават загубата на кръв.

На много от жертви са били отстранявани всички или част от органите, а при някои дори органите са били откъсвани и след това отново зашивани по начини, които природата никога не е предвиждала. Проведени бяха също експерименти с високо налягане, излагане на токсини и химикали, изгаряне, вливане на кръв от животни и облъчване с рентгенови лъчи. Разбира се, тъй като целта на тези тестове беше да се определи доколко едно тяло може да издържи, експериментите продължаваха, докато тествания не умре.

Не е известно колко общо са жертвите на тези коравосърдечни тестове. Оценките на смъртните случаи в Пингфанг (наричан от някои „Източния Аушвиц“) варират от 3 000 до 12 000. Жертвите включват не само жени и мъже, но и малки деца и бебета.

Building on the site of the Harbin bioweapon facility of Unit 731 関東軍防疫給水部本部731部隊(石井部隊)日軍第731部隊旧址 PB121178a ボイラー楝跡

Останки от сграда, ползвана от Отряда

Един от плодовете на труда на Отряд 731 беше разработването на бомби, които могат да предадат антракс и бубонната чума. Те са тествани на различни места в Китай. Също така, бълхи, заразени от чумата, са хвърлени от самолети над Манджурия, както и над китайските градове Чангде и Нингбо. И още – езера и кладенци са заразени с коремен тиф, холера и дизентерия. Жертвите сред китайците се смята, че достигат около 200 000 души.

В края на 1944 г. и началото на 1945 г. японците пускат хиляди запалителни балони през Тихия океан с намерението да започнат горски пожари по западното крайбрежие на САЩ. За щастие само няколко от тях успяват да кацнат, което не причинява почти никакви щети (въпреки че шест души загиват, когато дете по невнимание задейства един от балоните). Често се спекулира, че тези балони са били, поне отчасти, опит за тестване дали може по подобен начин да се пращат заразени с чума плъхове и бълхи през Тихия океан до САЩ.

Балоните бяха отхвърлени като идея, но изкушението да се използва биологично оръжие – не. Всъщност, за да осуетят една американска офанзива в Сайпан на Марианските острови през 1944 г., японците зареждат подводница с различни биологични оръжия, които тя да пусне по време на битка. Подводницата обаче потъва преди плана да се осъществи докрай.

В края на войната учените от отряд 731 унищожават голяма част от доказателствата на програмата. Според сведенията обаче, някои от заразените тестови животни са били пуснати на свобода – смята се, че най-малко 30 000 души са загинали от чумата в района на Пингфанг в рамките на първите три години след войната.

Подобно на германските ракетни учени и инженери, които са участвали във военни и други правителствени програми в края на Втората световна война през операция „Кламер“, учените от Отряд 731 получават имунитет от съдебни преследвания, а техните зверства са покрити в замяна на достъп до откритията им.

 
 
Коментарите са изключени

Джейн Елиът и расисткият й експеримент с третокласници

| от |

На 4 април 1968 г. Джейн Елиът, бяла учителка на трети клас в Рисвил, щата Айова, включва телевизора си, за да научи повече за убийството на Мартин Лутър Кинг, и остава ужасена от това, което чува от белия репортер. С микрофон, насочен към един от лидерите на чернокожите, репортерът попита: „Когато нашият лидер (Джон Ф. Кенеди) беше убит преди няколко години, неговата вдовицата ни поддържаше обединени. Кой ще контролира вашите хора?“

EyesAmber1

Според самата Джейн в интервю за документалния филм „A Class Divided“ на Frontline, планът за уроците й за 5 април 1968 г. се променя в нощта на 4 април 1968 г., след като чува какво казва репортера. Тя заявява:

В деня, след като Мартин Лутър Кинг беше убит, един от учениците ми влезе в стаята и каза: „Снощи застреляха един крал, госпожо Елиът, защо го застреляха?“ Знаех още предната нощта, че беше време да се отнеса към това обстоятелство конкретно, а не само да говорим за него, защото бяхме обсъждали расизма още от първия учебен ден. Но за стрелбата по Мартин Лутър Кинг, който беше един от нашите герои на месеца през февруари, не можеше просто да се говори. Нямаше начин да обясня това на малките третокласници в Рисвил, Айова.

Докато слушах коментаторите по телевизията, които бяха бели, на 4 април, чувах неща от типа на „Кой ще обедини хората ви“, докато те интервюираха чернокожите лидери. „Какво ще правите? Кой ще контролира хора ви?“ Все едно ситуацията беше – тези хора бяха диви и някой ще трябва да се намеси и да ги контролира. Казаха неща като когато загубихме нашия лидер, вдовицата му ни помогна да се държим заедно. Кой ще ги държи заедно? А отношението им беше толкова арогантно и снизходително и толкова безбожно, че си мислех, че ако белите възрастни мъже реагират по този начин, какво ли ще направя третокласниците ми? Как ще реагират на такова нещо? Гладех шатрата – изучавахме индианската култура, правихме шатри всяка година. Първата година учениците щяха да направят шатрата от парчета плат, щяхме да ги зашием заедно. А на следващата година ще я украсим с индийски символи.

Гладeх шатрата от миналата година, подготвях я да бъде украсена на следващия ден. И се сетих за това, което бяхме направили с индианците. През тези 200, 300 години не сме постигнали голям напредък. И аз реших, че сега е моментът да ги науча на сийската индианска молитва, в която се казва: „О, велик дух, възпри ме да съдя човек, докато не съм ходил в мокасините му“. И спрямо урока, който щяхме да проведем утре, знаех, че децата ми ще ходят в чужди мокасини за един ден. Независимо дали им харесва или не, те ще трябва да ходят в чужди мокасини.

Реших в този момент, че е време да пробвам нещото с цвета на очите, за което съм мислила много, много пъти, но никога не съм прилагала. Затова на следващия ден въведох упражнението в класната си стая и разделих класа според цвета на очите им. И веднага създадоха микрокосмос на обществото ни.

Heterochromia plos

Тя първо пита третокласниците си дали смятат, че би им било интересно да преценяват хората по цвета на очите им и дали искат да пробват. Те се съгласяват с ентусиазъм и Джейн им каза, че тъй като тя самата е със сини очи, синеоките хора ще са над тези с кафявите очи. След това казва на класа си, че синеоките са по-добри и по-умни от хората с кафяви очи. Едно синеоко дете се опитва да защити баща си, който е с кафяви очи, като казва, че той не е глупав. Джейн отговаря като му напомня, че наскоро то й е казало, че баща му го рита. Тя питала детето дали смята, че ако баща му имаше сини очи, щеше да рита детето си. След това посочва, че синеоките татковци на други две деца от класа никога не са ги ритали и казва, че това доказва, че синеоките хора са по-добри от кафявооките хора.

Джейн определя следните правила за деня: Синеоките деца ще получат 5 допълнителни минути почивка. На кафявооките не е позволено да използват чешмите, за да пият вода, те трябва да използват само диспенсъра за вода. На хората с кафяви очи също не е позволено да играят със синеоките, защото те не са толкова добри, колкото синеоките. Хората с кафяви очи трябваше също да носят специални яки, така че цветът на очите им да може да се идентифицира от разстояние.

В междучасието двама нейни ученици се сбиват. Ученик с кафяви очи удря синеок в корема, защото го е нарекъл кафявоок. На въпроса какво не е наред с това да имаш кафяви очи, отговорът му е, че това означава, че е по-глупав. Едно от другите деца казва, че това е еквивалента както при чернокожите, които са наричани с обидни думи. Джейн пита и синеокия ученик защо е нарекъл така другарчето си – той отговаря, че това е само защото той има кафяви очи. Тя посочва, че той и предния ден е имал кафяви очи, но тогава не е изпитвал нужда да му подчертае този факт. В крайна сметка, разбира се, момчето признава, че просто е искал да го обиди. След това Елиът коментира: „Гледах как едни прекрасни, съдействащи си и мислещи деца се превърнаха в гадни, порочни, дискриминиращи, малки третокласници за 15 минути“.

На следващия ден тя обърна местата на двете групи и вече децата с кафяви очи бяха по-умните и добрите. Тя каза, че вчера се е объркала и, че хората с кафяви очи не са толкова добри и умни, колкото синеоките. Сега вече на синеоките деца не беше позволено да играят с другите, защото не бяха толкова добри като тях, и така нататък.

За да демонстрира на децата как обществените нагласи и малтретиране могат да повлияят на психиката на човек, тя им дава тест. Първия ден, когато на кафявооките им беше казано, че не са толкова добри, колкото синеоките, те решават теста  за пет минути и половина. На следващия ден им отнема само две минути и половина. Същото се случва и със синеоките ученици.

Елиът, както и други хора, провеждат подобни експерименти и с възрастни и получават много сходни резултати, като отбелязват и, че възрастните са склонни да бъдат много по-жестоки по отношение на такъв расизъм от децата.

 
 
Коментарите са изключени

Американските концентрационни лагери държали около 120 000 японеца по време на ВСВ

Втората Световна война е изпълнена с критики към Германия. Обвиненията в геноцид, потъпкване на човешки права и генерално престъпления срещу човечеството могат да изненадат абсолютно всеки. Историята се пише от победителите и по стара традиция, губещите ще понесат кръста за всичко. Впрочем не трябва да забравяме, че точно с това изказване се дава началото на Втората Световна война – „Бошите ще платят за всичко!“. Докато Германия има своите Дахау и Аушвиц, САЩ не може да се нарече особено либерална страна. Нещо повече, тя също има своите концентрационни лагери. Въпреки това в исторически план рядко се говори за тези действия.

gettyimages-840994176-594x594

Японци товарят имуществото си на камион, макар да не им е позволено да взимат повече багаж, отколкото могат да си носят. Превозното средство събира багажа на целия квартал.

Може би е още по-срамен факта, че след Втората Световна война ще се появи японски пилот, който моли за опрощение САЩ за бомбардировките (не тези в Пърл Харбър), докато неговите сънародници са били в лагери. Историята обаче показва, че концентрационите лагери изобщо не са непознати на САЩ. Даже можем да поспорим дали Хитлер не е взел идеята именно от тях. Още Линкълн е използвал правомощията си по време на гражданската война, за да задържа затворници по подозрения, но без да позволява намесата на съд и без да издава присъда. С идването на Втората Световна война и съответно бомбардировката в Пърл Харбър, Франклин Рузвелт бързо използва стратегията на неговия колега. Неговото решение е моментално да смени адресната регистрация на повече от 100 000 японеца в страната.  В интерес на истината дори шпионинът, който разкрива всички тайни около Пърл Харбър на страната си, автоматично се озовава точно в такъв лагер. Неговата история може да бъде прочетена тук.

gettyimages-615303058-594x594

Някои пътуват с влак.

Самите американски историци отказват да използват думата концентрационни, защото не искат да се свързват особено много с нацистките лагери. Според тях самите, лагерите били значително по-различни, а и никой не се опитвал да избие или да ги заличи. Мнозина ще нарекат този акт расистки, но истината е, че самият Рузвелт е искал да повиши сигурността. Правилният термин според американците е „интернати“. След войната ще има доста критики по адрес на тогаващния американски президент, но преди това има една цяла история относно тези преживявания. След успешната атака над Пърл Харбър, САЩ започва да подозира всеки японец. Успехът на тази мисия няма как да не бъде изпълнен с помощта на шпиони. Въпросът е колко такива оперират в страната?

gettyimages-3279828-594x594

Повече от 100 000 човека пътуват до един от 10-те „интерната“.

Правителството веднага набелязва първите цели, които са потенциален риск за страната. Около 1500 души влизат в списъка и освен японци, може да се срещнат германци и италианци. След подробно интервю, някои чужденци се връщат в домовете си, други нямат този късмет. Северната съседка на САЩ взима добър пример и бързо намира нов дом на 20 000 японеца.

gettyimages-640486011-594x594

Майка влиза в лагера с малкото си дете, идентификационните номера се забелязват.

Два месеца след атаката на Пърл Харбър, Рузвелт нарежда изпълнението на заповед 9066. Тя автоматично позволявя на армията да използва сила и да насели „интернатите“. Чужденците  (първо и второ поколение) напускат домовете си и потеглят към новия си дом. Жители с немско и италианско потекло също не липсвали. До края на лятото на 1942 г. повечето пребивават във военни бараки и след това, когато лагерите са готови, отпътуват за своя нов дом.

gettyimages-514885856-594x594

При пристигане всеки има право на своето одеяло.

Лагерите се намират в няколко изолирани локации в Калифорния, Аризона, Колорадо, Идахо, Юта, Уайоминг и Арканзас. Напускането е невъзможно – присъства охрана, границите са обградени с мини и за някои от най-любопитните може да се открият и други по-специални бонуси. В лагерите има училище, болница и дори възможност за изграждане на свое скромно демократично правителство. И докато се говори, че условията са прекрасни, не трябва да збаравяме, че правителството дава щедро по една стая на семейство, одеяла, печка и правото да използват светлина. Направена е публична пералня и всеки има джобни, които да харчи. Някои жители все пак могат да използват своите спестявания, но първото поколение японци нямали достъп – техните банкови сметки били замразени.

gettyimages-615310220-594x594

За да докажат своята отдаденост към страната, повечето пребиваващи извършват редица патриотични акти пред пазачите с надеждата, че ще бъдат освободени.

Щетите от това прекрасно преживяване водят до разбиване на семейства, загуба на дисциплина в лагера и други събития, които влизат в директен конфликт с японските традиции. През 1943 г. се раздават въпросници на 17-годишните японци и сред всички любопитни теми стои и въпросът за заклеване във вярност към японският император. Онези, които отговорят правилно, имат право да напуснат лагерите. Завръщането обратно по родните места идва в края на 1944 г. Голяма част от завърналите се откриват своите имоти в лошо състояние, унищожени от вандали, а някои бизнеси дори са превзети от други хора.

gettyimages-1143060660-594x594

Японци на изпит за освобождаване от лагера.

 

Според изчисления на американското правителство, финансовата загуба на лагерниците (парите, които те губят) е около 400 000 000 долара. При днешната стойност на парите говорим за сума над 5 млрд. долара. Исторически погледнато, САЩ прави втори опит за такива лагери през 2003 г. с предложението на конгресмен Хауърд Кобъл. Той предлага всички подозрителни жители с арабски корени да последват съдбата на японците. Желанието му не е удовлетворено.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Ейми Уайнхаус и Блейк Фийлдър-Сивил – любовта е игра,в която има само губещи

| от Мая Вуковска |

Да сме наясно още от самото начало. Това не е любовна история с русокоси принцески и говорещи магарета в стила на Disney. Нито пък е сладникаво филмче на канала Hallmark, в което неомъжена дизайнерка фалира и е принудена да се премести в провинцията, където обаче се натъква на удобно овдовял наскоро хубавец-адвокат с две сладки дъщерички. Това е история, която е тъжна, страстна, силна, неудобна. Историята на една млада звезда, залязла твърде рано, на един чудовищно талантлив изпълнител, познал и възхода и унизителното падение, на една млада жена, ранявана толкова пъти в сърцето, че накрая то вече не е намирало и един-единствен повод да продължава да тупти.

gettyimages-91149652-594x594

Отзад-напред

Когато полицията обявява смъртта през юли 2011-а на многоплатинената ретро-соул певица Ейми Уайнхаус, светът е в потрес. Милионите й фенове изразяват мъката си от загубата й, изтръсквайки портфейлите си, за да купуват на кило албума й от 2006 Back to Black, като по този начин успяват да го изпратят на върха на класациите. Един човек обаче е толкова шокиран от вестта за смъртта на Ейми, че припада и е поставен под денонощен надзор, за да не се самоубие. Зад решетките. Това е бившият съпруг на певицата, Блейк, който излежава 32-месечна присъда за грабеж посред бял ден и притежание на фалшиво оръжие, което е използвал за сплашване на жертвата.

Когато един от надзирателите му съобщава, че Ейми е мъртва, Блейк видимо е неутешим и, както часове по-късно ще заяви пред таблоида The Sun, сълзите му „никога няма да пресъхнат”. Връзката им е апотеоз на  бруталното насилие и злоупотребата с алкохол и наркотици, но все пак Блейк Фийлдър-Сивил завинаги ще бъде запомнен като единствената муза в живота на Уайнхаус. Въпреки дълбоката емоционална и физическа зависимост, която изпитва към него, Ейми не му оставя и един паунд в завещанието си.

gettyimages-77681613-594x594

Защо? Ами просто защото няма такова. А и на кой 27-годишен човек би му хрумнало да си прави завещание, макар и да се налива с водка от сутрин до вечер, да шмърка всичко бяло, което му падне (без брашно), и да страда от унищожаващо тялото хранително разстройство? Не и на Ейми. Не и на ексцентричната, луда, опасна, обсебена от музиката и любовта Ейми. По закон родителите й Мич и Джанис получават правото над авоарите й, които към момента на смъртта й възлизат на 5.3 милиона долара. Осем години по-късно Блейк ще подаде съдебен иск за част от наследството на бившата си съпруга в размер на почти два милиона.

gettyimages-75582292-594x594

 Къде по-добро място да срещнеш гадже, ако не в лондонски пъб!

Годината е 2004-а. Ейми все още не се развява из Лондон със станалия по-късно нейна  запазена марка кошер от коса на главата си. Изглежда по-скоро невзрачна, бледа и съвсем обикновена девойка, облечена с дънки и евтина блузка. Тепърва е започнала да навлиза в дебрите на музикалния бизнес, а първият й албум, Franк, е приет повече от добре както от публиката, така и от критиците. Тогава обаче на сцената на живота й, или по-конкретно в бара, в който тя си пие бирата, се появява Фийлдър-Сивил.

gettyimages-76143149-594x594

Предлага й да поиграят билярд и да си пуснат любими песни на джукбокса. Кой е той? Зарязал училището бунтар и любител-наркоман с амбициите един ден да бъде име в шоу-бизнеса. Само че засега е само видео-продуцент асистент на границата на уволнението. Дребна риба. Ейми моментално си пада по чаровния тарикат. Блейк си има гадже и известно време се прави на недостъпен. Обаче не минава и месец и двамата вече са двойка. Тя си татуира името му на гръдта си, а той нейното – зад ухото.

gettyimages-74172824-594x594

But I said “no, no, no”

 Само шест месеца след като се сгаджосват, Блейк завива на 180 градуса и се връща при бившата си приятелка. Ейми е съкрушена и изпада в депресия. Влюбена е до полуда в човек, когото, струва й се, е загубила завинаги. Всъщност, както самата тя признава в едно интервю пред The Mirror, и двамата са имали вина за скъсването – нямали са си доверие, а и са гафили прекалено много. Горе-долу по това време Ейми започва все по-често да посяга към бутилката, въобразявайки си, че ще може да удави болката от загубата на любимия във водка. Запоите й стават все по-дълги и по-напоителни. Мениджърите й са крайно обезпокоени за здравословното и психическото й състояние и се опитват всячески да я придумат да постъпи в клиника за лекуване на зависимости. Ейми пита баща си дали мисли, че има нужда от лечение, а той отвръща: “Не, но нищо не ти пречи да пробваш.”

И Ейми постъпва в клиниката. За около 15 минути. “Отидох, казах им здрасти и им обясних, че пия, понеже съм влюбена, но пр**бах връзката си. След което си тръгнах.” Случката изпява почти дословно по-късно в парчето си “Rehab”: “Опитаха се да ме вкарат в клиника, обаче аз им казах, “не, не, не.”

gettyimages-73737855-594x594

Ейми канализира цялата болка, извираща от разбитото й сърце, в създаването на музика. Така се ражда иконичният албум Back to Black. По-късно певицата ще си спомни как се е стигнало до написването на песните в него: “Беше време, когато в главата ми беше пълна каша. Бях ударила дъното. Не ми се иска да използвам точно тоя израз, понеже съм сигурна, че има накъде още да пропадам. Но съм горда от себе си, че успях да изкарам нещо толкова добро от нещо толкова ужасно, каквато беше клиничната депресия.”

В началото на 2007-а Ейми се е посъвзела и дава признаци, че е готова да продължи напред. Без Блейк. Започва да излиза с радио продуцента Алекс Джоунс Донъли. Малко след като приключва тази мимолетна връзка обаче, в живота й отново се появява той.

Blake is back.

gettyimages-81743095-594x594

Нагоре, нагоре по стълбата… която води надолу

Ейми отново се гмурва с главата надолу във водовъртежа от страст, лудост, пиене, пеене и публични скандали. Следващият участник в еволюцията (или по-скоро деградацията) на взаимоотношенията им става твърдата дрога.  Години по-късно Блейк ще признае, не без доза разкаяние, че той е бил човекът, подтикнал  Ейми да започне да взима наркотици и това може би е най-голямата грешка в живота му. Всички сме виждали снимки на певицата, едва държейки се на крака, с чаша водка в ръка, следи от кокаин по зачервения нос и лула за крак, търкаляща се на пода. Под влиянието на Фийлдър-Сивил тя претърпява и пълна външна промяна – започва да носи косата си в огромен кок, приличен на мастиленочерен захарен памук, както и да “колекционира” кичозни татуировки.

Двойката тотално шашка семействата си и феновете на Ейми, когато решава да избяга чак в Маями, за да се оженят. Единственият свидетел на събитието е служителката в общината, която ги бракува.

gettyimages-110009312-594x594

Малко след като се женят, двойката се изпокарва жестоко в стаята си в шикозния лондонски хотел “Сандерсън”. Папараци успяват да заснемат Ейми с подпухнало от побой и следи от засъхнала кръв лице и синини по тялото. Запитана какво е довело до травмите, тя отговаря, че сама си ги е причинила. През август същата година певицата е откарана по спешност в болницата. Налага се да промият стомаха й, понеже е погълнала богат коктейл, съдържащ каквото се сетите – хероин, кокаин, кетамин, екстази….

gettyimages-77854478-594x594

“Забавата” обаче не спира дотук. Изглежда семейният живот върви повече от вълнуващо и за двамата младоженци, понеже сега е ред на Блейк да се изложи. Само шест месеца след като са се събрали отново с Ейми, той е арестуван за агресивно поведение спрямо съдържател на бар. За да избегне дългата ръка на закона, хулиганът прави опит да подкупи жертвата си, предлагайки му 400 хил. долара, за да не се яви като свидетел в съда. Човекът обаче отказва парите, а съдът осъжда Фийлдър-Сивил на 27 месеца затвор. Докато тече съдебната драма, Ейми продължава да продава милиони дискове и да катери върховете на музикалните класации по цял свят. Тя обаче нито за момент не престава да мисли за съпруга си. Всъщност вманиачаването й по Блейк е станало толкова силно, че в опитите си да потуши болката от липсата му, освен всичко друго, започва да гладува и да се самонаранява.

gettyimages-74990481-594x594

Нещата излизат от контрол

2008-а е нейната година. На ежегодното раздаване на наградите “Грами” Уайнхаус печели пет от общо шестте категории, в които е номинирана. Когато излиза на сцената, за да приеме статуетката, изкрещява в микрофона: “Това е за мама и татко! И за Блейк, който е в затвора!”

Малко след изцепката й на церемонията Блейк предрусва с хероин и е откаран в затворническия лазарет. Научавайки новината, жена му започва да се появява на публични места с изрисувана с черен молив сълза в крайчеца на едното око. А откачените й жестове на любов към Блейк стават все по-нелепи. По време на интервю за списание Spin в ръката на певицата изведнъж се озовава парче от счупено огледало, с което тя пред стъписания поглед на журналиста гравира думите I love Blake на стомаха си. Бащата на Ейми, Мич, споделя в друго интервю, че когато дъщеря му и зет му влязат в няколкодневен запой, често се стига до самонараняване с остри предмети. Това според тях карало болката да спре.

В един момент на Ейми вече й става невъзможно да крие какво се случва, защото външният вид и поведението й я издават достатъчно красноречиво –  станала е само кожа и кости, не излиза от баровете и раздава крошета на фенове, когато дръзнат да я заговорят.

Почти насила е въдворена в поредното болнично заведение – клиниката “Света Лусия” на един от карибските острови. Докато е там, Ейми опитва с всичка сила да се радва на живота – язди, пече се на слънце и… размишлява върху зловредната същност на връзката си с Блейк. В британските таблоиди излизат снимки, на които се вижда как “пациентката” се гушка с актьора Джош Боуман. “И к’во от това?,” възкликва тя. “За момент забравих, че съм омъжена!”

gettyimages-85877659-594x594

Животът без Блейк е също толкова непоносим, колкото и животът с Блейк

Малко след като е пуснат от затвора, Фийлдър-Сивър подава молба за развод. Причината, която изтъква, е, че му е станало непоносимо да съжителства със световна знаменитост. Ейми не закъснява с отговора: “Абсурд! Няма да му дам развод. Той е моята мъжка версия и затова сме идеални един за друг.” Уви, това не е достатъчно сериозен аргумент за пред съда и през 2009 г. разводът им става факт, най-вече благодарение на “достоверен доказателствен материал”, според който Ейми многократно е изневерявала на Блейк по време на брака им.

Певицата е там, където винаги е знаела, че ще се окаже, ако Блейк я напусне завинаги – в ада. Европейското й турне е отменено, след като прави колосална и срамна изцепка по време на концерт в Белград. Въпреки че официално е чиста от няколко седмици и не е близвала алкохол, преди концерта се наковава здраво с водка и когато излиза на сцената, залита и фъфли. А когато трябва да представи музикантите си, не успява да си спомни имената им. Както и текстовете на песните си, между другото. Публиката я освирква, недоволна от факта, че е платила 45 евро, за да види любимата си изпълнителка на живо, а тя се появява, пияна като мотика. В един момент Ейми просто хвърля микрофона на земята и  си тръгва. И, както ще се окаже само месец по-късно, напуска не само сцената в Белград, но и сцената на живота…

На 23 юли 2011-а певицата е открита мъртва в спалнята си от бодигарда й Андрю Морисън. Заварва я напълно облечена, на леглото до нея е латопът й, а по пода се търкалят празни бутилки от водка.  Патолозите обявяват причината за смъртта: натравяне с алкохол.

gettyimages-75348694-594x594

Блейк след Ейми

Освен че се бори да придобие едни милиончета от наследството на бившата си съпруга, за които твърди, че му принадлежат по право, защото (уж) той е авторът на повечето й хитове, днес 37-годишният Блейк Фийлдър-Сивър не прилича на нищо и продължава да се изявява като хулиган. През 2016-а полицията го арестува по подозрение, че е откраднал портмоне от дамска чанта в бар. После самият той пуска медийна бомба, твърдейки, че всъщност никога не е искал да се разведе с Ейми, а подписът му под документите за развод е бил фалшифициран. Междувременно следващата жена в живота му, Сара Аспин, му ражда два деца. И тя да се чуди защо при положение, че разбира, че е бременна за втори път, когато Блейк е приет в болница в кома след злоупотреба с наркотици и алкохол. Той обаче се оказва държеливо копеле и оцелява. За пореден път.

Последната му отразена в медиите криминална изява е от декември миналата година, когато е арестуван, след като подпалва собствения си апартамент в Лийдс с лула за крак.

Блейк за първи път посещава гроба на Ейми чак три години след смъртта й. И то само заради предварително планирана фото-сесия, за която са му обещали щедър хонорар.

gettyimages-102669322-594x594

Поука

Няма такава. Има само една тъжна констатация. А тя е, че Ейми Уайнхаус умира в следствие не на пристрастеността си към алкохола и различните наркотици, нито пък от аноркесията. Ейми чисто и просто умира от любов.

 
 
Коментарите са изключени