Хиляди отдават почит на Стивън Хокинг на погребението му

| от chrponicle.bg |

Хиляди хора се събраха за погребението на световноизвестния британски физик Стивън Хокинг, предадоха световните медии.

Приятели, семейство и познати на Хокинг се събраха да му отдадат почит на частно погребение в Кембридж, където британският учен прекара по-голямата част от своя изключителен живот.

Актьорът Еди Редмейн, който изигра ролята на професора в биографичната драма „Теория за всичко“ през 2014 г., беше един от седемте души, които произнесоха речи в памет на учения. Сред другите бяха големият син на Хокинг – Робърт, физичката проф. Фей Доукър и кралският астроном лорд Мартин Рийс.

Камбаната на църквата удари 76 пъти, по веднъж за всяка година от живота на проф. Стивън Хокинг.

Хокинг, който почина на 14 март на 76-годишна възраст, беше известен като атеист, но децата му Луси, Робърт и Тим избраха църквата на престижния университет в Кеймбридж, за да му кажат последно сбогом.

Животът и работата на нашия баща означава много неща за много хора, както за религиозни, така и за нерелигиозни,“ казаха те.

След смъртта му от целия свят пристигаха почитания, от кралица Елизабет II до НАСА, които отразяваха огромното му въздействие като физик и вдъхновението заради отказа му да отстъпи пред осакатяващата болест.

Погребалната служба – намираща се близо до мястото, където Хокинг е работил повече от 50 години, беше отворена само за около 500 гости, които го познаваха.

По-широка аудитория ще присъства на благодарствена служба в Уестминстърското абатство в Лондон на 15 юни, когато останките на Хокинг ще бъдат погребани близо до гроба на друг легендарен учен – Исак Нютон.

Хокинг беше прикован към инвалидния стол, почти напълно парализиран и неспособен да говори, освен чрез синтезатора си. Работата му се фокусира върху обединяването на относителността – естеството на пространството и времето – и квантовата теория – как се държат най-малките частици, за да обясни създаването на Вселената и как тя се управлява.

Но той също е и световна звезда – неговата книга „Кратка история на времето“ от 1988 г. стана невероятен световен бестселър и той изигра сам своя образ в телевизионни предавания от „The Simpsons“ до „Star Trek: The Next Generation“.

Роденият на 8 януари 1942 г. Хокинг почина в дома си в Кембридж, припомня АФП.

 
 

Вечната Грейс Кели

| от Амелия Понд |

За много хора, почитатели на киното, трагично загиналата доста рано, само на 52-годишна възраст, Грейс Кели си остава една от класическите красавици на Холивуд.

Изящната Кели комбинира в себе си две редки качества – абсолютна красота и огромен талант. Когато умира в нелепа автомобилна катастрофа, освен цяло Монако, което плаче за своята принцеса, Холивуд също запазва минута мълчание за една от своите икони. И до днес Грейс Кели остава въплъщението на изяществото, което Холивуд носи. Много актриси са се опитвали да бъдат като нея, но малцина са успели.

Грейс Кели умира на 14 септември 1982 година в Монте Карло. Тогава тя е на 52 години. В колата, която принцесата шофира, е и 17-годишната й дъщеря Стефани, която тази година ще навърши 54.

hbz-grace-kelly-index-1530201647

Съдбата на Грейс Кели е наистина невероятна. Родена във Филаделфия, през 1929 година, преди да се превърне в най-известната принцеса на планетата, тя е обичана актриса, носител на “Оскар” с две номинации зад гърба си и най-голямата любимка на великия Алфред Хичкок.

Кариерата й в киното е в абсолютен подем, тя има само 30 филмови заглавия зад гърба си, като едва 11 са реални филми, когато слага край на приказката Холивуд, за да се омъжи за принц Рение. След сватбата си с принца на Монако актрисата става принцеса на малкото княжество и се отказва от кариерата си.

Красива и чувствена, самият Хичкок я нарича „врящ лед“. Всеки, който я е срещал или е имал възможност да работи с нея, казва, че Грейс Кели има вродени благородство и елегантност, които прозират от начина й на обличане до начина й на поведение. Образът й на момиче, излязло от приказките, тъй като идва от семейство на заможни родители, става още по-обозрим след сватбата с принц Рение през 1956 година. Двамата се запознават на фестивала в Кан две години по-рано. Така, без да е от благородническо потекло, Грейс става истинска принцеса.

Освен икона в киното, заради неподправения й талант и осанка, Кели вече е смятана за истинска модна икона заради стила, поведението и аксесоарите си. Образът й излиза извън времето и все още е модерен. Нейният стил е микс от лесно разпознаваеми и винаги модерни детайли: носи както разкроени, така и прави рокли, скъсени поли, ризи с мъжка кройка, шалове, кръгли и големи слънчеви очила, забележителни шапки.

8a1e54600b9e8bfbbbd941b1362b3002

За нея известният бранд Hermes създава чантата Кели – Kelly bag, която е един от евъргрийните на марката. В началото Грейс я използва, за да крие корема си, докато е бременна с най-голямата си дъщеря, принцеса Каролина. Снимка в американското списание Life от 1958 година я нарежда сред най-известните чанти на века.

Дизайнери като Зак Позен и Томи Хилфигер се вдъхновяват от нея, както и още много техни колеги. Певци като Били Джоел , Мика и Мадона й посвещават песни. Парчетата им „We didn’t start the fire“, „Grace Kelly“ и „Vogue“, са именно за нея. Последно Никол Кидман я изигра на голям екран във филма “Принцесата от Монако” с режисьор Оливие Даан през 2014 година, като филмът откри тогавашния фестивал в Кан.

Грейс Кели има и кукла Барби, която носи нейното име и е облечена с известната й сватбена рокля, дело на дизайнерката Хелън Роуз от MGM. Тази булчинска рокля е копирана безброй пъти, като 50 години по-късно сватбената рокля на Кейт Мидълтън бе вдъхновена от нея.

grace_kelly_high_society
С Франк Синатра в „High Society“

Грейс Кели мечтае за кариера в киното още от ранна детска възраст, затова когато е на 18 години и точно е завършила гимназията, бъдещата звезда заминава за Ню Йорк, за да гради кариера. В началото започва работа като модел, а само 2 години по-късно дебютира на Бродуей. Кариерата й на екран започва 3 години по-късно в различни сериали, а когато е на 22 години прави и първия си филм – „Четиринадесет часа“ (1951).

Актрисата има 11 филма във филмографията си, но въпреки това е сред най-ярките звезди на миналия век. За период от 6 години печели „Оскар“, пленява сърцата на десетки мъже и работи с най-известните режисьори на епохата. През 1956 година напуска киното, за да приеме ролята на принцеса. Така и повече не се снима, въпреки желанието си. Народът на Монако не позволява на своята принцеса да се показва на екран, дори и голям. Дори Хичкок, на когото тя е муза, не успява да я вземе във филма си „Марни“ от 1964 година и в крайна сметка я заменя с Типи Хедрън.

Стилът на Грейс Кели, абсолютно естественото й елегантно излъчване, благородството й и нетипичната за кралска особа човечност, я превръщат не просто в модна икона, а в любимка и модел за подражание на милиони жени по света. Освен със златните си коси, винаги направени във великолепни букли, разперените си рокли и чантите, Кели е известна и с любовта си към перлите. Благодарение на нея това класическо женско бижу спира да изглежда като вехта ретро украса от скрина на баба, спира да е претенциозно за аксесоар и стават част от гардероба на почти всяка съвременна жена.

gracekelly-1-2-19-27

През 1954 година, когато Грейс Кели получава „Оскар“ за ролята си в A Country Girl, на церемонията е облечена в нежна бледозелена рокля с презрамки и ръкавици, а на ушите й ефирно се поклащат капковидни перли. Перли украсяват изящната й визия и следващата година, когато е център на внимание на и извън сцената на връчването на престижните награди на филмовата академия в Лос Анжелис. С любимите й перли е обсипана и булченската й рокля, когато месеци по-късно се венчава за принц Рение.

Грейс Кели си отива от живота, но се превръща в икона. 35 години след кончината си, тя продължава да бъде символ на елегантност и стил, имитиран от мнозина, но достигнат от малцина.

грейс кели, grace kelly

Припомняме си петте филма на Грейс Кели, които всеки уважаващ себе си киноман и почитател на тази великолепна жена, трябва да е гледал.

 
 

До Антарктида и назад с проф. Христо Пимпирев

| от Александър Петров |

Днес споделяме една история от седмичната рубрика на Webcafe.bg „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка Но.1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Проф. Христо Пимпирев е най-известният български полярен изследовател. Той е участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88 и е ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика и председател-учредител на Българския антарктически институт.

Той е и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. проф. Пимпирев стъпва на най-южната точка на планетата като част от състава на международна експедиция, посветена на 100-годишнината от покоряването на Южния полюс от Руал Амундсен и Робърт Скот. А някъде на остров Ливингстън един бряг и един ледник носят неговото име.

В средата на януари той се завърна в България с част от учените от поредната българска експедиция до Антарктида. Екипът го посещава в неговия офис в Софийския университет, за да разкаже той повече за това най-диво сред дивите места, за това как човек се справя със студа на най-студения континент, какво се изисква, за да бъдеш част от една полярна експедиция и как ефектите от глобалните климатични промени влияят на Антарктида.

Българската полярна база „Св. Климент Охридски“, по думите на проф. Пимпирев, действително е нещо, с което страната ни може да се гордее. България е една от едва 30-ина държави, които могат да се похвалят с присъствие на Антарктида и базата е „нашият научен аванпост пред лицето на цялото човечество“, както се изразява професорът.

1170x878

За самото място той говори с особено удоволствие и гордост като за един съвсем друг свят – колкото див и опасен, толкова и невероятен със своята девственост и чистота – както на природата, така и сред хората.

В Българската база се работи за изучаването на самия континент. В последната експедиция учените могат да се похвалят с улавянето на екземпляр от изключително рядък вид риба, чиято кръв е прозрачна, както и с откриването на пет съвсем нови за Антарктида фосилизирани растителни останки.

За проф. Пипмпирев обаче значението за континента е изключително голямо не просто от научна гледна точка, но и за съдбата на света:

„Основата на полярните изследвания е върху развитието на науката. Антарктида е най-голямата природна лаборатория в света и там са направени едни от най-големите открития, които касаят съдбата на цялото човечество. Например там през 1985 г. се откри изтъняването на озоновия слой – нещо, което можеше да доведе до фактическото загиване на човешкия род. Но се взеха мерки и в момента този озонов слой се запълва. Индустриалци и политици се вслушаха в алармата на учените, че това е изключително сериозен въпрос. Намали се и се забрани изцяло производството на вредни газове и фреони. И вече има резултат.“

Една от най-важните задачи на мисиите до Антарктида е свързана и със следенето на климатичните изменения и тяхното влияние върху природата и организмовия свят. Макар мнозина, включително и американския президент Доналд Тръмп, да смятат темата за силно преувеличена (или дори за измислица) учените на Антарктида пряко виждат ефектите, които глобалното затопляне оказва върху планетата не само в чисто екологичен план, но и в демографски.

„Западна Антарктида, където се намира и българската база, много чувствително се влияе от тези промени. Абсолютно е доказано, че температурите са се покачили и имаме разтапяне и разрушаване на ледената покривка в тази част на континента. Огромни блокове от шелфовите ледници се откъсват и отиват на север, където е по-топло и се разтопяват. Това неминуемо води до повишаване на морското ниво, което това ще има катастрофални последици за цялата планета – наводнения, изменения на климата, миграцията на стотици милиони хора, които живеят в крайбрежните региони…“, обяснява професорът и допълва:

„Даже вече въпросът не стои как да се преборим с климатичните промени, тъй като те вече са настъпили и тепърва ще се сблъскваме с последиците. Въпросът е как ще живеем с тези климатични промени.“

Част от ефектите на тези глобални изменения в климата се наблюдават и извън Антарктида – от арктическите студове в САЩ до топлото за сезона време в България. Според професора проблемът не се изразява в едно статично глобално затопляне, което просто повишава и повишава температурата на Земята, а в наличието на все по-резки промени в климата на едни и същи места.

„В едни части има глобално затопляне, но това не означава, че не може да имаме на места някакъв пик на масивно застудяване, както беше в Северна Америка. Но това ще трае дни и след това температурите ще се върнат над нулата. Именно тези тенденции на много рязка смяна на температурите от примерно едни арктични температури в Чикаго, които съм сигурен, че само след 10 дни ще стигнат над нулата, са притеснителни (самото интервю беше взето именно покрай големите студове обзели САЩ – бел.а). Именно това е тревожното – тези резки колебания в хода на времето, в температурите. Както виждаме, ние тук се радваме на едно доста по-топло за януари и началото на февруари време. Температурите само за по-малко от една седмица достигаха до -10, -15 градуса, а температурите за България  нормално могат да достигат до -20 и дори -25 градуса.“

Тези студове в САЩ дори породиха някои шеговити (и не дотам шеговити) сравнения с Антарктида, където по едно време температурите бяха по-високи от тези в градове като Чикаго. Според проф. Пимпирев тук база за сравнение няма по простата причина, че на Антарктида в момента е южното лято, докато в Чикаго е зима.

1170x854

„В момента в Антарктида при българската база, която се намира в периферията, в топлата част на континента, температурите са около -10, 0 градуса, понякога до 5-6 градуса. Но това е един много голям континент, по-голям от Европа, съвсем нормално е да има разлика в температурите между тези райони и самия Южен полюс, където е около -35 градуса“, обяснява професорът.

Това обаче повдига друг важен въпрос – как се оцелява на място, където през лятото температурите достигат -10 градуса? Как влияе като цяло студът върху тялото на човек и по-лесно ли е да се разболееш или дори да настинеш там? Оказва се, че не.

„Това са много здрави условия по отношение на болести като грип и настинка. Там можеш да получиш травми, замръзвания, ако си излязъл без подходяща екипировка. Тогава можеш да замръзнеш и да загинеш. Но когато имаш всички предпазни мерки, можеш да живееш. Няма вируси, няма грип, за разлика от по-топлите региони. Знаем колко хора са загинали от епидемии, дори тук от един грип имаме жертви, а в Антарктида човек не е заплашен от това. Заплахите са други. Едното за сметка на другото.“

Колкото до темата за оцеляването, проф. Пимпирев е категоричен – човекът е единственото живо същество, което може да оцелява при абсолютно всякакви атмосферни условия (стига да разполага с подходящата за това екипировка):

„Човекът е единственото живо същество, което може да живее при екстремни климатични условия. Във вътрешността на Антарктида, където има полярни бази и където има учени и логистичен персонал, живеещи целогодишно, извън тях няма нито едно друго живо същество. Целият живот в Антарктида е съсредоточен по крайбрежните части, където климатът е по-мек заради Южния океан. В съвременната ни цивилизация, която е много технологично напреднала, няма проблем да се живее и при екстремни температури на -80 градуса. Разбира се, затова трябват условия и екипировка, за да можеш да стоиш достатъчно дълго навън.“

1170x1626

Колкото до въпросната екипировка, в момента науката е напреднала, за да могат да бъдат преодолени дори и условията на космическия студ, какво остава за този на земята.

По думите на професора модерните екипировки за оцеляване при екстремно ниски температури са изработвани именно от материи, тествани и за оцеляване в Космоса. Но, разбира се, и не винаги е нужна чак толкова модерна екипировка. Понякога са достатъчни хубави, топли вълнени дрехи, дебели якета, съобразени с обстановката и дори кожени дрехи – както са оцелявали в миналото ескимосите и други племена, обитаващи студените части на света.

Все пак обаче българската база на Антарктида работи само през южното лято – от ноември до към средата-края на март месец като в нея през различните периоди на обитаемост има между 10 и 20 души – научен екип и технически персонал – лекар, водачи на шейни и на лодки, с които се обикаля, за да се събират проби за изследване, механици, планински водачи, понякога строители (ако има строителна програма), а тази година – и готвачка, която да се грижи за храната на полярния екип.

Големият проблем, по думите на професора – не е студа или тежките условия, колкото изолацията.

Целият разговор с проф. Христо Пимпирев можете да прочете в Webcafe.bg

 
 

Интересната история на изчезналата порода кучета търнспит

| от chronicle.bg |

Предвид днешното отношение към кучетата в модерния западен свят – като към член на семейството – сигурно ще ни е трудно да разберем как предците ни са ползвали животинките като добитък. Те дори са били развъждани специално за конкретни дейности. Като например вече изчезналият вид търнспит.

Търнспитът е кръстен така, защото цялата му работа се свеждала единствено до това да тича с часове и така да завърта готварски шиш (от англ. turn – въртя и spit – шиш).

Преди сто години предпочитаният метод за приготвяне на голямо парче месо, бил то да се забучи на шиш над огъня и да се върти, докато не се изпече равномерно. Това отнемало между 40 и 80 минути на килограм в зависимост от това коя част на животното се готви. Затова и на домакините била нужна помощ.

turnspit-dog_dogwheel-at-st.-briarvel-s-castle_wide-dd427ff1208e53a40d237cf72e2a569695a4a94d-s1200-c85

Преди породата да бъде създадена, шишовете са се въртели предимно от по-нископоставени членове на семейството – обикновено малки момчета, но в по-големите домакинства размерите на прибора изисквали силите на възрастен човек. Работата не била лека и често човек получавал мазоли, изгаряния и преумора. По време на Тюдорите, на служителите, които управлявали шиша в двореца Хамптън Корт, било забранено да работят голи и да уринират в огъня.

Развитието на технологиите обаче отнема работни места много преди компютрите и роботите – така през 16 век хората на шиша били заменени от кучета, защото те били по-издръжливи и евтини. 

download

Търнспитите обаче не били третирани по-добре от хората, които сменили. На тях се гледало повече като на кухненски прибори, отколкото на малки душички. Освен дългите часове и лоши условия, когато кучетата не спазвали необходимото темпо, готвачите им хвърляли въглени, за да се забързат.

В крайна сметка те били заменени от парни машини и до края на 19 век породата официално била обявена за изчезнала. И хората са знаели, че съдбата й ще бъде именно такава – в книгата „Memoirs of British Quadrupeds“, публикувана през 1809 година, авторът пише за търнспита: „В момента породата залязва и до един век най-вероятно ще изчезне“, което отразява почти перфектно съдбата й.

Въпреки че за времето си тя била изключително популярна, никой не описва с какъв точно размножителен процес е била постигната. Днес разполагаме само с две неща: външно описание, от което разбираме, че кучетата са имали „дълго тяло“, „криви крака“ и били „грозни“. И един препариран екземпляр на име Уиски.

94aacb84b9e7ddf3c058076bb4bfc1f9c23c23c8

Съществуването на търнспитите обаче не дало единствено топли вечери. Именно заради безсърдечното отношение към тях Хенри Берг се вдъхновява да създаде Американското общество за предотвратяване на жестокостта към животните (ASPCA), което в резултат спасява безброй други животни от насилие.

 
 

Плака – кварталът на боговете

| от chronicle.bg |

Няма да преувеличим, ако кажем, че Плака – най-старата област на Атина – е един от най-уникалните, красиви и исторически местности в света. Можете сами да се уверите в галерията ни.

Познат още като „Кварталът на боговете“, Плака се намира точно под люлката на западната цивилизация, Акропола.

Plaka

Не всичко в Плака е старо, но старите забележителности са наистина стари.

Местността, разбира се, е пълна с археологически останки и паметници на хилядолетия. Но по-любопитно е да се отбележи, че тя е постоянно заселена от почти 3000 години, което я прави една от най-старите местности в света. Също така Главната улица на Плака, Адрианоу, се смята за най-древната все още използвана улица като по нея са крачили хора като Александър Велики, Сократ, Платон, Ирина Атинянката и Перикъл.

В Плака можем да видим Храмът на Зевс Олимпийски и Арката на Адриан – едни от многото портали към града. Там също така се намира и Хорагоският паметник на Лизикрат – първият монумент в историята, изработен външно в коринтски стил, а 2000 години по-късно и мястото, на което Франциск от Асизи ще засажда първите домати в Гърция.

Недалеч от там е и Римската Агора, където можем да видим и Кулата на ветровете – първата часовникова кула и метеорологична станция в историята. Най-добре запазената и впечатляваща забележителност, с която Плака разполага, обаче е храмът на Хефест, известен още като Сиезион. 

Стоа на Аталос е друга красива сграда, част от Древната Агора (да не се бърка с Римската), която впечатлява с размери и архитектура. Това е една от малкото двуетажни сгради от античността и едва вторият гръцки монумент, който е изцяло реставриран.

Театърът на Дионис, най-древният театър в света, лежи в подножието на Партенона. 

И не на последно място в дългият списък със забележителности е друг театър – Одеонът на Ирод Атик. Той все още функционира и всяко лято там се организират фестивали, а на сцената му излизат изпълнители от ранга на Мария Калас, Андреа Бочели и Лучано Павароти.

Архитектурата на Плака е резултат от възрастта й. Многобройните гръцки и римски монументи съществуват заедно с неокласически сгради от 19 век и византийски църкви от 10 – 11 век. Има също така и джамия, която вече не се използва, но напомня на местните за 400-те години окупация на Османската империя.

И неизбежно стигаме до известния квартал Анафиотика. Той дава на цялата местност сюрреалистичен характер като създава впечатле, че сме на остров е Егейско море – Санторини или Миконос – докато всъщност сме в центъра на Атина. И за това си има историческо обяснение. Едни от първите заселници в квартала, няколко години след като Гърция се освобождава от Османската империя, идват от остров Анафи (откъдето произлиза и името Анафиотика). Те са най-добрите занаятчии в страната и цар Отон изисква от тях да застроят квартала. От носталгия по дома, масторите избират да създадат именно място със средиземноморски вид.

anafiotika-neighborhood-with-white-houses-under-the-acropolis