shareit

„Гео Милев“ 112 или как градската среда може да стане малко по-красива

| от | |

Всички се оплакваме от грозните сгради, боклуците, дупките по улиците, надписите по стените, колите по тротоарите и т.н. Какво обаче правим ние за градската среда около нас? Първият отговор, който ми идва е нищо. Той може би е верен за много от нас, но има и хора, които с труд, идеи и желание правят града да изглежда една идея по-красив.

Това е сградата на софийската улица „Гео Милев 112″.

geomilev1

Или по точно така изглеждаше преди завършилите преди години Националната Художествена Академия Тони Кондев и Ивелина Анчева да реализират идеята си.

Ето какво ни каза Тони :

Отдавна имах идея да изрисувам пространството на приземния етаж на блока. И един ден вкъщи, докато умувахме с приятелката ми какво да е… На нея ѝ хрумна тази идея, направи проекта… Хареса ми много, заех се и се получи това.

Тони е завършил НХА през 2005, специалност Сценография, а Ивелина – автор на идеята е със специалност Плакат.

„Накратко хора на изкуството“, казва Тони.
А идеята ли?
Ето я и нея :
geomilev2
„Радвам се, че се приема толкова добре. Смятам, че пространството около нас може да е много по-красиво и приветливо… и то с много малко“, завършва Тони.

 А сградата сега изглежда така.
geomilev

А снимка на Тони и Ива? Няма, те предпочитат това, което са направили да говори за тях. Затова ето още веднъж продукта на креативността им. „Ще има още много подобни“, оптимист е Тони.

geomilev3

 
 

Великите любовни истории: Яворов и Лора – и ето ги “на бездната на края”

| от Мая Вуковска |

Днешните двайсетина и няколкогодишни младежи все още живеят с родителите си, играят Warcraft и FIFA и ходят на дискотека “да разпуснат малко”. На 26 години един от най-великите български лирици Пейо Яворов вече има зад гърба си няколко сериозни любовни връзки (до една драматични), един незаконен син и участие в народно въстание. И въпреки богатия житейски опит, който е натрупал до този момент, съдбата тепърва ще го подложи на големи изпитания. А те, много ясно, се случват на бойното поле на любовта.

Това е историята на една обречена, трагична и крайно сложна любов, която, макар че ражда литературни шедьоври, отнема два млади живота. Това е историята на Яворов и Лора, чиято любов е коктейл от страст, ревност и опасни мисли, а специалната съставка в него се казва Мина.

“Свобода или смърт”

За тези, които са залягали над уроците по българска литература, няма как поне основни факти от житието-битието на поета-символист и революционер да не са известни. Но въпреки това не можем да минем без тях сега.

??????????????

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60070820

В годините след като завършва гимназия в Пловдив до 1902-а животът на Пейо е толкова обикновен и даже скучен, че повече отива на някого с фамилията Крачолев, отколкото с фамилията Яворов. Първата му професия днес бихме определили като тъпа, в смисъл на непрестижна – служител е в телеграфопощенска станция в различни градове. В извънработното си време обаче развива съвсем различна дейност. Тъй като много се вълнува от съдбата на все още поробена Македония, влиза в контакт с ВМОРО. Отначало в помощ на дейността на организацията впряга само писателския си талант, редактирайки легалния й орган – вестник “Дело.”

Истинският екшън за Пейо започва, когато за първи път заминава за Македония като четник през 1902-а. Само че не успява да изпука много патрони срещу душманите преди да е взет пленник от върховистка чета. Животът му е пощаден и го връщат обратно в свободна България. Тази случка обаче не го спира от революционната дейност, а напротив – нахъсва го да се бори с още повече сили и то не само с перо в ръка. Тъй като, метафорично казано, Македония е най-страстната му любовница в онези години, нормално е първите си публикувани творби да са вдъхновени и посветени на нея. Междувременно се издига все по-високо в йерархията на ВМОРО и се сдушава с нейните супер-звезди Яне Сандански и Гоце Делчев.

Повява вятърът на европейския символизъм

Когато се установява в София, не без настояването и съдействието на д-р Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става редактор на издаваното от тях списание “Мисъл”, което с времето ще придобие иконичен статут в историята на новата българска литература. Второто издание на стихосбирката му “Стихотворения” излиза с предговор от Славейков, който и му измисля прякора Яворов. Софийските културтрегери усещат, че има много хляб в Пейо и затова на няколко пъти е командирован в чужбина да диша западноевропейски въздух и да попива думите и стила на френските поети-символисти.

През 1905 г. в Народната библиотека, където работи, се запознава с някоя си Изидора, много красива 18-годишна украинска еврейка, по която моментално хлътва. Флиртът помежду им продължава около година, но в един момент Яворов изпада от любовната лодка, когато на нея се качва Боян Пенев…

По-късно Изидора ще стане известна  като Дора Габе и ще надживее първия си любим с цели 69 години!

Mina_Todorova

Снимка: By Неизвестен – Избрани творби на Пейо Яворов в III тома., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695083

Ахтунг, ахтунг! Лолитка на хоризона

Участието му в кръга “Мисъл” не носи на Яворов само творчески пориви и дивиденти. Носи му и нова любов. На 25 март 1906 г. на сбирка на Кръга в дома му, тогава 28-годишният поет се запознава с прелестно на вид девойче с бяла якичка и скромно излъчване. Това, че е на крехките 16 години изобщо не смущава Яворов, за да започне флирт, понеже по принцип го привличат много, ама много млади жени. Толкова е запленен от Мина, дъщерята на народния представител Йордан П. Тодоров, че още същия ден написва в дневника си: “То беше ден Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия сред поле през май, покрито с цветя…”

Първоначално няма взаимност в чувствата, защото, както разбираме пък от дневника на ученичката, Яворов й се е сторил грозен с тия негови “очи, жълти като на лисица и устни като на арапин”. Обаче времената са такива, че жените могат да бъдат спечелени не с разходка с ауди и екскурзия в Дубай, а по-скоро с романтично стихоплетство. Та затова е разбираемо как в един момент чувствата на Мина взимат друга насока. Тя, разбира се, е трогната от вниманието и поласкана от факта, че Яворов й посвещава стихотворение и че я нарича “ангел” и като всяко момиче на тази възраст,  в чието тяло хормоните бушуват с пълна сила, тя лесно пада в капана на любовта.

Някои от биографите на Яворов твърдят, че връзката между двамата никога не е била изконсумирана. Това обаче не можем да знаем със сигурност, защото никой от двамата не е споменал за секс (или липсата на такъв) в дневниците си! Но каквото и да се е случило помежду им и въпреки невременната смърт на Мина от туберкулоза в Париж през 1910 г.,  тя ще продължи да бъде онзи натрапчив образ, който ще занимава мислите на поета до самата му смърт.

Lora_Karavelova

Снимка: By Неизвестен – Scan from „Избрани творби на Пейо Яворов в III тома“., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695067

Август 1906 г.

Публикуването на цикъла стихотворения “Писма”,  с който Яворов публично декларира любовта си към тийнейджърката Мина, силно разгневява семейство Тодорови. Налага се влюбените да преустановят отношенията си чак до 1907 г., когато скандалът вече е поутихнал. Но понеже природата на поета е такава, че той не може дълго да издържи “на сухо (разбирай, без да е влюбен), скоро намира нов обект на напиращите чувства в лицето на дъщерята на политика Петко Каравелов, Лора. Запознават се по време на излет в Драгалевския манастир през лятото на 1906-а и Яворов веднага е запленен от властното присъствие и по европейски модерна и нахакана индивидуалност на Лора. Ясно ви е вече какво следва – още същата вечер той пише стихотворение, вдъхновено и посветено на новата си позната – “На Лора”.

Тя също му е метнала око, но отначало отношенията им не търпят никакво развитие – първо, защото поетът още е влюбен в Мина и второ, защото майката на Лора изобщо не мисли, че е добра партия на дъщеря й. Причината да не го харесва е най-вече грозотата му (ето пак!), която особено се набива на очи на фона на свежата и привлекателна външност на едно 19-годишно момиче. Екатерина Каравелова намира по-“свестен” и прилично изглеждащ мъж на дъщеря си в лицето на доктор Иван Дянков. Обаче Лора, каквато е индивидуалистка и не признава тесногръдите български нрави, признава пред своя приятелка, че не го обича, понеже двамата нямат нищо, което да ги свързва. Логично бракът им приключва през юни 1912 г.

Понеже разводът е станал по нейна вина, църковният съд й налага двугодишно безбрачие.Това колко е разкрепостена за времето си Лора доказва като се омъжва за Яворов въпреки показания й от църквата червен картон.

BASA-10K-3-681-1-Peyo_Yavorov_and_Ivan_Vazov_National_Theatre

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3695073

463 дни и нощи

Точно толкова трае бракът между Лора Каравелова и Пейо Яворов. Венчават се на 19 септември 1912 г. Веднага след церемонията вместо да потеглят на меден месец, Яворов заминава за Македония. Колкото и парадоксално да звучи, най-щастливи от тези 463 дни са точно дните, през които Яворов е в Македония по революционен бизнес. Писмата, които съпрузите си разменят, са изпълнени с повече любов и интимност, отколкото тези в последвалото им физическо съжителство. Той я нарича “мила женице” и я целува “хиляди пъти”, а тя му отвръща с “мой мили, скъпий, единствений”. Докато Лора очаква с нетърпение съпругът й да се завърне, също като една грижвона птичка стъкмява семейното гнездо, обзавеждайки със старание и вкус жилището им на “Раковски” 126. В дните на очакване тя не мечтае за нищо друго освен да се грижи за Пейо и да остареят заедно.

Какво обаче не е наред, когато се събират отново? Причината за постоянните скандали в извън епистоларните им отношения е чудовищната по размери ревност на Лора, която се проявява и при най-малкия повод.  В един такъв “повод” се превръща г-жа Дора Кондова, съпруга на писателя Михаил Кремен, която нееднократно си позволява открито да флиртува с Пейо. Лора, разбира се, не иска и да чуе, че “не е това, което изглежда” и при поредния скандал взима пищова на мъжа си и се прострелва в гърдите. Денят е 29 ноември 1913.

TodorAlexandrov_Peio_Javorov

Снимка: By Неизвестен – http://www.geocities.com/Athens/Oracle/3424/talex6.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5031722

Криминален случай с елементи на масова омраза

Ужасен от перспективата да продължи живота си без любимата жена, Яворов действа малко като по сценарий на Шекспир – взима револвера от безжизнената ръка на Лора и на свой ред се гръмва в слепоочието. Не знаем дали и колко хора е застрелял по време на революционната си кариера, но със задачата да отнеме собствения си живот от непосредствена близост изобщо не се справя като професионалист. След изстрела оживява, но губи зрението си.

За кървавата любовна драма бързо се разчува из столицата и много преди да се появят жълтите таблоиди и да започнат да разпространяват фейк нюз, плъзва слух, че Лора не е отнела сама живота си. Започва дело за убийство срещу Яворов. Не стига това, ами като за капак е охулен и презрян от обществото, а много от приятелите му го изоставят, защото също го мислят за убиец. Веднъж, когато се спъва и пада посред улицата, никой минувач не му подава ръка. Сляп е, но това не му пречи да ги чуе как се хилят злорадо. Всички тези злощастни обстоятелства, струпани накуп, го карат съвсем да изгуби надежда и желание за живот. Въпреки че липсват каквито и да е неопровержими доказателства, съдът признава Яворов за виновен за смъртта на Лора Каравелова.

Peyo_Yavorov_House_Museum_in_Sofia,_Rakovski_Street

Снимка: By Vassto – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18512473

Завесата се спуска

Докато тече срамното дело, Яворов затъва все повече в безпаричие и отчаяние. Предприема пътуване до Виена, целта на което е да се лекува при тамошните очни лекар. Но без резултат. За разлика от зрението му, което постепенно изчезва съвсем, обществената омраза към “поета-убиец” се разраства. В студената и неприветлива стая, която обитава, го посещават само малцината останали близки хора – Тодор Александров, Асен Златаров, д-р Кръстев. Пред тях той споделя, че сънува Лора всяка нощ. Когато на сутринта става и запалва цигара, продължава да мисли за нея. А спомените за нея са по-непоносими от всичко останало – от мизерията, омразата, дори от унижението. Какъв… Къде е изходът?

 16 октомври  1914 г.

Атанас, братът на Яворов, отива на лекции. Останал сам в къщата, поетът заключва вратата на стаята си, изпива чаша вода, в която е разтворил отровно прахче, ляга на кушетката и за по-сигурно този път налапва дулото на револвера.

Оставил е няколко предсмъртни писма, в едно от което се извинява, че създава неприятности.

 
 
Коментарите са изключени

Непокорната Ема Голдман, която не остави света на мира

Ема Голдман е родена през 1869 г. в Ковно, Руската империя (днешен Каунас, Литва) и е първото дете от втория брак на майка й с мъж, който отчаяно иска син. Баща й е насилник и често бие Ема, която смята, че е „най-непокорната“ от децата, а майка й не го спира. Момичето намира утеха в по-голямата си полусестра вкъщи, но навън тя не беше защитена от съдбата на едно момиче-мъжкарана в края на 19 век. В училище също беше редовно бита заради непокорството си.

Семейството й се мести в Санкт Петербург, Русия, където баща й се опитва с бизнес, но се проваля. Това ги докарва до бедност и Ема е принудена да се откаже от обучението си, за да работи. След като поисква от баща си отново да се върне обратно в училище, той хвърля учебника й по френски в горящата камина и казва:

Момичетата не трябва да учат много! Всичко, което една дъщеря еврейка трябва да знае, е как да приготвя риба Gefile, да реже фино юфка и да дава на мъжа много деца.

Emma Goldman's family

Ема и семейството й в Русия, 1882

Тъй като Голдман очевидно нямаше да получи много помощ у дома по отношение на образованието, заема се да учи сама. Тя е особено заинтригувана от политически катаклизми и е привлечена от други силни жени, за които чете. Затова и застава срещу баща си, когато той се опитва да й уреди брак, когато е едва на 15 години.

През 1885 г. Голдман решава да се присъедини към полусестра си Елена на пътуване до Съединените щати, където ще се видят с другата им сестра, Лена, и нейния съпруг. Баща й отказва, разбира се, но в крайна сметка Голдман отива. Тя се установява в Ню Йорк и започва работа като шивачка в различни фабрики. Там тя намира свои съмишленици, които също се застъпват за равенство между жените и мъжете и социални промени.

Докато е в Ню Йорк, тя се запознава и с Александър Беркман, който през 1892 г. е осъден за опит за убийство и получава 22 години затвор за участието си в заговора Хаумстед (стачка в металургичния комбинат на Андрю Карнеги, в която загиват хора). Той се беше опитал да убие Хенри Клей Фрик, човек, който силно се противопостави на създаването на синдикат в стоманодобивната си фабрика. Самата Голдман всъщност също имаше роля в това нападение. Освен че помага да се планира всичко, Голдман се опита да събере пари чрез проституция, но в крайна сметка се отказва от най-старият занаят, защото по нейни думи никак не я бивало.

Berkman with Frick (1892)

Опитът на Беркман да убие Фрик

Планирането на убийство вероятно е достатъчно доказателство, че Голдман е малко радикална. След заключването на Беркман, техният стар наставник Йохан Мост си изпуска нервите по негов адрес, обиждайки го тежко. Мост изглежда е за използването на насилие, за да постигнат целите си, но Голдман смята, че атаките му са лицемерни. В крайна сметка го удря с камшика от играчка-конче, след което го счупи и хвърля парчетата в лицето му.

Johannmost

Йохан Мост

Самата Голдман също е арестувана малко по-късно за „подбуждане към бунт“. Докато говореше пред тълпа от над 3000 души, докато държавата е в икономическа депресия, тя ги насърчава да направят всичко необходимо, за да оцелеят. След ареста, докато я водят с влак от Филаделфия към Ню Йорк, където да бъде разпитана, тя хвърля чаша вода в лицето на един офицер. В крайна сметка е осъдена на 10 месеца затвор.

Emma Goldman surrounded by crowd

Ема пред въпросната тълпа

Голдман е арестувана много пъти. Тя е вкарана в затвора за няколко седмици за отказ да плати глоба за нарушение на Закона за стоките, който забранява статии по „развратни“ теми като противозачатъчните. Тя бе арестувана отново, когато Съединените щати започват участието си в Първата световна война, след като е хваната с пропагандни материали против военната повинност и е осъдена на 2 години затвор.

За нейно съжаление, когато е освободена, Америка е обвита в страх да не би комунизмът да стане прекалено силен (Червения страх), а както си спомняте, тя е прекарала по-голямата част от детството си в Русия. Затова през 1919 г. е депортирана, въпреки че е прекарала по-голямата част от живота си в Съединените щати.

Emma Goldman and Alexander Berkman

Ема и Александър имат връзка, продължила десетилетия 

Следващото десетилетие тя прекарва в Европа, намирайки кусури в управлението на различни правителства. Голдман беше изключително критична към комунизма, което шокира много от нейните последователи и, разбира се, не се приема добре от Русия. Тя се връща в Съединените щати през 1933 г., за да публикува автобиографията си „Living my Life“, която беше започнала да пише преди няколко години. Тя беше пусната в страната при условие, че няма да говори за никакви актуални събития.

През 1939 г. твърдо се противопоставя на Втората световна война, заявявайки: „Колкото и да ненавиждам Хитлер, Мусолини, Сталин и Франко, не бих подкрепила война анти тях и за демокрациите, които по моя анализ са пак фашистки, но под прикритие“.

Тя обаче няма да доживее края на войната. През 1940 г. претърпява инсулт, заради който вече не може да говори. След втори инсулт само няколко месеца по-късно, здравето й бързо се влошава още повече и в рамките на седмицата почива, на 14 май. Погребана е в Чикаго след като правителството на Съединените щати разрешава тялото й да бъде върнато обратно в страната. Тя остави след себе си наследство от анархистични и феминистки убеждения.

Много от политическите и социални идеи на Ема Голдман все още получават внимание. В допълнение към „радикалното“ й мнение, че жените трябва да имат достъп до противозачатъчни, тя освен всичко друго е била и еманципацията в правото на глас, образованието и въобще всички области на социалния живот.

Относно допускането на жени да се кандидатират за политически позиции, тя пише:

Не виждам нито физически, психологически, нито психически причини, поради които жената да не трябва да има еднакво право с мъжа да гласува. Но това не може да ме заслепи до абсурдната представа, че жената ще постигне това, в което мъжът се е провалил … Да предположим ли, че отровата, която вече е присъща на политиката, ще бъде намалена, ако жените излязат на политическата арена?

Що се отнася до религиозните й възгледи, макар че следният цитат определено е атеистичен, смята се, че много от нейните социални идеали вероятно са възникнали заради еврейско й потекло, което я учи от ранна възраст, че справедливостта и равенството са от първостепенно значение.

Религия! Как доминира над ума на човека, как унижава и потушава душата му. Бог е всичко, човекът е нищо, казва религията. Но от това нищо Бог е създал царство толкова деспотично, толкова тиранично, толкова жестоко, толкова ужасно взискателно, че нищо освен мрак и сълзи, и кръв са се изливали над света, откакто са започнали боговете.

След смъртта си Ема Голдман се споменава в редица книги и филми и дори има кафене, кръстено на нея, в Мериленд: Книжарница и кафене на Red Emma (Червената Ема). Тя със сигурност е водила колоритен живот, макар да е много по-малко позната от други изтъкнати феминистки от епохата си.

 
 
Коментарите са изключени

Жестокостите на евгеника

| от |

Терминът идва от гръцкото „eugenes“, което означава „добре роден“ – затова не е изненада, че евгениката се стреми да създаде по-добра човешка раса като целенасочено подбира предпочитаните черти и елиминира лошите, както се прави при развъждане на животни. През годините евгениката има редица привърженици – от едни от най-големите и възхитени мислители в света до, както знаем, едни от най-лошите хора в историята.

Plato i sin akademi, av Carl Johan Wahlbom (ur Svenska Familj-Journalen)

Платон с учениците си

Евгениката е стара, колкото Платон (въпреки че не я е наричал така) и в „Държавата“ той твърди, че именно държавата трябва да контролира възпроизвеждането на своите управници:

Доброто трябва да бъде сдвоено с добро, а лошото с лошо, а потомството на единия трябва да се отглежда, а на другия да се унищожава; по този начин стадото ще бъде запазено в първокачествено състояние.

Въпреки че възгледите му се посмиряват с възрастта, дори към края на живота си той все още смята, че браковете на управляващата класа трябва да се провеждат „под надзора на съвет на матрони, назначен от магистратите“.

И все пак гледната му точка беше по-хуманна, от обичайната практика за поддържане на населението в бойна форма в Спарта, в която децата, негодни за военна служба, се хвърляха в пропаст.

Francis Galton 1850s

Франсис Галтън

Идеята за подбор тип „оцеляват най-силните“ става много популярен в средата и края на 19 век благодарение на работата на Чарлз Дарвин „Произход на видовете“ (1859 г.). Въз основа на това неговият братовчед Франсис Галтън, също известен учен, който създава първата метеорологична карта, проявява интерес към целенасочения подбор на конкретни човешки черти и въвежда термина „евгеника“.

Само с най-добрите намерения (и затваряйки очите си за нежелани последствия), Галтън обясни своята философия и цел:

Накланяне средното качество на нация ни към нейната по-добра част в днешния ден би направило общия тон на домашния, социалния и политическия живот по-висок. Расата ни като цяло ще бъде по-малко глупава, не толкова лекомислена, по-малко първосигнална и политически по-предвидлива…

През следващите 80 години интересът към евгениката нараства в САЩ и Европа. Разбира се, най-ужасната й реализация се случва в Германия през 30-те и 40-те години. Но не само нацистите я подкрепиха – Уинстън Чърчил и други видни фигури също са силни привърженици на евгениката.

Sir Winston S Churchill

Уинстън Чърчил

През 1933 г., в Германия влиза в сила Законът за предотвратяване на генетично болните потомства. В резултат на това са проведени около 400 000 принудителни стерилизации на хора, които са били с умствени увреждания, шизофренични, маниакално-депресивни, епилептични, глухи, слепи, с болест на Хънтингтън, с някакви тежки физически деформации или страдащи от алкохолизъм.

До 1935 г. Нюрнбергските и брачните закони за здравето разширяват програмата за евгеника и тя вече включва евреи като забраняват браковете им (и сексът) с неевреи. Като „мярка за безопасност“ преди двама души да сключат брак са се правили медицински прегледи, за да гарантира, че няма да има „расово замърсяване“.

От другата страна на океана, в САЩ, евгеника също става много популярна в началото на 20 век. До 1936 г. 31 от 48 щата са имали някакъв вид закон за евгеника или стерилизация.

За щастие законодателството не беше толкова крайно, колкото искаха някои по-върли защитници на евгениката, като неврологът Фостър Кенеди. Както той пише през 1942 г.: „Аз подкрепям евтаназията за онези безнадеждни хора, които не е трябвало никога да се раждат – грешките на природата.“

Всъщност Кенеди предложи, когато „дефектно дете“ навърши пет години, ако назначен медицински съвет определи, че:

Дефектният няма бъдеще или надежда за такова, тогава вярвам, че е милостиво и добре да се облекчи на дефектният – често измъчван и сгърчен, гротесков и абсурден, безполезен и безумен, и напълно нежелан – агонията от живота му.

Друг привърженик на евгениката, Хенри Лафлин от влиятелната лаборатория на Cold Spring Harbour, беше малко по-малко груб. Вместо от „убийства по милост“ (както ги наричаха), той предлага просто спиране на размножаване на „неадекватните“.

През 1927 г. Върховният съд на САЩ в делото Бък срещу Бел отсъжда стерилизация на „умствено немощна бяла жена“:

Съдът намира, че Кари Бък има вероятност да стане родител на социално неадекватно потомство и затова трябва да бъде полово стерилизирана. Така нейното благополучие, както и на обществото, ще бъдат насърчени. Подобно – за целия свят е по-добре, ако вместо да се чака, докато екзекутират изроденото потомство за някакво престъпление или то започне да гладува заради безсилието си, обществото може да попречи на тези, които явно са негодни, да продължат рода си.

След като общо над 60 000 души са били подложени на стерилизация в Съединените щати, законите се премахват в средата на 20 век. Но подобни закони можеха да се намерят из целия западен свят и там по същия начин започнаха да се премахват в отговор на крайностите, до които нацистите стигат в програмите си по евгеника.

Calvin Coolidge cph.3g10777 (cropped)

Калвин Кулидж

Както можете да си представите, расистите и ксенофобите използват евгенични принципи, за да напреднат идеологията си. С имена като фондация „Расово подобрение“ активистите в САЩ насърчават Конгреса да приеме Закона за имиграцията от 1924 г., който слага ограниченията на броя на имигрантите от „по-низшите“ раси като например от Южна Европа и Азия. Президентът, който подписва закона, Калвин Кулидж, веднъж каза по този въпрос: „Америка трябва да се запази американска… Биологичните закони показват, че хората се влошават, когато се смесват с други раси.“

Наскоро Северна Каролина създаде фонд за компенсация в размер на 10 милиона долара за жертви на насилствена стерилизация и изглежда, че щата Вирджиния е иска да направи нещо подобно. Независимо от това, евгениката не изчезва и всъщност през последните години тя се превърна в централна точка на дебат сред генетиците, етиците и активистите.

Съсредоточавайки се върху пренатални и преимплантационни диагнози, някои генетици заемат позиция в полза на т. нар. „нова евгеника“:

Поради напредъка в генетичния скрининг, ние сме в състояние да намалим разпространението на заболявания, причинени от единични генетични мутации, например сърповидно-клетъчна анемия, болест на Хънтингтън, синдром на Даун.

Много от привържениците на тази „нова евгеника“ смятат, че „хората, които носят ген като GSS (който предизвиква ужасно и смъртоносно невродегенеративно заболяване), имат морално задължение да използват предимплантационна диагноза – ако могат да си я позволят – за да пощадят следващото поколение“.

Тези срещу съвременната евгеника обаче сочат потенциалните проблеми на генетичното тестване:

Тъй като все повече хора възприемат генетичен скрининг, изборът да се използва може да стане по-труден за отказване. Щом стане възможно да се създадат „превъзходни“ качества при хората, единственият морален избор на родителите би бил да имат генетично по-добри деца.

Онези, които откажат, биха имали чувството, че пращат децата си в по-недостойна класа на обществото. Или както едно от тези „недостойни“ деца каза във филма „Гатака“, „никога няма да разбера каква сила накара майка ми, за сложи вярата си в ръцете на Бог, а не в ръцете на местния генетик.“

 
 
Коментарите са изключени

Стъби – най-награждаваното куче в Първата световна война

| от |

Днес ще си говорим за Сержант Стъби, най-награждаваното куче-войник от Първата световна война.

Когато все още е бил малко кученце през 1917 г., Стъби се e скитал из полетата на университета Йейл. Редник Робърт Дж. Конрой е на военно обучение в района по това време и така намира малкото куче с къса опашка, което решава да кръсти Стъби.

Невъзможно е да знаем точната порода на Стъби – някои вестници твърдят, че е питбул и въпреки че със сигурност има някои характеристики на тази порода, повечето хора го смятат за „улична превъзходна“.

Sergeant Stubby 2

Конрой взима Стъби със себе си в лагера и въпреки, че домашните любимци не са разрешени, кутрето се оказва катализатор на морала сред войниците и си остава при тях. Докато живееше с войниците, умното младо Стъби също тренираше. То се научи как да поздравява с лапа и се запозна със заповедите и различните марширувания.

Няколко негови приятели войници несъмнено си мислеха, че заради тези неща си заслужават Стъби да дойде да се бие редом с тях. Той беше станал вече нещо като талисман за 10-и пехотен батальон. Кучетата не бяха необичайна гледка по време на войната, но армията на Съединените щати не ги ползваше много, за разлика от европейците.

Най-малкото, Конрой очевидно смята, че кучето си е спечелило позиция в армията, тъй като вкарва Стаби контрабандно на кораба, нарушавайки редица правила. Там той скрива Стъби в кош за въглища, докато корабът не излиза в морето.

Когато се появи кученцето, повечето войници са в екстаз. Когато обаче главнокомандващият офицер го открива, не е особено доволен. Вероятно усещайки, че е в беда, Стюби дава поздрав, което толкова впечатли офицера, че той позволява на животинката да остане. По-късно 102-то отделение ще бъде благодарно за включването на Стъби към редиците му, както скоро ще видим.

102-ро отделение достига фронтовите линии във Франция на 5 февруари 1918 г. Те са под постоянен обстрел и така Стъби свиква с пушките и експлозиите, които бързо стават част от ежедневието му. Съвсем скоро Стъби получил и първата си контузия: той вдишва токсичен газ и се озовава в болницата, където е лекуван заедно с негови двукраки другари.

Той се възстанови напълно, но срещата с опасния газ го прави силно чувствителен към миризмата му, а това е съответно много полезно по време на газовите атаки на немците, които се случват сутринта, докато повечето войници спят. Когато Стъби помиришел газа, той започнал да лае и така буди повечето войници, преди те да се надишат с отровата, спасявайки много животи.

Не само носът му помогна на войниците; ушите му също. Стъби можеше да минава незабелязано в окопите на противниковите армии и да намира ранени войници. Той също така беше обучен да прави разлика между английска и немска реч и се научи, когато намери ранен войник, който говори английски, да лае, докато фелдшерите не дойдат.

Стъби също така е бил обучен да скимти, когато чуе идващи артилерийски снаряди, и предупреждавал колегите му войници, преди те да успеят да чуят звука им.

Gen. John Pershing awards Sergeant Stubby with a medal

Веднъж Стъби заловил немски шпионин. Човекът картографира съюзническите окопи, когато забелязва Стъби и му извиква на немски. Стъби, разпознавайки вражеския език, нападна човека и го задържа на място, докато войниците на Съединените щати не пристигат да го хванат. Така Стъби е повишен в чин сержант – за залавянето на този шпионин – и става първото куче, постигнало подобен ранг в армията на САЩ. Да не говорим, че надминава по ранг стопанина си!

Стъби обаче не се отървава невредим от войната. В допълнение към инцидента с газа, Стъби е ранен още поне веднъж – с шрапнел в гърдите и краката. Той отива в болницата, където трябва да се подложи на операция, но в крайна сметка се възстановява напълно. Докато се възстановяваше, той беше посетен от много войници в болницата.

Като цяло, Стъби участва в 17 битки по време на войната. Той обаче, точно както и идва, трябва да бъде откаран контрабандно обратно у дома, защото кучета все още не се допускаха на кораба. Когато пристига на американска земя обаче, той вече е знаменитост. Служил е вярно във войната, спасявайки много животи и печели над 10 медали за различни геройства. Той се среща с президента Удроу Уилсън, посещава Белия дом два пъти и води няколко военни парада.

След известно време Конрой и Стъби се установяват в Джорджтаун, където Конрой учи право. Стъби пък става талисман на футболния отбор на Джорджтаун. По време на полувремето на мачовете той ще скита по терена, като бута топката наоколо и забавлява феновете – това е и едно от първите шоута на полувремето в историята на американския футбол.

 
 
Коментарите са изключени