Джон Гришам: Пиша 5 дни в седмицата по 3 часа

| от |

john_grisham_01

Джон Гришам е най-успешния писател в жанра на криминалните трилъри. Той има продажби от над 275 милиона копия. Гришам говори пред „Лос Анджелис Таймс” за последния си роман – „Sycamore Row”. Той е продължение на първата книга на автора – „Време да убиваш”, която моментално го изстреля на литературния връх.

Какво ви накара да се върнете към към адвоката Джак Бриганс и Клантън след близо 30 години?
–    През годините съм стигнал до извода, че когато хората дават мнения за книгите на един автор, те казват, че първата им е любима. Винаги съм мислил за друга история с Джак и останалите персонажи. Не исках да пиша отново за процес на расистка основа, защото в малките градове няма такива през цялото време. Отнеми ми доста време, докато измисля друг сюжет.

Вдъхновена ли е книгата от действителни събития?
–    Не. Аз съм възхитен от борбите за наследство. Почти всяко голямо семейство в тази страна се е борило на подобен фронт и често конфликтите са водили и до смърт. Подобни сблъсъци са пикантни, защото са семейство срещу друго семейство. Винаги съм се наслаждавал на подобни истории, но няма една конкретна, на която да е базирана тази книга.

И в „Sycamore Row” има теми, свързани с расизма. Доколко има напредък в действителност с този проблем?
–    Има голям прогрес. В Мисисипи има повече чернокожи, които са държавни чиновници, от всеки друг щат. Те са почти два пъти повече от преди 30 години, когато работих в законодателството на Мисисипи. Това е огромен напредък, като се има предвид, че с десетилетия белите са ограничавали правата на чернокожите.

Стана дума, че сте бил държавен чиновник. Защо не потърсихте пътя си в политиката?
–    Какво да ви кажа, просто не беше забавно. Не ми се искаше да съм този, който да отговаря на гласоподавателите. Не ми хареса идеята, че някой ден ще си вървя по улицата и някой ще ме спре и ще запълни 30 минути от времето ми, само защото е гласувал за мен. Така може да намразиш гласоподавателите, а ако си политик, това е етап, до който не бива да достигаш.

Може ли да се сравнява театралната адаптация на „Време да убиваш” с филма по книгата?
–    Няма място за сравнение. Да, водещата история е същата, но двете не могат да се сравняват, защото във филма е пресъздадена всяка сцена, която можеш да си представиш, докато на сцената има ограничение в пространството. Губят се персонажи. Но пък се губят и персонажи във филма, които съществуват в книгата. Това е естествен процес.

Трябва да сте наистина много дисциплиниран, за да пишете по 1-2 книги всяка година от 1991 насам. Имате ли си разписание за писане?
–    Разбира се. Дисциплината е важна. Всяка година си поставям за цел да започна на 1 януари и да приключа на 1 юли. Обикновено имам 3-4 идеи за нова книга, като пробвам всички, за да видя коя ще се получи най-добре.  На 1 януари е откриването, когато започвам да пиша 5 дни в седмицата по 3 часа. Рядко пропускам. Имам си схема и знам кога ще завърша всяка история. Когато знаеш добре историята е трудно да се объркаш. След това знам, че книгата ще излезе в края на октомври.

Прочетох вашите критики към „Гуантанамо Бей”, след като книгите ви бяха забранени. Имате ли идея какво се случи?
–    Не особено. Репортер от „Wall Street Journal” започна да дълбае и ситуацията ставаше все по-шантава. Накрая излезе, че е станала някаква грешка. Книгите на Гришам не са забранени. Те го изкараха някаква чиновническа грешка. Книгите вече са достъпни. Даже скоро получих имейл от един млад алжирец, който е лежал там 12 години. Изчел е всичките ми книги и им се е насладил. Пуснат е преди около месец и сега е обратно в родината си.

Защо се захванахте и с юношеска литература с поредицата за Теодор Буун?
–    Моята дъщеря е учителка. Тя започна с ученици от V клас преди 3 години, като наблегна на важността на четенето. Когато вечеряхме веднъж, тя направи коментар, че й е трудно да намери книги с достатъчно добър съспенс за децата. Тя ми каза: „Татко, можеш ли да напишеш книги за деца с интересен съспенс?”. Така поредицата стана семеен проект.

 
 

Джордж Оруел и няколко случайни мисли за антиутопиите

| от chronicle.bg |

Джордж Оруел е от писателите пророци. Тези, за които винаги си казваме, „трябва да внимаваме да не попаднем в този свят“, но не усещаме как той бавно става реалност. Уж го четем, препрочитаме, а накрая пак си казваме за определени ситуации – „точно като в „1984““.

Естествено, това не е причина да спрем да го четем, а точно обратното – да продължим да го четем. Да го четем непрекъснато, докато думите му не отекнат дълбоко в съзнанието ни. Не само като добър художествен продукт, а като подтик към някакви малки стъпки, за да не се случи това, което никой не иска.

На днешната дата, преди 68 години, Ерик Артър Блеър, по-известен като Джордж Оруел, напуска този свят на 46 години. Ето малко от онова, което успя да ни предаде.

джордж оруел, 1984
Getty Images

Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.

Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешкото лице и остава там завинаги

Като цяло, хората искат да бъдат добри, но не твърде добри и не през цялото време.

Когато започне, или преди началото си, всяка война, не бива представена като война, а като самозащита срещу убиец маниак.

Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

George Orwell - an seiner Schreibmaschine
Getty Images

Тайната на управлението е в съчетаването на вярата в собствената непогрешимост със способността да се извлича поука от минали грешки.

Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Целта на шегата е не да унижи човек, а да му напомни, че вече е унизен.

Той беше огорчен атеист. Това е този вид атеист, който не толкова не вярва в Бог, колкото просто не Го харесва.

Най-бързият начин да спреш войната е да я загубиш.

George Orwell
Getty Images

Обществото изглежда винаги е изисквало от хората повече, отколкото на практика някога ще получи.

Всяко поколение смята себе си за по-умно от предишното и за по-мъдро от следващото.

Да оцелееш често означава да се бориш, а за да се бориш, трябва да се поизцапаш.

Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка.

Понякога първото задължение на интелигентните хора е да потвърдят очевидното.

Хората спят спокойно, само защото силните крачат в нощта.

 
 

Никол Кидман с поредна награда

| от chr.bg, БТА |

Никол Кидман получи наградата на Гилдията на филмовите актьори за най-добра актриса в телевизионен филм или минисериал, съобщиха Асошиейтед прес и Франс прес.

На церемонията в „Шрайн одиториъм“ в Лос Анджелис Кидман, която беше номинирана 10 пъти, първа получи приза за ролята си в „Големите малки лъжи“. Водеща на шоуто, в което жените са на почест, беше Кристен Бел.

Наградата за най-добър актьор в телевизионен филм или минисериал беше спечелена от Александър Сгарсгард, също за „Големите малки лъжи“. В минисериала Никол Кидман се въплъщава в жена, жертва на семейно насилие, а Сгарсгард играе нейния съпруг.

В категорията за най-добър комедиен сериал победи „Вице“, с участието на Джулия Луис-Драйфъс, която спечели наградата за най-добра актриса в телевизионна комедия.

Уилям Мейси от „Безсрамници“ е победител в категорията най-добър актьор в комедиен сериал.

Британецът Гари Олдман, който изпълнява ролята на Уинстън Чърчил във филма на режисьора Джо Райт „Най-мрачния час“, спечели наградата за най-добър актьор.

Американката Франсис Макдорманд, изпълняваща главната роля във филма „Три билборда извън града“, беше отличена като най-добра актриса. Този филм спечели наградата за най-добър актьорски състав – главната премия на Гилдията на филмовите актьори.

Наградите на Гилдията на филмовите актьори се смятат за добър индикатор за успех на „Оскарите“, защото нейните членове са най-голямата група в Академията за кинематографично изкуство и наука.

 
 

Жулиет Бинош спечели награда French Cinema

| от chronicle.bg, по БТА |

Жулиет Бинош спечели наградата „Френч синема“ за популяризиране на френското кино в чужбина, предаде Франс прес.

„Впечатляващо е да получиш награда в родината си – каза 53-годишната актриса, след като бе удостоена с приза на организацията „Юнифранс“, отговаряща за популяризиране на френското кино в чужбина. – Френското кино се отличава с изключително разнообразие. Осигурена му е система за поддръжка, популяризиране и финансиране, която трябва да бъде съхранена.“

„Жулиет винаги намира своето място, независимо каква е националността на филма, в който участва“, заяви президентът на „Юнифранс“ Серж Тубиана. Наградата й бе връчена от министърката на културата на Франция Франсоаз Нисен.

Жулиет Бинош е сред най-известните френски актриси в чужбина. През 1997 г. тя спечели „Оскар“ за актриса в поддържаща роля за „Английският пациент“. По този начин стана втората френска актриса, грабнала престижната статуетка, след Симон Синьоре.

Миналата година наградата „Френч синема“ бе присъдена на Изабел Юпер.

 
 

Кой какво спечели на SAG Awards 2018?

| от chronicle.bg |

Поредната торба с награди беше раздадена снощи на церемония в Лос Анджелис – този път бяха SAG Awards (Наградите на гилдията на киноактьорите). Трябва ли да споменаваме, че утре ще бъдат обявени номинациите за „Оскари“ 2018 и че SAG Awards са последният ориентир, за това кои имена ще влязат в списъка?

На церемонията снощи, водена от Кристен Бел, съвсем очаквано триумфира за пореден път „Три билборда извън града“. А вечерта премина под знака на кампанията за равенство между половете, шегите, #MeToo и Time’s Up.

Любимката ни Франсис Макдорманд грабна наградата за най-добра актриса и с речта си ни напомни, защо не е зле по-често да я виждаме в светлината на прожекторите. „Излизам от пустошта веднъж на няколко години и ме каните на партито, но има много млади хора, които тепърва започват кариерата си – те също имат нужда от награди, нека помислим над това.“

Алисън Джейни, Гари Олдман, Никол Кидман, Александър Скарсгард… и кой още, вижте в галерията горе. Но преди това, вижте Франсис Макдорманд.