Досиетата CHR: бягствата от затвор, които звучат като приказка

| от chronicle.bg |

Няма непробиваема крепост – нито отвън навътре, нито отвътре навън. Затворници са бягали още от тъмниците през средновековието, от Двореца на дожите във Венеция, от затвора Рединг във Великобритания, Лондонския Тауър, че дори и от „Азкабан“ смъртожадните успяха да избягат. Какво остава за Централен Софийски затвор? Нищо ново под слънцето.

В духа на събитията с избягалите затворници вчера, споделяме 4 поразителни случая на бягства от затвора в световната история.

hqdefault

Бягството от затвора Мейз

Най-дръзкото бягство от затвор в историята на Великобритания се състои на 25 септември 1983 г. в окръг Антрим, Северна Ирландия, когато 38 затворници от Ирландската републиканска армия (Irish Republican Army, IRA). Те излежават присъди за убийства и извършване на атентати. По време на бягството им един от надзирателите получава инфаркт и умира, а други 20 са ранени, двама от които са простреляни с пушки, вкарани в затвора незаконно. Затворът се е смятал за един от най-строго охраняваните в Европа. В допълнение към 5 метровата ограда, всеки от блоковете е ограден от своя собствена стена висока 5 метра с бодлива тел и стоманени порти.

Малко след 2:30 сутринта затворниците „превземат“ своя блок, заплашвайки пазачите. Някои от затворниците взимат дрехите и ключовете от колите на пазачите. В 3:25 пристига камионът, който доставя храна и шофьорът разбира, че ще помага на затворници да избягат. Мъжете връзват крака му за педала и му казват накъде да кара. В 3:50 камионът напуска блока и скоро след това и затвора с всичките 38 мъже в него.

В следващите дни 19 от затворниците са хванати. Останалите са получили помощ от IRA да си намерят скривалища. Някои от групата успяват да отидат САЩ, но по-късно са открити и екстрадирани. Заради слаба политика в Северна Ирландия нито един от ненамерените не е осъден, а някои дори са амнистирани. В момента над  целия  затвор  са опънати метални въжета, които да попречат  на хеликоптери да кацат в случай, че някой иска да избяга по този начин.

A-Wetzler-maly

Алфред Вецлер

Този словашки евреин е един от малкото, успели да избягат от Аушвиц. Вецлер е известен с описанието, което той и партньорът му по бягство Рудолф Врба, дават за това как изглежда лагерът отвътре – двамата дават план на лагера, детайли по конструкцията на газовите камери, крематориумите и най-убедителното – флакон с отровния газ „Циклон Б“. Докладът „Врба-Вецлер“ е първото детайлно описание на Аушвиц, което Съюзниците признават за достоверно.

Два часа преди рутинната проверка на 7 април 1944 г., Вецлер и Врба са скрити в скривалище, направено от други затворници. Мястото на скривалището е извън периметъра на лагера и там се е строяла пристройка, която предстои да поеме унгарски евреи в бъдеще. Скривалището представлява купчина от  дървени отломки, предназначени за строежа. За да  заблудят кучетата на лагера (пазени точно за такива случаи), затворниците разпръскват тютюн и бензин около мястото. Още същата вечер сирените прозвучават. В следващите три дена вътрешният и външният периметър на лагера са обградени. Но след като няма и следа от двамата евреи, всички решават, че те вече са се измъкнали. На 10 април двамата, наметнати с немски палта и ботуши взети от лагера, се отправят на юг към Словакия.

1200px-Alcatraz_Island_photo_D_Ramey_Logan

Бягството от „Алкатрас“

За своята 29-годишна история, са регистрирани 14 опита за бягство от „Алкатрас“, в които участват 34 затворници. Официално всеки опит завършва с неуспех и заловените после или са убити или върнати в килиите. Но два опита (от 1937 г. и 1962 г.), в които участниците не са намерени, дават плод на теории, че всъщност бягствата им са били успешни. Най-известното бягство е от 11 юни 1962 година, когато Франк Морис и братята Англин излизат от килиите си, отиват на тавана на блока, срязват решетките и излизат на покрива на затвора през вентилационен отвор. От там слизат по водосточната тръба, прескачат мрежите и се качват на лодка. За триото се вярва, че не е оцеляло и са обявени за изчезнали и после мъртви. Тела обаче така и не са намерени.

watch-tower-at-sagan

„Том, Дик и Хари“

През януари 1943 г. Роджър Бушел, затворник в германски военнопленически лагер прави един от най-амбициозните планове за бягство в историята. Планът е да се изкопаят три тунела с кодови имена Том, Дик и Хари. Всеки от входовете е внимателно избран, така че да не бъде видян от пазачите. За да не бъдат засечени от микрофоните на лагера, тунелите се копали на дълбочина от 9 метра. Били много малки, достатъчни за да минава един човек през тях. Всякакви дървени материали от лагера са събирани и използвани за укрепление на „конструкциите“. За пет месеца пленниците изкопават 130 тона пръст.  „Хари“ е завършен през  март 1944 г. и бягството започва. Под прикритието на безлунната нощ, затворници от съседните бунгала влизат в тунела. Оказва се обаче, че изходът му не е, където се е предполагало, и изходът се намира в опасна близост до оградата на лагера. 76 мъже успяват да излязат от него. Сутринта на 25 март 77-ият затворник е забелязан от пазачите. От всички мъже, само трима успяват да избягат, 50 са убити, а останалите – пратени обратно в лагера.

 
 

Новият трейлър на „Dumbo“ ще смачка душата ви

| от chronicle.bg |

Тим Бъртън съживява слончето Дъмбо в чудноват игрален филм.

Можете да видите първото видео като кликнете тук.

Ако има едно нещо, в което режисьорът на Бийтълджус и Едуард Ножиците е добър, то е да създава тайнствена и зловеща атмосфера. Сега можем да я усетим и от трейлъра на „Dumbo“.

Видеото ни разкрива още малко история. Холт Фариър (Колин Фарел) има за задача да се грижи за бебето слонче с огромни уши. Виждаме и собственика на цирка Макс Медичи (Дани Де Вито), очарователната акробатка Колет Мърчант (Ева Грийн) и харизматичния предприемач В. А. Вандевиър (Майкъл Кийтън), който иска да вземе западащия цирк и да го превърне в нещо велико.

Това означава, че трябва да продаде майката на Дъмбо, представено ни в отвратителна сцена, която ще ни преследва дълго. Моментът, когато хоботът на майката прегръща малкото си през решетките на вагона, под звуците на „Baby Mine“ на норвежката изпълнителка Aurora, ни удря право в сърцето.

„Dumbo“ е един от многото преработки на класически анимации на Дисни в игрални филми, които можем да очакваме през 2019 година. След премиерата на слончето през март следват „Aladdin“ през май и „The Lion King“ през юли. „Lady and the Tramp“ ще бъде пуснат по Disney Plus (стрийминг услугата на Дисни), а през 2020 година ще гледаме „Mulan“, „The Little Mermaid“, „Lilo and Stitch“, както и филм за Круела Де Вил от „101 Dalmatians“.

Дъмбо влита в кината, както казахме – през март, а по-точно на 29 март. Ето трейлъра:

 
 

Идва ли краят на U2? Боно: Време е да се оттеглим

| от chronicle.bg |

Групата приключи турнето си вчера в Берлин. Боно загатна края на U2, докато говореше от сцената накрая на последния концерт от турнето Experience + Innocence.

Боно каза на публиката в Mercedes-Benz Arena: „Ние сме на път от известно време, около 40 години вече, и последните 4 години бяха наистина нещо много специално за нас. Сега е време да се оттеглим…“

Някой фенове спекулират, че това може да е краят на ирландските рокаджии, които са заедно от 1976 година.

Оказва се обаче, че подобна паника има след всеки последен концерт на групата още от турнето Vertigo. Това се дължи най-вече на инсинуации, сензационност и превземане. Дори сега, когато за първи път има поне някакъв повод, групата най-вероятно ще измисли нещо, за да отбележи 40-годишнината на албума „Boy“ или 30-годишнината на „Achtung Baby“.

U2 изтупа прахта от „Dirty Day“ за 25-годишнината му на концерт в родния Дъблин. Малко преди изпълнението, Боно разказа за отношенията които всеки от групата е имал с баща си, докато израстват в града: „U2 беше начина за нас да излезем от тяхната сянка, нашия начин да им кажем „Аз не съм като теб“.

Миналия месец U2 изсвири „The Unforgettable Fire“ и „Stay (Faraway, So Close!)“ на феновете си в Копенхаген като тези песни не са влизали в сетовете им от години.

 
 

Италианска Икеа стана дом на улични кучета

| от chronicle.bg |

Персоналът в Икеа в Катания, Италия, приюти улични кученца в магазина. А реакцията на клиентите не можеше да е по-мила. Те отиват до магазина в един хладен есенен ден и заварва няколко кучета настанени удобно сред една от всекидневните в мебелния гигант.

Магазинът решава да отвори вратите си за бездомните животинки наоколо и да им даде подслон и защита от елементите поне за малко.

Освен това кучетата получиха храна и милувки от персонала и клиентите, а някои от тях дори намериха стопани. И как не, вижте колко са трогателни:

Цялата случка става инцидентно. Самият магазин не обявява публично и не рекламира присъствието на кучета сред инвентара си. Жестът обаче се приема изключително добре от посетителите, които наводняват Instagram със снимки.


Вижте тази публикация в Instagram.

Adoro gli svedesi per questo: con Ikea anche i randagi hanno una casa ❤️

Публикация, споделена от Vale.Ant (@valeria_antipatico) на

И съвсем естествено – гледката на заспало кученце в уюта на всекидневна би трогнал мнозина. Вижте го този приятел:

Авторите на снимките изразиха силно желание останалите магазини от веригата да последват примера. Това е особено важно сега, когато започва да захладнява все повече.  

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

Dove c’è Ikea c’è casa…. Публикация, споделена от Davide Finocchiaro (@davide_finocchiaro) на

 
 

Парадокс на шкембето

| от Емил Кирилов |

Скъпи читателю, ще започна с това, че самият аз не съм огромен почитател на шкембето, но в определени ситуации, при наличието на подходящи компания и настроение, се случва да изсипя 2/3 бурканче чеснов дресинг и още толкова люто в купа вряла чорба и да се отдам на момента. Толкова за мен и хранителните ми навици.

Нека Ви занимая с един особен парадокс, който ангажира мисълта ми от известно време насам. Условно му давам името „Парадокс на шкембето”. Но за да стигна до него, ще се наложи да започна от по-далеч.

Познавам немалко хора с огромни библиотеки в просторни, но уютни частни имоти в централните квартали на столицата ни или из други красиви български градове. Хора с музикален вкус и богата обща култура, потомствени интелектуалци. С тях бихте могли часове наред да коментирате теми като съвременно изкуство, международно положение, екологична криза и религия, без да се страхувате, че ще ви удавят в клишета и заучени от телевизора бързосмилаеми житейски постулати, които да ви изложат на риска да им повърнете в лицето  след петата минута опит за нормален разговор.

Хора с таланти, с образование и с родители, които също имат образование. И таланти. Хора, които извършват полезни за обществото ни дела. Лекари, музиканти, творци, бохеми. Хора, които се смеят от сърце, умеят да пътуват и да се наслаждават на живота с неголям бюджет, въпреки че имат добри финансови възможности. Хора, които обожават природата, имат разнообразно ежедневие, спортуват, четат, грижат се за себе си.

С такива личности можеш спокойно да се появиш на прием във Военния клуб или на представление във Виенската опера. С такива хора можеш да идеш да окосиш на вилата, както и да седнеш да удариш две ракии в някоя квартална кръчма, където да отопите заедно парчета бял хляб в мазното на дъното на купа с люти чушки с чесън, лук и оцет.

Не е изключено да ги чуете да се оригват над шише непретенциозна обикновена българска бира в градинката до тях, обути в 15-годишни кожени кецове adidas от тия, дето не се късат никога и вече не се произвеждат. Облечени в домашни дрехи с лекета, докато прехвърлят крупни суми пари от едната си сметка в другата си онлайн с помощта на китайския си телефон с разбит панел и разхождат кучето си.

Ще чуете от тях истории за маса, в които те са били или върху, или под нея, или са я обръщали. Ще спорите с тях за политика, ще слушате историите им за пътешествия из Азия и Австралия.

Ще ядете с тях суши, каквото майсторски ще ви приготвят. Но и шкембе. Ще ви е мило. Ще ви е добре. Ще си приличате.

Съвсем не е задължително обаче, някога да срещнете тези хора. Даже твърде вероятно е това никога да не се случи. Особено ако често доброволно посещавате места като мола, където ще се натъкнете само на хора с обноски, които ядат суши.

Те може и да идват от семейства, в които никой никога не е слушал Queen, камо ли да спори дали „Бохемска рапсодия“ се доближава по сюжет до обективната история на Фреди Меркюри и компания. Бащите им са ги отгледали със сръбско и са мечтаели да ги задомят за някой международен шофьор или айде, добре – лекар, ама да е от шефовете по болниците. Че едната култура без пари можеш да си я туриш на…

Както и да е.

Отидете в който и да било мол и питайте който и да е произволен човек на ескалатора, облечен в нов черен анцуг за 300 лева, с айфон последен модел на изплащане и с прическа: „Яде ли шкембе?“ и „Ерик Клептън певец ли е?“. И на двата ви въпроса ще отговори с „не, не“ и ще подмине. След това ще седне на маса до някой стъклен балкон, който никога не е огряван от слънчева светлина и ще се чуди как да завърши финансово месеца без да се изкуши от най-новата процедура за лице и шия с кристали и изсушени лайна от лама в студиото за красота отсреща.

След това ще й/му донесат салата за 15 лева с маракуя и бурата, която тя/той ще снима за Instagram. След това ще отиде и ще си купи последната книга на Вената Райкова, защото чете литература и се развива личностно. След това ще даде 2 лева на клошар пред мола и ще се снима и с него. Пак за Instagram. Добър човек.

След това, описаното дотук ще се повтори още безкрайно много пъти в безкрайно много дни през следващите 15-20 години от този иначе къс човешки живот. Ако не умрем всички накуп преди това, разбира се. И през цялото това време този човек никога няма да пророни и една сълза за спасението на собствената си душа над вряла купа люто шкембе. Разбирате ли? Никога. Това наричам аз „Парадокс на шкембето”.