Елиф Шафак:Човек не може да прави всичко еднакво добре

| от |

Елиф Шафак е може би най-известната турска писателка. Книгите й се разпространяват в над 40 страни, предава lira.bg. Последната й книга – „The Architect’s Apprentice“, е вече на англоезичния книжен пазар. Тя е носителка на много награди, включително „Orange Prize“ и Ордена на изкуствата и писмеността на Франция. Романите й представят романтични и драматични истории, чието действие често се развива в Истанбул. Често е критикувана, че пренебрегва традиционните турски ценности. Представяме ви разговора на Джесика Солтър от британския „Телеграф“ с Шафак  по повод публикуването на новата й книга.

За ежедневието си:

„Когато съм по средата на роман мога да работя през деня или през нощта, сутрин или вечер, вкъщи или навън. Съобразявам се с ангажиментите на децата. Често ставам сутрин и започвам в 5 часа, или пък пиша, след като те си легнат да спят. Работещите майки трябва да бъдат гъвкави.“

За своя съпруг и брака:

„Моят съпруг е журналист в Истанбул. Обичам много града, но там се задушавам. Романистите в Турция са публични личности. По-лесно намирам свободата, от която се нуждая, в Лондон. Животът между двата града е много обогатяващ, но отслабва брака. Цялата ми енергия отива в писане или в майчинството. Вярвам, че не съм добра съпруга, но съм ОК с това. Човек не може да прави всичко, едновременно, еднакво добре.“

За самотните майки:

„Аз съм отгледана от самотна майка, което е необичайно за Турция през 70-те години на ХХ век. Моята майка срещнала баща ми и се отказала от следването си, защото била влюбена. Докато навърши 21 години, те вече били разделени. Когато се върнала у дома, се опитала да си намери съпруг, но баба ми я спряла. Казала й, че ще се грижи за мен, докато майка ми завърши образованието си.“

За патриархата:

„Аз бях възпитана първо от баба в Анкара, а след това от майка ми, която беше дипломат в Мадрид. Околната среда на двете места беше коренно различна, което ме накара да започна да си задавам въпроси за половите стереотипи и да разбирам как работи патриархата.“

За свободата на изразяване:

„Няма достатъчно свобода на изразяване в Турция. Ако пишеш – било то като писател, поет или журналист, можеш да си навлечеш неприятности. Не вярвам на никой, който казва, че цензурата вече е изчезнала.“

За спиритуалността:

„Имах татуировка на бухал дълги години, но я махнах. Бухалите са много важни за мен, защото са символ на мъдростта. Иска ми се да можеха да говорят. Може би могат. Изобщо не съм религиозен човек. Организираната религия за мен означава разделение на ние и те, което не ми харесва. Религиозните хора показват невежество, като си мислят, че те са по-добри от други, защото имат определена вяра. Атеистите са същите. Най-добрия път е този на агностика. Той дава възможност за съмнение. Не всичко в този живот може да бъде обяснено рационално. Ние сме ирационални същества.“

За готварските книги:

„Знам много рецепти от нашата култура на готвене, която е доминирана от жените. Обичам народни приказки и рецепти. Не готвя, но чета готварски книги.“

За писането:

„Не обичам тишината, докато пиша. Трябва да има шум. Отивам в препълнени кафенета, летища или гари – все места, изпълнени с живот. Истанбул е шумен град, затова държа прозорците отворени. В много тиха библиотека или пред празна маса се чувствам като при непознат, сякаш съм заела чуждо място. Трябва ми хаос.“

За  цигарите:

„Преди пушех докато работих, но ги отказах, когато забременях. Все още ми харесва аромата. Сега компания ми правят купи със слънчогледови семки.“

За четенето и книгите:

„Аз съм любопитен читател и списъка ми с четива е разнообразен. Обичам философия, нехудожествени книги за мозъка и неврологията. Привързвам се към книгите, но не чак толкова. Когато чета, си водя бележки, като драскам навсякъде. Страниците имат петна от чай, кафе, знаци, че са живели с човек.“

За езиците:

„Вярвам, че като човешки същества, ние можем да бъдем няколко неща наведнъж. Пиша на английски и турски. Когато пиша за меланхолия или мъка, намирам думите по-лесно на турски. Що се отнася до хумор, сатира, черна комедия – на английски. Преди писах на турски. Сега пиша на английски, след което се превежда на турски, а аз го променям, за да го адаптирам с моя стил.“

За пръстените:

„Имам много пръстени. Част от тях са от пазара Капалъ Чарши в Истанбул – много го обичам. Други съм наследила. Някои губя, други намирам. Не съм привързана към предмети.“

 
 

Хората, които „измениха“ на родината си и станаха велики

| от chronicle.bg |

Неведнъж сме споменавали уникалната способност на българина да обижда и омаловажава всичко, което не разбира. Ако не е футбол, политика или жени, а някакви маргинални сфери от живота – като изкуство, например, не го хвали пред сънародника – диванен патриот, който брани родината от дивана в хола в панелката или във вид на коментари под чисто информативни текстове, от които никой няма нужда.

Споменаваме това, защото тази седмица в Лондон се случи нещо значимо. В езерото Серпетин в Хайд парк се издига последният проект на Кристо – „Мастаба“. Огромна трапецовидна инсталация от петролни варели, която беше отразена от всички световни медии. За своята кариера от няколко десетилетия българинът се е превърнал в едно от най-известните имена в световната култура. „Плаващите кейове“, „Желязната завеса – стена от петролни варели“, „Опакованият Пон Ньоф“ и още други арт инсталации са безспорни постижения на съвременното изкуство. Днес този мъж е велик. Независимо дали отделният човек разбира творбите му, той е такъв. Кристо е повод за гордост за всеки един от нас.

Независимо от това обаче родните „патриоти“ отново решиха, че е време да си кажат какво имат. И май казаха достатъчно… или може би не – нека не забравяме, че родният хейт винаги може да бъде още по-настървен. И после питаме защо някой се отрича от произхода си.  Защо някой е емигрирал още като студент? Какъв българин е бил той? Добре би било обаче, ако се замислим и дали ако конкретният човек беше останал верен (каквото и да значи това понятие) на татковината си, щеше да постигне същото.

Днес ще ви покажем само малка част от хората, които промениха света в една или друга посока. Те са родени в трудни времена. Във времена на революции и крайни политически режими. Тези хора бягат от родините си и отиват в други държави и там постигат велики дела. Някои от тези личности и до днес остават непризнати от властта в страната. В същото време в други държави отдавна хората се надпреварват да правят филми за тях или да пишат биографии.

Няма да говорим за жалкото избиване на комплекси под формата на „патриотични“ излияния. Днес говорим за онези хора, които „измениха“ (по тогавашните стандарти) на родините си, отидоха в чужбина и станаха велики.  Има една малка разлика обаче между първата снимка и всички останали – тези хора са били низвергнати само по време на режимите, от които са избягали… днес страните им се гордеят с тях.

 
 

Billionaire Boys Club: завръща ли се Кевин Спейси?

| от chronicle.bg |

По всичко изглеждаше, че с кариерата на гигантът Кевин Спейси е свършено след обвиненията в сексуални посегателства от редица мъже от миналата година. „Къща от карти“ продължи без него, той беше изрязан от филма на Ридли Скот „Всички пари на света“, а филмът „Гор“ беше замразен. Скандал от подобни размери, историята ясно ще покаже, е сигурен знак, че актьорът не би имал място в Холивуд в следващите поне няколко години.

За щастие на феновете на доброто кино, в последните дни стана ясно, че следващият филм на Спейси ще излезе това лято. „Billionaire Boys Club“ е дело на режисьора Джеймс Кокс и в него Кевин Спейси се събира с Ансел Елгорт. Историята е за група млади мъже, които планира своя голям улов, планирайки незаконна финансова операция. Филмът е заснет през 2015 г. и 2016 г., много преди обвиненията да излязат наяве.

„Не подкрепяме никакви форми на сексуални посегателства и подкрепяме жертвите“ казват дистрибуторите на филма, цитирани от IndieWire. „В същото време взехме това трудно и дълго обмисляно решение да пуснем филма по кината, защото вярваме, че трябва да дадем  на състава и стотиците души екип, шанс да покажат труда си пред публиката.“

Във филма участват още Тарън Егертън, Ема Робъртс, Джеръми Ървин, Били Лурд, Розана Аркет и други. Ролята на Кевин Спейси е поддържаща, но с важно значение  за сюжета. В трейлъра, публикуван от компанията Vertical Entertainment, лицето на Спейси почти не се показва. Въпреки това вече можем да говорим за завръщането на актьора на големия екран. Нека не забравяме, че за място като Холивуд, след подобен скандал, дори филмът ти да бъде показан, е достатъчно важна стъпка по пътя към евентуалното ти реабилитиране.

„Billionaire Boys Club“ излиза по кината на 17 август. Ето и трейлъра.

 
 

Лятото дойде, къде си бе, момче

| от |

Официално стана лято, а вие не сте готови ни най-малко. И нямам предвид мобилно-операторското „готови ли сте за лятото“. В това отношение сте готови – имате си телефон, имате си там някакви безплатни минути, обхват и т.н. Говоря за друга подоготовка, която трябваше да започне още след като свърши почивката миналото лято.

Хубавите неща стават бавно. Затова е лесно да си дръпнеш Instagram, но си е 8-часов работен ден, докато нагласиш снимките. Събрахме няколко неща в списък, който да следвате, за да ви е по-хубаво лятото. Защото ви обичаме и искаме да сте добре!

Тело

Момче, не може да отидеш на морето с шкембе и без бицарки. Ще те помислят за някой женен. Фитнеса си е половин квартира – някакви мадами се разхождат, топло е, има душове, гардеробче. Няма от какво да те е страх. Освен, разбира се, от мисълта, че всички са много по-добри от теб. Но това е само мисъл – всъщност всеки е там да гледа себе си, ти не ги интересуваш.

Ако пък си преклаено кльощав, никой няма да те забелязва, така че в известна степен няма проблем. Само гледай да не разтвориш във водата.

Колата

Летни гуми се слагат веднага и се поправя климатикът, защото ако караме на отворени прозорци, ще ни се развали кичарата. Също и няма да можем всички (не само хората в колата – всички хора на планетата) да чуваме екскуизитно подбраната плейлиста на флашката, забодена като Ескалибур в таблото.

Резервация на хотел

Всички обичаме свободата (която всъщност е безвремие) на палатковия живот – той ни избавя от възлите на живота. Има обаче един възел, от който не искаме да ни избавя. Това е санитарният възел. Ако имате пари, наемете си място със стени. Стените са дълбоко подценена технология. В момента, в който стане март месец, с дружината трябва да сте се разбрали вече къде ще заморите това лято. Това е перфектното време да се направят резервации, защото е рано и местата са по-евтини.

Да скъсаш с гаджето

За какво ти е гадже бе, момче! Все едно да отидеш на дискотека по домашни дрехи. Хората идват от други държави тук – гладни ли ще ги държиш. Срам нямаш ли! Чехия знаеш ли къде е? Знаеш ли колко път са били тия момичета – да не мислиш, че е от любов към морето. Махай гаджето и като те пита „Ама защо?“, кажи й: „За родината, Гинче! За майка България!“

Само като се ударите по едно-две в барчето с девойките и тръгнеш да оправяш външната политика, гледай да не е с братски отношения.

Да си излекуваш рашовете и гъбите

Никой не иска да ти гледа пъпките и мазолите, достатъчно е че ти гледат голите ходила. Добрата новина е, че пясъкът и морето ще те изшкурят добре, така че няма голямо притеснение около това. Става въпрос, ако е нещо по-тегаво, да го зачистиш предварително. Иначе влиза ли се в битка с ръждясал меч.

 
 

Какво се е случило онази нощ: историята зад поредния кадър

| от chronicle.bg, по Getty Images |

Само за няколко дена един кадър, уловен от фотографа Джон Мур, обиколи целия свят. На снимката е показано 2-годишно момиче от Хондурас, което плаче на границата между САЩ и Мексико, докато на сантиметри от него претърсват майка му. Образът вече се превърна в тежка за гледане препратка към политиката на Тръмп към мигрантите – политика, която доведе до разделянето на поне 2 000 деца от семействата им, откакто беше пусната в действие през април.

Мур, носител на награда „Пулицър“ за фотография и кореспондент на платформата Getty Images, документира пътят на мигрантите от десетилетия като се движи заедно с патрулиращите по границата американски власти или в емигрантските влакове, за да разказва истории през обектива. Пред „FOTO“ той разказва за случката, довела до заснемането на смразяващия кадър от 12 юни, както и за останалите, на които е показана и майката на детето.

Пътуването на Мур с граничните патрули го отвежда на брега на река Рио Гранде в покрайнините на Тексас. Водният басейн, дълъг 2000 хиляди мили съставлява половината мексикано-американска граница и е финално препятствие за мигрантите преди да стъпят на американска земя. „Поисках достъп (до тези места – бел. ред) преди няколко седмици, заради политиката на нулева толерантност на администрацията на Тръмп.“ обяснява Джон Мур. „По време на пътуването ми снимах властите, как преследват бежанци в полетата и как имигранти прекосяват реката на салове. Видях и как властите прибират много семейства от Централна Америка, дошли да търсят политическо убежище.

jjgf

Едно от тези семейства е 2-годишното момиче и неговата майка, които пътували близо 1 500 мили в търсене на убежище. „Майката ми каза, че са пътували от месец и са напълно изтощени. Били арестувани заедно с група от 20 имигранти, повечето жени и деца, около 11 вечерта.“

Но преди да бъдат транспортирани до митницата и до Центъра за гранична защита (където вероятни биха ги разделили, докато се решава съдбата им), граничните полицаи трябва да претърсят майката. „Казаха й да остави детето, докато я претърсват. Малкото момиче моментално започна да плаче. Тъй като не е обичайно за малките да изпитват тревога от разделянето, това би било стресиращо за всяко дете.“ Всичко това се случва само на сантиметри от майката, както се вижда и от снимката.

fs

„Бяха нужни само няколко кадъра и бях разтресен.“ обяснява фотографът. „После много бързо двете се качиха в буса и спрях да си поема няколко дълбоки глътки въздух.“

Много политически бежанци идват от „триъгълника“ от Централна Америка  Салвадор-Хондурас-Гватемала, където насилието властва. Салвадор и Хондурас са сред топ 5 на държавите с най-висок процент на насилствената смърт през 2016 г. И не само, че молбите  за убежище намаляват в последните години, но и това ще продължи вследствие на новата политика на министъра на правосъдието на САЩ, Джеф Сешънс. „След като тези семейства са пътували близо месец, едва ли са имали възможност да чуят коментарите на Джеф Сешънс, че бандите и домашното насилие вече не са достатъчни причини за искане на политическо убежище в САЩ.“ допълва Мур.

Untitled

Фотографът не знае какво се е случило по-късно с 2-годишното момиче, но вероятно то е откарано в някой от затворите (като онзи в който Мур заснема още едно дете от Хондурас през 2014 г.) „Винаги е деликатно да снимаш деца. Опитвам се да уважавам личното пространство и достойнство на тези неспоменавани деца, точно както бих постъпил и с децата, които са американски граждани.“ Кадърът от преди няколко дена предизвика широк отзвук сред американците, които призовават правителството да спре да настанява децата на имигрантите в затвори.

bc

За съжаление, последната снимка на Мур не изчерпва историята, защото фотографът става свидетел на много други малки деца и родители, сблъскали се със страха и отчаянието през онази нощ на 12 юни. „Повечето от тези семейства бяха много уплашени. Едва ли някой от тях е преживявал нещо подобно до онзи момент – да избяга от родния си дом и родина с детето си, да пропътува хиляди мили в опасни условия и да потърси убежище в САЩ, пристигайки по средата на нощта. Виждах в лицата им, че нямат никаква идея какво ще се случи занапред.“