Книга хвърля светлина върху „Клуб 27”

| от | |

27-club

Нова книга хвърля светлина върху известния „Клуб 27”, съобщи „USA Today”. Творбата „27: A History of the 27 Club” е написана от Хауърд Сунес – автор на биографии на Боб Дилън и Пол Маккартни. Произведението е издадено от „Da Capo Press” и е 384 страници.

Книгата разказва за музикантите, починали на 27 годишна възраст. Тя е съсредоточена върху е Браян Джоунс, един от основателите на „Ролинг Стоунс”, гениалния китарист Джими Хендрикс, рок певицата Джанис Джоплин, вокала на „Дорс” Джим Морисън, вокала на „Нирвана” Кърт Кобейн и певицата Ейми Уайнхаус.

Има много хипотетични версии за тяхната смърт – съпругата на Кобейн, Кортни Лав, е наела някой да го убие, мафията е премахнала Джоунс и Хендрикс, астрологични символи, предричащи, че тяхната смърт ще настъпи докато са на 27 и т.н. Авторът определя подобни хипотези като „глупости”.

Книгата представя общо 50 музиканти, починали на тази възраст.

„Това, че са си отишли на 27, е чиста случайност. Що се отнася до тези 6-има, те са имали трудно детство. Били са наркомани от тийнейджърските си години, повечето са имали и проблеми с личното светоусещане. Със славата всичко това се обостря”, казва Сунес.

Макар Кобейн да е единственият, който сам дърпа спусъка и слага край на живота си, той и останалите са играли руска рулетка с години. А интимните им партньорите само са влошили нещата.

 „Всички те са имали желание да умрат, било то и подсъзнателно. Джоунс е страдал от раздвоение на личността, Джоплин също. Предозирали са, макар да са били предупреждавани, че си играят с живота си. Морисън и Кобейн са били обсебени от идеята за самоубийство, а Уайнхаус доказано е била човек със склонност към самонараняване. Техните партньори са били не само слаби, но и нечестни. Тези артисти са били заобиколени от най-лошия тип хора, обикновено наркомани като тях”, допълва авторът.

 
 

Сегед – град на спокойствие, красота и чистота

| от Теодор Спасов |

Сегед е третият по големина унгарски град, намиращ се съвсем близо до границата със сръбската автономна област Войводина. Той е главен град на областта Чонград. Разположен е на брега на голямата река Тиса.

Обикновено табелите към Сегед просто се подминават от забързаните търговци и туристи на път към Будапеща, Виена и други по-популярни европейски дестинации. Но ако се отбиете в него поне за 2-3 часа, мястото ще заеме завинаги частица от сърцето Ви.

В града живеят около 160 000 души. По българските стандарти влиза в категорията на един средно голям провинциален град като Враца или Русе. Но в действителност е изпълнен с живот, красота и забележителности. Почти по нищо не отстъпва на прелестната унгарска столица Будапеща, като дори има две големи предимство пред нея – спокойствието и чистотата.

Спокойствието, красотата и чистотата – основните отличителни белези на Сегед

dav

По улиците на Сегед ще видите много повече велосипеди, отколкото автомобили. Паркирането в рамките на целия град се заплаща и излиза скъпо дори и за местните жители. За тях колата на практика е много скъпо удобство. Липсата на безплатни паркоместа обаче се компенсира от отлично уредения градски транспорт. Автобусите, тролеите и трамваите се движат буквално един след друг. В никакъв случай не може да става и дума за препълнени автобуси, тролеи или трамваи, каквато гледа е ежедневие в София. Липсата на задръствания прави придвижването из града удобно и приятно.

Сегед без съмнение е един от най-чистите европейски градове. Почти липсва автомобилно движение, а използването на твърди горива за отопление отдавна е в историята. Толкова отданва, че дори повечето сгради просто нямат комини.

Целият град е газифициран. Разхождайки се по улиците на Сегед човек може буквално да помирише свежия въздух.

Що се отнася до красотата – Сегед със сигурност се нарежда сред най-красивите европейски градове.

dav

В центъра и неговите покрайнини царува духът на Австро-унгарската империя. Типичните за Виена, Будапеща и Загреб стари сгради са разпръснати из целия център, като почти всички те се поддържат добре. Красиви са и са запазени. Разходките из пешеходните улички на града, изпълнени със спретнати кафенета, ресторанти, бутици и книжарници, ще Ви доставят истинска наслада.

Най-популярната туристическа дестинация в града е прелестната католическа катедрала „Сегеди дом“, построена в началото на 20. век на обширен градски площад. Нейните две часовникови кули са високи близо 100 метра. Наблизо се намира и Националният пантеон. Други основни забележителности са средновековната кула „Димитър“, синагогата (която е вторият най-голям юдейски храм в Унгария) и зоопаркът. Популярни са също музеите на изкуствата, салама и пипера.

Всяко зло за добро

Не е случайно това, че Сегед е толкова добре уреден град. За него в пълна сила важи поговорката „Всяко зло за добро“. През 1879 г. целият град е буквално унищожен от голямо наводнение. Император Франц Йосиф посещава руините на града и заявява, че „Сегед ще бъде по-красив, отколкото беше преди“. И спазва своето обещание.

В следващите няколко години се проектират и строят нови улици, градът се възниква наново от руините. Още тогава са предвидени три големи кръгови булеварда, които значително облекчават градския трафик и до днес.

Най-слънчевият град в Унгария

dav

Сегед често е наричан от местните „град на слънцето“ поради факта, че е сред местата с най-много слънце в страната. Климатът му е умерен, със студени зими и горещи лета.

Улиците на Сегед са изпълнени с улични музиканти, художници и фокусници. Градът е университетски, поради което се изпълва със смеха на младежи, които често се събират около някоя пейка, за да пеят и танцуват. Музиката е неизменна част от атмосферата на града.

Ежегодно в Сегед се провежда традиционен от 1931 г. театрален, музикален и културен фестивал на открито. Състои се всяко лято и продължава цели три месеца. Разхождайки се из улиците, много вероятно е да попаднете на талантливи улични музиканти през всеки сезон.

В миналото градът е бил мултикултурен, като в него са живели няколко хиляди евреи. Днес почти всички жители на Сегед са унгарци. Около 1% от населението на града се определя като ромско. Голяма част от ромските жени се обличат в типичния за централно-европейската ромска култура начин – с пъстри шалвари, с красиви плитки и с цветя в косите. В града живеят още малки германски, сръбски, румънски, хърватски и словашки общности.

Град на пипера и салама

Сегед също така е известен като градът на пипера. Именно в Унгария той е култивиран във вида, в който го познаваме днес. В него и до днес се намира заводът на най-популарната по света унгарска марка салами. Градът е обграден от ниви, на които се отглеждат различни земеделски култури.

Ако имате пътуване към някоя от популярните дестинации в Европа, не се колебайте да се отбиете за няколко часа в Сегед. Той със сигурност ще остави у Вас само позитивни емоции и спомени.

 
 

Театър в Германия ще дава безплатни билети на зрители, носещи свастика

| от chr.bg |

Театър в южната част на Германия няма да бъде санкциониран за това, че предлага безплатен вход за зрители, които се появят с лента с нацистка свастика на постановката „Моята борба“.

Няма да бъде направено криминално разследване заради инициативата на общинския театър в град Констанц, се произнесоха съдебните власти.

Начинанието било оценено като приемливо, тъй като то се отнасяло до свободния артистичен израз. Местните власти на няколко пъти били предупредени, че за премиерата на спектакъла, предвидена за 20 април, рождения ден на Хитлер, се предвижда нестандартната инициатива от страна на трупата.

В отворено писмо Германо-израелското дружество определи хрумването на театъра като крещяща „липса на вкус“. Идеята за свободния достъп на носещите свастика зрители била възникнала с цел да се илюстрира колко лесно могат да бъдат корумпирани хората. Управата на театъра постави и друго условие – всеки, който си купи билет за постановката, може да си избере да носи и звездата на Давид, в знак на солидарност с еврейските жертви на нацистите.

Театърът описа пиесата на драматурга-режисьор Джордж Табори като карикатура на ранния живот на Хитлер. Постановката трябва да покаже, че не сме имунизирани срещу идеологиите, концентрирани в една авторитарна личност, които могат да доведат до исторически ужаси дори и в наши дни.

 
 

Шарлиз Терон в нова роля и с ново тяло

| от chr.bg |

Мнозина се чудят как да свалят килограми, но за актрисата Шарлиз Терон се оказва предизвикателство и да ги качи. За последната си роля във филма “Tully” актрисата е трябвало да напълнее с над 22 килограма. За целта тя е настройвала алармата си за 2 сутринта, за да се тъпче с макарони със сирене.

Във филма тя влиза в ролята на майка, претоварена от работа. Терон казва, че за нея е било по-трудно, отколкото си представя, да влезе пак във форма.

„Просто исках да почувствам какво е усещала тази жена и мисля, че за мен [качването на килограми] беше начин да се приближа до нея, да разбера този начин на мислене“, казва тя пред Entertainment Tonight. Актрисата добавя, че заради подготовката за ролята си се е сблъскала и с депресията.

Три месеца са й били необходими да качи килограмите. В началото е било забавно, защото се е чувствала като „дете в магазин за бонбони“. След това обаче нещата са се променили и храненето се е превърнало в работа. Шарлиз казва, че е качила толкова килограми, че децата й са помислили, че е бременна. След филма успява да свали натрупаното излишно тегло трудно. „Отне около година и половина“, казва тя. „Беше дълъг, много дълъг път“.

Това не е първият път, в който актрисата качва килограми за роля. За участието си в „Чудовището“ тя напълнява с над 10 килограма, но тогава свалянето им е било по-лесно.

„Нали знаете, тялото ви на 27 е малко различно от тялото ви на 43, и моят лекар се постара да ме убеди в това“, казва още актрисата.

 
 

А не може ли просто да забраним мачовете?

| от Цветелина Вътева |

Толкова сме свикнали с факта, че по мачове стават простотии, че вече неща от типа на „извадено око“, „счупен крак“, „откъснат палец“, „натрошен рейс“ пр. явления по време на вечното дерби са станали нормални.

Все едно е супер в реда на нещата в деня, в който Левски и ЦСКА играят, движението в центъра да е почти невъзможно, през Борисовата да не се минава и половината град да е пълен с фанатизирани фенове, лошо гледащи полицаи и наплашени граждани.

Инцидентът с бомбичката, гръмнала в окото на полицайка, влезе в новините, но и някак си съвсем естествено се вписа в разбирането, че „така е на мач“.

Хайде сега да повторим думата. Мач. Не война, не терористичен акт, не бомбардировка. Мач! Някакви момчета, които пет пари не дават за футбола, замятат крака, чакайки мъката да свърши и да ходят да се успокоят между гърдите на плеймейтка в черно сепаре с бял прах по масата. Докато те вяло подтичват на терена, натопорчени и възбудени младежи с настръхнли зърна (и в по-лошия случай: възрастни мъже с вехти тениски и избелели мастилени черепи по пъпчасалите рамене, правени от Емо, който се е учил да татуира в затвора) ръсят слюнка и псувни по червените или сините си шалчета, след което отпушват насъбрания екстаз в селска агресия.

Около стадиона има стотици полицаи, които вместо да си вършат другите неща, като например да гледат в една точка в мизерното районно, стоят като истукани и гледат мрачно. От една страна, защото си искат при точката, от друга – защото знаят, че по време на мача или след него вероятно ще им се наложи да поработят. Някои от тях, в които садистичното начало е засилено, сигурно са доволни, че ще имат възможност да разбият нечия обръсната глава с палка, но повечето са по-скоро отегчени.

Това е ситуацията на всеки мач на Левски и ЦСКА от много години насам.

Вече почти няма и да чуете „Само Левски“ или „Само ЦСКА“.

Призивите на „положително подкрепление“ отдавна са отстъпили на далеч по-звучните „К*Р за Левски“, „Копелета сини, всичко е червено“, „Гунди ви зове, на синьото небе“, „Чорба-м*нет“ т.н. Има и още, но те не може да се напишат в уеба.

Иначе мога да събера смелост и да напиша „Здравейте, аз съм Цвети и имам приятели-ултраси“. Наистина. Имам. От Левски съм, защото баща ми е от Левски, но пък имам приятели от агитката на ЦСКА. С тях съм пила бира, ходили сме на море и си ходим по рожденните дни. Не знам дали такова нещо като „бивши ултраси“, но те от години не ходят по мачове. Следят мачовете и отбора си, но са прекалено заети да правят пари или деца, или и двете. И въобще да си живеят живота.

А сред масата мутри, рецидивисти и комплексирани хулигани, живеенето на живота остава на заден план.

Тъжната истина е, че във футболните мачове между Левски и ЦСКА отдавна няма спорт. Това е война. Многогодишна война между две групи от една и съща субкултура: такава, която не среща своя естествен край, защото се предава от едно поколение на следващо. А както казва един от приятелите ми, за които говорех, „да бъдеш част от това създава чувство за принадлежност, сила, значимост – неща, които много от тези момчета няма къде другаде да получат“.

Наежваме се, когато Тръмп бомбардира Сирия, за да не се обиди Путин и да стане Трета Световна, и се подмокряме, когато Ким Чен Ун прати ракета в задния двор на Белия дом, а в същото време толерираме една реална, макар и жалка в мащаба си, война, чиито военни действия се реализират редовно в центъра на града ни.

В колата си имам диск на Lasthope и обикновено превъртам песента „F*ck Police“ по няколко пъти. Отношението към органите на реда обаче в този казус не е водещо. Водещ е фактът, че една жена, която е била на работното си място, е претърпяла и ще претърпи още цифра очни операции с надеждата, че ще си възстанови зрението.

Тя е жертва на война. И то такава, която може да се предотврати. Аре да ги забраним тия мачове.