shareit

ДОСИЕТАТА CHR: Витгенщайн – гениалността, която води към смърт

| от |

За него музиката е приключила с Брамс, за изкуствoто не трябва да се говори, а самият той се чувства сякаш пише за хора, които биха мислили по различен начин, биха дишали различен възух от днешните. Критичен към повечето съвременни и авангардни творци, Лудвиг Йозеф Йохан Витгенщайн е един от най-неразбраните, но и най –великите философи на 20-ти век, а биографията му е микс от трагедия, гениалност и мистерия.

Това, което не знаем за него, е че цялото семейство Витгенщайн е на границата между гениалността и трагедията.

Лудвиг е осмото, последно дете на металургичния магнат Карл Витгенщайн. Фамилията била една от най-богатите в Европа. По онова време домът на Витгенщайнови е един от най-видните музикални салони във Виена. Брамс дава уроци по пиано на сестрите в семейството, а Рихард Щраус забавлява домакините и гостите им. След смъртта на бащата Карл, Лудвиг става най-богатият човек в Австрия, но се отказва от наследството си.

Всъщност първите 20 години в живота на Лудвиг са белязани от няколко необратими загуби. Губи трима братя от четиримата си братя, не поддържа връзка с единствения оцелял Пол, не разговаря с трите си сестри до края на дните си.
Същевременно нацистите идват на власт в Австрия и семейство Витгенщайн, поради еврейския си произход, е разделено завинаги.

Какъвто бащата…

Бащата Карл Витгенщайн е от богата австрийска династия. Той не е бил упорит търговец, но рискувал много, а и бил бунтар от началото на живота си. Когато е на 17 години бяга в Ню Йорк. Пристига там само с една цигулка и никакви пари през 1865 година. Работи като сервитьор, а след това започва да свири по концерти в театри. Турнетата му приключват, когато Ейбрахам Линкълн е убит в театър и музикални изпълнения от този тип са забранени. Карл е твърде горд, за да пише за семейството си и да отговори на въпросите им как е и има ли нужда от помощ. Едва когато получава постоянна работа като учител в колеж в щата Ню Йорк, той преглъща гордостта си и склонява да се върне в Австрия.

След завръщането си, работи по ферми. След това се записва за кратко в Техническия университет във Виена. Прекъсва, започва да се занимава с енергетика, но благодарение на вродената интелигентност и дързостта му при договарянето на сделки, подкрепен със солиден капитал на жена си, за кратко се озовава на върха в бизнеса. Когато умира през 1913 г., The Economist пише, че „австрийската търговия с желязо и стомана дължи бързия си растеж и развитие единствено на Карл Витгенщайн.“

Ако Карл Витгенщайн можеше да прочете книгата „Къщата на Витгенщайнови: Семейната война” на английския писател Александър Уо, със сигурност би кимнал в знак на съгласие. В романа се казва, че когато е на 24 години, дъщеря му Хермин Витгеннщайн пише в дневника си, че й липсва жизненост и воля за живот. Същото изпитват и братята и сестрите й, които не искали да продължават металургичния бизнес на бащата Карл. Той бил разочарован от решението им, въпреки че бил силно музикален. А четирима от петимата му синове искали да се занимават с музика.
Въпреки собствената си слабост към нотите, Карл намирал манията на сина си Ханс към музиката за прекалена и ограничавал строго времето на момчето за свирене. Ханс бил дете-чудо с изключително музикално възприятие, което станало ясно, когато бил едва 4 –годишен. Учителите му Густав Малер и Хулиос Епщайн го наричали гений. Но бащата настоял той да тръгне по пътя на бизнес индустрията и финансите.

През 1901 година Ханс избягал в Америка – така както направил баща му 36 години по-рано. През 1902 г., той изчезва от лодка в залива Чесапийк, река Ориноко във Венецуела. Никой никога не се е съмнявал, че той се е самоубил. Изчезването на Ханс е забранена тема за Витгенщайнови.

Другият брат – Руди, е 22-годишен студент по химия в Берлин, когато влиза в един бар в една майска вечер през 1904 г. Поръчва си сантиментална песен от пианиста и след това смесва калиев цианид в една чаша с мляко. В предсмъртната бележка до родителите си казва, че е бил в траур заради на смъртта на свой приятел. По-вероятното обяснение е, че той също е бил хомосексуален. Както се предполага и за братята му Лудвиг и Ханс.

След погребението на Руди, Карл забранил на семейството да го споменава.

Това принудително мълчание, което било подкрепяно от майката, създало постоянен разрив между родители и деца.
Точните обстоятелства около самоубийството на третия брат Кърт, докато е на италианския фронт през 1918 г., не са известни. Той бил най-веселият в семейството, но сестрата Хермин пишела в дневника си, че в него расте зародишът на отвращението към живота.

Може би у Пол се усещало най-осезаемо страданието в семейството. Неговата решителност да стане пианист и да изнася концерти на сцена били вдъхновени от примера на слепия органист и композитор Йозеф Лейбър, който бил любимец на семейство Витгенщайн. След като ръката му е ампутирана, Пол се зарива с книги за хора без крайници, които са успели да вършват всичко въпреки, че са инвалидизирани. Той се научил да се облича с една ръка, да яде раци и да свири, но вече не виртуозно. Упражнявал се на дървена клавиатура още докато бил в болницата в Русия – при това по над седем часа дневно. В пика на неговата кариера, в началото на 30-те години, Пол спечелил най-ентусиазираните отзиви на критиците. „Неговата виртуозност е невероятна и благодарение на това той преодолява трудности, които биха препятствали дори пианистите с две ръце”, казва експертите. Въпреки това той така и не успял да се качи отново на сцената след инцидента.
Пол е само с две години по-голям от Лудвиг, но бил доста по-известен от него приживе. Въпреки всичко загубата на ръката му някак отнема от вниманието и последните му записи били оценени като доста лоши от музикалните експерти.

„Адът не са другите хора. Адът си самият ти!”

Фамилията на Карл Витгенщайн определено заслужава някакъв мрачен тип награда като „Дланта на Атрей” за наистина трагичен житейски път. Най-доброто определение за биографията на собственото си семейство може би дава най-малкият син Лудвиг Витгенщайн, който приживе има повече ревностни последователи, отколкото студенти.
„Преживявал ли си някаква трагедия в живота си?” , пита в една от лекциите си той свой ученик. Добре обучен младежът връща топката в ръцете на учителя си, питайки самия Витгенщайн какво разбира под думата трагедия. „Искам да кажа самоубийства, лудост и кавги…?”.

Обяснима дефиниция за Лудвиг. Трима от братята му посягат на живота си, защото родителите им не им разрешават да се занимават с музика. Самият гений Лудвиг Витгенщайн често мислел за самоубийство. Както и оцелелият му брат Пол – който губи дясната си ръка, след като е улучен от руски куршум през 1914 година. Потресаващо събитие за един пианист, особено след като бил затворен за известно време в известната сибирска крепост, вдъхновила романа на Достоевски „Къщата на мъртвите”.

Суицидните мисли доминирали в главата на малкия Лудвиг още когато е бил около 10-годишен. Много преди някой от братята му да сложи край на живота си. Той имал и три сестри – Гретл, Елен и Хермин. Последната и най-голяма в семейството никога не се омъжва и се превръща в пазител на семейния пламък. Елен била силно невротична и се омъжила за страдащ от деменция. Най-дразнеща от всички била Гретл, а неприятното присъствие при нейните появи на обществени места се засилвало от съпруга й, който също се самоубива в даден момент, както и баща му, и една от неговите лели.
Като цяло лошото настроение и екстремно нервното напрежение са нещо като епидемия в семейство Витгенщайн. Показателен пример е една случка от зимния им дом. Пол Витгенщайн се упражнявал на един от седемте рояла в Палас Витгенщайн, когато внезапно се нахвърлил с викове върху брат си Лудвиг: „Не мога да свиря, докато сте в къщата. Чувствам скептицизма, който се промъква при мен изпод вратата!”.

В този контекст напълно разбираем е един от най-известните цитати на най-малкия брат – „Адът не са другите хора. Адът си самият ти!”

Музиката е повече от забавление за Витегнщайнови. И повече от изкуство. Творби на Брамс, Шуберт, Вагнер и Брукнер хвърлили в размисли изкуствоведа от Гестапо, който обискирал къщата на Гретл Витегнщай. Концерти на Бах, Моцарт и Хайдн били спасени, тъй като били поставени в семеен сейф в банка. Малкият син на Гретл криел нотите на Шуберт , писма от Бетовен и Вагнер под купчина чорапи в куфара си, когато бил заловен на железопътната гара във Виена. Именно музиката била начина, по който срамежливите, нервни деца на Карл общували. Музиката отвличала вниманието им от трагедиите в семейството, за които те трябвало да запазят мълчание.

Разпад

Когато нацистите идват на власт в Австрия, децата на Витгенщайн били вече покръстени, но се брояли за евреи според тогавашните закони, тъй като дядовците и бабите им били евреи. След като Австрия се присъединява към Германския Райх, семейното богатство успява да откупи животите на трите сестри Витгенщайн. Пол успява да избяга, а Лудвиг по това време е на сигурно място в Англия. Така наследниците на богатия магнат Карл Витгенщайн оцеляват, но с цената на отношенията помежду си. Твърди се, че сестрите Гретл и Хермни се споразумели с нацистите срещу Пол. След войната Пол имал концерт, на който свири само с едната си ръка във Виена. Така и не посетил сестра си Хермин, която била на смъртния си одър.

Лудвиг и Пол не контактували повече след 1939 година. Нито Пол и Гретл. Определно Витгенщайнови не са щастливо семейство.

Единствената работа, която носи удоволствие на Лудиг се оказва философията. Но въпреки това на няколко пъти прекъсва академичната си дейност – веднъж, за да стане фронтови офицер по време на Първата световна война, за което получава и няколко награди за храбрст. И след това – заминавайки да преподава в училища в отдалечение австрийски селца. Накрая става работещ инкогнито санитар в лондонска болница по време на Втората Световна война.

Монах, мистик и механик

Много спомени рисуват картината на гениалната лудост и странните прояви на братята Витгенщайн. По думите на литературния теоретик Тери Игълтън, Лудвиг Витгенщайн бил „поразителна комбинация от монах, мистик и механик”. Философът бил толкова привлекателен за младите, че те му подражавали не само в жестовете и изказванията, но и се обличали като него. Винаги с разкопчано първо копче на ризата, но все така спретнат. Сред характерните привички на Витгенщайн било спането само в тясно легло, носене на тенис обувки, пренасяне на зеленчуци от магазина до вкъщи само в пазарски мрежи, за да могат да дишат и поставянето на целината във вода, когато се сервира на вечеря. Той никога не вечерял на масата на преподавателите в Кейбридж, за да избегне задължителната за това събтие вратовръзка и винаги се появявал плътно следван от студенти, с разкопчано копче на яката. Въпреки че звучи твърде сухарско, младежите смятали, че мрачния Лудивг трябвало да стане комик, тъй като имитирал брилянтно различни диалекти на немското говорене.

Той е патентовал самолетен двигател през 1910 година, създал е проект за модернистична къща и дори е изобретил нов апарат за измерване на промените в дишането, които се причиняват от промени в кръвното налягане, докато е санитар.

Най-великият филосов и математик на всички времена всъщност мразел дългите лекции и в най-добрия случай неговите продължавали по 4 минути. И въпреки че изказванията му били по-скоро лаконични, Лудвиг никога не мълчал – дори искали да спре да посещава Клуба по етика, защото никой не може да вземе думата от него.
Норвегия била мястото, където мрачната душа на Лудвиг Витгенщайн откривала своя рай. Той заявил, че смята да се върне към фиордите някой ден и се аргументирал точно и ясно: „ Мразя дневната светлина”.

„Казах, че ще му е самотно”,

спомня си Бертранд Ръсел – „А той отговори, че проституира с ума си, говорейки с интелигентни хора. Казах, че е луд, а той отговори: „Бог да те пази от нормалността.“
Витгенщайн обичал самотата и периодично се оттеглял в мразовити и пусти райони на Европа – в Ирландия, Исландия или Норвегия, където през 1913 г. си строи дървена къща. Обаче познатите му твърдят, че философията е отишла при него, а не той при нея. Когато се усамотявал, гледал мюзикъли и уестърни, и то буквално наврян в екрана, или пък забивал поглед в американски примитивни детективски списания. Възхищавал се на Агата Кристи и П. Дж. Удхаус.

Всъщност Витгенщайн приживе е публикувал само два труда освен докторската си теза. Едната книга е немски речник за ученици, а другата – ръкопис на планирана лекция за среща, спонсорирана от Аристотеловото общество.

Влиянието на Витгенщайн е върху философите и хората на изкуството. Умира в Кеймбридж през 1951 година с последни думи: „Кажете им, че живях щастливо“.
Сагата Витгенщайн някак довежда до мисълта, че ако бащата Карл бе живял достатъчно дълго, би припознал собствената си желязна воля за независимост в синовете си Пол и Лудвиг. И би им дал благословията си. Но може би очакваме твърде много от него. Трагично или не, няма семейство, което да може да издържи повече от един Витгенщайн.

 
 
Коментарите са изключени