Досиетата CHR: Най-загадъчният ръкопис на света. Ръкописът Войнич

| от |

Voynich_Manuscript_(178)

През 1912 американският търговец на редки книги Уилфред Войнич чул за мистериозно произведение,  открито в стар сандък в йезуитското училище „Мондрагоне“ във Фраскати, Италия, и успял да го закупи за неизвестна сума. Осмина формат, шест на десет инча, 204 страници; като първоначално са били с 28 повече. На пръв поглед изглеждал, че е написан със средновековен почерк; страниците са илюстрирани със странни малки рисунки на голи жени, астрономически диаграми и непознати растения в различни цветове.

voynich1Към ръкописа имало и писмо, с дата 19 август 1666г., написано от Йоханес Маркус Марци, ректор на Пражкия университет.  Писмото било адресирано до известния учен-йезуит Атанасий Киршер (известен днес с хипнозата си над животни) и в него се споменавала цената на книгата – 600 дуката от свещения Римски император Рудолф II Пражки.  Киршер бил експерт по криптография, а през 1663 публикувал книга, в която описвал, че е разкрил тайната на йероглифите. Но можем да приемем, че Киршер се е самозаблуждавал, защото век по-късно Шамполион е разшифровал йероглифите. Киршер посветил живота си в опити за разшифроване на книгата и накрая просто изпратил ръкописа.

Не е ясно как точно се е озовал в Прага от Англия, има хипотези, че ръкописът е донесен от прословутия „магьосник“ д-р Джон Дий, през 1854. Един писател смята, че Дий се е сдобил с книгата от херцога на Нортъмбърланд, който плячкосвал манастирите по заповед на Хенри VIII. Писателят Томас Браун след години казва, че синът на Дий – Артър, е говорел за „книга, в която има само йероглифи“. Марци смятал, че мистериозната книга е написана от монаха – учен Роджър Бейкън, живял през XIIIв.

Roger-Bacon

Роджър Бейкън

Ръкописът Войнич е смущаваща загадка, защото изглежда съвсем обикновена книга; с рисунките на растенията приличала на средновековена книга на билките, напълно логично било и да има астрономически или астрологически диаграми, които да показват кога е най-благоприятното време за извличане на ползезните съставки.

Киршер не постигнал успех с ръкописа и най-накрая го оставил в йезуитския колеж в Рим, откъдето той попаднал при йезуитите от Фраскати.

Войнич бил почти сигурен, че съвременните учени ще усеят да го проучат и няма да остане загадка. Затова раздал фотокопия на всички, които се заинтересували.

Първата задача щяла да е да се установи на какъв език е – латински, средновековен английски, провансалски. Това изглеждало лесно, тъй като растенията били надписани с някакъв код. Но повечете от тях се оказали несъществуващи. Някои съзвездия се разпознавали на база астрономически диаграми, но отново не можело да се дешифрират имената им.  Криптоаналитиците опитали чрез най-разпространения метод – да открият най-често повтарящият се символ и да ги съитнесат към най-често използваните букви на азбуката; разпознали 29 различни букви, но всеки опит да ги свтържат с някой от познатите езици завършвал с провал. Това, което вбесявало най-много изследователите било това, че написаното не било код, а все едно някой е седнал и е писал уверено, все едно е на майчиния му език.

Много учени – криптоаналитици, лингвисти, астрономи и експерти по Бейкън, пожелали да помогнат; библиотеката във Ватикана предложила да отвори архивите си за изследователите.

Но Ръкописът не разкривал тайните си, нито  една от тях.

Тогава през 1921г. професорът по философия  от пенсилванския университет,  Уилям Ромейн Нюболд, съобщил, че е дешифрирал йероглифите и обявил откритието си във Филаделфия пред Американското философско общество. Онова, което е направил, било да замени  символите с латински буквии и ги редуцирал от 29 на 17. Като използвал латинското “conmuto” (или “commute” – променям) като ключова дума, благодарение на която достигнал до четири версии на текста като единия бил чист латински, разместен в анаграми (според Нюбел). Те трябвало да бъдат подредени и в резултат се получил научен трактат, според който Роджър Бейкън е един от най-великите интелекти на своето време.

Разбира се, за това отдавна имало подозрения – именно Бейкън вдъхновил Колумб да търси Америка с пасажа си от своя Opus Majus, в който предполагал, че ако плава на запад от Испания може да достигне Индия. В дните на алхимията и догматичната объркана наука, наследена от Аристотел, Бейкън проповядвал учението от природата чрез наблюдения и експерименти и бил хвърлен в затвора заради работата си. Отхвърляйки Аристотел, той косвено отхвърлял и Църквата. Свети Августин  предупредил християните да избягват науката, а Бейкън мислел това за интелектуално самоубийство. Но трябва и да вмъкнем, че Бейкън е бил човек на своето време, и твърденията в Opus Majus изглеждат на съвременните учени като груби грешки и суеверия.

Но ако Нюболд бил прав, то Бейкън се оказвал един от най-великите учени преди Нютон. Изработил микроскоп и наблюдавал биологическите клетки; освен това конструирал и телескоп дълго преди Галилей. Дори познавал спираловидната галактика в мъглявината Андромеда. Нюболд превел тази част за мъглявината така: „ Във вдлъбнато огледало видях звезда във форма на охлюв… между пъпа на Пегас, пояса на Андромеда и главата на Касиопея…“  (Известно е, че Бейкън е знаел как да използва вдлъбнатото огледало като лупа). Нюболд нямал представа какво ще открие като гледа в отбелязания район и се изненадал като видял ,че „охлювът“ е мъглявината Андромеда.

В „дешифровчиците“  експертът по шифри Дейвид Кан изтъква един от основните недостатъци на Нюболд. Неговия метод зависи от удвояването на буквите в една дума, така че „оritur” става „or-ri-it-tu-ur“ и текстът бил разчетен с помощта на ключова дума “conmuto” и прибавянето на q. Но как можело този процес да се извърши обратно, т.е. как Бейкън е зашифрирал текста. Има много случаи на еднопосочни шифри, с които могат да се зашифроват, но не и да се разшифроват. Явно Нюболд е единственият пример за обратен случай.

Нюболд починал през 1926 едва на 60 години; две години по-късно приятелят му Ронад Дж.Кент публикувал резултатите от проучванията му като „Шифърът на Роджър Бейкън“. Тя била приета от по-голяма част от хората, н един учен, който изучавал системата на Нюболд, не бил убеден. Това бил д-р Джон М.Менли,  филолог, който оглавявал английската катедра в чикагският университет и станал помощник на великия Хърбърт Осбърн Ярдли – обявен за най-добрия дешифровчик в историята. Известен с множество разгадани шифри и уважаван като единствен и неповторим в тази област.  Менли проучил „Шифърът на Роджър Бейкън“ на Нюболд и заключил, че въпреки несъмнената си честност Нюболд  се е самозаблуждавал. Слабото място на шифъра било съставянето на анаграмите.  Много изречения могат да бъдат преобърнати в десетки други – метод, чрез който почитатели на Бейкън, доказали, че той е написал пиесите на Шекспир.  При изречение, състоящо се от повече от 100 букви, няма начин да се гарантира, че има един единствен начин за подреждане и това е решението.

Нюболд приел и някои „стенографски знаци“  за основа на системата си за интерпретация. Когато Менли ги погледнал през по-силна лупа забелязал, че те изобщо не са „стенография“, а места, където мастилото било олющено от пергамента. Когато споменал множество случай, в които Нюболд е позволил на интерпретацията си да бъде повлияна от разбиранията на учен на XXвек, той напълно разбил твърдението му, че е разгадал „кода на Роджър Бейкън“.

По това време са правени много опити за разкодиране на Ръкописа на Войнич.

Д-р Лионел Стронг, публикувал и за свое удовлетворение доказал, че това било наръчник по билкарство от английски учен Антъри Ашам; дори пубикувал рецепта, която действала, но не успял да обясня как точно е направил превода си.

Уилям Ф.Фридман, който събрал цяла група специалисти и работил по разшифроването през последната година на Втората Световна Война. След войната бил разочарован от изхода й и разпадането на групата.  Фридман заявил, че ръкописът на Войнич се различава от другите кодове по едно основно отношение.  Създателите на кодове се опитвали да има колкото се може по-малко повторения, за да се избегне разшифроване, за разлика от това правило, ръкописът на Войнич имал множество повторения, повече и от обикновен текст. Фридман предполагал, че това е някакъв изкуствен език, който поради нуждата от опростяване използва много повече повторение от „естествен“ език.  Но това предполагало, че Бейкън, или който и да е друг авторът, е използвал много повече защитни кодове. А за монах от XIII век, който не е имал причина да се бои от дешифровчици, това изглежда необичайно….

Именно това е сърцето на загадката – не знаем кога е написан Ръкописът,  нито от кого, нито на какъв език, но дори и да знаехме, е още по-интересна причината, поради която е съставен толкова сложен код.

Най-ранните кодове във Ватиканския архив датират от 1326г, когато Бейкън е бил още момче, и представляват просто кодирани имена, свързани с сбирката между гвелфите и гибелините; това били поддръжници на римския император и на папата, наричани още – гибелините египтяни, а гвелфите – деца Израилеви.

Най-ранния код със заместване датира от 1401г., но не бил отпечан до две години след смъртта на откривателя му през 1518г., затова ни е трудно да си представим защо му е бил необходим на Бейкън.

Кан предлага един отговор на въпроса защо авторът на наръчника за билки (на това най-много приличал Ръкописът) е искал да прикрие значението му, споменавайки един от най-ранните шифри, малка таблица с клинообразно писмо около 1500г.пр.н.е. „Тя съдържа най-ранната известна формула за изработка на керамична глазура. Писарят, ревниво пазещ професионалната си тайна, използвал клиновидно писмо… с най-малко познатите значения на знаците“. Авторът на ръкописа на Войнич може да е бил изключителен познавач на билките си и да е записвал тайните си и тези на учениците си за собствена употреба, за да ги запази от ръцете на съперниците си.

Това мнение се сторило твърдо елементарно на продавача на антикварни книги Ханс Краус. Когато Етел Войнич починала на 69 години, Краус закупил Ръкописа от изпълнителите на завещанието й и го обявил за продан за 160 хиляди долара. Той обяснил, че според него Ръкописът може да хвърли нова светлина върху човешката история и ако бъде разкодиран може да струва милиони.  Никой не пожелал да го закупи  за обявената цена и в крайна сметка Краус го дарил на университета Йейл през 1969г. Където се намира и сега и очаква вдъхновението на някой майстор дешифровчик.

*Историята подбра Невена Христова, от книгата на Колин и Деймън Уилсън „Неразгаданите мистерии“

 
 

7 силни претендентки за следващия „Оскар“ за най-добра актриса

| от chronicle.bg |

Силният киносезон едва сега започва и все още имаме едни дълги три месеца преди да разберем със сигурност кои филми и хора ще се състезават в надпреварата за най-престижната кинонаграда – „Оскар“. Но някои от най-обсъжданите филми на годината вече излязоха и започнаха да се открояват определени имена.

И понеже жените актриси са нашата най-голяма  слабост, днес показваме някои от тях, които вървят стремглаво към първия ред на „Долби тиътър“.

Най-хубавото за нас, зрителите, тази година е, че конкуренцията в категорията за най-добра актриса ще бъде голяма. Наред с няколко познати имена, които по всяка вероятност ще бъдат сред първенците, се открояват и няколко сравнително нови за света на киното актриси.

Засега само няколко от най-обсъжданите филми са излезли по кината. По-голямата част са показани на големите кинофестивали през годината, които вече отминаха. Но отзивите на критиците и на фестивалните публики рядко се различават от това, което виждаме в края на януари, когато обявяват номинациите.

Затова разгледайте галерията горе, в която сме събрали 7 силни претендентки за „Оскар“ за най-добра актриса.

 
 

Еднометрова пица търси двама кандидати, за да я изядат безплатно

| от chronicle.bg |

Забравете за 30-сантиметровите пици, които сте свикнали да си поръчвате, защото един пъб в Манчестър има оферта за вас!

Ето я и нея. Пица Маргарита метър в диаметър. Идва с два вида сос. Цената й? 50 паунда. Но има предизвикателство.

Ако двама души успеят а я изядат в рамките на 30 минути, става безплатна и двойката си получава парите обратно.

Супер, нали? За вас не знаем, но ние сме огромни почитатели на този тип предизвикателства, които са доста по-популярни в САЩ.

WhatsApp-Image-2018-10-10-at-09.47.27-1024x1024

„Това е брутално предизвикателство – казва един от опиталите се и провалилите се с пицата. – След само 15 минути се чувствах по-преял, отколкото съм преяждал през живота си.“

Как ви се струва? Имате ли човек до себе си, с когото да се справите с тази пица?

 
 

Спирането на „Iron Fist“ е добра новина за Marvel

| от |

Когато Netflix спря “Marvel’s Iron Fist”, никой не беше изненадан, Сериалът имаше кофти история и разочарова както критици, така и фенове. Тогава никой не симпатизираше на Дани Ранд (Фин Джоунс). Но сега, след края, Дани вече има шанс да изгрее!

Най-добрият епизод с Iron Fist не е епизод на „Marvel’s Iron Fist“, a „Luke Cage“ – епизод „The Main Ingredient“ от сезон 2. В него Дани влиза във фризьорския салон и прекарва малко време с Люк (Майк Колтър), който се чувства раздвоен.

В „The Main Ingredient“ Дани не е точно сайдкик. Но истината е, че героят му не е достатъчно развит, за да износи собствен сериал. Netflix и Marvel за съжаление обаче го спряха на най-интересния момент от креативна гледна точка.

Минисериалът на Netflix „The Defenders“ от миналата година създава динамика между Дани и Люк.  Все още чакаме потвърждение за сезон 3 на „Luke Cage“, но да вкарат Дани в този сериал и да спрат неговия има доста логика. Сезон 2 свърши с това как Люк приема тъмната си страна и решава да бори криминалния подземен свят на Харлем отвътре. Ако има някой, който би му бил отличен помощник, то това е Дани.

 
 

Да изживееш старините си в 5-звезден лукс

| от Вучето |

С настоящия текст не искам да  разбуня духовете, а най-малкото пък да натъжа хилядите бедстващи пенсионери в България. Но животът е такъв, какъвто се случва, и за съжаление, е различен за тези, които се раждат под слънцето и тези, които се раждат под дъжда.

Съзнавам, че вече е доста изтъркано да се натяква, че за социалния стандарт на една страна се съди по това как тя третира животните, инвалидите и пенсионерите. И все пак, признавам си, ме гложди отвътре да се отдам на лека журналистическа гавра, като цитирам смехотворни изказвания от типа на “Средно с 20 лева вдигат пенсиите догодина”. Значи ако от догодина 70-годишните не се разпукат от лукс, не знам кога ще е… Но докато това стане, българският пенсионер ще продължава да износва шлифера си от 78-а (“същият като на Ален Делон”), да обикаля по 24 км ежедневно с трамвая в търсене на по-евтин с 10 стотинки шпеков салам, а през зимните месеци да тегли чоп дали да си плати парното или лекарствата за сърце.

В същото време, на 2 700 километра северно от София, 50 и няколкогодишният норвежки предприемач Томас Ериксен е застанал на тераса на втория етаж на една стара жилищна кооперация, разположена на скално възвишение малко извън Сандефиорд в Южна Норвегия. От високото има великолепен изглед към фиорда, вижда се и датският бряг отсреща.  Слънцето клони към залез и драматизмът на късните слънчеви лъчи добавя известна доза патос към жестовете и думите на Ериксен. Той посочва към един гол планински хребет вляво и казва, че там възнамерява да построи първия петзвезден старчески дом в Норвегия. Ще се казва “Вила Моколен” и ще отвори врати през 2020 г.

Кое прави проектът толкова петзвезден?

Всеки от обитателите ще трябва да заплаща по 1, 25 милиона крони (250 000 лева) годишно, за да живее там. “Наемът” покрива 24-часови грижи от страна на висококвалифициран персонал, личен шофьор, сервитьор, шопинг асистент, хранене в ресторант с шеф-готвач с поне една звезда Мишлен. В цената се включва още: лъскане на обувки, организиране на разнообразни занимания и игри, както и денонощна охрана на обекта. “Вила Моколен” ще разполага със салон за гости, винарна и спа център. Изобщо life is life… докато не свърши. Което пък подсеща, че обитателите могат да останат във вилата, докато не се преселят в един по-добър свят. Но нали не мислите, че при така описаните условия в старческия дом, отвъдният живот, предлаган от която и да е религия, може да бъде по-добър?!

Но докато това се случи…

“Човек може да страда от Паркинсон или деменция, но все пак да има един хубав живот при нас, “ казва Ериксен. Ако обаче обитателят се нуждае от специални медицински грижи, ще трябва да плаща допълнително към тези милион и 250 хиляди. Така де, няма безплатен обяд. Нито пък безплатен Паркинсон!

Кой ще живее във “Вила Моколен”?

През последните десет години заложената в закона идея за абсолютното равноправие във всички обществени сфери, засегна и грижата за  възрастните хора. В Норвегия на теория не е от значение кой колко има в банковата си сметка, защото  всички получават еднакъв пакет услуги при настаняване в държавно заведение. На практика обаче се оказва, че тези, които имат по-високи доходи, плащат повече за място в обикновен старчески дом.  Обаче палачинката е на път да се обърне. По-заможните старци започват да се осъзнават и вече не са съгласни да плащат един милион, за да живеят в най-обикновен държавен старчески дом. „О не, сър, и ние искаме своето уиски с пура и оркестърът да свири!“ Проекти като този на Ериксен им предоставят възможност да избират как да доживеят дните си на този свят. Повечето частни предприемачи в този сектор менажират старческите заведения по общинска поръчка. Това означава, че една част от месечната такса се заплаща от държавата. Затова, като се тегли чертата накрая, излиза, че не е кой знае колко по-скъпо да се живее във вили и палати като “Моколен”, отколкото в обикновен държавен дом. Затова и на въпроса “Кой ще живее във “Вила Моколен”?, отговорът би следвало да бъде: Всеки средностатистически норвежки пенсионер-милионер. А те не са малко предвид факта, че задължителните и частни пенсионни осигуровки гарантират стабилни доходи и на стари години.

Сред тези пенсионери е и 89-годишният вдовец Арне Гранлие. Той живее в подобно частно заведение за възрастни хора – “Вила Грижа”, която се намира в северната част на столицата. Докато похапва домашно приготвен ябълков сладкиш, Арне не пести хвалбите. Всичко му харесва тук – храната, денонощните грижи, хигиената. Арне казва, че престоят му струва по 967 крони (193 лв) на ден.

Синът на Арне изчислява годнишните разходи за престоя на баща си в дома на стойността на един хубав чисто нов автомобил. Но в никой случая не съжалява. “С радост влагаме спестените през годините от тате пари за живота му във “Вила Грижа”. За какво друго иначе бихме ги използвали освен за това на него да му е добре?”

„Ами за много неща, хелоу!“ бихме извикали в един глас ние там долу, на Балканите. Като, например, за   закупуване на собствено жилище, нови гърди за жената и дъщерята, както и за този нов, супер як автомобил, за който вече стана дума. Бива ли да се трошат толкова пари, за да може един дъртак да яде кекс и да се радва на млади санитарки?

Само че различни народи, различни нрави… И различни социални системи!