Досиетата CHR: Най-загадъчният ръкопис на света. Ръкописът Войнич

| от |

Voynich_Manuscript_(178)

През 1912 американският търговец на редки книги Уилфред Войнич чул за мистериозно произведение,  открито в стар сандък в йезуитското училище „Мондрагоне“ във Фраскати, Италия, и успял да го закупи за неизвестна сума. Осмина формат, шест на десет инча, 204 страници; като първоначално са били с 28 повече. На пръв поглед изглеждал, че е написан със средновековен почерк; страниците са илюстрирани със странни малки рисунки на голи жени, астрономически диаграми и непознати растения в различни цветове.

voynich1Към ръкописа имало и писмо, с дата 19 август 1666г., написано от Йоханес Маркус Марци, ректор на Пражкия университет.  Писмото било адресирано до известния учен-йезуит Атанасий Киршер (известен днес с хипнозата си над животни) и в него се споменавала цената на книгата – 600 дуката от свещения Римски император Рудолф II Пражки.  Киршер бил експерт по криптография, а през 1663 публикувал книга, в която описвал, че е разкрил тайната на йероглифите. Но можем да приемем, че Киршер се е самозаблуждавал, защото век по-късно Шамполион е разшифровал йероглифите. Киршер посветил живота си в опити за разшифроване на книгата и накрая просто изпратил ръкописа.

Не е ясно как точно се е озовал в Прага от Англия, има хипотези, че ръкописът е донесен от прословутия „магьосник“ д-р Джон Дий, през 1854. Един писател смята, че Дий се е сдобил с книгата от херцога на Нортъмбърланд, който плячкосвал манастирите по заповед на Хенри VIII. Писателят Томас Браун след години казва, че синът на Дий – Артър, е говорел за „книга, в която има само йероглифи“. Марци смятал, че мистериозната книга е написана от монаха – учен Роджър Бейкън, живял през XIIIв.

Roger-Bacon

Роджър Бейкън

Ръкописът Войнич е смущаваща загадка, защото изглежда съвсем обикновена книга; с рисунките на растенията приличала на средновековена книга на билките, напълно логично било и да има астрономически или астрологически диаграми, които да показват кога е най-благоприятното време за извличане на ползезните съставки.

Киршер не постигнал успех с ръкописа и най-накрая го оставил в йезуитския колеж в Рим, откъдето той попаднал при йезуитите от Фраскати.

Войнич бил почти сигурен, че съвременните учени ще усеят да го проучат и няма да остане загадка. Затова раздал фотокопия на всички, които се заинтересували.

Първата задача щяла да е да се установи на какъв език е – латински, средновековен английски, провансалски. Това изглеждало лесно, тъй като растенията били надписани с някакъв код. Но повечете от тях се оказали несъществуващи. Някои съзвездия се разпознавали на база астрономически диаграми, но отново не можело да се дешифрират имената им.  Криптоаналитиците опитали чрез най-разпространения метод – да открият най-често повтарящият се символ и да ги съитнесат към най-често използваните букви на азбуката; разпознали 29 различни букви, но всеки опит да ги свтържат с някой от познатите езици завършвал с провал. Това, което вбесявало най-много изследователите било това, че написаното не било код, а все едно някой е седнал и е писал уверено, все едно е на майчиния му език.

Много учени – криптоаналитици, лингвисти, астрономи и експерти по Бейкън, пожелали да помогнат; библиотеката във Ватикана предложила да отвори архивите си за изследователите.

Но Ръкописът не разкривал тайните си, нито  една от тях.

Тогава през 1921г. професорът по философия  от пенсилванския университет,  Уилям Ромейн Нюболд, съобщил, че е дешифрирал йероглифите и обявил откритието си във Филаделфия пред Американското философско общество. Онова, което е направил, било да замени  символите с латински буквии и ги редуцирал от 29 на 17. Като използвал латинското “conmuto” (или “commute” – променям) като ключова дума, благодарение на която достигнал до четири версии на текста като единия бил чист латински, разместен в анаграми (според Нюбел). Те трябвало да бъдат подредени и в резултат се получил научен трактат, според който Роджър Бейкън е един от най-великите интелекти на своето време.

Разбира се, за това отдавна имало подозрения – именно Бейкън вдъхновил Колумб да търси Америка с пасажа си от своя Opus Majus, в който предполагал, че ако плава на запад от Испания може да достигне Индия. В дните на алхимията и догматичната объркана наука, наследена от Аристотел, Бейкън проповядвал учението от природата чрез наблюдения и експерименти и бил хвърлен в затвора заради работата си. Отхвърляйки Аристотел, той косвено отхвърлял и Църквата. Свети Августин  предупредил християните да избягват науката, а Бейкън мислел това за интелектуално самоубийство. Но трябва и да вмъкнем, че Бейкън е бил човек на своето време, и твърденията в Opus Majus изглеждат на съвременните учени като груби грешки и суеверия.

Но ако Нюболд бил прав, то Бейкън се оказвал един от най-великите учени преди Нютон. Изработил микроскоп и наблюдавал биологическите клетки; освен това конструирал и телескоп дълго преди Галилей. Дори познавал спираловидната галактика в мъглявината Андромеда. Нюболд превел тази част за мъглявината така: „ Във вдлъбнато огледало видях звезда във форма на охлюв… между пъпа на Пегас, пояса на Андромеда и главата на Касиопея…“  (Известно е, че Бейкън е знаел как да използва вдлъбнатото огледало като лупа). Нюболд нямал представа какво ще открие като гледа в отбелязания район и се изненадал като видял ,че „охлювът“ е мъглявината Андромеда.

В „дешифровчиците“  експертът по шифри Дейвид Кан изтъква един от основните недостатъци на Нюболд. Неговия метод зависи от удвояването на буквите в една дума, така че „оritur” става „or-ri-it-tu-ur“ и текстът бил разчетен с помощта на ключова дума “conmuto” и прибавянето на q. Но как можело този процес да се извърши обратно, т.е. как Бейкън е зашифрирал текста. Има много случаи на еднопосочни шифри, с които могат да се зашифроват, но не и да се разшифроват. Явно Нюболд е единственият пример за обратен случай.

Нюболд починал през 1926 едва на 60 години; две години по-късно приятелят му Ронад Дж.Кент публикувал резултатите от проучванията му като „Шифърът на Роджър Бейкън“. Тя била приета от по-голяма част от хората, н един учен, който изучавал системата на Нюболд, не бил убеден. Това бил д-р Джон М.Менли,  филолог, който оглавявал английската катедра в чикагският университет и станал помощник на великия Хърбърт Осбърн Ярдли – обявен за най-добрия дешифровчик в историята. Известен с множество разгадани шифри и уважаван като единствен и неповторим в тази област.  Менли проучил „Шифърът на Роджър Бейкън“ на Нюболд и заключил, че въпреки несъмнената си честност Нюболд  се е самозаблуждавал. Слабото място на шифъра било съставянето на анаграмите.  Много изречения могат да бъдат преобърнати в десетки други – метод, чрез който почитатели на Бейкън, доказали, че той е написал пиесите на Шекспир.  При изречение, състоящо се от повече от 100 букви, няма начин да се гарантира, че има един единствен начин за подреждане и това е решението.

Нюболд приел и някои „стенографски знаци“  за основа на системата си за интерпретация. Когато Менли ги погледнал през по-силна лупа забелязал, че те изобщо не са „стенография“, а места, където мастилото било олющено от пергамента. Когато споменал множество случай, в които Нюболд е позволил на интерпретацията си да бъде повлияна от разбиранията на учен на XXвек, той напълно разбил твърдението му, че е разгадал „кода на Роджър Бейкън“.

По това време са правени много опити за разкодиране на Ръкописа на Войнич.

Д-р Лионел Стронг, публикувал и за свое удовлетворение доказал, че това било наръчник по билкарство от английски учен Антъри Ашам; дори пубикувал рецепта, която действала, но не успял да обясня как точно е направил превода си.

Уилям Ф.Фридман, който събрал цяла група специалисти и работил по разшифроването през последната година на Втората Световна Война. След войната бил разочарован от изхода й и разпадането на групата.  Фридман заявил, че ръкописът на Войнич се различава от другите кодове по едно основно отношение.  Създателите на кодове се опитвали да има колкото се може по-малко повторения, за да се избегне разшифроване, за разлика от това правило, ръкописът на Войнич имал множество повторения, повече и от обикновен текст. Фридман предполагал, че това е някакъв изкуствен език, който поради нуждата от опростяване използва много повече повторение от „естествен“ език.  Но това предполагало, че Бейкън, или който и да е друг авторът, е използвал много повече защитни кодове. А за монах от XIII век, който не е имал причина да се бои от дешифровчици, това изглежда необичайно….

Именно това е сърцето на загадката – не знаем кога е написан Ръкописът,  нито от кого, нито на какъв език, но дори и да знаехме, е още по-интересна причината, поради която е съставен толкова сложен код.

Най-ранните кодове във Ватиканския архив датират от 1326г, когато Бейкън е бил още момче, и представляват просто кодирани имена, свързани с сбирката между гвелфите и гибелините; това били поддръжници на римския император и на папата, наричани още – гибелините египтяни, а гвелфите – деца Израилеви.

Най-ранния код със заместване датира от 1401г., но не бил отпечан до две години след смъртта на откривателя му през 1518г., затова ни е трудно да си представим защо му е бил необходим на Бейкън.

Кан предлага един отговор на въпроса защо авторът на наръчника за билки (на това най-много приличал Ръкописът) е искал да прикрие значението му, споменавайки един от най-ранните шифри, малка таблица с клинообразно писмо около 1500г.пр.н.е. „Тя съдържа най-ранната известна формула за изработка на керамична глазура. Писарят, ревниво пазещ професионалната си тайна, използвал клиновидно писмо… с най-малко познатите значения на знаците“. Авторът на ръкописа на Войнич може да е бил изключителен познавач на билките си и да е записвал тайните си и тези на учениците си за собствена употреба, за да ги запази от ръцете на съперниците си.

Това мнение се сторило твърдо елементарно на продавача на антикварни книги Ханс Краус. Когато Етел Войнич починала на 69 години, Краус закупил Ръкописа от изпълнителите на завещанието й и го обявил за продан за 160 хиляди долара. Той обяснил, че според него Ръкописът може да хвърли нова светлина върху човешката история и ако бъде разкодиран може да струва милиони.  Никой не пожелал да го закупи  за обявената цена и в крайна сметка Краус го дарил на университета Йейл през 1969г. Където се намира и сега и очаква вдъхновението на някой майстор дешифровчик.

*Историята подбра Невена Христова, от книгата на Колин и Деймън Уилсън „Неразгаданите мистерии“

 
 

До Антарктида и назад с проф. Христо Пимпирев

| от Александър Петров |

Днес споделяме една история от седмичната рубрика на Webcafe.bg „Героите в студа“, която ни среща с вдъхновяващи личности, превърнали работата и хобитата си в успешни начинания, макар изложени на екстремни условия. Защото този свят винаги ще има нужда от авантюристи, които задават въпроси, огъват правилата и поемат рискове. Статиите се осъществяват с подкрепата на Sensodyne, марка Но.1 препоръчвана от стоматолозите при чувствителни зъби.

Проф. Христо Пимпирев е най-известният български полярен изследовател. Той е участник в Първата национална антарктическа експедиция през сезон 1987/88 и е ръководител на ежегодните национални научни експедиции до Антарктика и председател-учредител на Българския антарктически институт.

Той е и първият българин, развял българското знаме на Южния полюс – на 8 януари 2013 г. проф. Пимпирев стъпва на най-южната точка на планетата като част от състава на международна експедиция, посветена на 100-годишнината от покоряването на Южния полюс от Руал Амундсен и Робърт Скот. А някъде на остров Ливингстън един бряг и един ледник носят неговото име.

В средата на януари той се завърна в България с част от учените от поредната българска експедиция до Антарктида. Екипът го посещава в неговия офис в Софийския университет, за да разкаже той повече за това най-диво сред дивите места, за това как човек се справя със студа на най-студения континент, какво се изисква, за да бъдеш част от една полярна експедиция и как ефектите от глобалните климатични промени влияят на Антарктида.

Българската полярна база „Св. Климент Охридски“, по думите на проф. Пимпирев, действително е нещо, с което страната ни може да се гордее. България е една от едва 30-ина държави, които могат да се похвалят с присъствие на Антарктида и базата е „нашият научен аванпост пред лицето на цялото човечество“, както се изразява професорът.

1170x878

За самото място той говори с особено удоволствие и гордост като за един съвсем друг свят – колкото див и опасен, толкова и невероятен със своята девственост и чистота – както на природата, така и сред хората.

В Българската база се работи за изучаването на самия континент. В последната експедиция учените могат да се похвалят с улавянето на екземпляр от изключително рядък вид риба, чиято кръв е прозрачна, както и с откриването на пет съвсем нови за Антарктида фосилизирани растителни останки.

За проф. Пипмпирев обаче значението за континента е изключително голямо не просто от научна гледна точка, но и за съдбата на света:

„Основата на полярните изследвания е върху развитието на науката. Антарктида е най-голямата природна лаборатория в света и там са направени едни от най-големите открития, които касаят съдбата на цялото човечество. Например там през 1985 г. се откри изтъняването на озоновия слой – нещо, което можеше да доведе до фактическото загиване на човешкия род. Но се взеха мерки и в момента този озонов слой се запълва. Индустриалци и политици се вслушаха в алармата на учените, че това е изключително сериозен въпрос. Намали се и се забрани изцяло производството на вредни газове и фреони. И вече има резултат.“

Една от най-важните задачи на мисиите до Антарктида е свързана и със следенето на климатичните изменения и тяхното влияние върху природата и организмовия свят. Макар мнозина, включително и американския президент Доналд Тръмп, да смятат темата за силно преувеличена (или дори за измислица) учените на Антарктида пряко виждат ефектите, които глобалното затопляне оказва върху планетата не само в чисто екологичен план, но и в демографски.

„Западна Антарктида, където се намира и българската база, много чувствително се влияе от тези промени. Абсолютно е доказано, че температурите са се покачили и имаме разтапяне и разрушаване на ледената покривка в тази част на континента. Огромни блокове от шелфовите ледници се откъсват и отиват на север, където е по-топло и се разтопяват. Това неминуемо води до повишаване на морското ниво, което това ще има катастрофални последици за цялата планета – наводнения, изменения на климата, миграцията на стотици милиони хора, които живеят в крайбрежните региони…“, обяснява професорът и допълва:

„Даже вече въпросът не стои как да се преборим с климатичните промени, тъй като те вече са настъпили и тепърва ще се сблъскваме с последиците. Въпросът е как ще живеем с тези климатични промени.“

Част от ефектите на тези глобални изменения в климата се наблюдават и извън Антарктида – от арктическите студове в САЩ до топлото за сезона време в България. Според професора проблемът не се изразява в едно статично глобално затопляне, което просто повишава и повишава температурата на Земята, а в наличието на все по-резки промени в климата на едни и същи места.

„В едни части има глобално затопляне, но това не означава, че не може да имаме на места някакъв пик на масивно застудяване, както беше в Северна Америка. Но това ще трае дни и след това температурите ще се върнат над нулата. Именно тези тенденции на много рязка смяна на температурите от примерно едни арктични температури в Чикаго, които съм сигурен, че само след 10 дни ще стигнат над нулата, са притеснителни (самото интервю беше взето именно покрай големите студове обзели САЩ – бел.а). Именно това е тревожното – тези резки колебания в хода на времето, в температурите. Както виждаме, ние тук се радваме на едно доста по-топло за януари и началото на февруари време. Температурите само за по-малко от една седмица достигаха до -10, -15 градуса, а температурите за България  нормално могат да достигат до -20 и дори -25 градуса.“

Тези студове в САЩ дори породиха някои шеговити (и не дотам шеговити) сравнения с Антарктида, където по едно време температурите бяха по-високи от тези в градове като Чикаго. Според проф. Пимпирев тук база за сравнение няма по простата причина, че на Антарктида в момента е южното лято, докато в Чикаго е зима.

1170x854

„В момента в Антарктида при българската база, която се намира в периферията, в топлата част на континента, температурите са около -10, 0 градуса, понякога до 5-6 градуса. Но това е един много голям континент, по-голям от Европа, съвсем нормално е да има разлика в температурите между тези райони и самия Южен полюс, където е около -35 градуса“, обяснява професорът.

Това обаче повдига друг важен въпрос – как се оцелява на място, където през лятото температурите достигат -10 градуса? Как влияе като цяло студът върху тялото на човек и по-лесно ли е да се разболееш или дори да настинеш там? Оказва се, че не.

„Това са много здрави условия по отношение на болести като грип и настинка. Там можеш да получиш травми, замръзвания, ако си излязъл без подходяща екипировка. Тогава можеш да замръзнеш и да загинеш. Но когато имаш всички предпазни мерки, можеш да живееш. Няма вируси, няма грип, за разлика от по-топлите региони. Знаем колко хора са загинали от епидемии, дори тук от един грип имаме жертви, а в Антарктида човек не е заплашен от това. Заплахите са други. Едното за сметка на другото.“

Колкото до темата за оцеляването, проф. Пимпирев е категоричен – човекът е единственото живо същество, което може да оцелява при абсолютно всякакви атмосферни условия (стига да разполага с подходящата за това екипировка):

„Човекът е единственото живо същество, което може да живее при екстремни климатични условия. Във вътрешността на Антарктида, където има полярни бази и където има учени и логистичен персонал, живеещи целогодишно, извън тях няма нито едно друго живо същество. Целият живот в Антарктида е съсредоточен по крайбрежните части, където климатът е по-мек заради Южния океан. В съвременната ни цивилизация, която е много технологично напреднала, няма проблем да се живее и при екстремни температури на -80 градуса. Разбира се, затова трябват условия и екипировка, за да можеш да стоиш достатъчно дълго навън.“

1170x1626

Колкото до въпросната екипировка, в момента науката е напреднала, за да могат да бъдат преодолени дори и условията на космическия студ, какво остава за този на земята.

По думите на професора модерните екипировки за оцеляване при екстремно ниски температури са изработвани именно от материи, тествани и за оцеляване в Космоса. Но, разбира се, и не винаги е нужна чак толкова модерна екипировка. Понякога са достатъчни хубави, топли вълнени дрехи, дебели якета, съобразени с обстановката и дори кожени дрехи – както са оцелявали в миналото ескимосите и други племена, обитаващи студените части на света.

Все пак обаче българската база на Антарктида работи само през южното лято – от ноември до към средата-края на март месец като в нея през различните периоди на обитаемост има между 10 и 20 души – научен екип и технически персонал – лекар, водачи на шейни и на лодки, с които се обикаля, за да се събират проби за изследване, механици, планински водачи, понякога строители (ако има строителна програма), а тази година – и готвачка, която да се грижи за храната на полярния екип.

Големият проблем, по думите на професора – не е студа или тежките условия, колкото изолацията.

Целият разговор с проф. Христо Пимпирев можете да прочете в Webcafe.bg

 
 

Плака – кварталът на боговете

| от chronicle.bg |

Няма да преувеличим, ако кажем, че Плака – най-старата област на Атина – е един от най-уникалните, красиви и исторически местности в света. Можете сами да се уверите в галерията ни.

Познат още като „Кварталът на боговете“, Плака се намира точно под люлката на западната цивилизация, Акропола.

Plaka

Не всичко в Плака е старо, но старите забележителности са наистина стари.

Местността, разбира се, е пълна с археологически останки и паметници на хилядолетия. Но по-любопитно е да се отбележи, че тя е постоянно заселена от почти 3000 години, което я прави една от най-старите местности в света. Също така Главната улица на Плака, Адрианоу, се смята за най-древната все още използвана улица като по нея са крачили хора като Александър Велики, Сократ, Платон, Ирина Атинянката и Перикъл.

В Плака можем да видим Храмът на Зевс Олимпийски и Арката на Адриан – едни от многото портали към града. Там също така се намира и Хорагоският паметник на Лизикрат – първият монумент в историята, изработен външно в коринтски стил, а 2000 години по-късно и мястото, на което Франциск от Асизи ще засажда първите домати в Гърция.

Недалеч от там е и Римската Агора, където можем да видим и Кулата на ветровете – първата часовникова кула и метеорологична станция в историята. Най-добре запазената и впечатляваща забележителност, с която Плака разполага, обаче е храмът на Хефест, известен още като Сиезион. 

Стоа на Аталос е друга красива сграда, част от Древната Агора (да не се бърка с Римската), която впечатлява с размери и архитектура. Това е една от малкото двуетажни сгради от античността и едва вторият гръцки монумент, който е изцяло реставриран.

Театърът на Дионис, най-древният театър в света, лежи в подножието на Партенона. 

И не на последно място в дългият списък със забележителности е друг театър – Одеонът на Ирод Атик. Той все още функционира и всяко лято там се организират фестивали, а на сцената му излизат изпълнители от ранга на Мария Калас, Андреа Бочели и Лучано Павароти.

Архитектурата на Плака е резултат от възрастта й. Многобройните гръцки и римски монументи съществуват заедно с неокласически сгради от 19 век и византийски църкви от 10 – 11 век. Има също така и джамия, която вече не се използва, но напомня на местните за 400-те години окупация на Османската империя.

И неизбежно стигаме до известния квартал Анафиотика. Той дава на цялата местност сюрреалистичен характер като създава впечатле, че сме на остров е Егейско море – Санторини или Миконос – докато всъщност сме в центъра на Атина. И за това си има историческо обяснение. Едни от първите заселници в квартала, няколко години след като Гърция се освобождава от Османската империя, идват от остров Анафи (откъдето произлиза и името Анафиотика). Те са най-добрите занаятчии в страната и цар Отон изисква от тях да застроят квартала. От носталгия по дома, масторите избират да създадат именно място със средиземноморски вид.

anafiotika-neighborhood-with-white-houses-under-the-acropolis

 
 

Вечната Грейс Кели

| от Амелия Понд |

За много хора, почитатели на киното, трагично загиналата доста рано, само на 52-годишна възраст, Грейс Кели си остава една от класическите красавици на Холивуд.

Изящната Кели комбинира в себе си две редки качества – абсолютна красота и огромен талант. Когато умира в нелепа автомобилна катастрофа, освен цяло Монако, което плаче за своята принцеса, Холивуд също запазва минута мълчание за една от своите икони. И до днес Грейс Кели остава въплъщението на изяществото, което Холивуд носи. Много актриси са се опитвали да бъдат като нея, но малцина са успели.

Грейс Кели умира на 14 септември 1982 година в Монте Карло. Тогава тя е на 52 години. В колата, която принцесата шофира, е и 17-годишната й дъщеря Стефани, която тази година ще навърши 54.

hbz-grace-kelly-index-1530201647

Съдбата на Грейс Кели е наистина невероятна. Родена във Филаделфия, през 1929 година, преди да се превърне в най-известната принцеса на планетата, тя е обичана актриса, носител на “Оскар” с две номинации зад гърба си и най-голямата любимка на великия Алфред Хичкок.

Кариерата й в киното е в абсолютен подем, тя има само 30 филмови заглавия зад гърба си, като едва 11 са реални филми, когато слага край на приказката Холивуд, за да се омъжи за принц Рение. След сватбата си с принца на Монако актрисата става принцеса на малкото княжество и се отказва от кариерата си.

Красива и чувствена, самият Хичкок я нарича „врящ лед“. Всеки, който я е срещал или е имал възможност да работи с нея, казва, че Грейс Кели има вродени благородство и елегантност, които прозират от начина й на обличане до начина й на поведение. Образът й на момиче, излязло от приказките, тъй като идва от семейство на заможни родители, става още по-обозрим след сватбата с принц Рение през 1956 година. Двамата се запознават на фестивала в Кан две години по-рано. Така, без да е от благородническо потекло, Грейс става истинска принцеса.

Освен икона в киното, заради неподправения й талант и осанка, Кели вече е смятана за истинска модна икона заради стила, поведението и аксесоарите си. Образът й излиза извън времето и все още е модерен. Нейният стил е микс от лесно разпознаваеми и винаги модерни детайли: носи както разкроени, така и прави рокли, скъсени поли, ризи с мъжка кройка, шалове, кръгли и големи слънчеви очила, забележителни шапки.

8a1e54600b9e8bfbbbd941b1362b3002

За нея известният бранд Hermes създава чантата Кели – Kelly bag, която е един от евъргрийните на марката. В началото Грейс я използва, за да крие корема си, докато е бременна с най-голямата си дъщеря, принцеса Каролина. Снимка в американското списание Life от 1958 година я нарежда сред най-известните чанти на века.

Дизайнери като Зак Позен и Томи Хилфигер се вдъхновяват от нея, както и още много техни колеги. Певци като Били Джоел , Мика и Мадона й посвещават песни. Парчетата им „We didn’t start the fire“, „Grace Kelly“ и „Vogue“, са именно за нея. Последно Никол Кидман я изигра на голям екран във филма “Принцесата от Монако” с режисьор Оливие Даан през 2014 година, като филмът откри тогавашния фестивал в Кан.

Грейс Кели има и кукла Барби, която носи нейното име и е облечена с известната й сватбена рокля, дело на дизайнерката Хелън Роуз от MGM. Тази булчинска рокля е копирана безброй пъти, като 50 години по-късно сватбената рокля на Кейт Мидълтън бе вдъхновена от нея.

grace_kelly_high_society
С Франк Синатра в „High Society“

Грейс Кели мечтае за кариера в киното още от ранна детска възраст, затова когато е на 18 години и точно е завършила гимназията, бъдещата звезда заминава за Ню Йорк, за да гради кариера. В началото започва работа като модел, а само 2 години по-късно дебютира на Бродуей. Кариерата й на екран започва 3 години по-късно в различни сериали, а когато е на 22 години прави и първия си филм – „Четиринадесет часа“ (1951).

Актрисата има 11 филма във филмографията си, но въпреки това е сред най-ярките звезди на миналия век. За период от 6 години печели „Оскар“, пленява сърцата на десетки мъже и работи с най-известните режисьори на епохата. През 1956 година напуска киното, за да приеме ролята на принцеса. Така и повече не се снима, въпреки желанието си. Народът на Монако не позволява на своята принцеса да се показва на екран, дори и голям. Дори Хичкок, на когото тя е муза, не успява да я вземе във филма си „Марни“ от 1964 година и в крайна сметка я заменя с Типи Хедрън.

Стилът на Грейс Кели, абсолютно естественото й елегантно излъчване, благородството й и нетипичната за кралска особа човечност, я превръщат не просто в модна икона, а в любимка и модел за подражание на милиони жени по света. Освен със златните си коси, винаги направени във великолепни букли, разперените си рокли и чантите, Кели е известна и с любовта си към перлите. Благодарение на нея това класическо женско бижу спира да изглежда като вехта ретро украса от скрина на баба, спира да е претенциозно за аксесоар и стават част от гардероба на почти всяка съвременна жена.

gracekelly-1-2-19-27

През 1954 година, когато Грейс Кели получава „Оскар“ за ролята си в A Country Girl, на церемонията е облечена в нежна бледозелена рокля с презрамки и ръкавици, а на ушите й ефирно се поклащат капковидни перли. Перли украсяват изящната й визия и следващата година, когато е център на внимание на и извън сцената на връчването на престижните награди на филмовата академия в Лос Анжелис. С любимите й перли е обсипана и булченската й рокля, когато месеци по-късно се венчава за принц Рение.

Грейс Кели си отива от живота, но се превръща в икона. 35 години след кончината си, тя продължава да бъде символ на елегантност и стил, имитиран от мнозина, но достигнат от малцина.

грейс кели, grace kelly

Припомняме си петте филма на Грейс Кели, които всеки уважаващ себе си киноман и почитател на тази великолепна жена, трябва да е гледал.

 
 

Принцесата, която работеше в магазин за дрехи

| от chronicle.bg |

На 18 септември 1923 година в Париж се ражда принцеса Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска. Като повечето европейски кралски особи, тя има родствена връзка с много настоящи и бивши монаси, а също така е и второ дете на принц Рене Бурбон-Пармски и принцеса Маргарита Датска.

Тя прекарва ранните си години заедно с родителите и трите си братя във Франция, но заради бързо нарастналото напрежение в отношенията с Германия и последвалата война, 16-годишната принцеса и семейството й заминават за Испания през 1939, а скоро след това напускат и Европа като отиват в Америка. Там Анна посещава училище в новия им дом в Ню Йорк, а когато става на 18, учи в Училище по дизайн Парсън, където завършва 3-годишният курс на обучение само за 2 години.

166d5b4251ef5cacb4c2d0db1d4297f3--princess-stories-the-princess

Принцеса Анна

Същевременно, за да плати за образованието си, тя постъпва на работа в магазин за дрехи Herald Square Macy’s (който все още съществува), а по-късно работи и за Bloomingdale’s, както и в магазина за шапки на майка си. 

С развитието на Втората световна война, принцеса Бурбон-Пармска решава, че няма само да гледа отстрани и през 1943 година се присъединява към силите на Франция като медицинска сестра и шофьор на линейка. Тя служи в Алжир, Мароко, Италия, Люксембург, както и в самата Германия като бива повишена в лейтенант и получава френския Венен кръст (Croix de Guerre), който се дава за изключителна проява на храброст и героизъм.

Но принцесата ще получи и друго още по-високо звание – Кралица – от части заради службата си в Мароко. 

Mihai

Kрал Михай I Румънски

Анна би трябвало да срещне бъдещия си съпруг (и втори братовчед), крал Михай I Румънски на сватбата на принцеса Елизабет (днес кралица Елизабет II) и принц Филип в Гърция през 1947 година. Майката на Михай, Елена Гръцка, задкулисно се опитва да организира среща между сина си и Анна, но не среща успех до събитието.

Младият крал забелязва благородното момичето, докато е на прожекция на филм в двореца… без тя всъщност да присъства в салона, нито да играе във филма. Как става това? Преди филмът да започне, на екрана се прожектират кадри от войната, в този случай конкретно от Мароко, в които за няколко секунди се вижда и лика на Анна. Михай остава пленен и си изважда нейна снимка от кадрите, която носи винаги със себе си. В един момент разкрива намеренията си пред майка си Елена и нещата се задействат…

Когато разбира за интересите му, Анна не остава безразлична, но не пожелава първата им среща да бъде под взискателните погледи на толкова много кралски особи, колкото се очакват на сватбата на Елизабет и Филип, и затова първоначално отказва поканата. За разлика от повечето почитаеми със синя кръв, които живеят луксозно и изискано (включително и Михай), принцесата не е уверена в социалните си умения и познания за етикета на събития от този ранг.

Но родителите им имат други виждания за нещата. Тя е убедена да дойде в Лондон от братовчеда си принц Жан Люксембургски и когато пристига и минава да види родителите си в хотела, където отсядат, крал Михай „съвсем случайно“ е там по същото време. Срещата им така стъписва младата принцеса, че вместо да го поздрави, тя тропва с пети – маниер, ползван от военните при отдаване на чест. Неловкостта й обаче само допълнително очарова крал Михай и двамата започват да прекарват време заедно, докато са в Англия.

По-късно, като запален пилот, той я кани да лети заедно с него на малко пътешествие до Швейцария. От тогава двойката почти не се дели, докато накрая кралят предлага брак на принцессата – на 16-ия ден след тропването с пети. Тя отказва… Но скоро променя решението си и двамата вече са сгодени.

Официално съобщение обаче все още не може да бъде направено, докато крал Микай първо не информира правителството в Румъния. За жалост обаче на 30 декември 1947 година комунистите обграждат двореца му, докато армията, вярна на краля, е твърде далече, за да помогне. Така той е принуден да абдикира от трона, под дулото на пистолет: „Те ми казаха „Ако не подпишеш веднага, ние сме задължени да убием над 1000 студенти“, които бяха хванали в затвор.“ След подписа, комунистите го оставят да напусне страната с малка част от ценностите си и антураж.

Има и друго проблем: Анна е католичка и за да получи позволение от папата да се омъжи за некатолик, трябва да даде обещание, че поколението им ще бъде отгледано в католическата вяра. Това е нещо, което крал Михай не може да направи, както пише в Конституцията на Румъния от 1923 година. Въпреки че вече не е крал, той трябва да има предвид възможността един ден децата му да си възвърнат трона – възможност, която ще изчезне, ако те са католици.

queen-anne-e1537355915322

Отказа на папата да даде разрешение не притеснява принцесата и на 10 юни 1948 година те сключват брак в Атина. В резултат Ватикана отказва да признае брака и издава декрет, с който забранява на Анна да се изповядва в която и да е католическа църква по света. Въпреки това 20 години по-късно двамата ще получат разрешение за брак, който ще сключат отново на 9 ноември 1966 година. 

Въпреки насилственото отстраняване на краля от позицията му, Анна Антоанета Франсоа Шарлот Бурбон-Пармска става известна като Нейно Величество Кралица Анна Румънска без дори да е коронясана.

Двойката се установява и живее тих живот като в един момент дори се грижи за ферма с кокошки. Кралицата се занимава с дърводелство като прави предимно мебели и има само няколко по-големи проекта. Тя изкарва допълнително пари като продава част от изобразителното си творчество, а също така счупва още няколко стереотипа на епохата като ловува и шофира офроуд.  Кралят от своя страна, освен във фермата, работи и като тестови пилот и брокер на акции. Заради общите си усилия в друга посока, Анна и Михай се радват на 5 дъщерички.

През 90-те кралското семейство най-накрая може да се завърне в Румъния като Михай получава обратно част от имотите си, в това число и великолепните дворци Савършин и Пелеш.

savarsin_1

Савършин

Peles Castle 2

Пелеш

И въпреки че едва 14% от румънците искат възстановяване на монархията, Анна и Михай се радват на силна популярност. Появяват се идеи кралят да се кандидатира за президент, но той отказва и дори не се опитва да си възвърне трона, което обяснява лаконично: „Румънският народ страда достатъчно, за да заслужи сам да решава съдбата си.“

Двойката прекарва в брак общо 68 година – докато през 2016 кралица Анна не умира на 92-годишна възраст. Кралят я последва през 2017 на 96.

db9c5c79940fd29fb7f3b834f7006c3b