shareit

Дж. К. Роулинг изключена от публичен вот за любими шотландски книги

| от |

sbtДж. К. Роулинг беше изключена от публичен вот за любими шотландски книги, съобщи „Гардиън”. В инициативата, организирана от „Scottish Book Trust”, са включени 50 книги от последните 50 години, от които читателите трябва да изберат любима. Няма произведение на създателката на Хари Потър, което да е попаднало в листата.

Литературният критик Стюарт Кели, който е един от хората, формирали списъка, заедно със „Scottish Book Trust”, обясни, че Роулинг не била достатъчно добра. Той допълни:

„Ако тя беше включена, щеше да е за третата книга за Хари Потър, но тук става въпрос за книги за възрастни. Има 50 книги, които са по-добри от „Вакантен пост”. Опитали сме се да отсеем най-добрите книги, от които хората да избират. Много от тях разширяват границите на романа, променят фундаментално неговата цел. Сред тях „Pfitz” от Андрю Кръми, „A Very Quiet Street” от Франк Къпнър или „Hotel World” от Али Смит. Не опира само до съдържание, но и до форма. Много от тези книги са направили радикални неща”.

Други книги, включени в листата, са „Life After Life” от Кейт Аткинсън, „The Bridge” от Иън Банкс, „Мястото на екзекуцията” от Вал Макдърмид, „Garnet Hill” от Дениз Мина, „Black and Blue” от Иън Ранкин, „Трейнспотинг” от Ървин Уелш и др. Вотът е отворен за всеки на сайта (scottishbooktrust.com) на инициативата до 18 ноември. Топ 10 ще бъдат обявени в Седмицата на книгата в Шотландия – от 25 ноември до 1 декември.

 
 
Коментарите са изключени

Изстреляхме ракетата, писмото ви е на път

| от |

В разгара на Студената война, подводница изстрелва ракета над САЩ, носеща малко по-необичаен товар. Изстреляна през юни 1959 от USS Barbero (SSG-317) във водите на Вирджиния, тази ракета Regulus I носи 3000 писма, адресирани до висши държавни служители. Президентът Айзенхауер, вицепрезидентът Никсън, членовете на кабинета и федерални служители са в списъка на адресатите заедно с всички губернатори на Съединените щати, членовете на Конгреса и на Върховния съд.

Тестът на този метод за доставяне на поща, който първоначално се пази тайна от обществеността, преминава успешно. Ракетата Regulus I стига до целта си, движейки се с впечатляващите 965 километра в час, след което забавя и каца, оставяйки шефа на Пощата Артур Самърфийлд очарован от резултата. „Тази небойна употреба на ракети за пренасяне на поща е и първата официална употреба на ракети от пощенска служби в света“, хвали се той.

Самърфийлд също така прогнозира, че „преди човекът да стъпи на Луната, пощата вече ще се доставя в рамките на няколко часа от Ню Йорк до Калифорния, Великобритания, Индия или Австралия с помощта на ракети.“

Още през 1810 германският писател Хайнрих фон Клайст предлага система от артилерийски батареи, които да препредават поща из цялата страна. Писмата, сложени в специални черупки, се изстрелват към целта си и след това се изстрелват обратно. Той преценява, че една мрежа от 300 километра, от Берлин до Вроцлав, може да предаде едно съобщение само за половин ден, което за онова време е впечатляващ срок.

През идния век много други ще се опитат да разнасят поща по въздуха. Говори се дори как да се създадат презатлантически ракетни маршрути за международна комуникация – такива ракети могат да съкратят сроковете за доставка от седмица (или повече) до ден. Поредица опити за изпращане на поща с ракети в рамките на Европа завършват с колеблив успех като някои ракети се закачат в дървета, а други просто експлодират при удар.

При теста с USS Barbero през 1959 системите за ориентиране и управление на ракетите вече са достатъчно развити. Този конкретен тест не е само за изпращане на поща. Той изпрати и друг вид съобщение – от Министерството на отбраната на САЩ до останалите държави – в което се казва ясно, че управляемите ракети на американските военни могат да постигнат висока степен на точност. Както при много други експериментални технологии от средата на 20-ти век, тази ракета за пренасяне на поща също е демонстрация на сила.

 
 
Коментарите са изключени

Как да не се излекуваме от Голямата чума в Лондон

Възникнала между 1665 и 1666, Голямата чума не е точно първият път, в койтоЛондон преживява такава ужасна епидемия на болестта – периодични случаи в града има от много време. Въпреки това, Голямата чума определено оставя отпечатък. Според смъртните листове от тази година, през 1665 умират 68 596 души в резултат на чумата. Смята се обаче, че този брой е силно занижен, тъй като групи като квакерите, например, не съобщават за смъртните си случаи, а много бедни просто са изхвърлени в масови гробове без смъртта им да бъде регистрирана. В крайна сметка между 25% и 50% от населението на Лондон умира от чумата без никой да знае какво я предизвиква. В един момент се забранява събирането на трупове през деня, защото когато гражданите виждат колко са много, наставала паника. Това довежда до някои интересни методи за превенция…

Например, по това време се смята, че чумата се причинява или поне се предава по-лесно от „лош въздух“. В резултат на това, се палят огньове из целия град по заповед на властите; в домовете също огньовете се поддържат ден и нощ, независимо от температурата навън, а мнозина започват да пушат тютюн, за да поддържат въздуха в дробовете си без зараза. Това довежда до нетипичната за нас ситуация, при която хора от всички възрасти, включително деца, са принудени да пушат. А. Дж. Бел няколко десетилетия след чумата пише:

..когато той беше учител в Итън през годината, в която беше бушувала Голямата чума, всички деца пушеха в училище по задължение, а той самият никога не е бил бит толкова много в живота си, колкото една сутрин, когато го хванали да не пуши. 

Друго нещо, което лондончани вярват, че помага за разпространението на чумата, са многобройните бездомни котки и кучета по улиците на града им. Дотолкова, че с официален указ от крал Чарлз II се нарежда да „не се допускат свине, кучета, котки или домашни гълъби да преминават по улиците или да ходят от къща на къща“. В резултат хиляди животни са убити и незабавно заровени или изгорени. Въпреки че кучетата и котките са пренасяли бълхи, заразени с чума, смята се, че цялата операция всъщност помага на чумата, тъй като същите бездомни котки и кучета са контролирали много по-опасните разпространители на чумата – плъховете.

Wenceslas Hollar - Plan of London before the fire (State 2), variant

Карта на Лондон, 1665

Може би най-съмнителното нещо, което лондончани предприемат като мярка за ограничаване разпространението на болестта, е карантината на всяка къща, в която живее жертва на чумата, за 40 дни. Вратите на тези къщи се заключат и се маркират с голям червен кръст, над който пише думите: „Господи, се смили над нас“. За да се гарантира, че никой няма да избяга, пред къщата често се слагала охрана.

Тъй като е било нормално да се запечатва къща с всичките й обитатели все още вътре, независимо дали са болни или не, лондончани започват да подкупват инспекторите, които ходят по домовете да търсят признаци на чума, да игнорират всякакви такива признаци в техния дом. Това е и една от причините записаните смъртни случаи да са толкова малко. Когато не ставало с подкуп, някои направо бягали от домовете си, оставяйки цялото си имущество, като предпочитали да живеят на улицата вместо да се заразят от чумавия в дома им или да умрат от глад затворени.

Някои пробивали най-тънката стена на къщата си, за да избягат, а един мъж дори взривява входната врата със самоделна бомба от фойерверки. Но вероятно най-гениалният метод за бягство е ловът на пазачи. При него обитателите на дома внимателно спускат бесилки през прозореците, за да ги сложат около врата на пазача долу пред къщата и да го издърпат нагоре, докато не го обесят, или просто да го душат, докато не им предаде ключовете. В първия случай, тялото на стражата ще бъде дискретно изхвърлено, като се увие в чаршаф (така изглежда като тялото на жертва на чумата и съответно никой не би го проверявал и пипал прекалено много) и се изхвърли безцеремонно в преминаващата количка с мъртви. Удивително, но в историческите извори пише, че поне „партида“ охрани, което за нас днес означава около 20, са били убити по този начин от отчаяни граждани.

За щастие и на гражданите, и на охраните, чумата премина през есента на 1666 г. и абсолютно нищо страшно не се случва с Лондон някога отново… Освен ако не броим огромния пожар, който изпепелява града едва година по-късно, като унищожава приблизително 85% площта му в рамките на стените. Около 65 000 души са оставени без дом, а огънят изгаря и страшно много архиви, свързани с неотдавнашната чума, което затруднява уточняването на неща като точната смъртност и колко хора се заразяват, но успяват да се възстановят. След това, разбира се, и друг път са се случвали ужасни неща в Лондон през неговата много пъстра история. Но кой брои.

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Чарли Чаплин и Ууна О’Нийл: Една любов в изгнание

| от Вучето |

“Току що се запознах с Чарли Чаплин. Какви сини очи има само!” Това пише 17-годишната Уна О’Нийл на своя приятелка  през 1942 г. Изумително красивото момиче е дъщеря на известния драматург Юджийн О’Нийл и писателката Агнес Болтън. Когато среща великия Чаплин за първи път, самата тя е начинаеща актриса, на която предвиждат голямо бъдеще в киното. Две години преди съдбоносната среща хубавелката е влюбена до уши не в кого и да е, а в Дж. Д. Селинджър, който тогава обаче е световно неизвестен, защото все още не е написал “Спасителят в ръжта”.

Само че писателят е с, меко казано, неприятен характер, а тя – негова пълна противоположност: кротка, свенлива и сдържана. Затова и романсът между двамата е обречен на провал още от самото си начало. Пред бурните страсти със суетния мегаломан Джери тя избира сигурността с 37 години по-възрастния Чарли, на когото ражда осем деца! И ако Чаплин е първият и единствен съпруг за Уна, за него тя е съпруга номер четири.

Преди Уна

Чарли Чаплин може и да е световна звезда, обожавана от хора по целия свят, но на любовния фронт далеч не е толкова успешен. Още при първия брак нещата тръгват на зле. Когато е на 29, се жени за 16-годишната актриса Милдред Харис, понеже тя го забаламосва, че е бременна от него. Алармата се оказва фалшива и бракът, разбира се, не просъществува дълго. Покрай него обаче старлетката успява да намаже дебело, тъй като  я затрупват с оферти да се снима във филми.

Чарли очевидно си пада по тийнейджърки, защото и втората съпруга е на 16, когато се жени за нея. Този брак е придружен от грандиозен обществен скандал. Актрисата Лита Грей, която участва във филма на Чаплин “Треска за злато” oт 1925 г., твърди, че Чаплин я принудил да се омъжи за него, забременявайки я “неочаквано”. Въпреки че публично го нарича “манипулативен плейбой”, Грей издържа в оковите на този брак цели три години (с година повече от предишната съпруга) и дори ражда двама сина на Чаплин. След това обаче следва шумен развод, съдебното дело по което се разпростира на повече от 50 страници.

Lita_Grey

Снимка: By studio work for hire – [2], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21572834

Разочарован от провалените си връзки до този момент, Чаплин се въздържа да забременява млади актриси в продължение на девет години. После обаче среща 22-годишната звезда от Бродуей Полет Годар. Този път тя е тази, която успява да го завлече пред олтара, лъжейки го, че е на 17. Двамата са заедно цели седем години преди ревността да сложи прът в колелата на брачната кола. За разлика от предишните съпруги, Годар е горда и независима жена и се дразни от опитите на мъжа си да контролира живота и кариерата й. Това е и основната причина да си тръгне от семейното имение през 1940 г., скоро след премиерата на общия им филм “Големият диктатор”.

Но четири се оказва щастливото число на Чаплин. На 53 той е вече прочут и преуспял актьор и режисьор, когато се случва най-щастливото събитие в живота му, както сам определя срещата си с Уна.

NPG P283; Charlie Chaplin by Strauss-Peyton Studio

Снимка: By Strauss-Peyton Studio – National Portrait Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=24576869

ФБР и други главоболия

Когато двамата се женят през 1943 г., Уна не подозира, че заради политическите пристрастия на съпруга си и съдебните проблеми, причинени от озлобена бивша любовница, ще им се наложи в най-скоро време да напуснат Щатите. Всичко започва, когато актрисата Джоан Бари заявява на всеослушание, че е бременна от Чаплин. Той отрича и Бари завежда съдебен иск за бащинство. Поредният скандал около  актьора става повод директорът на ФБР Едгар Хувър, който от години подозира Чаплин в подривна прокомунистическа дейност, да организира кампания за целенасочено очерняне на обществения му имидж. Компроматите буквално заваляват. Обвиняват го в неблагодарност към САЩ – държавата, която го е приютила като 19-годишният млад британски актьор през 1908г., а цензурата спира от прожекция филма му “Мосю Верду”, в който Чаплин остро критикува капитализма и световната надпревара във въоръжаване със средства за масова унищожение.

ФБР обвинява Чаплин по четири параграфа, най-сериозният от които е нарушаване на Конвенцията за трафика на бели роби от 1910 г., криминализиращ извеждането през щатската граница на жени за сексуални цели. Въпреки че липсват каквито и да е сериозни доказателства в подкрепа на обвиненията, Чаплин е изправен пред съда през март 1944 г. и при евентуална присъда, го грозят 23 години затвор. Бедите обаче не свършват дотук. Когато Джоан Бари ражда дъщеря си Керъл Ан през октомври същата година, съдът отсъжда в нейна полза, въпреки че не е допуснал като доказателство кръвни проби за установяване бащинството на Чаплин. Актьорът е осъден да изплаща издръжка на Керъл Ан до навършване на 21 години.

Chaplin_City_Lights_still

Снимка: By United Artists – www.creativelydifferentblinds.com/TVStageandFilm/CharlieChaplin/CityLights, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19983420

В такава нажежена обстановка Чаплин не вижда друга алтернатива освен да заживее в изгнание в чужбина. Добър случай за това се удава, когато през септември 1952 г. семейството заминава за Лондон за премиерата на “Светлините на рампата”.  Намерението им е повече да не се върнат в Америка. Въпреки че още на другия ден от Правосъдното министерство заявяват, че Чаплин е свободен да се върне в страната и че няма да бъде подложен на политически гонения, той отказва. Вместо това праща Уна да сложи в ред нещата му. След това двойката се установява за постоянно в Корсие-сюр-Веви, в имението Маноар дьо Бан край Женевското езеро.

Живот в Швейцария

Изглежда, че най-после трудните времена са отминали и вече на територията на политически най-неутралната страна в света, любовта между Чарли и Уна разцъфтява с пълна сила. Чаплин никога не е бил по-щастлив, а и не може да бъде по-благодарен за безусловната любов, с която Уна, в своята ненатрапчива тиха смиреност, не престава да го обгръща през последните години. Тя се движи около него, не, рее се около него с лекотата на небесен ангел и прави всичко да изглежда по-добро и по-красиво.

“Всеки ден от живота си с Уна,” пише Чаплин в автобиографичната си книга, “не преставам да се удивлявам и да преоткривам дълбокия й и красив характер. Дори понякога, както си върви пред мен  по тесните градски улички с това нейно простичко достойнство, изпъната като струна крехка фигура и пригладени назад тъмни коси, в които проблясват сребърни нишки, чувствам как буца засяда в гърлото ми и ме връхлита вълна от безкрайна любов и възхищение заради всичко, което е тя.”

Oona_O'Neill_-_1943

Снимка: By Associated Press – Ebay, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29088723

Въпреки всички изгледи в миналото, че би могла да има блестяща филмова кариера, Уна предпочита да прекара остатъка от живота си в сянката на мъжа, когото обича безгранично. В редките интервюта, които дава, казва, че е удовлетворена от ролята си на съпруга и майка на осемте им деца и не би желала нищо повече за себе си в този живот. “Чарли е целият ми свят”, признава тя през 1960 г. Затова, когато на 88-годишна възраст Чаплин издъхва в съня си в дома им на Коледа, тя предпочита да прекара остатъка от живота си ту в Швейцария, ту в Ню Йорк в усамотение и почти в пълна изолация от външния свят. Сама тя си отива от този свят 14 години по-късно, през 1991 г., от рак на панкреаса. Погребана е до съпруга си в Корсие-сюр-Веви.

Днес семейното имение е превърнато в музей. Във всяка стая има голям екран, на който се прожектират домашни видеа от семейния архив, както и откъси от документални филми от времето, когато Чаплин е обявен за персона нон грата от американското правителство. В съседство на къщата има музей с восъчни фигури, пресъздаващи различните му филмови роли, както и ресторант, кръстен на най-известното му екранно превъплъщение – Скитника.

 
 
Коментарите са изключени

В Холивуд има правилно секси и грешно секси

Сесуе Хаякава е роден през 1889 в Минамибосо, а баща му е губернатор на префектурата Чиба. Първоначално Хаякава мечтае да бъде офицер в Японския императорски флот. Отгледан за живота на войн под кода на Бушидо, когато е на възраст, той се записва във Военноморската академия в Етаджима. За съжаление, мечтите му са разбити, когато, приятели го предизвикват да плува до дъното на близката лагуна. Въпреки че успя, той пука едно от тъпанчетата си – контузия, която впоследствие го проваля на приемния изпит за императорския флот. Бащата на Хаякава смята, че неговият неуспех е позор за семейството. Засрамен, 18-годишният Хаякава се опита да извърши ритуално самоубийство, използвайки оръжието на един от своите предци самураи. Заключва се в бараката в градината и се намушка в корема. За щастие обаче той има куче, което е отвън и не престава да лае пред вратата. Като чува лая, бащата на Хаякава излиза и в крайна сметка намира сина си, който лежи в локва от собствената си кръв. По чудо Хаякава оцелява. Докато се възстановява двамата мъже се сдобряват и решават, че щом малкият няма да отиде военен, то най-добре да стане успешен бизнесмен или политик като баща си. Така родителите му го изпращат да учи политика и икономика в Университета в Чикаго. Там външният му вид и изваяна фигура се забелязват, особено когато се присъединява към отбора по футбол и мята опонентите си на земята с хватки от джудото…

Sessue Hayakawa, 1918, by Apeda Studio

Някъде през 1913 г. Хаякава решава да почива в Ел Ей, където се отива на театър в Малкото Токио и бързо се влюбва в представленията. Сам Хаякава започва да участва в различни сценични пиеси, най-важната от които е „The Typhoon“, защото изпълнението му в нея ще хване окото на прочутия продуцент Томас Инс. Той иска да направи пиесата на филм, с участието на Хаякава и на никой друг. Хаякава обаче не смята актьорството за перспективна и уважителна работа, с която би казал на семейството си, че се занимава, и затова отклонява учтиво молбата на продуцента. Той обаче продължи да го съблазнява и Хаякава най-накрая казва, че ще се склони, ако му плащат по 500 долара на седмица (около 11 000 долара днешни пари). Той предполага, че никой никога няма да се съгласи да плаща еквивалента на нова кола всяка седмица на неизвестен, недоказан японски актьор.

Но Инс казва „да“.

И филмът изключително успешен.

Сесуе Хаякава получава предложения за куп други филми и бързо става звезда в цял свят. През 1917 той вече изкарва по четвърт милион долара на година (около 5 милиона днес). Които харчи по начини, достойни за отделен текст. Ще кажем само, че Сасуе е достатъчно прозорлив, за да купи огромни количества алкохол преди да влезе в сила сухият режим в САЩ. И като казваме огромни – достатъчни за години милионерски партита в личния му замък.

Както можете да си представите, голяма част от приключенията на Хаякава се изяждат моментално от медиите, което само допринася за неговата мистика и популярност сред най-големите му фенове – дамите. Прожекциите на филмите му системно са изпълнени до голяма степен с млади жени, които крещят, когато героят им се появи на екрана. Те несъмнено се радват не само на добрия му външен вид, но и на спокойния и събран начин, по който играе лошото момче и еманацията на забранената любов. Защото въпреки че е секс символ, в самите филми Хаякава никога не спечелва момичето – дори в онези, в които е основният й любовен интерес, почти винаги го губи в последната сцена. По онова времето, идеята за романтични отношения между японец с бяла жена е скандална до крайност – затова и Хаякава играе или заедно с жена си, която също е японка, или образите на лошия.

Thedragonpainter

Със съпругата си Тсуру Аоки

За да се опита да заобиколи проблема, когато договорът на Хаякава с Paramount изтича през 1918, вместо да подпише отново и да приеме доста доходоносна роля в „The Sheik“, Хаякава взима нещата в свои ръце и стартира собствена продуцентска компания, Haworth Pictures Corp. Така, с пълен контрол над всички аспекти на продукциите си, той вече играе много по-положителни роли. Публиката го хареса и Хаякава се превръща в един от най-печелившите и най-известните мъже в целия Холивуд, печелейки около 2 милиона долара (около 25 милиона долара днес) годишно от филмите си.

През 30-те години на 20 век обаче ролите за японец секс символ рязко намаляват до пълно изчезване заради нарастващите антияпонски настроения в Холивуд. Затова Сесуе се ориентира към Европа. За съжаление обаче по време на едно негово пътуване до Франция в края на 30-те години, германците решават да нападнат, в резултат на което актьорът е прекарва там цялата война (Хаякава съдейства на Френската съпротива, но не е ясно как точно).

След Втората световна война Хаякава е ненаемаем като актьор предвид световната неприязън към Япония.

Нещата се обръщат с появата на Хъмфри Богарт. Той иска Хаякава за героя на барон Кимура във филма си „Tokyo Joe“, хората му го откриват във Франция и когато му предлагат ролята, Сесуе приема. Този филм рестартира кариерата му.

„Моята главна цел е да играя протагонист, герой“, казва, но за жалост такова нещо няма да се случи. Вместо това обаче прави най-голямата си роля – във филма от 1957 „The Bridge on the River Kwai“. В него Хаякава е главния антагонист, японския командир на лагер за военнопленници, полковник Сайто. За ролята си е номиниран за Оскар за най-добра поддържаща роля и ако беше спечелил, това би го поставило на първо място заедно с Мийоши Умеки, която печели Оскар за най-добра поддържаща актриса във филма „Sayonara“ същата година. „The Bridge on the River Kwai“ печели 7 награди Оскар, включително за най-добър филм, като номинацията на Хаякава е единствената, която филмът не взима.

След като Сесуе Хаякава решава да се пенсионира, завръща се в родната си Япония, където не е особено тачен заради негативните роли, с които японците смятат, че ги представя в лоша светлина.

Умира от кръвен съсирек на 84-годишна възраст на 23 ноември 1973.

 
 
Коментарите са изключени