Китай на бърз кадър

| от |

След като вече ви представихме Time-lapse видеото на Барселона, сега е наред Китай с Гуанджоу, Шанхай и Шенжен. Автор на видеото е Артем Прядко.

Time-lapse е кинематографска техника при която честотата на заснемане на кадрите е по-малка от честотата на възпроизвеждането им. Снима по един кадър на всяка секунда и след това видеото се възпроизвежда с честота от 30 кадъра за секунда, което създава илюзията, че времето тече 30 пъти по-бързо.

Клипът е заснет с Canon 5D Mark II и Canon 60D. На автора и неговият асистент са му били необходими 20 дни за направата на филма.

 

 
 

Принцесата, която работеше в магазин за дрехи

| от chronicle.bg |

На 18 септември 1923 година в Париж се ражда принцеса Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска. Като повечето европейски кралски особи, тя има родствена връзка с много настоящи и бивши монаси, а също така е и второ дете на принц Рене Бурбон-Пармски и принцеса Маргарита Датска.

Тя прекарва ранните си години заедно с родителите и трите си братя във Франция, но заради бързо нарастналото напрежение в отношенията с Германия и последвалата война, 16-годишната принцеса и семейството й заминават за Испания през 1939, а скоро след това напускат и Европа като отиват в Америка. Там Анна посещава училище в новия им дом в Ню Йорк, а когато става на 18, учи в Училище по дизайн Парсън, където завършва 3-годишният курс на обучение само за 2 години.

166d5b4251ef5cacb4c2d0db1d4297f3--princess-stories-the-princess

Принцеса Анна

Същевременно, за да плати за образованието си, тя постъпва на работа в магазин за дрехи Herald Square Macy’s (който все още съществува), а по-късно работи и за Bloomingdale’s, както и в магазина за шапки на майка си. 

С развитието на Втората световна война, принцеса Бурбон-Пармска решава, че няма само да гледа отстрани и през 1943 година се присъединява към силите на Франция като медицинска сестра и шофьор на линейка. Тя служи в Алжир, Мароко, Италия, Люксембург, както и в самата Германия като бива повишена в лейтенант и получава френския Венен кръст (Croix de Guerre), който се дава за изключителна проява на храброст и героизъм.

Но принцесата ще получи и друго още по-високо звание – Кралица – от части заради службата си в Мароко. 

Mihai

Kрал Михай I Румънски

Анна би трябвало да срещне бъдещия си съпруг (и втори братовчед), крал Михай I Румънски на сватбата на принцеса Елизабет (днес кралица Елизабет II) и принц Филип в Гърция през 1947 година. Майката на Михай, Елена Гръцка, задкулисно се опитва да организира среща между сина си и Анна, но не среща успех до събитието.

Младият крал забелязва благородното момичето, докато е на прожекция на филм в двореца… без тя всъщност да присъства в салона, нито да играе във филма. Как става това? Преди филмът да започне, на екрана се прожектират кадри от войната, в този случай конкретно от Мароко, в които за няколко секунди се вижда и лика на Анна. Михай остава пленен и си изважда нейна снимка от кадрите, която носи винаги със себе си. В един момент разкрива намеренията си пред майка си Елена и нещата се задействат…

Когато разбира за интересите му, Анна не остава безразлична, но не пожелава първата им среща да бъде под взискателните погледи на толкова много кралски особи, колкото се очакват на сватбата на Елизабет и Филип, и затова първоначално отказва поканата. За разлика от повечето почитаеми със синя кръв, които живеят луксозно и изискано (включително и Михай), принцесата не е уверена в социалните си умения и познания за етикета на събития от този ранг.

Но родителите им имат други виждания за нещата. Тя е убедена да дойде в Лондон от братовчеда си принц Жан Люксембургски и когато пристига и минава да види родителите си в хотела, където отсядат, крал Михай „съвсем случайно“ е там по същото време. Срещата им така стъписва младата принцеса, че вместо да го поздрави, тя тропва с пети – маниер, ползван от военните при отдаване на чест. Неловкостта й обаче само допълнително очарова крал Михай и двамата започват да прекарват време заедно, докато са в Англия.

По-късно, като запален пилот, той я кани да лети заедно с него на малко пътешествие до Швейцария. От тогава двойката почти не се дели, докато накрая кралят предлага брак на принцессата – на 16-ия ден след тропването с пети. Тя отказва… Но скоро променя решението си и двамата вече са сгодени.

Официално съобщение обаче все още не може да бъде направено, докато крал Микай първо не информира правителството в Румъния. За жалост обаче на 30 декември 1947 година комунистите обграждат двореца му, докато армията, вярна на краля, е твърде далече, за да помогне. Така той е принуден да абдикира от трона, под дулото на пистолет: „Те ми казаха „Ако не подпишеш веднага, ние сме задължени да убием над 1000 студенти“, които бяха хванали в затвор.“ След подписа, комунистите го оставят да напусне страната с малка част от ценностите си и антураж.

Има и друго проблем: Анна е католичка и за да получи позволение от папата да се омъжи за некатолик, трябва да даде обещание, че поколението им ще бъде отгледано в католическата вяра. Това е нещо, което крал Михай не може да направи, както пише в Конституцията на Румъния от 1923 година. Въпреки че вече не е крал, той трябва да има предвид възможността един ден децата му да си възвърнат трона – възможност, която ще изчезне, ако те са католици.

queen-anne-e1537355915322

Отказа на папата да даде разрешение не притеснява принцесата и на 10 юни 1948 година те сключват брак в Атина. В резултат Ватикана отказва да признае брака и издава декрет, с който забранява на Анна да се изповядва в която и да е католическа църква по света. Въпреки това 20 години по-късно двамата ще получат разрешение за брак, който ще сключат отново на 9 ноември 1966 година. 

Въпреки насилственото отстраняване на краля от позицията му, Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска става известна като Нейно Величество Кралица Анна Румънска без дори да е коронясана.

Двойката се установява и живее тих живот като в един момент дори се грижи за ферма с кокошки. Кралицата се занимава с дърводелство като прави предимно мебели и има само няколко по-големи проекта. Тя изкарва допълнително пари като продава част от изобразителното си творчество, а също така счупва още няколко стереотипа на епохата като ловува и шофира офроуд.  Кралят от своя страна, освен във фермата, работи и като тестови пилот и брокер на акции. Заради общите си усилия в друга посока, Анна и Михай се радват на 5 дъщерички.

През 90-те кралското семейство най-накрая може да се завърне в Румъния като Михай получава обратно част от имотите си, в това число и великолепните дворци Савършин и Пелеш.

savarsin_1

Савършин

Peles Castle 2

Пелеш

И въпреки че едва 14% от румънците искат възстановяване на монархията, Анна и Михай се радват на силна популярност. Появяват се идеи кралят да се кандидатира за президент, но той отказва и дори не се опитва да си възвърне трона, което обяснява лаконично: „Румънският народ страда достатъчно, за да заслужи сам да решава съдбата си.“

Двойката прекарва в брак общо 68 година – докато през 2016 кралица Анна не умира на 92-годишна възраст. Кралят я последва през 2017 на 96.

db9c5c79940fd29fb7f3b834f7006c3b

 
 

Плака – кварталът на боговете

| от chronicle.bg |

Няма да преувеличим, ако кажем, че Плака – най-старата област на Атина – е един от най-уникалните, красиви и исторически местности в света. Можете сами да се уверите в галерията ни.

Познат още като „Кварталът на боговете“, Плака се намира точно под люлката на западната цивилизация, Акропола.

Plaka

Не всичко в Плака е старо, но старите забележителности са наистина стари.

Местността, разбира се, е пълна с археологически останки и паметници на хилядолетия. Но по-любопитно е да се отбележи, че тя е постоянно заселена от почти 3000 години, което я прави една от най-старите местности в света. Също така Главната улица на Плака, Адрианоу, се смята за най-древната все още използвана улица като по нея са крачили хора като Александър Велики, Сократ, Платон, Ирина Атинянката и Перикъл.

В Плака можем да видим Храмът на Зевс Олимпийски и Арката на Адриан – едни от многото портали към града. Там също така се намира и Хорагоският паметник на Лизикрат – първият монумент в историята, изработен външно в коринтски стил, а 2000 години по-късно и мястото, на което Франциск от Асизи ще засажда първите домати в Гърция.

Недалеч от там е и Римската Агора, където можем да видим и Кулата на ветровете – първата часовникова кула и метеорологична станция в историята. Най-добре запазената и впечатляваща забележителност, с която Плака разполага, обаче е храмът на Хефест, известен още като Сиезион. 

Стоа на Аталос е друга красива сграда, част от Древната Агора (да не се бърка с Римската), която впечатлява с размери и архитектура. Това е една от малкото двуетажни сгради от античността и едва вторият гръцки монумент, който е изцяло реставриран.

Театърът на Дионис, най-древният театър в света, лежи в подножието на Партенона. 

И не на последно място в дългият списък със забележителности е друг театър – Одеонът на Ирод Атик. Той все още функционира и всяко лято там се организират фестивали, а на сцената му излизат изпълнители от ранга на Мария Калас, Андреа Бочели и Лучано Павароти.

Архитектурата на Плака е резултат от възрастта й. Многобройните гръцки и римски монументи съществуват заедно с неокласически сгради от 19 век и византийски църкви от 10 – 11 век. Има също така и джамия, която вече не се използва, но напомня на местните за 400-те години окупация на Османската империя.

И неизбежно стигаме до известния квартал Анафиотика. Той дава на цялата местност сюрреалистичен характер като създава впечатле, че сме на остров е Егейско море – Санторини или Миконос – докато всъщност сме в центъра на Атина. И за това си има историческо обяснение. Едни от първите заселници в квартала, няколко години след като Гърция се освобождава от Османската империя, идват от остров Анафи (откъдето произлиза и името Анафиотика). Те са най-добрите занаятчии в страната и цар Отон изисква от тях да застроят квартала. От носталгия по дома, масторите избират да създадат именно място със средиземноморски вид.

anafiotika-neighborhood-with-white-houses-under-the-acropolis

 
 

До Антарктида и назад с проф. Христо Пимпирев

| от Александър Петров |

Днес споделяме една история от седмичната рубрика на Webcafe.bg „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка Но.1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Проф. Христо Пимпирев е най-известният български полярен изследовател. Той е участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88 и е ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика и председател-учредител на Българския антарктически институт.

Той е и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. проф. Пимпирев стъпва на най-южната точка на планетата като част от състава на международна експедиция, посветена на 100-годишнината от покоряването на Южния полюс от Руал Амундсен и Робърт Скот. А някъде на остров Ливингстън един бряг и един ледник носят неговото име.

В средата на януари той се завърна в България с част от учените от поредната българска експедиция до Антарктида. Екипът го посещава в неговия офис в Софийския университет, за да разкаже той повече за това най-диво сред дивите места, за това как човек се справя със студа на най-студения континент, какво се изисква, за да бъдеш част от една полярна експедиция и как ефектите от глобалните климатични промени влияят на Антарктида.

Българската полярна база „Св. Климент Охридски“, по думите на проф. Пимпирев, действително е нещо, с което страната ни може да се гордее. България е една от едва 30-ина държави, които могат да се похвалят с присъствие на Антарктида и базата е „нашият научен аванпост пред лицето на цялото човечество“, както се изразява професорът.

1170x878

За самото място той говори с особено удоволствие и гордост като за един съвсем друг свят – колкото див и опасен, толкова и невероятен със своята девственост и чистота – както на природата, така и сред хората.

В Българската база се работи за изучаването на самия континент. В последната експедиция учените могат да се похвалят с улавянето на екземпляр от изключително рядък вид риба, чиято кръв е прозрачна, както и с откриването на пет съвсем нови за Антарктида фосилизирани растителни останки.

За проф. Пипмпирев обаче значението за континента е изключително голямо не просто от научна гледна точка, но и за съдбата на света:

„Основата на полярните изследвания е върху развитието на науката. Антарктида е най-голямата природна лаборатория в света и там са направени едни от най-големите открития, които касаят съдбата на цялото човечество. Например там през 1985 г. се откри изтъняването на озоновия слой – нещо, което можеше да доведе до фактическото загиване на човешкия род. Но се взеха мерки и в момента този озонов слой се запълва. Индустриалци и политици се вслушаха в алармата на учените, че това е изключително сериозен въпрос. Намали се и се забрани изцяло производството на вредни газове и фреони. И вече има резултат.“

Една от най-важните задачи на мисиите до Антарктида е свързана и със следенето на климатичните изменения и тяхното влияние върху природата и организмовия свят. Макар мнозина, включително и американския президент Доналд Тръмп, да смятат темата за силно преувеличена (или дори за измислица) учените на Антарктида пряко виждат ефектите, които глобалното затопляне оказва върху планетата не само в чисто екологичен план, но и в демографски.

„Западна Антарктида, където се намира и българската база, много чувствително се влияе от тези промени. Абсолютно е доказано, че температурите са се покачили и имаме разтапяне и разрушаване на ледената покривка в тази част на континента. Огромни блокове от шелфовите ледници се откъсват и отиват на север, където е по-топло и се разтопяват. Това неминуемо води до повишаване на морското ниво, което това ще има катастрофални последици за цялата планета – наводнения, изменения на климата, миграцията на стотици милиони хора, които живеят в крайбрежните региони…“, обяснява професорът и допълва:

„Даже вече въпросът не стои как да се преборим с климатичните промени, тъй като те вече са настъпили и тепърва ще се сблъскваме с последиците. Въпросът е как ще живеем с тези климатични промени.“

Част от ефектите на тези глобални изменения в климата се наблюдават и извън Антарктида – от арктическите студове в САЩ до топлото за сезона време в България. Според професора проблемът не се изразява в едно статично глобално затопляне, което просто повишава и повишава температурата на Земята, а в наличието на все по-резки промени в климата на едни и същи места.

„В едни части има глобално затопляне, но това не означава, че не може да имаме на места някакъв пик на масивно застудяване, както беше в Северна Америка. Но това ще трае дни и след това температурите ще се върнат над нулата. Именно тези тенденции на много рязка смяна на температурите от примерно едни арктични температури в Чикаго, които съм сигурен, че само след 10 дни ще стигнат над нулата, са притеснителни (самото интервю беше взето именно покрай големите студове обзели САЩ – бел.а). Именно това е тревожното – тези резки колебания в хода на времето, в температурите. Както виждаме, ние тук се радваме на едно доста по-топло за януари и началото на февруари време. Температурите само за по-малко от една седмица достигаха до -10, -15 градуса, а температурите за България  нормално могат да достигат до -20 и дори -25 градуса.“

Тези студове в САЩ дори породиха някои шеговити (и не дотам шеговити) сравнения с Антарктида, където по едно време температурите бяха по-високи от тези в градове като Чикаго. Според проф. Пимпирев тук база за сравнение няма по простата причина, че на Антарктида в момента е южното лято, докато в Чикаго е зима.

1170x854

„В момента в Антарктида при българската база, която се намира в периферията, в топлата част на континента, температурите са около -10, 0 градуса, понякога до 5-6 градуса. Но това е един много голям континент, по-голям от Европа, съвсем нормално е да има разлика в температурите между тези райони и самия Южен полюс, където е около -35 градуса“, обяснява професорът.

Това обаче повдига друг важен въпрос – как се оцелява на място, където през лятото температурите достигат -10 градуса? Как влияе като цяло студът върху тялото на човек и по-лесно ли е да се разболееш или дори да настинеш там? Оказва се, че не.

„Това са много здрави условия по отношение на болести като грип и настинка. Там можеш да получиш травми, замръзвания, ако си излязъл без подходяща екипировка. Тогава можеш да замръзнеш и да загинеш. Но когато имаш всички предпазни мерки, можеш да живееш. Няма вируси, няма грип, за разлика от по-топлите региони. Знаем колко хора са загинали от епидемии, дори тук от един грип имаме жертви, а в Антарктида човек не е заплашен от това. Заплахите са други. Едното за сметка на другото.“

Колкото до темата за оцеляването, проф. Пимпирев е категоричен – човекът е единственото живо същество, което може да оцелява при абсолютно всякакви атмосферни условия (стига да разполага с подходящата за това екипировка):

„Човекът е единственото живо същество, което може да живее при екстремни климатични условия. Във вътрешността на Антарктида, където има полярни бази и където има учени и логистичен персонал, живеещи целогодишно, извън тях няма нито едно друго живо същество. Целият живот в Антарктида е съсредоточен по крайбрежните части, където климатът е по-мек заради Южния океан. В съвременната ни цивилизация, която е много технологично напреднала, няма проблем да се живее и при екстремни температури на -80 градуса. Разбира се, затова трябват условия и екипировка, за да можеш да стоиш достатъчно дълго навън.“

1170x1626

Колкото до въпросната екипировка, в момента науката е напреднала, за да могат да бъдат преодолени дори и условията на космическия студ, какво остава за този на земята.

По думите на професора модерните екипировки за оцеляване при екстремно ниски температури са изработвани именно от материи, тествани и за оцеляване в Космоса. Но, разбира се, и не винаги е нужна чак толкова модерна екипировка. Понякога са достатъчни хубави, топли вълнени дрехи, дебели якета, съобразени с обстановката и дори кожени дрехи – както са оцелявали в миналото ескимосите и други племена, обитаващи студените части на света.

Все пак обаче българската база на Антарктида работи само през южното лято – от ноември до към средата-края на март месец като в нея през различните периоди на обитаемост има между 10 и 20 души – научен екип и технически персонал – лекар, водачи на шейни и на лодки, с които се обикаля, за да се събират проби за изследване, механици, планински водачи, понякога строители (ако има строителна програма), а тази година – и готвачка, която да се грижи за храната на полярния екип.

Големият проблем, по думите на професора – не е студа или тежките условия, колкото изолацията.

Целият разговор с проф. Христо Пимпирев можете да прочете в Webcafe.bg

 
 

Първото автомобилно състезание в историята

| от chronicle.bg |

Датата е 11 юни 1895 година и както официалното име на ралито Paris–Bordeaux–Paris предполага, участниците трябва да стигнат от Париж до Бордо и след това да се върнат обратно в Париж. Който се върне първи – печели, като целият път, който трябва да покрият, е общо 1178 километра.

Така за първи път в историята голяма група коли ще се изправя един срещу друг в автомобилно състезание броня до броня.

Voiture_Peugeot_à_moteur_Daimler,_au_départ_de_Paris-Bordeaux-Paris_1895

Събитието е идея на журналисти и автомобилни ентусиасти, а целта е да се рекламира френската авто индустрия и да се тестват както колите, така и състезанията с тях като спорт.

Само няколко десетилетия по-рано един от най-популярните спортове в света е бил… ходенето. И не говорим за спортното ходене – става дума за съвсем нормално пешеходство. Такива състезания са събирали хиляди зрители, които на практика гледат как няколко човека обикалят в кръг с часове, а понякога и дни без да спират. 

Преди масовото Paris–Bordeaux–Paris, състезания са се провеждали само между две, а понякога и по-малко коли. На 30 август 1867 година, например, Исаак Уат Бълтън и построената от него кола с парен двигател, шофирана от сина му, се нареждат за състезание от 13 километра срещу една от колите на Даниел Адамсън. През 1878 година в САЩ щата Уисконсин прави опит да организира състезание с дължина от 320 километра, но отново участват едва 2 коли. Пак добре, защото през 1887 в Париж вестник организира 2-километрова надпревара, на която се появява само един човек – Джордж Боутън от De Dion-Bouton Company, и съвсем естествено печели…

Приближаваме се още по-близо до формата на автомобилните състезания, каквито ги знаем днес. Отново във Франция, през 1894 година, се провежда ралито Париж-Руан. Въпреки че някои наричат това Paris-Rouen Rally първото в света, то не е. В брой на Le Petit Journal от декември предната година организаторите изрично отбелязват, че това не е състезание между автомобили и победителят не е този, които финишира първи. Победителят се решава от съдийска комисия, а критериите са коя кола е най-„перфектна“ – най-евтина, най-лесна за управление и поддържане, най-безопасна. Редът на финиширане също имал значение, но колата, която завършва на първо място не печели, защото за да бъде управлявана, имала нужда от втори човек, който да се грижи за пламъците от двигателя. Награда за първо място е 5 000 франка, които заради далечната годината можем единствено да предположим, че са някъде между 52 000 и 687 000 лева днешни пари. Тя се разделя между две компании, едната от които e Panhard et Levassor.

220px-Le_Petit_Journal_-_6_August_1894

Година по-късно идва и Paris-Bordeaux-Paris Trail, където печели първият пресякъл финиша. Има, разбира се, и няколко правила: автомобилът трябва да има повече от две места, ремонтни дейности по време на състезанието са разрешени, но само с интрументи и материали, които се носят в автомобила, а на производители на автомобили се позволява да участват единствено с една от колите си.

Състезанието събира общо 23 коли, от които едва 9 финишират като 8 от тях имат двигатели с вътрешно горене, а деветата е седем-местна с парен двигател. Освен на пара и бензин, в състезанието участва и автомобил, задвижван от електричество. Всъщност по това време електрическите коли доминирали пътищата. В Ню Йорк, например, през 1899 около 90% от такситата са били електрически, продукт предимно на Electric Carriage and Wagon Company във Филаделфия.

Electrobat 1

Ел. такси

Тази и следващата година ел колите дори надпродали всички останали. През 1902 година автомобилът Baker Torpedo става първият с аеродинамично шаси, а в един момент дори развива умопомрачителните за времето си 128 км/ч, но катастрофира и убива двама зрители. По-късно чупи собствения си рекорд със 193 км/ч, но този път зрители не са поканени.

baker999

Baker Torpedo

Популярността на електрическите автомобили в този период е напълно разбираема. Те не се тресяли яростно, когато караш, били много по-тихи от останалите, не димели и не хвърляли пламъци, а също така били готови за употреба без предварителни процедури. Бензиновите коли трябвало да се задвижат с манивела, а за парните било нужно около половин-един час, докато загреят, ако навън е по-студено.

Другото им голямо предимство било, че нямало нужда от смяна на скорости (когато колите вече имали различни скорости), което изисквало значителни усилия с тогавшните съединители и скоростни кутии. Единственото предимство на бензина пред електричеството било, както и днес, обсега и по-лесното зареждане. Това обаче не било такъв проблем, защото пътната система все още не е толкова добре развита и повечето хора шофирали в града.

В крайна сметка бензиновите коли надделяват основно заради усилията на Хенри Форд и страшно евтините автомобили, които произвежда.

Paris-Bordeaux-Paris Rally, както казахме, е тест и за издръжливост. Скоро след старта вече било очевидно, че победител ще стане автомобилът на компанията Panhard et Levassor с Емил Левасьор зад волана и тунингования си до 4 конски сили двигател Daimler Phoenix.

68e07e068483b9051798f0a2bd297376

Този звяр бил уникален по няколко параграфа. Първо, двигателят бил поставен пред шофьора! Докато експериментирал с различни модели на конструкция, Левасьор открива, че по този начин ще удължи междуосието и ще понижи центъра на тежестта, защото пътниците вече няма да седят върху мотора, както преди, а по-близо до земята. Това ще попречи на колата да се обърне, което по онова време било често срешан проблем. Колата имала и нов съединител, който позволявал по-лесно сменяне на скоростите, а също и воден радиатор, който значително подобрявал работата на двигателя спрямо останалите коли, разчитащи само охлаждане от въздуха.

Тези, както и други подобрения, които прави Левасьор, скоро ще бъдат копирани от почти всички производители на коли, а цялостния модел, иронично, ще е известен като Системата на Панар, най-вероятно защото името на Рене Панар е първо в в името на компанията им (Panhard et Levassor), въпреки че бизнес партньорът му е технологът зад иновациите.

След едва час Левасьор вече доста напред в състезанието и пристига толкова рано в Бордо, че копилотът му, който трябва да шофира навръщане, все още спи в хотела си. Всъщност самите организатори на състезанието, които трябва да отбележат, че е пристигнал в града, също още не са се събудили. След като не намира в кой хотел е другия шофьор, Левасьор решава просто да събуди организаторите, за да се знае, че е пристигнал успешно, и да тръгва обратно към Париж сам. Той потегля в 2:30 сутринта след като прави кратка разходка, хапва сандвич и изпива чаша шампанско.

След 48 часа и 47 минути шофиране без сън, Левасьор пристига в Париж като средната му скорост е главозамайващите 15 км/ч. След като пристига, той казва: „50 км преди Париж хапнах доста луксозен обяд в един ресторант, което ми помогна значително. Но все пак се чувствам малко уморен.“ 6 часа по-късно пристига #2 Луи Риголо, а 5 часа след това се запълва и третото място от Пол Кошлин.

За съжаление на Левасьор и Риголо, организаторите преценяват, че правилото за „двете седалки“ не означава „две или повече седалки“, а „над две седалки“, заради което двамата са дисквалифицирани, защото колите им имат само по две места.

Това предизвикало силно объркване и протест сред публиката и състезателите. В крайна сметка Левасьор бил считан за победител от публиката въпреки, че Кошлин взима наградата. Това се отразява, разбира се, и на компанията му. Правилата на състезанието също се променят, за да са по-ясни занапред.

През 1897 година Левасьор участва и в ралито Париж-Марсилия-Париж. По пътя обаче неочаквано пред колата излиза куче. За да не го блъсне, той свива рязко и се обръща. Първоначално Левасьор се опитва да завърши състезанието, но по-късно се налага да спре заради силни болки в тялото. Оказва се, че е счупил ребро и има множество вътрешни натъртвания, които за жалост ще влошат здравето му в следващите месеци. През април същата година Левасьор на бюрото си, докато се опитва да направи нов модел магнитен съединител. Това е паметникът в негова чест в Париж.

Monument_à_Levassor_1907