Елиф Шафак:Човек не може да прави всичко еднакво добре

| от |

Елиф Шафак е може би най-известната турска писателка. Книгите й се разпространяват в над 40 страни, предава lira.bg. Последната й книга – „The Architect’s Apprentice“, е вече на англоезичния книжен пазар. Тя е носителка на много награди, включително „Orange Prize“ и Ордена на изкуствата и писмеността на Франция. Романите й представят романтични и драматични истории, чието действие често се развива в Истанбул. Често е критикувана, че пренебрегва традиционните турски ценности. Представяме ви разговора на Джесика Солтър от британския „Телеграф“ с Шафак  по повод публикуването на новата й книга.

За ежедневието си:

„Когато съм по средата на роман мога да работя през деня или през нощта, сутрин или вечер, вкъщи или навън. Съобразявам се с ангажиментите на децата. Често ставам сутрин и започвам в 5 часа, или пък пиша, след като те си легнат да спят. Работещите майки трябва да бъдат гъвкави.“

За своя съпруг и брака:

„Моят съпруг е журналист в Истанбул. Обичам много града, но там се задушавам. Романистите в Турция са публични личности. По-лесно намирам свободата, от която се нуждая, в Лондон. Животът между двата града е много обогатяващ, но отслабва брака. Цялата ми енергия отива в писане или в майчинството. Вярвам, че не съм добра съпруга, но съм ОК с това. Човек не може да прави всичко, едновременно, еднакво добре.“

За самотните майки:

„Аз съм отгледана от самотна майка, което е необичайно за Турция през 70-те години на ХХ век. Моята майка срещнала баща ми и се отказала от следването си, защото била влюбена. Докато навърши 21 години, те вече били разделени. Когато се върнала у дома, се опитала да си намери съпруг, но баба ми я спряла. Казала й, че ще се грижи за мен, докато майка ми завърши образованието си.“

За патриархата:

„Аз бях възпитана първо от баба в Анкара, а след това от майка ми, която беше дипломат в Мадрид. Околната среда на двете места беше коренно различна, което ме накара да започна да си задавам въпроси за половите стереотипи и да разбирам как работи патриархата.“

За свободата на изразяване:

„Няма достатъчно свобода на изразяване в Турция. Ако пишеш – било то като писател, поет или журналист, можеш да си навлечеш неприятности. Не вярвам на никой, който казва, че цензурата вече е изчезнала.“

За спиритуалността:

„Имах татуировка на бухал дълги години, но я махнах. Бухалите са много важни за мен, защото са символ на мъдростта. Иска ми се да можеха да говорят. Може би могат. Изобщо не съм религиозен човек. Организираната религия за мен означава разделение на ние и те, което не ми харесва. Религиозните хора показват невежество, като си мислят, че те са по-добри от други, защото имат определена вяра. Атеистите са същите. Най-добрия път е този на агностика. Той дава възможност за съмнение. Не всичко в този живот може да бъде обяснено рационално. Ние сме ирационални същества.“

За готварските книги:

„Знам много рецепти от нашата култура на готвене, която е доминирана от жените. Обичам народни приказки и рецепти. Не готвя, но чета готварски книги.“

За писането:

„Не обичам тишината, докато пиша. Трябва да има шум. Отивам в препълнени кафенета, летища или гари – все места, изпълнени с живот. Истанбул е шумен град, затова държа прозорците отворени. В много тиха библиотека или пред празна маса се чувствам като при непознат, сякаш съм заела чуждо място. Трябва ми хаос.“

За  цигарите:

„Преди пушех докато работих, но ги отказах, когато забременях. Все още ми харесва аромата. Сега компания ми правят купи със слънчогледови семки.“

За четенето и книгите:

„Аз съм любопитен читател и списъка ми с четива е разнообразен. Обичам философия, нехудожествени книги за мозъка и неврологията. Привързвам се към книгите, но не чак толкова. Когато чета, си водя бележки, като драскам навсякъде. Страниците имат петна от чай, кафе, знаци, че са живели с човек.“

За езиците:

„Вярвам, че като човешки същества, ние можем да бъдем няколко неща наведнъж. Пиша на английски и турски. Когато пиша за меланхолия или мъка, намирам думите по-лесно на турски. Що се отнася до хумор, сатира, черна комедия – на английски. Преди писах на турски. Сега пиша на английски, след което се превежда на турски, а аз го променям, за да го адаптирам с моя стил.“

За пръстените:

„Имам много пръстени. Част от тях са от пазара Капалъ Чарши в Истанбул – много го обичам. Други съм наследила. Някои губя, други намирам. Не съм привързана към предмети.“

 
 

Иновации в нагряването на тютюна

| от |

Нагряването на тютюн е потенциално по-малко рискова алтернатива, тъй като по този начин тютюнът се нагрява, а не се изгаря.

glo е основният продукт на Бритиш Американ Табако в категорията устройства за нагряване на тютюн. С едно зареждане устройството може да се ползва до 30 сесии. То нагрява тютюна до приблизително 240°C без да го изгаря и затова не се образува пепел, като миризмата е много по-малко*. В резултат от нагряването се формира пара, която съдържа около 90-95% по-малко токсични вещества спрямо дима от конвенционална цигара**, като това прави този процес потенциално по-малко рисков спрямо тютюнопушенето. glo използва Dunhill Neostiks в три разновидности: Navy Blue, Yellow и Green.

glo е вече на пазара в Япония, Южна Корея, Швейцария, Канада, Русия, Румъния, Италия, Сърбия, Хърватия, Казахстан, Украйна, Гърция, Чехия и Полша.

___

* В сравнение с конвенционалните цигари, когато са запалени. Тези характеристики не означават непременно, че този продукт е по-малко вреден от другите тютюневи изделия.

** При сравнение между стойностите на 9 вредни компонента, налични в дима на стандартната цигара 3R4F (около 9 мг катран) и в парата, отделяна при нагряване на тютюн чрез glo, за които Световната здравна организация препоръчва намаляване поглъщането им с цигарения дим. Тази характеристика не означава непременно, че този продукт е по-малко вреден от другите тютюневи изделия.

 
 

Войната на австралийското правителство срещу птиците ему и други напасти

| от Радослав Тодоров |

Може би досега сте били на мнение, че военни конфликти на континента Австралия никога не е имало? Е, значи е време да се запознаете с една масова, жестока и безмилостна война срещу двуметров коварен и бърз както вятъра противник, която се води през късната и печална есен на 1932 година. Тя е известна като „Войната с Ему” (на английски ‘Emu war’ или ‘Great Emu war’).

През Първата Световна война над 330 000 австралийски войници в състава на Австралийско-Новозеландския експедиционен корпус пристига в Европа. Те участват и в британския десант при Галипополи, където се разиграва изключително кървава и пагубна за съюзниците битка, взела животите на стотици хиляди хора. Австралийци се бият по-късно и срещу германците на Западния фронт. Но дакто те воюват по фронтовете из Европа, в далечната им родина, техните собствени ниви и ферми са нападнати от многоброен, коварен, бърз и безпощаден враг – десетки хиляди двуметрови птици Ему.

еми 1

През 1932 г., след подадени масови жалби от местни фермери в окръг Кемпиън (Западна Австралия), че зърнените им посеви са нападнати от колосално количество едри птици, правителството решава да изпрати армията срещу тях за да овладее положението. Интересното е, че в боевете участват австралийски и британски ветерани от Първата световна война, които след края й са получили земя за обработване в региона. Покрай Голямата икономическа депресия в Европа и САЩ през 1929 г. те са насърчавани да вложат всичко в производството и експорта на зърно, поради което нападенията на безкрилите гигантски птици над посевите им стават огромен проблем.

Боевете започват на 2 ноември, източно от град Пърт. Ген-щаба взима решение да изпрати картечни роти срещу нашествениците. Но точно тогава в Австралия започва дъждовния сезон, равнините се превръщат в тресавища и австралийската армия затъва до уши в тях. Докато еволюционно адаптираният към околната среда дългокрак враг успява далеч по-добре да оперира в тази ситуация!

На 2 ноември местните хора забелязват рота от 50 Ему и заедно с войниците им устройват засада. Разнася се оглушителният трясък на картечниците. Но птиците се разпръскват на малки групи и се измъкват от концентричния картечен огън.

На 4 ноември на помощ се налага да пристигне и артилерия. Фермерите и войниците устройват засада на подразделение от около 1000 емута. За съжаление картечницата, която се изправя непосредствено пред тях, явно прегряла от експлоатация през последните дни, засича и от 1000 птици са убити само 20.

До 8 ноември по време на проточилите се преследвания и беове са убити едва около 50 противника, а мунициите са вече на привършване .

Тогава Ему решава да премине в контраатака и отново напада пшеничните полета на Западна Австралия.

Намесва се премиера Джеймс Митчел и на 12 ноември изпраща нови свежи австралийски военни части, които са се сражавали в Европа с турци и германци. Армията за първи път е снабдена и с автомобили, за да може войската да се изравни по маневреност с противника.

еми 2

На 13 и 14 ноември най-накрая на врага е нанесено решително поражение.

Към 2 декември победата на терен е почти пълна и на 8 декември главнокомандващият австралийската армия се завръща триумфално в столицата за доклад. В доклада се посова че за 1 убит противник Ему армията е изразходвала по 10 патрона. Счита се че голяма част от ранените противници са загинали понеже Ему нямат болници и санитари.

Но въпреки отблъскването на врага, пораженията които той понася, са незначителни спрямо общата му численост, а и неговата популация много бързо се регенерира. Така че нашествията му се възобновяват още на следващата година. През 1934, 1943 и 1948 г. фермерите отново искат помощ от правителството, но покрай Втората световна война армията няма възможност да участва в бойните действия и на фермерите занапред им се налага да се въоръжават и оправят сами.

ему 3

Поради уникалните особености на местната флора и фауна Австралия често има подобни проблеми и се налага правителството и военните да се намесват когато нещата излизат от контрол.

Такъв е случая когато за първи път зайците и плъховете пристигат покрай първите заселници. При липса на естествени врагове (ако изключим кучето Динго, което също е докарано от хората) у тях се наблюдава взривна популация и дупките им в земята буквално превръщат континента в швейцарско сирене. Въпреки масовите акции по изтребването им, резултатите са подобни на тези от великите войни срещу Ему.

Повече успех австралийците жънат например при борбата с разпространяващата се пустиня извършвайки масови акции по засаждане на сухолюбиви растения по „фронтовата линия” на настъплението на пясъците. 

Последната голяма и за щастие успешна война на австралийците се водеше допреди само десет години срещу… камилите. Откакто за първи път домашни камили успяват да избягат в дивото, се оказва, че Австралия е била страната за която винаги са мечтали. Само за няколко десетилетия популацията им нараства до 50 000 през 1972 г. и скача на над 2 000 000 до началото на нашия век. А това вече си е огромен и опасен и за хората враг, особено разгонените мъжкари, които полудяват през размножителния сезон и газят всичко по пътя си. Напредъка на цивилизацията и технологиите обаче си казаха думата. Снайперисти от хеликоптери отстрелваха екземплярите, а в същото време в страната припечелиха и по-предприемчивите хранителни вериги включвайки в менюто си бургери с камилско месо.

 
 

Новият филм на Ралф Файн „Рудолф Нуреев: Бялата врана“ – къде, кога и защо

| от Киномания 2018 |

Новият филм на Ралф Файнс за живота на виртуозния балетист Рудолф Нуреев е сред акцентите на Киномания 2018. Единствената прожекция е на 23 ноември от 19:00 часа в зала 1 на НДК.

„Рудолф Нуреев: Бялата врана“ е заглавието на третия филм на Ралф Файнс като режисьор. Той проследява живота на един от най-легендарните балетни артисти за всички времена. Сценарист на продукцията е Дейвид Хеър („Часовете“, „Четецът“).

Филмът е базиран на книгата „Рудолф Нуреев: Животът“ от Джули Кавана и се фокусира основно върху установяването на артиста в Париж в разгара на Студената война.

По думи на самия Ралф Файнс, това което го е подтикнало към историята на Нуреев, е: „Силата на млад изпълнител, който е жаден да разбере кой е като артист и като човек. Силата на неговия дух, неговата решителност, това са неща, които истински ме вълнуват. Има една нишка във филма: трябва да се целиш по-високо, винаги по-високо“.

Изпратен в Града на светлината като част от балетната трупа на елитния театър „Киров“ (името в съветския период на днешния Мариински театър), талантливият Нуреев моментално се влюбва в Париж. За ужас на агентите на КГБ, които следят изкъсо всяка негова крачка, артистът редовно посещава Лувъра, възхищавайки се на произведенията на изкуството, и обикаля парижките клубове, заедно с чилийската наследница Клара Сент.

Убеден, че ще бъде убит, ако се върне в родината си, Нуреев търси политическо убежище в Париж и успява да се върне в Русия,едва години по-късно, когато майка му е на смъртно легло.

Филмът се връща и към ранните години на големия артист – от раждането му в транссибирската железница, през трудното му детство, когато страстно отстоява идеите си, до младежките му години и сложната му сексуалност във времена, в които Студената война разрушава всеки стремеж на съветски артист да преследва световна кариера.

Главната роля се изпълнена от руския танцьор Олег Ивенко, който прави внушителен филмов дебют. В образа на Клара Сейнт – жената, помогнала на Нуреев да се установи в Париж, когато бяга от руския режим, влиза Адел Екзаршопулос (позната от „Синият е най-топлият цвят”, показан на Киномания 2013). Ралф Файнс пък се превъплъщава в ролята на известния по това време танцов педагог Александър Пушкин (не поетът от XIX век), който до 1950 г. е учител на Нуреев и вижда в него повече от чисто технически умения, запленен от страстта, с която танцува.

Филмът е завладяващ портрет на един брилянтен, енигматичен артист, чиито талант и темперамент го правят призван да разтърси не само света на балета, но и този на международните отношения.

 
 

Кои са по-опасни: кулагиновците или ричардовците?

| от Вучето |

Най-скандалният български гримьор стигна до края на пътя от “Осанна” до “Разпни го”. След като потроши малко продуцентска покъщнина, беше набит от “мецана” Костова с пластмасова бутилка и разби с неподозирана за крехката си физика сила вратата, водеща към външния свят, зрителите най-после се възмутиха и обърнаха палеца надолу. 70 и няколко процента дислайк изпратиха Кулагин да си лакира ноктите у дома, при баба и мама.

В Къщата ликуват, пият и пеят възрожденски песни, за да ознаменуват освобождението от тиранина. Сдружение “Майки срещу насилниците на жени” се обърнаха с искане към премиера да обяви 15 октомври, датата, на която Кулагин напусна шоуто, за национален празник. В няколко града на страната се канят да организират през уикенда всенародни тържества, на които да се раздава курбан за здравето на пострадалите от ръката на гримьора на ВИП-ове, Папи Ханс и Ваня Костова.

Главата на змията беше стъпкана и Доброто възтържествува. Както винаги.

А дали наистина?

Заради разиграващите се вече повече от месец циркове около Валентин Кулагин и несекващите коментари за безобразното му поведение, някак на заден план останаха други панаирджийски мечки. Именно те използваха интереса към главния дразнител в реалитъ предаването като параван, зад който да скрият собственото си безобразие. Думата ми е за Ричард Величков – “Ричи”.  И не конкретно за него, а за  всички немуподобни, които бродят из фитнес-клубовете на републиката и помпат мускули в очакване да станат известни. Ако не може утре, то поне вдругиден, че много им е спешно да почнат да ги спират хората по улиците и да ги молят да си направят селфи с тях  Междувременно се явяват на разни конкурси за Мистър Едикаквоси по слипчета Andrew Christian (дизайнерският надпис на ластика моментално прибавя поне десет точки отгоре). Освен това четат литература за самопознание и самопомощ: “Преди да се гръмнеш прочети тази книга” (подвеждащо заглавие – НЕ е книга за лов и риболов!), “Силата на духовната интелигентност” (висока топка!) и “ Лидерите винаги обядват последни”( още по-висока топка! Допълнително затруднение: от нея се огладнява…)

Ричардовците са непреклонни в амбицията си да станат милионери като правят…нещо. Представят си как след време някой ще напише книга за самопомощ, вдъхновена от техния светъл пример, със заглавие: “От Смолян до милиона”.

Друго нещо, с което ричардовците си запълват времето в очакване да се случи националната известност и първият милион, е като спят с жени, които не непременно харесват. Наричат тези жени не кифли, а “вафли”. Причината е, че като им се прияде нещо сладко и няма кифли, и вафлите стават. Жени – вафли, все тая. За тях сексът с манекенка в национален ефир или на страниците на жълт вестник с каракачанска овца е еднакво ефективен начин за постигане на заветната цел.

С ричардовците разговорът невинаги върви гладко, защото особеностите на диалектния им изказ често затрудняват събеседниците им.  Обаче ричардовците компенсират липсата на богат речник и бляскав интелект със солиден запас от 48 тениски с маркови етикети отзад на врата. Така де, нали по броя и бранда на тениските посрещат… По какво изпращат още не са го измислили.

Ричардовците са пример за подръжание за малките, които искат да станат като тях като пораснат. И как не! Казват “Добър ден” на влизане в аптека, кръстят се в черква и отстъпват място на бременни и баби в трамвая. Това последното е приятно допълнение към PR образа им, въпреки че е пълно фентъзи. Ричардовците не ползват трамвай, не защото не могат да се научат да го карат, а защото предпочитат да карат други… коли.

Ричардовците могат и да харесват кулагиновците, но могат и да не ги харесват. Те всъщност нямат нищо против да са приятели с “джендъри”, понеже на техен фон по презумпция изглеждат по… развити. А и джендърите не са им конкуреция за женското внимание. Виж, проблем са разните там интелектуалци, които хем не могат да вдигат 100 от лежанка, хем дрехите им не са италиански, но въпреки това ги водят ВИП. Нещо не излиза сметката. Изобщо, разсъждават ричардовците, ако продължават някакви сакати физици, дето говорят през лаптопа си, и други смешници без добре оформени трицепси да печелят възхищение, награди и риалити шоа, накъде изобщо  се е запътил този свят?

Накъдето и да се е запътила този свят обаче, ричардовците винаги ще се нагаждат към новата среда. Защото са нов биологичен  неунищожими вид хлебарки. Само че хлебарки с ЕГН. И се размножават. Но всички останали се правят, че не ги забелязват, понеже някак е срамно да кажеш, че домът ти е нападнат от гадините. Тогава не ти остава нищо друго освен  да се гръмнеш ПРЕДИ да прочетеш бестселъра “От Смолян до милиона”.