Досиетата CHR: Книгата Oera Linda – забравената история на един континент

| от |

През 1876г в Лондон се появява смущаващ труд – „Книгата Oera Linda”, с подзаглавие „От ръкопис от XIII век“. Бил издаден от едно от най-уважаваните издателства „Тръбнър и Ко“, така че не можело и дума да става за измама. Но ако твърденията в книгата са истина, то античната история трябвало да бъде пренаписана. Оригиналът на книгата бил на Фризийски (Фризия, област в Холандия).

435px-Manuscript_Thet_Oera_Linda_Bok,_pagina_48

Според книгата, през третото хилядолетие пр.н.е., по времето когато били построени Хеопсовата пирамида и Стоунхендж, в северна Европа имало голям откъснат континент, населяван от високоцивилизована раса, унищожен подобно на легендарната Атлантида. Но доста от неговите обитатели успели да се спасят и да пренесат цивилизацията си на други места, включително в Египет и Крит. В книгата се твърди, че дори легендарния цар Минос е бил от Фризия и че същата древна цивилизация е дала демокрацията на Атина.

Всичко изглеждало нереално и объркващо, че без съмнение немските и холандските учени предположили, че книгата е фалшификат. Но били единодушни – не е съвременен фалшификат, а вероятно е поне на два века. Може би век по-късно, по време на Романтизма, щяло да има по-голяма логика за създаване на този загадъчен труд. През 1860г. в Англия става известна книга с „древна“ келтска поезия, от Осиан, който в последствие се оказал че е Джеймс Макфърсън, но ако Oera Linda е вдъхновена от Макфърсъновия Осиан, защо е била забравена в чекмеджето?

Според въведението, книгата била пазена от семействтво Линден (Линда) от „незапомнени времена“ и била написана с особен шрифт, наподобяващ гръцкия. Започвала с писмо на Лико оера Линда, 803 г.пр.н.е., с което молел сина си да пази книгата  „с тяло и душа“. Ръкописът бил наследен през 1848 от някой си С.Овер дьо Линден, а интерес към нея проявил професор Фервийс. Ръкописът, проучен от Фервийс бил „преписан“ през 13в. На хартия от памук и написана с черно мастило без желязо. Професорът разпознал, че е написан на Фризийски.

Д-р О. Отема смята,че книгата описва населението на голям древен остров Атланд, намиращ се на същата ширина на Британските острови, близо до днешна Холандия. Отема смятал, че Атланд е Платоновата Атлантида. Но тъй като Платон казва само, че е „отвъд Херкулесовите стълбове (Гибралтар) то Отема може и да е прав.

Според Oera Linda, Атланд имал отличен климат и изобилие от храна. Била мирна и шастлива земя, ръководена от мъдри и много религиозни владетели. Легендарната й основателка била полумитична жена на име Фрая (версия на нордическата лунна богиня Фрея, Frey, означаващо „господар“ . Народът на Атланд почитал един бог – Wr-alda. Фрая имала две сестри – Лида и Финда.  Лида било тъмнокожа и от нея произлизала черната раса, а Финда била жълтокожа и  „майка“ на жълтите народи, а Фрая – бяла, от която произлизали белите народи.  И всичко дотук звучи като легенда, докато книгата не разкрива пред нас исторически събития.

През 2193г.пр.н.е. някаква голяма и ужасяваща история поразила Атланд и той бил залят от морето. Логиката показва, че същата катастрофа трябва да е достигнала и Британските острови, след като са толкова близо. Но ако Атланд е бил равен и на най-плиткото място в Северно море, то това би споходило само него.

Според Платон, Атлантида е била унощожена от голяма катастрофа девет хиляди години по-рано. Но един съвременен авторитет, професор А.Г.Галанопулос твърди, че всички цифри свързани с Атлантида, са били преувеличени десет пъти в сравнение с действителните. Така вместо 9000 години, те са 900.  Това се свързва с времето, в което е имало експлозия на вулкана в Санторини (на север от Крит), който е унищожил голяма част от Средиземноморието, с което професорът твърди, че именно о-в Санторини е бил Атлантида. Но това противоречи на твърденията на Платон, следователно Атланд е по-конкурентният кандидат.

Друга причина за пренебрежение на книгата, били странните и непознати имена в книгата. По този начин наподобява „Оашпе“ на американския медиум Нюброу и „Книгата на мормоните“, но двете книги имали по-скоро религиозно значение, докато Oera Linda била определено исторически документ.

Освен това, хората в книгата не са измислени напълно – воин на име Фризо, офицер под командването на Александър Велики, за когото се споменава и в други нордически хроники.  Oera Linda разказва подробно и за Александър Велики, а Фризо е дошъл от фризийска колония, създадена в Пунджаб около 1550 г.пр.н.е. Разказва се и за Одисей, как тръгнал да търси свещена лампа, защото жрица му подсказала, че ако я намери, ще стане крал на цяла Италия. След неуспешен опит да купи лампата от нейната пазителка, чрез богатствата от Троя, той отплавал за място, наречено Валхалагара (звучащо близо до Валхала) и имал любовна връзка с жрицата Калип (очевидно името наподобява това на Калипсо), при която останал няколко години, за възмущение на всички, които знаели това. Калип му дала свещената лампа, но той не получил своето щастие – корабът му се разбил, той останал без дрехи и гол, спасен от друг кораб.

Този фрагмент от гръцката история, вмъкнат в Oera Linda е интересен по няколко причини – датира приключението на Одисей с около 50 години по-късно, отколкото е датирано от съвременната археология определя падането на Троя, но може би книгата е права. Другото, което се твърди в книгата е, че нимфата Калипсо, всъщност е „burgtmaagd” ,  което буквално означава „градско момиче“. Това съвпада с твърдението в книгата, че след катастрофата, фризийците са отплавали из целия свят – основали средиземноморската цивилизация и заселили Индия.

След столетие в забрава, книгата Oera Linda била преоткрита от английския учен Робърт Скрутън. Той твърди, че жена му е медиум и е имала видение, докато са се разхождали в Дартмур – огромни зелени вълни, по-високи от околните хълмове, залели земята. Осем години по-късно той открил легенди в Уелските тиради – преди кимерииците(уелсците) да дойдат в Британия имало голям потоп, който обезселил целия остров. Оцелял само един кораб и се заселели в полуострова „Лятна земя“(Summer Land), идентифициран с Кримския полуостров в Черно море.Но те решили да потърсят други земи, поради честите наводнения на полуострова.  Част от тях заминали за Италия, а други през Германия и Франция, се заселили в Британия (съвпадение с движението на загадъчните келти). Така кимерийците се завърнали в Британия 600гр.пр.н.е и донесли със себе си друидска религия.

Celts_800-400BC (1)

Скрутън oткрил и много други легенди за голяма катастрофа в древната уелска поезия и Icelandic Eddas (където е позната като Рагнарок – Ерата на оъня и леда“). Проучил и легенди за катастрофа в севрното полукълбо и създал забележителна научна теория за бавното движение на континентите, която впоследствие се оказала напълно точна.Това го довело до преоткриване на странното, но достоверно описание на древната история в Oera Linda. Задал си важния въпрос „Какво е било естеството на тази катастрофа? – метеор или астероид, ударил Земята някъде в Северния полюс; силата на експлозията е изправила леко оста на Земята, затова земи с предимно горещи лета, придобили арктически условия. Гърците имат легенди за хиперборейците, обитавали далечния север, и Скрутър смятал, че именно те са били тайнствените обитатели на Атланд. Точно това небесно тяло е образувало кратера, познат като Арктически океан.

Но тук изниква възражение – в Oera Linda се казва, че през цялото лято преди наводнението „слънцето било скрито зад облаците, сякаш не искало да погледне към земята“. Морето било непрестанно спокойно и „влажна мъгла надвисвала като мокро петно над къщите и блатата“. И внезапно „насред този покой, земята затреперила, сякаш умира. Планините се разтворили и изпуснали огън и пламъци.“

А дали това не е вулканичната катастрофа, която е унищожила Атлантида, а не приливна вълна, причинена от метеор? Или не. Или пък метеорът не трябва да бъде изключван – ако е имало, то той е образувал приливна вълна, но ако полярната шапка е била покрита с лед, то заради това не са потопени и Британия и Атланд. Но приливна вълна може да се получи и от вулканичното изригване на Санторини, а по-късно и в Кракатау. Скрутън смята, че „картите на Древните морски царе“ доказват катастрофата, унищожила Атланд.  Но тук има и още едно противоречие – дълбочинни проби от Куин Мод Ленд ( в Антарктика), показват, че последното замръзване на Южния полюс е било 4000г.пр.н.е. така че великата морска цивилизация трябва да е процъфтявала преди това.

Но това не отрича възможната катастрофа 2000 години по-късно, може би цивилизацията на Атланд е просъществувала две хиляди години. Подобно на тази на Египет.

Но има и още един дързък начин за съществуване на двете теории според Хапгуд  – древните карти доказват велика, древна, морска цивилизация, съществувала много преди Александър Велики. Ако приемем, че цивилизацията е съществувала малко след последния Ледников период – 10 000 г.пр.н.е., шест хиляди години по-късно тя била високоразвита в Антарктика и Атланд. С други части на Света – примерно Близкия изток – е била не толкова развита, макар че да съществували градове и плугът да е бил открит. По неизвестни причини, ледът се завърнал и антарктическата цивилизация е замръзнала, затова населението било принудено да отиде на друго място – очевидно в Египет. Цивилизацията на Атланд не била засегната. Тогвава през 2192 г.пр.н.е.настъпила „голямата катастрофа“, която изместила земната ос. Така и жителите на Атланд били принудени да се преселят – на юг, към Индия и Средиземноморието.

Ако тази теория е вярна и Хапгуд и Скрутън са прави, може би.

Едно нещо е ясно – древните карти доказват съществуването на развита морска цивилизация, която е процъфтявала преди Александър Велики. Подобно на тези карти, Oera Linda също изтъква съществуването на такава цивилизация. Дори и книгата да е фалшификация, картите съществуват и са доказателство. Но засега няма доказателства, че книгата е подправена и може би трябва да бъде разгледана през съвременния прочит на историците. Битки, убийства, преселения и други интересни истории, които могат да променят изцяло възгледите ни за световната история. Книга, съдържаща голяма част от неразгаданите мистерии от векове или може би отговорите са в Oera Linda.

*Събраните факти са от книгата на Колин Уилсън и Деймън Уилсън „Неразгаданите мистерии“

Невена Христова

 
 

Специална бутилка ще позволи на хората да пият бира и в космоса

| от chr.bg |

Австралийска компания разработи бутилка, с която хората да могат да пият бира дори при нулева гравитация.

Астронавтите надали имат право на алкохол, но космическият туризъм набира скорост. Вече две компании – „Върджин галактик“ и „Блу ориджин“ планират да изпращат туристи на орбита. А малко неща са по-приятни след дълго пътуване от студената бира.

Специалната бутила има втулка, която придвижва течността от дъното до гърлото без гравитация.

„Хората преработват алкохола различно – обясниха от компанията „Восток спейс биър“ – Езикът се подува, сетивата се замъгляват. Това променя вкуса на храната и напитката. Затова трябваше да предвидим всичко“.

Компанията е създала два прототипа от пластмаса, като е заимствала технология от цистерните. Тя набира средства, за да започне производство.

 
 

„Късметът на кукувицата“: смях по време на тревожност

| от Цветелина Вътева |

Две кукувици кацат на сцената. Нямат пера, нито човки, едната носи криле. Но по-скоро ангелски криле, отколкото кукувичи. Ще представя новата си книга пред публика. Другата няма криле, а руса коса и китара. Тя ще ползва същата сцена по същото време, за да изнесе първия си рок концерт. Сцената е една, времето е едно, а желаещите да са на нея са две.

И така се заформя първият конфликт в постановката „Късметът на кукувицата“ на Мариана Събева и Здрава Каменова.

Два диаметрално противоположни типа жени се сборват за мястото и времето, от което и двете се нуждаят, за да се утвърдят (и излекуват) и това се случва по приятен, хумористичен начин. И докато всичко е „аху-иху“, а публиката се смее на сблъсъка между една попораснала бунтарка и една съвременна „толерастка“, на сцената започва да се разгръщат не толкова смешни теми, които раздвижват емоциите по един неочакван начин.

Двете кукувици се превръщат в трагични образи-проводници на темата за майчинството: за добрите майки. И за лошите. За представата каква трябва да бъде една майка и за реалността, в която има изоставящи майки, майки-инкубатори. Но дали наистина са изоставящи и какво стои зад решението едно дете да бъде оставено от майка си?

Двете кукувици започват да разкриват себе си, отмахвайки пласт по пласт от наслоените психични защити, които са си изградили срещу хората. Те са изградили спорно работещи механизми за справяне с  травмите си през изкуството: едната пише (лоша) литература, другата – свири на китара и пее.

Песните, които изпълнява на живо актрисата Яна Огнянова са смислена добавка към действието. Чуваме „авторски кавъри“ на „Freedom“ на Антъни Хамилтън, на „Take me back to the start“, „Runnin“ на Naughty boy ft. Beyonce и Аrrow Benjamin, „Here comes the rain again“ на Eurythmics др.

Докато едната кукувица се страхува да пее авторски парчета, може би защото изразяването на индивидуалност я оголва емоционално така, както не би могла да понесе, другата „ражда“ книги. Сравнението между написването на една книга и раждането на дете е много точно и отново насочва публиката към мислите за изкуството като метод за справяне с нерешените конфликти, които ни пречат да живеем живота си.

От време на време в действието се появява Гелето – собственикът на клуба, в който се разиграва действието. Неговото споменаване е кратко бягство от тревожността, с която са наситени диалозите. Опит за връзка с външния свят и избягване на срещата със собственото несъзнавано, пропито от страхове и болки.

Връзката между неспособността някой да се справи със загубата в детството и последвалият бунт и очакване, че всички трябва да съчувстват на неговата болка, е видима в образа на музикантката. На дълбинно ниво обаче има и още.

Две жени. Едната иска деца, другата – майка.

Възможно ли е майката да е намерила отдавна изгубеното си дете? Или то да намери завет от нея в срещата с напълно непознат (ангел)?

Как се оформя една личност, която се чувства като в ковчег в корема на майка си? Как се преработва загуба?

Може ли една случайна среща да е равносилна на 100 терапевтични сесии с психотерапевт?

Може да си отговорите на тези въпроси довечера в 19,30ч. на камерна сцена „Славянска беседа“ с постановката „Късметът на кукувицата“ на Здрава Каменова и Мариана Събева. Текстът е поставен от Милко Йовчев и е с участието на Яна Огнянова и Здрава Каменова.

Тук може да видите ивента във Фейсбук.

 
 

Хората от провинцията са по-щастливи от тези в града

| от chr.bg |

Проучване, проведено сред 400 хиляди канадци установи, че жителите на малките провинциални градчета се чувстват осем пъти по-щастливи от живеещите в мегаполисите.

Изследването отчита, че големите градове имат някои предимства – в тях безработицата е много по-малка, заплатите са по-високи, и образованието е по-качествено. Но това не прави жителите им много по-щастливи. Това се дължи на факта, че в мегаполисите социалното отчуждение е много-по голямо, което снижава индекса на човешкото щастие. Нещата съвсем не стоят така в малките провинциални общности, където хората живеят много по-задружно.

При провеждане на изследването учените от университета „Макгил“ в Монреал използвали утвърдена „скала на щастието“. Респондентите трябвало да отговорят колко са щастливи от живота си и да му дадат оценка по десетобалната система. Страничните въпроси потвърдили заключението.

Оказа се, че хората от големите градове са 800 процента по-малко щастливи от сънародниците си в дълбоката провинция. Жителите в градските зони имат значително по-малко контакти с роднини и приятели.

Учените отдавна предупреждават, че социалната изолация променя човешкия мозък, който се зарежда със съставка, която генерира страх и агресия.

Жителите на големите градове харчат около 30 процента от доходите си за подобрения в дома, което е допълнителен стресиращ фактор. Градската среда се възприема от живеещите в нея като по-малко безопасна, дори и на подсъзнателно ниво. Хората си имат по-малко доверие, тъй като градската човешка маса не е хомогенна, а много по-хетерогенна, отколкото в дълбоката провинция.

 
 

История на една от най-престижните кинонагради – „Златна палма“

| от chr.bg |

Знаковата награда „Златна палма“ за най-добър филм на Международния кинофестивал в Кан, Франция, е помогнала на неизвестни режисьори да намерят своето място на глобалната филмова карта, тласнала е напред кариерите на утвърдени кинодейци и е превърнала филмови продукции в класики. По повод 71-вото издание на кинофестивала в Кан, ви предлагаме кратка история на престижното отличие.

Първата награда „Златна палма“ през 1955 г. печели американският режисьор Делбърт Ман за романтичната си драма „Марти“. През въпросната година отличието заменя фестивалната Голяма награда, присъждана в периода между 1939 и 1954 г.

Оттогава някои от най-известните филми в света са отличавани със „Златна палма“ – „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола, „Човекът от желязо“ на Анджей Вайда, „Секс, лъжи и видео“ на Стивън Содърбърг, „Гепардът“ на Лукино Висконти.

Считана за една от най-престижните награди в света на киното, „Златна палма“ обикновено се присъжда за цялостната работа на даден кинодеец или за филм, откриващ нови киноперспективи.

Спечелването на „Златна палма“ не гарантира непременно касов успех, но определено е крачка напред към номинация за „Оскар“ – най-престижната филмова награда в света, както е добре известно на режисьори като Терънс Малик, Михаел Ханеке, Роман Полански, Джейн Кемпиън.

Новозеландката Джей Кемпиън заема специално място в историята на Кан – тя е единствената жена режисьор, печелила „Златна палма“.

Само девет кинодейци членуват в друг ексклузивен фестивален клуб – на двукратните носители на „Златна палма“.

Миналата година Рубен Йостлунд стана първият шведски режисьор, удостоен със „Златна палма“, откакто отличието се връчва от 1955 г.

Миналогодишният трофей беше инкрустиран със 167 диаманта по случай 70-годишнината на кинофестивала в Кан, припомня агенцията.

Тази година 21 филма ще се съревновават за наградата „Златна палма“. Фестивалът ще започне на 8 май, а носителят на топ отличието, избран от жури с председател актрисата Кейт Бланшет, ще стане известен на 19 май.