Източната порта – най-важният вход на Филипопол в древността

| от |

В северозападното подножие на Стария Пловдив, встрани от оживения център, са останките на Източната порта на Филипопол, разказва кореспондентът на БГНЕС от града под тепетата.

Тук е най-голямата улица в античния град – 13 метра платно, изградено от гладки големи камъни и тротоари с ширина 2.60 м. Те са стигали до стилобатите от двете страни – огромните каменни постаменти за колони, които са венчаели най-важния път на древния град – неговият вход към столицата на Византия Константинопол. След арката улицата завива леко надясно и е водела към мост на Марица, която е преминавала в подножието на хълма и е била огромна плавателна река.

Става дума за ІV век, към които се датират откритите и в момента старини. Строежът е започнал от през ІІ век, а останките, които виждаме днес, са спомен от последната реконструкция два века по-късно.

Археолог Елена Кесякова казва, че само в един малък терен са проучвани пластовете в дълбочина и находките са обнадеждаващи. Тя се надява някой ден работата тук да продължи.

Улицата с тротоарите, както я наричат учените, водеща до Източната порта, е разкрита при изкопни работи за стоматологична поликлиника през 70-те. Вместо поликлиника, тук се съживяват останките от улицата, доста добре запазени, както и съборените цели и на части колони с техните капители и арки. Личат казармените помещения, открити са данни за оживена търговия на това място.

През годините разкопките няколко пъти потъваха в бурени и плевели, понякога бяха дори скрити, но сега са в добро състояние и представляват наистина интересна гледка за туристите и за любителите на историята. /БГНЕС

 
 

Ед Шийран ще се жени

| от chronicle.bg, по БТА |

Поп певецът Ед Шийран заяви, че ще се ожени за приятелката си Чери Сийборн, предаде Франс прес. „Сгодихме се в края на миналата година – поясни той в Инстаграм, качвайки снимка, на която се вижда, че целува годеницата си. – Влюбени сме и сме много щастливи. Котките ни също са радостни.“

„Хубаво е да срещащ известни личности, но това не е най-важното – каза миналата година популярният певец и композитор пред в. „Сънди таймс“. – Един ден това ще приключи. Знам, че тогава единствено Чери ще е до мен.“

26-годишният Шийран е сред най-продаваните изпълнители в света. Спечелил е няколко награди „Грами“ и БРИТ. Той стана световноизвестен през 2014 г. с хита си „Thinking Оut Loud“.

Най-новият му албум „Divide“ подобри рекорд в платформата Спотифай – 57 милиона слушания през първия ден след излизането му.

 
 

“Аз, Тоня“: няма такова нещо като истина

| от Дилян Ценов |

„Хейтърите винаги казват: „Тоня, кажи истината“. Няма такова нещо като истина. Това са пълни глупости. Всеки си има своя собствена истина“. С тези думи завършва филмът „Аз, Тоня“ на режисьора Крейг Гилеспи, по сценарий на Стивън Роджърс (Kate & Leopold, P.S. I Love You). С тези думи Марго Роби, в ролята на световноизвестната фигуристка Тоня Хардинг, обобщава 23-годишно мълчание, една провалена кариера и история, в която вече е прекалено късно за възмездие, но не и за коректно отразяване на фактите.

Биографичният филм вече беше признат за изпълненията на актьорите в него и Марго Роби(в ролята на Тоня) и Алисън Джейни бяха номинирани за  най-престижните отличия в киното. Втората спечели SAG Award и Golden Globe за най-добра актриса в поддържаща роля.

tonya2

„Аз, Тоня“ не претендира за историческа точност, въпреки в началото е казано, че филмът е базиран на „железни“ източници и интервюта. Историята на 47 годишната Тоня Хардинг е толкова манипулирана, че е безсмислено да се взима страна в нея. Веднъж тя е манипулирана от самите близки на фигуристката и веднъж от медиите и хората, от които зависи кариерата на фигуристите – онези в комитетите и асоциациите, които решават кой и защо да се класира за състезанията. Та по въпроса за истината около Тоня Хардинг нещата са прости – знаем само кой е виновен и кой какво не е извършил и това ни стига. В един от най-добрите филмите на годината Крей Гилеспи успява да направи точно това – да събере истината на всеки един от замесените и да остави зрителя (ако има изобщо желанието) да „отсъди“.

През 1991 г. едно момиче постига немислимото – 20-годишната Тоня Хардинг става първата жена в САЩ, изпълнила троен аксел по време на състезание по фигурно пързаляне. Същата година го изпълнява и на Световното първенство – отново първата жена. Момичето е атлетично, здраво, има всички данни за олимпийско злато. Крахът идва през през януари 1994 година. В САЩ избухва един от най-големите скандали в спорта. След излизане от пързалката по време на тренировка, американската олимпийска надежда, фигуристката Нанси Кериган е ударена с гумена палка в коляното и заради контузията е принудена да спре участието си в Националното първенство в Детройт. Малко повече от месец остава до Зимните Олимпийски игри в Лилехамер, където Кериган ще се изправи пред дългогодишната си съперница, Тоня Хардинг. От следобеда на 6 януари 1994 г. кариерата на Хардинг на теория приключва. Съпругът й Джеф Гилули, в съучастничество със свой приятел, Шоун Екхарт, наемат Шейн Стант, който трябва да извърши нападението над Кериган. Тоня е в пълно неведение за плана на тогавашния си съпруг.

la-et-mn-i-tonya-review-20171207

Точно това чакат всички – особено Американската асоциация по фигурно пързаляне. Идеалният повод момичето, което цял живот не се вписва в стандартите, но се състезава безупречно, да бъде отстранено. Тя не се облича както трябва, не изглежда като принцеса от приказките, за разлика от Кериган, иска да носи дънки, да слуша поп и да се състезава под звуците му, и не е по никакъв начин олицетворение на американската мечта. Спортните умения не са всичко и без имидж няма как да стане. Така че всичко приключва след този скандал. Пускат я на Олимпийските игри, защото скандалът е прекалено сочен, за да бъде изпуснат. Всички искат да видят  сблъсъка. Тоня финишира осма, а Кериган печели сребърен медал. След игрите Тоня е обвинена за прикриване на факти и съучастничество и получава доживотна забрана да се занимава с фигурно пързаляне.

А сега нека започнем отзад напред. Понеже скандалите не са всичко (още един от акцентите на филма).

Сюжетът проследява живота на фигуристката от ранното й детство до периода непосредствено след съдебния процес във връзка с нападението на Нанси Кериган. Документалният характер на лентата помага на стегнатия и точен разказ, а фактът, че нито сценария, нито режисурата взимат страна в многостранния конфликт, помага на нас, зрителите, да разберем версиите на всички, станали част от живота на Хардинг. Филмът наподобява репортаж, в който събитията са разказани от гледната точка на  близките на Тоня – съпругът й Джеф Гилули (Себастиан Стан), майка й Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни), треньорът й Даян Роулинсън (Джулиан Никълсън) и приятелят на Джеф, Шоун Екхарт (Пол Уолтър Хаусер).

3--lavona-golden-allison-janney-and-her-pet-bird-in-i-tonya-courtesy-of-neon

Марго Роби, която помним предимно с ролята си на приятна блондинка от „Вълка от Уолстрийт“, влиза в кънките на фигуристката. И ни взема умовете. Не можем да искаме по-добро изпълнение – в това на Роби има всичко – емоция, огън, гняв, уязвимост, каквато само най-силните момичета притежават, любов и нежност. Виждаме детето, което още на три години стъпва на ледената пързалка, заведено от майка си Лавона Фей Голдън (Алисън Джейни). Случаят тук не е просто на свръхамбициозна майка, а на такава, която редовно бие дъщеря си , насилва я психически и физически, а оправданието винаги е едно – тя работи на три места, за да може дъщеря й да тренира, дори шие костюмите й сама. Бащата напуска семейството рано и Тоня от малка расте в атмосфера на насилие. Бунтарщината не е самоцелна – тук тя е изначална характеристика на персонажа. Тя е неговата уникалност. Тоня е повече от крехката фигуристка с чуплива фигура. Тя е жилавата жена,  която иска да пробие с уменията си, не с пози.

Алисън Джейни и Марго Роби определено са най-доброто нещо в тази лента. Двете имат страхотно взаимодействие на екрана, а първата дотук е нашата фаворитка за женска поддържаща роля. Лавона бие дъщеря си, дори хвърля нож по нея, а на финала дори отива със скрит диктофон в джоба при нея. Оставя ни с отворена уста.

i-tonya-margot-robbie-sebastian-stan

Именно интровертността, която предполага една такава история, прави филма толкова специален – като стъклена фигура от менажерията на Тенеси Уилямс. Без екшън, като изключим моментите, в които Джеф разбива главата на Тоня в огледалото или двамата се стрелят с пушки. Без претруфен плач в стил „вижте, колко съм зле и ме съжалете“. Не, този филм се вглежда в историята без да съди една от най-добрите фигуристки в историята изобщо, чиято кариера приключва преждевременно именно заради неспособността й да следва установените традиции и да се впише в шаблона.

„Аз, Тоня“ е разказ, който ни учи да емпатираме, а не да съдим. Разказ, който показва каква е цената на успеха и деликатно ни внушава, че независимо колко сме добри, ако нямаме характер, успехът е само път към краха. Филм за нуждата на публиката да обича някого и да мрази някого. Филм за многото различни, но верни истини.

А дали всички са верни? Дали не е по-добре поне един път, Тоня да има думата? Текстът от песента „Тоня Хардинг“ на Суфян Стивънс е добра отправна точка за размисъл по темата:

Has the world had its fun?
Yeah they’ll make such a hassle
And they’ll build you a castle
Then destroy it when they’re done

 
 

Любимите ни актьори, които искаме да се завърнат

| от chronicle.bg |

Помните ли, когато Джеймс Каан размаза лицето на Кати Бейтс с метална тежест във формата на прасе? А когато Ейдриън Броуди ядеше консерва от земята в еврейско гето през Втората световна война?

Холивуд често проявява способността си, кога умишлено, кога не, да забравя някои от най-добрите си открития и да ги праща в забвение. Някои актьори успяват да прескочат трапа и да се задържат във висините дори до пенсионирането си. За други обаче временният застой в кариерата става перманентен упадък. Днес си спомняме за момчетата, които преди години изгряха рязко на кинохоризонта, но вече почти не чуваме за тях. А бихме искали отново да ги гледаме.

В тази категория попадат и актьори, които не са се отказали от бизнеса, но филмите, в които се снимат днес, са просто бледи подобия на триумфа им. Вижте, кои добри актьори от миналото ни липсват днес и искаме да ги видим отново.

 
 

Св. Синод VS. Истанбулската конвенция: борбата е безмилостно жестока

| от Цветелина Вътева |

Светият Синод, този симпатичен орган, който се произнася по наболели обществени въпроси от името на Българската православна църква, от време на време слиза от скъпите си автомобили и нагазва в калта на социално значимите проблематики.

Една от най-пищящите такива в момента е потенциалната ратификация на Истанбулската конвенция – онзи „спорен документ“, който иска да спасява жените – жертви на домашно насилие. Същият, който според прочита на неговите противници, иска да въвежда някакви трети, четвърти и пети полове, които ни сме чували, ни сме виждали.

Светият Синод се обяви против конвенцията, тъй като очевидно е по-страшно в лоното й да влезе някой, който прилича на Еди Редмейн в „Момичето от Белгия“, отколкото всеки ден стотици български домове да се озвучават от напразно споменатото име Господне, което надават жените-жертви на домашно насилие, докато благоверният им съпруг ги налага с тиган, защото мусаката е недопечена.

Щеше да е добре, ако поне бяхме научили позицията на Църквата по официалния начин: с прочитане на обръщението и становището на БПЦ. Ние обаче я научаваме от сутрешния блок на Нова телевизия, където се появи небезизвестният архимандрит Дионисий: онзи чаровен служител на Бога, който през май 2016 г. бе отстранен от Светия синод от поста си на предстоятел на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ заради финансови злоупотреби, неспазване на църковните канони и за честванията на Великден със заря и гвардейци.

В ефира на Нова отец Дионисий каза, че поддръжниците на конвенцията са „либерална сган“ и че ако депутати и министри си позволят да я ратифицират, трябва да им бъде забранено да влизат в божиите храмове.

Защо Нова канят за коментар отец, отлъчен от Църквата, си остава мистерия. Съчетана с вкуса на жлъчка от това, че българската църква нарича „сган“ онези, които смятат, че опазването на традиционните български ценности не следва да се реализира през философията на „здравия балкански шамар“.

Не е тайна, че у нас четенето с разбиране е предизвикателство. Но в казуса с Инстанбулската конвенция (наречена така защото е договорена в Истанбул, а не защото е турска и задължава България да въведе професията „ибрикчия“ у нас), нещата не се изчерпват до неразбиране на един юридически текст. Наяве излезе една много по-грозна национална черта, за съжаление подкрепена от част от политическия елит, както и от Светия Синод: параноята.

Българинът винаги се е тресял от хомосексуална паника, замаскирайки я с мачистки изказвания и селташко поведение. Но този път параноидните налудности, които досега живееха само във фантазиите на хомосексуалните фобици, излязоха навън и подтикнаха някакви хора да излязат пред парламента с плакати „Не на изродията“.

Фантазмът, в който България е залята от уродливи мигранти с по няколко чифта полови органи, голи тела и цикламени коси, сцепи вярата на обществото, че нещата могат да си останат в руслото на онези стари български традиции, които са описани в началото на „Под игото“. В главата на върлия противник на конвенцията маршируват български деца с промити мозъци, които изучават „Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис вместо „Епопея на забравените“ и които стават хомосексуални, защото така ги учат в училищата. Тази идея е великолепна за написването на нов антиутопичен роман, но стои нелепо на фона на реалността.

Безцеремонната ригидност на партии като БСП, стожерите на идеята за социално равенство, запрати надеждата за вписване в европейските ценности на един нов и променящ се свят, отворен към различията, директно в небитието.

А Светият Синод, в лицето на неколцината брадати свещеници със зачервени от снощната манастирска ракия бузи, може да насочи вниманието си към връщането на вярата у човека.

Че кой знае…дори и у жената или у хомосексуалните.