Италианските комедии и трагедии на бойното поле

| от Радослав Тодоров |

Всеки от нас е попадал на шеги относно френския войник, вечно бързащ да размаха бялото знаменце. Но дали действително той е най-нескопосаният в историята на Европа? Трябва да се отбележи, че и образът на капитан Берторели от култовият сериал „Ало, ало” съвсем не е случаен и там французите срещат изключително сериозна конкуренция в бранша.

За да докажем това ще разгледаме сега някои от по-малко известните, но не по-малко невероятни подвизи на италианският войник през годините.

Докато през Античността римският легион прегазва всичко живо, което се изправи пред него по бойните полета, то от Средновековието нататък нещата се променят.

През периода на Реформацията на „Ботуша” съществуват редица относително малки републики и никоя от тях не успява да постигне военна мощ съизмерима с тази на големите кралства в Западна Европа от това време. Войни обаче между отделните републики се водят доста интензивно. Тези чести въоръжени конфликти са причина дори Леонардо да Винчи в един момент да започне да се изявява като военен инженер според нуждите на тогавашните потенциални купувачи на изобретенията му. Сред предложените от него чертежи, някои от които стигат и до ниво реално конструиране, се откриват проекти за танкове, подводници, летателни апарати, въртящи се мостове и други значително изпреварващи времето си идеи. Но всички те са задвижвани изцяло с механична система от лагери и сглобки, поради което и се оказват все още неефективни за да се наложат успешно във военното дело на онзи етап.

Още от късното Средновековие там започва все повече да се залага предимно на наемници, докато накрая войските не стават почти изцяло от професионални наемни войници (т.нар. кондотиери). Те служат при различни господари, но много от тях в известна степен възприемат враговете си на бойното поле, също наемни професионалисти като тях, по-скоро като колеги. А целите им са не да се избиват едни други, а просто да изкарват повече пари и изгоди от ситуацията.

италианска армия, италия

Така се стига до уникални случаи като този от битката при Монсамбано по време на Ломбардските войни между Венецианската република и Миланското херцогство. И двете страни изпращат изцяло наемни армии една срещу друга, които пресрещайки се на бойното поле, разиграват по-скоро театър отколкото битка. Засилват се едни срещу други, разминават се на няколко пъти, дават си по няколко удара по щитовете и след това се разотиват по живо по здраво. След което се завръщат при „работодателите” си във Венеция и в Милано, за да им съобщят чудесните новини, че врага е бит и успешно отблъснат. Равносметката от самата битка е като никоя друга в историята: нито един убит войник и само един ранен. Като на всичкото отгоре дори раненият не пострадва от вражески удар, а се оказва един махмурлия, едвам държащ се на седлото, който сам се контузва при падане от коня си.

След обединението на Италия през 19 в. в резултат на т.нар. обществено движение Рисорджименто, тя вече е в състояние да сформира огромна и модерно въоръжена наборна армия, както и да започне опити за включване в колониалната надпревара наред с другите западни империи. Типично по италиански обаче те се спъват още с първата стъпка по този път губейки войната в Абисиния през 1895-96 г. срещу полупървобитната етиопска армия.

Tова е единствения случай дотогава, в който туземци със собствени сили успяват да спрат опита за колонизиране на страната им от европейска колониална сила и да я прогонят.

За тяхно щастие следващият им ход, отнемането на Либия и Додеканезките острови от западащата Османска империя през Итало-турската война от 1911-12 г., преминава успешно.

италианска армия, италия

В избухналата обаче малко след това Първа световна война представянето на италианската армия е точно обратно пропорционално на амбициозните им имперски стремежи.

Първоначално Италия е на страната на Централните сили, но с наближаването на войната все повече се отдалечава от тях покрай споровете си с Австро-Унгария по Иредента и Адриатическия въпрос и с щедрите обещания на Антантата. В крайна сметка многочислената й армия е заета само на един фронт – срещу Австро-Унгария по югоизточните склонове на Алпите. Въпреки възможностите да сразят австро-унгарската армия, италианците не успяват да постигнат никакви съществени успехи срещу тях.

При една от 12-те офанзиви, които Италия предприема, бъдещият диктатор Бенито Мусолини (тогава ефрейтор в пехотата) е тежко ранен в областта на седалищните части и бедрата. Според обяснението записано в собствения му „Боен дневник” калпава италианска минохвъргачка някъде зад гърба му в окопа засича и снарядът се взривява преди да е изстрелян от цевта. Дучето е изхвърлен на метри от експлозията, след което лежи няколко месеца по корем в лазарета докато извадят всичките около 40 шрапнела от задните му части.

Накрая германците решават да поемат нещата на Италианския фронт и след пристигането на техните подкрепления италианската отбрана моментално рухва. Битката при Капорето в края на 1917 г. е страшна катастрофа за италианците, фронтът им се разсипва и армията им понася над 300 000 души загуби. От които убитите и ранените са едва по 10 и 30 хиляди съответно, докато предалите се и хванати в плен – цели 265 000 войници.

Североизточна Италия пада в ръцете на немците и се налага англичаните и французите спешно да прехвърлят войски в Италия за да я спасят от пълен разгром.

В крайна сметка съюзниците им от Антантата печелят войната, но италианците получават недостатъчен дял от плячката, поне според техните виждания по въпроса. Това допринася за радикализирането на страната в следващите години и сближаването й с Третия райх в търсене на промяна в статуквото.

Продължава и стремежът им към придобиване на нови колонии. През 1935-37 г. те наново предприемат инвазия в Етиопия, този път с танкове, самолети и тежка артилерия успяват да окупират страната, но въпреки това кампанията отново е съпроводена с безброй гафове. При една ситуация етиопците успяват с голи ръце да унищожат няколко италиански танкети. Танковата им колона е блокирана на тесен планински път върху който етиопците бутат каменни канари пред и зад колоната, като практически я обездвижват, след което намушкват с копия и щикове италианците през люковете на танкетите.

Друга, може би още по-голяма, загуба е тази срещу албанците през 1920 г. в битката за Вльора. Докато етиопците са сравнително добре въоръжени с огнестрелно оръжие, то в другия случай набързо организираната албанска група от около 4000 доброволци е въоръжена в по-голямата си част само с хладно оръжие, а някои дори с прашки, камъни и тояги, но в крайна сметка успява да прогони ок. 20 000-та италианска модерна армия разполагаща и с артилерия и с подкрепа откъм морето. Както в Абисиния, така и в Албания те пробват втора инвазия през 1939 г., която и там успява да вземе реванш благодарение на вече доста по-модерната техника и на огромното числено превъзходство на дебаркиралите войски.

танкета, италианска армия, италия

 

Още със следващата си операция на Балканите обаче, италианците отново неочаквано удрят на камък при инвазията си в Гърция. Гърците успяват да ги спрат и дори с успешна контраофанзива да ги натикат обратно в Албания и само появата на Вермахта от север спасява положението. Цар Борис ІІІ се съгласява да пусне германците, но отказва да участва с войски в операцията срещу Гърция. Тогавашната италианска преса обяснява провала на операцията срещу Гърция с „лошото време, липсата на късмет и бездействието на българите”.

На фона на трагичното положение при пехотата, като една типична морска нация претендираща и да е велика сила, Италия би следвало да се отличи с флота си – главният инструмент за установяване на морско и световно господство през онази епоха. Е и там нещата в крайна сметка се получават типично по италиански. През март 1941 г. солидният италиански флот от 1 линкор (Виторио Венето), 6 тежки крайцера, 2 леки и 14 есминци, е пресрещнат в открито море от доста по-скромна британска ескадра и като количество на съдовете и като калибър на корабната артилерия. Въпреки това по-малките британски кораби водят доста успешен огън по италианските гиганти. От палубата на британския самолетоносач „Формидайбъл” излитат 6 торпедоносни биплана, които най-нахално прелитат над целия италиански флот с парадната скорост от едва 200 км/ч. Всички дула от италианската корабна артилерия едновременно откриват ураганен огън по тези 6 лесни мишени кръжащи като мушици над флагмана им „Виторио Венето”.

Само от неговата палуба огън бълват 70 зенитни оръдия от всички калибри и никое от тях не успява да улучи нито веднъж! Но за сметка на това един от британските биплани с един изстрел на единственото си торпедо поразява жестоко Виторио Венето в кърмата. От торпедния удар линкора излиза извън контрол и поема хиляди тонове вода. С мъка екипажа му успява да го обърне и да го понесе в отстъпление макар и с доста бавна скорост към базата в Таранто. Нова вълна от 6 торпедоносеца успява да избомби и тежкия крайцер „Пола” по време на отстъплението. При опита на другите два тежки крайцера „Зара” и „Фиуме” да се върнат и да спасят „Пола” през нощта са моментално засечени от по-добрите британски радари и разстреляни в тъмното почти от упор с 15 дюймови палубни оръдия без дори да успеят да отвърнат на огъня. Каквото оцелява от италианския флот се прибира по пристанищата и не мърда оттам до 1943 г., когато всички тези кораби дисциплинарно се предават на съюзниците.

Като заключение трябва да се добави, че има и епизоди от войната при които италианците не се предават, а се се бият докрай. Така се случва на Източния фронт, където италианският корпус се бие до последно сред снеговете край Сталинград срещу многократно превъзхождащи го съветски сили докато не го обкръжават отвсякъде. Или пък в битката при Ел-Аламейн сред пясъците на жарката Египетска пустиня, където италианците в един критичен момент от боя с ужас установяват, че не разполагат с оръдие което да може да пробие бронята на прииждащите насреща им британски танкове „Матилда”. Въпреки това никой от тях не тръгва да бяга, всичките са открити от англичаните лежащи мъртви около оръдията си. Не че е имало кой знае какви опции за бягство и в двата случая де. Но причините за незадоволителното представяне на италианците като войници са всъщност съвсем обективни.

Като цяло всички тези войни, които правителството им води, са крайно непопулярни сред обществото, което в голямото си множество е бедно, особено тези живеещи в южната половина на страната. И реално обществото не желае тези войни, като изключим един малък кръг от идеалисти-фашисти. То не е  имало бойния дух и мотивацията, каквито сме имали да дадем българите във Войните за национално обединение, руснаците когато защитават родината на крайния предел на силите си, или пък немците или японците водени от своите идеали и фанатизъм.

 
 

Джон Ленън за малко да си направи трепанация

| от chronicle.bg |

През март 1969 Джон Ленън и Йоко Оно отиват на меден месец в луксозен хотел в Амстердам. Там ще изпълнят и популярния си протест срещу войната във Виетнам „Bed-in for Peace“. Сред репортерите и феновете, които Ленън кани, е и 34-годишният датчанин Барт Хюджис. Той е повикан, защото бийтълсът има една странна молба: „Искам трето око“

И Ленън не говори за метафорично духовно трето око, а за истинска физическа дупка на челото. Тази процедура се нарича трепанация.

John_Lennon_en_zijn_echtgenote_Yoko_Ono_op_huwelijksreis_in_Amsterdam._John_Lenn,_Bestanddeelnr_922-2302

Ленън и Йоко в леглото си в Амстердам, 25 март 1969 

Трепанацията (от гръцката дума trypanon – свредел) се практикува още от праисторически времена за лечение на най-различни неща от главоболие до демони. Но през 60-те години на 20 век тази процедура е нещо като каприз на изгряващото Ню Ейдж движение. И един от най-известните и практици е Барт Хюджис – библиотекар, който скоро е изключен от Медицинския университет за бясна употреба на наркотици.

През 1964 той публикува „научен“ труд – оформен като свитък – наречен „Homo Sapiens Correctus“. В него твърди, че откакто човеците са се научили да вървят изправени, гравитацията пречи достатъчно кръв да стига до мозъка и предлага като решения пробиване на дупка в черепа, която да намали налягането в него и съответно да увеличи обема кръв във мозъка. Ползите са: повишена креативност и енергичност, и дори още по-добре: „състояние на постоянна надрусаност“.

„Марихуаната и ЛСД са временни“, казва Барт, „трепанацията е вечна“.

Bart_Huges_trepanning_himself

Барт Хюджис трепанира себе си 

Джон Ленън, който е известен с това, че постоянно търси нови начини да разшири съзнанието си, наистина иска Барт да пробие „трето око“ в главата му. Колкото и съмнителен човек да е Хюджис (а според горе-долу всеки медицински професор той е доста съмнителен), той все пак увещава музиканта срещу процедурата като му казва: „Сигурен съм, че вече го имаш. Хората с трето око са твоя тип хора.“

Метафорично Брат говори за влиянието, което имат The Beatles и в частност Ленън, върху поп културата и хората по света. Но има предвид и реална дупка в фонтанелата, която имат около 10% от населението – черепът на ембриона е съставен от различни части и фонтанелата помага за облекчаване на напрежението от бързо растящия мозък (както и за това главата да мине през родилния канал).

След раждането тези различни части се сливат в монолитен череп, поне при повечето хора, което е и причината Хюджес да ламти за трепанация. Въпреки уговорките Джон продължава да иска процедурата, „а аз продължих да му казвам да не се пробива, това е заблуда, няма да усети никаква разлика“, спомня си „медикът“. Ленън настоява, докато Йоко не се намесва на страната на Барт и го отказва. Поне за известно време.

***

По-късно, когато се връщат в Англия, Джон и Йоко канят Пол и Линда Маккартни на вечеря, където Ленън отново повдига въпроса: „Ти искаш ли да си направиш трепанация?“ Маккартни нямат идея за какво говори приятеля им, затова той пояснява „Ами пробиват ти дупка в черепа и така се отпуска налягането.“

Пол си мисли, че това е шега. 

„Не, не е шега“, уверява го Ленън. „Хайде другата седмица да идем. Ние познаваме един човек, който може да я направи и можем всички да си направим.“

Пол възпитано отказва: „Виж, ти отиди и си я направи, и ако проработи, супер. Разкажи ни след това и и ние ще си направим.“

Джон обаче никога не отива.

 
 

Стелан Скарсгор на 68: Високият рус мъж с големия талант и осемте хлапета

| от Вучето |

В момента той е най-актуален с ролята  на Борис Щербина в хитовия сериал на HBO “Чернобил.” Толкова много прилича (и се държи) като съветски държавен и партиен деятел от ерата на развития социализъм, че като го гледа човек, постоянно му се иска да си сипе 200 г водка. Сериалът приключи, но оттук до края на 2020-а година е плътно ангажиран с още пет филмови проекта. Просто при Стелан Скарсгор няма празно. И не е имало от далечната 1968 г., когато прави филмовия си дебют с ролята на капазанчето Бомби Бит в шведския сериал със заглавието “Бомби Бит и аз”.

t0523chernobyl-1

Стелан Скарсгор като Борис Щербина в „Чернобил“

От малък носи псведонима Скарци. Кръщелното му име обаче до известна степен предопределя бъдещето на момчето от Гьотеборг. Мама Гудрун и татко Ян кръшават родения на 13 юни 1951 г. син Стелан. Името произхожда от латинското stella, което значи “звезда”. И един ден Стелан-Скарци Скарсгор от Гьотеборг, Швеция ще бъде не каква и да е звезда, а  една от най-ярките европейски филмови звезди, осветяващи световния филмов хоризонт!

Още в началото на забележителната си кариера Стелан Скарсгор бива сравняван с чудовищно талантливия си сънародник Макс фон Сюдов. Обаче това се случва в Европа. А никой не може да твърди, че е постигнал кой знае какво в кино-индустрията, ако ликът му не се е появил на тениска или чаша за кафе в Щатите. Такива са неписаните закони на шоубизнеса, човече! Стелан успява да пробие и в Холивуд, благодарение на забележителното си изпълнение в макар и второстепенната роля на “Инженера” в еротичната дарама на режисьора Филип Кауфман и по сценарий на Милан Кундера “Непоносимата лекота на битието” (1988). Обаче ролята, която наистина го изстрелва във висините на известността е тази на парализирания работник на нефтена платформа Ян Нюман в датската драма на Ларс фон Трир “Порейки вълните” (1996). Холивуд направо полудява по снажния швед. Оттогава Скарсгор се превръща в нещо като реквизит в повечето от последвалите филми на ексцентричния датски режисьор.

В България разбрахме за съществуването на Скарсгор (и го харесахме въпреки превъплъщението му в самовлюбен професор по математика в елитен американски университет!), когато тандемът Афлек-Деймън печели първия си “Оскар” с бокс-офис разбивача “Добрият Уил Хънтинг” (1997). Следват забележителни роли в “ Амистад” (1997), “Ронин” (1998) , а през 2000 г. актьорът прави завръщане, но не в Синята лагуна, а в поредната  Оскарова продукция на любимия режисьор Фон Трир, “Танцьорка в мрака” (2000).

През следващите 20 години сме го гледали в какво ли не –  като грозника Бил Търнър в “Карибски пирати-3” и като едно от пеещите гаджета на Мерил Стрийп в хитовия мюзикъл “Мама Миа”; като бившия  затворник Улрик в шведския “Един доста добър човек” и като Мартин Вагнер в американския римейк на шведската лента по едноименния роман на Стиг Ларшон  “Мъжете, които мразеха жените” . От богатата му филмография го помним още с участието му “Меланхолия” ( апокалиптичната драма на Ларс Фон Трир, от 2011), “Нимфоманката” (дали изобщо има смисъл да споменаваме кой е режисьорът!) и още някои, по-закачливи заглавия от 2015 г. като “Отмъстителите” и “Пепеляшка”. Последната му забележителна роля в пълнометражен филм (в която феновете му трябваше да се напънат, за да го разпознаят заради плешивото теме) беше на дългогодишния треньор на шведската тенис-легенда Бьорн Борг в “Борг/Макенроу” от 2017 г.

"Out Stealing Horses" Photocall - 69th Berlinale International Film Festival

На 69-ото Берлинале (Getty Images)

Ако се чудите какво прави 68-годишният актьор със забележителна осанка (висок е 191 см), когато не се снима, веднага ви отговаряме. Прави деца. При това не какви и да е, а красиви и талантливи деца. Към този момент актьорът е горд баща на осем: шест са от първата му съпруга Май, с която са женени от 1975 до 2007 г., а две – от настоящата, Меган.  Петима синове с фамилия Скарсгор са актьори: Александър (42), Густаф (38), Сам (37), Бил (28) и Валтер (23). И всички те вече са дали заявка, че имат потенциала да надминат един ден по професионални успехи знаменития си татко.  Може да не сте гледали всичките момчета в действие, обаче няма как да сте пропуснали изпълнението на най-големия, Александър, като секси съпруга-насилник в първия сезон на “Малки големи лъжи”, както и във вампирския сериал “Истинска кръв”. Густаф се снима във “Викингите” и “Западен свят”, а Бил… О, няма как този “злодей” с плътни устни и хипнотизиращ поглед  да не присъства  в еротичните сънища на много девойки по света след участието си в няколко хитови американски сериали. Най-малко за децата от първия брак на Стелан се знае за Еия (27), която е бивш модел, и единствената, неизкушена от актьорската професия. Сам също избягва светлината на прожекторите и е единственият от братята, който избира професията на майка им, докторската, а не на бащата. Най-малките Скарсгор от брака с втората съпруга също са момчета, Осиан и Колбьорн, съответно на 10 и 6 години.

alexander-skarsgard-big-little-lies-lead

Александър Скарсгор в „Малки големи лъжи“

Това, което малко фенове на фамилия Скарсгор обаче знаят, е че по-големите деца са израснали в крайно разкрепостена, бохемска среда. През 80-те някои забранени от закона субстанции са в свободно обръщение в домакинството на Скарсгор и в резултат на това взаимната любов и взаимопомощ царуват навсякъде. Александър, като най-голям, получва зелена светлина от родителите си още 12-годишен да води гаджета у дома. Въпреки че бракът й със Стелан не е проблематичен, първата съпруга на Стелан, Май, по професия лекар, се пропива зловещо и бракът им приключва през 2007 г. Две години по-късно Стелан среща втората си съпруга, с 25 години по-младата Меган Еверет, с която са щастливо женени и до днес. Любопитен за отбелязване факт е, че въпреки световната си слава и привлекателна външност Стелан Скарсгор никога, ама никога не е бил “хващан” да кръшка. Статутът му на примерен съпруг и баща винаги е бил железобетонен и поради това буди истинско озадачение и възхищение в холивудските среди.

Mamma Mia! Here We Go Again World Premiere

Стелан Меган на премиерата на „Mamma Mia! Here We Go Again“ (Getty Images)

Въпреки че синовете Скарсгор щурмуват Холивуд, популярността им в Щатите все още не може да се сравни с тази в родната Швеция. Там те се ползват със статут равностоен на този на кралското семейство. Почти е невъзможно да цъкнеш телевизора и да не попаднеш на филм или телевизионно шоу, в което да не участва някой Скарсгор. Членовете на семейството обаче не са се главозамаяли от славата и въпреки, че заради професионалните си ангажименти, им се налага да прекарват голяма част от годината в САЩ,  нямат търпение да се върнат у дома. Стелан и Меган живеят в Стокхолм, а Стелан се хвали, че заради близостта на морето често готви прясна морска храна за семейството си.

“Аз съм скандинавец до мозъка на костите си,” казва актьорът в интервю пред датския ежедневник Berlingske. “Стабилен и здравомислещ човек съм. Но това не значи, че не съм преживявал неща и кризисни периоди, които да не са изваждали на показ наранимата страна на характера ми. Обаче имам прекалено много деца, за да губя време като се вглъбявам прекалено много в проблемите. Не съм от тези, дето ще лежат по цял час на кушетката в кабинета на психолога и ще му разказвам за детството си и после заедно ще умуваме дали съм искал да спя с майка си. “

Запитан дали се чувства почитан и обичан в родината си,Скарсгор отговаря така: “Шведите се гордеят със Златан Ибрахимович. Мисля, че и с мен се гордеят, но най-вече защото в чужбина свързват името ми с Швеция. Въпрек обаче, че си международно известен, шведът ще те погледне веднъж-дваж и после веднага ще отклони поглед встрани, понеже ние сме си такива хора, резервирани, не обичаме да ни досаждат и да досаждаме на другите. В Щатите обаче някой постоянно върви по петите ти и ти крещи в ухото: “Леле боже, ама това наистина ли си ти?!”  Това е възможно да се случи в Швеция, само ако се намираш в два след полунощ в някой бар. Само тогава всички се обичат и са си най-големи дружки.”

На 13 юни Стелан Скарсгор навършва 68 години. На тази възраст той вече е доказал, че е сред най-известните актьори в света в момента, а в личен план е успял да сложи нещата си в ред така, че да може с чиста съвест да каже: “Да, амбициозен съм и има още много неща, които искам да ми се случат в професионално отношение. Но дори да стане така, че да не получа ролята, която съм искал, не е болка за умиране! Единственото, което има значение е, когато в семейството всичко е наред и всички роднини са в добри отношения помежду си. Само тогава се чувствам на мястото си и истински богат.”

 
 

Колко време ще ни отнеме да преброим до 1 милион (и 1 милиард)

| от chronicle.bg | |

Дори и някои от нас да не могат да смятат, всички сме професионалисти в броенето. Всеки от нас поне на теория е способен да брои до безкрай – ограниченията са само времето и колко сме резистентни на психоза.

Малцина обаче могат да си представят колко време реално ще им отнеме, за да преброят до 1 милиол, какво остава пък за 1 милиард. Това е така, основно защото мозъците ни не могат да си представят лесно колко точно огромни са тези числа.

Нека започнем с 1 милион. Най-често срещаният срок за преброяване до милион е 23 дни. Тази цифра се цитира в няколко източника, които се отнасят по въпроса, и изглежда произлиза от детска книжка със заглавието „How Much is a Million“ („Колко е милион“) с автор Дейвид Шварц, който дава различни примери, за да ни помогне да си представим колко голямо е числото от заглавието.

Господин Шварц изглежда дава това време, само за да шашне децата без да ги занимава с излишни детайли. Резултатът му обаче е съвсем неприложим в истинския живот – защото той предполага, че човек ще брои 24 часа в денонощието без да спира и че ще му отнеме средно по 2 секунди за произнасянето на всяко число. Това са силно невъзможни параметри за изпълнение.

По-малките числа, разбира се, лесно могат да се произнесат за по-малко от 2 секунди, дори по-малко от 1 секунда. Опитайте се обаче да кажете: „седемстотин петдесет и четири хиляди деветстотин тридесет и седем“ за 2 секунди. Трудно е. Да седим будни в продължение на 23 дни пък е толкова немислимо, че няма дори да засягаме тази тема.

Untitled

Джереми Харпър

Тогава колко време ще ни отнеме всъщност да преброим до 1 милион? Софтуерният инженер Джереми Харпър казва някъде от порядъка на 89 дни. 

Как преценява обаче този Джереми това число? Преценява го от първа ръка – от 18 юни до 14 септември 2007, Харпър преброява до 1 милион. Той прекарва по 16 часа на ден в четене на числа от компютърен екран пред публика онлайн, а шефът му дори го пуска от работа, за да го направи.

Не казваме, че не може и по-бързо – опитът на Харпър не е за време, а за постижение. Той често прави паузи, танцува пред камерата и подобни. Но като имаме предвид средната му скорост, 89 дни изглеждат като нормален срок за целта.

Защо въобще се занимава Харпър? Целта му е да набере средства за Push America, днес The Ability Experience – благотворителност, която помага на хора с увреждания. Той успява да събере около $12 000 (както и солидно количество реклама) и записва рекорд в Книгата на Гинес за човека, броил до най-много. 

Както можете да си представите, заниманието му е изключително натоварващо. Както Джереми сам признава: „Камерите, които ме снимаха през цялото време, ме поддържаха читав. Ако просто бях заключен вкъщи и броях до милион без никой да ме гледа, със сигурност щях да полудея.“

Относно постижението си, той казва: „В този момент просто изгубих контрол и след това просто казах числото. След това чувството беше като огромен балон, който се спука върху мен. Беше много странна емоция.“

Цялото приключение отнема на Харпър 1 424 часа активна работа или 5 130 000 секунди, което означава средно по 5,13 секунди да каже едно число или 2,6 пъти повече, отколкото Шварц прогнозира. Всъщност самото произнасяне трае около 2,6 секунди, но е нужно време и за дребни неща като дишане, почивка на езика и челюстта и подобни.

Колко обаче би отнело на човек да преброи до 1 милиард?

Инстинктивно можем да предположим, че щом 1 милиард е 1000 пъти повече от 1 милион, ще отнеме 1000 пъти по 89 дни или около 250 години… Дори да не прави нищо освен да брои, на човек ще му отнеме непосилните (за сега) 163 години.

Един от по-разумните начини да преценим колко време ще отнеме е да съберем 10 000 човека, всеки от които да преброи до 100 000 и да добавим времената им. 

Трябва обаче да имаме предвид и че работим и с още по-големи числа – следователно, повече време за произнасяне плюс по-голямо натоварване и следователно повече време за почивка. Цифра като сто четиридесет и пет милиона седемстотин хиляди триста двадесет и пет хиляди осемстотин деветдесет и девет ще отнеме около 4 секунди със спокоен говор. Като добавим и 2,5 секунди за почивка, получаваме 6,5 секунди на число…

По-късите числа, разбира се, ще бъдат по-близо до 5,13-те секунди на Харпър. Ако усредним 6 секунди на число, това възлиза общо на 104 167 дни до милиард (по 16 часа броене на ден). Или общо 285 години – при условие, че човек чете числата и не се налага да ги помни. Ако не ги чете, времето ще се увеличи доста, заради необходимия интелектуален напън и допълнителната умора.

Така че отговорът на въпроса е между 244 и 285 години. Успех!

 
 

Защо гробовете са дълбоки 2 метра

| от chronicle.bg |

Всички знаем за гробовете, освен че са страшни, че са и „2 метра под земята“.

Всъщност, въпреки че „2 метра под земята“ е синонимен израз за смърт, няма никакво значение колко дълбоко се погребва клетникът. Няма определени правила, които да задължават дълбочината на гроба.

Едно от общите насоки в това отношение е, че ковчегът трябва да е поне на 45 сантиметра под земята, което както сигурно сами виждате, означава, че погребаният може и да не е на 2 метра.

Често обаче в погребалната практика хората се заравят значително по-дълбоко от половин метър. Това се прави, за да може на същото място по-късно (в най-добрия случай доста по-късно) в същия гроб да бъде поставено тялото на друг човек, често близък на първия. Така в някои религии дълбочината на гробовете стига до 4 метра. 

960px-CoffinShopWarsaw

Разбира се, като всяко правило, и това си има изключения. В някои случаи е напълно възможно и дори интуитивно някои хора да се погребват в по-плитки гробове. Например, деца и бебета. (В някои държави като Великобритания, например, таксите за погребението на деца дори могат да бъдат опростени.)

Дълбочината може да се влияе и от региона. Ако за местността се знае, че има много наводнения, погребаният се поставя по-дълбоко, за да не се изрови ковчегът от водата. Тук можем да отбележим, че първите заселници в Америка, конкретно в Ню Орлиънс е трябвало да погребват мъртвите си над земята, защото иначе ковчезите избухвали заради тежките дъждове. Това е проблем за жителите на щата и днес. 

В това отношение, на няколко места в САЩ няма почти никакви закони за погребенията. Така, например, можеш да погребеш някого в частната си собственост. Трябва единствено да се попълнят няколко формуляра и можеш да погребеш някого колкото си дълбоко (или плитко) искаш.

Във Великобритания е дори по-свободно. До степен, в която е по-лесно да погребеш човек на земята си, отколкото да построиш гараж на същото място. Това е така, защото правилата произлизат от много архаично законодателство – затова трябва да се попълнят няколко документа, в които се вписва къде е заровено тялото и се гарантира, че не е до вода. Дълбочината на дупката е почти изцяло личен избор, с единственото изключение да е достатъчно дълбока, за да не я изровят животни. Но конкретно число не е вписано никъде.

Great_plague_of_london-1665

Събиране на трупове по време на чумата в Лондон

Относно това как цифрата от 2 метра придобива преносното си значение въпреки липсата на конкретно правило, което да я задължава – не е ясно. Смята се обаче, че идва от декрет на кмета на Лондон от времето на чумата през 1665, в който се казва, че телата на мъртвите трябва да бъдат заравяни на определена минимална дълбочина под земята, за да се избегне разпространяването на болестта. Въпреки че е популярна, трябва да се отбележи, че източникът на тази теория е „A Journal of the Plague Year“ – охудожествена история за чумата в Лондон, написана от Даниел Дефо. Книгата се приема сериозно, защото е базирана на дневник на човек, който е живял по това време. Въпреки че правилата, които налага кметът, са сравнително за кратко, докато чумата отмине, те дават значение на израза „2 метра под земята“.