Как е било под „турско робство“: другата страна на монетата

| от Радослав Тодоров |

Имало ли е в действителност „Турско робство”? Въпрос, който се повдига периодично из медии, министерства и социални мрежи, когато се наложи да се отклонява обществено внимание от нещо по-важно. Нека уточним, че целта на този текст, не е да изкара османското нашествие на Балканите като нещо положително, а да покаже нещата от ъгъл, от който не сме свикнали да ги гледаме, или просто не желаем.

Експертното  мнение на компетентни хора по въпроса гласи, че такова нещо реално няма – нито „турско”, нито „робство”. Да уточним – държавата Турция съществува едва от 1923 г., така че е нямало как да държи роби отпреди това. Но и в Османската империя ние не сме били роби разбира се, а пълноправни поданици като всички останали. Вярно, считани за втора ръка хора като християни в мюсюлманска държава, но всеки който формално приеме исляма и носи чалма вместо калпак поне на публични места, може спокойно да пробие в обществения живот и дори в държавната или военната йерархия, без никой никъде да го пита какъв е произходът му. Но дори и тези, които твърдо остават християни – и сред тях всеки е имал право на свободно придвижване, на частна собственост колкото си иска, на собствено вероизповедание и строеж на храмове, на търговия и на каквото още се сетиш, далеч отвъд най-смелите мечти на робите от Римската империя или тези в американските плантации, да кажем.
С две думи – исторически точният и максимално коректен термин е „османско владичество”. Докато „турско робство” е един литературен и емоционално натоварен термин. Естествено и появилия се в последните години термин „турско присъствие” е не по-малко нелеп.

Обикновено по патриотарско-учебникарски нещата се представят така сякаш след постоянния подем и строеж на крепости, палати, Боянски църкви, щастие и слънчеви дни, през 1396 г. внезапно настанал дълбок мрак, сякаш някой ненадейно ни откраднал крушките от полилея.

Изрежданите аргументи не са малко, а и не са без основание разбира се:
– насилственото ни откъсване от европейската цивилизация и убиването още в зародиш на ренесансовите наченки у нас
– еничарството, което обезкървява народа
– всички останали данъци и такси, които са ни наложени
– насилственото помюсюлманчване

mesrutiyet-neden-yasamadi-4589cf

Първото е общо взето вярно. Действително наложения изостанал азиатски феодализъм в нашите земи, съчетан с властването на агресивна религия враждебна към просвета и иновации се оказват не Желязна, ами Стоманена завеса между нас и Запада, където тогава се заражда Ренесанса. Но разбира се са крайно пресилени твърденията, че ако не са били турците и тук по нашите земи щеше да разцъфти т.нар. Палеологов Ренесанс, паралелно и наравно с този в Италия и на запад. Базиращи се общо взето единствено на по-особените стенописи в една малка църква в Бояна, немвите (първообраз на музикалните ноти) на Йоан Кукузел и съждението, че масовото ширене на религиозни ереси по това време е можело да доведе до по-авангардни философски течения и евентуално след време – научно-технологически.

Да считаме тези неща за вече покълнало ренесансово цвете, което турците откъснали точно преди да разцъфти, е меко казано пресилено. За разлика от Ранното Средновековие, през Ренесанса Изтока вече чувствително изостава от Запада. През 13 в. в Западна Европа вече има развита парична система и банково дело, университети, стохилядни градове, художници и архитекти като Джото и писатели като Данте. Все неща каквито у нас не могат да се открият по това време.

В един момент всички народи в Източна Европа се озовават под властта на само три големи империи – Австро-унгарската, Руската и Османската. Едната от тях принадлежи на православните руснаци. На хартия руснаците са свободни – имат си собствена държава и могат да просперират през епохата на Ренесанса за разлика от нас. Величественият Кремъл в Москва и разкошните дворци на Петроград свидетелстват за това. Но в тях живеят само шепа дворяни. Отвъд техните стени все още живее Средновековието. И така чак до 19 век. Земята  и населението са собственост на въпросната шепа князе и хората работят в имотите им цял живот без да им се плаща и без да имат право да ги напускат.

Реално цар Александър ІІ се явява освободител и на нас (с Освободителната Руско-турска война) и на тях руските селяни (с отмяната на крепостничеството) почти по едно и също време. С тая разлика, че дори и след това те си остават също толкова бедни, което впоследствие е благодатна почва за болшевиките да ги увлекат в своята кауза. Обстоятелството, че руските войници, които са дошли да ни освобождават, се чудят защо българите се бунтуват виждайки материалното им състояние и сравнявайки го със собственото, е доста показателно. И действително – цялата им армия през цялата война се изхранва от местните селяни напълно доброволно и без това да тежи на семейните им стопанства.

За разлика от руските крепостни селяни, които практически не са притежавали нищо, българските са си имали собствени къщи, имоти, ниви, стада от хиляди глави добитък. Освен това и са били напълно свободни да отидат и да станат занаятчии или търговци в градовете, един от тях (Добри Желязков) дори успява да отвори собствена фабрика за текстил в Сливен. Търговците пък са разполагали със свободен безмитен достъп до пазар на три континента, имало е например българска търговска гилдия в най-голямото египетско пристанище Александрия. И за всичко това никой не е изисквал от тях да сменят своето национално самосъзнание и своята религия, както някои погрешно си мислят. Смяна на религията се налага единствено ако искаш да направиш военна или политическа кариера. Но и в този случай никой няма да се интересува от какъв произход си и дали вкъщи не продължаваш да извършваш християнските си обреди, както много са всъщност са правели – т.нар. крипто християнство.

Тук идва и въпроса за девширмето (кръвния данък) и еничарството. Действително ли това е бил най-страшният бич за българите? Ами ако разгледаме еничарския корпус като трамплин за военна и впоследствие политическа кариера? Защото той реално такъв е бил. Фактът, че турците е трябвало да бутат солидни подкупи за да уреждат децата си в корпуса, заобикаляйки забраната в него да влизат мюсюлмани, говори че те са го възприемали като перспектива за бъдеща реализация, а не като някаква доживотна казарма или каторга. Така че българите влезли в корпуса могат да се издигат в йерархията, да трупат богатство и влияние, а във военно време – плячка, имоти и жени практически в неограничени количества. Стига се до там, че в един момент еничарите от воини се превръщат по-скоро в администратори и дворцови интриганти, твърде много намесващи се в политическия живот на империята. Поради което и накрая султан Махмуд ІІ решава да ликвидира еничарския корпус.

Дори въпросното „обезкървяване” на нацията, съвсем не е било толкова обезкървително, нито пък е продължило през цялото владичество, както много хора си го представят. Наборът за попълване на корпуса се е извършвал веднъж на 5-7 г. и е бил от около 3 000 до 6 000 деца. Но не само от България, а също и от Сърбия, Босна, Албания и Гърция, т.е. българчетата са били към 1/5 от набора. При това властите целенасочено са се стараели да не обезкървяват населението на всяка област, респективно данъкоплатците си, и никога не са правели два поредни набора в един и същи санджак, демек набор от една област се е извършвал веднъж на 10-14 г. А християнски деца окончателно престават да се набират до 1630 г. Тоест не повече от максимум 50 000 български деца са били набрани за целия период от около 2 века и половина, което прави по 200 деца на година. Например само детската смъртност от болести през периода е била далеч по-висока от колкото „обезкървяването” чрез девширмето. Макар и далеч от приемлива, неоспоримо неадекватна, картинката не е била толкова черна, колкото я рисуват страниците на романите, платната на художниците и патриотичният патос.

tursko-robstvo1

Съществува дори едно доста еретично обяснение за относителната липса на бунтове и въстания в първите десетилетия на „робството”. А именно, че с ликвидирането на царската власт и данъчна система на Второто Българско царство и заменянето им с османската, положението на селяните всъщност се подобрява. Имаме едно Търновско въстание избухнало чак през 1598 г., цели два века след падането на царството. Имаме и второ през 1686 г. като за неговото съществуване дори се съди косвено защото няма преки източници, които да го потвърждават. А преди тях основно царските синове в изгнание с помощта на унгарски войски се опитват да си върнат това, което им принадлежи по наследство. Но дали са получили някаква подкрепа от местното население? Няма данни за това, а липсата на успех в тези начинания и крахът и на Константин и на Фружин, по-скоро говорят, че не са имали някаква съществена местна подкрепа.

Историците ни всеки път пишат, че няма начин местното население да не е подкрепяло кръстоносците и български доброволчески отряди да не са участвали в битките при Косово, Ровине, Никопол, Варна. За съжаление обаче и за това няма никакви данни. Дори е по-вероятно българите да са участвали в тези битки на страната на османците като еничари или в отрядите на боляри, васални на султана.

По въпроса с размера на данъците е трудно да направим сравнение, защото не знаем какви са били те във Второто Българско царство. Нито пък има подробни данни за тези от ранния период на игото. Но в началото Османската империя все още съвсем не е с развита администрация и данъчна система. Те са изградени значително по-късно и основно с помощта на испански евреи.  В този начален период те още са били предимно на ниво набези, включително из собствените си територии, а не устройване и администриране в тях.

Вярно е, че когато войската премине през даден район, разграбва всичко, до каквото се докопа, опожарява, избива. Но след като си тръгне може и да не се появи с години, през което време местните селяни живеят практически свободно. Докато през Второто Българско царство феодалния гнет и ангарията са си били целогодишни и ежедневни. Разбира се с времето системата на управление се развива и се появяват редица нови данъци в империята. Някои от които доста неприемливи. Като например задължението да приютяваш и храниш държавни чиновници ако замръкнат в къщата ти. И на всичкото от горе накрая да им платиш данък за това, че си им изхабил зъбите с храната си. Но самия факт, че плащаш данъци определено сочи, че си свободен човек, а не роб и не само това, а че си напълно равноправен гражданин. Пък отделно ако данъците са високи това говори и че поданиците явно са платежоспособни.

Но и размерът им реално не е бил от толкова голямо значение, при положение, че османотурските документи изобилстват от сведения за данъчни недобори из българските земи. Дори може да се каже, че данъчните недобори са най-характерното нещо, свързано с нас в османската документация. Цели села отказват да плащат и прогонват бирниците, а има и описани случаи как в цели области населението масово отказва да дава данък на Високата порта.

Дали през Второто Българско царство е съществувало подобно нещо? Едва ли. Сведения отново нямаме никакви. Ако изключим единствено въстанието на Ивайло, за което всъщност не е напълно сигурно, че е с идеологически характер. Може би такива са били подбудите му, но може народния гняв просто да е бил използван от опитен пълководец с авторитет сред армията за да заграби властта в страната. Народният вожд влиза в Царевец и се задържа на трона малко повече от година. Но дали е направил каквито и да е реформи за облекчаване на селското население и намаляване на феодалния гнет от страна на болярите? Ами отново и тук няма никакви данни за подобно нещо.

Както казахме, никой не възхвалява този исторически период от съществуването ни като народ.  Това е просто още една страна на монетата. Тази, която показва, че нашите деди никога не са били роби в класическия смисъл на тази дума, а до известна степен горди и свободни хора. Тази епоха не е била толкова черна, мрачна или в най-добрия случай сива. В живота на хората е имало и благополучни и тежки моменти, имало е и бедни и богати българи, както е било винаги, както е и днес. Но всички те са имали възможността да се борят успешно с трудностите на живота, да търсят и да намират своето щастие в него.

 
 

Катастрофата с китовете става все по-сериозна

| от chr.bg |

Все повече китове се оплитат в риболовни мрежи край бреговете на САЩ, сочи доклад на американското Национално управление за изследване на океаните и атмосферата.

Оплитането в мрежи е най-голямата заплаха за китовата популация. През 2018 г. цели 76 от огромните морски бозайници са станали жертва на рибарски мрежи, което повече от средния им брой – 70, през последното десетилетие, се уточнява в доклада.

В шест от тези случаи през 2018 г. са загинали китове. За щастие, останалите са спасени, но проблемът остава сериозен.

Най-застрашеният вид е бискайският кит, наричан още северноатлантически гладък кит. Според прогноза на Консорциума за защита на гладките китове в Северния Атлантик, към момента има едва 411 представители на този вид в целия свят.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Речник на онлайн запознанствата

| от chronicle.bg |

Знаете, че сте прекарали повече време в онлайн запознанства, когато знаете какво седи зад фразите по-долу, взети директно от описанието в профилите на доста реални хора. Но ако не сте, този текст е за вас, защото много от тези изрази имат малко (или много) по-различно значение онлайн, отколкото в реалния свят.

Това, разбира се, не е изчерпателен списък, но е едно добро начало, за да разберете начина, по който се говори в различната интернет среда. Трябва да подчертаем също, че има и заключения. Следете за допълнителни сигнали, който да потвърждават теорията ни и ако не ги намерите, приемете описанието за сериозно.

Обичам да се забавлявам, широко скроен/а съм 

Обикновено тези неща се отнасят до секс. Защо човек би казвал изрично, че обича да се забавлява – това се подразбира. Освен ако наистина не обича да се забавлява…

Сепиосексуален

Това е горе-долу новата сексуална мания у хората. По принцип сепиосексуален е човек, който e привлечен от интелекта и/или мъдростта у човека срещу него.

Може обаче грешно да се приеме, че сепиосексуалните хора не обръщат внимание на външността. Това не е вярно.

Активен начин на живот

От една страна активният човек може да спортува много, да ходи на планина и т.н. Но много често под „активен начин на живот“ се има предвид ходене по баровете всяка вечер до рано. Имайте това предвид – или ще трябва да ходите на планина с този човек, или ще трябва да излизате много. Всеки случай няма да си седите вкъщи много.

Ако човекът е спортист „активен начин на живот“ може също така да означава, че иска партньорът му да не е с наднормено тегло.

Разведен/а

Има шанс да срещнете и това, разбира се. Имайте предвид обаче, че нещата все още може да са на ниво уговорки и да няма нищо подписано. Разводите отнемат дълго време, така че може да са разделени.

Търся забавление

Този човек ще се отнася с вас като с предмет и ще ви зареже в момента, в който не сте му забавни, или в момента, в който се появи по-забавен предмет.

Окей е, ако искате нещо за една (две?) нощи, но не и друго.

Търся си FWB (friend with benefits – другарче за секс)

Това е абсолютно така. Няма никакви скрити мисли в този случай.

Търся постоянна връзка 

Ако си признава, че търси постоянна връзка, най-вероятно скоро след като я получи ще иска деца. Ако и вие се замисляте за деца, моля. Но имайте предвид, че това се има предвид – деца. Може и брак, може и без.

 
 

NASA отговаря на молбите на феновете да спаси Тони Старк

| от chronicle.bg |

Феновете на Marvel се обърнаха чрез Туитър към NASA, а по-късно и към Илон Мъск и SpaceX, с молба да спасят Тони Старк. Супергероят се намери в изключително тежка ситуация в трейлъра на „Avengers: Endgame“. Виждаме го сам в космоса след събитията в края на „Avengers: Infinity War“ с неработещ костюм да оставя съобщение за Пепър.

Реакцията на повечето фенове беше да спекулират с това как Тони ще се измъкне от безизходицата си (защото не ни се вярва да умре). Може би ще бъде спасен от Captain Marvel, кой знае. Мнозина обаче писаха на Космическата агенция с молба да реши проблема. И получиха отговор:

 

„Хей, Марвел, чухме за Тони Старк. Както знаем, първото нещо, което трябва да направите, е да слушате за „Avengers, имаме проблем“. Но ако той не може да говори, препоръчваме да използвате всичките си ресурси, за да го потърсите“

Отговорът им само потвърждава колко дълбоко са залегнали супергероите в американската поп култура. NASA получава туитове за всякакви филми по всякакви поводи като не отговаря на никой. „Avengers: Endgame“ обаче прави изключение.

Шегата настрана, доста хора наистина се страхуват, че Тони Старк може да си отиде, защо договорът на Робърт Дауни Джуниър приключва след този филм.  Той едва ли ще залезе като образ, не и преди да се изправи срещу Танос. Няма обаче никакви гаранции, че ще оцелее битката.