Досиетата CHR: разказ от първо лице за СПИН, 80-те и настоящето

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

От 1998 г. на 18 май се отбелязва Международният ден на ваксината срещу СПИН. На този ден се отдава почит на усилията на всички лекари, лаборанти, доброволци, учени, които работят в посока да се намери лек срещу заболяването. Според последните статистики близо 37 млн. души днес са носители на ХИВ вируса. Числата обаче показват оптимистичен тренд в световен мащаб и новите заразявания намаляват. Далеч по диспропорционално изглежда обаче ситуациятa на на континентално ниво. Развитите континенти бележат успех в борбата срещу заболяването, по-изостаналите райони не могат да се справят със зачестилите нови случаи. Въпреки че медицината вече е напреднала, все още милиони заразени по света нямат достъп до адекватни медицински услуги.

За СПИН се е говорило много. Както верни, така и заблуждаващи неща. Ако днес обаче човечеството бележи някакъв напредък в борбата с болестта, то корените на този успех идват от 80-те години на ХХ век. САЩ, Сан Франциско. В началото на десетилетието все повече гейове се разболяват от мистериозно заболяване. Със зачестяването на случаите идва и пропагандата, фалшивите новини и дезинформацията. Никой не знае какво причинява заболяването, хората са безсилни да го спрат. Никой не вярва, че сексът може да е причина мъжете да умират. Никой не иска да се лиши от сексуалната свобода на 60-те и 70-те. Политиците крият информация, здравната система буксува, гражданите се лутат някъде между търсенето на удоволствие и страха. Резултатът е епидемия, която отнема живота на милиони. Време, което трябва да помним. Защото проблеми като този не засягат само малцинствата, хомосексуалните или определени социални или етнически групи – те засягат цялото човечество.

Във връзка с Международния ден на ваксината срещу СПИН, четем думите на журналиста и автор Майкъл Спектър, който разказва от първо лице за това как е изглеждала картината през 80-те и какво е бъдещето, започвайки от днес. Макар и писани преди 5 години, неговите думи са актуални и днес.

The 2017 New Yorker TechFest
Майкъл Спектър; Снимка: Getty Images

„Преди държах една снимка на бюрото си, заснета на улица „Кастро“ през 1983 г., в момент, в който изглеждаше, че животът на гейовете в Сан Франциско е на път да приключи завинаги. На снимката има двама мъже – първият, висок и превит, се навеждаше над другия, който седеше в инвалидна количка, и завиваше с одеяло малкото останало от него. Мой приятел ми даде снимката малко преди да почна да отразявам епидемията от СПИН в „Уошингтън поуст“. Към нея имаше съобщение: „Не забравяй тези двама души, когато пишеш историята. Тук не става въпрос за политика. Става въпрос за човещина.“ Приятелят ми почина няколко месеца по-късно. Това се случи преди почти три десетилетия. Сигурно съм прекарал стотици часове, взирайки се в снимката от тогава – достатъчно време, за да запомня дълбоката мъка в черните очи на онези двама мъже.

Отразявал съм войни, и преди, и след епидемията. Всичките са грозни, болезнени и несправедливи, но за самия мен, нищо не наподобява мъката, когато се разхождах из улиците на Сан Франциско в пика на епидемията. Сякаш беше избухнала атомна бомба: сградите стояха пусти, колите бяха паркирани покрай алеите, имаше павилиони за вестници, магазини и самолети, преминаващи във въздуха. Но хората на улицата умираха. Улица „Кастро“ беше отрупана с 30-годишни мъже, които вървяха (когато можеха), с бастуни, или опирайки се на ръката на своя по-здрав любовник или приятел. Инвалидни колички задръстваха тротоарите. Сан Франциско се беше превърнал в град на трупове.

През 2002 г., докато пишех статия за Лари Крамър, черния пророк на СПИН кризата в САЩ, разговарях с Тони Кушнър, който беше награден с „Пулицър“ за пиесата си, посветена на онези години – „Ангели в Америка“. Той ми разказа какво е преживял през онези дни. „Тъкмо бях започнал да се разкривам и хомосексуалният живот изглеждаше толкова вълнуващ“. По същото време Тони прочита шокиращата статия на Лари Крамър „1112 и продължават“. Тя се появява през 1983 г. В „Native” и в нея авторът призовава гейовете да се замислят за катастрофата, която е пред тях. Кушнър осъзнал, че сме се сблъскали с „масова чума. Хората умираха навсякъде около нас, а ние се преструвахме, че нищо страшно не се случва.

Крамър и много други активисти промениха това. Гняв и нови лекарства пребориха отричането и омразата. В следващите години епидемията сякаш изчезна – въпреки че никога не го направи изцяло, тук или където и да било. До края на годината от СПИН ще загинат близо 40 млн. души – повечето от тях в Африка. А тази седмица в статия за „Ню Йорк Таймс“ се казваше, че тези дни могат да се върнат. „Федералните здравни служби докладват за все повече сексуални контакти без предпазни средства сред американците. Това прави борбата срещу СПИН още по-трудна.“

Това е деликатен начин да се намекне. Томас Фрийдън, директор на Центъра за контрол на болестите и превенции, е една идея по-прям. „Анален секс без предпазни средства е в собствена категория, когато става въпрос за риска.“ Три десетилетия с данни доказват истинността на това твърдение.

Защо се случва това? Част от причината е заложена в човешката природа. Защо някои родители отказват да ваксинират децата си? В много случаи, защото не са се сблъсквали с болестите и нямат представа до какво могат да доведат. Вирусът ХИВ е много по опасен и много сложен. Той е обвързан със секса, основна човешка нужда, но също и с желанието, срамът, дискриминацията, страхът. Кой 20-годишен мъж, наслаждаващ се на първите си сексуални преживявания, ще се притеснява от това, че десет години преди да се роди виждах как хора повръщат и умират на улицата, по която той сега ходи? За определено време през 90-те, мъжете се бяха уплашили и статистиките го показаха. Използваха презервативи регулярно, тестваха се. Много от тях все още го правят, но други отдавна си хвърлиха задръжките. Появата на ново вид метамфетамин във формата на кристали, който увеличава сексуалното удоволствие, също дръпна нещата назад. Освен положителния ефект, наркотикът има и отрицателен, а именно, че поемането му води до еректална дисфункция. Тогава хората започнаха да комбинират кристала с „Виагра“ и инфекциите започнаха да се разпространяват.

Може ли отново да се сблъскаме с тази епидемия? Разбира се, но последствията могат да бъдат драстично намалени. За жалост повече от милион американски, заразени с ХИВ (има 50 хиляди нови случая годишно), не получават адекватна медицинска грижа, а една трета от тях дори не подозира, че е заразена. Расизъм, хомофобия и мизерия продължават да спомагат за разрастването на епидемията. Малцинствата са изложени на най-голяма опасност и рядко получават адекватна медицинска помощ и лечение.

Единственото подходящо заключение е да се вслушаме (отново) в предупреждението на Лари Крамър. Каквото беше вярно през 1983 г., може да бъде вярно и днес. „Ако тази статия не ви изкара ангелите“, пише той за „1112 и продължават“, „тогава наистина сме загазили. Ако тази статия не ви доведе до гняв, бяс и действия, гейовете нямат бъдеще на земята. Нашето съществуване зависи от това колко сме ядосани. Ако не се борим за живота си, ще умрем.““

 
 

Какво трябва да знаем за Световния ден без сутиен?

| от chronicle.bg |

Много жени нямат нужда от специален ден за това, но 13 октомври официално е именуван „Световен ден без сутиен“. Този ден се провежда ежегодно в средата на октомври и представлява социална кампания, призоваваща жените да ходят без сутиен, за да привлекат общественото внимание върху рака на гърдата.

Инициативата може да е започнала едва преди няколко години, но предвид откритите случаи на рак на гърдата всяка година и починалите вследствие на него, Световният ден без сутиен става все по-необходим.

Все още не е ясно кога точно е възникнала кампанията. Според някои, Световният ден без сутиен е инициатива, която започва през 2011 г. и добива популярност главно чрез социалните мрежи. Множество жени започват да използват хаштага #nobraday, за да се включат в кампанията. Голямо внимание този ден получава през 2015 г., когато се изразява недоволство, че той по-скоро сексуализира прекалено много женското тяло, вместо да помага реално за жените, засегнати по някакъв начин от заболяването.

За какво служи този ден?

Идеята на Световния ден без сутиен е да привлече вниманието върху рака на гърдата и да информира хората за това как да се грижат за себе си  и да открият симптомите на заболяването.

Денят винаги е през октомври, който е официалният месец на борбата с рака на гърдата. Инициативите, с които хората обикновено изразяват съпричастност към този ден са ходене без сутиен, даряване на пари за различни каузи и носене на лилави дрехи през деня.

Този ден е и за подкрепа към излекувалите се от рак на гърдата жени. Жените по цял свят са призовавани да се подлагат на периодични прегледи.

 
 

7 силни претендентки за следващия „Оскар“ за най-добра актриса

| от chronicle.bg |

Силният киносезон едва сега започва и все още имаме едни дълги три месеца преди да разберем със сигурност кои филми и хора ще се състезават в надпреварата за най-престижната кинонаграда – „Оскар“. Но някои от най-обсъжданите филми на годината вече излязоха и започнаха да се открояват определени имена.

И понеже жените актриси са нашата най-голяма  слабост, днес показваме някои от тях, които вървят стремглаво към първия ред на „Долби тиътър“.

Най-хубавото за нас, зрителите, тази година е, че конкуренцията в категорията за най-добра актриса ще бъде голяма. Наред с няколко познати имена, които по всяка вероятност ще бъдат сред първенците, се открояват и няколко сравнително нови за света на киното актриси.

Засега само няколко от най-обсъжданите филми са излезли по кината. По-голямата част са показани на големите кинофестивали през годината, които вече отминаха. Но отзивите на критиците и на фестивалните публики рядко се различават от това, което виждаме в края на януари, когато обявяват номинациите.

Затова разгледайте галерията горе, в която сме събрали 7 силни претендентки за „Оскар“ за най-добра актриса.

 
 

Енрике Иглесиас за Анна Курникова: Правя повече секс от всякога

| от chr.bg |

„Правя повече секс от всякога“, сподели самият Енрике Иглесиас, след като целуна страстно фенка на сцената по време на един от последните си концерти.

Латино певецът се похвали, че в момента той и любимата му Анна Курникова се радват на отличен интимен живот. В края на миналата година тенисистката дари Енрике с близнаци, но очевидно раждането не се е отразило негативно на отношенията им в спалнята.

Енрике споделя също, че след раждането на близнаците сексът бил намалял, но в момента той и Анна са по-щастливи и страстни от всякога.

Тенисистката и поп певецът започнаха връзката си още през 2001 г. И въпреки че все още не са женени, създадоха чудесно семейство.

Вижте тази публикация в Instagram.

#Россия #worldcup2018 #GoRussia

Публикация, споделена от Anna Аня (@annakournikova) на

 
 

Да изживееш старините си в 5-звезден лукс

| от Вучето |

С настоящия текст не искам да  разбуня духовете, а най-малкото пък да натъжа хилядите бедстващи пенсионери в България. Но животът е такъв, какъвто се случва, и за съжаление, е различен за тези, които се раждат под слънцето и тези, които се раждат под дъжда.

Съзнавам, че вече е доста изтъркано да се натяква, че за социалния стандарт на една страна се съди по това как тя третира животните, инвалидите и пенсионерите. И все пак, признавам си, ме гложди отвътре да се отдам на лека журналистическа гавра, като цитирам смехотворни изказвания от типа на “Средно с 20 лева вдигат пенсиите догодина”. Значи ако от догодина 70-годишните не се разпукат от лукс, не знам кога ще е… Но докато това стане, българският пенсионер ще продължава да износва шлифера си от 78-а (“същият като на Ален Делон”), да обикаля по 24 км ежедневно с трамвая в търсене на по-евтин с 10 стотинки шпеков салам, а през зимните месеци да тегли чоп дали да си плати парното или лекарствата за сърце.

В същото време, на 2 700 километра северно от София, 50 и няколкогодишният норвежки предприемач Томас Ериксен е застанал на тераса на втория етаж на една стара жилищна кооперация, разположена на скално възвишение малко извън Сандефиорд в Южна Норвегия. От високото има великолепен изглед към фиорда, вижда се и датският бряг отсреща.  Слънцето клони към залез и драматизмът на късните слънчеви лъчи добавя известна доза патос към жестовете и думите на Ериксен. Той посочва към един гол планински хребет вляво и казва, че там възнамерява да построи първия петзвезден старчески дом в Норвегия. Ще се казва “Вила Моколен” и ще отвори врати през 2020 г.

Кое прави проектът толкова петзвезден?

Всеки от обитателите ще трябва да заплаща по 1, 25 милиона крони (250 000 лева) годишно, за да живее там. “Наемът” покрива 24-часови грижи от страна на висококвалифициран персонал, личен шофьор, сервитьор, шопинг асистент, хранене в ресторант с шеф-готвач с поне една звезда Мишлен. В цената се включва още: лъскане на обувки, организиране на разнообразни занимания и игри, както и денонощна охрана на обекта. “Вила Моколен” ще разполага със салон за гости, винарна и спа център. Изобщо life is life… докато не свърши. Което пък подсеща, че обитателите могат да останат във вилата, докато не се преселят в един по-добър свят. Но нали не мислите, че при така описаните условия в старческия дом, отвъдният живот, предлаган от която и да е религия, може да бъде по-добър?!

Но докато това се случи…

“Човек може да страда от Паркинсон или деменция, но все пак да има един хубав живот при нас, “ казва Ериксен. Ако обаче обитателят се нуждае от специални медицински грижи, ще трябва да плаща допълнително към тези милион и 250 хиляди. Така де, няма безплатен обяд. Нито пък безплатен Паркинсон!

Кой ще живее във “Вила Моколен”?

През последните десет години заложената в закона идея за абсолютното равноправие във всички обществени сфери, засегна и грижата за  възрастните хора. В Норвегия на теория не е от значение кой колко има в банковата си сметка, защото  всички получават еднакъв пакет услуги при настаняване в държавно заведение. На практика обаче се оказва, че тези, които имат по-високи доходи, плащат повече за място в обикновен старчески дом.  Обаче палачинката е на път да се обърне. По-заможните старци започват да се осъзнават и вече не са съгласни да плащат един милион, за да живеят в най-обикновен държавен старчески дом. „О не, сър, и ние искаме своето уиски с пура и оркестърът да свири!“ Проекти като този на Ериксен им предоставят възможност да избират как да доживеят дните си на този свят. Повечето частни предприемачи в този сектор менажират старческите заведения по общинска поръчка. Това означава, че една част от месечната такса се заплаща от държавата. Затова, като се тегли чертата накрая, излиза, че не е кой знае колко по-скъпо да се живее във вили и палати като “Моколен”, отколкото в обикновен държавен дом. Затова и на въпроса “Кой ще живее във “Вила Моколен”?, отговорът би следвало да бъде: Всеки средностатистически норвежки пенсионер-милионер. А те не са малко предвид факта, че задължителните и частни пенсионни осигуровки гарантират стабилни доходи и на стари години.

Сред тези пенсионери е и 89-годишният вдовец Арне Гранлие. Той живее в подобно частно заведение за възрастни хора – “Вила Грижа”, която се намира в северната част на столицата. Докато похапва домашно приготвен ябълков сладкиш, Арне не пести хвалбите. Всичко му харесва тук – храната, денонощните грижи, хигиената. Арне казва, че престоят му струва по 967 крони (193 лв) на ден.

Синът на Арне изчислява годнишните разходи за престоя на баща си в дома на стойността на един хубав чисто нов автомобил. Но в никой случая не съжалява. “С радост влагаме спестените през годините от тате пари за живота му във “Вила Грижа”. За какво друго иначе бихме ги използвали освен за това на него да му е добре?”

„Ами за много неща, хелоу!“ бихме извикали в един глас ние там долу, на Балканите. Като, например, за   закупуване на собствено жилище, нови гърди за жената и дъщерята, както и за този нов, супер як автомобил, за който вече стана дума. Бива ли да се трошат толкова пари, за да може един дъртак да яде кекс и да се радва на млади санитарки?

Само че различни народи, различни нрави… И различни социални системи!