Джон Грийн: Плаках докато писах „Вината в нашите звезди”

| от |

800px-John_Green_in_MinneapolisДжон Грийн е американски писател, роден през1977 г. Автор е на 5 книги. Най-популярните му произведения са „Къде си, Аляска?”(2005 г.) , „Хартиени градове” (2008 г.) и „Вината в нашите звезди” (2012 г.), които са преведени и на български език. Със своя брат Ханк води и видеоблога „Vlogbrothers” в „YouTube”. Каналът му има над 1 милион и половина абонамента. Завършил е колеж със специалност английски език и религиозни учения. Започва да учи в университета „University of Chicago Divinity School” с идеята да стане епископ. През това време обаче работи в болница за деца с животозастрашаващи болести. Опитът му там го кара да спре религиозната си кариера и да стане писател. За theatlantic.com Грийн даде интервю, публикувано от лира.бг, в което говори за бестселъра си „Вината в нашите звезди” и защо възрастните постоянно подценяват децата.

Прочетох „Вината в нашите звезди” и тя наистина ме докосна. Темата – деца с рак – е много деликатна. Текстът е състрадателен и интелигентен. Как се вдъхновихте да пишете на такава тема?
–    Преди години работих като чирак-свещеник в детска болница и още тогава това заседна в главата ми. Децата, които срещнах, бяха умни, забавни, мрачни, ядосани – хора като всички нас. Опитах се да уловя това. Историите, които четох на тази тема, сякаш ги дехуманизираха. Ние имаме навика да мислим, че някой много болен или умиращ става съвсем различен. Опитах се да защитя хуманността на такива хора. Това е вдъхновението. Но ми беше трудно – отне ми 12 години.

Какво ви притесняваше?
–    Бях наясно с факта, че това не е моята история. Не исках да отнема нечия друга история, защото това е нещо, което често се случва с болните от неизлечими болести. Не исках болните деца да се ядосат и да си мислят, че това е още една скапана книга за рак. Опитах се да черпя информация от максимален брой източници и внимавах да не включвам прекалено много лични очаквания. Радвам се, че децата приеха книгата ми добре и са на мнение, че съм уловил правилно доста неща. Това беше най-важното за мен. Освен това се радвам, че се срещнах с толкова млади хора, чиито живот е по-различен от общоприетия. Есенцията на книгата е, че краткият живот също може да бъде добър живот. Плаках докато писах, също.

Има ли реакции, не само от деца, но и от възрастни, които да сте запомнили с нещо по-особено?
–    Винаги съм считал себе си за автор на юношеска литература, винаги съм смятал, че моята аудитория е от тийнейджъри. Доволен съм от това. Странно ми е, че получавам писма от 85-годишни баби, които ми пишат с главни букви затова колко им е харесала книгата. Никога не съм очаквал подобно нещо. Вече изглежда, че повечето читатели на „Вината в нашите звезди” са възрастни хора.

Планирате ли да пишете проза за възрастни?
–    Не, не се интересувам от това. С тази книга така се получи – по-скоро инцидентно. Аз чета главно литература за възрастни, но нямам намерение да пиша такава. Светът ми се струва доста непривлекателен, особено що се отнася до публикуването и издаването на книги за възрастни. Не ми харесва.

Имате предвид бизнес страната.
–    Наблягането на блокбъстъри. Непозволяването на един писател да гради кариерата си с много и различни книги. Ето, това е петата ми книга, но моите издатели ме подкрепят за това, което правя. Ако пишех книги за възрастни обаче, това нямаше да се случи. В тази сфера нямаш 5 шанса, за да напишеш бестселър. Това е нещото, което наистина ценя в света на юношеската литература. Имаш повече шансове.

Книгата наистина резонира с момента на съзряването, в който имаш чувството, че възрастните около теб те подценяват.
–    Така е. Проблемът е, че наистина в тази възраст те подценяват. От друга страна обаче, ти не им даваш много причини да не го правят. В колежа имах един страхотен учител, който се казваше П. Ф. Клъдж. Първото, което ни каза, беше: „Може да сте умни, но аз съм бил умен по-дълго”. Този цитат ми изглежда все по-брилянтен с годините.

Вече се работи по екранизацията на романа. Какво е мнението ви?
–    Да. Аз съм замесен в проекта. Те споделят с мен всяка страница от сценария, който е брилянтен, нямам много забележки. Освен това слушат внимателно това, което имам да кажа. Опознах сценаристите добре. Изключителен фен съм на режисьора (Джош Буун – бел. ред.). Той разбира книгата в дълбочина. Ангажиран е много с това да е точен спрямо самата история, което е много рядко се случва в „Холивуд”.

Какви са бъдещите ви проекти?
–    Сигурен съм, че ви се иска да кажа, че пиша нова книга, но за момента не пиша нищо. Работя доста с „YouTube”. Имаме образователна програма, наречена „Crash Course”, която водим с брат ми, Ханк. Това отнема доста от времето ми. Ще започна скоро да пиша, но не знам кога. Надявам се да завърша нещо в следващите няколко години.

 
 

Режисьорът Тери Гилиъм загуби правата за „Човекът, който уби Дон Кихот“

| от chronicle.bg |

Дългоочакваното излизане на филма на Тери Гилиъм „Човекът, който уби Дон Кихот“ по екраните е поставено под съмнение, съобщи Контактмюзик.

Седемдесет и седем годишният сценарист и режисьор най-после показа филма си в рамките на кинофестивала в Кан миналия месец след няколкогодишни съдебни разправии, но започналата нова съдебна битка може да означава, че „Човекът, който уби Дон Кихот“ всъщност никога няма да се появи по екраните.

Парижки съд постанови, че правата над филма се притежават от продуцента Пауло Бранко, а не от Гилиъм. Следователно сега Бранко трябва да реши дали филмът да излезе по екраните.

Преди началото на кинофестивала в Кан той поясни, че проявил благоразумие, предоставяйки на организаторите „изключителното право“ да покажат „Човекът, кой уби Дон Кихот“ с участието на Адам Драйвър. Бранко все пак настоя, че решението няма нищо общо с други проблеми, свързани с появата на филма по екраните. „То не е в разрез с други решения, които вече бяха взети и ни предоставят правата над филма“, отбеляза той.

 
 

Клеър Фой не прилича на себе си в трейлъра на „The Girl In The Spider’s Web“

| от chr.bg |

Sony Pictures пусна трейлъра на „The Girl in the Spider’s Web“, в който Клеър Фой играе Лисбет Саландер пушещата и караща мотор героиня от романа в три части Millennium на Стиг Ларсън. Ролята на пънкарката идва след като Фой игра кралица Елизабет II в „The Crown“, за което спечели Златен глобус и беше номинирана за Еми.

Според трейлъра Саландер е част от движението #TimesUp – „жената, която наранява мъже, които нараняват жени“. Тя спасява една дама от юмруците на гаджето й като го провесва за краката, разкрива изневерите и побойщата му и за наказание прехвърля всичко, което има, в сметките на неговите жертви. Саландер обаче не е перфектна и някой, когото не е успяла да спаси, скоро й задава въпроса: „Никога не успях да разбера – защо помогна на всички, но не и на мен?“

Фой не прилича на себе си в тази роля – с изцяло черен гардероб, пиърсинги и разбира се, татуировка на дракон.

 
 

„Incredibles 2″ направи рекорд и оглави бокс-офиса на Северна Америка

| от chr.bg |

Комбинацията от супергеройски сили, студио „Пиксар“ и „суша“ от семейно ориентирани филми допринесе „Феноменалните 2″ да оглави бокс-офис класацията на Северна Америка с рекордни приходи за анимация, предадоха световните информационни агенции.

Постъпленията от филма, излязъл на екран 14 години след оригиналната анимация „Феноменалните“, възлизат на рекордните 180 милиона долара. Сумата съществено надхвърля очакванията на анализаторите, които прогнозираха приходи между 120 и 140 милиона долара през първия уикенд по кината.

Досегашният рекорд за най-касов дебют на анимация от 135 милиона долара се държеше от продукцията „Търсенето на Дори“ (2016).

Според компания „Дисни“ публиката на „Феноменалните 2″ е съставлявала 31 процента възрастни, 57 процента семейства и 11 процента тийнейджъри.

На далечното второ място в класацията с приходи от 19,6 милиона долара е филмът „Бандитките на Оушън“. Следва комедията „Tag“ с 14,6 милиона долара .

Челната петица в бокс-офиса на Северна Америка се допълва от филмите „Соло: История от Междузвездни войни“ и „Дедпул 2″. Приходите от продажбата на билети за двете продукции в киносалоните на САЩ и Канада през уикенда възлизат съответно на 9,1 милиона долара и 8,8 милиона долара.

 
 

Мечтите, които няма да се сбъднат, ако спреш да работиш в офис по 8 часа на ден

| от chronicle.bg |

„Ще напусна офиса и ще работя от вкъщи на свободна практика!“

„Ще напусна, защото ме ограничава стоенето от 9 до 5 в офиса.“

Или върховното:

„Ще напусна, за да се развивам, защото не искам да влизам в машината на фиксирания 8-часов работен ден.“

Мисли, които се въртят в почти всяка милениалска глава. Прекрасни на теория, трудно осъществими на практика.

Добавете към тези „аргументи“ и някой чиклит роман и представата е на една ръка разстояние. Напускате работа, на втория ден пиарите на „Ив Сен Лоран“ се свързват с вас, за отидете на Малдивите и да ви снимат голи за рекламата на новия им парфюм. После звънят от „Прада“, „Гучи“ и свършвате на корицата на септемврийския брой на „Воуг“.

Или пък на третия ден след напускане на работа от комитета на „Пулицър“ ви пишат, че сте награден за невероятната ви поезия, вдъхновена от момичето от Люлин 3.  Следват тонове бестселъри и участия в риалити шоута. Остава само да треснете молбата си за напускане на бюрото на шефа.

Да, работата всеки делничен ден от 9 до 5 е нещо крайно досадно. Както впрочем и половината живот. Разбира се че да прекарваш осем часа на ден, пет дни в седмицата на едно бюро в офис, заедно с още десетина колеги и денят ти да минава под ритъма на щракащи клавиатури, не е най-прекрасната работа. В един момент омръзва. А днес милениалите са на върха си и упорито скандират колко ограничаващо е да работиш по 8 часа на ден в офиса. Мисълта за самостоятелно индивидуално развитие е все по-изкушаваща.

Прекрасно, дано се случи на всеки, който го пожелае. Нека все пак уточним няколко неща, които няма да ви се случат (особено у нас), ако напуснете работа и решите да пишете своя собствена версия на чиклит роман.

Няма да изживеете своя „Яж, моли се и обичай“. Знаем, че дори тези, които наричат книгата „боклук“, искат да им се случи същото, но не – няма. Дори Елизабет Гилбърт е трябвало да работи поне 16 години в офис, докато си позволи да напусне. Още повече, (и това тя самата го казва), тя подписва договор с издателство да напише точно тази книга, което й отстъпва финанси, за да пътува 3 месеца в Италия, 3 в Индия и 3 в Бали. Така че нещата са с една идея по-подсигурени и човек е с една идея по-опитен преди да се впусне в подобно начинание. Та да, няма да направите околосветско пътешествие и да издадете бестселър. Но може да пробвате с булевардна стихосбирка (защото ще я пишете на някой булевард) „Яж, пости и се надявай“.

Няма да срещнете съвършената любов. На ментално ниво ще бъдете твърде заети да мислите как ще вържете двата края. А на материално, голяма е вероятността да не си платите интернета или телефона и да останете без Facebook, Tinder, Grindr и всичките съвременни способи за запознанство с нови хора и „опознаване на нови култури“. А вечеринки вече няма…

Няма да превърнете таланта си в кариера за милиони. Историята просто не познава такъв случай. Стивън Кинг е работил много време в обществена пералня още преди да напише „Кери“. Тенеси Уилямс е работил три години във фабрика за обувки и пише всеки ден, предимно нощем. Чак след години идват „Трамвай Желание“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Джоан Роулинг години наред е била учителка. Схванахте ли идеята? Свободата си има цена. И тя винаги е 8-часов работен ден. За всички, дори за онези с яките снимки – човекът зад апарата е много вероятно да е, както казва приятелка на приятелка, „некво IT”.

Няма да можеш да обвиняваш никого. Мда, когато си в екип с още 15 човека все има на кого да стовариш вината за собствените си грешки. А това, всички знаем, е много сладко. И е много кофти, когато нямаш избор, че твоята тъпотия си е само твоя тъпотия. Помислете за това преди да напуснете.

Няма да откриеш вътрешното си Аз, което да те направи щастлив и блажен. Няма и да усетиш свободата. Ще усетиш просто временното блаженство да не зависиш от определена група хора. Но много скоро ще дойде следващата такава. И ще откриеш, че си още по-далеч от свободата.

За да не кажете сега, че мразим милениалите и сме черногледи, ето няколко прекрасни неща, които Ще ви се случат:

Ще си плащате сами осигуровките.

Ще пиете по-малко (защото пиенето е пари)

Ще ходите повече пеша (защото и пътуването е пари)

Ще преотктриете сладостта на краткотрайните флиртове (защото дълготрайните връзки изискват някаква минимална стабилност в чудото, наречено живот)

Ще заздравите връзката с мама, тате и баба (да са живи и здрави и дълго да ви гледат)

И накрая нека само уточним, че няма нищо лошо в стремежа на човек към самоусъвършенстване, свобода и професионално развитие. Лошо е , когато мечтаем правопропорционално на възможностите си.