Еминем пусна нова песен, наречена „Бог на рапа“

| от |

Еминем пусна нова песен, наречена от него „Rap God“ (Бог на рапа). Композицията може да се чуе в Youtube. В 6-минутното парче Еминем разказва за музикалната си кариера.

Eminem

В новата песен на Еминем можете да чуете „Why be a king when you can be a god?“ („Защо да си крал, след като можеш да бъдеш Бог?“.
Премиерата на сингъла бе предвидена за нощта на 14 срещу 15 октомври, но след като в глобалната мрежа се появиха пиратски записи, продуцентът на Еминем бе принуден да пусне официално парчето в акаунтите на музиканта и в iTunes още на 14-ти този месец. Парчето вече е гледано над 5,7 млн. пъти в Youtube.

„Rap God“ е трети сингъл от новия албум на Еминем „MMLP“, който трябва да излезе на 5 ноември. Продуцент е в DVLP (Develop), работил над два албума на Лил Уейн. Инструменталната част на песента е записана с негово участие.
Досега Еминем е представил два сингъла от „MMLP“ : „Survival“ и „Berzerk“. Общо в албума ще има 16 композиции.
Еминем не е първият рап изпълнител, който се провъзгласява за бог в песен. Преди него това направи например Кание Уест.

 
 

Нискотарифен опит за летене

| от Мария Касимова |

Събота вечерта, летище София, Терминал 1. Противно на обичайното, четирите близки по час полети с нискотарифни компании не са произвели библейско стълпотворение пред проверката за сигурност и с огромна изненада преминавам през лабиринтната пътека с бодра крачка.

Безсловесна дама проверява бордната ми карта и личната такава и с поглед ми указва да мина навътре. Там, разбира се, уцелвам поредната тунингована хубавица, която не е чувала, че не може да лети, прегърнала любимия си дезодорант с размерите на лак са коса и която държи да си изясни правилата за безопасност на борда лично от “който ви и шефа на вас тук, сичкити”. Леко приповдигнатият й децибел набира скорост още повече, когато девойката обяснява, че със същия “тоз дизидорант” е летяла насам от Валенсия точно преди един месец. Тогава никой нищо не й бил казал на летището. Тъкмо я въдворяват с професионално отработен вежлив и хладен тон, когато току до мен на съседната лента един чичо се е запънал, че каквото и да става, той без домашната си ракия няма да излети!

Служителката зад скенер машината му сочи табелата, на които пише, че с течности над 100 мл не можеш да минеш, а той настоява, че това тука не е точно течност – то е ракия, а и го няма нарисувано! Следва емоционален разяснителен монолог на тема колко трудно се прави домашна ракия. После полунасълзен майсторът на домашняка гушва пластмасовото шише от кока-кола и драматично отстрелва коравосърдечните униформени от терминала с въпроса “Как сега, заради вас дъщеря ми в Германия няма да посрещне Коледа с ракията на татко си?!”. Видимо лека човешка тъга преминава през челата на отговорните за бордната сигурност, но дългът, както знаем, е по-силен. Така че ракията, заедно с гигантския дезодорант на момичето от съседната лента, преминават във владение на летищните власти.

После идва салонът…

За салона на Терминал 1 на Софийското летище могат да се напишат книги от всякакъв жанр. Претъпкано е като в селска автогара след събор. До полета за Валенсия има още час, но пред гишето, въпреки проветрението и студа, се е образувала опашка. Когато накрая и стюардеса застава до вратата, опашката набъбва двойно, а подстъпът към т.нар. редица за хората с прайорити бординг е блокиран. Плахо питам къде се редят те, тъй като съм платила подобна услуга, а двойка здравеняци ме измерва от глава до пети и ми изтърсва, че тука всички сме с предимство.

Докато със свито сърце очаквам да премина през зоркото око на стюардесата, забелязвам как една трета от непривилегированите пътници тъпчат по чанти и в пазви разни неща, за да могат да минат през контрола на вратата изрядни и с по една чанта. Леля навлича всичките си пуловери и жилетки и в освободеното място в сакчето си натъпква найлонов плик с някакви неща. Младеж набутва лаптопа си под ризата си на гърба, а приятелката му уж небрежно го придържа за кръста, докато стигнат до въртящата се врата преди автобуса. Била съм свидетел на всякакви етюди на тема “Как да прецакаме нискотарифна компания с багажа”. Но този път пък присъствах на това как една леля разпределя сред пътниците цяла кутия тунквани вафли, които после, някъде на десет хиляди метра над земята, лично си прибира, преминавайки като цветарка през всеки ред в самолета.

Не знам каква ще да е психологията на пътуващите с този вид по-евтини полети, но със сигурност те не са разбрали, че местата са запазени, има достатъчно за всички и правостоящи или тичащи след самолета не се допускат. Затова и юрушът, с който се изсипва тълпата от автобусчетата, не ми е понятен. Още по-непонятно ми е тоталното спокойствие, което гражданите имат, когато се настаняват по местата си.

Намери си бай Пешо номерчето на седалката, застане на пътеката и отдели едни пет минути от общия ни предполетен живот да си свали якенцето, да помисли дали да го сложи в багажа или да си го държи за всеки случай, а накрая вземе да се разтъпче, да се подготви за дългото седене. През това време опашката недоволства и дава съвети, но минута по-късно най-сърдитите от бавния бай Пешо правят точно като него. В крайна сметка стюардите, обучени да могат да се справят и с хора с поведение на деца в детска ясла, наместват нещата. Като се има предвид горното, може би е излишно да се възмущавам, че думи като извинете, моля и благодаря в тази среда не съществуват.

Когато идва моментът с храната обаче пътниците истински се оживяват. За моя огромна изненада на борда явно има хора, които пътуват само, за да опитат нудъл супата и сандвичите с шунка, които очевидно се предлагат единствено в този вид полети. Така започва едно смятане на валути, прехвърляне от евро в лева и обратно, вадене на кредитни карти, ядене и пиене и шумно коментиране на “безбожните цени”, които така или иначе съвсем доброволно току що са платили.

След насищането на стомаха идва ред и на насищането на нуждата от социални контакти. Мисля, че само в български самолет се качват съвършено непознати хора, които в края на първия час във въздуха се тупат по рамената дружески и емоционално си слушат биографиите. В средата на трите часа до Валенсия една трета от самолета вече е в изправено положение и с леко зачервени бузи и енергично лашкане между седалките циркулира по тесния коридор. Заедно с тях, разбира се, има и две-три току що проходили дечица, които лазят или едва пристъпят в краката им по същата тази пътека. По традиция и тоалетната е заета от първия миг, в който изгаснат светлините за коланите и остава такава до края на полета, като пред нея опашката почти константно е не по-малка от трима-четирима човека.

Дали заради този толкова народняшки дух в самолета или поради някакво тайно състезание за най-неразбираемо говорещ стюард, нашият казва някакви неща на английски и български език, които абсолютно никой не разбира. Толкова е бърз, че думите му ме зашлевяват като неочаквани плестници и ми звучат като диалект на ескимоско племе. Същият този суперскоростен лингвистичен феномен обаче проявява завидна способност да дава ясни, отчетливи и напълно разбираеми команди, когато по стара българска автобусна традиция самолетът се приземява и след задължителните аплаузи, част от пътниците скачат да си вадят багажа и да се приготвя за слизане.

Веднага седнете на мястото си, докато не сте наранили хората около вас!” се процепва тежкият тембър на стюарда и непослушковците тутакси си сядат на столчетата. Това трае, разбира се няколко минутки – толкова, колкото пилотът да изгаси двигателите. Тогава се става целокупно в името на това всички да се надръндим един в друг на пътеката и да си стоим така полузадушени, докато предната врата се отвори и ни закачат с ръкав за летището. Имам късмета да съм на един от последните редове и на място до пътеката, така че моите двама спътника отстрани вече са изправени и с накривени глави под багажното ме гледат с омраза.

Когато им казвам, че просто няма къде да застанем, защото пътеката е за по един човек, а сега на неговото място са шест, с неохота си сядат и започват разпалено да обясняват по телефона с чакащите ги отвън, че се бавят, заради “една тука”…

Логично, напускам борда последна. Минавам покрай бързоговорящия стюард и се изкушавам да го попитам защо му е така важно да говори толкова неразбираемо и бързо. Тъкмо да си отворя устата обаче, и зад мен се материализира възпълна госпожа в рокля с леопардова шарка.

Ай мърдай, кво си се запречила тука, за обратно ли искаш да го хващаш?ми изкрещява в упор. Дишам дълбоко, подхващам си куфарчето и тутакси прощавам скороговорката на стюарда. Все пак, каквото и да каза, някак звучеше интелигентно…

 
 

Джеймс Бонд може да спре с мартинито

| от chronicle.bg |

Може да видим любимият ни агент 007 по-често да посяга към сокчетата, отколкото към драгоценното му, друсано, а не бъркано мартини. Джеймс Бонд всъщност може да има тежък проблем с алкохола след над 60 години употреба на любимото си питие. Ново изследване на Медицинския журнал на Австралия показва, че Бонд пие мартини общо 109 пъти за всички филми от 1962 до 2015. Това според журнала са много мартинита.

Главният автор на изследването Ник Уилсън казва в изявление: „Често агентът пие преди сбиване, шофиране (включително и преследване), хазарт, операция на сложни машини и устройства, контакт с опасни диви животни, тежки атлетични изпълнения и секс с врагове, докато в леглото има ножове и пистолети. Беше забавно да изследваме филмите – абсурдностите, които Бонд прави след като пие, ни дадоха и повод за смях.“

В изследването, озаглавено „Licence to Swill: James Bond’s Drinking Over Six Decades“, се отбелязва, че в „Quantum of Solace“ агентът пие не по-малко от 6 Веспъри – коктейл от джин, водка и няколко вина. Според учените това може да вдигне нивото на алкохол в кръвта му до около 036 грама на децилитър. Това е достатъчно да причини сърдечна недостатъчност, кома и дори смърт.

В книгите нещата не са по-различни. В един от романите Иън Флеминг и Антъни Хоровиц пишат, че Бонд изпива 50 единици алкохол за 1 ден. Това е количество, което би убило всеки.

Препоръчва се сценаристите да си вземат бележка от това и 007 да потърси помощ за консумацията си на алкохол.

 
 

6 романтични комедии за коледните празници

| от chronicle.bg |

It’s that time of the year again… и ние сме подготвени за него.

Романтичните комедии определено не са върховият жанр в киното, нито най-доходоносния. Сюжетите не са никак дълбоки, а това, което ги спасява от пропадане, обикновено е някоя звезда в главна роля.  Но що се отнася до празничните периоди в годината, това е най-добрият жанр, на който можете да се отдадете. Дали сте сами, с гадже, приятели или със семейството, добрата романтична комедия в дълъг празничен следобед е един от най-ефективните методи за релакс.

Колкото и да ни е втръснал шумът около коледните и новогодишните празници, в предстоящите протяжни почивни дни почти винаги намираме време за някоя романтична комедия. Дори това да не е „нашият“ жанр.

Така че в следващите дни можете да светнете лампичките на елхата и да се отдадете на приятната коледна тривиалност, включваща дебело одеяло, чай, любим човек и някоя приятна, старомодна, но вечна, романтична комедия. За първите няколко не можем да помогнем, но що се отнася до последното, можете да видите 6 великолепни романтични комедии в галерията горе.

 
 

Какво да НЕ подаряваме на колегите си за Коледа

| от chronicle.bg |

Време е за така наречения таен Дядо Коледа. Или иначе казано: време да се паникьосваме излишно и да тормозим приятелите си с въпроси от рода на „Ами аз сега какво да му взема на този колега?“, на които те още по-малко могат да отговорят.

Ние също не можем да отговорим.

Да купуваш подарък на някой, когото не познаваш, може да е екстремно занимание. Има неща, които винаги работят като подарък, но има и неща, които никога не работят. Никога! Изследователи от Citation попитаха бизнес дами за най-неприятния подарък от колеги, който са виждали да се подарява. Основната тема на отговор е: неуместни или неприлични неща, както и подаръци-шеги. Списъкът с най-неприятни подаръци включва класиките: дезодорант (което създава впечатление, че получателят му мирише), книга с диетични рецепти (…) и чаша с религиозно или глупаво послание. А също и:

  • Онези плакати тип „Неща, които трябва да направим преди да умрем“ (на възрастен колега)
  • Чаша с надпис „Изглеждай зает, Исус те гледа“ (на религиозен човек, който не изповядва християнската вяра)
  • Вуду играчка на мениджъра ти плюс игли, подарени от друг мениджър
  • Комплект дезодорант и сапун
  • Комплект за устна хигиена
  • Сертификат за закупено кученце, който кара човека да очаква да го получи, но всъщност е шега
  • Комплект за премахване на косми в носа (подарен на колежка)

Като цяло е добре да страним от подаръци, които са със сексуална, религиозна и естетическа конотация или пък хумористични, защото никога не знаем човека отсреща как е по отношение на чувството за хумор. Сайтът Instantprint също направи подобно изследване и установи, че неудачните подаръци за жена са кремове за бръчки, талетни принадлежности, бельо и посуда. За мъжете: книги с инструкции, дезодорант, празна кутия (?), тениска със забавен/обиден надпис или картинка.

Тогава какво да му купим на колегата?

Фирмата Wilko попита 2000 човека какво биха приели радушно като коледен подарък на фирмено парти. Ето и отговорите им:

  • Алкохол
  • Шоколадови бомбони
  • Карта за намаление
  • Книга
  • Свещи
  • Пари
  • Сладки
  • Чорапи
  • Парфюм
  • Бомбички за вана
  • Растение
  • Дневник
  • Бижу
  • Грим
  • Пъзел
  • Дрехи
  • Бележник
  • Бордова игра
  • CD
  • Рамка за картина
  • Дарение от твое име на някоя благотворителност
  • Одеало
  • Цветя
  • Календар
  • Абонамент за списание
  • Домакински прибори
  • Кафеварка
  • Възглавници
  • Ключодържател
  • Книга със шеги
  • Чайник
  • Чай
  • Солница
  • Плодове
  • Чили сос
  • Часовник
  • Очила

Въпреки че очевидно някои неща от този списък се повтарят с някои от предния списък, съветваме ви да не рискувате. Най-добре гледайте да е нещо полезно и практично.