shareit

Италианските комедии и трагедии на бойното поле

| от Радослав Тодоров |

Всеки от нас е попадал на шеги относно френския войник, вечно бързащ да размаха бялото знаменце. Но дали действително той е най-нескопосаният в историята на Европа? Трябва да се отбележи, че и образът на капитан Берторели от култовият сериал „Ало, ало” съвсем не е случаен и там французите срещат изключително сериозна конкуренция в бранша.

За да докажем това ще разгледаме сега някои от по-малко известните, но не по-малко невероятни подвизи на италианският войник през годините.

Докато през Античността римският легион прегазва всичко живо, което се изправи пред него по бойните полета, то от Средновековието нататък нещата се променят.

През периода на Реформацията на „Ботуша” съществуват редица относително малки републики и никоя от тях не успява да постигне военна мощ съизмерима с тази на големите кралства в Западна Европа от това време. Войни обаче между отделните републики се водят доста интензивно. Тези чести въоръжени конфликти са причина дори Леонардо да Винчи в един момент да започне да се изявява като военен инженер според нуждите на тогавашните потенциални купувачи на изобретенията му. Сред предложените от него чертежи, някои от които стигат и до ниво реално конструиране, се откриват проекти за танкове, подводници, летателни апарати, въртящи се мостове и други значително изпреварващи времето си идеи. Но всички те са задвижвани изцяло с механична система от лагери и сглобки, поради което и се оказват все още неефективни за да се наложат успешно във военното дело на онзи етап.

Още от късното Средновековие там започва все повече да се залага предимно на наемници, докато накрая войските не стават почти изцяло от професионални наемни войници (т.нар. кондотиери). Те служат при различни господари, но много от тях в известна степен възприемат враговете си на бойното поле, също наемни професионалисти като тях, по-скоро като колеги. А целите им са не да се избиват едни други, а просто да изкарват повече пари и изгоди от ситуацията.

италианска армия, италия

Така се стига до уникални случаи като този от битката при Монсамбано по време на Ломбардските войни между Венецианската република и Миланското херцогство. И двете страни изпращат изцяло наемни армии една срещу друга, които пресрещайки се на бойното поле, разиграват по-скоро театър отколкото битка. Засилват се едни срещу други, разминават се на няколко пъти, дават си по няколко удара по щитовете и след това се разотиват по живо по здраво. След което се завръщат при „работодателите” си във Венеция и в Милано, за да им съобщят чудесните новини, че врага е бит и успешно отблъснат. Равносметката от самата битка е като никоя друга в историята: нито един убит войник и само един ранен. Като на всичкото отгоре дори раненият не пострадва от вражески удар, а се оказва един махмурлия, едвам държащ се на седлото, който сам се контузва при падане от коня си.

След обединението на Италия през 19 в. в резултат на т.нар. обществено движение Рисорджименто, тя вече е в състояние да сформира огромна и модерно въоръжена наборна армия, както и да започне опити за включване в колониалната надпревара наред с другите западни империи. Типично по италиански обаче те се спъват още с първата стъпка по този път губейки войната в Абисиния през 1895-96 г. срещу полупървобитната етиопска армия.

Tова е единствения случай дотогава, в който туземци със собствени сили успяват да спрат опита за колонизиране на страната им от европейска колониална сила и да я прогонят.

За тяхно щастие следващият им ход, отнемането на Либия и Додеканезките острови от западащата Османска империя през Итало-турската война от 1911-12 г., преминава успешно.

италианска армия, италия

В избухналата обаче малко след това Първа световна война представянето на италианската армия е точно обратно пропорционално на амбициозните им имперски стремежи.

Първоначално Италия е на страната на Централните сили, но с наближаването на войната все повече се отдалечава от тях покрай споровете си с Австро-Унгария по Иредента и Адриатическия въпрос и с щедрите обещания на Антантата. В крайна сметка многочислената й армия е заета само на един фронт – срещу Австро-Унгария по югоизточните склонове на Алпите. Въпреки възможностите да сразят австро-унгарската армия, италианците не успяват да постигнат никакви съществени успехи срещу тях.

При една от 12-те офанзиви, които Италия предприема, бъдещият диктатор Бенито Мусолини (тогава ефрейтор в пехотата) е тежко ранен в областта на седалищните части и бедрата. Според обяснението записано в собствения му „Боен дневник” калпава италианска минохвъргачка някъде зад гърба му в окопа засича и снарядът се взривява преди да е изстрелян от цевта. Дучето е изхвърлен на метри от експлозията, след което лежи няколко месеца по корем в лазарета докато извадят всичките около 40 шрапнела от задните му части.

Накрая германците решават да поемат нещата на Италианския фронт и след пристигането на техните подкрепления италианската отбрана моментално рухва. Битката при Капорето в края на 1917 г. е страшна катастрофа за италианците, фронтът им се разсипва и армията им понася над 300 000 души загуби. От които убитите и ранените са едва по 10 и 30 хиляди съответно, докато предалите се и хванати в плен – цели 265 000 войници.

Североизточна Италия пада в ръцете на немците и се налага англичаните и французите спешно да прехвърлят войски в Италия за да я спасят от пълен разгром.

В крайна сметка съюзниците им от Антантата печелят войната, но италианците получават недостатъчен дял от плячката, поне според техните виждания по въпроса. Това допринася за радикализирането на страната в следващите години и сближаването й с Третия райх в търсене на промяна в статуквото.

Продължава и стремежът им към придобиване на нови колонии. През 1935-37 г. те наново предприемат инвазия в Етиопия, този път с танкове, самолети и тежка артилерия успяват да окупират страната, но въпреки това кампанията отново е съпроводена с безброй гафове. При една ситуация етиопците успяват с голи ръце да унищожат няколко италиански танкети. Танковата им колона е блокирана на тесен планински път върху който етиопците бутат каменни канари пред и зад колоната, като практически я обездвижват, след което намушкват с копия и щикове италианците през люковете на танкетите.

Друга, може би още по-голяма, загуба е тази срещу албанците през 1920 г. в битката за Вльора. Докато етиопците са сравнително добре въоръжени с огнестрелно оръжие, то в другия случай набързо организираната албанска група от около 4000 доброволци е въоръжена в по-голямата си част само с хладно оръжие, а някои дори с прашки, камъни и тояги, но в крайна сметка успява да прогони ок. 20 000-та италианска модерна армия разполагаща и с артилерия и с подкрепа откъм морето. Както в Абисиния, така и в Албания те пробват втора инвазия през 1939 г., която и там успява да вземе реванш благодарение на вече доста по-модерната техника и на огромното числено превъзходство на дебаркиралите войски.

танкета, италианска армия, италия

 

Още със следващата си операция на Балканите обаче, италианците отново неочаквано удрят на камък при инвазията си в Гърция. Гърците успяват да ги спрат и дори с успешна контраофанзива да ги натикат обратно в Албания и само появата на Вермахта от север спасява положението. Цар Борис ІІІ се съгласява да пусне германците, но отказва да участва с войски в операцията срещу Гърция. Тогавашната италианска преса обяснява провала на операцията срещу Гърция с „лошото време, липсата на късмет и бездействието на българите”.

На фона на трагичното положение при пехотата, като една типична морска нация претендираща и да е велика сила, Италия би следвало да се отличи с флота си – главният инструмент за установяване на морско и световно господство през онази епоха. Е и там нещата в крайна сметка се получават типично по италиански. През март 1941 г. солидният италиански флот от 1 линкор (Виторио Венето), 6 тежки крайцера, 2 леки и 14 есминци, е пресрещнат в открито море от доста по-скромна британска ескадра и като количество на съдовете и като калибър на корабната артилерия. Въпреки това по-малките британски кораби водят доста успешен огън по италианските гиганти. От палубата на британския самолетоносач „Формидайбъл” излитат 6 торпедоносни биплана, които най-нахално прелитат над целия италиански флот с парадната скорост от едва 200 км/ч. Всички дула от италианската корабна артилерия едновременно откриват ураганен огън по тези 6 лесни мишени кръжащи като мушици над флагмана им „Виторио Венето”.

Само от неговата палуба огън бълват 70 зенитни оръдия от всички калибри и никое от тях не успява да улучи нито веднъж! Но за сметка на това един от британските биплани с един изстрел на единственото си торпедо поразява жестоко Виторио Венето в кърмата. От торпедния удар линкора излиза извън контрол и поема хиляди тонове вода. С мъка екипажа му успява да го обърне и да го понесе в отстъпление макар и с доста бавна скорост към базата в Таранто. Нова вълна от 6 торпедоносеца успява да избомби и тежкия крайцер „Пола” по време на отстъплението. При опита на другите два тежки крайцера „Зара” и „Фиуме” да се върнат и да спасят „Пола” през нощта са моментално засечени от по-добрите британски радари и разстреляни в тъмното почти от упор с 15 дюймови палубни оръдия без дори да успеят да отвърнат на огъня. Каквото оцелява от италианския флот се прибира по пристанищата и не мърда оттам до 1943 г., когато всички тези кораби дисциплинарно се предават на съюзниците.

Като заключение трябва да се добави, че има и епизоди от войната при които италианците не се предават, а се се бият докрай. Така се случва на Източния фронт, където италианският корпус се бие до последно сред снеговете край Сталинград срещу многократно превъзхождащи го съветски сили докато не го обкръжават отвсякъде. Или пък в битката при Ел-Аламейн сред пясъците на жарката Египетска пустиня, където италианците в един критичен момент от боя с ужас установяват, че не разполагат с оръдие което да може да пробие бронята на прииждащите насреща им британски танкове „Матилда”. Въпреки това никой от тях не тръгва да бяга, всичките са открити от англичаните лежащи мъртви около оръдията си. Не че е имало кой знае какви опции за бягство и в двата случая де. Но причините за незадоволителното представяне на италианците като войници са всъщност съвсем обективни.

Като цяло всички тези войни, които правителството им води, са крайно непопулярни сред обществото, което в голямото си множество е бедно, особено тези живеещи в южната половина на страната. И реално обществото не желае тези войни, като изключим един малък кръг от идеалисти-фашисти. То не е  имало бойния дух и мотивацията, каквито сме имали да дадем българите във Войните за национално обединение, руснаците когато защитават родината на крайния предел на силите си, или пък немците или японците водени от своите идеали и фанатизъм.

 
 
Коментарите са изключени