Кутийковците вече са и на книжния пазар

| от | |

На книжния пазар може да намерите новото заглавие на Сиела „Тук има чудовища“ от Алън Сноу- книгата, вдъхновила анимационния филм „Кутийковците“, който паралелно с книгата излиза на широк екран, reald 3d. Филма е дело на екипа създал култовата анимация „Коралайн и тайната на огледалото 3D“.

„Кутийковците“ е комична история, която надниква в Сиренвил – градче от шикозната Викторианска ера, потънало в изобилие, изисканост и най-миризливите първокласни сирена. Под чаровните му павирани улици живеят кутийковците – страховити същества, които нощем изпълзяват от каналите и отмъкват най-скъпите за жителите на Сиренвил неща – децата и сиренето им. Поне такава е легендата, в която вярват местните хора. А истината е, че кутийковците са част от подземна общност странни и обичливи чудаци, които носят върху себе си рециклирани картонени кутии, също както костенурките носят на гърба си своите черупки.

След като човешкото бебе Егс (озвучено в оригинал от Исаак Хемпстед-Райт) попада при кутийковците, те го отглеждат като свое. Така то става част от бандата чудаци, които се гмуркат в купчини боклук и събират изхвърлени механични джажди. Когато животът на кутийковците е застрашен от злия унищожител на вредители Арчибалд Прекрасни Краднър (озвучен в оригинал от носителя на „Оскар“ Бен Кингсли), който иска да ги елиминира, за да бъде приет в обществото на Сиренвил, бандата добросърдечни несръчковци няма друг избор, освен да се обърне за помощ към своя осиновен син и Уини – момиче с приключенски дух от богато човешко семейство. Двамата имат нелеката задача да обединят двата свята, разлюлени от ветровете на промянта и… сиренето.

„Тук има чудовища“ разпалва въображението с дръзки герои, прекрасни илюстрации и други фантастични изобретения, които напълно ще задоволят детския апетит за забавление. С великолепните си илюстрации и сюжет, изграден с богато въображение, „Тук има чудовища“ показва, че може би Роалд Дал има наследник в ХІХ век и че Дж. К. Роулинг може би има конкуренция.

Появата

Беше късна неделна вечер и Плъховмост мълчеше – сребърносив под лунната светлина. По здрач бе валяло и дъждът бе отмил облака дим, който обикновено виснеше над града. Сега дългите сенки на фабричните комини падаха в мазните локви по пустите улици. Градът си почиваше.

В алеята, минаваща зад Предната улица, помръдна тежкият железен капак на отводнителна шахта сред камъните. Нещо го буташе изотдолу.

Едната страна се повдигна с няколко сантиметра и две очи внимателно огледаха алеята през процепа. Капакът се повдигна още повече и се плъзна настрани. Появи се глава на момче, с дървен шлем с девет или десет антени. Момчето надникна през отвора и се огледа, после затвори очи и заслуша. За миг всичко бе тихо, после далечен кучешки лай отекна от стените и отново се възцари тишина. То отвори очи, пресегна се от дупката и се измъкна на алеята. Облеклото му беше много странно – дълга до земята широка връхна дреха, изплетена от меко въже, а под нея – къс цял костюм от стар чувал за захар. Краката му бяха увити в намотан груб плат, завързан с канап.

Над него се издигаше необичайно приспособление, прикрепено с кожени каишки за раменете му. На гърдите му имаше дървена кутия с ръчка за навиване от едната страна и два месингови бутона и копче отпред. Гъвкава метална тръба свързваше кутията с чифт свити криле на гърба му, изработени от кожа, дърво и месинг.

Момчето плъзна капака на шахтата обратно, бръкна под костюма си и извади кукла, облечена точно като него, на коя-то заговори.

– Дядо, отгоре съм. Мисля, че довечера ще трябва да градинарствам. Неделя е и всичко е затворено. Кофите зад странноприемницата ще са празни.

Чу се пукот на статично електричество и слаб глас долетя от куклата.

– Добре, но внимавай, Артър! И помни, взимай само от по-големите градини… и то само ако има изобилие! Много хора оцеляват единствено благодарение на собствената си реколта.

Артър се усмихна. Беше го чувал много пъти.

– Не се тревожи, дядо, не съм забравил! Ще се обадя веднага щом приключа.

Момчето върна куклата под костюма си и започна да навива ръчката на кутията на гърдите си. Слабо бръмчене се чуваше почти две минути, докато навиваше, спирайки за малко, когато ръката започваше да го боли.

После някъде вътре в кутията звънна звънче и Артър спря. Приклекнал, огледа силуетите на сградите и натисна едното копче. Крилете на гърба му се разгънаха. Натисна другото копче и в същото време скочи колкото можа по-високо. При скока крилата безшумно загребаха въздух. В дъното на маха си се сгънаха, издигнаха се и пак се спуснаха. Крилете го задържаха във въздуха, на няколко стъпки над земята. Артър завъртя леко копчето, наклони се напред и вече се движеше. Усмихна се… Артър летеше.

Напредваше бавно по алеята, без да се подава над стените. Когато стигна до края, отново настрои копчето и се издигна до пролуката между еднаквите покриви на фабриката за лепило. Знаеше маршрут, скрит от очите на жителите на града. Когато бе тъмно или имаше гъст смог, беше лесно. Но тази вечер бе ясна и с пълнолуние. Вече два пъти в подобни вечери го бяха забелязвали деца – през прозорците на стаите си. Засега се измъкваше, тъй като никой не им вярваше, когато твърдяха, че са видели фея или летящо момче, но тази вечер не биваше да рискува.

Артър стигна до края на пролуката между покривите. Спусна се леко и прелетя през големия двор на конюшня. Един кон вдигна глава и леко изцвили. Артър настрои скоростта на крилете и увеличи височината, конят го притесни. На другия край на двора отново се издигна над огромен портал с шипове. Пресече пуста алея, спусна се по тясна улица, по която плътно един до друг бяха наредени гърбовете на къщи без прозорци, и стигна до друга висока стена. Внимателно настрои копчето и много леко се вдигна дотол18

кова, че да вижда какво има отвъд зида. Там се простираше голяма зеленчукова градина, окъпана от бледата светлина, която хвърляха прозорците на къщата. Артър видя, че единият беше отворен и оттам долитаха повишени гласове и тракането на плочки за домино.

„Значи ще са заети“, помисли си момчето и отново огледа градината. До стената в най-отдалечения от къщата край имаше голям навес.

Отново погледна към къщата, после се издигна над стената и се насочи към парника, като внимаваше да не попадне в светлината от прозорците. Спря пред вратата на оранжерията и изключи и сгъна крилете. Когато отвори вратата, топло ухание облъхна лицето му, смесица от аромати – някои познати, други не.

Парникът бе изпълнен с тъмни листати силуети, виснали от покрива, други се виеха по почти невидими опънати въжета. Артър разпозна домати, краставици и грозде над главата си.

Момчето си проправи път до дърво, израснало край далечната стена, което имаше клони само на върха. До ствола му, под клоните, висеше голяма връзка банани.

Едва сдържайки задоволството си, Артър откъсна един банан, обели го и лакомо го изяде. Когато свърши, се обърна към парника – нищо не се беше променило. Бръкна под костюма си и извади мрежеста торба, после с нетърпение задърпа връзката банани. Не беше толкова лесно да се откъс-не цялата, колкото беше с единия банан, и Артър разбра, че трябва да дърпа с всички сили. Но бананите не падаха. В отчаянието си скочи с два крака във въздуха и ги размаха. Внезапно се чу силен пукот и цялата връзка, заедно с момчето, падна на земята. Дървото отскочи назад и удари стъкления покрив със силен трясък.

„Хей! Има нещо в оранжерията!“, долетя вик откъм къщата.

Артър трескаво се изправи на крака, грабна мрежестата торба и погледна през стъклото – в градината все още нямаше никого. Втурна се да събере колкото се може повече банани и ги натъпка в торбата. В този миг чу затръшване на врата и звук от стъпки – и побягна към градината.

През зеленчуковите лехи с усилие се носеше много едра дама с много дълга пръчка. Артър се хвърли към градинската стена, бясно натисна бутоните на кутията си и скочи. Крилете му се разтвориха рязко и започнаха да плющят, но не достатъчно силно, че да го издигнат, и той се озова на земята. Изохка – бананите бяха допълнителен товар! Но не беше готов да ги пусне и да отлети с празни ръце – бяха твърде ценни. Все още стиснал торбата с една ръка, Артър се пресегна с другата към копчето от кутията и силно го завъртя. Крилете незабавно удвоиха силата на плясъка си и движението им стана размазано. Жената вече го достигаше, но Артър се изстреля почти верти20

кално нагоре. Тя побесня от ярост и размаха пръчката над главата си. Преди Артър да излети на безопасно разстояние, един силен удар се стовари върху крилете му и го запрати напред във въртеливо движение.

– Малък безобразнико! Върни ми бананите! – изкрещя жената.

Артър се си пое дъх над стената, за да се стабилизира, бързо настрои крилете и прескочи от другата страна.

Стомахът му се беше свил на топка. Опасността го грозеше винаги когато излизаше нощем да събира храна, а този път бе най-близо до залавянето откогато и да било досега. Трябваше да се скрие някъде на спокойствие, да си почине и да се възстанови.

„Де да можехме да живеем над земята като всички останали!“, помисли си той със съжаление.

Сега прелетя през града по най-безопасния маршрут, който му беше известен – между покривите, по най-тъмните улички и през пустите дворове – докато накрая не стигна до изоставения Дом на сиренето.

Домът на сиренето бе най-внушителната постройка в града, по-високи от нея бяха единствено някои от фабричните комини. В миналото тя бе домът на сиренената гилдия в Плъховмост. Но сега тази индустрия бе загинала и гилдията с всичките ѝ членове бе разорена. Прозорците и вратите на сградата бяха заковани с дъски и тя пустееше. Позлатените статуи, чийто блясък някога се виждаше от целия град, бяха почернели от същите тези сажди, които отровиха сиренето.

Артър кацна на билото на покрива и започна да се настанява сред статуите, когато до ушите му долетя тъжно блеене. Заинтригуван, той се заслуша внимателно, но не чу нищо повече, затова скри бананите зад една статуя, изкатери се по покрива и долетя до плочата най-отгоре, на която се крепяха ветропоказателят и гръмоотводът.

Пред него се простираше пълна панорама на града и заобикалящите го местности, пресичана само от комините на заводите. В далечината, на лунната светлина, различи някаква процесия, поела към гората. Изглежда група конници преследваше нещо.

Ловът

Странни звуци се процеждаха през гората – дращене, блеене и ръмжене. А най-странният от всички силно приличаше на гайда, или на звука, който би издавала гайда, ако е яростно задушавана под одеяло. На малката обляна с лунна светлина полянка насред гората звукът се усили. Внезапно в храстите от едната страна на полянката зашумоля трескаво и три големи кръгли пити сирене изскочиха от гъсталака, препускайки колкото ги държат краката. Профучаха през полянката с паникьосано блеене и изчезнаха в храсталаците от другата страна. За миг отново се възцари тишина.

Изведнъж храстите избухнаха в ново шумолене точно там, откъдето се появиха сирената, този път придружено с ръмжене. Глутница най-разнообразни хрътки изскочи на полянката. Кучетата тичаха в кръг и от муцуните им се носеше ръмжене. Едното, дребно и дебело, подобно на кръстоска между дакел и кълбо вълнена прежда, бе залепило нос за земята и съсредоточено душеше.

Точно то изсумтя, прекоси полянката и се спусна след сирената. Останалите хрътки го последваха.

Странният звук на гайдата приближи – заедно с неясни човешки викове. От храсталаците се разнесоха пукот и трясък, след което на полянката се появи най-странното създание досега. То бе с четири кльощави крака, стърчащи от нещо, подобно на обърната лодка от старо зебло. Отпред имаше глава, направена от стар кашон с грубо изрисувана конска физиономия. На гърба му яздеше едър гневен мъж.

– Накъде поеха? – изкрещя той.

Изпод зеблото се появи ръка и посочи през полянката. Ездачът наду рога си, при което въздухът се изпълни с ужасните звуци, приличащи на гайда. След това рогът бе вдигнат високо и стоварен с всичка сила върху коня.

– Хххммммггггффффф гммммммгмммм хффффф! – разнесоха се сподавени викове на болка отдолу.

Създанието се заклатушка през полянката и под все по-силните удари на ездача ускори ход. Появиха се още мъже на такива странни животни, последвали звука на рога, тъкмо навреме, за да видят как водачът им изчезва в горичката. И те заудряха конете си и над виковете на животните се носеха: „Давай!“ и „Дий!“

Предните крака на последното от създанията внезапно спряха. Обаче задните продължиха да се движат и неизбежно се сблъскаха с предните. Чу се „уф!“ и изпотено зачервено лице се подаде от предницата на съществото.

Главата се обърна към ездача и проговори:

– Край, Щука! Писна ми! Искам да се кача горе!

– Ама моят ред дойде едва в началото на гората, а ти се вози доста дълго през полето! – заоплаква се ездачът. От зад-ницата на животното се показа още едно лице и се включи в разговора.

– Да! Освен това, Гризъл, ти се опита да ни накараш да прескочим портата!

– Няма да продължа и ще обвиня вас двамата, ако си изпатим, задето сме изостанали – процеди физиономията отпред.

– Добре де! – нацупи се ездачът и скочи на земята. Свали сакото и цилиндъра си, а тялото на създанието се повдигна и отдолу се показаха двама мъже. Предният свали ремъците от себе си и на негово място застана ездачът. Тялото се спусна, новият ездач нахлузи сакото и шапката и се покачи на седлото с известни затруднения.

– Да не си посмял да минеш през потока – натърти зад-ницата.

– Добре, но гледайте да ги настигнем – каза новият ездач. – Знаете какви са правилата за последния!

От гората вече се изнизваше странна върволица. Първо сирената, няколко мига след тях хрътките, последвани от ловците. В този момент първата сиренохрътка нападна. Едно от по-малките сирена се влачеше на няколко метра зад останалите и беше лесна плячка. С един скок кучето го затисна с предните си лапи. Скимтейки и блеейки, сиренето се опита да се освободи, но не успя. Краката му се подгънаха и то се стовари в тревата.

 
 

А не може ли просто да забраним мачовете?

| от Цветелина Вътева |

Толкова сме свикнали с факта, че по мачове стават простотии, че вече неща от типа на „извадено око“, „счупен крак“, „откъснат палец“, „натрошен рейс“ пр. явления по време на вечното дерби са станали нормални.

Все едно е супер в реда на нещата в деня, в който Левски и ЦСКА играят, движението в центъра да е почти невъзможно, през Борисовата да не се минава и половината град да е пълен с фанатизирани фенове, лошо гледащи полицаи и наплашени граждани.

Инцидентът с бомбичката, гръмнала в окото на полицайка, влезе в новините, но и някак си съвсем естествено се вписа в разбирането, че „така е на мач“.

Хайде сега да повторим думата. Мач. Не война, не терористичен акт, не бомбардировка. Мач! Някакви момчета, които пет пари не дават за футбола, замятат крака, чакайки мъката да свърши и да ходят да се успокоят между гърдите на плеймейтка в черно сепаре с бял прах по масата. Докато те вяло подтичват на терена, натопорчени и възбудени младежи с настръхнли зърна (и в по-лошия случай: възрастни мъже с вехти тениски и избелели мастилени черепи по пъпчасалите рамене, правени от Емо, който се е учил да татуира в затвора) ръсят слюнка и псувни по червените или сините си шалчета, след което отпушват насъбрания екстаз в селска агресия.

Около стадиона има стотици полицаи, които вместо да си вършат другите неща, като например да гледат в една точка в мизерното районно, стоят като истукани и гледат мрачно. От една страна, защото си искат при точката, от друга – защото знаят, че по време на мача или след него вероятно ще им се наложи да поработят. Някои от тях, в които садистичното начало е засилено, сигурно са доволни, че ще имат възможност да разбият нечия обръсната глава с палка, но повечето са по-скоро отегчени.

Това е ситуацията на всеки мач на Левски и ЦСКА от много години насам.

Вече почти няма и да чуете „Само Левски“ или „Само ЦСКА“.

Призивите на „положително подкрепление“ отдавна са отстъпили на далеч по-звучните „К*Р за Левски“, „Копелета сини, всичко е червено“, „Гунди ви зове, на синьото небе“, „Чорба-м*нет“ т.н. Има и още, но те не може да се напишат в уеба.

Иначе мога да събера смелост и да напиша „Здравейте, аз съм Цвети и имам приятели-ултраси“. Наистина. Имам. От Левски съм, защото баща ми е от Левски, но пък имам приятели от агитката на ЦСКА. С тях съм пила бира, ходили сме на море и си ходим по рожденните дни. Не знам дали такова нещо като „бивши ултраси“, но те от години не ходят по мачове. Следят мачовете и отбора си, но са прекалено заети да правят пари или деца, или и двете. И въобще да си живеят живота.

А сред масата мутри, рецидивисти и комплексирани хулигани, живеенето на живота остава на заден план.

Тъжната истина е, че във футболните мачове между Левски и ЦСКА отдавна няма спорт. Това е война. Многогодишна война между две групи от една и съща субкултура: такава, която не среща своя естествен край, защото се предава от едно поколение на следващо. А както казва един от приятелите ми, за които говорех, „да бъдеш част от това създава чувство за принадлежност, сила, значимост – неща, които много от тези момчета няма къде другаде да получат“.

Наежваме се, когато Тръмп бомбардира Сирия, за да не се обиди Путин и да стане Трета Световна, и се подмокряме, когато Ким Чен Ун прати ракета в задния двор на Белия дом, а в същото време толерираме една реална, макар и жалка в мащаба си, война, чиито военни действия се реализират редовно в центъра на града ни.

В колата си имам диск на Lasthope и обикновено превъртам песента „F*ck Police“ по няколко пъти. Отношението към органите на реда обаче в този казус не е водещо. Водещ е фактът, че една жена, която е била на работното си място, е претърпяла и ще претърпи още цифра очни операции с надеждата, че ще си възстанови зрението.

Тя е жертва на война. И то такава, която може да се предотврати. Аре да ги забраним тия мачове.

 
 

Никълъс Кейдж се отказва от актьорската кариера

| от chr.bg |

Холивудската звезда Никълъс Кейдж оповести намерението си в близко бъдеще да се откаже от актьорство.

54-годишният Кейдж, познат с ролите си във филми като „Лунатици“, „Диво сърце“, „Да напуснеш Лас Вегас“, „Да изчезнеш за 60 секунди“, „Призрачен ездач“, е споделил, че си дава още „само три или четири“ години като актьор, преди да се насочи трайно към изяви зад камера.

Бъдещите си намерения да работи като режисьор и продуцент Никълъс Кейдж е споделил пред репортери в Пуерто Рико, представяйки новия си филм „Първично“ („Primal“).

„Що се отнася до продуцентска и режисьорска работа – ще бъда „в играта“. Компанията ми „Сатурн филм“ стои зад всички филми с мое участие. Режисурата обаче е нещо, с което бих се изявявал занапред, тъй като на този етап съм основно изпълнител.

Ще продължа да правя това още само три или четири години, след което ще насоча вниманието си главно към режисирането“, е заявил Никълъс Кейдж.

 
 

Добре дошли в истинския Западен свят!

| от chr.bg |

Огромен андроид и LED тунел за предпремиерата на HBO у нас

На 18 април бе предпремиерата на първия епизод от втори сезон на хитовия сериал на HBO “Западен свят“. Гостите на събитието се пренесоха в сюрреалистичния свят на Джонатан Нолан цели 5 дни преди официални старт. Светлинен тунел, андроид в човешки размер и двама техници на роботи допринесоха за реалистичната атмосфера на лабораторията, позната от сцените в сериала. Атракция беше и фигурата на робот, която бе изработена на 3D принтер в реално време.

Реалистичната фигура на андроида, познат от първия сезон е дело на български скулптор на сценични декори. Новият зъл андроид, който зрителите ще видят тепърва в сезона, също бе пресъздаден като 3D фигура. Зад направата на 20 сантиметровата фигурка стоят доста труд и часове –  прецизна изработка на 3D проект и в последствие принтиране на специалния принтер в рамките на 10 часа.

Да повдигнем завесата

Първият епизод, със заглавие „Пътуване в нощта“ разкрива, че забавлението за посетителите на увеселителния парк ще се превърне в кошмар. Андроидите не само, че осъзнават, че са част от игра, а и тръгват на бунт срещу създателите си. „Западен свят“ се завръща още по-реалистичен и кървав, този път с последици за хората, дръзнали да се почувстват богове.

Новият сезон е под мотото „Хаосът превзема всичко“ и привидно на очакването, че това е продължението на сериал, в който хора и роботи се борят за надмощие, всъщност е изцяло обърнат към слабостите на човека, промяната на моралните ценности и главозамайването му като технологичен творец и господар на света.

Пет факта за „Западен свят“:

1: Завладяващият разказ в „Западен свят“ се дължи на вдъхновението на Джонатан Нолан от игри като BioShock Infinite (2013), Red Dead Redemption (2010) и The Elder Scrolls V: Skyrim (2011)

2: Съвременните песни, които чуваме на пианото в „Марипоса салон и хотел“ са интересно хрумване на композиторът Рамин Джавади. Кавърите на познати песни са още едно напомняне, че това е тематичен парк и в него всичко се случва по зададен сценарий.

3: Както повечето дългометражни филми на Кристофър и Джонатан Нолан, сериалът е заснет на 35 милиметрова лента. Това го прави едно от изключенията в снимачния подход в днешно време.

4: Името на персонажа на Антъни Хопкинс е „д-р Робърт Форд“. Робърт Форд е човекът, застрелял Джеси Джеймс – прословут престъпник в Америка през 1880г. Интересна заигравка е, че Джеси Джеймс е застрелян от Робърт Форд в гръб в главата. Д-р Робърт Форд в „Западен свят“ получава куршум именно по този начин.

5: На финала на предния сезон, когато Мейв се качва на влака, за да напусне парка, по уредбата се чува, че композицията тръгва след 15 минути. Точно в този момент до края на епизода остават нито по-малко, нито повече от 15 минути.

 

Българската премиера на втория сезон на „Западен свят“ е на 23 април, понеделник, от 21:00 часа. Епизодът  ще бъде достъпен в онлайн стрийминг платформата HBO GO още от 5 часа сутринта. Можете да си припомните историята от първия сезон HBO GO, където всички серии са достъпни с български субтитри.

asdasdsa

Светът на HBO GO в България

Неограничен достъп до над 4 000 часа от любими филми и сериали в онлайн филмовото приложение HBO GO. Пренесете се в света на киното с най-новите холивудски хитове, HBO поредици, международни и фестивални заглавия, награждавана документалистика. На разположение е и изцяло обновена детска секция, с класически и модерни филми, дублирани на български език. Гледайте, когато искате, където и да сте, на лаптоп, смартфон, смарт телевизор или таблет, Samsung Smart TV и през Chromecast, а вече и на Apple TV и Playstation.

Любителите на качествените филми и сериали може да се регистрират директно на www.hbogo.bg и да гледат богатото съдържание безплатно за 1 месец. Предлагането на HBO GO директно до крайни клиенти е още един начин за ползване на онлайн стрийминг услугата, в допълнение към вече наличния – HBO GO включен в телевизионните и интернет пакети на нашите партньори – кабелни и телекомуникационни оператори.

 
 

Разходка по екопътека „Екот от камбанен звън“

| от Дарио Диониси |

Пролетта настъпи най-сетне и беше време да предприема покоряването на някоя екопътека. Да се разходиш из чист въздух посред зеленината и цветовете, които тепърва се събуждат, е един от най-красивите и смирени моменти, които можем да преживеем. Затова винаги съм твърдял, че е важно ние хората да пазим и уважаваме природата, за да може и тя, от своя страна, да ни радва и да се грижи за нас.

Екопътеката, която покорихме, е с едно звучно и красиво име, както и самото заглавие на публикацията показва, „Екот от камбанен звън“. Самата пътека се намира в подножието на Етрополската планина, като свързва село Рибарица с красивия Етрополски манастир и водопада Варовитец.

P4070560

Дължината на екопътеката е 2,5 км и се изминава между 1.00 – 1.30 часа, в зависимост колко бързо се движите. По самото трасе са поставени многобройни пейки, маси, информационни табели и кътове за деца, както сами ще се убедите от снимките.

Но истинското богатство на това място е, че се намира в територията на вековна гора, която пази търпеливо и неуморно живота тук. Посетихме това място, докато все още не бяха изцяло цъфнали всички дървета, но само гледайки, човек може да си представи величието на това място през другите сезони.

P4070614

Началото на екопътеката се намира по пътя, който води към манастира, тоест когато пътят се разделя на две, единият към село Рибарица, а другият към Етрополския манастир, поемате десния път. Един път минали първите няколко завоя ще видите началото на пътеката, която е обозначена с табели и дървена арка.

Екопътеката започва с едно приятно и леко изкачване под сянката на вековните дървета. По извивките на реката, която тече през гората, са поставени многобройни кътове за отдих, където може да седнете и наслаждавате на автентичната българска природа. Продължавайки по пътеката тя се разделя на две, като отбележа тук, че ние поехме първо по левия ръкав, който води към водопада, а другият към манастира. Съществена разлика няма, освен че пътеката за водопада е с по-голямо изкачване.

P4070580

Потегляйки към водопада по пътеката се отварят зелени поляни с гледки към околните планини, които единствено могат да заредят ума и душата. След приятното презареждане ви очаква същинската част, изкачването по поречието на реката и многобройните водопади, които са се образували. Стигайки по-напред ще чуете и истинската магия на гората, екота на водопада, който с лекота привлича цялото внимание с мелодията си.

Един път стигнали до водопада има стотици начини и места, на които може да се наснимате с тази красота. Като самият водопад е със значително голям пад от 15 метра и се вижда отдалече.

P4070628

Да споделя няколко думи за манастира. Така се стекоха обстоятелствата, че миналата година посетих това място три пъти и сега за пореден път се убеждавам, че неслучайно този манастир притежава толкова невероятна история и е важен за местността. Етрополският манастир е основан през Средновековието 1158 г. Преданията свързват възникването на обителта с името на св. Иван Рилски, който се установил в една от пещерите в близката местност Варовитец. Също така Апостолът Васил Левски е посещавал многократно манастира и се криел от османците.

Това са само малко факти за този вдъхновяващ кът. Самият манастир е изключително поддържан и се грижат единствено отецът и една жена доброволец за цялото материално състояние на мястото. А, и да знаете, това място е пълно с много дружелюбни и игриви животни, което още повече допринася за топлина и красота на мястото. Направете си един подарък, като го посетите.

hgffhjgc

За автора:
Дарио Диониси е бъдещ икономист по професия и авантюрист по душа. Макар и да звучи нескромно, прозвището Щастливеца е точно за него. Не само защото преминава през живота с характерния за годините му позитивизъм и смях, но и защото самият той е като герой от пътепис на Алеко Константинов. Любопитството му не познава граници, затова не спира да пътува. Иска да опознае различни места, култури, хора, обичаи, нрави и винаги е готов за приключение. Пътешествията са неговият двигател и с историите си иска да зарази и останалите да тръгнат по пътя на непознатото, дивото, красивото.

На страниците на нашия сайт публикуваме негови пътеписи, в които ще намерите, както подробно описание на забележителностите, така и полезна информация, в случай че тръгнете на път. Ако искате да прочете още за неговите приключения, можете да го направите на блога му: https://beyondsofia.com/