Досиетата CHR: Писмо до един изнасилвач

| от chronicle.bg, по The New Yorker |

Неизвестната и до днес личност, носеща прякора The Golden State Killer, е един от най-бруталните престъпници на САЩ. През 70-те и 80-те години на ХХ век той изнасилва над 50 жени и убива 12 души в периода от 1979 г. До 1986 г.

Преди няколко години журналистката Мишел Макнамара започва свое собствено разследване в опит да разобличи убиеца. Убита е през април 2016 година. Преди смъртта си Макнамара пише книга, в която прави подробен обзор на случаите около престъпника, която е издадена от Harper Collins. Част от съдържанието на книгата е писмо, в което тя се обръща към The Golden State Killer.

Тук прилагаме писмото, в което подробно е обяснена историята.

„Ти имаше свой собствен подход. Беше като напор срещу ограда. Като течение, което отваря вратата към вътрешния двор. Миризмата на автършейв нахлуваща в спалнята в 3 сутринта. Острие, опряно в основата на врата. „Не мърдай, или ще те убия“. Техните цифрови системи за сигурност проблясваха кротко в нощта. Никой нямаше време да реагира. Още с пробуждането разбираха, че са под обсада. Телефонните кабели бяха прекъснати. Пушките бяха изпразнени от патроните. Шаблонът беше приготвен и вкаран в употреба. Ти действаше от периферията – като размазана маска и странен, пресеклив дъх. Побъркваше ги до каква степен си запознат с нещата. Ръцете ти достигаха до труднонамираеми ключове за лампи. Знаеше имена. Колко деца имат. Къде ходят. Предварителното планиране ти даваше решаваща преднина, защото когато жетвите ти се будеха от светлината на фенерче в мрака, ти беше непознат за тях, но те никога не бяха такива за теб.

Ускорен пулс. Пресъхнали устни. Физическото оставаше неразбрано. Ти беше като обувка с твърда подметка, едва дочута и усетена. Един пенис обтрит с бебешко олио обхванат от две ръце. „Направи го добре“. Никой не виждаше лицето ти. Никой не усещаше цялата тежест на тялото ти. Със завързани очи, жертвите ти разчитаха на обонянието и слуха си. Талк на прах. Дъх на канела. Звук от завеси. Разкопчаване на цип. Монети, падащи на пода. Скимтене, плач. „О, мамо“. Кратък поглед върху сини кожени обувки за тенис.

Лаят на кучета, изчезващ в неясни посоки.

Ти беше онова, което оставяше след себе си: 10 сантиметров разрез в мрежата на прозореца на ранчото в Монклер, Сан Рамон. Брадва със зелена дръжка върху живия плет. Корда, висяща от клона на бреза. Пяна върху празна бутилка от ликьор в задния двор. Неясни петна от синя боя. Посинялата ръка на момиче, изтръгната преди часове. Очертанията на метален лост в прахта.

Осем смазани черепа.

Ти беше воайор. Търпелив наблюдател на навици и ежедневия. Първата нощ, когато съпругът работеше, идваше твоят ред. Намериха отпечатъци от обувки на 4 до 7 дена под прозореца на банята в дома в Торнууд, Сакраменто. Полицаите отбелязаха, че ако си наблюдавал от там, е можело да виждаш спалнята на жертвата. „Чукай ме, както чукаш стареца си“. Изсъска ти сякаш знаеше как той го прави. Сложи високи токчета на едно от момичетата – нещо, което тя е правела с гаджето си. Открадна чифт бикини за спомен. Преследваше ги със своето фенерче и повтарящи се фрази, сякаш си едновременно режисьор и главен актьор във филм, прожектиращ се в главата ти.

Почти всяка жертва описва една и съща сцена: период, в който са усещали, че се връщаш след претърсване на друга част на къщата. Без думи. Без движения. Но те са знаели, че си там, могли са да си представят безжизнения поглед идващ от двата процепа в маската ти. След дълго време, в което е нямало нито звук, тя си е помисляла: „Отиде си“. Издишване, в мига в който върха на ножа се плъзга по продължение на белега по тялото й.

Фантазиите ти носеха адреналин. Въображението ти компенсираше липсата на реални преживявания. Това притъпяваше недостатъците ти. Една от жертвите се опита да приложи обратния метод и прошепна: „Добър си“. Тогава ти, поразен, скочи от нея. Имиджът ти на грубиян изглеждаше очевидно не проработи. Шепотът през стиснатите ти зъби се разклати. Друга жертва описа на полицията как за кратко си хванал лявата й гърда… „сякаш беше дръжка на врата“.

„О, не е ли хубаво?“ попита едно от момичетата по време на изнасилване, опрял нож в гърлото й, докато тя не се съгласи.

Фантазиите ти бяха опасни, но полицията никога не те залавяше. Всяко разследване на толкова опасен престъпник е надбягване, в което ти винаги водеше. Беше разумен. Знаеше, че трябва да паркираш извън полицейския периметър, между две къщи или на някой паркинг, за да избегнеш подозрение. Правеше малки дупки в мрежите на вратите, използваше инструмент за разбиване на ключалки и влизаше, докато жертвите спяха. Изключваше електричеството, за да чуеш, ако някой дойде. Оставяше задните врати отворени и пренареждаше мебелите в задния двор, за да можеш да избягаш в права линия. Успяваше да се измъкнеш от агента на ФБР. Понякога скачаше по покривите. В Данвил, на 6 юли 1979 г., едно от кучетата на полицаите реагира толкова силно на миризмата в бръшляна – стана ясно, че си минал оттам преди броени секунди.

Един съсед видял как бягаш от едно от местопрестъплението. Излязъл си от къщата по същия начин, по който си влязъл. Без панталони.

Хеликоптери. Затворени улици. Граждански патрули. Хипнотизатори. Медиуми. Нищо.

Ти оставаше миризма и отпечатък от обувки. Детективите проследяваха и двете. Следите ги отвеждаха нанякъде. Отвеждаха ги всъщност наникъде.

Отвеждаха в тъмнината.

Дълго време имаше преднина. Походката ти движеше нещата. По петите ти са полицаите. Най-лошият период от живота ти е записан с грозен шрифт от сънлив служител на реда. Има правописни грешки. Разследващите набират всякакви телефонни номера. Когато никой не си е вкъщи, телефонът просто продължава да звъни. Ако искат да сверят информация с някой стар случай, се налага да ровят из папките. Старата пишеща машина прави хаотични дупки в хартията. Различни заподозрени отпадат, заради алибитата на майките им. Накрая докладът за случая е е сложен в кутия и пратен в някоя стая. Вратата се затваря. Листата пожълтяват и започва изпаряването на паметта.

Ти печелиш състезанието. Вкъщи си си; можеш да го усетиш. Жертвите замлъкват. Самочувствието им е смазано. Вече имат фобии и се страхуват от спомените си. Разводът и наркотиците стават техни спътници. Новите доказателства се изхвърлят поради липса на място. Каквото и да се е случило, то е погребано, неподвижно, като монета на дъното на басейн. Жертвите правят, каквото могат, за да продължат.

Както и ти.

Но нещата излизат извън контрол. Сценарият се повтаря и изисква все по-екстремни случки. Три години на сцени и шепоти вече не бяха достатъчни. Ти се отдаде на по-мрачните си импулси. Всичките жени, които уби бяха красиви. Някои имаха сложен любовен живот. За теб, сигурна съм, те бяха „курви“.

Сега правилата бяха други. Преди знаеше, че имаш най-много 15 минути да напуснеш квартала, след като жените са оставени вцепенени в спалните си. Когато излезе от дома на Лиман и Шарлийн Смит във Вентура, на 13 март 1980 г., знаеше, че няма за къде да бързаш. Телата им няма да бъдат открити в следващите три дена.

Дърво. Лост. Гаечен ключ. Убиваш жертвите си с предмети от домовете им – необичайни, може би, но все пак винаги си имал навика да полудяваш от много малко.

golden-state-killer-sketches-d8c451d646b47c01
Три от скиците, които ФБР успява да направи, на предполагаемия престъпник

И после, след 4 май 1986 година, изчезна. Някои мислят, че си умрял. Или влязъл в затвора. Не и аз.

Мисля, че си се отказвал, когато светът започна да се променя. Годините би трябвало да са го показали. Тестостеронът, някога в изобилие, сега е в недостиг. Истината е, че спомените избледняват. Хартията се разлага. Но технологията се усъвършенства.

Отказа се, когато погледна назад и видя как опонентите ти те настигат.

Ти печелиш състезанието. Ти беше наблюдателят с власт, който никога не беше наблюдаван. Първата спънка за теб дойде на 10 септември 1984 г. – Алек Джефри откри профила на ДНК молекулата. Другата дойде през 1989 година с Тим Бернерс-Лий и Интернет. Хора, които не бяха наясно кой си и какви са престъпленията ти, започваха да създават алгоритми, които да помогнат в залавянето ти. През 1998 г., със създаването на Google, всичките папки бяха извадени , документите сканирани и разпространени. Светът напредваше с връзката и скоростта. Смартфони. Технология за разпознаване на текст. Интерактивни карти. Фамилна ДНК.

Виждала съм снимки на отпечатъците ти от обувки, които си оставил в калта под прозореца на спалнята на тийнейджърка в Кармайкъл на 17 юли 1976 – времето, когато воайорите са нямали избор освен да физически да застанат на прозорците. Но твоите подходи вече нямат стойност. Уменията ти не са актуални. Нещата се обърнаха. Виртуални прозорци сега се отварят към теб. Ти, наблюдателят, си застаряваща, тромава мишена на техните мерници.

Маската вече няма да ти помогне.

Телефонът на една от жертвите звъни 24 години след изнасилването. „Искаш ли да си поиграем?“, прошепва мъжът. Това си бил ти, убедена е тя. Играл си го носталгично, като футболист с артрит, който гледа старите си записи на видеокасета. „Помниш ли когато си поиграхме?“ Представям си как си набрал номера, сам, в малка, тъмна стая, седейки на ръба на двойното легло, с единственото останало оръжие в арсенала ти – да съживиш спомена, да предизвикаш ужас с гласа си.

Ден по-късно ще чуеш кола да спира на тротоара, двигателят угасва. Ще чуеш стъпки , които вървят към входната врата. Както направиха с Едуард Уейн Едуардс девет години след като уби Тимъти Хек и Кели Дрю в Съливан, Уисконсин. Както направиха и с Кенет Лий Хикс, 30 години след като уби Лори Билингзли в Алоха, Орегон.

На вратата се звъни.

Няма отворени странични врати. Вече си стар да прескачаш огради. Поеми един от твоите учестени дъхове. Стисни зъби. Приближи се бавно към настоятелния звънец.

Това е краят ти.

„Ще замълчиш завинаги, а аз ще изчезна в тъмнината“ беше заплашил една от жертвите си.

Отвори вратата. Покажи ни лицето си.

Излез на светло.

 
 

Отиде си морякът от популярната снимка „V-J Day in Times Square“

| от chronicle.bg |

Американският моряк, който целува непознато момиче на Таймс Скуеър в Ню Йорк, празнувайки края на Втората световна война в популярната снимка V-J Day in Times Square, почина на 95 години.

Джордж Мендоса целува 21-годишната Грета Цимер Фридман на VJ Day (Victory over Japan Day – Денят на победата над Япония, от англ. ез.), а изображението им става иконично за този период от историята на Съединените щати.

Кадърът е снет от Алфред Айзенщад за списание Life. Самият той си отива през 2016 година, на 92.

Дъщерята на Мендоса, Шарън Молюр, каза, че баща й получава гърч след като пада в старческия си дом в Мидълтаун, Роудд Айлънд.

Фотографът разказва как вижда моряк, който тича сред тълпата на 14 август 1945 година и хваща всеки, който му попадне. „Аз тичах пред него с моята Leica и се опитвах да хвана хубав кадър, но все не успявах. В един момент обаче, неочаквано, видях, че хвана нещо бяло, обърнах се и ги щракнах. Ако мединската сестра беше с тъмни дрехи, никога нямаше да мога да направя снимката.“

Грета Фридман, работи като асистентка в зъболекарски кабинет, казва, че разбра за фотографията чак през 60-те години. „Не беше кой знае каква целувка. Някой просто празнуваше, нямаше нищо романтично.“

Не всеки обаче вижда снимката като нещо положително. Въпреки че тя е всеприета като момент на искрена радост, в модерните времена тя може да се счете за, както пише списание Time: „документиран акт на публичен сексуален тормоз.“

 
 

Момче излюпи патешко яйце, купено от супермаркет

| от chronicle.bg |

Чудили ли сте се някога дали е възможно да излюпите яйце, купено от магазина? Разбира се, че сте с чудили. 

Уилям Аткинс, на 14 години, от Уест Мидландс, Великобритания, си купува 12 патешки яйца на свободни патици от магазина. Вкъщи той поставя яйцата в специален инкубатор, който взима от eBay за 40 паунда и ги оставя там за 3 дни, докато не долавя пулс в едно от тях. Аткинс каза пред Daily Mail: „От този момент натам неизлюпеното пате растеше все по-голямо всеки ден.“

sei_52301713-c2a8

4 седмици по-късно патето се излюпва. То се казва Джеръми и за кратко ученикът се грижи за него като домашен любимец. Майката на Уилиям също остава изненадана, но решава, че не е добре момчето й да има пате като домашен любимец в стаята си и затова, когато пораства малко, го дават на местна ферма.

Това е третият опит на Уилям, който преди това е правил същите опити с пъдпъдъчи и кокоши яйца. 

Производителят на патешките яйца, които момчето използва, Клерънс Корт, признава, че е възможно да се излюпи някое от яйцата му, но е много трудно. Говорител на фирмата каза: „Разделянето на мъжките от женските патици става на ръка от няколко висококвалифицирани служители. Грешките обаче са неизбежни, Държим животните на малки групи, които могат да излизат навън. Докато са на открито, понякога се случва патиците да привлекат внимание то на някой див паток. Така въпреки че като цяло е много рядко женските патици да срещнат мъжки, това все пак е възможно.“

„Оплодените яйца са безопасни за консумация и без специална инкубация е напълно невъзможно да се различат от неоплодените яйца.“

 
 

„Денят на бащата“: няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“

| от Цветелина Вътева |

Ако заглавието „Сцени от един семеен живот“ не беше вече взето от филма на Ингмар Бергман, щеше да стои съвършено на новия сериал на БНТ „Денят на бащата“.

Вече гледахме два от шестта епизода, които ще разкажат на зрителите тъжната история на разпада на едно семейство. История, в която, за жалост, почти всеки ще види нещо от и нещо за себе си.

Ако трябва да започнем позитивно, сме длъжни да кажем, че още от първия епизод стана ясно, че това е един емоционално инвестиран сериал: както от страна на създателите, така и от страна на актьорите. Лайтмотивът за гнилостта на човешките отношения, която постепенно ги изяжда, е актуален откакто съществуват киното и телевизията, а естествено и отпреди това.

Още трейлърът на сериала ни подготви за един невесел сюжет, а песента на Стефан Вълдобрев „Тази песен не е за любов“ потвърди очакваното: ще бъде тежко.

Историята на Димо и Калина е дълбоко реалистична. Бракът им се е скапал невидимо от тях и когато циреят избива, вече е късно за животоспасяваща операция. Отдолу има прекалено много болка, а инфекцията на отегчението и липсата на говорене, се е разпростряла в тъканите на брака им.

Както често се случва, изневярата, която се явява спусъкът на раздялата, е само върхът на айсберга. Преди да се стигне дотам, двойката е затънала в дълбоко неразбиране, а партньорите са се превърнали само в родители.

Онова, което тепърва ще гледаме, вероятно е процесът на един развод с всичките съпътстващи го емоционални травми, които дават своя неизбежен отзвук не само върху двамата съпрузи, а и върху техните родители, приятели и, най-вече, дете.

Именно детето е и в центъра на конфликта: малкият Боби (в ролята Патрик Шон Хесън) много добре представя детската драма на един развод дори само в сцената с дървото, в която детето няколко пъти повтаря на родителите си „Къде да стъпя?“.

original

Къде да стъпи едно хлапе в ситуация на развод е въпрос, с който вече се занимават доста организации, включително в България, и това е много важно, тъй като докато възрастните често имат някакъв ресурс за справяне с житейските драми, децата все още не са изградили механизми за справяне със събитие с подобен травматичен заряд. А според Европейската комисия, на всеки два брака в Европа се случва един развод: плашеща статистика, която може да демотивира всеки вярващ в идеята, че бракът е логичното продължение на любовта и неин гарант за сигурност и дълъг живот.

захари бахаров

Прави впечатление, че мъжките образи са по някакъв начин по-положителни от женските. Докато Александър Сано и Захари Бахаров категорично печелят симпатиите на зрителите си със своята мъжка откровеност към случващото се, героините на Весела Бабинова и Глория Петкова са чиста проба неприятни, макар и не лишени от реалистичност.

Калина е загубила своята идентичност някъде в брака си и сега, изправена пред загубата, губи почва под краката си и превръща детето си в оръжие в битката с бъдещия си бивш съпруг. Достатъчно тъжно е, че една сутрин човек се събужда и разбира, че онзи, който е приемал за даденост, е врагът в леглото му. А още по-тъжно е, когато дойде сблъскът с категоричността на партньора, който просто не иска повече да изпълнява тази роля.

весела бабинова

Дали това оправдава отвратителното „Ако беше мъж…“ и „Ти не си мъж на място“, манипулативното „Тати вече не ни обича“ или натоварването на детето с житейската паника на майката, е въпрос на свободна интерпретация.

„Не мога да дишам, като че ли е умрял някой“, казва Калина на майка си, с която я свързва едно и също родово „проклятие“ – това на развода. Всеки, който е преживявал тежка раздяла, знае, че в такъв момент наистина не може да се диша. Болката е физическа, усещането за загуба е всепоглъщащо и фрагментиращо личността, а мракът се материализира до степен да може да бъде докоснат.

александър сано

Връзката на приятелската двойка Кико и Милена, от които тръгва разпадът, е не по-малко интересна. Там виждаме ревнива жена и спокоен и зрял мъж, чиито отношения се озовават в рискова позиция малко „от нищото“. Поне ако приемем, че параноята на жената, че мъжът й ще последва примера на най-добрия си приятел, е „нищото“.

глория петкова

Образът на Милена ни припомня и още нещо. Момчета, няма правилен отговор на въпроса „Изневерявал ли си ми?“. Подобно на „Дебела ли съм?“, до това питане просто не трябва да се стига.

Двете връзки представят двете може би най-чести причини за разрухата на един брак: ревността в комбинация с неувереността на единия партньор, и изчерпването в съчетание с умората от Другия. Валери Петров е написал „Неделята е тъжен ден за хора, усещащи един от друг умора“. Когато не е само неделя, краят е дошъл.

Още един елемент, който допринася за тягосния реализъм на сериала, са онези жалки женски хитринки, които излизат на повърхността при всяко земетресение в една връзка. „Да го накарам да ревнува“, „Да го вържа с още едно дете“, „Да го накарам да се върне като му покажа какво губи“ пр. никога неработещи женски прийоми за задържане на мъжа, който през това време пие в бара и се оглежда за някоя мацка, правят жената да изглежда по-слабия пол.

Нещо, което обаче често се променя качествено с хода на времето. Месеци след раздяла мъжете, които непосредствено след нея са се гмурнали в партита, безразборен секс и изобщо всичко онова, което се разбира под „свобода“ във възрастта след 30г., често се оказват самотни и депресирани. Докато жените, които са реагирали бурно емоционално в първия момент и веднага са се потопили в необходимия траур след края на една връзка, преживяват раздялата по-пълноценно и излизат от нея наистина освободени.

Дали ще видим подобно развитие в „Денят на бащата“, предстои да разберем.

След излъчването на първия епизод, хорът, който след всеки български филм или сериал започва да пее как българските актьори театралничат и не стават, отново запя същата песен. Но ако трябва да сме честни, Захари Бахаров и Александър Сано, които отдавна са се доказали като отлични актьори, са много педантични, естествени и добри в ролите си. Актрисите сякаш са едно ниво надолу в тон с образите си, но предстоят още четири епизода, които могат да изравнят „резултата“.

Всъщност диалозите не кънтят на кухо, а като изключим някои моменти на предобряне, актьорската игра не е трън в очите на заинтересуваните от сюжета зрители.

Освен Захари Бахаров, Весела Бабинова, Александър Сано и Глория Петкова, видяхме и/или ще видим на екран Малин Кръстев, Петя Силянова, Явор Гърдев, Иван Налбантов, Лидия Инджова, Йоана Буковска-Давидова, Станка Калчева, Свежен Младенов, Ванина Кондова. Режисьор е Павел Веснаков, а оператор е Александър Станишев, известен с работата си в киното, както и с участието си в създаването на „Стъклен дом“, „Под Прикритие, „Връзки“ и др.

Сценарият е дело на Теодора Маркова, Георги Иванов, Невена Кертова („Стъклен дом“, „Дъвка за балончета“, „Под прикритие“, „Революция Z“).

Епизодите се излъчват от 22.00ч, понеделник и вторник, три поредни седмици, едновременно по БНТ 1 и БНТ 4.

 
 

Заешкото нашествие в Австралия

| от Радослав Тодоров |

За първи път в Австралия зайците пристигат вероятно още с корабите на първите заселници към края на 18 век. Първоначално те били отглеждани за храна в клетки и по нищо не личало в какъв огромен проблем за околната среда и стопанството ще се превърнат тези наглед безобидни пухкави създания.

Заешката кутия на Пандора била отворена през 1859 г. когато британският заселник и любител на лова Томас Остин решил да пусне на свобода в природата 24 заека с намерението те да се развъдят и да ги ползва като ловен обект. Проблемът обаче е, че този обект в съвсем кратко време придобил гигантски размери. Оказало се че условията в Австралия са идеални за зайците, а освен това меките зими позволявали целогодишно размножаване. Поради липсата на естествени врагове в Австралия зайците претърпели взривна популация и само няколко десетилетия по-късно тези 24 заека нарастнали на около 1 милиард!

Rabbits_MyxomatosisTrial_WardangIsland_1938

Годишно вече се отстрелвали по 2 милиона заека без това въобще да влияе върху популацията им. Биолозите считат, че основната причина за това е, че зайците на Остин са били подбрани да са от няколко различни породи. По този начин много бързо при произволните кръстоски помежду им се е селектирал идеалният вид заек като приспособимост към австралийските условия.

И така само за няколко десетилетия континентът се оказал надупчен като швейцарско сирене от заешки дупки. Редица уникални растителни видове били унищожени от безбройните пришълци. С това започнал да се клати балансът в биологичните ниши, което застрашавало от изчезване и някои местни видове животни. Опустошенията които заешките орди започнали да нанасят на посевите и земеделието били направо неизчислими.

Станало крайно наложително правителството да вземе крути мерки срещу този проблем.

Първоначално решили спешно да започнат изграждането на огради с обща дължина над 3000 километра за да ограничат разселването на популациите поне само до рамките на щата Виктория. Оказало се обаче че зайците се размножават по-бързо дори и от темпото, с което се строят оградите и още преди строежът им да бъде завършен те успявали да ги заобикалят и да плъзнат по останалите щати. Там където успяли да ги заградят напълно също нямало реален ефект, тъй като се оказало че те без проблеми изравят дупки под оградите. През 1887 г. правителството на щата Нов Южен Уелс обявило награда от 25 000 паунда за всеки, който предложи неизпробван до момента ефективен метод за изтребване на зайци.

rabbit-proof-fence-episode

След като акциите по отстрелване и заграждане завършили с пълен провал, през ХХ век дошъл ред и на учените и модерните технологии да опитат късмета си срещу заешката напаст. Така новите лабораторни противници на зайците първоначално ги атакували с химически оръжия, залагайки капани с отрови на фосфорна основа, които да не вредят на почвата, растителността и домашните животни. Нито те, нито другите разработени химически смеси (като соден флуороацетат и пиндон) обаче не могли да затрият гигантските заешки популации. След като химиците се провалили дошъл редът и на молекулярните биолози. Те започнали разработка на нова болест, която да доведе до епидемия сред зайците и да ги изтреби.

Но всички тези опити имали само временен ефект. Опитът да погубят зайците с птича холера например не дал почти никакви съществени резултати. Тогава през 50-те години учените по изкуствен начин пуснали в природата вирусът myxoma, който причинява миксоматоза, смъртоносно за зайците заболяване. Но дори и в този случай ефектът бил много далеч от очакваното. Макар и вирусът да успял да изтреби около половин милиард заека след пускането му, оцелелите удивително бързо се адаптирали и развили естествен имунитет към него.

Все пак на фона на щетите за милиони долари, унищожаването на редица местни растения, а с тях и животни, както и дори причиняването на ерозия на почвата, зайците понякога били и от полза за фермерите. По време на икономическите депресии в края на 19 век и през 30-те години на 20 век, както и по време на световните войни, ловуването на зайци се оказала безплатна опция за подобряване на тежкото положение с финансите. Те практически са неограничен ресурс на храна, а с продажбата на месото и кожите им фермерите си докарвали допълнителни приходи, както и погасявали с тях фермерските си заеми.

026_rabbits sopurce unknwon a

Но въпреки войната на австралийците срещу зайците, водена с всички възможни средства в продължение на близо 150 години, през 2000 г. броят на дивите зайци в Австралия отново е започнал да се увеличава и е достигнал до около 200 000 000. Съвременните учени продължават да разработват нови модификации на миксоматозата, които да са по-смъртоносни и по-трудни за адаптация към тях.  През 2017 г. такъв „подобрен“ вирус-убиец е пуснат в природата, но все още и от неговото действие не е установена някаква съществена ефективност.

Това всъщност е най-бързо развилата се популация на животно в историята на планетата. Както и никое друго животно не е отговорно за изчезването на толкова други видове местни животни, растения и дървета в Австралия колкото зайците.

И въпреки широката употреба на модерни биологически оръжия за масово поразяване войната продължава и до днес, без да има изгледи за категоричен успех в обозримо бъдеще.