shareit

Една уникална находка

| от |

В едно занемарено жилище в Мюнхен най-неочаквано бяха открити 1 500 картини на велики художници. Всички тези произведения на изкуството са били иззети навремето от нацистите. Една наистина уникална находка.

Откритието на баварските митнически служители е уникално – става дума за 1 500 творби на художници като Пикасо, Матис, Шагал, Клее и Дюрер, които дълго време са били смятани за изчезнали. Произведенията са били конфискувани по времето на Третия райх. Националсоциалистите са ги иззели, тъй като според разбиранията им ставало дума за „упадъчни“ произведения на изкуството. Много от тях са били направо заграбени от колекционери-евреи. Акцията на баварските митнически служители се е състояла още през пролетта на 2011 година, но до момента е била държана в тайна от обществеността. Причината – евентуалните спорове за собствеността на творбите, които биха могли да доведат до сериозни юридически и дипломатически усложнения.

muc

Сред буркани и планини от боклуци

Произведенията на изкуството са били „изкупени“ през 30-те и 40-те години от баварския търговец на картини Хилдебранд Гурлит, чийто син Корнелиус ги е съхранявал в жилището си над половин век – в мрачни, пълни с отпадъци помещения, в собственоръчно сковани шкафове. Насред планините от развалени хранителни продукти, празни опаковки от сокове и трупани с години буркани следователите откриват невъобразимо количество гравюри и картини.

Корнелиус Гурлит привлича вниманието на органите на реда през септември 2010-та по време на проверка на пътниците във влак, пътуващ от Швейцария към Мюнхен. В рамките на проверката било установено, че Гурлит пренася огромна сума пари в брой. Митничарите продължават да го разследват, а през пролетта на 2011-та правят и обиск в жилището му. След няколкодневни усилия успяват да опразнят жилището му и да изнесат картините, без никаква съпротива от страна на собственика. Твърди се, че бил казал: „Можехте да си спестите усилията, така и така скоро ще умра“.

muc2

Т.нар. „упадъчно изкуство“

Картините, чиято стойност се изчислява на 1 милиард евро, се съхраняват междувременно на сигурно място в баварската митница край Мюнхен. Берлинската изкуствоведка Майке Хофман проучва в момента произхода на творбите и тяхната стойност. Предположенията ѝ са, че най-малко 300 от откритите картини са сред смятаните за изгубени експонати на т.нар. „упадъчно изкуство“. 200 от творбите се издирват официално.

Прокуратурата от своя страна разследва Корнелиус Гурлит по подозрения за укриване на данъци. По сведения на списание „Фокус“ 80-годишният наследник бил продал в течение на времето някои от шедьоврите, като очевидно е преживявал с припечелените по този начин пари.

Сред намерените шедьоври има и една картина от Матис, принадлежала някога на еврейския колекционер Пол Розенберг, който при бягството си в Париж е трябвало да изостави колекцията си. Неговата внучка Ан Синклер, бивша съпруга на банкера Доминик Строс-Кан, от десетилетия се опитва да си върне отнетите от нацистите картини. До този момент Ан Синклер не е подозирала за съществуването на появилия се сега женски портрет от Матис.

 
 
Коментарите са изключени

Най-дълго бедстващият корабокрушенец през Втората Световна война

| от |

Оцеляването в дивото е специално предизвикателство, в което човекът и природата влизат в жесток двубой. Истината е, че нито едно човешко същество някога ще успее да победи в тази битка, но има възможност да се опознае достатъчно и да осъзнае колко малък може да бъде. Следващата история споделя преживяванията на именно такъв човек. Запознайте се с Пун Лим. Пун е китайски моряк, който работил на британски търговски кораб. В края на 1942 г. се качва на поредния океански рейс, но за жалост не осъзнава, че SS Benlomond е маркиран като цел за немската подводница U-172. На 23 ноември някъде в Атлантика се предава сигнал за SOS, но никой не може да се отзове толкова бързо до пътуващия кораб. Няма данни за оцелели. Мотивът за торпилирането е въоръжаването на кораба, който пътувал от Кейптаун до Парамарибо към Ню Йорк.

Никой не знае каква брилянтна идея е имал капитана, но когато немската подводница забелязала самотен кораб, който не се движи в конвой, решила да го отстреля. Немската бойна маневра успяла не само да осакати кораба, но след няколко минути последвал мощен взрив в двигателното отделение. Пун успял само да стигне до спасителната жилетка и да скочи през борда. Според неговите разкази от целия екипаж успели да напуснат кораба едва 6 души и мнозина не оцелели по време на детонацията. След два часа във водата, бедният моряк успява да открие спасителен сал с размери от 2.4 квадратни метра. Корабът е потопен на около 1210 километра от река Амазонка, но оцелелият не знает тази подробност.

Добрата новина е, че в спасителната лодка има няколко кутии с бисквити, които ще стигнат за следващите дни и около 40 литра вода. Сред другите ценни материали присъствали няколко сигнални ракети и фенерче. Много скоро китаецът щял да бъде единственият оцелял от екипажа. Първите няколко седмици с много строга диета, корабокрушенецът успява да преживява с храната от лодката. В следващите обаче се налагало да помисли за оцеляването си и започнал да лови риба. Питейната вода се събира с помощта на няколко спасителни жилетки и в случаите, когато започне да вали дъжд, през останалото време дори този лукс е ограничен.

Poon-Lim

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=12372728

Куриозът е, че Пун не може да плува, макар и да работи като моряк. Ловенето на риба започвало след завързване на сала. За кукичка използва една от жиците във фенерчето и с това се отказва от шанса за някаква светлина в тъмните часове на нощта. За по-големите риби, които няма как да бъдат ловени на кука, Пун вади един от пироните в сала с нокти. Усилието можело да коства много сериозно инфектиране, ала рискът си заслужава пред гладуването. Уловените риби имат нужда от почистване, но морякът помислил и за този сценарий – от една празна тенекиена кутия успява да си направи нож. И за известно време се живеело добре, докато не се разразила буря. Яростните вълни успели да подплашат рибата и настъпвали нови гладни дни.

Съдбата се усмихнала отново. Морякът успял да улови гларус и да изпие кръвта му. Това дало допълнителни сили, за да може поне няколко пъти да се размине с други кораби, които решили да не се намесват и отказвали да спасят отчаяния човек. Години по-късно Пун споделя, че повечето моряци явно смятали, че е японски моряк и предпочитали да го уставят да умре, отколкото да помогнат. Друга версия е, че немските подводничари често оставяли един моряк да се рее спокойно в океана, за да привличе към себе си спасителни кораби. Практически никой не искал да помогне на бедстващия. От време на време се появявал някой друг американски самолет, който пускал маркировка във водата за евентуална спасителна мисия след полета. С тези маркери идва и нова буря, която автоматично затрила всички ориентири. В първите няколко седмици Пун започнал да маркира дните като прави възели на едно от въжетата, но след това преценил, че просто няма смисъл и започнал да брои пълнолунията.

На 5 април 1943 г. след близо 133 дена на сала, Пун Лим успява да се доближи до брегове. Ориентира се няколко дни по-рано, осъзнавайки, че цвета на водата е малко по-различен – вече не била дълбоко океанско синьо. Точно в този интервал трима бразилски рибари успяват да намерят бедстващия и да го приберат в Белем. Прекарва около 4 седмици в Бразилия, докато британското консулство урежда завръщането му в страната през Маями и Ню Йорк. При завръщането си разбира, че е единственият човек, който е оцелял за толкова дълго време в открито море. Коментарът на бедния човечец е:

„Надявам се никой да не успее да счупи този рекорд!“.

За съжаление рекордът е счупен от група мексикански моряци, които остават близо 10 месеца в океана, след като риболовната им лодка е потопена. Завръщайки се във Великобритания, героят получава медал за храброст, придружен с още един медал на кралската флота за употреба на иновативни техники за оцеляване. След войната Лим се опитва да емигрира в САЩ, но квотата за китайски емигранти е вече запълнена. Неговата смяна на адресната регистрация идва с помощта на сенатор Уорън Магнусон. Лим умира през 1991 г. в Бруклин. Неговата история вдъхновява писателя Алфред Бестер за написването на романа „Звездите, моята посока“.

 
 
Коментарите са изключени

Хеликоприонът – когато акулите не са достатъчно страшни

| от |

През 2011 г. в местността Фосфория в Айдахо, САЩ, е открита кръгла челюст със зъби (зъбна въртележка) от съществото хеликоприон. Тя е с дължина 45 см.

Сравненията с други подобни екземпляри показват, че животното, което е носило тази челюст, би било с дължина около 10 метра. Друга, още по-голяма такава челюст, която е открита през 1980 г. (но откритието й не е оповестено до 2013 г.), всъщност е открита на същото място. Тя е непълна, но може да се прецени, че би била около 60 см и би принадлежала на животно, което вероятно е надвишило 12 м дължина

До 2013 г. единствените известни вкаменелости от тази риба са били зъбите й, които са държани от зъбна кост и силно напомнят на циркуляр. Тъй като скелетите им са направени от хрущял, те се разлагат, след като умрат. Освен ако някаква случайност не ги запази – за челюстта не се знае, че е долна чак до откриването на череп на един подобен вид, Ornithoprion.

Разбира се, правени са модели на челюстта на Helicoprion. В книгата от 1994 г. „Planet Ocean: A Story of Life, the Sea, and Dancing to the Fossil Record“ авторът Брад Матсен и художникът Рей Трол описват и изобразяват пример за такъв модел. Техният модел предполага, че звярът няма зъби на горната челюст, освен тези, срещу които долните режат. Двамата предполагат също, че животното има дълъг и много тесен череп с дълъг нос, близък до този на съвременната акулата гоблин.

Helicoprion ferreri1DB

Повече от век не е ясно дали кръглата челюст е долна или горна (или странична…). По-старите реконструкции я поставят в предната част от долната страна. Реконструкция от 2008 г., създадена от Мери Периш под ръководството на Робърт Пърди, Виктор Спрингер и Мат Карано за Smithsonian, я поставя по-дълбоко в гърлото, въпреки че други проучвания не приемат тази версия. Проучване от 2013 г., основано на нови данни, поставя зъбното колело в задната част на устата, където то заема цялата долна челюст.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Голямото гледане на Доналд Дък в Швеция

| от |

Всяка година на 24 декември в 15:00 ч. половината Швеция сяда пред телевизора, за да гледа специална коледна програма от Disney от 1958, озаглавено „From All of Us to All of You“. Или както е известно на шведски: „Kalle Anka och hans vänner önskar God Jul: Доналд Дък и неговите приятели ви пожелават Весела Коледа“

Кале Анка, за по-кратко, върви без прекъсване за реклами по едно и също време по главния обществен телевизионен канал на Швеция, TV1, на Бъдни вечер (когато шведите традиционно празнуват празника) от 1959 г. Програмата се състои от това щурецът Джимини да представя филмчета на Disney от 30-те, 40-те, 50-те и 60-те години като само някои имат нещо общо с Коледа. Има късометражни филмчета от „Silly Symphonies“, както и откъси от филми като „Пепеляшка“, „Снежанка и седемте джуджета“ и „Книгата за джунглата“. Програмата е почти една и съща всяка година, с изключение на това, че в началото има въведение от водещ на живо (който играе ролята на Уолт Дисни, както е било едно време) и на това, че ежегодно се добавя по един нов фрагмент от най-новия филм на Disney, който фрагмент компанията собственик на TV1, SVT, е договорно задължена да излъчва.

Кале Анка обикновено е едно от трите най-популярни телевизионни събития на годината, като между 40 и 50 процента от страната застава пред телевизорите. През 2008 г. програмата има най-ниските си рейтинги за повече от 15 години, но все пак привлича 36 процента от публика, около 3 233 000 души. Някои от репликите в анимациите навлизат в шведски език. „Nordic Museum“ в Стокхолм има изложба в чест на програмата, озаглавена „Традиции“. Всеки път, когато телевизията се опитва да отмени или промени коледната програма, среща бърза и остра обществена реакция.

Името Kalle Anka идва от главния герой на второто анимационно филмче – „Клоун в Джунглата“ – където Доналд Дък е тормозен от чалната птица Аракуана (аракуана са вид кокошки, но не е напълно ясно дали тази конкретно птица е кокошка)

Културното значение на програмата не може да се надцени. Kalle Anka не се записва или тегли от интернет, за да се гледа по-късно. Никой не прави нищо друго, когато дават Kalle Anka. Няма значение на колко сте години – абсолютно всеки член от семейството сяда мирен и гледа. Както всички правят от 50 години насам. „От 3:00 следобед не можете да правите нищо друго, защото Швеция е затворена“ казва Лена Кеттриом Хьок, ръководител на „Nordic Museum“. „Така че дори и да не искате да го гледате, не можете да се обадите на някого или да правите нещо друго, защото никой няма да го направи с вас.“

Според Лена Кеттриом Хьок, привързаността на Швеция към Kalle Anka има общо с по-старите празнични традиции. „Това е мечтата от старото село, преди хората да се преместят в градовете“, казва тя. „Кале Анка е почти като да се събираш около огъня в старите времена и да слушаш приказки.“

Но как тези телевизионни приказки стават част от фолклора на Швеция? Това до голяма степен е случайност. Програмата за първи път се излъчва през 1959 г., когато шведите тъкмо започват да притежават телевизори. „Тази традиция не би могла да се случи, например, през 1970 г.“, казва Шарлот Хагстрем, професор по етнология и архиватор в университета в Лунд. „Трябваше да е през 1960 г., когато телевизията беше нова.“ Фактът, че до 1969 г. в Швеция има само един канал, а до 1987 само два като и двата са обществена услуга, предоставяна и управлявана от държавата, също помогна. Както и фактът, че от години само по Коледа шведите могат да гледат анимация на Disney или въобще американски анимации по телевизията.

През последния половин век героите и филмчетата са станали толкова голяма част от празника, колкото и коледното дърво. През 70-те Хелена Сандблад, тогава ръководител Детски програми, се опита да изтегли шоуто от ефир, тъй като излъчването на програма на Disney тогава не е в тон с преобладаващите политически настроения. „Всичко беше доста сериозно през 70-те и всичко, което беше капиталистическо или се смяташе за капиталистическо, не беше добро, беше грозно“, казва говорителят на SVT Урсула Хагергерм. След като вестниците обаче научават за плановете за отмяна на коледната програма, разгласяват новината и телевизията е бомбардирана с писма, телефонни обаждания и протести. Сандблад дори получава лични заплахи. „Това беше една от най-бурните обществени реакции в история ни“, каза Хагергерм.

 
 
Коментарите са изключени

Котешки стълби – един прекрасен орнамент за (почти) всяка сграда

Котешки стълби, рафтове и други игрушки, катерушки и дизайни, ориентирани към котките, са често срещани в домашни условия, но на места като Берн, Швейцария, те достигат и до обществената среда, като се сливат с архитектурата, за да създадат инфраструктура за тези любимци.

Естествено, разпространението и инсталирането на тези малко сложни творения отразява благоговение към котките, но също така изисква ниво на съгласие и участие от общността. За да се изгради един мост до прозорец на четвърти етаж, човек трябва да има съгласията на поне трима съседи.

Снимка: Brigitte Schuster

Строго погледнато, думата „стълби“ всъщност е прекалено опростяване на това, което са направили в Берн – има рампи, стъпала, дори най-различни спираловидни стълбища. Някои са самостоятелно, а други са свързани помежду си. Някои са прикрепени, друго окачени за сградите. Като се вгледаме специално в тази много специфична типология, можем да видим разнообразие от материали и дизайн. Някои от тези структури са изградени по предназначение, докато други са просто преправени первази и ръбове, и подобни елементи. Много от тях имат и други функции освен котешките – като пощенски кутии и носещи греди.

Авторът на „Atlas Obscura“ Кийрън Дал казва „няма стълби за котки в Съединените щати, където обаче много щати имат така наречените закони за каишка, които забраняват животните да не са на каишка на открито“. Някои собственици на жилища създават „катиони“ (вътрешни дворове специално пригодени за котки ) като компромис, докато други просто оставят котките си да се скитат свободно, което до голяма степен се толерира от обществото. На други места, като Австралия, милиони диви котки са маркирани като инвазивни видове, доведени от колониалистите, които преследват други застрашени същества и нарушаващи опитите за възстановяване на популациите от животни.

Като оставим естетиката, креативността и споровете настрана, специалистът по котешко поведение Денис Търнър твърди, че котешките стълби са полезни, дори и да не са от съществено значение за някои любимци. „Котките“, отбелязва той, „не винаги падат на крака. Затова всъщност високите скокове могат да доведат до сериозни наранявания.“

 
 
Коментарите са изключени