shareit

ДОСИЕТАТA CHR: Момчето си отиде

| от |

 16-годишно момче изчезва след нощ в Каус на остров Уайт. Десетки журналисти, частни детективи и разследващи прекарват месеци, вървейки по следите му. Къде са пропуските им? Къде е Деймиън Нетълс? Въпроси, които все още търсят отговор.

Събота е. Деймиън е канен на домашно парти. Пред да напусне дома си, се обажда на гаджето си, което живее в Съфолк. Казва й, че му липсва. След като излиза в 19 часа на 2 ноември 1996 година, се отправя към Каус. Преди това е успял да се спазари с майка си Валъри да остане до полунощ на купона – няколко часа повече от традиционното разрешение. Това е последният път, в който Валъри вижда най-скъпото нещо в живота си – сина си.

Скучно парти

Във въпросната вечер Деймиън носи сини дънки и черно горнище. Не взима нито сак, нито други вещи със себе си. Когато за първи път говориш с Валъри Нетълс, мъката и безсилието правят силно впечатление, разказват разследващите журналисти на BBC Брана Мънро и Алис Харт са по следите му. Те разполагат със серия от снимки, които помагат в търсенето.

Валъри е боец в пълния смисъл на думата. Признава, че няма как да продължи живота си, без да търси истината за изчезването на детето си. Изправена е пред трудна битка. Вече 20 години синът й е неизвестност, а полицията е в задънена улица. Липсата на доказателства я съсипва. Случаят изглежда неразрешим.

Семейството се пренася в Далас през 2001 година. Това прави търсенето още по-трудно.

Бащата на Деймиън – Едуард оставя сина си пред къщата на най-добрия му приятел Крис Буун около 19.30 ч. Двамата се отправят към къщатав източен Каус, където трябва да е партито. Там вече има три двойки и Деймиън се оказва единственият без половинка.

Приятелят му Крис Буун казва, че Деймиън искал да си ходи, защото бил отегчен. Внезапно си тръгнал и всички помислили, че е отишъл да купи канабис от нов дилър, след като редовният го прецакал няколко пъти от миналото лято насам. Деймиън не отива сам, а си тръгва заедно с най-добрия си приятел около 21.30 ч. Пътували с малкия ферибот до западен Каус, като спрели да си купят сайдър за по път. Деймиън бил оборудван с малък черен фотоапарат, който носел заради купона. Той така и не бил открит по време на разследването. Нито Деймиън.

През 2007 година, полицията в Хампшир изготвя доклад по случая. Направена е хронология на пътя на Деймиън във всяка една минута – от момента, в който напуска дом си до този, в който за последно е хванат на камерите на заведенията по пътя му. Според доклада, изчезването му е в интервала между 21.30 ч. и 00:06 ч. Последните си часове Деймиън прекарал, местейки се от кръчма в кръчма по главната улица на Каус, опитвайки се да убеди охраната да го пусне вътре.

Деймиън бил висок около 185 см и това помагало в пазарлъците с охраната. Приятелят му Крис бил дребен и съответно нямал този късмет. Често той оставал да чака пред клубовете. През това време Деймиън оглеждал гостите в търсене на голямата си сестра – Сара, като от време на време излизал да види какво прави Крис. Това потвърждава и свидетел, който забелязал Деймиън.

Майката Валъри твърди, че синът й знаел със сигурност, че сестра му няма да бъде в града през онази нощ, защото тогава била в Протсмунт. Деймиън просто я ползвал като извинение да влиза в заведенията.

Нетипично поведение

Остава въпросът търсил ли е Деймиън някой друг? Има ли някакво обяснение в лутането му през онази нощ, което би могло да се превърне в сериозен мотив за изчезването му или да е довело по някакъв начин до това?

Около 22 часа камерите са уловили Деймиън да влиза в магазин Йоркис, от където купил … солница. Половин час по-късно Крис Буун бил вече мокър и измръзнал и искал да се прибира. Той убедил Деймиън да тръгват. Момчетата вървели надолу към центъра на Каус, където разни техни връстници устроили открит купон на стълбищата на парка Нортууд.

„Не можех да издържам повече и директно се прибрах. Бях 100% сигурен, че Деймиън също си е тръгнал към тях, но през парка”, казва в показанията си Крис.

Но в главата на Деймиън нощта била млада и той нямал никакво намерение да се прибира. Вместо това се поразходил 20 минути до дома си и тогава рязко обърнал посоката към централната улица в града. Видян е последно на камерите няколко минути след полунощ. Отново влиза в магазин – за втори път. Няколко свидетели твърдят, че той изглеждал дехидратиран и някак отнесен.

Около 23:15 часа един от тях твърди, че Деймиън правел нещо с вратата на син Форд Фиеста на паркинга пред заведението Харбър Лайтс. „Такова поведение е абсолютно нетипично за него”, казва майка му Валъри.

След това Деймиън е забелязан на автобусна спирка. Той се качил на превозното средство и казал нещо на шофьора. След това направил снимка и слязъл, благодарейки на шофьора.

Минути по-късно – точно преди полунощ – на същото място друг свидетел – детегледач си спомня, че Деймиън стоял в синия Форд. Изглеждал нещастен и набивал чипс. Същият очевидец, който е приемен родител, съобщил в полицията, че лицето било близо 185 см и отговаря абсолютно на описанието на Деймиън. Включително си спомнял и за фотоапарата, който носел със себе си. В един момент някакви тийнейджъри се приближили към колата, в която Деймиън стоял като упоен. Младежите повторили два пъти на Деймиън „Гледат ни”.

След това момчето изтрило падналите капки дъжд на предното стъкло на колата и се отдалечило към публичния дом „Пиер Вю” на главната улица. Минути по-късно е хванат за последно от камерите в близост. Забелязан е на главната улица, където е бил и през последните три часа. След това просто изчезва.

Защо го няма на записите от камерите, разположени по главната улица?

Деймиън е имал два възможни маршрута – през парка или покрай морето. Майка му е категорична, че той е поел по крайбрежната алея. „Отвратителна вечер беше – тъмна и негостоприемна нощ, с ужасяващ вятър покрай кея. Тази разходка е нямало как да бъде приятна”, смята Валъри.

Оттам има само един път, по който той е можел да продължи – след главната улица с камерите се намира Слънчевия хълм. Проследявайки маршрута в онзи ноемврийски ден, разследващите попаднали на няколко туристи, тъй като улиците в петък и събота вечер са полупразни. Толкова било тихо, че можеш да чуеш минувачите как си говорят помежду си по пътя към дома. Шумът се отдалечавал, а всички улици и тротоари се виждали директно от прозорците на сградите. Ако нещо се е случило с Деймиън в този участък в онази нощ, всички са щели да видят и чуят.

9-годишната по-малка сестра на изчезналото момче – Мелиса първа забелязала, че брат й не е спал у дома.

Петимата мистериозни

Семейството започва да звъни на познатите му, след като разбират, че Деймиън не е вкъщи на сутринта. Първи в списъка е Крис Буун. Деймиън не бил с него. Валъри започнала да се притеснява. Следват прозвънявания на всичките му приятели от телефонния указател. Майката вече е изправена на нокти. Никой не е чувал Деймиън от снощи.

Започнало търсенето на момчето. Валъри отишла в полицията и го обявила за изчезнал. Това се случило около 15 часа следобед в събота – 3 ноември 1996 година. Семейство Нетълс съобщили дни след изчезването, че всички близки на Деймиън започнали да звънят от врата на врата в търсене на тийнейджъра.

Подчертават, че полицията не си мръднала и пръста в първите дни на разследването. Доктор Корън Лорънс, която е приятелка на майката, а не полицията, намерила записи с Деймиън на камерата пред дома на местен бизнесмен. Лорънс била местна знаменитост и общински съветник през 1996 година. Тя имала син на възрастта на изчезналото момче.

„Полицията не взимаше случая насериозно и затова се заех лично. Вървях по улиците и разпитвах наляво-надясно дали някой го е виждал. Мъжът от магазина, където Деймиън е ходил два пъти във въпросната нощ, ми показа, че има и малка камерка над вратата. Прегледахме записите – все пак беше някаква следа”.

Там се вижда как Деймиън се появява изведнъж в магазина. Опитва се сякаш да разбере какво му говорят, след което се спира на пакет чипс, който купува, след като е приканен от касиера. Плаща и излиза.

На видеозаписа се виждат и петима мъже, които са вътре в магазина по същото време. Разговорът им с младежа изглежда приятелски и полицията ги извадила от списъка със заподозрените. Те дори не били разпитани. Сериозен пропуск, както и фактът, че мъжете никога не били идентифицирани. Това става ясно години след изчезването на Деймиън. Семейството му твърди, че мъжете били военни. Със сигурност те са имали важна информация за въпросната нощ – най-малкото са знаели кой друг е бил на улицата тогава.

Доктор Лорънс вярва, че цялото разследване е било насочено само върху една версия. „Твърдят, че Деймиън може да е влязъл във водата, но никога не съм вярвала в това. Те просто неглижираха случая и наричаха майката на изчезналия истерична жена. Ние ги натискахме да търсят – за тях всичко беше несериозно. Сякаш искаха да скрият от жителите в Каус какво се е случило”.

Минало доста време преди полицията да започне да работи по версията за убийство. Първоначално се бяха концентрирали върху удавяне, казва доктор Лорънс. Продължавали да държат в течение майката Валъри, но всъщност не вършели нищо. Семейството се досетило, че Деймиън със сигурност е записан на камерите по главната улица. Настоявали разследващите да покажат записите. На последните кадри се вижда как Деймиън върви сам по главната минути след полунощ. Яде чипс. Преди това майката твърди, че полицията е работила в грешна насока. Проследили грешен човек. Самата тя им показала верните записи. „Това е последният път, в който видях сина си жив”, казва Валъри.

След това следите на Деймиън се губят.

По думите на майка му, изчезналият бил общителен. През 2005 година Валъри подава жалба в неправителствената Комисия за оплаквания от органите на реда. Тя разказва в детайли за пренебрежението на ченгетата. Споделя и че един от разследващите загубил касетата със записите, преди да я е прегледал.

Каус е крайбрежен град, а главната улица свършва точно пред водата. Деймиън е видян последно за около 10 секунди да се разхожда в края на улицата. Мястото е едно от най-оживените за морско придвижване във Велкобритания. Снабдено е със сложна канализация. Лесно е да се предположи, че Деймиън е паднал в морето. Но семейството му отказва да приеме тази версия. Местните моряци и рибари също. „Морето винаги връща това, което е взело”.

Бащата на Деймиън – Едуард е близък с хората от пристанището. Екип помага за установяването на приливите в този период. Те са уточнили каква е била силата на вълните в нота на изчезването и какви са възможностите Деймиън да се е подхлъзнал във водата. Макар да е сложно, не е невъзможно. „Ако е влязъл във водата, щяхме отдавна да сме намерили тялото. То щеше да изплува – два или три дни по-късно, а наблюдавахме и доста след това”, казват експертите. Търсили са го с лодки и водолази, но напразно. Всичко възможно физически е било направено, категорични са от полицията и пристанището.

Ако Деймиън не е влязъл във водата къде е отишъл? Родителите му са категорични, че не е избягал. Въпреки всичко фериботите били спрени във въпросната вечер. Младежът бил жизнерадостен и обичал живота. Това се вижда и на записите от онази нощ. Явно има и чужда намеса в изчезването, категорични са близките.

Версията „убийство“

Аби Скот имала връзка с Деймиън година и половина. Били много близки. Определя го като любвеобилен гигант. Не можела и да си представи, че някой може да иска да го нарани. Точно преди да се разделят, Аби забелязала, че Деймиън се променил коренно. „Движеше се с различни типове, които са по-големи от него. Някои неща сякаш пазеше в себе си. Може би са били наркотици, но не съм чувала от него за това”.

Приятелката на Деймиън – Джема, се виждала с момчето месец след Аби. Според нея полицията не е обърнала грам внимание на този момент от живота му. „Не ме и попитаха взимал ли е наркотици, забърквал ли се е в нещо…”

Майката Валъри запазила хиляди имейли от кореспонденцията с полицията и свидетелите. Макар да не са официално хронология, те са последователност за фаталната нощ. Жената е категорична, че разследващите имат вина за провала на случая. Държали се безцеремонно въпреки последвалите извинения. Същевременно от участъка се кълнат, че са направили всичко по силите си в търсенето на Деймиън.

Всички доказателства и репорти от разследването обаче изчезнали. Разпити с очевидци, записи от видеокамери и записки на ченгета – няма ги в архивите.

През март 2002 година разследването се поема от хемпширския главен участък. Точно в този момент се появил ненадейно информатор. Той отишъл в полицията сам и разказал какво се е случило с Деймиън. Мъжът бил свързан с местен дилър на наркотици на име Ники Макнамара – познат на ченгетата от 90-те години.

Тъй като никой не искал да чуе историята му, той се свързал директно с майката на момчето Валъри. Казал на семейството, че Деймиън е бил убит от Макнамара по време на спречкване, докато си купувал канабис.

Макнамара стоварил смъртоносен юмрук в лицето на Деймиън, като нямал намерение да го убива. Тялото на момчето било скрито в наркоманско свърталище в Каус. Било пазено там три седмици. След това заровено край пътя на острова, в чувал. Валъри предала информацията на полицията.

През 2010 година разследването било възобновено. Последвали арести и претърсвания. Всички задържани имали връзка с наркотиците – всички били познати на Макнамара. Същата година бил преровен и пътят от Каус до Нюпорт. Нищо не било открито, а полицаите казали на майката, че не може да вярва на информатора.

В крайна сметка Деймиън сякаш потънал вдън земя. Появили се и други „информатори“. Един от тях педофил, който твърдял, че посегнал на момчето, но не били открити доказателства в тази посока. Един от приятелите на Деймиън потвърдил версията за убийство заради наркотици, но след това се отказал от думите си. Единствената правдоподобна версия за ченгетата била тази с наркодилъра Макнамара.

Последвало тригодишно търсене в тази насока и нищо. Навсякъде се чували едни и същи слухове, но думите не били подплатени с доказателства: Деймиън бил убит от бой, скрит и заровен край пътя. Тяло обаче нямало.

В хода на разследването бил задържан и местен бакалин, за който се твърдяло, че имал проблеми с Деймиън и че му продавал наркотици. Къщата му била претърсена и отново нямало и следа.

20 години по-късно семейството не се отказва от търсенето. „Тялото му или каквото е останало от него е важно за нас. В противен случай не можем да спим спокойно. Искаме да знаем какво е станало със сина нив онази нощ, защото си мислим ужасни неща“, споделят съсипаните родителите.

Случаят все още е отворен и е на път да се превърне в една от най-големите мистерии на 21 век.

 
 
Коментарите са изключени

Съществували ли са някога еднорози

| от |

На 30 ноември 2012 г. Централната корейска новинарска агенция, държавната „новинарска“ агенция на Северна Корея, съобщава, че учените са „потвърдили“ съществуването и местоположението на гроба на личния еднорог на крал Тонмьон. Този гроб се намира под скала близо до столицата на Северна Корея, Пхенян, и има гравюра, на която пише „Леговището на еднорога“. Велико откритие.

Tomb of King Tongmyong, Pyongyang, North Korea

Статуя на крал Тонмьон с обикновен кон

Първото известно изображение на кон с един рог идва от пещерите на Ласко във Франция. Рисунките датират от 15 000 г. пр. н. е. Всъщност съществото има два рога, но археолозите се объркват, защото рогата са много близо един до друг. По-вероятно рисунката изобразява някакъв бик или антилопа.

Първото пък писмено споменаване на еднорог в западната литература идва от гръцкия лекар Ктезий през IV век пр. н. е. Докато пътува из Персия, той чува истории за „диво магаре“ с един рог, което броди из източната част на света. В своите съчинения Ктезий описва това същество като „голямо като кон“ с бяло тяло, червена глава и сини очи. За рога му пък лекарят пише, че е многоцветен и с дължина около метър.

„Тези животни бяха толкова бързи и могъщи“, казва Ктезий, че „никое същество, нито конят, нито което и да е друго, не биха могли да ги изпреварят“. Според статията на списание Time „Кратка история на еднорозите“, вероятно Ктезий никога не е виждал това същество, а по-скоро комбинира различните истории, които чува по време на пътуването си. Други известни исторически фигури също разказват за собствените си срещи с еднорози, включително Марко Поло, Чингис Хан и Плиний Стари.

Indian rhinoceros (Rhinoceros unicornis) 4

Индийски носорог

Според много учени това, което тези хора са видели (или, в случая на Ктезий – са чули), всъщност може да е било носорог… Индийският носорог пасва на много от описанията на хората, които твърдят, че са виждали еднорог – един рог, мощно тяло, а Поло дори го нарича „грозен и груб“. Всъщност това обяснение е толкова широко разпространено, че научното наименование на индийския носорог е rhinoceros unicornis.

За еднорогът се говори дори и в Библията на крал Джеймс (и то цели 9 пъти). „Бог го изведе из Египет; той е бърз като еднорог“ и „Спаси ме от устата на лъва и от рогата на еднорозите“ са само два примера от тази версия на Библията.

Arabian oryx (oryx leucoryx)

Бял орикс (Oryx leucoryx)

Това може да е, разбира се, случайност, метафора или обикновена грешка в превода. В еврейската Библия (Тората) има препратки към подобно същество, което там се нарича „re’em“. Учените смятат обаче, че „re’em“ е вече изчезнал вид див вол или може би сега застрашеният, но все още съществуващ бял орикс. В нито един момент обаче Тората не споменава, че това животно е с един рог, въпреки че има древни произведения на изкуството, които изобразява тези животни в профил и така те изглеждат само един рог. Когато Старият Завет е преведен на гръцки, те са наречени „монокерос“, което означава „еднорог“, защото преводачите са по-запознати с въпросните произведения, отколкото с характерностите на езика, от който превеждат, както и с текста. В Библията на латински пък думата е „unicornos“. И така, подобно на игра на телефон, дивият вол или белият орикс се превръща в митичен летящ кон с един рог.

Narwhal satellite

Нарвал

Вярващите в еднорози често споменават друго животно – нарвала – като доказателство, че любимото им същество някога е галопирало по Земята наистина. Нарвалът (Monodon monoceros) е арктически зъбат кит, отделен заедно с белугата в собствено семейство – Monodontidae. Това чудо на природата има един рог, който всъщност е зъб, разположен в средата на челото му. Зъбът се използва по време на чифтосване и за пробиване на дупки в леда на студените води на Канадска Арктика и Гренландия, в които най-често живее. Привържениците на еднорозите твърдят, че любимото им животно на сушата е било заплашвано от ловци и затова e потърсило убежище във водата, където е еволюирало в нарвал. Всъщност нарвалите са много по-близки до белугите, делфините и морските свине, отколкото до конете що се отнася до ДНК.

Всички тези доказателства сякаш сочат, че еднорозите, поне във вида, в които традиционно си ги представяме, уви, никога не са съществували в действителност. Най-вероятно индийските носорози, вече изчезналите диви волове и арабския орикс са вдъхновили някакъв комбиниран образ, който след това в отекнал из митове и легенди. Въпреки че, ако все още смятате, че еднорозите са истински, има място и за вас: Университетът Лейк Сюпириър в Сейнт Мари, Мичиган. През 1971 г. колежът създава „Ловците на еднорози“ – група, посветена на откриването и залавянето на тези митични създания. Въпреки че групата се разформирова през 1987 г., все още можете да кандидатствате да ви издадат лиценз за ловец на еднорози на уебсайта на университета.

 
 
Коментарите са изключени

Оръжията, които промениха света: Копието

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

Човечеството съществува от относително скоро на Земята – около 4-5 милиона години. През по-голямата част от този скромен за живота на планетата период, хората не са нищо особено и съществуват в сянката на много други живи същества, които доминират тогавашният свят. Бавно и постепенно хората еволюирали, борейки се за оцеляване срещу различни хищници и тревопасни, които били по-бързи, по-силни и по-издръжливи от тях. Това, което в крайна сметка наклонило везните в полза на нашите предци, било умението им да създават сечива, с които да изравняват баланса на силите срещу дивата природа.

A_spear_and_a_series_of_javelins.

Снимка: By Master z0b – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21993208

Никой не знае кога за първи път хората са използвали копия. Причината за това е, че дървените части, които са основния процент от едно копие, се разлагат с времето и не оставят ясни следи. Подсказка за това, че копието е вероятно първото оръжие, използвано от хората е фактът, че някои видове шимпанзета също използват дълги прътове, които подострят със зъби в единия край, за да ловят дребни бозайници в джунглите на Екваториална Африка. Пак от Африка са и най-ранните следи от употреба на копия от хората – вероятно около 400-500 000 години пр. Хр.

От тогава на сетне, хората започват да разработват различни методи за развитие на това оръжие. Още най-ранните запазени образци показват опити за прикачане на каменни остриета на върховете на копията – доказателство, че под формата на подострени колове, това оръжие се е ползвало доста по-рано. Около 300 000 години пр. Хр., неандерталците вече разполагат с добре развита технология за изработване на каменни остриета, която тогава съперничи с тази на нашите преки предци от вида хомо сапиенс. С напредъка на хилядолетията ясно се разработват два вида копия – по-къси, които се мятат и по-дълги, които се използват за пряк сблъсък със съответния опонент. Кога точно копието се трансформира от средство за лов в средство за война е трудно да се каже, но познавайки човешката природа, е много вероятно двете функции да са съжителствали още от самото начало.

Clacton_Spear_02

Копие на 420 000 години според Wikipedia

Снимка: By Chemical Engineer – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54401955

В епохата на първите държави, появили се в Египет, Месопотамия, Китай и Индия, копието остава предпочитано оръжие на пехотата, а също и на първата кавалерия. Всички велики армии на древността разчитали на копиеносците като гръбнак на своите сухопътни сили, а копията бързо били адаптирани във военноморското дело. Успоредно с развитието на металургията и ковашкия занаят, копията започнали да придобиват все по-качествени остриета, произвеждани от все по-здрави и еластични сплави, за да се стигне накрая до стоманата. Успоредно с тяхната еволюция и развитието на другите хладни оръжия, започнала и еволюция в защитното въоръжение.

Разработването различни видове копия, довело и до формиране на специфични тактически построения на пехотата, съобразени с употребата на този вид оръжие. Дългото копие за ръкопашен бой предполагало формирането на гъсти редици от войници. Скрити зад щитове, те създали полеви еквивалент на брониран таралеж – фалангата. Колкото по-качествена била бронята и по-стабилни остриетата на копията, толкова по-ефективни били и формациите. Успоредно с тях се появили и леките авангардни части, съставени от войници с малка или почти никаква броня, които използвали наръч от къси копия за мятане, с които засипвали врага от близо, преди да се премине към директното сражение.

Любопитното е, че тези формации се появили във всички части на Евразия и Северна Африка и вървели ръка за ръка с развитието на държавите и появата на организираните армии. За разлика от тях, в Северна и Южна Америка, където по-дълго се запазва раздробеността на населението, разделено и от значителните разстояния, употребата на копието не довела на първо време до формиране на подобни хомогенни военни формирования.

Mesa_Verde_spear_and_knife

Снимка: By Unknown – https://web.archive.org/web/20040616114628/http://www.nps.gov/meve/edu_resources/artifacts/pages/i42a_jpg.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=576934

Без съмнение, най-прочутите войни, използващи копието с убийствена ефективност, били армиите в Елада от времето на Гръко-персийските и Пелопонеските войни и техните наследници – могъщите фаланги от времето на Александър Велики и Диадохите. За около 200 години, стегнатите формации от копиеносци доминирали напълно бойните полета на Средиземноморието. Успоредно с тях се развила и тежката кавалерия, също въоръжена с дълги копия, използвани за разгром на вражеските формации и помитане на всяка зле организирана пехотна сила. С началото на римската експанзия, копието загубило първостепенната си роля на пехотно оръжие.

Макар да запазва ключовото си значение и в римската военна практика, то се изравнява по функционалност с късите мечове – гладиуси, които римляните използвали с невероятна ефективност срещу пъстра палитра от противници. Въпреки това, през цялата Античност копието си остава първостепенно оръжие, чиято роля нараства значително с модернизирането и еволюцията на кавалерийските сили в епохата на Великото преселение на народите.

Именно след варварските нашествия, копието освен като важно оръжие на пехотата, става най-популярно като средство за постигане на победа в ръцете на конницата. Кавалерията търпи непрекъснато развитие през Средновековието и поне до XV век остава най-ключовата тактическа формация по бойните полета на Евразия. В добавка с развитието на множество видове кавалерийски и пехотни копия, еволюцията на снаряжението води до създаването на специфичния военен контингент, най-често наричан рицари. Тази тежка кавалерия доминира бойните полета на Стария Свят през XIII, XIV и XV век и на върховете на нейните копия са спечелени някои от най-бляскавите победи в тогавашна Европа.

Stele_of_Vultures_detail_01-transparent

Снимка: By Unknown – Eric Gaba (User:Sting), July 2005., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37082486

Оръжието, което служи вярно на рицарите се превръща в пряката причина за техния крах. От края на XIII век на сетне, в Европа започва постепенно развитие на един особен вид копие – пиката. По своята същност той е средновековна версия на древните македонски сариси – дълго дървено тяло – ок. 3-5 метра, завършващо с масивно метално острие. С помощта на тези дълги оръжия, пехотата, построена отново в гъсти фаланги, започнала да разгромява кавалерийските атаки. Най-прочути в това отношение били страховитите швейцарски копиеносци, които били господари на европейските бойни полета между 1475 и 1525 г.

На тяхна основа, в началото на XVI век, в Испания били формирани специални пехотни блокове, наречени терции. Те съчетавали способността на пиконосците да контрират кавалерията, с новата огнева мощ – пехотното стрелково оръжие – аркебузите и мускетите. Комбинацията от пики и мускети окончателно прекършила тежко бронираната кавалерия. За лобно място на средновековната конница, историците смятат полята край Павия, където през 1525 г., войските на император Карл V съставени от испански терции и германски наемници – ландскнехти (също организирани по швейцарски модел), разгромили категорично цветът на европейската тежка кавалерия – френските жандарми.

През следващите над 150 години, пехотните блокове, въоръжени с пики и мускети се превръщат в еталон за европейското военно изкуство. Все по-нарастващата огнева мощ на мускетите води до намаляване на броя на копиеносците в армиите на тогавашна Европа. Изобретението, което подписва смъртната присъда на копието, служило вярно на човечеството над половин милион години, е щикът. Чрез прикачането на острие на върха на мускета, пехотата вече можела да спира кавалерия и без помощта на копията. Между 1690 и 1720 г., всички големи европейски армии изоставили пиките и въоръжили всичките си пехотинци с мускети, снабдени със щикове.

Разбира се, копието продължило да се използва извън Европа чак до края на XIX век, най-вече в Африка, но всяка среща на копиеносците и организираните европейски армии, въоръжени първо с мускети, а после и с пушки, завършвала, в крайна сметка, катастрофално за древното оръжие. С появата на бойните машини, скорострелните огнестрелни оръжия и съвременните армии, копието останало оръжие на миналото, запазило в себе си ритуалната стойност на най-древния спътник на човешките войни и ловци.

 
 
Коментарите са изключени

Съвременният цар Леонид: Атанасиос Дякос

Атанасиос Дякос е роден под името Атанасиос Николаос Масаветас през 1788 г. в малко село в централна Гърция, тогава под османска окупация. Баща му, беден човек и син на легендарен бунтовник, убит в битка срещу османците, се оказва неспособен да понесе тежестта на голямото си семейство и затова изпраща тогава 12-годишния Дякос като послушник в близкия манастир „Свети Йоан Кръстител“, където също така може ще получи и добро образование.

Пет години по-късно Дякос става дякон – затова и го наричаме именно Атанасиос Дякос: дякос на гръцки означава „дякон“. Този период от живота му обаче не продължава дълго. На 19-годишна възраст той убива османски паша, защото тормозел сексуално едно младо момче. Заради това Дякос бяга в планините, за да се скрие от османските власти и грозящото го смъртно наказание. След това става клефт (клефтите са пирати около гръцките Егейски и Йонийски острови) и се бие срещу османската окупация.

На бойното поле Дякос сякаш намира истинското си призвание и става един от най-добрите и най-страшни воини сред бунтовниците. Има обаче един проблем – християнска вяра, която той пази дълбоко в себе си, противоречи на начина му на живот по онова време и затова се опитва отново да стане човек на мира.

За целта променя външния си вид и се връща в манастира „Св. Йоан Кръстител“, за да посвети отново живота си на Бог.

Около година след завръщането си, негов другар грък го предава и Дякос е арестуван от членове на османската армия. Той успява да избяга само няколко часа, преди да бъде обесен с помощта на своите приятели от планината, които бяха научили за залавянето му и се втурнаха да помагат на стария си приятел.

Odysseas-androutsos

Одисей Андруцос

В следващите години Дякос ще се превърне в незаменимата дясна ръка на друга легендарна фигура от гръцката война за независимост – Одисей Андруцос. Той също така ще да стане и почетен член на Филики Етерия или Дружеството на приятелите, тайна организация, която води подготовки за независимост и свобода в Гърция. През 1820 г. Дякос ръководи собствената си армия от клефти, превръщайки се в проклятие за османските военни.

През април 1821 г., месец след официалното начало на Гръцката война за независимост, турските сили (близо 10 000 души) с Омер Вриони и Кьосе Мехмед, двамата най-важни османски генерали, се оттеглят от Тесалия, за да се бият с гръцките бунтовници в Централна и Южна Гърция. Страхът им към Дякос и желанието да го видят неутрализиран е толкова голямо, че решават да фокусират по-голямата част от силите си конкретно върху него и групата му.

Serment Tsokos

Клетва за приемане във Филики Етерия

Диакос и неговата малка армия от клефти заедно със своите другари бойци за независимост, Димитрис Панургиас и Йоанис Дафотис, решават да спрат османския аванс с общо 1500 мъже като заемат отбранителни позиции в Аламана, място близо до Термопили, където преди две хиляди години Леонид I и неговите 300 спартанци героично се бият за свободата си срещу огромна армия от перси.

Скоро голяма част от гръцката армия е принудена да се оттегли и Дякос се озовал да се бори срещу хиляди само с 48 мъже до себе си. В един момент един от хората му му докарва кон, за да избяга, но Дякос отказва да отстъпи.

След часове на изтощителна и прекалено кървава битка, османските военни най-накрая залавят и оковават тежко ранения Дякос, който в този момент освен раните си има и няколко счупени ребра. В този си вид е отведен при османските пълководци.

Въпреки че Дякос е убил стотици османски военни през годините си като бунтовник, Омер Вирони му се възхищавал и го уважавал като воин – затова и му предлага шанс да спаси живота си като се отрече от християнството и приеме исляма. Дякос отговаря:

Роден съм грък, ще умра гърк.

Кьосе Мехмед, генералът на османските турци, шокиран, но изпълнен с възхищение от храбростта на Дякос, му предлага медицинска помощ, обещава да го направи високопоставен офицер от османската армия и да му даде красиво момиче от личния си харем за жена. Той иска само Дякос да приеме исляма. Гръкът обаче отново отказва и в този момент съдбата му е решена.

На следващата сутрин Дякос е зверски измъчван на публично място, като пример за местния гръцки народ. След това е екзекутиран по един от най-ужасните начини, които хората са измислили да убиват други хора – набиват го на кол, докато е още жив. Според народната традиция, докато го водят да бъде екзекутиран, османските офицери многократно го питат дали съжалява за действията си и желае бърза смърт. В отговор Дякос просто изпява стихотворение, което днес е част от гръцкия фолклор

О, какъв момент избра Хадес за мен да загина. Пролетна трева навсякъде и клони с цветчета за възхита.

Дякос няма щастието да умре в битка като великия Леонид и неговите спартанци – съдба, по-предпочитана пред обикновената смърт. Той обаче показа абсолютно същата смелост и кураж като легендарния цар. Въпреки че е слабо известен за повечето хора извън Гърция, Атанасиос Дякос се нарежда сред най-смелите войни в историята на света, давайки живота си за един от най-красивите идеали, известни на човечеството: Свободата!

 
 
Коментарите са изключени

Как се появиха бикините

| от |

Бикините в съвременния си вид имат сравнително кратка история, която се простира само малко повече от половин век, но бельо, което е подобно на бикини, има и се носи често за определени дейности поне от времето на гръко-римляните. Всъщност, първият известен ни екземпляр от какъвто и да вид бикини е от още по-отдавна – около 5600 г. пр. н. е.

Археологически находки от Помпей показват Венера, богинята на любовта и красотата, също облечена в дреха, подобна на бикини. И това е само един пример от много образи на Венера, открити в целия регион, на които тя е облечена в облекло, напомнящо на бикини – както на стенописи, така и на мозайки.

Що се отнася до съвременните бикини, първите стъпки в еволюцията им започват на плажа в Бостън през 1907 г. Бостън тогава е бил значително по-скромно място от древен Рим – затова австралийската плувкиня Анет Келерман дори не е било нужно да обува бикини, за да скандализира народа – тесен бански в една част е повече от достатъчен, за да изплаши бостънци дотолкова, че да я затворят в затвора за скандалното й облекло. Само 3 години по-късно, този тип плувно облекло вече е напълно приемливо за плаж.

Esther Williams 2

Естер Уилямс

През 1913 г., когато жените са допуснати за първи път в олимпийски състезания по плуване, дизайнерът Карл Янстен създава първите бански от две части – впити шорти и горница с къс ръкав. Когато идват 30-те години на 20 век, започват да се появяват деколтета, а ръкавите и страните на банския изчезват. Холивуд изигра огромна роля в развитието на бикините като набляга на сексапила и гламурността и съответно прекрасната Естер Уилямс във филми като „Neptune’s Daughter“ прекарва възможно повече време във водата, облечена в провокативни (за времето си) бански костюми.

С изобретяването на нови материали като найлон и латекс, около 1934 г. банските костюми стават по-подчертаващи формите на тялото и вече имат презрамки, които могат да се повдигат или спускат.

Betty Grable 20th Century Fox

Известният Pin-up модел Бети Грейбъл

До началото на 40-те години банските от две части вече са доста често срещана гледка по плажове. Холивудските pin-up момичета като Ава Гарднър, Рита Хейуърт и Лана Търнър бяха заснемани доста често, носейки такъв тип бански костюми, и техните снимки красяха военните казарми по целия свят.

След това идва лятото на 1946 г., когато двама мъже, инженерът Луис Реард и дизайнерът Жак Хайм, създават и пускат собствени бански от две части горе-долу по едно и също време. Хайм е дизайнер на бански костюми по професия, който изработва този модел специално за магазина му в Кан, Франция. Той го кръщава „Atome“, което отразява оскъдните му размери. За да рекламира най-новата си модна линия, той наема пилоти, които изписват думи в небето.

Междувременно в Париж, Луис Реард, вдъхновен от жени, които вижда да навиват банските си костюми, за да хванат повече тен, създава свой собствен бански от две части, който нарича „бикини“. Нарича го така, защото смята, че въздействието на банския му ще бъде като на експерименталните атомни бомби, които по това време се взривяват близо до рифа Бикини в Тихи океан. Реард рекламира бикините като „най-малкият бански на света“ и ако се замислим днес как наричаме този тип бельо – атом или бикини – бихме си отговорили чий продукт печели конкуренцията.

Мишелин Бернардини

Модерните бикини бяха официално представени пред света на модата на 5 юли 1946 г., когато голата танцьорка Мишелин Бернардини (единствената жена, която Реард успява да намери да носи облеклото му), ги показа на модно дефиле до басейн в Париж. Няколко присъстващи американски модни репортери изразяват лек шок от оскъдните бански, като заявиха, че това може и да е окей за френските жени, но американските момичета никога не биха се решили в такъв мръснишки, долен вид. Година по-късно бикините ще направят и своя американски дебют.

Първоначалните продажби на бельото вървят бавно. В САЩ има много хора, които намират разголения характер на бикините шокиращ и неморален, а в някои градове носенето им на публично място дори е незаконно.

Goldie Hawn - 1970

Голди Хоун 

През 60-те и 70-те обаче идва сексуалната революция и популярността на бикините рязко избухва, ставайки важна част от поп културата. Тъй като отношението на обществото към секса става все по-спокойно, бикините съответно стават все по-малки и по-малки с напредването на времето, а до началото на 80-те години идват на мода бикини с много ниска талия, които се държат само от една връзка. След това се появяват дори още по-отрязани бикини, след това идват и просто въженца с миниатюрни парчета плат, които едвам да покриват срамотиите на човек…

 
 
Коментарите са изключени