Кутийковците вече са и на книжния пазар

| от | |

На книжния пазар може да намерите новото заглавие на Сиела „Тук има чудовища“ от Алън Сноу- книгата, вдъхновила анимационния филм „Кутийковците“, който паралелно с книгата излиза на широк екран, reald 3d. Филма е дело на екипа създал култовата анимация „Коралайн и тайната на огледалото 3D“.

„Кутийковците“ е комична история, която надниква в Сиренвил – градче от шикозната Викторианска ера, потънало в изобилие, изисканост и най-миризливите първокласни сирена. Под чаровните му павирани улици живеят кутийковците – страховити същества, които нощем изпълзяват от каналите и отмъкват най-скъпите за жителите на Сиренвил неща – децата и сиренето им. Поне такава е легендата, в която вярват местните хора. А истината е, че кутийковците са част от подземна общност странни и обичливи чудаци, които носят върху себе си рециклирани картонени кутии, също както костенурките носят на гърба си своите черупки.

След като човешкото бебе Егс (озвучено в оригинал от Исаак Хемпстед-Райт) попада при кутийковците, те го отглеждат като свое. Така то става част от бандата чудаци, които се гмуркат в купчини боклук и събират изхвърлени механични джажди. Когато животът на кутийковците е застрашен от злия унищожител на вредители Арчибалд Прекрасни Краднър (озвучен в оригинал от носителя на „Оскар“ Бен Кингсли), който иска да ги елиминира, за да бъде приет в обществото на Сиренвил, бандата добросърдечни несръчковци няма друг избор, освен да се обърне за помощ към своя осиновен син и Уини – момиче с приключенски дух от богато човешко семейство. Двамата имат нелеката задача да обединят двата свята, разлюлени от ветровете на промянта и… сиренето.

„Тук има чудовища“ разпалва въображението с дръзки герои, прекрасни илюстрации и други фантастични изобретения, които напълно ще задоволят детския апетит за забавление. С великолепните си илюстрации и сюжет, изграден с богато въображение, „Тук има чудовища“ показва, че може би Роалд Дал има наследник в ХІХ век и че Дж. К. Роулинг може би има конкуренция.

Появата

Беше късна неделна вечер и Плъховмост мълчеше – сребърносив под лунната светлина. По здрач бе валяло и дъждът бе отмил облака дим, който обикновено виснеше над града. Сега дългите сенки на фабричните комини падаха в мазните локви по пустите улици. Градът си почиваше.

В алеята, минаваща зад Предната улица, помръдна тежкият железен капак на отводнителна шахта сред камъните. Нещо го буташе изотдолу.

Едната страна се повдигна с няколко сантиметра и две очи внимателно огледаха алеята през процепа. Капакът се повдигна още повече и се плъзна настрани. Появи се глава на момче, с дървен шлем с девет или десет антени. Момчето надникна през отвора и се огледа, после затвори очи и заслуша. За миг всичко бе тихо, после далечен кучешки лай отекна от стените и отново се възцари тишина. То отвори очи, пресегна се от дупката и се измъкна на алеята. Облеклото му беше много странно – дълга до земята широка връхна дреха, изплетена от меко въже, а под нея – къс цял костюм от стар чувал за захар. Краката му бяха увити в намотан груб плат, завързан с канап.

Над него се издигаше необичайно приспособление, прикрепено с кожени каишки за раменете му. На гърдите му имаше дървена кутия с ръчка за навиване от едната страна и два месингови бутона и копче отпред. Гъвкава метална тръба свързваше кутията с чифт свити криле на гърба му, изработени от кожа, дърво и месинг.

Момчето плъзна капака на шахтата обратно, бръкна под костюма си и извади кукла, облечена точно като него, на коя-то заговори.

– Дядо, отгоре съм. Мисля, че довечера ще трябва да градинарствам. Неделя е и всичко е затворено. Кофите зад странноприемницата ще са празни.

Чу се пукот на статично електричество и слаб глас долетя от куклата.

– Добре, но внимавай, Артър! И помни, взимай само от по-големите градини… и то само ако има изобилие! Много хора оцеляват единствено благодарение на собствената си реколта.

Артър се усмихна. Беше го чувал много пъти.

– Не се тревожи, дядо, не съм забравил! Ще се обадя веднага щом приключа.

Момчето върна куклата под костюма си и започна да навива ръчката на кутията на гърдите си. Слабо бръмчене се чуваше почти две минути, докато навиваше, спирайки за малко, когато ръката започваше да го боли.

После някъде вътре в кутията звънна звънче и Артър спря. Приклекнал, огледа силуетите на сградите и натисна едното копче. Крилете на гърба му се разгънаха. Натисна другото копче и в същото време скочи колкото можа по-високо. При скока крилата безшумно загребаха въздух. В дъното на маха си се сгънаха, издигнаха се и пак се спуснаха. Крилете го задържаха във въздуха, на няколко стъпки над земята. Артър завъртя леко копчето, наклони се напред и вече се движеше. Усмихна се… Артър летеше.

Напредваше бавно по алеята, без да се подава над стените. Когато стигна до края, отново настрои копчето и се издигна до пролуката между еднаквите покриви на фабриката за лепило. Знаеше маршрут, скрит от очите на жителите на града. Когато бе тъмно или имаше гъст смог, беше лесно. Но тази вечер бе ясна и с пълнолуние. Вече два пъти в подобни вечери го бяха забелязвали деца – през прозорците на стаите си. Засега се измъкваше, тъй като никой не им вярваше, когато твърдяха, че са видели фея или летящо момче, но тази вечер не биваше да рискува.

Артър стигна до края на пролуката между покривите. Спусна се леко и прелетя през големия двор на конюшня. Един кон вдигна глава и леко изцвили. Артър настрои скоростта на крилете и увеличи височината, конят го притесни. На другия край на двора отново се издигна над огромен портал с шипове. Пресече пуста алея, спусна се по тясна улица, по която плътно един до друг бяха наредени гърбовете на къщи без прозорци, и стигна до друга висока стена. Внимателно настрои копчето и много леко се вдигна дотол18

кова, че да вижда какво има отвъд зида. Там се простираше голяма зеленчукова градина, окъпана от бледата светлина, която хвърляха прозорците на къщата. Артър видя, че единият беше отворен и оттам долитаха повишени гласове и тракането на плочки за домино.

„Значи ще са заети“, помисли си момчето и отново огледа градината. До стената в най-отдалечения от къщата край имаше голям навес.

Отново погледна към къщата, после се издигна над стената и се насочи към парника, като внимаваше да не попадне в светлината от прозорците. Спря пред вратата на оранжерията и изключи и сгъна крилете. Когато отвори вратата, топло ухание облъхна лицето му, смесица от аромати – някои познати, други не.

Парникът бе изпълнен с тъмни листати силуети, виснали от покрива, други се виеха по почти невидими опънати въжета. Артър разпозна домати, краставици и грозде над главата си.

Момчето си проправи път до дърво, израснало край далечната стена, което имаше клони само на върха. До ствола му, под клоните, висеше голяма връзка банани.

Едва сдържайки задоволството си, Артър откъсна един банан, обели го и лакомо го изяде. Когато свърши, се обърна към парника – нищо не се беше променило. Бръкна под костюма си и извади мрежеста торба, после с нетърпение задърпа връзката банани. Не беше толкова лесно да се откъс-не цялата, колкото беше с единия банан, и Артър разбра, че трябва да дърпа с всички сили. Но бананите не падаха. В отчаянието си скочи с два крака във въздуха и ги размаха. Внезапно се чу силен пукот и цялата връзка, заедно с момчето, падна на земята. Дървото отскочи назад и удари стъкления покрив със силен трясък.

„Хей! Има нещо в оранжерията!“, долетя вик откъм къщата.

Артър трескаво се изправи на крака, грабна мрежестата торба и погледна през стъклото – в градината все още нямаше никого. Втурна се да събере колкото се може повече банани и ги натъпка в торбата. В този миг чу затръшване на врата и звук от стъпки – и побягна към градината.

През зеленчуковите лехи с усилие се носеше много едра дама с много дълга пръчка. Артър се хвърли към градинската стена, бясно натисна бутоните на кутията си и скочи. Крилете му се разтвориха рязко и започнаха да плющят, но не достатъчно силно, че да го издигнат, и той се озова на земята. Изохка – бананите бяха допълнителен товар! Но не беше готов да ги пусне и да отлети с празни ръце – бяха твърде ценни. Все още стиснал торбата с една ръка, Артър се пресегна с другата към копчето от кутията и силно го завъртя. Крилете незабавно удвоиха силата на плясъка си и движението им стана размазано. Жената вече го достигаше, но Артър се изстреля почти верти20

кално нагоре. Тя побесня от ярост и размаха пръчката над главата си. Преди Артър да излети на безопасно разстояние, един силен удар се стовари върху крилете му и го запрати напред във въртеливо движение.

– Малък безобразнико! Върни ми бананите! – изкрещя жената.

Артър се си пое дъх над стената, за да се стабилизира, бързо настрои крилете и прескочи от другата страна.

Стомахът му се беше свил на топка. Опасността го грозеше винаги когато излизаше нощем да събира храна, а този път бе най-близо до залавянето откогато и да било досега. Трябваше да се скрие някъде на спокойствие, да си почине и да се възстанови.

„Де да можехме да живеем над земята като всички останали!“, помисли си той със съжаление.

Сега прелетя през града по най-безопасния маршрут, който му беше известен – между покривите, по най-тъмните улички и през пустите дворове – докато накрая не стигна до изоставения Дом на сиренето.

Домът на сиренето бе най-внушителната постройка в града, по-високи от нея бяха единствено някои от фабричните комини. В миналото тя бе домът на сиренената гилдия в Плъховмост. Но сега тази индустрия бе загинала и гилдията с всичките ѝ членове бе разорена. Прозорците и вратите на сградата бяха заковани с дъски и тя пустееше. Позлатените статуи, чийто блясък някога се виждаше от целия град, бяха почернели от същите тези сажди, които отровиха сиренето.

Артър кацна на билото на покрива и започна да се настанява сред статуите, когато до ушите му долетя тъжно блеене. Заинтригуван, той се заслуша внимателно, но не чу нищо повече, затова скри бананите зад една статуя, изкатери се по покрива и долетя до плочата най-отгоре, на която се крепяха ветропоказателят и гръмоотводът.

Пред него се простираше пълна панорама на града и заобикалящите го местности, пресичана само от комините на заводите. В далечината, на лунната светлина, различи някаква процесия, поела към гората. Изглежда група конници преследваше нещо.

Ловът

Странни звуци се процеждаха през гората – дращене, блеене и ръмжене. А най-странният от всички силно приличаше на гайда, или на звука, който би издавала гайда, ако е яростно задушавана под одеяло. На малката обляна с лунна светлина полянка насред гората звукът се усили. Внезапно в храстите от едната страна на полянката зашумоля трескаво и три големи кръгли пити сирене изскочиха от гъсталака, препускайки колкото ги държат краката. Профучаха през полянката с паникьосано блеене и изчезнаха в храсталаците от другата страна. За миг отново се възцари тишина.

Изведнъж храстите избухнаха в ново шумолене точно там, откъдето се появиха сирената, този път придружено с ръмжене. Глутница най-разнообразни хрътки изскочи на полянката. Кучетата тичаха в кръг и от муцуните им се носеше ръмжене. Едното, дребно и дебело, подобно на кръстоска между дакел и кълбо вълнена прежда, бе залепило нос за земята и съсредоточено душеше.

Точно то изсумтя, прекоси полянката и се спусна след сирената. Останалите хрътки го последваха.

Странният звук на гайдата приближи – заедно с неясни човешки викове. От храсталаците се разнесоха пукот и трясък, след което на полянката се появи най-странното създание досега. То бе с четири кльощави крака, стърчащи от нещо, подобно на обърната лодка от старо зебло. Отпред имаше глава, направена от стар кашон с грубо изрисувана конска физиономия. На гърба му яздеше едър гневен мъж.

– Накъде поеха? – изкрещя той.

Изпод зеблото се появи ръка и посочи през полянката. Ездачът наду рога си, при което въздухът се изпълни с ужасните звуци, приличащи на гайда. След това рогът бе вдигнат високо и стоварен с всичка сила върху коня.

– Хххммммггггффффф гммммммгмммм хффффф! – разнесоха се сподавени викове на болка отдолу.

Създанието се заклатушка през полянката и под все по-силните удари на ездача ускори ход. Появиха се още мъже на такива странни животни, последвали звука на рога, тъкмо навреме, за да видят как водачът им изчезва в горичката. И те заудряха конете си и над виковете на животните се носеха: „Давай!“ и „Дий!“

Предните крака на последното от създанията внезапно спряха. Обаче задните продължиха да се движат и неизбежно се сблъскаха с предните. Чу се „уф!“ и изпотено зачервено лице се подаде от предницата на съществото.

Главата се обърна към ездача и проговори:

– Край, Щука! Писна ми! Искам да се кача горе!

– Ама моят ред дойде едва в началото на гората, а ти се вози доста дълго през полето! – заоплаква се ездачът. От зад-ницата на животното се показа още едно лице и се включи в разговора.

– Да! Освен това, Гризъл, ти се опита да ни накараш да прескочим портата!

– Няма да продължа и ще обвиня вас двамата, ако си изпатим, задето сме изостанали – процеди физиономията отпред.

– Добре де! – нацупи се ездачът и скочи на земята. Свали сакото и цилиндъра си, а тялото на създанието се повдигна и отдолу се показаха двама мъже. Предният свали ремъците от себе си и на негово място застана ездачът. Тялото се спусна, новият ездач нахлузи сакото и шапката и се покачи на седлото с известни затруднения.

– Да не си посмял да минеш през потока – натърти зад-ницата.

– Добре, но гледайте да ги настигнем – каза новият ездач. – Знаете какви са правилата за последния!

От гората вече се изнизваше странна върволица. Първо сирената, няколко мига след тях хрътките, последвани от ловците. В този момент първата сиренохрътка нападна. Едно от по-малките сирена се влачеше на няколко метра зад останалите и беше лесна плячка. С един скок кучето го затисна с предните си лапи. Скимтейки и блеейки, сиренето се опита да се освободи, но не успя. Краката му се подгънаха и то се стовари в тревата.

 
 

9 професионални съвета за добра снимка

| от chr.bg |

Леятото е чудесен повод да обърнем внимание на една категория визуално изразяване, доста различна в своите техники и ефект от самостоятелния кадър. Ще я срещнете под имената „разказ в картинки“, „фото есе“, „история в снимки“ и други вариации, а в конкурса за мобилна фотография Huawei Next Image awards – като категория Story Board”, в която аранжирате 9 снимки в 3×3 квадратна решетка.

Какво е важно да имаме предвид, когато заснемаме своята визуална история? Първо, тя е преди всичко и на първо място история, и ако една снимка е запечатан момент, то във фото есето имаме развитие на момента във времето и пространството. На практика има два основни подхода при заснемането й – тръгвате да снимате като вече сте я композирали в главата си, или в последствие се връщате към голям набор от снимки, които сте правили по някакъв повод, и избирате няколко от тях – оптималното е между 6 и 12, с които да разкажете история. Визуалните истории следват основните правила за всеки разказ – въдеждане, обстановка, завръзка, развръзка, главни герои и т. н., поради което при втория подход може да се окаже, че любимата ви снимка като самостоятелен кадър просто не стои на място в историята. Използвайте я самостоятелно като такава, а с другите разкажете история.

Ето и няколко практически съвета от Вера Гоцева- lomovera, споделени на последния от серията уъркшопи за мобилна фотография.

Photo_by_Lomovera_3

  1. Изберете или заснемете въвеждащ кадър: такъв, който вкарва зрителя в историята. Тoй задава контекст и обикновено указва мястото на развитие на историята. Пътна табела, разпознаваем интериор с надписи са добри примери, ако търсите конкретика, морски пейзаж също става, ако искате да кажете просто, че историята ви се развива на морето и т. н.
  2. Покажете детайл – снимките с детайли създават наситеност и плътност на историята.
  3. Включете пострети – хората са най-важното нещо за добрата история и е добре да имате поне един портрет. Отново припомняме, че портретът не е задължително да е буквално лице, по-скоро търсете одушевено присъствие – силует, ръка, животно и други според идеята на историята ви.
  4. Предайте настроение – настроението е привлекателно и заразително във фото есетата.
  5. Внимавайте за цветовата тоналност – добре е историята да бъде в една хомогенна тоналност.
  6. Предайте конфликт – добрата история разчита на конфликт. Това е аналогът на завръзката в традиционните разкази. Във фотографията тази роля играят контрастите – емоционални или чисто геометрични и цветови.
  7. Моментът e важен и в серията и от снимки – опитайте да уловите кадър, който е извън линеарната част на историята и я показва под друг ъгъл.
  8. Покажете общата картина чрез поне един кадър, който дава общ поглед върху историята.
  9. Завършващ кадър: ако правите затворена история, сложете кадър, който едновременно да препраща към началото, но и да ви извежда от историята. Това е развръзката и тя е много важна.

Photo_by_Lomovera_2

 
 

Кание Уест изпя, че би спал с балдъзите си

| от chr.bg |

Рапърът Кание Уест шокира с текст на своя песен, в която твърди, че би спал и с четирите си балдъзи, пише сайтът Контактмюзик.

Изпълнителят, който е на 41 години и има три деца от риалити звездата Ким Кардашиян, изненада всички с парчето си „XTCY“, което беше пуснато в събота. В него Уест рапира: „Имаш ли извратени мисли? Аз имам доста от тях. Имаш си балдъза, която искаш да обладаеш? Аз бих обладал цели четири!“

Скандалното парче на Кание беше пуснато онлайн от Диджей Кларк Кент. В пост в Инстаграм Кент публикува и снимките на четирите споменати от рапъра сестри на Ким – Кортни Кардашиян, Клои Кардашиян, Кендъл Дженър и Кайли Дженър.

 
 

Романът „Отворени рани“ е красива кутия, пълна с бръснарски ножчета

| от Дилян Ценов |

„Понякога, като позволяваш на хората да ти правят разни неща, всъщност правиш тези неща на тях.“

Още от първите редове на дебютния роман на Джилиан Флин, „Отворени рани“ (издателство ЕРА), читателят разбира, че Камий Прийкър е жена, която не иска да среща в реалния живот. Освен ако не е същият изрод като нея. Тя не се впечатлява от история за майка, забравила децата си в затворено помещение за три дена, за да излезе да „смукне лула“. Това е битова драма. Тази нейна реакция е само ежедневно проявление на травми, които идват от далечното вече минало, преливащо от алкохол, леки наркотици, секс (във всевъзможни варианти) и обтегнати до краен предел семейни отношения. Но нека да е ясно, тя не може да бъде сложена в плоското и опростено понятие „жена с проблеми“. В света на Джилиан Флин няма етикети.

Камий е посредствен репортер в малък чикагски вестник, който отчаяно се нуждае от атрактивно съдържание. Когато главният редактор намира достатъчно интересен случай, неговото „паленце“ се оказва най-подходящият човек да го отрази.

Уинд Гап е малък град в щата Мисури, наблизо е река Мисисипи. Макар да се намира в Средния Запад от него лъха чист южняшки полъх. Архитектурата, нравите, хората – всичко напомня на отминалите и неосъществими южняшки идеали, които са донесли повече страдания, отколкото щастие. Уинд Гап е родното място на Камий Прийкър и завръщането й там е последното, което тя иска. Миналата година 9-годишната Ан Неш е намерена удушена с въже за пране в гората, а преди броени дни е изчезнала 10-годишната Натали Кийн. Репортерката трябва да разбере какво се случва в малкото градче и да се върне при редактора си с история. Задачата обаче е по-трудна от колкото изглежда, защото за да се върне с история, Камий трябва да преживее отново своята собствена. А това означава да се срещне с майка си, Адора Крелин, и нейния нов живот.

На пръв поглед романът на Флин („Не казвай сбогом“ (Gone Girl) и „Мрак“ (Dark Places)) е типичното лятно неангажиращо четиво. Главен женски персонаж, убийство в отдалечен малък град, тайни, вманиачена майка, лениви полицаи. Това, което издига „Отворени рани“ над лятното неангажиращо четиво е пътят, по който авторката минава през гореизброените задължителни за всяка кримка елементи. Да ни каже кой и как е извършил престъплението, е нейна последна цел.

Вместо това, тя поставя пред читателя редица въпроси, които излизат над обикновената битова драма в малко американско градче – Защо?, Къде?, Кога? Докога? Колко? Защо някои родители имат неконтролируемо желание да причиняват болка на собствените си деца? Къде можеш да избягаш от демоните от миналото? Кога се прекрачва границата, отвъд която поставяш самия себе си в опасност? Докога можеш да продължаваш по този начин? Колко дълбоки могат да бъдат вечно отворените рани?

Флин взима един банален „Who done it?” сюжет и го превръща в качествен психологически трилър, който развенчава сладникавата представя за женските персонажи в литературата и ги представя в друга светлина – отблъскваща, брутална, грозна.

Трите основни персонажа са Камий, нейната майка и полусестра й Ама. На повърхността Адора Крелин е абсолютното въплъщение на южняшката жена. Невероятно красива, изтънчена, от добро семейство, богобоязлива, ранима, с множество неосъществени идеали, разбити мечти, но приела геройски съдбата си. Подобно на Бланш Дюбоа от пиесата на Тенеси Уилямс „Трамвай Желание“, товарът на Адора през годините натежава непосилно и днес склонността й да обгрижва 13-годишната Ама е добила унищожителни размери. На този фон заварваме самата Ама – преждевременно развита за крехката си възраст и гладна да опита всички преживявания, до които има достъп младата и разкрепостена жена. Тя е звездата в местното училище и тарторката на компанията. С антуража си от приятелки тя е най-отличаващото се и най-властното момиче в младежкия кръг на Уинд Гап. Вкъщи играе ролята на крехката порцеланова кукла на Адора, която връзва косата си с панделки и отдава цялото си внимание на куклената къща – умален модел на имението, в което семейство Крелин живее. Домът е обитаван и още един женски образ – този на починалата преди 14 години полусестра на Камий, Мериан. Всяка от жените (живите) е изкривена по свой начин, а историята постепенно показва как травмите при всяка една от тях са дело на предното поколение жени.

Едно от най-приятните неща в „Отворени рани“ е да проследяваш тънката нишка, която следват мислите на разказвача (в случая Камий). Джилиан Флин има ясната идея къде трябва да стигне разказът и пътят към финала, дълъг 300 страници, е отрупан с дребни символични детайли. Те задават не само атмосферата, в която се развива действието, но и рисуват разпадащия се външен свят на персонажите. Постоянството, с което Флин настоява над тях е една от най-силните части на романа.

„Отворени рани“ е подарък, който Флин прави на читателите. От този подарък разкриването на убийството е само панделката, с който е опакован. А кутията е пълна с бръснарски ножчета, водка, всякакви хапчета… и 56 човешки зъба. Не се колебайте да разопаковате този подарък… ще се изненадате, но е много вероятно някои от предметите вътре да са точно за вас.

212918_b

„Отворени рани“, американска („Sharp Objects, 2006)
Марин Загорчев – превод
Фиделия Косева – худ. оформление на корицата
Издателство ЕРА, София, 2018

 
 

Втори тийзър трейлър на „The Romanoffs“: всеки е наследник на Романови

| от chronicle.bg |

Ти, който четеш този текст, сигурен ли си, че не си потомък на Романови? И да не си, след като изгледаш втория тийзър трейлър на „The Romanoffs“ (оригинална продукция на Amazon Prime) напълно възможно е тази мисъл да те споходи.

Първата антология на Amazon е дело на създателя на „Mad Men„, Матю Уайнър и се състои от осем епизода, всеки от които разказва отделна история за хора от 21 век, смятащи се потомци на последната руска династия - Романови. Действието се развива в 7 страни на 3 контиента – Европа, Америка и Далечния изток. Всяка серия се развива на различно място и включва различни персонажи, защитаващи синята си кръв.

Вече ви показахме първият тийзър трейлър, а вторият изглежда още по-обещаващо и зарибяващо.

В актьорския състав влизат познатите ни лица от „Mad Men“ на Кристина Хендрикс, Джон Слатъри, Джей Р. Фъргюсън и Кара Буоно. Освен тях ще видим и Изабел Юпер, Даян Лейн, Джак Хюстън, Андрю Ранълс, Арън Екхарт и много други актьори, всеки от които участва само в един епизод.

Първите два епизода на „The Romanoffs“ излизат на 12 октомври, а всяка седмица ще получаваме нови две истории за потенциални наследници на най-дългоуправлявалата руска династия. Оставяме ви компанията на тийзъра.