Фандъкова: Общината е готова да направи аварийна консервация на археологическите находки в Ларгото

| от |

Столична община е готова да направи аварийна консервация на археологическите находки в Ларгото, ако Министерство на културата й разреши, заяви Йорданка Фандъкова

Трябват спешни и адекватни действия, за да бъдат спасени археологическите находки в Ларгото на София. Това каза в интервю за БТА столичният кмет Йорданка Фандъкова. За две години държавата не успя да проведе процедури и да завърши проекта за консервация на Ларгото; ако ни бяха предоставили обекта, досега вероятно щеше да бъде завършен, каза Фандъкова. Според нея сега не е уместно да се търсят пари от фонда за бедствия в тази тежка ситуация за много населени места в страната. Ако Министерството на културата не може да осигури нужните средства за аварийни действия и няма капацитет да ги изпълни, нека да предостави правото на нас; ние ще направим с наши средства аварийната консервация на обекта, ако получим разрешение затова, заяви Фандъкова.

На 5 септември 2014 г. се очаква решението на журито кой град ще бъде Европейска столица на културата за 2019 г. До финалния етап на състезанието са достигнали София с Югозападен район, Пловдив, Варна и Велико Търново, посочи столичният кмет.

fandakova
Госпожо Фандъкова, как ще коментирате решението на министъра на културата Мартин Иванов за създаване на работна група за взимане на мерки за археологическите находки на Ларгото? Ще бъде ли съхранено културното наследство на Сердика  или има опасност София да го загуби?

Няма време за комисии, експертите отлично знаят 
какво трябва да се направи. Не е уместно да се търсят пари от фонда за бедствия в тази тежка ситуация за много населени места в страната. Причината за състоянието на Ларгото не е природно бедствие, а преди всичко бездействие и мудност на собственика – Министерство на културата. Сегашният министър действително няма никакви вина, но от него очаквам спешни и адекватни действия. За две години държавата не успя да проведе процедури и да завърши проекта за консервация на Ларгото. Ако ни бяха предоставили обекта, досега вероятно щеше да бъде завършен. Показали сме, че реализираме много по-мащабни и сложни проекти като метрото и кръстовищата на две нива.

Категорично не приемам обясненията на Министерство на културата, че процедурата се бави – всеки конкурс може да се обжалва, дори да се отмени от съда, но когато това се случва три пъти оправдания с процедурата са еуместни. Сега страната ни е пред риска да загуби и безвъзмездното европейско финансиране за цялостната консервация. По-страшното обаче е друго – защо Министерството на културата като собственик не предприе никакви действия да апази археологическите находки, докато процедурата стои блокирана. Това са две различни неща. Почти две години изпращам писма, правя срещи с министрите на културата и настоявам за аварийни действия- получих бещания, но не и резултат. Затова бях принудена да повдигна въпроса публично с отворено писмо. Безспорно министър Иванов реагира веднага след писмото ми, но ако Министерството на културата не може да осигури нужните средства за аварийни действия и няма капацитет да ги изпълни, нека да предостави правото на нас. Ние ще направим с наши средства аварийната консервация на обекта, ако получим разрешение за това. Хората не се интересуват кой е собственик на обекта и са прави. Те гледат как нещо се съсипва в центъра на София и се обръщат към мен. Аз съм готова да се погрижа, ако собственикът ни даде това право.

През 2019 г. един български и един италиански град ще носят престижното звание „Европейска столица на културата“. Какво ще спечели София, ако бъде избрана?

За първи път България има възможност да издигне Европейска столица на културата през 2019 г. Затова много важно е избраният български град да бъде успешен модел и да представи България по най-добрия начин. София кандидатства заедно с Югозападен регион и сме категорични, че сме подготвени, мотивирани и имаме ресурса да представим и региона и страната ни. За нас титлата Европейска столица на културата е катализатор, който ускорява процесите на реформи в културата, привлича различни и нови хора към изкуството, развива регионални културни маршрути, обогатява културното предлагане в града и региона. В изследването „София – град на творческата икономика“,  което реализира „Обсерватория по икономика на културата“ културните и творчески индустрии са на четвърто място по добавена стойност в икономиката на София. От данните се вижда, че София печели мястото си на национален център на културните и творчески индустрии. Всяко десето предприятие или организация е на творческата икономика, а добавената стойност в икономиката на общината е 8 процента. Това е потенциал, който ние искаме да развием и спечелването на Европейска столица на културата ще бъде силен тласък за развитието на туризма, културните и творчески индустрии. В същото време възстановихме и превърнахме
в пространства за култура на открито места в града като моста на влюбените, лятната сцена в Борисовата градина. Станциите на софийското метро също се превръщат в места за култура – това е модерният начин изкуството да напуска галериите и зали и да стига директно и бързо до хората.

С кои градове се състезава София за спечелването на състезанието и с какво нашата кандидатура превъзхожда останалите? Защо именно София трябва да спечели?

До този етап на състезанието достигнахме София, 
Пловдив, Варна и Велико Търново. Ние вярваме, че София и Югозападен регион заслужава тази титла, не само защото ние предлагаме интересна и атрактивна творческа концепция, изработена заедно с гражданите и творците на София и региона, но и защото имаме човешки и финансов капацитет да осъществим такъв амбициозен проект. Всеки един от областните градове в Югозападен регион първоначално бе издигнал кандидатурата си за тази титла, но след това решихме да обединим усилия, за да изпълним по най-добрия начин творческата програма и да представим България на европейско и световно ниво. 

Колко струва на Столичната община съревнованието „Европейска столица на културата“?

В рамките на последните три години са изразходвани 400 000 лева за културни и творчески събития, които са и част от подготовка ни за Европейска столица на културата. Тук е мястото да отбележа, че получихме сериозна подкрепа от бизнеса, а тази година пак с подкрепата на бизнеса стана възможен и Фондът за иновации в културата. Фондът се създава за първи път в България и е в подкрепа на съвременното изкуството и култура. Финансовият
ресурс на фонда се събира от частни дарители (компании и физически лица), които вярват, че културата и изкуството са динамична сфера, допринасяща за икономическото развитие на градовете и регионите. Събраните финансови средства от  дарителите се удвояват от бюджета на Столична община. Фондът  подкрепя проекти, които развиват партньорството между творци и културни оператори на територията на Югозападния регион. В процеса на подготовка ние отделихме минимални средства, като дори и тези средства бяха използвани за устойчиви проекти, чийто резултати остават независимо от резултата от състезанието, като дългосрочната стратегия за развитие на културата в София,  Регионална Академия за мениджъри в културата, Фонда за иновации и т.н. Инвестициите в културата, са инвестиции в развитието на икономиката и в създаването на работни места и мисля, че практиките, които имаме в Столична община през последните години показват това – че един град може да се развива чрез и през култура.


На какъв етап от състезанието е София в момента?

Предстои финалният етап на състезанието, в който нашият екип ще защити концепцията на София 2019 пред международното жури. Решението на журито се очаква на 5 септември 2014 г. 

Какви инициативи предстоят в рамките на кандидатурата до обявяването на града, който ще спечели титлата?

Културната програма на София през лятото традиционно е много богата. Не планираме конкретни инициативи, специално за международното жури. И тази година Културния календар на София подкрепя утвърдени събития и има общ бюджет от над 1.8 милиона лева. Столична община отделя още 1.3 милиона лева за Програма Култура, която е най-голямата меценатска програма в областта на културата.

През 2014 г. в Културният календар са включени общо 134 събития, от тях 59 са лятна програма. През август се провежда петото издание на фестивала „София Диша“, в който за първи път са включени нови места – ул.“Оборище“, където тази неделя акцентса танците. Нова локация са и малките „Пет кьошета“. В момента в града е организиран и Фестивал „Езиците и  градът“ – заедно с 10 чужди културни институти. Кампанията се организира във връзка с Европейския ден на езиците – 27 септември и е на тема Езиците и градът. На билбордове из града са разположение цитати на различни езици, интерпретиращи темата „Езиците и градът“. Така литературата и културата ще заеме 
различни места в градското пространство. В края на август София ще е домакин на концерт на Андреа Бочели, който е член на инициативния комитет на кандидатурата на София. На 22 август на лятната естрада в Борисовата градина ще има концерт на Alexandroff Ragtime Band. На 23 август „Да бъдеш или да не бъдеш на 36″ – Музикален спектакъл по творчеството на Пейо Яворов и Олав Хауге. Същият ден в Южен парк ще има спектакъл за деца от театър „Сириус“, а в парка „Заимов“ ще се представи „Остров на музиката“. На метростанция „Сердика“ 12.30 ч. – Концерт на духова секция от Симфониета  „София“

Столичният общински съвет прие споразумение за превръщането на пространството на подлеза пред централна жп гара в зона за изкуство. Имаме намерение пространството да се превърне в алтернативно място за култура. Досега сме имали съвместни инициативи с младите хора от „Ъндър гара“. Досега е проявен интерес от 30 организации, сред тях и международни.

 
 

Най-опасната професия: да те изстрелят с оръдие

| от chronicle.bg |

Когато някъде се публикува списък с най-опасните професии на света, те винаги са дървосекачи, металурзи, електротехници, рибари по по-затънтените кътчета на планетата и подобни. Нито едно от тези занимания обаче не е толкова опасно, колкото да те изстрелят от оръдие. Според статистика на Бюрото по труда в САЩ, дървосекачите са номер едно със 127,8 смърти на 100 000. Сега ще видим обаче, че това количество е нищо в сравнение с хората гюлета.

human-cannonball

Човешките гюлета за първи път са представени в публичното пространство в края на 19 век. През 1871 англичанин на има Джордж Фарини създава механизъм, който нарича „тласкач“. Направен е от дебели пружини и индийска гума върху тях. Първоначално не изглежда като оръдие, но тласкачът е могъл да изстрелва хора (или каквото се сложи върху него).

Фарини получава патент за изобретението си на 13 юни 1871. Две години по-късно то дебютира пред американска публика (не е ясно дали го показвал пред англичани) на популярния Бродуей в Ню Йорк.

Заради габаритите си Фарини не е бил изстрелван във въздуха. Вместо него „Лулу“, кльощав млад мъж, облечен като жена, който Джордж е обучил предварително, е бил гюлето. Фарини само управлявал тласкача като махал резето на пружините, в резултат на което Лулу рязко се озовавал на 10 метра във въздуха, където се хващал за трапец. Тълпата полудявала! Джордж и Лулу стават хит и тръгват на турне. През 1875 Лулу вече е известна като Кралицата на трапеца. Но коронният им номер ще попадне в сянката на една иновация на бизнеса с изстрелване на хора във въздуха.

Спорно е кой е първият човек изстрелян с оръдие: Ела Зуила и Джордж Лоял от „The Australian Marvels“ или  14-годишната Роса Матилда Ричър още известна като Зазел. Според сайта circushistory.org австралийското дуо първо представило номера в Сидни през 1872 като Джордж се изстрелвал от оръдието, а Ела го хващала, докато висяла от трапеца.

zazel-shot-from-a-cannon

Според други източници обаче Зазел става първият човек-гюле, когато изпълнява каскадата пред жива публика в Лондон през 1877. Ако датите са верни, Зазел изглежда е втора. 

Както и да е – в крайна сметка изстрелите на жива плът завладяват публиката. Опасността, вълнението и смелостта грабват всеки зрител. Най-добрите циркове по онова време, като PT Barnum’s и Yankee Robinson Circus (където Зуила и Лоял изпълняват номера си, докато са в Америка), виждат ефекта от каскадата и веднага разбират, че тя вече е коронна за програмата им.

Механизма на изстрелване на човек от оръдие не е никак сложен. За начало, оръдието дори не е оръдие – за целта никога не е използван барут, въпреки че понякога, за драматичен ефект, се е използвал барут извън оръдието, който да произведе гръм и да вдигне пушек.

За изстрелването на снаряда са се използвали най-вече компресиран въздух и малко по-рядко бънджи въже. Както с всяко сценично изкуство, изпълнителите често не издават тайната си, но устройствата, които ползват, работят повече на принципа на катапулта. Някои влиза в дулото, стъпва на платформа и компресираният въздух го изстрелва, бутайки платформата с от 200 до 400 атмосфери.

Скоростта на човека гюле може да достигне до 110 км/ч като рекордът е 120, 057 км/ч. Така той може да бъде изстрелян на около 60 метра от оръдието и на височина до 22 метра. Често има случаи, в които човек губи съзнание по средата на полета, заради силното ускорение, което достигало до 9g. Приземяването, разбира се, е най-опасно от целия процес.

Имало е мрежи, които трябва да поемат летящия. Те обаче били с размери 7 на 15 метра и често не били достатъчно големи. Преди публиката да пристигне, екипът е тествал тези мрежи с кукли (със същата тежест като каскадьора) и ги нагласявал както трябва. Ако тестовете били успешни, всичко продължавало по обичайния начин. Ако не – номерът се отменял от програмата. Тези тестове обаче не винаги показвали всички опасности.

Британският историк А. Х. Кокс калкулира, че от 50-те човека, които правят номера, 30 умират, изпълнявайки го, като повечето пропускат мишената. 

Имало е и тежко ранени. Роса Матилда Ричър, 14-годишното момиче, чупи гръбнака си, докато работи за PT Barnum, защото не уцелва мрежата. На 8 юни 1987, докато прави номера в цирк Barnum & Bailey, Елвин Бейл прехвърля мрежата, защото куклата, която се използва при тестовете, е била мокра и следователно по-тежка. Той остава с два парализирани крака. Други обаче нямат този късмет. През 2011 пред 2000 души публика Мат Кранч прави каскадата за първи път в живота си. Той се изстрелва на височина около 12 метра, но когато среща мрежата по пътя надолу, конструкцията пропада и той умира на място.

Въпреки опасностите, има и много успешни и известни изпълнения на вече иконичния номер. Семейство Закини, което обикновено работи с цирк Ringling, е емблематично име що се отнася до топовните стрелби на хора през по-голямата част на 20 век. През 20-те години 5 от 7-те братя изпълняват каскадата, а различни членове на цялата фамилия ще продължат традицията до 90-те години. Братята Виктор  и Хюго дори създават оръдие с две дула и се изстрелват заедно. А Марио веднъж прелита над 2 виенски колела.

Днес най-големите имена сред човешките гюлета са семейство Смит, основно Дейвид Гюлето Смит и сина му, Дейвид Куршума Смит. Всъщност Дейвид Старши държи световния рекорд за най-дълъг прелет до май 2011, когато синът му го чупи. Което е за предпочитане пред всичките други неща, които човек може да счупи при тази каскада.

 
 

Каква е била религията на прабългарите

| от Радослав Тодоров |

Въпросът за произхода на прабългарите  отдавна занимава умовете на историци и любители, като оживените спорове около него едва ли скоро ще затихнат.

За самите прабългари обаче, надали е било от такова значение какъв точно е бил техният произход и към кое културно-езиково семейство трябва да бъдат причислени, колкото тяхната тогавашна религия и вярвания. За последните две, също както и за произхода, данните са оскъдни, но все пак ги има и от тях могат да се извадят някои заключения.

До сравнително скоро се смяташе, че прабългарите са от тюркско-алтайски произход и съответно и религията им е била тангризъм, като на останалите тюркски племена от периода. Последните генетични проучвания, които бяха направени на прабългарски некрополи от VІІ-ІХ в., обаче показват нулев процент монголоидни гени, което рязко ни отдалечава от Алтай и тюркската теория.

Оттук и въпроса за религията следва да бъде преразгледан. Още повече, че теорията за Тангра се крепи единствено на две силно клатещи патерици. Първо – на презумпцията, че след като (предполагаемо) сме били тюрки, сме изповядвали и преобладаващата сред тюркските народи вяра в богът-небе Бир Тенгри. И второ – на един единствен, много зле запазен каменен надпис, чието точно разчитане е доста спорно. На него, с гръцки букви, се чете думата „ТАГГРA“, като на гръцки съчетанието „гг“, се чете като „нг“ и така полученото произношение Тангра се отъждествява с тюркско-монголското Бир Тенгри или Тенгер.

1450881821

Според единия прочит тази част от текста гласи приблизително: „Омуртаг направи жертвоприношение на Тангра.“

Проблемът е, че надписът е върху колона, чиято средна част при извивката напълно липсва, което засяга и самата дума Тангра, така че е възможно тя да е част от друга дума или от две думи. Поради което съществува хипотеза и за такъв прочит: „бащата на Омуртаг го направи таркан.“ Но дори и действително думата да визира божеството Бир Тенгри, то запазения контекст пак е крайно недостатъчен за да го отъждествим него с прабългарите. Възможно е например да става въпрос за мирен договор между Омуртаг и някое съседно тюркско племе, в който да се споменава и неговия бог при полагането на клетвите. По подобен начин при сключването на така нареченият Дълбок мир между България и Византия през 815 г., се споменава, че Омуртаг се заклел пред императора по християнския обичай, да го спазва, а императорът – по езическия. Относно самия ритуал, Игнатий Дякон пише, че „така можа да се види ромейският император да прави възлияние с чаша върху земята, да хваща тройни бичове, да издига нагоре трева и с всичко това да навлича върху себе си проклятие”.

В друг източник се посочва, че на церемонията са разсичани кучета, но за съжаление нито дума в името на кой бог е било извършено всичко това.

Ако каменния надпис на Омуртаг ни праща от миналото съвсем оскъдно и неясно послание по този въпрос, то оцелелите  прабългарски каменни баби и девташи са съвсем безмълвни относно божествата и вярата, в чието име са били издялани.

За сметка на това сведенията в летописите, макар откъслечни и бегли, хвърлят светлина по темата. Това, което сноповете на тази светлина огряват сред мрака на историята, обаче съвсем не е лицето на Тангра, не е и на който и да било друг бог. Ключът, който търсим, се оказва скрит в самата светлина. И по-точно в нейният източник – Слънцето.

Розетата от Плиска, чиито седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята
Розета от Плиска, чийто седем лъча е възможно да символизират Слънцето, Луната и петте видими с невъоръжено око планети от Земята

Един от най-ценните в това отношение извори е житието на Тивериопулските мъченици от Теофилакт Охридски, който  ни предава цял теологически спор между българският владетел Омуртаг и Кинамон – византиец-християнин, който тогава е почетен пленник в неговия двор. В него се споменава за тържествено жертвоприношение на животно, след което Кинамон е поканен на трапезата, но отказва да яде от идоложертвеното месо. В резултат на това се завързва спор, в който Кинамон заявява: „А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъкваш слънцето и месеца и ме караш да се възхищавам от великолепието им, знай, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас хората”.

В отговор Омуртаг заявява: “Не обиждай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателството е това, че ние, като им се кланяме покорихме цялата ромейска земя. Ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, задето му служите и му се кланяте”, след което заповядва Кинамон да бъде пратен в затвора. От репликата към непредадените в извора начални думи на Омуртаг към опонента си, изглежда той заявява, че Слънцето и Луната са върховните божества на света, ако могат така да бъдат наречени.

Каменни баби от района на Плиска
Каменни баби от региона на Плиска

В редица други надписи и гранични камъни от периода, отразяващи конфликти между България и Византия от времето на Маламир и Пресиян, често се споменава Бог (че те са от Бога владетели, че Бог вижда, че Бог удостоява). Но всички тези надписи са на гръцки, ползват гръцката дума за бог (теос) и са предназначени за послание към византийците-християни, така че те да ги разберат и да бъдат респектирани от тях. Докато всички останали източници, продължават решително да накланят везните към слънцепоклонничеството.

В друго сведение Теофилакт Охридски директно говори за езическите вярвания на новопристигналите на Балканите прабългари: “когато тоя народ (аварите, бел. авт.) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав, бел. авт.), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха в жертва кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец.” Като за българите той използва епитетите „скити” и „скитско невежество” по отношение на вярванията, характерни за северо-иранските племена скити, които по същия начин почитали Слънцето и другите небесни тела.

950b8fefca8231a5d8d4ad1f7a149a99

Достатъчно ясни податки за вярата в Слънцето, Луната и звездите се откриват и в редица домашни извори от Средновековието, като в допълненията на българския превод на „Ходене на Богородица по мъките”. Също така и у Йоан Екзарх споменаващ за старите традиционни вярвания на българите, където Слънцето и Луната са двама братя, които управляват света, единия през деня, другия през нощта. Както и у историята на монаха Спиридон за ослепяването на Владимир Расате, където думите на баща му княз Борис І са предадени така: „като си загубил духовните си очи, та не видиш светлостта на вярата  Христова, така не си достоен да гледаш с телесните си очи слънцето и месеца”. Тук също се долавя явно противопоставяне на символите на новата и на старата вяра.

Възможно е, разбира се, да е имало множество езически култове, както и да са се говорели различни езици в тогавашната българска държава, най-малкото защото тя възниква като военноплеменен съюз в един регион, който и до ден днешен е изключително пъстър и в религиозно и в етническо отношение. Но изглежда култът към Слънцето, Луната и звездите е преобладавал или поне е бил официално изповядван от управляващото съсловие. Такива култове са характерни за почти всички части на света, както за Иран, така и за Древен Египет и дори и за двете Америки в предколумбовите времена. Тези първични древни култове и вярвания е нормално да отстъпят на по-съвършено изградените и обосновани религии като християнството в Дунавска и исляма във Волжска България.

Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Свети Георги убиващ змея
Мадарският конник от езическите времена, който с християнството може да е еволюирал в образа на Св. Георги, убиващ змея

Съществува хипотеза, според която приемането на християнството е навредило на мощта и независимостта на Първата българска държава, като проводник на византийско влияние и разрушител на старите традиции и порядки, както в обществото, така и в структурата на държавния апарат и армията. Изглежда така са считали и повечето владетели преди Борис, известни с гоненията и погромите си над християнското население. Но истината е, че вече е било дошло време те да си отидат и да дадат път на новата религия, новите ценности и новото време.

За целостта на държавата е било по-опасно да продължава да бъде мултирелигиозна и мултиетническа. А изглежда и вече значителна част от населението се е обърнало към новата вяра по естествения път на личните убеждения. Така че пред княз Борис І не е останал никакъв друг логичен избор освен да ускори и завърши този процес, въвеждайки страната в европейското християнско семейство, преди да е станало твърде късно. Естествено веднага след това неминуемо е започнал обратен процес на гонения на християни срещу езичници. Но въпреки това всички тези стари вярвания и култове не са изчезнали напълно, а много от тях са били абсорбирани от християнството, и макар леко видоизменени, са продължили да съществуват в нашите традиции, обичаи и обреди чак до днес.

В тази религиозна симбиоза не са се влели само прабългарски, но и славянски и дори тракийски, а може би и още по-далечни вярвания. Така че вместо да спорим кой какъв е, откъде е произлязъл, в какво е вярвал или в какво трябва да вярва, можем просто да се радваме на това уникално и древно наше многообразие.

 
 

Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.

Османците са били победени, но не толкова от  стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.

800px-Belagerung_von_Güns
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia

След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.

Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.

Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.

През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл  ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.

Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.

В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.

Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство.  Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.

Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.

През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.

 

Kőszeg-vár3
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia

Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.

Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.

На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.

 
 

Групата, която изгори 1 милион паунда без видима причина

| от chronicle.bg |

На 23 август 1994 Бил Дръмънд и Джими Коути запалват и напълно унищожават 1 милион британски паунда. Това, което прави историята странна, е че никой, нито дори те самите не знаят конкретно защо.

От 1987 двамата формират група, която през времето има най-различни имена като The Justified Ancients of Mu Mu и The Timelords, и създават редица клубни хитове като например „Doctorin’ the Tardis“. През 1991 под името KLF (Kopyright Liberation Front) те стават една от най-добре продаваните банди във Великобритания.

klf

Бил Дръмънд и Джими Коути като група Kopyright Liberation Front

Преди да се пенсионират през 1992 дуото публикува наръчник за създаване на хитови песни. The Manual (How to Have a Number One the Easy Way) (от англ. – Ръководството (Как да имаме номер 1 хит по лесния начин) излиза през 1988 и също така описва мисленето на творците: „Най-напред, трябва да сте беден и на социални помощи. Всеки с нормална работа или вързан за университет няма да има достатъчно време да се отдаде… Ако сте музикант, спрете да свирите на инструмента си. Най-добре го продайте тоя боклук…“

Явно съветите им са добри, защото банди като Edelweiss, The Pipettes и the Klaxons се радват на успех след като прочитат книгата.

Въпреки че вече не записват музика, Бил и Джими продължават да работят заедно по различни проекти. През август 1994 се кръщават K Foundation и стздават „Nailed to the Wall“ (от англ. – закован за стена) – арт инсталация, която представлява просто 1 милион паунда заковани за борова рамка.

Недоволни от вниманието, което арт инсталацията им получава (или от липсата на такова), двамата съставят нов план. След като Tate Gallery в Ливърпул отказва да я приеме, Коути пита колегата си: „Защо просто не ги запалим?“, на което той не намира какво друго да отговори освен: „Добре“.

В минорен състав Коути и Дръмънд отиван на остров Юра на Хебридите заедно с репортера Джим Рейд и режисьора Гимпо (Алън Гудрик) на 22 август 1994. Преди да напуснат Лондон обаче, трябва да се сдобият с парите. А не можеш просто така да изтеглиш 1 милион от банкомат, нито пък някоя банка има толкова много пари в наличност. Затова наемат компанията за сигурност Ratedale да уреди ситуацията.

По-късно двамата влизат в склад до летище Гатуйк и излизат с двама бодигардове и няколко куфарчета. След това отиват на летище Редхил, където отлитат за острова.

След като пристигат в хотела си, отиват да видят къде ще се случва горенето – стара барака за лодки, в която Дъмънд и Коути в един летен ден през 1991 изгарят плетено чучело на мъж. След като се прибират в хотела обаче двамата променят решението си и се връщат обратно в бараката: „Гимпо донесе скеле, две парчета плат, които закача за една греда… Носи и две сигнални факли… Под плата има алуминиева плоскост… Коути подава пачка с пари на Дръмънд, който ги пали… Дръмънд стои вляво от огъня и продължава да хвърля пари в него, Коути е вдясно… След 5 минути движенията им стават механични, все едно хвърлят въглища в огъня.“

Според Рейд, всичките пари изгарят за около 2 часа.

Въпреки че Коути се опитва да унищожи всички фотографски и видео материали от изгарянето, Гимпо успява да запази достатъчно кадри, за да направи филм. „Watch the K Foundation Burn a Million Quid“ излиза по кината на следващата година.

Приятели на дуито по-късно казват, че те съжаляват, че изгориха толкова много пари. През 2000 Дръмънд казва, че се разкайва за стореното, но през 2004 признава: „Разбира се, че съжалявам – кой не би! Децата ми съжаляват още повече, но аз не се чувствам така през цялото време.“

Дръмънд твърди пред Рейд, че нямат какво да правят с парите и че „искахме да изразим нещо относно парите и искахме да го предадем чрез изкуство.“ 

През 2000 Дръмънд продължава: „не става въпрос да се изгорят всички пари на света… или да се пречиства душата на някого… Така се опитвам да си обясня нещо… Не знам точно какво е… Искам да кажа, че не съм го гледал като нещо деструктивно. Не беше заради унищожаването на парите. Беше за да ги гледаме как горят.“

През 2004: „След известно време осъзнахме, че какъвто и отговор да измислим, ще е достатъчно добър… Другите хора трябва да помислят върху това, което направихме.“