Досиетата CHR: Книгата Oera Linda – забравената история на един континент

| от |

През 1876г в Лондон се появява смущаващ труд – „Книгата Oera Linda”, с подзаглавие „От ръкопис от XIII век“. Бил издаден от едно от най-уважаваните издателства „Тръбнър и Ко“, така че не можело и дума да става за измама. Но ако твърденията в книгата са истина, то античната история трябвало да бъде пренаписана. Оригиналът на книгата бил на Фризийски (Фризия, област в Холандия).

435px-Manuscript_Thet_Oera_Linda_Bok,_pagina_48

Според книгата, през третото хилядолетие пр.н.е., по времето когато били построени Хеопсовата пирамида и Стоунхендж, в северна Европа имало голям откъснат континент, населяван от високоцивилизована раса, унищожен подобно на легендарната Атлантида. Но доста от неговите обитатели успели да се спасят и да пренесат цивилизацията си на други места, включително в Египет и Крит. В книгата се твърди, че дори легендарния цар Минос е бил от Фризия и че същата древна цивилизация е дала демокрацията на Атина.

Всичко изглеждало нереално и объркващо, че без съмнение немските и холандските учени предположили, че книгата е фалшификат. Но били единодушни – не е съвременен фалшификат, а вероятно е поне на два века. Може би век по-късно, по време на Романтизма, щяло да има по-голяма логика за създаване на този загадъчен труд. През 1860г. в Англия става известна книга с „древна“ келтска поезия, от Осиан, който в последствие се оказал че е Джеймс Макфърсън, но ако Oera Linda е вдъхновена от Макфърсъновия Осиан, защо е била забравена в чекмеджето?

Според въведението, книгата била пазена от семействтво Линден (Линда) от „незапомнени времена“ и била написана с особен шрифт, наподобяващ гръцкия. Започвала с писмо на Лико оера Линда, 803 г.пр.н.е., с което молел сина си да пази книгата  „с тяло и душа“. Ръкописът бил наследен през 1848 от някой си С.Овер дьо Линден, а интерес към нея проявил професор Фервийс. Ръкописът, проучен от Фервийс бил „преписан“ през 13в. На хартия от памук и написана с черно мастило без желязо. Професорът разпознал, че е написан на Фризийски.

Д-р О. Отема смята,че книгата описва населението на голям древен остров Атланд, намиращ се на същата ширина на Британските острови, близо до днешна Холандия. Отема смятал, че Атланд е Платоновата Атлантида. Но тъй като Платон казва само, че е „отвъд Херкулесовите стълбове (Гибралтар) то Отема може и да е прав.

Според Oera Linda, Атланд имал отличен климат и изобилие от храна. Била мирна и шастлива земя, ръководена от мъдри и много религиозни владетели. Легендарната й основателка била полумитична жена на име Фрая (версия на нордическата лунна богиня Фрея, Frey, означаващо „господар“ . Народът на Атланд почитал един бог – Wr-alda. Фрая имала две сестри – Лида и Финда.  Лида било тъмнокожа и от нея произлизала черната раса, а Финда била жълтокожа и  „майка“ на жълтите народи, а Фрая – бяла, от която произлизали белите народи.  И всичко дотук звучи като легенда, докато книгата не разкрива пред нас исторически събития.

През 2193г.пр.н.е. някаква голяма и ужасяваща история поразила Атланд и той бил залят от морето. Логиката показва, че същата катастрофа трябва да е достигнала и Британските острови, след като са толкова близо. Но ако Атланд е бил равен и на най-плиткото място в Северно море, то това би споходило само него.

Според Платон, Атлантида е била унощожена от голяма катастрофа девет хиляди години по-рано. Но един съвременен авторитет, професор А.Г.Галанопулос твърди, че всички цифри свързани с Атлантида, са били преувеличени десет пъти в сравнение с действителните. Така вместо 9000 години, те са 900.  Това се свързва с времето, в което е имало експлозия на вулкана в Санторини (на север от Крит), който е унищожил голяма част от Средиземноморието, с което професорът твърди, че именно о-в Санторини е бил Атлантида. Но това противоречи на твърденията на Платон, следователно Атланд е по-конкурентният кандидат.

Друга причина за пренебрежение на книгата, били странните и непознати имена в книгата. По този начин наподобява „Оашпе“ на американския медиум Нюброу и „Книгата на мормоните“, но двете книги имали по-скоро религиозно значение, докато Oera Linda била определено исторически документ.

Освен това, хората в книгата не са измислени напълно – воин на име Фризо, офицер под командването на Александър Велики, за когото се споменава и в други нордически хроники.  Oera Linda разказва подробно и за Александър Велики, а Фризо е дошъл от фризийска колония, създадена в Пунджаб около 1550 г.пр.н.е. Разказва се и за Одисей, как тръгнал да търси свещена лампа, защото жрица му подсказала, че ако я намери, ще стане крал на цяла Италия. След неуспешен опит да купи лампата от нейната пазителка, чрез богатствата от Троя, той отплавал за място, наречено Валхалагара (звучащо близо до Валхала) и имал любовна връзка с жрицата Калип (очевидно името наподобява това на Калипсо), при която останал няколко години, за възмущение на всички, които знаели това. Калип му дала свещената лампа, но той не получил своето щастие – корабът му се разбил, той останал без дрехи и гол, спасен от друг кораб.

Този фрагмент от гръцката история, вмъкнат в Oera Linda е интересен по няколко причини – датира приключението на Одисей с около 50 години по-късно, отколкото е датирано от съвременната археология определя падането на Троя, но може би книгата е права. Другото, което се твърди в книгата е, че нимфата Калипсо, всъщност е „burgtmaagd” ,  което буквално означава „градско момиче“. Това съвпада с твърдението в книгата, че след катастрофата, фризийците са отплавали из целия свят – основали средиземноморската цивилизация и заселили Индия.

След столетие в забрава, книгата Oera Linda била преоткрита от английския учен Робърт Скрутън. Той твърди, че жена му е медиум и е имала видение, докато са се разхождали в Дартмур – огромни зелени вълни, по-високи от околните хълмове, залели земята. Осем години по-късно той открил легенди в Уелските тиради – преди кимерииците(уелсците) да дойдат в Британия имало голям потоп, който обезселил целия остров. Оцелял само един кораб и се заселели в полуострова „Лятна земя“(Summer Land), идентифициран с Кримския полуостров в Черно море.Но те решили да потърсят други земи, поради честите наводнения на полуострова.  Част от тях заминали за Италия, а други през Германия и Франция, се заселили в Британия (съвпадение с движението на загадъчните келти). Така кимерийците се завърнали в Британия 600гр.пр.н.е и донесли със себе си друидска религия.

Celts_800-400BC (1)

Скрутън oткрил и много други легенди за голяма катастрофа в древната уелска поезия и Icelandic Eddas (където е позната като Рагнарок – Ерата на оъня и леда“). Проучил и легенди за катастрофа в севрното полукълбо и създал забележителна научна теория за бавното движение на континентите, която впоследствие се оказала напълно точна.Това го довело до преоткриване на странното, но достоверно описание на древната история в Oera Linda. Задал си важния въпрос „Какво е било естеството на тази катастрофа? – метеор или астероид, ударил Земята някъде в Северния полюс; силата на експлозията е изправила леко оста на Земята, затова земи с предимно горещи лета, придобили арктически условия. Гърците имат легенди за хиперборейците, обитавали далечния север, и Скрутър смятал, че именно те са били тайнствените обитатели на Атланд. Точно това небесно тяло е образувало кратера, познат като Арктически океан.

Но тук изниква възражение – в Oera Linda се казва, че през цялото лято преди наводнението „слънцето било скрито зад облаците, сякаш не искало да погледне към земята“. Морето било непрестанно спокойно и „влажна мъгла надвисвала като мокро петно над къщите и блатата“. И внезапно „насред този покой, земята затреперила, сякаш умира. Планините се разтворили и изпуснали огън и пламъци.“

А дали това не е вулканичната катастрофа, която е унищожила Атлантида, а не приливна вълна, причинена от метеор? Или не. Или пък метеорът не трябва да бъде изключван – ако е имало, то той е образувал приливна вълна, но ако полярната шапка е била покрита с лед, то заради това не са потопени и Британия и Атланд. Но приливна вълна може да се получи и от вулканичното изригване на Санторини, а по-късно и в Кракатау. Скрутън смята, че „картите на Древните морски царе“ доказват катастрофата, унищожила Атланд.  Но тук има и още едно противоречие – дълбочинни проби от Куин Мод Ленд ( в Антарктика), показват, че последното замръзване на Южния полюс е било 4000г.пр.н.е. така че великата морска цивилизация трябва да е процъфтявала преди това.

Но това не отрича възможната катастрофа 2000 години по-късно, може би цивилизацията на Атланд е просъществувала две хиляди години. Подобно на тази на Египет.

Но има и още един дързък начин за съществуване на двете теории според Хапгуд  – древните карти доказват велика, древна, морска цивилизация, съществувала много преди Александър Велики. Ако приемем, че цивилизацията е съществувала малко след последния Ледников период – 10 000 г.пр.н.е., шест хиляди години по-късно тя била високоразвита в Антарктика и Атланд. С други части на Света – примерно Близкия изток – е била не толкова развита, макар че да съществували градове и плугът да е бил открит. По неизвестни причини, ледът се завърнал и антарктическата цивилизация е замръзнала, затова населението било принудено да отиде на друго място – очевидно в Египет. Цивилизацията на Атланд не била засегната. Тогвава през 2192 г.пр.н.е.настъпила „голямата катастрофа“, която изместила земната ос. Така и жителите на Атланд били принудени да се преселят – на юг, към Индия и Средиземноморието.

Ако тази теория е вярна и Хапгуд и Скрутън са прави, може би.

Едно нещо е ясно – древните карти доказват съществуването на развита морска цивилизация, която е процъфтявала преди Александър Велики. Подобно на тези карти, Oera Linda също изтъква съществуването на такава цивилизация. Дори и книгата да е фалшификация, картите съществуват и са доказателство. Но засега няма доказателства, че книгата е подправена и може би трябва да бъде разгледана през съвременния прочит на историците. Битки, убийства, преселения и други интересни истории, които могат да променят изцяло възгледите ни за световната история. Книга, съдържаща голяма част от неразгаданите мистерии от векове или може би отговорите са в Oera Linda.

*Събраните факти са от книгата на Колин Уилсън и Деймън Уилсън „Неразгаданите мистерии“

Невена Христова

 
 

Групата, която изгори 1 милион паунда без видима причина

| от chronicle.bg |

На 23 август 1994 Бил Дръмънд и Джими Коути запалват и напълно унищожават 1 милион британски паунда. Това, което прави историята странна, е че никой, нито дори те самите не знаят конкретно защо.

От 1987 двамата формират група, която през времето има най-различни имена като The Justified Ancients of Mu Mu и The Timelords, и създават редица клубни хитове като например „Doctorin’ the Tardis“. През 1991 под името KLF (Kopyright Liberation Front) те стават една от най-добре продаваните банди във Великобритания.

klf

Бил Дръмънд и Джими Коути като група Kopyright Liberation Front

Преди да се пенсионират през 1992 дуото публикува наръчник за създаване на хитови песни. The Manual (How to Have a Number One the Easy Way) (от англ. – Ръководството (Как да имаме номер 1 хит по лесния начин) излиза през 1988 и също така описва мисленето на творците: „Най-напред, трябва да сте беден и на социални помощи. Всеки с нормална работа или вързан за университет няма да има достатъчно време да се отдаде… Ако сте музикант, спрете да свирите на инструмента си. Най-добре го продайте тоя боклук…“

Явно съветите им са добри, защото банди като Edelweiss, The Pipettes и the Klaxons се радват на успех след като прочитат книгата.

Въпреки че вече не записват музика, Бил и Джими продължават да работят заедно по различни проекти. През август 1994 се кръщават K Foundation и стздават „Nailed to the Wall“ (от англ. – закован за стена) – арт инсталация, която представлява просто 1 милион паунда заковани за борова рамка.

Недоволни от вниманието, което арт инсталацията им получава (или от липсата на такова), двамата съставят нов план. След като Tate Gallery в Ливърпул отказва да я приеме, Коути пита колегата си: „Защо просто не ги запалим?“, на което той не намира какво друго да отговори освен: „Добре“.

В минорен състав Коути и Дръмънд отиван на остров Юра на Хебридите заедно с репортера Джим Рейд и режисьора Гимпо (Алън Гудрик) на 22 август 1994. Преди да напуснат Лондон обаче, трябва да се сдобият с парите. А не можеш просто така да изтеглиш 1 милион от банкомат, нито пък някоя банка има толкова много пари в наличност. Затова наемат компанията за сигурност Ratedale да уреди ситуацията.

По-късно двамата влизат в склад до летище Гатуйк и излизат с двама бодигардове и няколко куфарчета. След това отиват на летище Редхил, където отлитат за острова.

След като пристигат в хотела си, отиват да видят къде ще се случва горенето – стара барака за лодки, в която Дъмънд и Коути в един летен ден през 1991 изгарят плетено чучело на мъж. След като се прибират в хотела обаче двамата променят решението си и се връщат обратно в бараката: „Гимпо донесе скеле, две парчета плат, които закача за една греда… Носи и две сигнални факли… Под плата има алуминиева плоскост… Коути подава пачка с пари на Дръмънд, който ги пали… Дръмънд стои вляво от огъня и продължава да хвърля пари в него, Коути е вдясно… След 5 минути движенията им стават механични, все едно хвърлят въглища в огъня.“

Според Рейд, всичките пари изгарят за около 2 часа.

Въпреки че Коути се опитва да унищожи всички фотографски и видео материали от изгарянето, Гимпо успява да запази достатъчно кадри, за да направи филм. „Watch the K Foundation Burn a Million Quid“ излиза по кината на следващата година.

Приятели на дуито по-късно казват, че те съжаляват, че изгориха толкова много пари. През 2000 Дръмънд казва, че се разкайва за стореното, но през 2004 признава: „Разбира се, че съжалявам – кой не би! Децата ми съжаляват още повече, но аз не се чувствам така през цялото време.“

Дръмънд твърди пред Рейд, че нямат какво да правят с парите и че „искахме да изразим нещо относно парите и искахме да го предадем чрез изкуство.“ 

През 2000 Дръмънд продължава: „не става въпрос да се изгорят всички пари на света… или да се пречиства душата на някого… Така се опитвам да си обясня нещо… Не знам точно какво е… Искам да кажа, че не съм го гледал като нещо деструктивно. Не беше заради унищожаването на парите. Беше за да ги гледаме как горят.“

През 2004: „След известно време осъзнахме, че какъвто и отговор да измислим, ще е достатъчно добър… Другите хора трябва да помислят върху това, което направихме.“

 
 

Великите военни изцепки: Обсадата на Гюнс

| от Александър Стоянов |

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1532-ра. Изминали са три лета от паметната битка при Виена, в която Хабсбургите са оцелели на косъм срещу грамадната армия на Сюлейман Великолепни.

Османците са били победени, но не толкова от  стените на дунавската крепост или оръдията на австрийските войски, колкото от лошото време и проблемите със снабдяването. Някой друг владетел в онази епоха би размислил, би се отказал и би се захванал с нещо по-простичко. Но не и Сюлейман. Човекът, който сам титулува себе си „Повелител на хоризонтите“ няма как да приема факта, че е бил надигран от централноевропейските дъждове. Десетилетие след като се е възкачил на трона, Сюлейман все още не е познавал вкуса на истинското поражение и егото му не позволява някакво средно голямо градче, разположено в покрайнините на империята му да се изплъзва от неговата власт.

800px-Belagerung_von_Güns
Обсадата на Гюнс. Снимка: Wikipedia

След като е подсигурил останалите си фронтове и е изчакал подходящ момент, Сюлейман заповядва нов поход. По стара османска традиция, подготовката започва още през ноември, 1531 г. Призиви са изпратени надлъж и нашир из империята. Случващото се напомня на сцена от фентъзи роман – пищно облечени велможи, яхнали дорести жребци препускат по пътищата на огромната империя, понесли заповедите на падишаха. Призивите се четат санджак след санджак в цялата държава на падишаха. Спахиите от провинциите трябва да се отзоват на сбор в Тракия през пролетта на идната година. Всеки да носи своето снаряжение и да се придружава от необходимият брой джебелю – въоръжени спътници, издържани от всеки тимариот. Същевременно, призивът е отправен и към елита на османската армия – легендарните еничари. Агите започват да стягат войската в столичните орти, а ветерани пристигат от краищата на империята – брулените от степните ветрове гарнизони в Крим, изгаряните от слънцето пустини на Либия, Египет и Ирак, мрачните планини на Босна и Хърватия.

Ала не е мобилизирана само войската. Хиляди търговци и занаятчии започват да се събират, за да формират грамадния обоз, следван от постоянен, подвижен пазар, който да захранва огромното човешко множество. Ковачи, месари, хлебари и шивачи се оказват на едно място с колари, лихвари, проститутки, перачки и момчета за всичко. Следовниците на армията наброяват почти толкова, колкото и самата войска. Парите са добри и сигурни – хазната плаща всеки грош стока, която редовните войски изразходят, тимарите плащат от собствения си джоб, както и наемниците.

Последните се събират от всички краища на Балканите. Организират ги местни велможи и първенци. Отряди от по 10-20 или 100-200, тези наемнически части формират така нареченото „опълчение“, съставляващо около ¼ от цялата походна колона. Сред тях има представители на всички етноси – планинци от Босна и Албания, черногорци, сърби, българи, гърци, власи и турци от балканските поселения. Обещанието за богата плячка и бърза слава е достатъчно за да провокира лудите глави.

През юни, в Едирне (Одрин) са се събрали около 120 000 войници. Знамената на падишаха и великият везир се веят в челото на армията. Към сърцето на Европа поема най-голямата и добре организирана военна машина в тогавашният свят. По всичко личи, че валякът този път ще премаже Виена. Гордостта на Сюлейман не познава граници. Войските му достигат Белград в края на юни. Навлизайки във военната зона, Сюлейман започва да пише писма. „Здравей, Фердинанд. Днес достигнах в Осийек“ е приблизителното послание на едно от тях, написано на 12 юли, 1532г. „Нямам нищо против теб, но брат ти Карл  ме предизвика твърде много пъти и този поход е срещу него. Идвам за Виена“. Всеки следващ ден, Сюлейман праща нови и нови депеши, за да извести своя австрийски опонент до къде е достигнала неговата армия.

Хабсбургите са в ступор. Фердинанд заповядва на всички войски от Хърватия и Унгария да отстъпят към Виена за отбрана на града. Местното население трябва да се евакуира и да бяга на север. Слуховете за съдбата на онези, попаднали в османски ръце са страховити. Цели села и градове се превръщат в призраци.На запад, император Карл V впряга всички ресурси на грамадната си империя за да събере армия, достойна да срещне Сюлейман на бойното поле. Наемници се стичат от Кастилия, Арагон, Фландрия, Валония и Нидерландите, Италия, Бургундия и германските земи. „Мога да събера над 100 000 души“ уверява Карл своя брат, „само трябва да издържиш“. Лесно да се каже, трудно да се постигне.

В началото на август, 1532 г., османската армия достига до границата между Австрия и Хърватия. Всички крепости в околността са капитулирали без съпротива. Османските войски тъкмо се готвят да напреднат на север към Виена, когато пред тях се оказва, че има едно миниатюрно укрепление, което не се е предало – замъкът Кьосег, наричан на немски Гюнс.

Крепостта се ръководи от хърватския дипломат и военен Никола Юришич. С него има още 700 хърватски бойци, които са заявили, че няма да бягат. В първия момент, Ибрахим паша, великият везир на Османската империя не може да повярва. Докладите трябва да грешат, решава той. Този замък несъмнено трябва да има голям гарнизон – поне 5-6 000 души, за да може да се надява на някакви шансове. Без да провери повторно, Ибрахим заповядва крепостта да се обсади по всички правила на тогавашното военно изкуство.  Еничарите разполагат своите щурмови части и артилерия на предните линии и започват да копаят траншеи и подземни галерии за да сринат вражеските укрепления с огън от оръдията и залагане на погреби под стените. Никола Юришич, който наблюдава вражеските действия от върха на замъка, пише в дневника си „Цяло чудо ще е ако издържим и три дни“. Обсадата започва на 5-ти август.

Това, което следва може да се разглежда по два начина. Единият е, битката да се класира сред най-героичните отпори в човешката история. Другият – да се прати в графата колосални военни изцепки. При съотношение 1:170, османците би следвало просто да залеят крепостта като зерги в Star Craft. Битката, както е написал Юришич, би следвало да приключи на 8-ми август,а на 14-ти, Сюлейман да обсажда Виена. Живият живот обаче не е Star Craft. По-голямата част от армията се разполага на гигантски лагер и изчаква обсадата. За самите военни действия са заделени около 10 000 души, повечето от тях еничари. Елитната пехота е специализирана в превземане на всякакви крепости. В тази битка грамадната кавалерия няма да играе никаква роля. Ще говорят пушките, стрелите и оръдията.

През следващите 25 дни, османската армия извършва 19 последователни щурма срещу Гюнс. Крепостта е засипана със снаряди от многочислената артилерия. Сапьори подкопават стените, макар твърдата скала под тях да прави поставянето на взривове трудно достижимо. В укреплението са отворени няколко пробива. Еничарите се хвърлят в атака. Защитниците ги спират с огън от упор и упорит ръкопашен бой. Ден след ден, Гюнс устоява. Нервите на Сюлейман са изопнати до краен предел. Армията му вече отдавна трябва да е на път за Виена. Ибрахим паша хвърля силите в нови атаки за да успокои падишаха и да запази главата си. Османците стигат до там, че зарязват съвременните обсадни достижения и започват да строят кули „като едно време“ за да атакуват стените. Защитниците успяват да подпалят и кулите. На 27-ми август, султанът заповядва щурм със всички налични сили.

 

Kőszeg-vár3
Замъкът на Никола Юришич днес. Снимка: Wikipedia

Отчаяните бранители се бият до изнемогване и издържат. В хранилището са останали 3 бурета барут и почти никакви куршуми. На 28-ми август сутринта, Юришич прави преглед на войниците си. Останали са само 200, повечето тежко ранени. Краят изглежда е дошъл. Привечер, към портите се приближава османски пратеник, който кани капитан Юришич на преговори. Хърватинът е стъписан. Оставяйки мъжете си на позиция, той влиза в османския лагер, преминавайки през грамадната армия. Падишахът е получил донесения, които Юришич няма как да знае – Карл V е събрал армия, която започва да се придвижва на изток. Същевременно, в Централна Европа започва дъждовният сезон. Османската армия е на път да се окаже в същата ситуация, в която се намира през 1529 г. Сюлейман не може да допусне да загуби, затова неговите хора предлагат на Юришич да предаде крепостта символично – малък корпус еничари ще влязат и ще развеят османското знаме с конските опашки над крепостта, след което армията ще се изтегли обратно, оставяйки Гюнс в ръцете на хърватите.

Този последен акт на символична победа цели да премахне позора от реномето на падишаха, който не може да си тръгне повторно от Австрия без да е превзел всички крепости, които е поставил под обсада. За да спаси хората си, капитанът приема.

На 29-ти август, османците развяват флага на най-високата крепостна кула, след което напускат Гюнс. В 11 часа, вражеската армия потегля обратно, а камбаните на градчето известяват победата. От тогава, всяка година на 29 август, в 11 часа, камбаните на Гюнс бият. Сюлейман пропуска своя шанс да застане под стените на Виена – друг няма да му се отдаде. Владетелят, наричан Великолепни, ще води още много походи, но нито веднъж няма да може да доближи столицата на Хабсбургите. Виена и Австрия са спасени с цената на 500 хърватски живота и чрез героизма на Никола Юришич и неговите мъже.