„Епично. Легенди на фентъзито“

| от |

АНОТАЦИЯ

Над земята тегне болест. Пророци предсказват падението на империи и въздигането на герои. Ужасяващи чудовища се събуждат в пещерите си изпод хълмове и изпод морски вълни. Армии се събират. Боговете бродят по земята. Светът ще бъде разкъсан на парчета.
Епичното фентъзи се оснвава на разказването на истории. От митовете за сътворението и великите саги на древността до свръх популярните фентъзи романи на съвремието, това са истории, които изразяват най-големите ни надежди и страхове, които създават светове – толкова богати, че копнеем да се завръщаме към тях отново и отново. Те ни вдъхновяват с разкази за вечните ценности като кураж и приятелство, изпревени пред лицето на изконното зло – истории, които ни пренасят в най-древните царства, показват ни най-благородните саможертви и най-удивителните чудеса.
Вече прочутия със сборниците си Джон Джоузеф Адамс (Wastelands, The Living Dead) ви представя седемнадесет разказа от водещи съвременни автори на епично фентъзи, измежду които Урсула Ле Гуин (Землемория), Робин Хоб (Realms of Elderlings), Кейт Елиът (Crown of Stars), Тад Уилямс (Спомен, печал и трън), Патрик Ротфус (Хрониките на Кралеубиеца) и други.
Завърнете се отново в земите, които сте обикнали, или посетете нови магически светове. Победата срещу настъпващия мрак никога не е окончателна, но едно нещо е сигурно – приключението ви ще бъде епично.

epichno

ПРЕДГОВОР

Всяка художествена проза е лъжа, разликата е само в размаха и дързостта. Епическото фентъзи е лъжа, засилена до краен предел. Този жанр е изгнаник. Отредено му е да живее извън литературната карта – там, където ръката на някой боязлив драскач е написала: „Тук има дракони“. Може би това обяснява упоритото отрицание, на което го подлагат и критиците, и широката публика. Срещали ли сте някога заклет лъжец, пълен с вяра и безумство? Тези хора са забавни през първите десет, може би двадесет минути. Защо обаче ви трябва да четете стотици страници, върху които някой трескаво е изливал въображението си? Дори и Толкин се е изправял пред този проблем – критици, които искат да сложат литературата в дебели рамки и да я окачат на стената и така да я предпазят от всякакви смущаващи глупотевини.

Всеки жанр обаче си има договор. Публиката има своите изисквания и очаквания към даден автор. Ако пишеш историческа проза и историята ти се развива в Ню Йорк на 12 септември 2001 г., ще се изправиш пред определени събития, които не можеш да пренебрегнеш. Ако заявиш, че пишеш мистерии, и се окаже, че няма никакво убийство, а в место това разказваш за това как разведеният изпълнителен директор на голяма фирма на име Том си почива на остров Фиджи, значи си тръгнал да пробутваш на публиката трици, когато тя иска просо. Ако пишеш роман за полицай и ченгето пребие заподозрения в някаква забутана уличка в Сиатъл, без първо да му прочете правата, трябва да измислиш много добра причина, с която да обясниш защо заподозреният няма веднага да тръгне да съди ченгето (без добро обяснение тази сцена би била съмнителна, дори и ако действието в романа се развива в Дивия запад през 1860 г.).

При епическото фентъзи този договор просто е по-свободен. Читателят казва: „Разкажи ми страхотна история, а аз ще се постарая да запомня всичките непознати имена и чудновати термини, всички странни култури и непонятни обичаи, които ми предлагаш“.

И тези автори откликват.

В епическото фентъзи, както ще се убедите и в този сборник, се съдържа страшно голям тематичен диапазон. От жиз-неутвърждаващи истории с Толкинов патос, в които добрият герой печели (но не и преди това да е платил висока цена, разбира се), до разкази в стил Джо Абъркромби, които заявяват: „Тук добри герои няма, още по-малко пък победители“. Всички произведения обаче са обединени от това, че разказват интересни истории, случващи се в огромни светове.

Когато автор с голямо въображение, способен да разказва майсторски, срещне прозорлив читател, се случва магия. Тогава мащабите на света, в който е поставена историята, променят неимоверно качеството на преживяването. Това, което ни е най-трудно да преглътнем и запомним, започва да ни поглъща. Епическото фентъзи безспорно е огромно. Ние попадаме в нов свят и много често се случва така, че не искаме да го напуснем. (Това може би донякъде обяснява въпроса с дължината.)

Но означава ли, че щом епическото фентъзи е толкова поглъщащо, то се превръща в средство за бягство? Че е най-подходящо за деца и хора, които не харесват реалния свят? В есето си „Нашите фантастични истории“ Толкин казва, че тези, които определят фентъзито като бягство, бъркат „бягството на затворника с измяната да дезертьора… Защо човек трябва да бъде презиран, ако, озовал се в затвора, се опитва да се върне вкъщи? Или пък, когато разбере, че не може да избяга, избира да говори за теми, различни от решетки и затворнически стени?“.

Рамката очертава картината и когато сложиш прекалено тясна рамка, така че тя да скрива „безсмислиците“ в края на картата, където пише: „Тук има дракони“, ти премахваш най-важната част. Не само, че ще заличим всичко от Омир и Вергилий до Данте и Беоулф от литературата, но ще загубим и голяма част от човешкото творчество. Това е все едно да кажеш на някой художник, че Истинското изобразително изкуство не може да съдържа в себе си виолетовия цвят. Без съмнение голяма част от великите картини могат да бъдат нарисувани без виолетово, но въпросът е защо трябва да слагаме такива ограничения?

Ако можем да приемем картата извън традиционната критическа рамка, фентъзито би ни завело на пътешествие отвъд обичайните забрани и идеи. То може да ни даде отдих и утеха, може да ни предизвика, може да ни покаже истината, като си проправи път отвъд предразсъдъците ни. Те често са само отправна точка, а когато погълнем историята, а много често и когато тя ни погълне, си даваме сметка, че тя ни е променила по някакъв начин. Когато четем история, която ни влиза под кожата, тя става част от нашата рамка и нашите мисли. Малко еврейско дете, което се опитва да влезе в спортен отбор, може да харесва историята за Давид и Голиат и да намира утеха в победата на Давид.

„Властелинът на пръстените“ не е роман за опазването на околната среда, но отношението на Саруман към живата природа вероятно е накарало милиони да изтръпнат от ужас. В „Одисея“ не се говори за вредата от наркотиците, но срещата на Одисей с ядящите лотоси предупреждава читателите да внимават с опиатите вече две хиляди и осемстотин години.

Великите истории не променят умове, те променят сърца.

Г. К. Честъртън казва с насмешка: „Приказките не казват на децата, че дракони има. Децата вече знаят, че те съществуват. Приказките казват на децата, че драконите могат да бъдат победени.“

 

T

http://lira.bg/?p=86169

 
 

Кралски пиар е най-търсената позиция за работа във Великобритания

| от chronicle.bg, БТА |

Специалист по връзки с обществеността на принцовете Уилям и Хари е най-разглежданата обява за работа в платформата LinkedIn за изминалата година във Великобритания.

Обявата е победила други популярни позиции, като дегустатор на бира и на шоколад. Тя оглавила „невероятно разнообразен“ списък с работни места, „вариращ от бляскави позиции в „Шанел“ и „Джими Чу“ до инвестиционни анализатори“.

Според специалистите от платформата, изключително важно е как е формулирано заглавието на обявата.

Втора по популярност стана позицията за инвестиционен сътрудник на компанията „СофтБанк груп“, а след нея се нареди дегустатор на бира за пивоварната „Мийнтайм“.

По-надолу в списъка се класираха обявите за консултант по управление на консултантска фирма „Бостън“ и за „дегустатор на шоколадови и какаови напитки“ на корпорацията „Монделийз“.

 
 

Един от най-великите колажи на Google Photos

| от chr.bg |

Повечето пъти, когато технологиите не функционират както трябва, се фрустрираме безутешно. Понякога обаче резултатът е трогателен и учудващ.

Такъв е случаят с тази снимка, която софтуерът на Google Photos е съшил автоматично. На нея млад човек се вижда огромен между дървета и сняг.

Снимката избухна в reddit.com, пусната от потребител на сайта под псевдоним MalletsDarker. Той е направил три снимки – с приятеля му, със снежния пейзаж и на дърветата на фона.

Една от опциите, които софтуерът на Google автоматично предлага, е ако усети, че няколко снимки са снети близо една до друга, да ги съедини в колаж.

Резултатът е просто прекрасен!

Технически обач изпълнението е лошо защото програмата пренебрегва разпознаването на обекти и пропорция. Много хора също се оплакаха, че Google Photos е направила албум от снимките им от предходната година и всички от тях са селфита, от които хората са изрязани.

Ето и няколко други не толкова сполучливи колажи на програмата.

47OR7ST

 

hWh8b7r

 
 

Да загреем преди „Убийството на Джани Версаче“

| от chronicle.bg |

Очакваме 17 януари 2018 от няколко месеца вече и еуфорията около втория сезон на American Crime Story е неистова. Премиерата на „Убийството на Джани Версаче“ беше снощи по американската мрежа FX.

Първият сезон, „Народът срещу О Джей Симпсън“, беше успешен във всяко отношение и сме нетърпеливи да разберем къде спрямо него ще застане „Убийството на Джани Версаче“. От мащабната рекламна кампания, преливаща от тийзъри и трейлъри разбрахме само, че ни очаква пищност до безкрая и отвъд, че ще гледаме красиви мъжки и женски тела и че семейство Версаче са на тръни да не би Мърфи да ги очерни. Дали всичко това е вярно, в България предстои да разберем. Официалната премиера у нас е на 23 януари в ефира на FOX.

А засега най-доброто, което можем да направим, е да обобщим какво, що и всичко останало, за което си струва да следите този сериал, независимо дали си падате по и без това уникалния Раян Мърфи или империята на Джани Версаче.

Какво?

„Убийството на Джани Версаче“ е базиран на романа на американския автор Морийн Орт Vulgar Favors: Andrew Cunanan, Gianni Versace, And The Largest Failed Manhunt In US History. Център в книгата са събитията около убийството на известния дизайнер, случило се на прага на дома му в Маями бийч на 15 юли 1997 г. Основателят на модната империя „Версаче“ е прострелян няколко пъти от 27-годишния сериен убиец Андрю Кънанан, който по онова време вече има най-малко четири извършени убийства зад гърба си. Част е от списъка на ФБР с 10 най-издирвани престъпници, докато не се самоубива осем дни след като убива Версаче.

Кой?

Още в началото на миналата година разбрахме, че Дарън Крис (който работи с Раян Мърфи в Glee) се присъединява към актьорския състав редом до венецуелския актьор Едгар Рамирес. Първият играе Андрю Кънанан, а втория – Версаче. Пенелопе Крус е Донатела Версаче, а Рики Мартин е Антонио Д’Амико – дългогодишният партньор на дизайнера, който пие кафе на терасата на дома, когато чува изстрелите. Другите имена в състава са Макс Грийнфилд (в ролята на братът на Джани и Донатела, Санто), Фин Уитрок (Джефри Трейл, първата жертва на Кънанан), Аналий Ашфорд и Нико Евърс-Суиндел (Лизи и Фил Коут, приятели на Кънанан).

Versace’s bell

A post shared by Ryan Murphy (@mrrpmurphy) on

Къде?

По време на TCA Press Tour през 2016 Раян Мърфи разкрива, че снима в самото имение на дизайнера. Години след убийството къщата е продадена и е превърната в хотел. По тази причина екипът е имал възможност да заснеме голяма част от сцените в къщата, където са се случили. Дори сцената с убийството е заснета на същото място.

С какво е по-различен?

Ако се притеснявате, че „Убийството на Джани Версаче“ е реплика на „Народът срещу О Джей Симпсън“ (което по принцип не е лошо, но не това е целта на втория сезон), можете да си отдъхнете. Сюжетът може да е в същата епоха и да включва богати знаменитости, но тук става въпрос за истински, ожесточен лов на мъже, а не за съдебен процес. Всичко всъщност е различно. На първо място знаменитостите – О Джей няма много общо с Версаче. Единият е афроамерикански спортист, а другият италиански диазайнер, който царува не само в модата, но и на дансинга на всички партита по онова време. С три думи – всичко е различно!

Защо?

Защо да го гледате? Откъде да започнем? Раян Мърфи е зад проекта. Дарън Крис го разкрасява. Пенелопе Круз по принцип е уникална и трябва да се гледа навсякъде. Рики Мартин е повече от секси. Костюмите! Декорът, музиката, съспенса и всички други пинизи на Мърфи. Ако това не стига, добавете историята на едно от знаковите убийства в края на миналия век и дано това е достатъчно.

 
 

Как Ким Кардашиян Уест и Кание Уест кръстиха дъщеричката си?

| от chr.bg, БТА |

След Норт и Сейнт, третото дете на риалити звездата Ким Кардашиян Уест и рапъра Кание Уест – дъщеричка, износена от сурогатна майка, бе кръстено Чикаго, съобщиха Асошиейтед прес и Франс прес.

„Норт, Сейнт и Чикаго“, е написала на страницата си в Туитър 37-годишната Ким, която има 58 милиона последователи в социалната мрежа.

Освен наскоро появилата се на бял свят дъщеричка, Ким, която е родена в Лос Анджелис, но е отрасла в Чикаго, и Кание имат също 4-годишна дъщеря Норт и двегодишен син Сейнт.

Сурогатната майка, чието име не се съобщава, е получила 45 000 долара за износването на Чикаго, оповести сайтът за знаменитости TMZ.com.

Ким имала проблеми с плацентата, довели до сериозни усложнения, при раждането на Сейнт. Затова лекарите я предупредили, че евентуално трето раждане може да застраши живота й.