shareit

ДОСИЕТАТА CHR: Кръв, секс и магии – блудствата на Жил дьо Ре

| от |

Текстът не се препоръчва за лица под 18 години.

Жил дьо Ре – една историческа личност, пропаднала в пропастта между величието на военните си постижения и тъмната страна на низките си страсти. Съмишленик на Жана д’Арк, френският маршал е една от най-мистериозните криминални фигури, а биографията му тъне в магическа мъгла.

Жил дьо Ре, по-известен като Черният барон и Синята брада, е противоречива личност, според историците. Той е определян от съвременните изследователи като жертва на политическите интриги във Франция през 15-ти век. Но от разказите и документите, в които са описани престъпленията му,  със сигурност ще ви побият тръпки.

Жил дьо Ре е може би най-скандалният и малко известен сексуален престъпник, който е отговорен за изнасилването, осакатяването и убийството на над 150 деца (според някои броят достига над 800 малолетни) в Замъка на ужасите Тифаж, където живеел. Френският благородник фигурира в историята като един от най-смелите лейтенанти на Жана д’Арк по време на обсадите на Орлеан и Париж. Той е имал връзки във високите слоеве на обществото и френския двор и се твърди, че именно затова престъпленията му са били крити от обществото дълго време. След  погрома на Орлеанската дева при обсадата на Париж Жил дьо Ре се превръща в персона нон грата във френския двор и се оттегля в Тифаж. Именно там започва тъмния период, който цапа лаврите му с кръвта на невинни момчета.

Жил дьо Ре разполага с много наследствени и придобити като награда имоти. Благосъстоянието му обаче не трае дълго. Той разхищава с широки пръсти благата си, като постепенно започва да унищожава всичко, до което се докосва. Харчи огромни суми за антуража и лукс, както и плаща на шарлатани, които го залъгват, че ще го срещнат с Дявола.

Гавра с живота

Перверзните привички на Черния барон се проявяват в периода около 1426 година. Жил дьо Ре използвал прислугата си и довереници, които да му доставят жертви – млади момчета от бедни семейства от близки села. Малко от тях оцелявали повече от една нощ след срещата с извратения военачалник. В извънсъдебното разследване е посочено, че Дьо Ре и лакеите издевателствали над децата по всевъзможни неописуемо жестоки начини. Режели главите им или само прерязвали гръкляните им, пронизвали телата им с ками и ножове, удряли ги силно по главата с тояги и други тъпи предмети или ги провесвали насред стаята надолу с главата от тавана от кука, а след това затягали примка около врата им.

Именно тяхната болка и викове възбуждали Жил дьо Ре, който копнеел да се гаври с труповете на младежите. Маршалът изнасилвал многократно жертвите си преди и след смъртта им.  За Жил мъченията били признак на един друг вид „разточителство” – той не пестял средства, за да „разнообрази” актовете на убийствата. Както пише Пиер Клосовски, който е изследвал документи от процеса срещу маршала от 1440 година и ги е превел от латински, „содомията при Жил дьо Ре нанася удар върху идеята за сътворението и размножаването на индивида – неговите действия свидетелстват за отказ от живота, за агресия срещу акта на създаването на живот и подигравка с акта на създаване на живот. „Когато не са намирани достатъчно момчета за жертви на кръвожадния барон, и момичетата вършели работа.

Козловски твърди, че по време на актовете с младежите Жил дьо Ре пренебрегвал собствените си естествени нужди в полза на содомията. Той дори смятал, че оргазмът е загуба на сили и безполезно удоволствие. Именно това подтискане на оргазма докарвало Жил дьо Ре до актовете на лудост и разточителство. Когато останал без финанси, той решил да призове дявола. Започнал да се занимава с черна магия и алхимия в опит да върне материалното си благосъстояние.

Аудиенция с Дявола

Опияненият от лудостта си Жил дьо Ре вярвал, че умният му слуга Франсоа Прелати може да намери човек, който да осъществи среща със Сатаната. Той вярвал, че Дявола може да върне богатството му с алхимичните си методи и по този начин преминал към втората фаза от извратените си копнежи – започнал да търси начин да призове демона Барън. Този период от живота на Черния барон е наречен от Хюсмънс „копнежът за химически полов акт“. В търсене на аудиенция с тъмните сили, Жил дьо Ре използвал помощта на англичанина месир Джон и на флорентинския монах Франсоа Прелати. Постепенно сексуалните му извращения започват да се превръщат в жертвоприношенчески ритуали. Жил Дьо Ре започнал да избива децата в околоностите на замъка и да извършва сатанинските ритуали с кръвта, сърцата и други органи от телата им. В престъпленията са били замесени негови роднини и приятели, които му доставяли жертвите от близките села.

Антуражът на дьо Ре заплашвал семействата на жертвите да не вдигат шум, защото ще бъдат избити. Прелати измислял непрекъснато нови и нови начини за призоваването на демона Барън – срещи, които винаги се оказвали безплодни. Излишно е да се отбелязва, че Черния барон никога не заподозрял флорентинския монах в измама. Барон дьо Ре никога не носел органите на децата на мястото, където трябвало да го чака демона – напротив, изпращал Прелати. Жил се надявал да бъде облагодетелстван от Дявола и заради актовете на ерес: убийства, изнасилвания, нехристиянски гробища и т.н. Странното около барона е, че въпреки своите чодовищни привички, Жил дьо Ре бил вкопчен и в Бога и Църквата – както пише изследователят Карл Хюсманс „спазвал ревностно времето за молитва на място, където властва богохулството“. Жил отказвал до последно да предложи душата си на дявола в „писмените си пактове”, които сключвал с демона Барън. Затова пък предлагал телата и душите на всички останали. В моменти на страх, Жил дьо Ре се прекръствал и се молел на Бога – това направил и в последните часове преди екзекуцията си Той все още вярвал, че след екзекуцията той и съучастниците му ще се издигнат в небето и ще бъдат приети в Рая.

С Бога до края

Жорж Батай, който редактира изготвените протоколи от разпитите по делото на Черния барон, не вижда противоречие между убийственото поведение на Жил дьо Ре и католическата вяра – той вижда симбиоза между тях и пише: „Може би християнството включва и фундаментално належащото търсенето на престъпността, търсенето на ужаса. В известен смисъл вярата се нуждае от това, за да съществува прошката. По този начин, прекрачването на моралните граници, дава възможност на религиозната институция да се върне и да предложи утеха, покаяние , прошка и т.н.

В действителност въпреки че Жил дьо Ре се разкайва и признава престъпленията си и е осъден на смърт за ерес, убийства и содомия, „църквата го държи в относително благоволение: той е бил отлъчен, но за кратко, бил е обесен, но тялото му е свалено от въжето и миросано, след което изгорено на клада”, разкрива Батай. Очевидно е, че тежестта на престъпленията му не е достатъчна, за да бъде аргумент благородниците да порицаят странната и дори лицемерна справедливост на католическата църква в този процес, пише през 2001 година Джейсън Дебоар. Особено интересен е фактът, че Жил дьо Ре е заловен, след като в Замъка на ужасите са открити тленни останки на сина на местен духовник.

Батай си позволява да коментира, че „противоречивия Жил дьо Ре в крайна сметка обобщава ситуацията в християнския свят и ние не трябва да се удивляваме чак толкова от тази трагикомедия с участие на Дявол, в която човекът, който е прерязал стотици невинни гърла, очаква спасение и вечност за душата си…”

Изглежда от една страна очакванията на Жил дьо Ре са били реализирани. Преди Батай, позицията на католическатa църква в случая с Черния барон е била критикувана и от Алистър Кроули, който през 1930 година изнася лекция за барона в Оксфорд. Той обяснява реакциите около престъпленията на дьо Ре по следния начин : „Всеки път, когато се появят въпроси по отношение на черната магия и сатанинските ритуали, призоваването на дявола и т.н. не трябва да се забравя, че тези практики са функции на християнството. Изследователят Кроули отива дори по-далеч в анализа си на процеса и реакциите около кръвожадния барон. Той смята, че Жил дьо Ре е до голяма степен жертва на католическата логика. Той дори вярвал, че престъпленията на маршала са били преувеличени и дори измислени, и че Жил дьо Ре  е „политическа жертва” на историческата ситуация и католическата църква. Основното доказателство за манипулацията според Кроули е, че няма как стотици деца да бъдат убивани по толкова циничен начин и това да остане незабелязано в продължение на 20 години.

Краят на Черния барон

На 15 септември 1440 година Жил дьо Рe е арестуван. На 8 октомври същата година е обвинен в изнасилване, измъчване и убийство на 140 момчета. Черният барон е обесен и изгорен заедно с двамата си прислужници. Съгласно предсмъртното желание на барона, тялото му е погребано в манастира на кармелитките в Нант.  По време на Френската революция манастирът и надгробният му паметник са унищожения. В тунели на замъка му са открити близо 50 човешки трупа. През 1992 година френския съд прави ревизия на процеса му и го обявява за невинен.

В крайна сметка, маниите на Жил дьо Ре за блудство и унищожение го докарват до собствената му гибел. Заедно с богатството си, той губи своя героизъм и е изхвърлен от живота на много хора. Въпреки че е учен, детинското в природата му е доста очевидно – той е демонстрирал силата си пред беззащитни деца, по начин, по който малко дете бърка смелостта с убийството на жаба. Тези средновековни престъпления все още отекват като отвратителни актове, като странни действия на един благородник и герой, трансформиран от собствените си желания в пройдоха и убиец.

 
 
Коментарите са изключени

Модни хроники: Защо се поставят копчета на ръкавите на ризата

| от |

В света на модата се крият доста странни и не толкова конвенционални решения, за които човек може да се зачуди. Преди известно време разказахме историята на чоукъра и неговата основна функция. Макар и този атрибут да се обвързва по една или друга причина с най-древната професия на света, някои други легендарни добавки в облеклото също пазят своите пикантни тайни. Мъжкият свят на модата не прави изключения в този случай. Ето защо обръщаме внимание на мъжката риза и всички копчета по нея.

Първата открита риза е ленена и е била носена в Египет. Датира от около 3000 века пр. Хр. и е открита в гробницата на Таркан. Преди XX век, ризата е била известна и използвана предимно за долна дреха и бельо.

В средновековието ризата е била видима само при онези хора с по-скромна професия – овчари и други. Затворниците също трябвало да носят ризи. През XVII век вече разкрива малко повече кожа и това дори се смята за лек еротичен мотив. През XVIII век Йозеф Струт официално заявява, че онези мъже, които отиват в спалнята без риза, нямат никаква култура. Преди XX век ризата се е смятала за облекло на ниската класа и едва по-късно започва да се смята за допълнение на официалното облекло.

Хана Монтежю е друга иноваторка в съвременната история на ризата. Тя решила, че вместо да пере цялата риза, може да сваля само яката, която най-често се цапа и да спести допълнително гладене, препарат за пране, време, но за по-голяма жалост на всички останали и синтезираните аромати. Копчетата датират горе-долу от същия период. Индусите са ги използвали още през 2800-2600 г. пр. Хр. и не трябва да забравяме, че в Древен Рим се използват от 2000-1500 г. пр. Хр.

Индусите използвали миди, за да изградят копчетата, които могат да помогнат за затварянето на една дреха. Макар и първоначалното приложение да е било изцяло като допълнителен орнамент върху облеклото. Едва през XIII век в Германия започват да се използват по предназначение. През XVII век вече са били метални, както най-често ги познаваме. Пруският крал Фридрих II имал много сериозен поглед за своята армия.

Той искал неговите войници да не бъдат само средство за влияние на бойното поле, но също така да имат реноме на бойното поле. Проблемът е, че редовият войник никога не може да бъде особено красив. Първо е напълно нормално да се цапа, кърви и поти, а в следствие на различни фронтови заболявания, няма как да се запази официален етикет. Разбира се, офицерът на фронта има съвсем различна и далеч по-красива визия, но той също влиза в бой, както се досещате. Всяко едно сражение взимало своето и причинявало доста сериозни главоболия на бойците.

gettyimages-3159407-594x594

В края на деня, когато битките приключат, всеки войник е скривал умората и мръсотията, използвайки своите ръкави – понякога на униформата, друг път на палтото. Фридрих дълго размишлявал по този казус и накрая стигнал до най-доброто възможно решение – да зашие ръкави! Пруският владетел обаче имал важна стратегия за копчетата – трябвало да бъдат релефни. По този начин при обичайната армейска практика, войникът ще одере лицето си и ще си причини болка.

Съответни се решават всички проблеми от самото начало. Наполеон също е вярвал, че стилът на войниците му трябва да бъде безупречен, но също така не искал половината да бъдат раздрани покрай лицето. Неговата иновативна идея била малко по-либерална. Той наредил на шивачите да направят ризите с малко по-дълги ръкави и разбира се, да разполагат с копче. Мотивът на тези действия бил обвързан с идеята, че ако има бърсане, ръкавът може да се прегъне и закопчее с копчетата, запазвайки по-чист вид. Впрочем неговите армейци често използвали ръкавите вместо носна кърпичка, което определено не може да се

За съжаление няма особени гаранции, че горната история е истинска, съществуват и други версии, че копчетата и ръкавите са добавени просто като форма за лукс, но имайки предвид произхода на ризата и като цяло разпространението ѝ като всекидневно облекло, можем да бъдем сигурни, че тази одежда пази своите тайни. А и нека бъдем откровени, виждали ли сте дете, което поне веднъж да не е използвало този толкова добре познат навик. Освен поставянето на по-луксозни ръкавели, копчето на ризата може да пази точно тази история.

 
 
Коментарите са изключени

Робът на Фернандо Магелан може би обикаля света преди него

| от |

Няма никакво съмнение, че Магелан е възнамерявал околосветското му пътешествие му да мине успешно, когато тръгва от Испания на 20 септември 1519 г. Той е планирал внимателно всичко, надявайки се да докаже, че хората могат да плават по целия свят, както и да стане първият, който го направя. Амбицията му беше вдъхновена от приключенията на предишни изследователи като Христофор Колумб и Васко Нунес де Балбоа – човекът, който премина през Панамския провлак и стигна до Тихия океан. Имаше малко съмнение в съзнанието на Магелан, че това може да се направи.

Пет кораба напускат Испания, но само три стигат до Тихия океан. Един от корабите е изгубен при опит за бунт, когато експедицията плаваше по Южна Америка; друг беше изоставен, когато минават през място, което днес ни е известно като Магеланов проток, тъй като им отнема месец, за да стигнат до Тихия океан и съответно губят всякаква надежда за успешен край на цялото пътуване.

Останалите три кораба плават в Тихия океан около три месеца, без да могат да се снабдят отново, преди да акостират в Гуам. Екипажът беше много близо до това да умре от глад, но гигантският океан вече беше зад тях и изглеждаше, че ще успеят да стигнат до островите Спайс и след това да завършат обиколката си.

Magellans death

Те пътуват през Филипините, които вече бяха картографирани, но тук Магелан срещна смъртта. Той се замесва в местна война и в крайна сметка е убит на бойното поле на 27 април 1521 г.

Енрике беше до Магелан още от 1511 г., когато Фернандо го приема като плячка от война и незабавно го преименува на Енрике от каквото и име да е имал преди това (и до ден днешен не знаем как се е казвал). И така, щом Магелан не е първият човек, който обикаля земното кълбо, кой е? Това подлежи на дебати.

Все пак тази чест може да е на личния роб на Магелан, Енрике от Малака, макар че не е съвсем ясно дали той е покрил и последните около 1000 мили, необходими, за да завърши официално пътуването, или ако го е направил, кога точно е станало това.

HenriqueofMalacca

Енрике от Малака

Той беше важен член на екипажа на експедицията. Антонио Пигафета, учен и един от двамата на борда, които си водят дневник (който по-късно е издаден със заглавието „First Voyage Around the World“), пише, че робът е една от причините Магелан да успее да убеди испанския крал да финансира експедицията. Освен всичко друго, кралят беше очарован от цвета на кожата на Енрике и способността му да говори свободно няколко различни езика.

Има значителни доказателства, че Енрике е бил или от Малака (както е посочено в завещанието на Магелан), или от остров много близо до Малака, Суматра. Това се подкрепя и от факта, че Енрике е бил преводач на екипажа в района на Индонезия. В такъв случай робът всъщност е изключително близо до завършване на обиколката на земното кълбо, когато се връща отново в този регион след експедицията, много преди останалите европейски изследователи да бъдат дори близо до Испания.

8 Maravedís de Felipe III (1607) Acuñada en Segovia

 

Не се знае само дали действително е успял да се прибере вкъщи, тъй като изчезва от експедицията, не защото умира, а защото (и на пръв поглед с право) предава екипажа си. Според завещанието на Магелан, след смъртта му, Енрике трябва да бъде освободен и да му се дадат 10 000 мараведи (испански монети) от имението на Магелан, за да се издържа. Капитанът на Сантяго Хуан Серано обаче решава да игнорира завещанието и казва на Енрике, че ще остане роб. Най-вероятно той е взел това решение, просто защото експедицията се нуждаеше от преводач и тъй като наближаваха дома на Енрике, той може би щеше да напусне, ако му бъде предоставена свободата.

Капитанът обаче скоро ще плати с живота си за задържането на Енрике като роб.

Четири дни след смъртта на Магелан, докато е на остров Себу, Пигафета твърди, че Енрике, докато превежда, казва на началника на Субтут, Раджа Хумабон, че европейците ще се опитат да поробят него и хората му, както направиха със самия роб. Хумабон след това кани на вечеря няколко от офицерите и екипажа. Самият Пигафета казва, че остава на кораба заради рана, която е получил няколко дни по-рано. В крайна сметка няколко члена на екипажа се връщат и казват, че местните се държат странно. По-късно писарят пише:

Едва бяха изрекли тези думи, когато чухме силни викове и рев. Веднага вдигнахме котва и се приближихме близо до брега. След като стреляхме няколко пъти, видяхме Джон Серано ранен да ни вика да не стреляме повече, защото местните ще да го убият. Попитахме го дали всички останали са мъртви. Той каза, че всички са мъртви, с изключение на преводача. Той ни помоли сериозно да компенсираме Енрике с част от стоката преди да го освободим, но Йохан Карвайо, неговият придружител [както и други хора], не искаха да позволят кораба да стига до брега, за да остане под наше влияние. Но въпреки че Серано плачеше и ни молеше да не плаваме толкова бързо, защото ще го убият, ние веднага отплавахме. Не знам дали е жив или мъртъв.

Действително, Енрике успешно си отмъсти на Серано, който му отказа свободата, както бе предвидено в завещанието на Магелан. Независимо дали Енрике наистина предава своите или не, той вече е свободен човек и очевидно невредим и без намерение да се връща на кораба, тъй като не се споменава, че моли да дойдат да го вземат, както Серано. Така че историците смятат, че вероятно той е бил приятел с местните жители, макар че тук той изчезва от историята и затова не можем да бъдем сигурни какво точно става с него.

Ако е останал жив и в добри отношения с местните жители, за да се върне у дома му бяха нужни месец или два и той би най-вероятно е наясно с това. Ако тръгва за вкъщи това доста скоро след бягството си, той определено щеше да стигне преди европейците, тъй като беше оставен на Себу на 1 май 1521 г., около 15 месеца преди експедицията да се върне в Испания.

Няма обаче документирани доказателства, така че не можем да бъдем сигурни.

По-добре документирани са действията на малкото останал екипаж на кораба Виктория и нейния нов капитан Хуан Себастиан Елкано. Този кораб беше единственият от експедицията (изобразен на картината най-горе), който се завръща в Испания след обиколката на света. Той пристига на 6 септември 1522 г. – около три години след като отплава – като само 18 мъже са били на борда от първоначалните 241 (или повече).

Въпреки че Магелан не е завършил пътешествието си и няма основание да се нарича „първият човек, който обикаля земното кълбо“, той е първият човек, планирал успешна експедиция. Преди смъртта си той също допринася за „епохата на откритията“, като намери път към Тихия океан от запад.

 
 
Коментарите са изключени

Дуелите заради любовния живот на Мария Кюри

| от |

Мария Кюри и съпругът й Пиер не бяха чужди на пресата. През 1903 г. двойката печели Нобелова награда „в знак на признание за необикновените постижения, които правят към обществото със съвместните си изследвания на радиационните явления, открити от професор Анри Бекерел“. Връзката им е щастлива като всеки от тях е на равно интелектуално ниво с другия. Те отпразнуваха Нобеловата награда и продължиха работата си, но след няколко години им се случи една трагедия.

Pierre Curie by Dujardin c1906

Пиер Кюри

През 1906 г. съпругът на Кюри загива при злополука. Следобеда на 19 април, докато вали силен дъжд, Пиер пресича улицата, когато е прегазен от карета с коне, която превозва 6 тона военни униформи. За жалост, мъжът умира на място. Въпреки че сърцето й е разбито, тя отхвърля пенсията, която френското правителство й предлага, като казва, че и сама може да издържа себе си и децата си без проблем. Мария се връща на работа скоро след смъртта на Пиер и дори зае академичния пост на съпруга си. Кюри пише:

Съсипана от нещастието, не се чувствах в състояние да се изправя пред бъдещето. Не можех да забравя обаче това, което съпругът ми понякога казваше – че дори и него да го няма, трябва да продължа работата си.

Вероятно не е изненада, че Кюри в крайна сметка продължава и в интимен план. Тя беше едва на 38 години, когато стана вдовица, и скоро насочи погледа си към Пол Ланжвен, бивш ученик на мъжа й. Като много интелигентен мъж, също толкова отдаден на науката, колкото и Пиер, Пол има потенциала да запълни празнотата, останала от починалия й съпруг. Плюс това, той беше хубав и имаше „процъфтяващи мустаци“. Няма какво да не му харесваш! Имаше само един мъничък проблем: Пол вече беше женен…

Paul Langevin Wellcome2

Пол Ланжвен

Въпреки това Кюри и Ланжвен си правят една хубава авантюра. За него извънбрачните отношения не бяха непозната и неизследвана материя – бракът му не беше особено щастлив, а съпругата му дори веднъж го беше ударила с бутилка по главата. (Въпреки че предвид многобройните му изневери, може би си го е заслужил.)

Жена му беше добре запозната с предишните му набези с други жени, но нещо във връзката му с Кюри я ядоса доста. И така, когато госпожа Ланжвен разбра, че съпругът и любовницата му са си устроили апартамент, където могат да се срещнат насаме, тя намира крадец и го наема да нахлуе там. Крадецът взе интимни писма от мястото и госпожа Ланжвен заплаши Пол, че ще го изкаже за афера на пресата, ако не я прекратят.

Аферата или продължава, или госпожа Ланжвен не удържа на думата си. Три дни преди Мария Кюри да спечели втора си Нобелова награда, съпругата на Пол дава писмата на пресата, заявявайки, че иска развод, пари и попечителството над децата им.

Вестниците полудяват от историята! Те описват Кюри като съблазнителка, която е примамила семеен мъж от добрата му френска съпруга и деца. Хората бързо се възмущават яростно, което не беше особено трудно нещо като се имат предвид предразсъдъците на по онова време – Кюри беше чужденка, родом от Полша, а също и (както грешно пишат вестниците) еврейка.

Пресата пуска слухове, че аферата е започнала, още докато Пиер е бил още жив. Тези твърдения също са неверни, но това е достатъчно, за да урони името на Кюри дотолкова, че Нобеловият комитет да я помоли да си остане във Франция и да не пътува до Швеция, за да приеме наградата. Те се страхуваха да си помислят какво ще стане, ако една прелюбодейка седне до  самия крал на Швеция!

От друга страна, Алберт Айнщайн веднага скача в защита на Кюри, като казва, че трябва да дойде в Швеция, въпреки обвиненията.

Убеден съм, че вие [трябва] да продължите да се отнасяте към тези измислици с презрение… ако глъчката продължава да се занимава с вас, просто спрете да четете тези глупости и ги оставете на влечугите, за които е написана.

Междувременно ситуацията става още по сериозна, защото се провеждат не един, а два дуела, възбудени от любовите на Мария Кюри.

Единият е между двама редактори на конкурентни вестници: М. Червет от Gil Blas и Леон Дуде от L’action Francaise. Техният спор беше относно доколко са основателни обвиненията на госпожа, вече госпожица, Ланжвен. Двубоят биеше с мечове и след „няколко ожесточени удара“ Дуде бе ранен и двамата решиха да се помириха.

Другият двубой бе между Пол Ланжвен и Густав Тери, журналист, който го нарича „невъзпитан страхливец“. Ланжвен не прие със спокойствие обидата и съответно предизвиква на дуел с пистолети. Въпреки проведените изчерпателни приготовления, дуелът не доведе до нищо – Тери отказа да стреля с мотива, че не иска да отърве Франция от един от най-големите й умове, а Ланжвен заяви, че не е убиец и също пусна пистолета си.

Публичността фактически слага край на връзката им. Ланжвен и съпругата му успяха да уредят спора си извън съда и по-късно се помириха, въпреки че Пол след това става забременява секретарката си и тя ражда.

Кюри все пак отива до Швеция въпреки съветите на Комитета и приема лично втората си Нобелова награда. След това отива на вечеря (с 11 блюда!) с краля на Швеция, която мина спокойно. Тя е първият човек – мъж или жена – спечелил Нобелова награда два пъти. За съжаление обаче, за научните постижения, които прави, плаща с живота си. През 1934 г. Кюри е диагностицирана с левкемия, резултат от продължителното излагане на йонизираща радиация. Работните й бележки и тетрадки, дори и днес, все още са твърде радиоактивни, за да се пипат без адекватна защита.

Мари Кюри не само спечели две Нобелови награди – в семейството й има общо пет. Тя спечели две, съпругът й Пиер Кюри спечели една, дъщеря й, Ирен Жолио-Кюри (съпруга на Фредерик Жолио-Кюри, на когото е кръстена метростанцията в София), печели наградата за химия през 1935 г. заедно със съпруга си, а втората й дъщеря е директор на УНИЦЕФ, спечели Нобеловата награда за мир през 1965г.

Въпреки че Кюри и Ланжвен никога не се събират отново, това не беше краят на отношенията между двете фамилии. Внучката на Кюри, Хелън Жолио-Кюри, се омъжва за внука на Ланжвен, Мишел.

Gustaf V färgfoto

Кралят на Швеция Густаф V беше обвинен, че е имал афера с женен мъж. Курт Хайби идва на визитация при краля през 1932 г., за да поиска лиценз за алкохол за ресторанта си. Той обаче не получава такъв, защото е осъден престъпник. По време на срещата Густаф V успява да съблазни Хайби. Съпругата на Хайби подава молба за развод, позовавайки се на връзката на съпруга си с краля, а Хайби получава 170 000 крони, за да си мълчи.

 
 
Коментарите са изключени

Магистралата на смъртта – най-жестоката бомбардировка на американски ВВС

| от |

Преди САЩ да се намеси в конфликта между Ирак и Кувейт, армията на Саддам Хюсейн се смята за 4-тата най-голяма в света. На 2 август 1990 г. иракската армия преминава границите на Кувейт и възнамерява да остане там близо седем месеца. В резултат на тези действия ООН автоматично се активира и подготвя за ответен удар, възползвайки се изцяло от американската военна индустрия, предвождана от Буш.

Kuwait_burn_oilfield

Снимка: By Jonas Jordan, United States Army Corps of Engineers – http://www.hq.usace.army.mil/history/Kuwait_burn_oilfield.jpgDescription & related images, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2246151

Легендарни са снимките, в които иракски войници палят 600-те петролни кладенеца на Кувейт, преди да напуснат страната и да се оттеглят. Повод за конфликта е обвинение, че Кувейт използва нефта на Ирак след като копае доста по-сериозно . Според други източници решението е взето много по-рано от Саддам. Преди намесата на ООН, иракската армия наброява около 350 000 души. Два дена са необходими за абсолютна доминация над кувейтските сили, които смело бягат към Саудитска Арабия и започват да търсят помощ от своите партньори. След няколко дена Саддам Хюсейн обявява Кувейт за 19-тата провинция на Ирак.

Саддам няма особени успехи, когато светът тръгва срещу него и бавно и сигурно е принуден да оттегли армията си. На 24 февруари е ударен по въздух, земя и вода и след 100 часа става ясно, че не може да отвърне на огневата мощ. Само 2 дена по-късно ще стане ясно, че иракската армия ще се оттегли, но няма да се съгласи с резолюцията на ООН. Най-вероятно никой не е подозирал колко военна техника е присъствала в Кувейт, но когато цяла орда от машини излизат на магистрала 80, композицията може да се забележи дори от въздуха.

DESERT STORM

Снимка: By PHC HOLMES, US Navy – Still Asset Details for DNST9208000, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9876647

Армията на Саддам има за цел да се укрепи в Башра. Малко е спорно дали е редно да се напада оттегляща войска, след като очевидно военните действия приключват. Според някои, оттеглянето не означава предаване и приключване, а само възможност за бъдещо нападение. Тази логика се използва от американските ВВС, когато стават свидетели на оттеглящата се армия. Ескадрила от A-6 Intruder се спускат на магистралата и с помощта на клъстарни бомби започва да неутрализира танковете.

gettyimages-541254776-594x594

В следващите 10 часа конвоят е бомбардиран и нападан с различно оръжие. Напускащата армия не може да отвърне на удара и голяма част от войниците напускат машините си, защото не искат да бъдат погребани в тях. Американските пилоти споделят, че проведената мисия не представлява нищо по-различно от стрелба по мишени. Машините, които успяват да оцелеят, по-късно са посрещнати от наземните сили. Танковете, които предпочитат да минат през пустинята са ударени индивидуално. Журналистът Робърт Фиск по-късно ще разкаже, че по тази магистрала е изгубил бройката на труповете, които са захвърлени в пясъка. Стотици тела са намерили смъртта си за 10-часовата бомбардировка. Според изследване от 2003 г. повече от 10 000 души са посрещнали гибелта си. Оцелелите се опитали да се скрият в близките блата, но просто са удължили живота си с няколко часа.

Sole_of_shoe_at_Highway_of_Death_in_Iraq

Снимка: By Christiaan Briggs – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=87805

На магистрала 8 ситуацията е малко по-различна и унищожените машини са около дузина. Причината е, че AH-64 Apache не е въздесъщ.
След като светът вижда демонстрираните способности от американските ВВС и освен това осъзнава, че нападението е извършено върху оттегляща се армия, започват да излизат различни мнения относно поведението и своеволията на САЩ. Според някои, иракската армия е изпълнявала сподогба 660 от резолюцията на ООН. Според други данни във военната колона присъствали и взети кувейтски заложници, сред които има жени и деца. Американският министър на правосъдите Рамзи Кларк ще сподели, че тази атака нарушава трета точка от Женевската конвенция, където се забранява нападение и убиване на войници, които не се сражават.

Demolished_vehicles_line_Highway_80_on_18_Apr_1991

Снимка: By TECH. SGT. JOE COLEMAN – http://www.airforce-magazine.com/MagazineArchive/Pages/2011/January%202011/0111storm.aspx, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1068196

Това изпълнение влиза в секцията „Военни престъпления“ и се разглежда от международен военен трибунал. Журналистът Сиймор Хърш допълва историята, след като вижда как около 350 невъоръжени иракски войници бягат при проведена атака на магистрала 8 стават жертва на огън от група американски Bradley. В отговор американското разузнаване споделя, че врагът е стрелял първи, но истината е, че липсват каквито и да е доказателства. Преди да се появи американската военна полиция, която да пази отломките, жители на Саудитска Арабия вече събират захвърленото оръжие по земята, то по-късно ще се продава на черния пазар.

IrakDesertStorm1991

Снимка: By DoD photo by Staff Sgt. Dean Wagner – http://www.dodmedia.osd.mil, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1502189

Генерал Норман Шварцкоп обяснява, че дава нареждане за стрелба, защото не можел да позволи на иракските войници, известни като убийци, изнасилвачи и престъпници да напуснат толкова лесно. Разбира се, генералът никога няма да каже, че за първи път има възможност да извади толкова сериозно количество неприятелска военна техника от строя. Кейт Ади от BBC по-късно ще обясни, че ако стрелбата е извършена срещу войници, защо скитниците вадят от овъглените коли четки, кукли и други домакински уреди? Нима това е бил военен арсенал?

 
 
Коментарите са изключени