shareit

Досиетата CHR: Желаната смърт в случая „Дженовезе“

| от Кристина Димитрова |

„Не вярвам, че смъртното наказание е най-доброто, което може да получи това чудовище. Не бих се замислил и за миг лично да му пусна ток“. Това са думите на върховния съдия Джъстис Ървин Шапиро, които изправят съдебната зала в Ню Йорк на крака през юли 1964 година.

Така некрофилът Уинстън Моузли е осъден на смърт на електрически стол за зверското убийство и изнасилване на 28-годишната управителка на бар Катрин Сюзън Дженовезе. Той обаче не намира смъртта си на електрическия стол, защото през 1967. година наказанието му е променено на доживотен затвор заради промени в законодателството.

Убиецът издъхва на 28 март тази година в килията си по далеч по-безболезнен начин от жертвата Кити Дженовезе.

Убийството „Дженовезе“ разбунва духовете на обществото и остава запомнен като един от най-скандалните примери за гражданска апатия и липса на съпричастност.

Във фаталната нощ на 13-ти март 1964 година, в нюйоркския квартал Куинс, Кити Дженовезе е нападната, изнасилена и наръгана с нож от непознат мъж. Тя успява да се изплъзне от ръцете на насилника си, когато разбуден мъж се развиква от прозореца, след което Кити, окървавена и плачеща, се втурва в жилищен блок с надеждата някой да я спаси. След минути отново е застигната от жестокия касапин, който започва безжалостно да забива ножа си в тялото й. По това време по домовете си са над 30 души, които не дръзват да се притекат на жената, макар да чуват пронизващите нощта крясъци.

Оттогава психолозите и криминалистите наричат ефекта на лошия самарянин „Синдромът Дженовезе“.

Половин век по-късно жестокият касапин е мъртъв. Все още не е ясно от какво е починал Уинстън Моузли, но последните му часове със сигурност са били по-спокойни от тези на жертвата му. Нещо повече – той до последно е вярвал, че ще бъде помилван. Последното му искане за свобода бе отхвърлено през 2015 година.

Моузли броди

Моузли е психопат, сериен убиец и некрофил с доживотна присъда, която излежавал в затвора с максимална сигурност „Клинтън“ в Данемора, Ню Йорк. Занданът се намира в близост до канадската граница. Моузли прекарва точно зад решетките 52 години.
Уинстън е роден в Манхатън на 2 март 1935 г. По това време майка му Фани Моузли не живее с биологичния баща на детето си. Той е травмиран от непрестанните скандали и раздели между майка си и пастрока си. Бил е проблемно дете с непрекъснати провинения. Това, което учудвало педагозите, било необяснимото му очарование от мравки, което изглеждало странно на фона на вулгарното му поведение.

През 1954 година Моузли се жени за Полин Комуто. Следва развод и нов брак през 1961 – с Елизабет Грант.

Всъщност Моузли не приличал на сериен убиец. Той бил любезен, интелигентен, с чисто съдебно минало. Имал две деца, собствено жилище в Озон Парк, Куинс. Имал е и собствен бизнес с машини. Жена му Елизабет работела като медицинска сестра и давала нощни смени. Майка му Фани помагала в гледането на децата.
Всичко това обаче улеснявало Моузли  да броди нощем.

Когато напада Кити Дженовезе той е на 29 години. В самопризнанията си пред съда разкрива, че търсил жертвите си късно през нощта, на случаен принцип. Твърди, че в периода 1963-1964 година е успял да убие три жени, да изнасили 8 и да извърши 40 кражби.

„Ръгах я, докато млъкне!“

Във фаталния за Кити 13 март Моузли обикалял повече от час. Изнервен и загубил надежда да засити животинския си нагон, около 3:15 часа след полунощ, убиецът вижда по тихата, безлюдна улица да се задава Катрин Дженовезе. Тя е управител на бар в Холис в квартала Куинс и се прибира с колата си от работа. Родена е в семейство на италиански имигранти и е отраснала в Бруклин. Катрин паркира колата си близо до входа на кооперацията си, където живее с любовницата си Мери Ан Зиелонко.

Моузли я набелязва и започва да крачи след нея. На няколко крачки през блока, Кити забелязва, че непознат мъж я следи. Изплашена, тя побягва. Мъжът тръгва след нея и я сграбчва  точно пред затворената книжарница. Наръгва я два пъти в гърба с ловен нож.

„Помогнете ми!“ крещяла Кити. Това свидетелства в съда Робърт Мозър, който живеел наблизо. „Беше по-скоро плач, а не зов за помощ. Станах и погледнах навън. Видях момиче, което стоеше на колене и някакъв тип, надвесен над нея. Изкрещях: „Хей, махайте се от там. Какво правите???“ Мъжът скочи и избяга като уплашен заек. Жената се изправи и изчезна от погледа ми зад ъгъла“, спомня си в показанията си Мозър.

В самопризнанията си убиецът Моузли казва за този момент: „Имах усещането, че мъжът ще затвори прозореца си и ще си отиде да спи. Така и стана. Осъзнавах, че някой може да види колата ми паркирана в близост, затова я преместих в сянка. След това смених шапката си и покрих лицето си. Върнах се да я търся пак“, разкрива безжалостният убиец в съда. „Върнах се, защото не бях довършил това, за което излязох на улицата“.

Моузли намира Дженовезе да лежи в канавка близо до сградата. Тя се върти безпомощно на земята, кървяща и все още молеща за помощ. Моузли я атакува отново. „Не знам колко пъти я наръгах, но удрях докато млъкне.“

Разследващите потвърждават, че жертвата е намушкана над 12 пъти и впоследствие е изнасилена.

Другите убийства

Заловен 5 дни след инцидента, Моузли признава за злодеянието. Психопатът твърди категорично, че е извършил още убийства. Казва, че е убил 24-годишната Ан Мей Джонсън. Жертвата е открита разстреляна и изгорена през февруари същата година.

Друга жертва по думите на некрофила е Барбара Кралик – 15-годишна, намушкана в дома на родителите си през юли 1963.

И двете жертви са били изнасилени след смъртта им. Моузли не е съден за нито едно от двете престъпления, макар че споделил подробности, които само убиецът на жените е можел да знае. Дори дал официално показания пред съдия по делото срещу Алвин Мичъл – фактически обвиненият за убийството на Барбара Кралик.

По време на процеса за убийството на Кити, Моузли пледира невинен заради временна невменяемост, но лекарите установяват, че напълно е осъзнавал какво върши.
Присъстващите в залата аплодират най-тежкото наказание, постановено от съдията и той е пратен в затвора.

Нагъл до последно

Животът на убиеца зад решетките далеч не е в застой. Първоначално той чака реда си за електрическия стол в килията три години. През 1967 година щатът Ню Йорк отменя наказанието му след обжалване.
Психопатът е изпратен в Поправителен дом ‘Атика“. През 1968 година, докато го ескортират към болницата в Бъфало, той успява да избяга. Омаломощава пазача си, открадва затворническия бус и бяга. Няколко дни е на свобода. За това време успява да изнасили една жена и да плени петима души, срещу които насочил дулото на пистолета на надзирателя. При мащабна операция на ФБР е заловен и върнат обратно в затвора.

През 1971 година участва във „въстанието“ на излежаващите присъдите си в поправителния дом Атика.

Шест години по-късно завършва колеж като през цялото време прави безочливи опити да си издейства помилване. Дава интервю пред The Times, в което казва, че съжалява за убийството на Кити и е променен човек. Мнозина виждат в материала опитите на адвокатите му да издействат освобождаването му. През 2015 година отново подава жалба и иска помилване, но му е отказано.

Синдромът „Дженовезе“

Случаят „Кити Дженовезе“ е едно от най-ужасяващите и обществено интересни дела в САЩ. То е в основата на безкрайни социално-психологически дебати и повдига наболялата тема за отговорностите на гражданите, които стават свидетели на престъпление.

Кити Дженовезе е била преследвана и малтретирана в продължение на над 30 минути докато в сградата, до която това се случва, се светват и изгасват лампи. Това е едно от общо 636 убийства, извършени в града през 1964 година.

Първоначално медиите не му обръщат внимание.

В следващите две седмици New York Times събужда обществеността, разкривайки част от полицейски разпити, проведени в рамките на разследването. Ключовата първа публикация започва така:

„В продължение на половин час 38 почетни граждани, спазващи закона, са наблюдавали как един убиец, въоръжен с нож, преследва жена, като успява да я хване и да я наръга с хладното оръжие цели три пъти. Това се случва в Кю Гардънс. На два пъти гласовете на съседите и внезапно светнатите им лампи смущават насилника, който тръгва да бяга. След това отново се връща към жертвата си и продължава да я коли. Нито един от свидетелите не се обажда в полицията по време на нападението. Само един звъни в управлението, но когато жената е вече мъртва; „Не исках да се замесвам“, обяснява един от свидетелите липсата на реакция“.

Реално цифрата от 38 души, цитирана в изданието, е грешна. В статията грубо се преувеличава броя на очевидците и това, което те са споделили с полицията. Никой от тях не видял нападението от край до край. Само някои признават, че са светнали за кратко лампите и са чули отделни викове за помощ. Много от живущите смятали, че става дума за скандал между пияници или любовници. Имало е две нападения над Кити, а не три. Двама души са се обадили в полицията по време на атаката.

За убийството на Кити Дженовезе е създадена театрална продукция и дори мюзикъл. В продължение на десетилетия се търсеха обяснения на поведението на съседите, въпреки че голяма част от първоначалните заключения бяха опровергани. Но образът на американските граждани като твърде апатични и страхливи, за да се притекат на помощ дори в случаи на живот и смърт, бе безвъзвратно създаден. Психолозите и криминалистите тълкуваха синдромът Дженовезе като „дифузия на отговорността“. В много изследвания бе констатирано, че повече хора не са склонни да направя и стъпка напред, за да помогнат на жертвите на насилие.

Веднага след инцидента в Ню Йорк са въведени нощни квартални патрули. Започва оптимизация на системата за спешни обаждания. През 1968 година е въведена единната система 911 за топла връзка с полицията.

 
 
Коментарите са изключени