shareit

Мендисабал : България е люлката на западната култура

| от |

България е люлката на западната култура, според един от най-известните европейски скулптори Айтор де Мендисабал, цитиран от агенция Кросс.

10

„Вие сте люлката на една голяма солидна основа на културата, която е повлияла както за развитието на западната култура, така и на гръцката, благодарение на всички митове, които са се родили тук по тези земи“, заяви Мендисабал пред телевизия „Европа“.

По негови думи в страната ни има много градове, които заслужават да бъдат европейска столица на културата през 2019 г. Творецът е в България, за да представи поредната си изложба.

Айтор де Мендисабал участва в многобройни изложби в почти всички европейски страни. Заради творческата си кариера е удостоен с много отличия, между които Първа награда на гр. Сан Себастиан и Наградата на гр. Делфт (Холандия). А до 20 декември любителите на изкуството ще могат да се насладят на творбите му в галерия „Индустрилана“.

 

 
 
Коментарите са изключени

Най-дълго бедстващият корабокрушенец през Втората Световна война

| от |

Оцеляването в дивото е специално предизвикателство, в което човекът и природата влизат в жесток двубой. Истината е, че нито едно човешко същество някога ще успее да победи в тази битка, но има възможност да се опознае достатъчно и да осъзнае колко малък може да бъде. Следващата история споделя преживяванията на именно такъв човек. Запознайте се с Пун Лим. Пун е китайски моряк, който работил на британски търговски кораб. В края на 1942 г. се качва на поредния океански рейс, но за жалост не осъзнава, че SS Benlomond е маркиран като цел за немската подводница U-172. На 23 ноември някъде в Атлантика се предава сигнал за SOS, но никой не може да се отзове толкова бързо до пътуващия кораб. Няма данни за оцелели. Мотивът за торпилирането е въоръжаването на кораба, който пътувал от Кейптаун до Парамарибо към Ню Йорк.

Никой не знае каква брилянтна идея е имал капитана, но когато немската подводница забелязала самотен кораб, който не се движи в конвой, решила да го отстреля. Немската бойна маневра успяла не само да осакати кораба, но след няколко минути последвал мощен взрив в двигателното отделение. Пун успял само да стигне до спасителната жилетка и да скочи през борда. Според неговите разкази от целия екипаж успели да напуснат кораба едва 6 души и мнозина не оцелели по време на детонацията. След два часа във водата, бедният моряк успява да открие спасителен сал с размери от 2.4 квадратни метра. Корабът е потопен на около 1210 километра от река Амазонка, но оцелелият не знает тази подробност.

Добрата новина е, че в спасителната лодка има няколко кутии с бисквити, които ще стигнат за следващите дни и около 40 литра вода. Сред другите ценни материали присъствали няколко сигнални ракети и фенерче. Много скоро китаецът щял да бъде единственият оцелял от екипажа. Първите няколко седмици с много строга диета, корабокрушенецът успява да преживява с храната от лодката. В следващите обаче се налагало да помисли за оцеляването си и започнал да лови риба. Питейната вода се събира с помощта на няколко спасителни жилетки и в случаите, когато започне да вали дъжд, през останалото време дори този лукс е ограничен.

Poon-Lim

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=12372728

Куриозът е, че Пун не може да плува, макар и да работи като моряк. Ловенето на риба започвало след завързване на сала. За кукичка използва една от жиците във фенерчето и с това се отказва от шанса за някаква светлина в тъмните часове на нощта. За по-големите риби, които няма как да бъдат ловени на кука, Пун вади един от пироните в сала с нокти. Усилието можело да коства много сериозно инфектиране, ала рискът си заслужава пред гладуването. Уловените риби имат нужда от почистване, но морякът помислил и за този сценарий – от една празна тенекиена кутия успява да си направи нож. И за известно време се живеело добре, докато не се разразила буря. Яростните вълни успели да подплашат рибата и настъпвали нови гладни дни.

Съдбата се усмихнала отново. Морякът успял да улови гларус и да изпие кръвта му. Това дало допълнителни сили, за да може поне няколко пъти да се размине с други кораби, които решили да не се намесват и отказвали да спасят отчаяния човек. Години по-късно Пун споделя, че повечето моряци явно смятали, че е японски моряк и предпочитали да го уставят да умре, отколкото да помогнат. Друга версия е, че немските подводничари често оставяли един моряк да се рее спокойно в океана, за да привличе към себе си спасителни кораби. Практически никой не искал да помогне на бедстващия. От време на време се появявал някой друг американски самолет, който пускал маркировка във водата за евентуална спасителна мисия след полета. С тези маркери идва и нова буря, която автоматично затрила всички ориентири. В първите няколко седмици Пун започнал да маркира дните като прави възели на едно от въжетата, но след това преценил, че просто няма смисъл и започнал да брои пълнолунията.

На 5 април 1943 г. след близо 133 дена на сала, Пун Лим успява да се доближи до брегове. Ориентира се няколко дни по-рано, осъзнавайки, че цвета на водата е малко по-различен – вече не била дълбоко океанско синьо. Точно в този интервал трима бразилски рибари успяват да намерят бедстващия и да го приберат в Белем. Прекарва около 4 седмици в Бразилия, докато британското консулство урежда завръщането му в страната през Маями и Ню Йорк. При завръщането си разбира, че е единственият човек, който е оцелял за толкова дълго време в открито море. Коментарът на бедния човечец е:

„Надявам се никой да не успее да счупи този рекорд!“.

За съжаление рекордът е счупен от група мексикански моряци, които остават близо 10 месеца в океана, след като риболовната им лодка е потопена. Завръщайки се във Великобритания, героят получава медал за храброст, придружен с още един медал на кралската флота за употреба на иновативни техники за оцеляване. След войната Лим се опитва да емигрира в САЩ, но квотата за китайски емигранти е вече запълнена. Неговата смяна на адресната регистрация идва с помощта на сенатор Уорън Магнусон. Лим умира през 1991 г. в Бруклин. Неговата история вдъхновява писателя Алфред Бестер за написването на романа „Звездите, моята посока“.

 
 
Коментарите са изключени

Защо радиосигналите се движат по-далеч през нощта

| от |

Не всички радиовълни стигат по-далеч през нощта, отколкото през деня, но някои, къси и средни вълни, които AM радиосигналите улавят, определено правят така при правилните условия. Основната причина за това е свързана със сигнала, взаимодействащ с определен слой от атмосферата, известен като йоносфера и как това взаимодействие се променя по тъмно и светло. Ето и сравнително кратко и ясно обяснение.

Йоносферата получава името си, защото се йонизира от слънчева и космическа радиация. С много прости думи рентгеновите, ултравиолетовите и по-късите дължини светлина, излъчвана от Слънцето (и от други космически източници), освобождават електрони в този слой на атмосферата, когато тези конкретно фотони се абсорбират от молекули. Тъй като плътността на молекулите и атомите е доста ниска в йоносферата (особено в горните слоеве), това позволява свободните електрони да бъдат свободни за кратък период от време преди в крайна сметка да се рекомбинира. По-ниско в атмосферата, където плътността на молекулите е по-голяма, тази рекомбинация се случва много по-бързо.

Без смущения радиовълните пътуват по права линия от източника си и стигат йоносферата. Това, което се случва след това, зависи от различни фактори, най-вече от честотата на вълните и плътността на свободните електрони. За AM вълните, при подходящи условия, те по същество ще отскачат напред-назад между земята и йоносферата, разпространявайки сигнала все по-далеч и по-далеч. Става ясно, че йоносферата може да играе важна роля в радио предаването.

Нива на йоносферата

Съставът на йоносферата се променя най-драстично през нощта, предимно защото, разбира се, Слънцето изчезва за малко. Без този изобилен източник на йонизиращи лъчи, нивата на D и E на йоносферата престават да бъдат много йонизирани, но F регионът (особено F2) все още остава доста йонизиран. Освен това, тъй като атмосферата е значително по-плътна тук, отколкото в регионите E и D, това води до повече свободни електрони (плътността на които тук е ключова за пътя на радио вълните).

 
 
Коментарите са изключени

Марк Твен в опити да създаде кокаинов канал към САЩ

| от |

Чували сме легендата за Стивън Кинг и неговата постоянна злоупотреба с кокаин. Някои издатели забелязват наличието на кръв по страниците на писателя и става ясно, че Кинг най-накрая бил принуден да запушва носа си с памук, за да избегне допълнителното цапане на листите. Странното е, че трудно бихте могли да откриете човек на изкуството, който да не се е възползвал от пороци в лицето на опиатите. Много преди да се появи Стивън Кинг и преди Пабло Ескобар да бъде спряган за единствения господар на наркотиците, една друга личност се е замислила много сериозно за създаването на такъв канал. Прехвърляме се някъде през далечната 1835 г. и раждането на Марк Твен на 1 ноември.

Като много от своите съученици по това време, Марк нямал никакво намерение да се задържа особено дълго в класната стая. Животът навин бил достатъчно впечатляващ и вълнуващ, за да се пропилява в нещо различно от игри и приключения. Някъде на 12-годишна възраст става ясно, че животът на момчето ще се промени драстично. Тогава приключва и неговото официално обучение в училище. Характерът на Твен е бил емблематичен още тогава и е станало ясно, че самият той много добре знае какво прави и няма никакво намерение да се променя.

Когато баща му умира през 1847 г., родната му майка го води в стаята, където лежи баща му и го кара да обещае и пред двамата, че ще бъде по-добро момче. Разбира се, Марк заявил най-спокойно, че няма никакви такива намерения и никой не може да го накара да бъде ученик, пък било то и добър. Впрочем до края на живота си не влиза в училище, за да търси знания, обикновено е призоваван да чете лекции и евентуално един път, за да остави дъщеря си в колеж. С това приключва неговото официално образователното премеждие. Отличаващата черта на Марк Твен е, че въпреки факта, че не открива никакви кой знае какви интереси в училище, любовта му към книгите остава силна.

Някъде през 1856 г. Твен работи в печатницата на по-големия си брат Орион Клеменс. Добрата новина е, че същата се намира в малък град в Айова, където няма кой знае какви забавления освен четенето. Един ден в печатницата идва поръчка за нова книга, която трябва да бъде напечатана. Автор е Уилям Херндон, а заглавието е „Изследване на долината на Амазонка: 1851-1852″. И както се досещате, Марк нямал други занимания, освен да я прочете. Уилям Херндон е бил лейтенант от военноморската пехота и обичал да прави такива специални експедиции из дивата пустощ. В книгата обстойно е разказал и описал целия преход от 6400 км. Самият писател ще успее да стигне до тази дива красота и ще остане изумен как всичко изглеждало толкова естествено и подредено, както най-често го виждаме в клетките в зоо парка.

Mark_Twain_in_the_lab_of_Nikola_Tesla;_1894

Снимка: By Wutz – en.wikipedia.org, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2187023

Вълнуващите истории на лейтенанта били достатъчно впечатляващи, но Твен спира вниманието си на една много конкретна история. Когато капитанът посещава конкретно племе от Инка индианците в Андите, разказва историята за корави и силни мъже с особена отдаденост в работата си и вниманието към детайлите. Повечето работили в сребърните мини и получавали редовно доставка от листа на махагонова кока. В днешно време от същите листа се извлича кокаин. Работниците в мината дъвчели тези леста и бързо променяли настроението си и подтискали апетита си. След консумацията на листата всички започват да работят по-сериозно, не се изморяват и не се оплакват. Впрочем по онова време точно това се изисквало от всички работници в САЩ.

Докато работниците разполагали с листа, те можели да вършат чудеса. Сутрин правили кратка пауза за дъвкането на листа, а след това са готови за работа. Самият лейтенант разказва, че повечето дори работили без обувки и нямали проблем с ниските температури, докато копаели в мината.
Точно тази история накарала Марк да ахне и да потърси начин да започне да доставя мистичното растение. Освен това никой още не познавал тайните на пристрастяването към този вид наркотик. Когато прочел цялата история, Марк вече знаел, че иска да продава мистичните листа на целия свят. Идея от този ранг обаче изисквала и много сериозни партньори. Бъдещият писател се спрял на двама души Джоузеф Мартин и г-н Уорд, бизнесмен в квартала. Твен имал оферти и от брат си за финансирането на експедицията, но младият бъдещ авантюрист решил да не намесва фамилията в цялата история.

На 15 април 1857 г. Марк Твен тръгва към Ню Орлианс с 30 долара в себе си. След доста сериозно изчакване става ясно, че двамата му партньори са изгубили интерес към инвестицията. На 26 април пристига в града и вече няма пари, рискът от затваряне за скитничество започва да нараства все повече. Когато стигнал до пристанещото, Твен получил още един сериозен удар под пояса. При запитването кога ще има кораб за Пара (щат в Бразилия), отговорът бил, че няма, никога не е имало и най-вероятно няма да има в този век. Много напред в годините самият герой ще разкаже, че изобщо не е премислил цялата идея и по някаква причина се радва, че не е успял да извърши експедицията, защото по-късно завръщането му нямало да бъде толкова лесно. Кой би подозирал, че след век цялата история щяла да се повтори, но този път канала щял да бъде отворен в полза на други специални личности от Южна Америка. Това разбира се е една друга история, която ще разкажем друг път.

 
 
Коментарите са изключени

Улици на историята: Сидер Грънчаров – скромният търговец, който продаде всичко за свободата

| от |

Ако се движите по булевард „Захари Стоянов“ в Люлин 4-и посока центъра и подминете улица „419-та“, следващата ѝ пресечка в ляво ще бъде улица „Поручик Георги Кюмкюрджиев“. Същата завършва в улица „Сидер Грънчаров“. Въпросната улица е в съседство на ул. „Таньо Стоянов“ и най-близкият и интересен обект е детска градина „Иглика“. Днешният герой е именно Сидер Грънчаров. Макар и информацията за него да е оскъдна, кратка справка в Wikipedia показва, че това е един от революционерите, които някога са се борили за свобода.

Сидер Грънчаров е имал честта да бъде поканен в освободителното движение от самия Васил Левски. Историята на дякона е известна на всеки българин, а неговото обкръжение е специално подбрано. Кой точно е Сидер Грънчаров. Местните жители на Горна Оряховица го познават като заможен търговец на кожи и спиртни напитки, негови партньори са братята му Моско и Вичо. Сидер се ражда през 1839 г. и е един от видните революционери на града. Можете да откриете негов паметник в Горна Оряховица.

Сидер се ражда във време, в което родната история има нужда от герои. И щом трябват дела, Сидер решил да заслужи своето име (не само на улица) именно с такива. На 1 май 1876 г. в Търново пристига Стефан Стамболов, чийто бойни задачи се насочват в ръководството на Първи революционен окръг. Мъдрото решение на Стамболов и неговите добри помощници е да се фокусират в по-малък град, където няма да се набиват на очи.

В Горна Оряховица са посрещнати като свидни гости и бързо намират подслон именно в чорбаджийската къща. След споделяне на плана и разговори около нестихващата и толкова желана свобода, Сидер получава много сериозен пост в комитета – касиер. Позицията е получена, след като самият той впечатлява гостите си с невероятна честност и скромност.

След като получил задачите си, Грънчаров започва да ръководи революционната каса и при всяко търговска визита се закупува и крупно количество оръжие. Всеки път, когато се прибира, Сидер казва на турските власти, че пренася търговски стоки. Понеже е познат, никой не прави проверки и не подозира, че горнооряховският търговец има скромно снаряжение за партизанска война.

По ирония на съдбата и най-честа историческа практика е предаден от свои. Грешката на доносниците е, че не знаят кога се правят оръжейните курсове, за да бъде задържан с оръжие. Когато е заловен, прекарва само една вечер в тъмницата и след това е освободен. След като Стамболов разбира случката, изпраща заповед на Грънчаров да се премести в Русе и да потъне в забрава, имайки предвид, че в родния с град ще бъде под постоянно наблюдения. Сидер прекарва известно време Русе и след това се прехвърля във Влашко.

Поредната смяна на локацията позволява за пореден път и спасение. Неговите добри приятели са заловени. Дори и тази подробност не позволява да се откаже от действия. Последните му пари отиват за оръжие и издръжка на бежанците-революционери, които трябва да оцеляват по някакъв начен. Последната радост за Сидер е възможността да се включи в Ботевата чета.

Парите му отиват за оръжие от Русия. За беда последната бойна пратка е спряна на митницата и Грънчаров трябва да я освободи. При завръщането си в Гюргево, където е установен, революционерът с тъга осъзнава, че Ботев вече е тръгнал. Последният вариант да влезе в битка за свободата е през Сърбия, където Филил Тотю се подготвя за включване към Ботев. Влиза в България през Врачанския Балкан.

Още в първите сражения става ясно, че горнооряховецът е решен да умре като свободен мъж. Този боен плам обаче не разпалва останалите бойци, до които стига новината, че Ботев е мъртав. Повечето четници вече мислят за отстъпление и завръщане. С още 54 човека, бившият търговец продължава своя боен поход. Последното му желание е просто някой да разкаже на семейството му какво е правил и как е умрял.

Целта на формираната чета е да се срещне с останалите въстаници от Южна България. Първата среща с врага е някъде в региона на село Елисейна. Там претърпяват тежки загуби и оцеляват едва 12 души. Спират за почивка в манастира „Света Богородица“. Никой не е подозирал, че турците са направили засада и скромната съпротива от 12 души е твърде слаба. Гаврата с убитите не приключва до тук, противника обезглавява безжизнените тела, набучва главите на кол и ги носи в София, символизирайки бъдещата съдба на всеки, който дори помисли за свобода.

 
 
Коментарите са изключени