Как е било под „турско робство“: другата страна на монетата

| от Радослав Тодоров |

Имало ли е в действителност „Турско робство”? Въпрос, който се повдига периодично из медии, министерства и социални мрежи, когато се наложи да се отклонява обществено внимание от нещо по-важно. Нека уточним, че целта на този текст, не е да изкара османското нашествие на Балканите като нещо положително, а да покаже нещата от ъгъл, от който не сме свикнали да ги гледаме, или просто не желаем.

Експертното  мнение на компетентни хора по въпроса гласи, че такова нещо реално няма – нито „турско”, нито „робство”. Да уточним – държавата Турция съществува едва от 1923 г., така че е нямало как да държи роби отпреди това. Но и в Османската империя ние не сме били роби разбира се, а пълноправни поданици като всички останали. Вярно, считани за втора ръка хора като християни в мюсюлманска държава, но всеки който формално приеме исляма и носи чалма вместо калпак поне на публични места, може спокойно да пробие в обществения живот и дори в държавната или военната йерархия, без никой никъде да го пита какъв е произходът му. Но дори и тези, които твърдо остават християни – и сред тях всеки е имал право на свободно придвижване, на частна собственост колкото си иска, на собствено вероизповедание и строеж на храмове, на търговия и на каквото още се сетиш, далеч отвъд най-смелите мечти на робите от Римската империя или тези в американските плантации, да кажем.
С две думи – исторически точният и максимално коректен термин е „османско владичество”. Докато „турско робство” е един литературен и емоционално натоварен термин. Естествено и появилия се в последните години термин „турско присъствие” е не по-малко нелеп.

Обикновено по патриотарско-учебникарски нещата се представят така сякаш след постоянния подем и строеж на крепости, палати, Боянски църкви, щастие и слънчеви дни, през 1396 г. внезапно настанал дълбок мрак, сякаш някой ненадейно ни откраднал крушките от полилея.

Изрежданите аргументи не са малко, а и не са без основание разбира се:
– насилственото ни откъсване от европейската цивилизация и убиването още в зародиш на ренесансовите наченки у нас
– еничарството, което обезкървява народа
– всички останали данъци и такси, които са ни наложени
– насилственото помюсюлманчване

mesrutiyet-neden-yasamadi-4589cf

Първото е общо взето вярно. Действително наложения изостанал азиатски феодализъм в нашите земи, съчетан с властването на агресивна религия враждебна към просвета и иновации се оказват не Желязна, ами Стоманена завеса между нас и Запада, където тогава се заражда Ренесанса. Но разбира се са крайно пресилени твърденията, че ако не са били турците и тук по нашите земи щеше да разцъфти т.нар. Палеологов Ренесанс, паралелно и наравно с този в Италия и на запад. Базиращи се общо взето единствено на по-особените стенописи в една малка църква в Бояна, немвите (първообраз на музикалните ноти) на Йоан Кукузел и съждението, че масовото ширене на религиозни ереси по това време е можело да доведе до по-авангардни философски течения и евентуално след време – научно-технологически.

Да считаме тези неща за вече покълнало ренесансово цвете, което турците откъснали точно преди да разцъфти, е меко казано пресилено. За разлика от Ранното Средновековие, през Ренесанса Изтока вече чувствително изостава от Запада. През 13 в. в Западна Европа вече има развита парична система и банково дело, университети, стохилядни градове, художници и архитекти като Джото и писатели като Данте. Все неща каквито у нас не могат да се открият по това време.

В един момент всички народи в Източна Европа се озовават под властта на само три големи империи – Австро-унгарската, Руската и Османската. Едната от тях принадлежи на православните руснаци. На хартия руснаците са свободни – имат си собствена държава и могат да просперират през епохата на Ренесанса за разлика от нас. Величественият Кремъл в Москва и разкошните дворци на Петроград свидетелстват за това. Но в тях живеят само шепа дворяни. Отвъд техните стени все още живее Средновековието. И така чак до 19 век. Земята  и населението са собственост на въпросната шепа князе и хората работят в имотите им цял живот без да им се плаща и без да имат право да ги напускат.

Реално цар Александър ІІ се явява освободител и на нас (с Освободителната Руско-турска война) и на тях руските селяни (с отмяната на крепостничеството) почти по едно и също време. С тая разлика, че дори и след това те си остават също толкова бедни, което впоследствие е благодатна почва за болшевиките да ги увлекат в своята кауза. Обстоятелството, че руските войници, които са дошли да ни освобождават, се чудят защо българите се бунтуват виждайки материалното им състояние и сравнявайки го със собственото, е доста показателно. И действително – цялата им армия през цялата война се изхранва от местните селяни напълно доброволно и без това да тежи на семейните им стопанства.

За разлика от руските крепостни селяни, които практически не са притежавали нищо, българските са си имали собствени къщи, имоти, ниви, стада от хиляди глави добитък. Освен това и са били напълно свободни да отидат и да станат занаятчии или търговци в градовете, един от тях (Добри Желязков) дори успява да отвори собствена фабрика за текстил в Сливен. Търговците пък са разполагали със свободен безмитен достъп до пазар на три континента, имало е например българска търговска гилдия в най-голямото египетско пристанище Александрия. И за всичко това никой не е изисквал от тях да сменят своето национално самосъзнание и своята религия, както някои погрешно си мислят. Смяна на религията се налага единствено ако искаш да направиш военна или политическа кариера. Но и в този случай никой няма да се интересува от какъв произход си и дали вкъщи не продължаваш да извършваш християнските си обреди, както много са всъщност са правели – т.нар. крипто християнство.

Тук идва и въпроса за девширмето (кръвния данък) и еничарството. Действително ли това е бил най-страшният бич за българите? Ами ако разгледаме еничарския корпус като трамплин за военна и впоследствие политическа кариера? Защото той реално такъв е бил. Фактът, че турците е трябвало да бутат солидни подкупи за да уреждат децата си в корпуса, заобикаляйки забраната в него да влизат мюсюлмани, говори че те са го възприемали като перспектива за бъдеща реализация, а не като някаква доживотна казарма или каторга. Така че българите влезли в корпуса могат да се издигат в йерархията, да трупат богатство и влияние, а във военно време – плячка, имоти и жени практически в неограничени количества. Стига се до там, че в един момент еничарите от воини се превръщат по-скоро в администратори и дворцови интриганти, твърде много намесващи се в политическия живот на империята. Поради което и накрая султан Махмуд ІІ решава да ликвидира еничарския корпус.

Дори въпросното „обезкървяване” на нацията, съвсем не е било толкова обезкървително, нито пък е продължило през цялото владичество, както много хора си го представят. Наборът за попълване на корпуса се е извършвал веднъж на 5-7 г. и е бил от около 3 000 до 6 000 деца. Но не само от България, а също и от Сърбия, Босна, Албания и Гърция, т.е. българчетата са били към 1/5 от набора. При това властите целенасочено са се стараели да не обезкървяват населението на всяка област, респективно данъкоплатците си, и никога не са правели два поредни набора в един и същи санджак, демек набор от една област се е извършвал веднъж на 10-14 г. А християнски деца окончателно престават да се набират до 1630 г. Тоест не повече от максимум 50 000 български деца са били набрани за целия период от около 2 века и половина, което прави по 200 деца на година. Например само детската смъртност от болести през периода е била далеч по-висока от колкото „обезкървяването” чрез девширмето. Макар и далеч от приемлива, неоспоримо неадекватна, картинката не е била толкова черна, колкото я рисуват страниците на романите, платната на художниците и патриотичният патос.

tursko-robstvo1

Съществува дори едно доста еретично обяснение за относителната липса на бунтове и въстания в първите десетилетия на „робството”. А именно, че с ликвидирането на царската власт и данъчна система на Второто Българско царство и заменянето им с османската, положението на селяните всъщност се подобрява. Имаме едно Търновско въстание избухнало чак през 1598 г., цели два века след падането на царството. Имаме и второ през 1686 г. като за неговото съществуване дори се съди косвено защото няма преки източници, които да го потвърждават. А преди тях основно царските синове в изгнание с помощта на унгарски войски се опитват да си върнат това, което им принадлежи по наследство. Но дали са получили някаква подкрепа от местното население? Няма данни за това, а липсата на успех в тези начинания и крахът и на Константин и на Фружин, по-скоро говорят, че не са имали някаква съществена местна подкрепа.

Историците ни всеки път пишат, че няма начин местното население да не е подкрепяло кръстоносците и български доброволчески отряди да не са участвали в битките при Косово, Ровине, Никопол, Варна. За съжаление обаче и за това няма никакви данни. Дори е по-вероятно българите да са участвали в тези битки на страната на османците като еничари или в отрядите на боляри, васални на султана.

По въпроса с размера на данъците е трудно да направим сравнение, защото не знаем какви са били те във Второто Българско царство. Нито пък има подробни данни за тези от ранния период на игото. Но в началото Османската империя все още съвсем не е с развита администрация и данъчна система. Те са изградени значително по-късно и основно с помощта на испански евреи.  В този начален период те още са били предимно на ниво набези, включително из собствените си територии, а не устройване и администриране в тях.

Вярно е, че когато войската премине през даден район, разграбва всичко, до каквото се докопа, опожарява, избива. Но след като си тръгне може и да не се появи с години, през което време местните селяни живеят практически свободно. Докато през Второто Българско царство феодалния гнет и ангарията са си били целогодишни и ежедневни. Разбира се с времето системата на управление се развива и се появяват редица нови данъци в империята. Някои от които доста неприемливи. Като например задължението да приютяваш и храниш държавни чиновници ако замръкнат в къщата ти. И на всичкото от горе накрая да им платиш данък за това, че си им изхабил зъбите с храната си. Но самия факт, че плащаш данъци определено сочи, че си свободен човек, а не роб и не само това, а че си напълно равноправен гражданин. Пък отделно ако данъците са високи това говори и че поданиците явно са платежоспособни.

Но и размерът им реално не е бил от толкова голямо значение, при положение, че османотурските документи изобилстват от сведения за данъчни недобори из българските земи. Дори може да се каже, че данъчните недобори са най-характерното нещо, свързано с нас в османската документация. Цели села отказват да плащат и прогонват бирниците, а има и описани случаи как в цели области населението масово отказва да дава данък на Високата порта.

Дали през Второто Българско царство е съществувало подобно нещо? Едва ли. Сведения отново нямаме никакви. Ако изключим единствено въстанието на Ивайло, за което всъщност не е напълно сигурно, че е с идеологически характер. Може би такива са били подбудите му, но може народния гняв просто да е бил използван от опитен пълководец с авторитет сред армията за да заграби властта в страната. Народният вожд влиза в Царевец и се задържа на трона малко повече от година. Но дали е направил каквито и да е реформи за облекчаване на селското население и намаляване на феодалния гнет от страна на болярите? Ами отново и тук няма никакви данни за подобно нещо.

Както казахме, никой не възхвалява този исторически период от съществуването ни като народ.  Това е просто още една страна на монетата. Тази, която показва, че нашите деди никога не са били роби в класическия смисъл на тази дума, а до известна степен горди и свободни хора. Тази епоха не е била толкова черна, мрачна или в най-добрия случай сива. В живота на хората е имало и благополучни и тежки моменти, имало е и бедни и богати българи, както е било винаги, както е и днес. Но всички те са имали възможността да се борят успешно с трудностите на живота, да търсят и да намират своето щастие в него.

 
 

България вече е ON ART в услуга на българските творци

| от chronicle.bg |

На теория всеки ще каже, че културата е водещ фактор за развитието на всяко общество. На практика обаче, за да има култура и тя да изпълнява мисията си, са необходими обединените усилия на нейните създатели, аудиторията и каналите, чрез които тези две страни ще стигнат една до друга. В нашия свят, разбирайте медиите.

В тази насока се случва новата кампания на телевизията Bulgaria ON AIR, която се заиграва с името си, за да започне Bulgaria ON ART – трибуна, която би трябвало да осъществява връзка между творците и аудиторията.

От 11 февруари телевизията ще приютява още повече култура и стойностни артистични проекти.

Водена от разбирането, че всеки качествен продукт трябва да намери своята трибуна и аудитория, медията стартира кампанията Bulgaria ON ART.

Главни действащи лица в нея ще бъдат онези нови български автори и проекти, които често незаслужено остават в сянката за сметка на по-популярните прояви.

След предварителна селекция избрани творби и автори ще получат безвъзмездно време и видимост в различните канали на Bulgaria ON AIR – онлайн, социални мрежи и рекламен блок. Така телевизията ще предостави възможност за промотиране на нови български културни продукти и ще насърчи развитието им.

Сред първите участници в Bulgaria ON ART е групата Парапланер. Съвсем скоро характерното й фюжън фънки звучене ще се чува и от ефира под формата на кратък клип, а във Facebook страницата на телевизията вече е публикувано и интервю с музикантите.  Предстоят още подобни дейности като част от кампанията. Но интервюто с Парапланер е доста прилично начало на Bulgaria ON ART.

Повече за кампанията и условията за участие може да прочетете ТУК.

 
 

„Денят на бащата“: няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“

| от Цветелина Вътева |

Ако заглавието „Сцени от един семеен живот“ не беше вече взето от филма на Ингмар Бергман, щеше да стои съвършено на новия сериал на БНТ „Денят на бащата“.

Вече гледахме два от шестта епизода, които ще разкажат на зрителите тъжната история на разпада на едно семейство. История, в която, за жалост, почти всеки ще види нещо от и нещо за себе си.

Ако трябва да започнем позитивно, сме длъжни да кажем, че още от първия епизод стана ясно, че това е един емоционално инвестиран сериал: както от страна на създателите, така и от страна на актьорите. Лайтмотивът за гнилостта на човешките отношения, която постепенно ги изяжда, е актуален откакто съществуват киното и телевизията, а естествено и отпреди това.

Още трейлърът на сериала ни подготви за един невесел сюжет, а песента на Стефан Вълдобрев „Тази песен не е за любов“ потвърди очакваното: ще бъде тежко.

Историята на Димо и Калина е дълбоко реалистична. Бракът им се е скапал невидимо от тях и когато циреят избива, вече е късно за животоспасяваща операция. Отдолу има прекалено много болка, а инфекцията на отегчението и липсата на говорене, се е разпростряла в тъканите на брака им.

Както често се случва, изневярата, която се явява спусъкът на раздялата, е само върхът на айсберга. Преди да се стигне дотам, двойката е затънала в дълбоко неразбиране, а партньорите са се превърнали само в родители.

Онова, което тепърва ще гледаме, вероятно е процесът на един развод с всичките съпътстващи го емоционални травми, които дават своя неизбежен отзвук не само върху двамата съпрузи, а и върху техните родители, приятели и, най-вече, дете.

Именно детето е и в центъра на конфликта: малкият Боби (в ролята Патрик Шон Хесън) много добре представя детската драма на един развод дори само в сцената с дървото, в която детето няколко пъти повтаря на родителите си „Къде да стъпя?“.

original

Къде да стъпи едно хлапе в ситуация на развод е въпрос, с който вече се занимават доста организации, включително в България, и това е много важно, тъй като докато възрастните често имат някакъв ресурс за справяне с житейските драми, децата все още не са изградили механизми за справяне със събитие с подобен травматичен заряд. А според Европейската комисия, на всеки два брака в Европа се случва един развод: плашеща статистика, която може да демотивира всеки вярващ в идеята, че бракът е логичното продължение на любовта и неин гарант за сигурност и дълъг живот.

захари бахаров

Прави впечатление, че мъжките образи са по някакъв начин по-положителни от женските. Докато Александър Сано и Захари Бахаров категорично печелят симпатиите на зрителите си със своята мъжка откровеност към случващото се, героините на Весела Бабинова и Глория Петкова са чиста проба неприятни, макар и не лишени от реалистичност.

Калина е загубила своята идентичност някъде в брака си и сега, изправена пред загубата, губи почва под краката си и превръща детето си в оръжие в битката с бъдещия си бивш съпруг. Достатъчно тъжно е, че една сутрин човек се събужда и разбира, че онзи, който е приемал за даденост, е врагът в леглото му. А още по-тъжно е, когато дойде сблъскът с категоричността на партньора, който просто не иска повече да изпълнява тази роля.

весела бабинова

Дали това оправдава отвратителното „Ако беше мъж…“ и „Ти не си мъж на място“, манипулативното „Тати вече не ни обича“ или натоварването на детето с житейската паника на майката, е въпрос на свободна интерпретация.

„Не мога да дишам, като че ли е умрял някой“, казва Калина на майка си, с която я свързва едно и също родово „проклятие“ – това на развода. Всеки, който е преживявал тежка раздяла, знае, че в такъв момент наистина не може да се диша. Болката е физическа, усещането за загуба е всепоглъщащо и фрагментиращо личността, а мракът се материализира до степен да може да бъде докоснат.

александър сано

Връзката на приятелската двойка Кико и Милена, от които тръгва разпадът, е не по-малко интересна. Там виждаме ревнива жена и спокоен и зрял мъж, чиито отношения се озовават в рискова позиция малко „от нищото“. Поне ако приемем, че параноята на жената, че мъжът й ще последва примера на най-добрия си приятел, е „нищото“.

глория петкова

Образът на Милена ни припомня и още нещо. Момчета, няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“. Подобно на „Дебела ли съм?“, до това питане просто не трябва да се стига.

Двете връзки представят двете може би най-чести причини за разрухата на един брак: ревността в комбинация с неувереността на единия партньор, и изчерпването в съчетание с умората от Другия. Валери Петров е написал „Неделята е тъжен ден за хора, усещащи един от друг умора“. Когато не е само неделя, краят е дошъл.

Още един елемент, който допринася за тягосния реализъм на сериала, са онези жалки женски хитринки, които излизат на повърхността при всяко земетресение в една връзка. „Да го накарам да ревнува“, „Да го вържа с още едно дете“, „Да го накарам да се върне като му покажа какво губи“ пр. никога неработещи женски прийоми за задържане на мъжа, който през това време пие в бара и се оглежда за някоя мацка, правят жената да изглежда по-слабия пол.

Нещо, което обаче често се променя качествено с хода на времето. Месеци след раздяла мъжете, които непосредствено след нея са се гмурнали в партита, безразборен секс и изобщо всичко онова, което се разбира под „свобода“ във възрастта след 30г., често се оказват самотни и депресирани. Докато жените, които са реагирали бурно емоционално в първия момент и веднага са се потопили в необходимия траур след края на една връзка, преживяват раздялата по-пълноценно и излизат от нея наистина освободени.

Дали ще видим подобно развитие в „Денят на бащата“, предстои да разберем.

След излъчването на първия епизод, хорът, който след всеки български филм или сериал започва да пее как българските актьори театралничат и не стават, отново запя същата песен. Но ако трябва да сме честни, Захари Бахаров и Александър Сано, които отдавна са се доказали като отлични актьори, са много педантични, естествени и добри в ролите си. Актрисите сякаш са едно ниво надолу в тон с образите си, но предстоят още четири епизода, които могат да изравнят „резултата“.

Всъщност диалозите не кънтят на кухо, а като изключим някои моменти на предобряне, актьорската игра не е трън в очите на заинтересуваните от сюжета зрители.

Освен Захари Бахаров, Весела Бабинова, Александър Сано и Глория Петкова, видяхме и/или ще видим на екран Малин Кръстев, Петя Силянова, Явор Гърдев, Иван Налбантов, Лидия Инджова, Йоана Буковска-Давидова, Станка Калчева, Свежен Младенов, Ванина Кондова. Режисьор е Павел Веснаков, а оператор е Александър Станишев, известен с работата си в киното, както и с участието си в създаването на „Стъклен дом“, „Под Прикритие, „Връзки“ и др.

Сценарият е дело на Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова („Стъклен дом“, „Дъвка за балончета“, „Под прикритие“, „Революция Z“).

Епизодите се излъчват от 22.00ч, понеделник и вторник, три поредни седмици, едновременно по БНТ 1 и БНТ 4.

 
 

Биографичният „The Dirt“ за Motley Crue излиза скоро, ето трейлъра

| от chronicle.bg |

Netflix пусна трейлъра на биографичния филм „The Dirt“ за легендарните Motley Crue , базиран на едноименните мемоари на групата.

Видеото засяга едни от най-значимите и скандални епизоди от живота на Motley Crue  – кастрофата на Винс Нийл, годежът на Томи Лий с актрисата Хедър Локлиър и моментът, в който Ники Сикс е върнат обратно към живота след като прави свръхдоза хероин и е обявен за мъртъв. Филмът ще включва и сцена, в която врата пада от пантите си и се чупи на две върху Дейвид Лий Рот по време на домашен купон.

Актьорският състав включва Машийн Гън Кели като Томи Лий и Дейвид Костабил като осакатеният им мениджър Док Макгий. Дъглас Буут играе Ники Сикс, Иуан Рион е Мик Марс, а Даниел Уебър е Нийл. Комикът Пийт Дейвидсън се появява като Том Зутаут от звукозаписното студио Elektra A&R.

Филмът се прави още от 2006 година. Режисьор ще е Джеф Тремейн („Jackass“ и „Bad Grandpa“), а сценарист – Рич Уилкис („XXX“ и „Airheads“).

Можем да очакваме филма по Netflix на 22 март, ето и видеото:

 
 

Майк Тайсън предложил $10 000, за да набие горила

| от chronicle.bg |

Майк Тайсън е животно и тази история не е никак изненадваща. 

Бившият професионален боксьор разказа как е предложил $10 000 на служител в зоологическа градина, за да се бие с една от горилите. Причината била, че горилата тормозела другите себеподобни и Тайсън искал да я накаже. Служителят, разбира се, отказал офертата.

Майк Тайсън е известен, освен със спортните си постижения, и с любовта си към животните. Той дори снима предаване за Animal Planet, посветено на първата му любов. „Първото нещо, което някога съм обичал, е гълъбите. Те много приличат на хората.“ Затова и „иска да й разбие зурлата“.

Боксьорът е на романтична разходка в зоологическата градина с вече бившата му съпруга Робин Гивънс някъде в края на 80-те като парка отваря специално за него. „Платих на един от работниците да отвори парка само за мен и Робин“, казва шампионът пред The Sun.

„Когато стигнахме до клетката на горилите, имаше една горила, която биеше всички други. Те бяха толкова мощни, но очите им бяха невинни като на малки деца.“