shareit

Книги, които всеки мъж трябва да прочете

| от |

oie_1394738jDVVGbAD

Има книги, които всеки мъж би трябвало да прочете. Кои обаче са те? Мненията, публикувани от различни източници, в голямата си част се припокриват. Предлагаме ви събирателен списък от книги, изготвен на базата на задълбочени проучвания, който селектира задължителните заглавия за силния пол. Листата е публикувана в huffingtonpost.com.

„Кланица 5” от Кърт Вонегът. С няколко думи – извънземни отвличат войник, на име Били, направо от Световната война. Война + извънземни = перфектна мъжка книга.

„За кого бие камбаната” от Ърнест Хемингуей. Различни човешки съдби, странни обстоятелства, любов, омраза, отмъщение и един мъж, изправен пред лицето на смъртта.

„Параграф 22” от Джоузеф Хелър. История за човек, който опитва да запази разсъдъка си, по време на война.

„Война и мир” от Лев Толстой. Мъжкият избор за Толстой. Ако жените искат да четат този голям руски автор, да изберат „Ана Каренина”.

„The Naked and the Dead” от Норман Мейлър. Още една военна книга. Заслужава си да се отбележи, че авторът Мейлър веднъж вкарва кроше в лицето на Гор Видал.

„Братя Карамазови” от Фьодор Достоевски. Дискутира връзката между трима братя през годините. Основни теми са Бог, свободната воля и тленността. Само мъже са главни герои – значи трябва да е за мъже.

„Хамлет” от Уилям Шекспир. Всеки мъж иска да бъде Хамлет. Това е най-силният мъжки персонаж в творчеството на Шекспир.

Разкази от Джон Чийвър. Често в тях основна тематика е братството, което ги прави добър избор за мъжко четиво.

„Пътят” от Кормак Маккарти. Баща и син са в пост-апокалиптична изгубена земя, опитвайки да оцелеят. Няма какво повече да се каже.

„The Autobiography of Malcolm X” от Малкълм Екс. Има политика, расови дебати, секс, наркотици, затвор, религиозни дискусии. Няма как да е за жени.

„Американски пасторал” от Филип Рот. История за американски бизнесмен от еврейски произход, чийто живот е съсипан от социалните промени през 60-те години.

„Повелителят на мухите” от Уилям Голдинг. Група момчета остават на самотен остров. Веднага става ясно, че само най-силните ще оцелеят.

„CivilWarLand in Bad Decline” от Джордж Сондърс. В този сборник с разкази Сондърс предлага не само отлични антиутопични истории, но има и политически теми.

„Цялото кралско войнство” от Робърт Пен Уорън. Още една силна политическа книга с колоритни мъжки персонажи.

„Тропик на Рака” от Хенри Милър. Защото сексът е основното, за което мислят мъжете.

„Прекрасният нов свят” от Олдъс Хъксли. Обществото се пристрастява към удоволствието и повърхностните неща, като забравя кои са истинските ценности. Изключително актуална книга.

„Заеко, бягай” от Джон Ъпдайк. „Ако имаш куража да бъдеш себе си, останалите ще те оценят”, казва философски Ъпдайк.

„Lucky Jim” от Кингсли Еймис. Борбата на един мъж за благополучие. По пътя го разсейва красива жена.

„Портретът на Дориан Грей” от Оскар Уайлд. Тук един красив мъж забогатява и омайва всички жени. Красотата и суетата са основни теми. Уайлд обаче напомня, че никой не бива да забравя кой е всъщност.

„Островът на съкровищата” от Робърт Луис Стивънсън. Приключения и пирати, битки до смърт. Страхотна книга за мъжката аудитория.

„Приключенията на Хъкълбери Фин” от Марк Твен. Епична история за момче, което се превръща в мъж.

„Дивото зове” от Джек Лондон. Главният герой е куче, на име Бък. То е откраднато от любвеобилния си стопанин и става впрегатно куче. Бък, разбира се, е алфа и става лидер. Състезание, конкуренция, борба за оцеляване – все теми, присъщи за мъже.

„Дон Кихот” от Мигел де Сервантес. Един романтик, който е малко луд, решава да съживи кавалерството и класическите мъжки ценности.

„Hell’s Angels” от ХънтърТомпсън. Описан е живота на прословута рокерска банда. Персонажите влизат в свят, от който повечето от нас биха избягали без да се замислят.

„Master and Commander” от Патрик О’Брайън. Исторически роман, развиващ се по време на Наполеон. Всеки мъж иска да бъде мореплавател. Има и страхотен филм с участието на Ръсел Кроу.

„Heart of Darkness” от Джоузеф Конрад. Само мъжете са готови да тръгнат да покоряват джунглата с цел колониализъм.

„Americana” от Дон ДеЛило. Един нарцис решава да се пребори със страданието след раздялата с красива блондинка. Той се отказва от шикозния си живот и тръгва на пътешествие.

 „Бродягите на дхарма” от Джак Керуак. Автобиографична история като повечето на Керуак. Основни теми са каране на колело, планинарство, пътуване на автостоп, джаз клубове, партита с много алкохол.
„Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” от Робърт Пърсиг. Още една история за пътешествие. Жените не карат мотоциклети, значи книгата е за мъже.

„Одисей” от Джеймс Джойс. Първо, това е прекалено сложна книга, за да бъде разбрана от жените. Второ – има бордей. Очевидно е само за мъжките очи.

„Blood Meridian” от Кормак Маккарти. Момче, склонно към насилие, бяга от къщи. Следват доста убийства. Определено книга, подходяща за мъже.

„Моби Дик” от Херман Мелвил. Епос за един капитан, обсебен от идеята на убие известния бял кит. Обсебването обаче е метафора за нещо тотално различно. Прочетете книгата, за да разберете за какво става въпрос.

 
 
Коментарите са изключени

Наистина ли хората от средновековието са се къпали рядко

| от |

Има няколко популярни представи за хигиенните навици на средновековна Европа – от това, че хората си изхвърляли гърнетата през прозореца до това, че едва ли не никога не са се къпали. Има ли обаче нещо вярно? Днес ще отговорим на втория въпрос.

Говорейки за поведението на много различни култури на голямo пространство като цял един континент в голям обсег от време като Средновековието, съвсем естествено е да нямаме един универсален отговор. Нещата зависят…

Но нека се опитаме да нарисуваме достоверна картинка на ситуацията.

Оказва се, че хората през Средновековието също толкова са искали да не миришат, колкото и сега. Затова, най-общо казано, изглежда, че противно на общоприетото схващане, те все пак са имали основни хигиенни навици. Това знаем от текстове, в които се споменава, че хората са се къпели под някаква форма сравнително редовно който колкото може.

Изглежда, например, че миенето на лице, ръце и зъби е било навик сутрин. За хигиена на зъбите, освен парцали, се използват и клонки – единия край на клонка се сдъвквал и след като се разточи достатъчно, същият край се ползва като четка. С времето хората осъзнали, че клонките (понякога и корените) на някои определени растения имали положителен ефект и използвали предимно тях – те всъщност съдържали антибактериални вещества.

Stamnos women bath Staatliche Antikensammlungen 2411

Миенето на ръцете се случвало от леген с вода – още от древни времена – както сутрин, така и преди и след хранене. По това беше време храненето се извършвало с ръце, а ползването на вилица се считало за грях, защото според тогавашните разбирания „Господ е дал на човека естествени вилици – неговите пръсти. Затова е лична обида към Него, ако използваме изкуствени, метални вилици за хранене“, казва Св. Петър Дамиани. Много хора, особено от по-долните класи, се хранели от общи съдове, което допълнително мотивирало миенето на ръце.

Но нека поговорим за къпането. През Средновековието, въпреки че някои доктори съветвали да не се прави прекалено, много други изтъквали ползите за здравето от редовното къпане. Например, през 14 век италианецът Магниний Медиоланезис, придворен лекар и магистър от Парижкия университет, пише:

Къпането почиства външните части на тялото от замърсявания… ако мръсотия остане по кожата след упражнения или масаж, тя ще бъде премахната с банята

Той също така препоръчва къпането като лек или за комфорт, например, за възрастни хора или бременни жени.

Petrus de Ebulo - Balneum Sudatorium

Разбира се, когато говорим за бани на цялото тяло, по онова време само по-заможните са могли да си позволят да притежават вана, както и гореща вода, така че повечето хора разчитат на публични бани, реки, езера, извори и т.н. Затова най-бедните, които не са могли да си позволят да отидат на баня, са имали изключително лоша хигиена през зимните месеци, осланяйки се само на легени с вода.

Но за останалите публичните баня са често използвани, особено след 11 век, когато кръстоносците, които са свикнали с такива удобства, популяризират редовното й посещаване не само за целите на къпането, но и за социализиране. Всъщност през 15 век храненето в публичните бани по време на къпане е съвсем често явление. Както пише в книгата „Clean: A History of Personal Hygiene and Purity“ на Вирджиния Смит:

Към 15 век изглежда, че угощението в градските бани е толкова често, колкото ходенето на ресторант ще стане четири века по-късно. Немски офорти от същото време изобразяват градски бани с къпещи се двойки, които похапват голи често по няколко във вана.

В подобна ситуация всъщност няма нищо странно, защото тя е подобна до голяма степен на тази, в която ние се събираме около басейна с приятели.

Разбира се, като се има предвид ситуацията: много хора, къпещи се заедно в една и съща топла вода, споделят храна и дори понякога правят секс, съвсем нормално е да се разпространяват болести. Когато се появява сифилисът, популярността на публичните бани залязва. Както отбелязва холандският философ Еразъм през 1526:

Преди двадесет и пет години в Брабант нищо не беше по-модерно от обществените бани. Днес няма такива … новата чума ни научи да ги избягваме.

И все пак, повечето хора все пак се къпят, но по-рядко от преди. Някои сред благородниците обаче наистина са отказвали да се къпят. Например, един руски посланик във Франция отбеляза: „Негово величество [Луи XIV] вони като диво животно.“ Руснаците не се притесняват и продължават да се къпят редовно, дори след като европейските им братя изоставят баните. А що се отнася до миризмата на крал Луи XIV – тя изглежда произтича от факта, че лекарите му го съветват да се къпе възможно най-рядко по здравословни причини. Сам той заявява, че намира къпането за смущаващо и поради това се е къпал във вана два пъти през живота си.

Като цяло, изглежда никога не е имало период в историята, когато хората не са се къпали, като най-малко хигиенични не са били хората от средновековието, нито тези преди тях, а живите през 16 век и малко след това, благодарение основно на болести.

 
 
Коментарите са изключени

Когато британските железници откачаха вагони в движение

| от |

Според Британската железница така наречените „slip coach“ вагони се появяват случайно – когато вагонът, в който пътува един от служителите й, се откача и композицията продължава, докато той бавно намалява скоростта си и спира – според тази история съединителната верига се къса. Но въпреки леко плашещия характер на инцидента, мъжът се замисля дали ако го правят нарочно, това няма да бъде за добро. И така, през 19 век тази практика започва.

По-вероятната история на произхода на тези вагони е и малко по-драматична. Преди да бъдат приспособени по специален начин за такава операция, тя пак се е случвала, но директно, по много по-опасен за всички начин. 

След като идеята се разработва, на теория няма ограничение за броя на вагоните, които могат да се откачат или колко пъти може да се извърши това за едно пътуване. Експресния влак между Лондон и Глазгоу, например,  може да пусне няколко вагона в един по-малък град, след това още няколко в друг, в трети… стига да има служител в най-предния вагон при всяко пускане, който да натиска спирачките. След това откачените вагони могат да оставят пътниците си или да бъдат прикачени към друг локомотив.

До 1914 на ден се откачат вече около 100 вагона. В зенита на практиката те са около 200. Но въпреки че е активна близо един век , тя си има своята цена и недостатъци. Всеки откачен в движение вагон (или композиция от вагони) изисква, както отбелязахме, служител, а след това и хора, които да скачат отново вагоните за влак, което добавя към персонала. И макар вагоните да се откачат лесно в движение, след това не е толкова лесно да бъдат прикачени.


И тъй като влаковете все пак стават все по-бързи, откачането на вагони в движение с хора в тях ставало все по-опасно. Това в комбинация с разходите през 1960 довело до края на практиката. Именно последното такова пътуване виждаме и във видеото.

Идея обаче просъществувала останала още малко. В някои случаи влаковете спират да откачат автомобили, които след това се свързват отново с нов двигател. В други няколко локомотива са свързани за участък, след което се разделят на спирка, преди да продължат под собствена сила. Такива системи с разделен влак си проправят път в цяла Европа и САЩ.

 
 
Коментарите са изключени

Никлас от Салм – човекът, който развали закуската на Сюлейман

Историята не се вълнува от цифрите и многократно доказва, че голямата армия често може да стане за смях. Сюлейман  ще разбере всичко това по трудния начин. След като превзема Белград, фокусът на султана се насочва към Средиземноморието. В следващите години ще постави своя морска база на остров Малта и ще се стреми към пълната морска доминация. Когато Унгария отказва да се преклони, Сюлейман решава да демонстрира пълната си сила, изразена предимно в човешки капитал, взиман най-често под формата на кръвен данък, да неутрализира крал Лайош 2-и. След като кралят е мъртъв, апетитът на всички се изостря. Много скоро става ясно, че султанът не само не демонстрира сила, но има намерение да променя облика на Европа. Самият той много иска да прилича на Александър Македонски и използва военната си мощ, за да заслужи тази титла.

След като австрийският херцог Фердинанд започва скромна военна кампания с претенции за короната, султанът на Османската империя решава да се разходи за втори път в Централна Европа и този път използва повече от 120 000 войника, тежка артилерия, камили (по-издържливи били на дълъг път) и още много други. Впечатляващата армия започва своя дълъг и изморителен поход на 10 май 1529 г. Великият пълководец смята до края на годината да се е разправил с всички врагове, но за жалост природата е срещу него, впрочем както се случва и с Наполеон – дъждовете се оказват твърде скъпо удоволствие. До началото на септември падат Мохач и Буда.

Крайната дестинация на дългото пътуване е Виена. През цялото време вестоносци и разузнавачи предават, че 100 000 армия на Сюлейман минава изключително лесно през градовете. Виена трябва да се подготви за много тежка битка. Младият  султан още не знае, че от другата страна го очаква един 70-годишен старец с достатъчно боен опит, донесъл главата на френския крал. Никлас граф на Салм се оказва страховит немски наемник. Макар и на преклонна възраст, той използва вече наложени немски наемници с името ландскнехти. Въпросните бойци могат да се похвалят с цветните си дрехи, висока лоялност и жертвоготовност.

Landsknechte

Снимка: By Daniel Hopfer – from de.wikipedia uploaded by Benutzer:Dylac, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=465391

Историята на тези войници започва с писмено разрешение за отглеждане. Само лордовете могат да набавят такива наборници и след сериозно военно обучение, ландскнехтите стават не само предпочитана, но и единствена наемна армия в Централна Европа. Въоръжени с пики с дължина от 4.2 метра, както и с мечове с дължина от 170 сантиметра, тези бойни другари можели да водят свирепи битки, особено от разстояние. Същите дори не подозирали, че в обсадата на Виена ще могат да демонстрират колко важна е дистанцията в такива двубои. Да не говорим, че взвод от 300 човека комбинира най-доброто – определен брой носи пики, след това има група с мечове и на финала се подкрепят от стрелци с арбалети.

Повечето тактики се копират от швейцарската армия, но са достатъчно ефективни и успяват да се наложат през следващите сражения Освен тези симпатични бойни единици, Никлас използва и 700 испански мускетари – те разполагали с барут и достатъчно куршуми. Докато Сюлейман наближава града, опитните бойци подобряват многократно обсадата, успяват да изведат жените, децата и старците. Зад стените на Виена се крият едва 17 000 войника със скромни 75 оръдия. Единственият съюзник е лошото време и фактът, че огромната армия е успяла да се стопи значително от умора в следствие на лошите атмосферни условия. Въпреки това, султанът напомня на войниците си, че след две седмици възнамерява да закусва в катедралата Свети Стефан. Наемната войска не можела да развали своето реноме и под командването на Никлас дават свирепа съпротива.

Тежката артилерия на Сюлейман е останала някъде по пътя. Леката артилерия няма никакви шансове срещу стените на Виена, били те и рехави. Прелитащите снаряди често успявали да се движат по каменния път и да създават главоболия, затова за една вечер били извадени всички камъни и Виена осъмнала само с улици от кал. Следващите прелитащи снаряди буквално замръзвали в калта. Сюлейман наредил на неговите най-опитни бойци да започнат да копаят тунели под земята и да детонират стените подземно. Единствен проблем бил, че дългите копия на ландкнехтите били много  ефективни. Наемниците не били безсмъртни и също изгубили част от своя персонал.

SiegeOfViennaByOttomanForces

Снимка: By Неизвестен – HÜNERNÂME II. CİLT MİNYATÜRLERİNDE KOMPOZİSYON DÜZENİ, Ruhi KONAK, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3610635

След като все пак една от стените се отваря, наемниците успяват да я запушат и да отблъснат вече обезсърчените османски войници, повечето от тях без особен опит във водените на обсадна война. На 11 октомври отново проливни дъждове охлаждат желанието за атака на Сюлейман. Войниците му са обезсърчени, болни и сякаш проклетата Виена не иска да пада. Храната приключва, офицерите започват да режат крайници на всеки войник, който започне да мечтае за бягство. Това е и денят, в който Сюлейман обещава да закусва в катедралата. Никлас изпраща вест „Закуската Ви изстива!“. Последното сражение се води само 2 часа, без никакви значителни щети по крепостта. На 14 октомври се избиват пленниците в лагера на Османската Империя. Сюлейман си тръгва посърнал само с амбициите за господство в Централна Европа. Все пак ще има и второ настъпление, но след години, но 70-годишния Никлас няма да е на линия, за да демонстрира сериозния си военен опит.

 
 
Коментарите са изключени

Да криеш любовника си на тавана цели 10 години

| от |

Колко дълго можете да пазите своята изневяра в тайна? Година? Може би две? А какво ще кажете за цели десет години? Това също би могло да се случи, но Доли Остерайх вдига летвата твърде високо. Жената не просто се възползвала от своя любовник, а го държала на тавана в периода на връзката. Очевидно изневерите са били различни през 30-те години на миналия век. Мнозина биха нарекли подобни отношения „сексуално робство“, ала сякаш и двете страни са били доволни от постигнатото. Да започнем всичко отначало. Доли се жени за своя съпруг Фред Остерайх (заможен производител) и по всичко личи, че двамата изживяват своята приказка.

Публичният им живот е пример за останалите богаташи, те са винаги усмихнати, изглеждат щастливи на всяка снимка и във всеки един момент показват своята любов. И историята продължава така до фаталната 1913 г. с едно много специално запознанство. Дали годината е фатална или съпругата е изморена от брачния живот, не можем да знаем, ала съдбата си знае работата и понякога действа без задръжки. Госпожа Остерайх се обадила на своя съпруг и го помолила да изпрати работник от фабриката, за да погледне счупената шевна машина. На вратата почукал 19-годишния Ото Санхубер с надеждата, че ще успее да спечели доверието на началството си, както и по-добра заплата. Домакинята отворила вратата, носейки прозираща копринена роба и дълги чорапи.

Мнозина подозират, че в този ден шевната машина не била ремонтирана. Младият Ото щял да „обърне внимание“  на много от домашните уреди в дома на своя началник. Освен това, когато липсвала възможността на домашния уют, любовниците се възползвали от близките хотели, за да продължават своите занимания. Съседите пък не одобрявали подобни действия и многократно съобщавали за извънбрачните забавления на съпругата, докато Фред се труди за семейния бюджет. Една вечер и той решил да повдигне въпроса и най-накрая да реши как ще продължи животът му. Доли отвърнала, че Ото бил само нейният полу-брат по душа, с когото прекарвали времето си заедно, говорейки за най-различни теми от живота. И за допълнително успокоение потвърдила, че отношенията им били само платонически и младежът бил средство да се запълва времето на домакинята, докато се върне съпругът.

Този отговор не донесъл достатъчно покой на съпруга и Доли взела важното решение – изпратила Ото на тавана. Мнозина биха отказали подобно предложение, ала Ото нямал семейство. На тавана имал само легло и маса, луксът не бил толкова добре осигурен за него. Интимният роб обяснявал често, че отношенията им били като тези на майка и син, ако изключим някои други подробности. Самотните вечери били време за отдаване на друго хоби – писането на любовни и криминални истории с псевдоним. Доли помагала на своя любовник да ги публикува, използвайки своята влиятелна фамилия. Следва и по-добрият въпрос: как е възможно Фред никога да не разбере, че Ото е на тавана? Някои вечери мъжът чувал шумове от тавана, ала не допускал и в най-дивите си фантазии, че ще бъде част от историята в категория „глупави хора“. Неговото заключение от необичайните шумове е вярата, че горе има призраци.

След 5 години със странните шумове, мъжът най-накрая предложил да се преместят в друго жилище. Доли нямала нищо против, но искала домът им да има таван. Ото бил освободен от своята клетка и изпратен по-рано в Лос Анджелис, за да очаква новия си постоянен адрес. Веднъж щом локацията става ясна, Ото изпреварва новодомците и се настанява в своята нова килия. И точно тук се случва драматичният обрат. През 1922 г. (близо десет години от началото на аферата) семейството започва един много сериозен скандал. Любовникът слушал и в един момент се притеснил много за здравето на своята любима. Хукнал надолу по стълбите с две от пушките на домакина. Фред най-накрая осъзнал защо някога е чувал шум на тавана и какво са имали предвид всички съседи относно полубрата на Доли. В опит да получи някакво възмездие за една от най-дългите изневери в историята мъжът напада любовника и получава три изстрела в гърдите, при това от собствените му оръжия. Докато нещастникът издъхвал, любовниците мислили версия за смъртта му. Окончателното решение било да инсценират обир. Доли била заключена от Ото в килера на дома, докато той свалил часовника на Фред и се скрил на тавана.

Тропнал няколко пъти силно от тавана, за да даде знак, че е добре скрит, а Доли започнала да крещи за помощ. Полицията повярвала на тази версия, а съпругата бързо решила да започне отначало живота си, карцирайки за пореден път любовника на тавана в новия си дом. Историята можела да се повтори, докато не се появил Хърман Шапиро – брокерът на недвижими имоти. Вдовицата започнала да се влюбва и решила да даде скъпия диамантен часовник на бившия си съпруг – същият е обявен за откраднат, както се досещате. Хърман си спомнил заглавията във вестниците, получил една нескопосана история като отговор и си заминал. Същата вечер се появява и третия любовник на Доли (точно така, много са). Рой Клъмб помогнал за изхвърлянето на оръжието на престъплението. След един скандал през 1923 г. Рой отива в полицията и разказва всичко от часовника до инсценирането на обира. Следва арест и само един интересен въпрос: как жената успява да се заключи в килера сама?

Разпитите били дълги и изморителни, затова Доли помолила Хърман да занесе храна на нейния полу-брат. Ото бил толкова щастлив, че вижда друго човешко същество от години и бързо разказал цялата си история. Най-накрая историята започнала да се нарежда. Хърман изгонил Ото от дома, а той, осъзнавайки, че ще бъде издирван за убийство, бяга в Канада. Всичко останало било запазено в тайна поне за още няколко години, когато брокерът среща Ото и Доли отново. Това е и последното му посещение в полицията. Следват арести, а различните печатни издания успяват да продават тази история цели 8 години след разплитането на сагата. Справедливостта също не успява да тържествува. Убиецът можел да получи доживотна присъда, но след като 7 години не бил обвинен, давността по делото е изтекла. Същото важало и за неговата половинка. Доли се оженила, изненадващо не за своя тавански секс роб, а за мъж, с когото имала афера цели 30 години. Нейният любовник напуснал за последен път Лос Анджелис и никога повече не се върнал. Доли умира през 1961 г. на 81 години, а съдбата на Ото така и не става ясна, кариерата му на писател не тръгва в правилната посока, а и никой повече не се интересува от него.

 
 
Коментарите са изключени