shareit

Габриела Ризова: „Пропяла съм още преди да проговоря”

| от | |

Gabsy

Музикалните таланти са едно от нещата, с което можем да се гордеем в България. Често тези хора не могат да се видят под прожекторите на някое риалити предаване или на голямата сцена, а използват YouTube и други социални мрежи и видеопортали за да ни радват с творчеството си.

Представяме  Ви едно момиче, което „омагьосва” със своята акустична китара и топъл глас. Тя се казва Габриела Ризова, а YouTube канала й е популярна като Gabsy.

Здравей! Като за начало разкажи ни малко повече за теб.

Казвам се Габриела. От Габрово съм, но живея в София от няколко години. Занимавам се с рисуване, изработка на ръчно направени бижута и сувенири от дърво, глина, моделин и др. Обичам да рисувам картички. Свободното ми време е изпълнено изцяло с творчество – пеене, свирене, писане на текстове, рисуване и срещи с приятели.

Кога реши да се занимаваш с музика?

Пропяла съм още преди да проговоря. Като бебе съм била качена на маса и съм почнала да пея песента „Аз съм Сънчо”. Родителите ми са музиканти, а аз съм свирила още от малка на класическа китара. В момента съм се насочила към създаването на песни и текстове, а искам инструменталната част да дойде от тях. Започнах да свиря от 3 клас, като първата ми песен я измислих в 8 клас и бе посветена на гадже, което ми разби сърцето. Обикновено пиша текстовете ми в тетрадки и тефтери и в тях има идеи за десетки песни.

Gabsy1

Добре, но в България не е ли малко безсмислено да се занимаваш с музика? Всеки знае, че повечето музиканти влагат много и печелят малко, а и често са на минус… Какво те мотивира да свириш, вместо например да се занимаваш с нещо от което да печелиш много пари?

Вярвам, че човек е длъжен пред природата да се възползва от дарбите си и в един момент реших, че колкото и да е трудно, ще се занимавам само с изкуство. Важното е да реализирам нещата по най-добрия начин.

Кои са твоите музикални влияния?

Като дете слушах класическа музика, The Beatles и джаз стандарт, като това е музиката, която харесва баща ми. Покрай приятелите в тийнеджърските години слушах много alternative рок, hardcore, punk, neometal, ska-punk. Музикантите, които най-много са ми оказали влияние са Linda Perry, Fiona Apple, Anouk и се олицетворявам с тях. Напоследък слушам и доста India Arie.

Три бързи въпроса тип „лексикон”. Любима песен?
„Sweet Child O’Mine”и „Bohemian Rhapsody”

Любим албум?

(Мисли). Трудно ми е да кажа. Напоследък слушам компилации, които сама съм си създала. Един от любимите ми албуми е Jack Jonhson – Discography.

Любим концерт на който си била?

Annihilator в Каварна, които подгряваха тогава Accept.

Gabsy2

А свириш ли някъде на живо?

В момента за съжаление не. Искам да свиря и да пея на живо, но трябва да бъде с правилните хора. Мечтая си да имам акустичен проект, смесица между много стилове. Още съм в търсене на музикалното ми „Аз”.

А относно hand-mate бижутата, къде могат хората да видят нещата, които правиш?

Продавам по различни мероприятия. Уебсайт нямам, но често публикувам новите бижута, картички и други неща във Facebook страницата Gabsy Jewels. Изкуството се продава на улицата.

Приключваме това интервю с Габриела Ризова като по моя молба тя изсвирва своя нова песен. Прави ми впечатление, че когато свири става по-сериозна и коментира, че ѝ се правят повече щастливи песни. Тя допълва: „Баща ми казва „Думите имат адска сила, особено когато са написани” и затова обичам да измислям положителни песни.“

Насладете се и вие, читатели на chronicle.bg на едно от най-положителните изпълнения на Gabsy – Butterfly.

Рубриката „Млади таланти“ за chronicle.bg води Петър Кесов.

 
 
Коментарите са изключени

Истинският баща на паркура

| от |

Дейвид Бел безспорно е известен като създателя и патрон на паркура, но корените на спорта могат да се проследят до баща му, Реймънд, и времето, което прекарва като дете във Виетнам.

Малкият Реймънд е отгледан в Далат, Виетнам, в сиропиталище на френската армия, където получава и основно военно обучение. Той се оказва изключително отдаден именно на това обучение и нощем тайно ходи на площадката с препятствия и тренира. Когато усвоява препятствията до съвършенство, той създава свои. Младежът знае, че нарушава дисциплината и ако бъде заловен по време на тренировките си, ще бъде наказан. Затова се опитва да тренира възможно най-тихо като паралелно с това се опитва да скочи от възможно по-високо, за да се научи и да се приземява невредим.

След кулминацията на Индокитайската война през 1954, Реймънд получава френско гражданство и заминава за Франция, където продължава обучението си в армията до 19-ия си рожден ден през 1958.

Когато завършва, решава да приложи атлетските си способности и става член на парижката военна противопожарна бригада. Именно по време на тренировките си за пожарната, Реймънд се среща с методите на човек на име Джордж Хеберт, известен учител по физическа култура, който се оказва, че е и създател на площадката с препятствия, на която Рей тренира като момче.

Lieutenant Hébert

Джордж Хеберт

Реймънд е изумен от така нареченият „méthode naturelle“ (от фр. – „природен метод“) на Хеберт. С две думи, природният метод се състои от серия от 10 упражнения, които Джордж вярва, че са в основата на добрата физика. Тези упражнения включват тичане, катерене, ходене (и на два, и на четири крака), плуване, хвърляне, вдигане, самозащита, скачане и баланс. Хеберт се вдъхновява за метода си, когато служи като офицер в началото на 20 век. Тогава той често среща хора, чиято физика и способност да преминават през пресечени, понякога откровено опасни, местности изглежда вродена и естествена и това го кара да мисли, че по-естествен подход към физическите тренировките би бил по-полезен от стандартния за тогава фитнес. Мотото му е „Être fort pour être utile“, което се превежда като „Бъди здрав, за да бъдеш полезен“, също силно съвпада с вижданията на Реймънд.

По време на пожарните тренировки, Рей се представя като един от най-способните кадри като чупи всеки рекорд на всяко препятствие и след това печели няколко награди по пожароприложен спорт.

Атлетичните способности на Бел на практика го правят легенда сред пожарникарите като той често е канен да участва в едни от най-опасните мисии, с които се среща отбраната. Може би една от най-бележитите прояви, поне в очите на обществото, се случва когато увисва от един хеликоптер и докато лети, успява да грабне виетнамския флаг от флагщок на върха на катедралата Нотр Дам в Париж на около 90 метра над земята (на всичкото отгоре, това е първата мисия с хеликоптер за пожарната). Рей също така ще изумява другарите си като изкачва цели сгради за секунди без стълба, а катерейки се по водосточната тръба или ходейки по малки ръбове на десетки метри над земята без предпазни средства.

Най-важни са обаче нещата, които Рей прави „зад кулисите“ – всъщност именно те го правят толкова популярен сред пожарникарите. Заради почти уникалната си способност да прекосява заобикалящата го среда, използвайки каквото тя му предлага (което може да се нарече някаква проектоформа на паркур, Реймънд често поема отговорността да обучава новопостъпилите кадри и дори хора от армията в това как да се придвижват по-ефективно през градската среда. По време на едно такова обучение, твърди се, че Рей казва на един новак как да не те е страх от височини е жизнено важно за един пожарникар, веднага след което се засилва към един прозорец и правейки предно салто, скача през него в пълно пожарникарско облекло.

David Belle NewYorker

Дейвид Бел

Такива истории се разказва и на сина му Дейвид, който е силно вдъхновен от почти надчовешките способности на баща си и съответно започва да ги имитира като така ще създаде може би най-младия спорт в момента – паркура.

Ученията на Рей продължават да живеят и след смъртта му през 1957 не само заради работата на сина му, но и заради френската пожарна отбрана, член на която е другият му син. До този ден пожарникарите развиват физическите си способности като се състезават един с друг в преминаването на трасе с различни препятствия. А понякога и тренират с Дейвид.

 
 
Коментарите са изключени

Чудните военни машини: Летящият танк

| от |

Разказахме ви за Кръглия танк и за Летящия джип. Ето ви сега нова военна джаджа, в известна степен амалгама между двете – Летящия танк!

Сергей Анокин вероятно е най-смелият мъж в Съветската армия през Втората световна война, поне така изглежда. Защото той е единственият пилот, който лети и кара летящия танк Antonov KT-40.

KT-40 е съставен от лекия съветски танк T-60, на който са монтирани крила от евтино дърво и плат. Идеята зад проекта е да прелети над и да се приземи зад вражеските редици. Машината е плод на Авиационен научно-технически комплекс „Антонов“ (АНТК „Антонов“).

Той излиза през 1940 и за учудване и изненада – работи!

Antonov A-40

Двойните крила превръщат танка в летящ, брониран глайдер. Той е теглен от тежък бомбардировач и когато наближи крайната си дестинацията, е пускан като много (много) голям коктейл Молотов над немските глави. Изненадващо, но вдигането и свалянето на оръдието работело изкачвало или снижавало глайдера, а завъртането му го карало да завива. KT-40 е побира екипаж от двама човека – командир на танка и шофьор/пилот.

Tupolev TB-3

Tupolev TB-3

По време на единствения полет на летящия танк, тежестта му и въздушното съпротивление кара двигателите на дърпащия го TB-3 да прегреят много лошо и това наложило глайдерът да бъде пуснат по-рано от планираното. Анокин прелита с танка над малко пресечено поле и включва двигателя. След това пуска и механизма за каране и дава газ на веригите на танка моменти преди да се приземи, за да тръгне, когато докосне земята. Откача летящата част от танка и го закарва обратно в базата, където се възхищава пред всички колко хубаво лети машината.

Sergey_Nikolaevich_Anokhin

Съветският тестови пилот Сергей Анокин 

Въпреки техническия успех на теста, летящият танк не влиза в производство. Руснаците нямат самолет, който е достатъчно мощен, за да тегли тежкия KT-40. И още повече – T-60 не е особено много танк… За да полети въобще, се налага да се премахне голяма част от бронята и горивото му. Така оголената машина няма да издържи много срещу немските танкове.

 
 
Коментарите са изключени

Нацистките трудови лагери – работата щеше да ги освободи

Какво пише на всеки концентрационен лагер от Втората Световна война? „Arbeit Macht Frei“ или „Работата ще ви освободи“. Идеята на този слоган е да покаже на пристигащите, че имат шанс да бъдат освободени, ако се трудят достатъчно. Това може би допълва идеята, че някога Хитлер е започнал своя поход от трибуната на работническа партия. В книгата му „Моята борба“, фюрерът много често напомня, че Първата Световна война не е била изгубена на фронта, а от редица продажници, които попречили за по-бързото изграждане на истинската немска военна машина.

И по тази причина още на 1-и април, той обявява народният бойкот на всички еврейски бизнеси. Историята е позната на мнозина, секретната полиция или „SS“, както я познаваме, започва да събира всички противници на Хитлер. Къде отива работната идеология? Малко по-късно започват да се появяват инициативи като „Красотата на работата“.

Точно от такива се появява олимпийския стадион в Берлин, раждането на Volkswagen и редица други. SS започва да ръководи сериозно почти всеки бизнес в Германия. Нито една фабрика или завод няма право да печели сама. Изоставащите фирми и заводи се подпомагат сериозно от всички останали. През 1935-а година, немската младеж може да бъде призована на така наречената „Райх трудова служба“. За период от 6 месеца, всеки германец трябва да поработи в името на родината. Впрочем точно по онова време започват да се проявяват и проекти като легендарния немски аутобан. Хитлер автоматично наема своя любим архитект Алберт Шпеер.

Поради наближаващата война, горкият Алберт трябвало да използва само камък за изграждането на бъдещата немска империя – от арматурата може да се правят брони, куршуми и всякакви други армейски атрибути. Архитектът имал и един друг проблем, липсвали всякакви възможности за териториално разширяване, а сградите на Шпеер не може ли да се гъчкат една в друга. И така бързо започнали да се предлагат други идеи като анексирането на Австралия, Чехословакия, Полша и Украйна. Химлер много често е смятал, че ако след 20 години няма изградена нова Германия, цялата война може да няма смисъл изобщо. Необходими били и хора, които да построят масивните немски сгради. В този случай, това трябвало да бъдат всички жители на лагерите на смъртта. Строителството било важно за него, все пак пренасочвал около 50% от брутния вътрешен продукт на страната за усиленото изграждане.

До 1942-а година Германия се е сражавала с много по-ниска сума за изграждането на военно оръжие, спрямо своите опоненти. Приходите, както мнозина се досещат, са идвали от ограбените евреи. Анексирането на Австрия дало територия и приблизително 200 000 евреи. За разлика от онези 600 000 заможни семейства в Германия, австрийските евреи били доста бедни селски семейства, които не са успели да напуснат по-рано страната, изпреварвайки пристигането на нацистите. И така през 1938-а година се взима решение, че нацията няма да се грижи за евреи, които се смятат годни за работа. Те ще трябва да работят в името на нацията, а самата тя няма да им даде нищо в замяна. Лагерите много често се свързват с убийствата и газовите камери, но истината е, че обитателите им са работели доста сериозно. Тяхната единствена мисия била да бъдат безплатна работна ръка. Нацистите не се притеснявали за качеството на работната ръка, количеството било напълно задоволително и позволявало търпението на загуби. Повечето лагери поне в началото били близо до каменни кариери, откъдето трябва да идва основният ресурс на Албърт.

Bundesarchiv_Bild_192-269,_KZ_Mauthausen,_Häftlinge_im_Steinbruch

Легендарното стълбище на смъртта.

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 192-269 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5485692

Мотото на лагер „Маутхаузен“ било именно „Смърт чрез работа“.
За лагерниците е ясно, че работят до смърт и нямат право на почивка, нито на нормална храна. Те трябва да се качват по 186 стълби, носейки огромни камъни. След доставянето на първия камък, лагерникът се връща за втори. Изнемогващите падат и създават ефекта на доминото. Понякога дори пазачите избирали грешник за хвърляне надолу по стълбите. Не винаги наказателната присъда е била извършвана от немски офицер, както показват архивите. Така наричаните капо на лагерниците трябвало да избират кого да елиминират. Капо става само онзи, който има криминална присъда. За малко по-добра работа и свобода от труда, избраният трябвало да знае всичко и да контролира цялата си група. Капо лагерниците имали 10 пъти по-голям шанс за оцеляване от всички останали. Едва в средата на 40-те години ще започне селекцията на годни за работа и годни за газова камера.

И отново лагерници е трябвало да изнасят пресните трупове и да ги погребват, но преди това трябвало да свалят всички възможни златни накити, златни пломби и други ценности. Режимът гарантирал, че всеки занимаващ се с тази тежка задача ще може да спаси своето собствено семейство, когато то бъде докарано, а всички знаели, че рано или късно ще се случи точно това.
Капосите имали и други специални облаги като достъп до бардаците. Едва през 90-те на миналия век се заговаря, че в почти всеки лагер имало по една сграда за подобни изпълнения. Там офицерите вдигали духа си, както и други специални атрибути, следвани от верните си слуги. Има и слухове за друга медицинска практика. Според някои войници, хомосексуалността можела да се излекува чрез секс. Ето защо много хомосексуални мъже били водени в бараката. Няма документиран успех на въпросното „лечение“.

Bundesarchiv_Bild_192-306,_KZ-Mauthausen,_Himmlervisite

Снимка: By Bundesarchiv, Bild 192-306 / CC-BY-SA 3.0, CC BY-SA 3.0 de, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5485733

В края на войната, работниците от лагерите започват да строят и оръжие. Архивите споделят, че има доста компании, които използвали евтината работна ръка. Технологичният гигант Siemens имал обикновен персонал, но през 40-те години на миналия век започва да използва лагерния персонал, за да може да навакса с поръчките. До края на войната, повече от 80 000 затворника са работили за тази фирма. Списъкът от световни компании, възползвали се от евтината работна ръка е доста сериозен. След края на войната ще бъдат съдени онези големи индустриалци, чийто банкови сметки са пълни с кървавите пари на лагерници из цяла Германия. Тук може да попитате: ако нацистите са виновни за смъртта на толкова много хора и всички тези лагери, какво трябва да е отношението към бизнес съучастниците?

 
 
Коментарите са изключени

Джон Атанасов – истинският създател на компютъра

| от Александър Николов |

Джон Винсент Атанасов е роден във фермата на дядо си, намираща се на няколко мили западно от Хамилтън, Ню Йорк, на 4 октомври 1903 г. Джон е първото дете в семейството на Иван Атанасов, електроинженер, и Ива Луцена Пърди, учител по математика. Майката на Атанасов, Ива Лусена Пърди е от старо американско семейство от ирландски произход. Бащата на Атанасов Иван Атанасов е имигрант от България с доста интересна история и заема важна роля в живота на Джон Атанасов.

Училищните му години са нормални. Той е добър ученик и проявява младежки интерес към спорта, особено към бейзбола. Този интерес избледнява, когато баща му закупува нова сметачна линия, за да му помогне в работата си. 9-годишното момче остава очаровано от нея. Той внимателно прочита инструкциите и се изумява, че може да получи верни отговори.

Така започва да се интересува от математическите принципи, стоящи зад функционирането на сметачната линия и изучаването на логаритми. С помощта на майка си Джон минава към алгебра на по-високо ниво. В рамките на няколко месеца забързаният 10-годишен младеж напредва до степен, в която няма нужда от помощ.

Когато Джон трябва да влезе в гимназия, семейството се мести във ферма в Олд Чикора, Флорида. Завършва курса на Училище Мулбери след две години с отличен по наука и математика, а на 15 вече успява да вземе и гимназиалната си диплома. Дотогава той вече знае, че иска да бъде теоретичен физик.

Работи година като търсач на фосфатни залежи, за да спести малко пари. През 1921 г. Джон постъпва във Флоридския университет в Гейнсвил. Тъй като университетът не предлага степен по теоретична физика, той започва да поема курсове по електротехника и 4 години по-късно получава бакалавърска степен по специалността.

Въпреки че има много оферти за преподавателски стипендии, включително и от Харвард, той приема тази от Държавния колеж в Айова, защото това е първото, което той получава и заради добрата репутация на институцията в областта на инженерството и науките. През юни 1926 г. Джон защитава магистърска степен по математика и се жени за Лура Меекс.

ATANASOFF_Pic^1_-_Flickr_-_Eye_Steel_Film

Снимка: By Eye Steel Film from Canada – ATANASOFF_Pic#1, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22040424

През март 1929 г. се записва в Университета на Уисконсин като докторант по теоретична физика. Работата по докторската му дисертация дава на Атанасов първия опит в сериозните изчислителни процеси. Той прекарва часове с калкулатор на Монро (една от най-модерните изчислителни машини на времето). По време на тежките седмици на изчисления, за да завърши тезата си, Атанасов придобива интерес да разработи по-добра и по-бърза компютърна машина. След получаване на доктора си по теоретична физика през юли 1930 г. се завръща в щатския колеж в Айова с решителност да се опита да създаде по-бърза, по-добра изчислителна машина.

Манията за намиране на решение на компютърния проблем води Атанасов до безумие през зимните месеци на 1937 г. Една студена нощ, разочарован след много обезкуражаващи събития, той се качва в колата си и започна да шофира на изток.

По-късно той ще разкаже в интервю: „Това беше вечер на шотландско и 200 мили каране, когато дойде концепцията за машина с електронно управление, която ще използва базови две (двоични) номера вместо традиционните базови – 10 номера, кондензатори за памет и регенеративен процес, за да се предотврати загубата на памет от електрическа повреда.“

След като изминава двеста мили, той влиза в крайпътно заведение в щата Илинойс. Там му идва и идея как да изгради този компютър, използвайки гърба на коктейлна салфетка.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Снимка: By User:Manop – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=887137

Още в началото на 1938 г. Атанасов създава общия електронен и логичен дизайн на автоматичен цифров компютър за решаване на големи набори от едновременни линейни уравнения и започва да търси финансиране. Търсейки помощник, Атанасов получава препоръка от своя колега и приятел професора по електротехника Харолд Андерсън за особено ярък студент по електротехника Клифорд Е. Бери и след кратка среща решава да го наеме. Конструкцията на прототипа се движи напред с голяма скорост и веднага след завършването му работи добре.

В края на 1939 г. Атанасов попълва заявление за финансиране на държавния колеж в Айова, а през декември 1939 г. прави демонстрация на прототипа пред служителите на колежа, който ги убеждава, че проектът на Атанасов е достоен за безвъзмездна помощ в размер на 5000 долара от изследователския съвет за да се изгради пълномащабна машина.

Към края на пролетта на 1940 г. проектът вече е в ход и се обсъжда фактът, че е необходимо да се предприемат стъпки за патентоване на машината (което никога не се случва), както и искане на допълнително финансиране за нейното завършване.

Атанасов с помощта на Бери, подготвят ръкопис с описание на функционалността и подробни чертежи на машината. Едно копие на този ръкопис е изпратено в края на 1940 г. на адвоката за патенти в Чикаго Ричард Р. Трекслер. Той е нает от щатския колеж в Айова, за да им даде съвети как да защитят изобретенията, включени в компютъра. 

С влизането на САЩ във Втората световна война Атанасов и Бери напускат Айова за военна служба, а работата по компютъра се прекратява. Атанасов оставя задачата да завършат патентоването на АВС на университетските служители. Това ще се окаже една от най-големите грешки в живота му.

Едва в края на 1948 г., при едно от посещенията си в Айова, Атанасов научава, че компютърът му е демонтиран. Нито той, нито Клифърд Бери са уведомени, че компютърът ще бъде унищожен. Запазени са само няколко части.

Атанасов никога не печели пари от изобретението си. След пенсионирането си  работи по частни проекти, когато през пролетта на 1967 г. за негова изненада се свързват адвокатите на три огромни компютърни компании – Контролна компания за данни (CDC), Honeywell и General Electric, относно спор с Sperry Rand Corporation за „ENIAC Patents“.

Изобретателите на компютъра ENIAC – Джон Моукли и Дж. Преспър Екерт кандидатстват за патента на своята машина през 1947 г. (издаден през 1964 г.) Междувременно Sperry Rand купува компанията на Моукли and Екерт. По този начин не само Honeywell, но и всички компании, произвеждащи електронни компютри, трябва да плащат патентни такси.

Адвокатите на Honeywell и CDC успяват по някакъв начин да научат за АВС. До този момент компютърът на Атанасов е споменат само в 3 кратки вестникарски съобщения и в книгата „Електронни цифрови системи на Р. К. Ричардс“. Ричардс е приятел на Бери, който видял машината на Атанасов през 1941 г., следователно книгата му вероятно е източникът на информация за адвокатите.

Screenshot_13

Джон Атанасов е нает като консултант от CDC и Honeywell, за да предостави цялата налична информация и да се съгласи да бъде свидетел в съдебния процес, който започва през 1971 г. В този процес CDC и Honeywell, с решителната помощ на Атанасов успяват да докажат, че Моукли и Екерт са използвали идеи от ABC.

Патентните претенции на Sperry Rand са отхвърлени, а патентът на Моукли и Екерт е класифициран като невалиден. По време на този дълъг процес, Атанасов прави много добро впечатление със своите маниери и показания, за разлика от Моукли, който променя показанията си под клетва три пъти и говори леко за Атанасов и неговия компютър.

Доказано е, че по време на първата си среща през декември 1940 г. Атанасов описва работата си на Моукли. Тъй като Моукли иска да види ABC, Атанасов се съгласява и го кани да го посети в Айова.

Когато съдия Ларсън обявява официалното становище на 19 октомври 1973 г., адвокатите на CDC и Honeywell и самият Атанасов се надяват, че това ще бъде краят. Ясна и недвусмислена констатация, че основните идеи на „ENIAC“ на Моукли са „произведени от Атанасов, а изобретението, заявено в ENIAC, произлиза от Атанасов“.

В обширни констатации съдия Ларсън заявява: „Екерт и Моукли първо не са измислили автоматичния електронен цифров компютър, а вместо това са взели този предмет от д-р Джон Винсент Атанасов“.

Съдия Ларсън постановява, че Джон Винсент Атанасов и Клифърд Бери са тези, които конструират първия електронен цифров компютър в щатския колеж в Айова през периода 1939-1942 г.

До края на дните си Атанасов работи в областта на компютърното образование за млади хора и разработва фонетична азбука за използване с компютри. Джон Атанасов е носител на много отличия и награди, като наградата за гражданска служба на ВМС на САЩ (най-високата чест на ВМС на САЩ, присъдена на цивилни граждани), пет почетни докторски степени, членство в Залата на славата на Айова Инвенторис и Националния медал на САЩ Технология, представена от президента Джордж Буш през 1990 г. Атанасов е притежател на около 30 патента.

Д-р Джон Винсент Атанасов умира на 15 юни 1995 г. от инсулт в дома си в Монровия. В негова чест през 1996 г. в Университета на Айова е построена реплика на ABC и е демонстрирана в няколко града в САЩ. Неговата история е чудесен пример за това, как скромността на един човек, може да му отнеме заслуженото място в историята. В този случай, за щастие за кратко.

 
 
Коментарите са изключени