Досиетата CHR: Аз бях съпруга на Дявола

| от chr.bg |

На 6 февруари през 1912 година в Мюнхен, Германия, в семейство на учител и шивачка се ражда малко момиченце. То е средното от три дъщери и пораства да бъде привидно нормална тийнейджърка – заинтересована от момчета, дрехи и грим. Оценките й не блестят с нищо; отива в манастирско училище, но скоро напуска, защото такова нещо не е за нея. През 1929 година тя среща съпруга си, докато работи за личния му фотограф. По това време тя е на 17, а той е на 40. Също така той ръководи Националсоциалистическата германска работническа партия.

През 30-те години Хитлер и Ева Браун си стават близки след като приятелката и полу племенница на фюрера се самоубива с пистолета му. За този период не се знае много, защото по-късно Хитлер нарежда кореспонденцията им да се унищожи и остават само скромни сведения от дневника на Браун. Знае се, че той прекарва повечето си време в развиване на партията.

Фриц, бащата на Ева, е дълбоко против тя да се занимава с Хитлер.

Двамата пазят връзката си в тайна, защото Хитлер мисли, че е обаятелен за жените и иска да използва това за политическите си цели. Въпреки това Браун присъства на Нюрнбергската конвенция на партията през 1935 година. Тя няма влияние върху политическите решения на Хитлер и той я избира именно заради това и защото няма да се превърне в заплаха или конкуренция за позицията му.

През 1932 и 1935 Браун прави опит за самоубийство. На 10 или 11 август 1932 тя се застрелва в гърдите с пистолета на баща си. Някои историци смятат, че опитът не е сериозен, а просто вик за вниманието на Хитлер.

В резултат на втория опит Хитлер наема апартамент за Ева, а през 1936 тя отива да живе във вилата му в Алпите, където се наслаждава на занимания като гимнастика, слънчеви бани, ски и плуване.

По образец на нацистката идеология, че мъжете трябва да се занимават с политика, а жените да се грижат за дома, Ева не е допускана да присъства на делови и политически разговори. Хайнрих Хофман, фотографът, описва в мемоарите си Ева Браун като „маловажна и леконравна“, интересуващата се само от спортуване, дрехи и кино.

Единственият случай, в който Браун се намесва в политика, е през 1943 година. Тогава забрана грози женската козметика и продукти – това притеснява Ева и тя отнася въпроса до Хитлер. Той от своя страна заповядва на министъра на въоражението само да намали производството на козметика, но не и да я спира.

Браун продължава да работи за Хофман. Тя прави снимки и филмчета на много от вътрешния кръг на Хитлер. Хофман купува някои от тях доста скъпо. Ева също така заема длъжността лична секретарка на фюрера.

Близките на Ева Браун си спомнян как тя се смее на снимка от 1938 година на Невил Чембърлейн, който седи на диван в апартамента на Хитлер в Мюнхен. „Само да знаеше какви неща е чул този диван“, казва момичето.

Началото на Втората световна война не й влияе емоционално, но към края настроението й се променя. Тогава тя може да зареже Хитлер, но вместо това тя решва да остане с него в бункера му в Берлин. Заради този акт на лоялност той се съгласява да се оженят. Това става на 29 април 1945 – ден преди да се самоубият. Тя умира от хапче с отрова, а съпругът й освен, че също пие отрова се и застрелва.

Телата им са изнесени в унищожената от бомби градина зад Райха, където са изгорени.

 
 

Кен Киси: „По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

| от chronicle.bg |

Днес ще оставим думите на един от най-значимите писатели на миналия век да говорят сами за него. Кенет Елтън Киси, известен просто като Кен Киси, е американски автор, който получава световно признание с романа си „Полет над кукувиче гнездо“, публикуван през 1962 г. и екранизиран през 1975 г. Филмът сам по себе си е класика – той е един от трите филма, спечелили „Големите 5″ – награди „Оскар“ за най-добър филм, режисура, сценарии, актьор (Джак Никълсън) и актриса (Луиз Флечър). „Полет на кукувиче гнездо“ е знаков роман в историята не само на литературата.

Авторът му е герой на контракултурата от 60-те, един от спомогналите за възхода на хипитата.

Романът се ражда, след като Киси се записва на курс по творческо писане при писателя Уолъс Стегнър. Първата му книга е непубликуваният роман „ZOO“ („Зоопарк“) и в нея се разказва за битниците от Сан Франциско. По-късно става платен доброволец в клиника, където трябва да приема наркотици, влияещи на ума, и да докладва ефектите им. Така се появява фонът в „Полет над кукувиче гнездо“. Всичко останало е някъде между реалността, приемането на редица вещества и гения на Киси.

В чест на 83-годишнината от рождението на Киси, споделяме любимите ни негови думи.

ken_kesey_980

От „Полет над кукувиче гнездо“

„Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.“

„Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието – единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката.“

„Разкош голям не искам – мангизи само в джо-о-оба, а кой не ме харесва, да си намери гро-о-оба.“

„Господи, в каква бездна от апатия хлътнахме всички, какъв позор, истински позор!“

„Щом изгубиш смеха значи си изгубил опорната си точка. Оставили се някой мъж да го мачка жена, дотам че да не се смее, той трябва да знае, че е изгубил едно от най-силните си оръжия. И ще започне да мисли, че тя е по-силна от него.“

„Какво друго е обществото ни, ако не една лудница. Какво друго е тази лудница, ако не един модел на нашето обществото!“

„За да станеш първокласен мошеник, трябва да се научиш да отгатваш какво иска противникът ти, как да го накараш да си помисли, че ще го получи.“

„Никой не се оплаква от мъглата. Сега вече знам защо: колкото и да е неприятна, поне можеш да се шмугнеш в нея и да си спокоен, че си в безопасност.“

„Но поне опитах! По дяволите, поне това успях да направя!“

one-flew-over-the-cuckoos-nest
Кадър от филма на Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“ (1975)

Кен Киси

„По дяволите фактите! Ние искаме истории!“

„Този, който търси отмъщение, копае два гроба.“

„Вземи каквото можеш и остави останалото да мине покрай теб.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

„Не можеш да си наистина силен, докато не можеш да гледаш нещата от забавната страна.“

„Ако не се пазиш, хората ще те оседлаят. Ще правиш това, което искат или пък обратно – ще станеш инатлив като магаре и ще им правиш напук.“

 
 

„Ангелите на чарли“ се завръща с повече от 3 ангела

| от chr.bg |

Предстоящият нов филм „Ангелите на чарли“ може да скъса с традицията и да ни покаже повече от стандартните 3 ангела. Така поне твърди Кристен Стюарт, която заедно с Наоми Скот и Ела Балинска ще бъде момичета на Босли.

Франчайзът за първи път се появява през 1978 година, когато трите полицайки са Кейт Джаксън, Фара Фосет и Жаклин Смит. За мнозина от нас обаче по-познатите ангели са Камерън Диаз, Дрю Баримор и Луси Лиу от филма през 2000 година, който вдъхновява още един през 2003. Има и телевизионен сериал, но той е прекалено неуспешен и спира само след 4 серии.

По думи на Стюарт в новия филм „ще има цяла мрежа от ангели, жени от цялото земно кълбо, които са свързани и си помагат“. Тя обясни и как филмът ще е „по-буден“ и феминистично настроен. Ангелите също така ще разчитат на собствените си бойни умения повече, отколкото на сексапила си.

„Предстоящият филм ще е топъл и смешен, а също земен и добронамерен като наистина показва как жените могат да работят заедно“, добави Кристен.

Можем да сме сигурни, че лентата ще има и комедиен аспект, с режисьор като Елизабет Банкс. Тя работи по „Pitch Perfect 2″, където ни доказа, че има тайминга и усещането за смешката.

 
 

София е дом

| от Антония Антонова |

Когато бях на 20, си мислех, че никога няма да заживея в този голям град, в който можеш да се изгубиш, можеш да изчезнеш или още по-страшното – да бъдеш незабележим.

Всеки 20-годишен човек е забележителен, всеки 20-годишен е огън и блясък, дори да е затворен, умълчан, проклет и тъжен, дори да бъде плах. Особено тогава. Да си на 20 е звезди и вечност само по себе си.

После спрях да пътувам всеки ден за лекции с влака от съседния малък град и се нанесох в празния люлински апартамент с една раница живот на рамо. Баба ми и дядо ми ми подариха пералня, събрах пари за легло.

Гледката от прозореца беше абсурдна, зловеща, постсоциалистическа, кафява, нямаща нищо общо с гледката ми дотогава, с планините ми, с дърветата ми, с живота ми, с любовите ми.

Харесвах я. Исках да викна една приятелка художник да ми я нарисува на стената в хола – всички тези панелни блокове – по-високи и по-ниски. Да гледа през прозореца, да попива цветовете и балконите им, прането, телевизорите, коледните лампички, цветните мушката, семейните скандали, литрите ракия, кучета и котки, всичко и да го налива у дома ми, да го рисува с шарена ръка, за да го прегръщам по-бързо и да го чувствам по-близък този град, в който ще живея.

После забелязах Западен парк – той се вижда като погледнеш надясно от балкона ми – зелен, огромен, страшен, влажен. Днес тичам там и го обичам, както обичам пазара „Димитър Петков” и всички малки улици в центъра на София от март до октомври, както обичам шумните барове в тъмните безистени, в широките подземия на града от ноември до февруари. И всички хора, които срещнах и останаха, и онези, които още не съм срещнала, но ще срещна в градския безкрай.

София е болезнено красива. Красотата – тя невинаги е пищна, нито нагласена, нито винаги зелена, нито винаги чиста или скромна, или някаква конкретна. Тя е красота и без грим, и без филтър, и без ред и с бетон, и с каруци, и с арматура и стъкло, и с лошия злокобен смог, от който искаме да я спасим, да я изтръгнем и да я притиснем към гърдите си, София, с отворени обятия и дробове, с пулсиращи сърца.

Никога не се превърнах в пребиваващ тук човек, който „си се прибира“ всеки уикенд, за да помъкне буркани, макар че само на 35 минути с влака от Централна гара е градчето ми – онова с другите гледки – в което обичам да се завръщам.

Не мисля, че мога да понесе да живея на място, което не обичам и не знам как хората с години прекарват работните си седмици и тревожните си нощи в град, който не ги приютява, който не им е дом.

Домът – той не е даденост. Човек може дълго време да се чувства бездомен у дома си.

Домът не е нито град, нито къща, нито човек, нито семейство. Домът усмихва и приспива като люлка. В него се случват неща, които не се случват другаде. Той пази тайни и сближава сърца. Ухае на храна и винаги нещо му е повредено, винаги нещо трябва да му се ремонтира. Защото домът не е изряден, нито конкретен, но е дом и това ни стига. Даже е много. Достатъчно.

София е дом.

 
 

11 заглавия на CineLibri 2018, които не са изпускане

| от chronicle.bg |

Да живеят кинофестивалите! Във време, в което програмата на киносалоните изобилства от най-популярното в момента (разбирайте екшъни, трилъри, блокбъстъри с над 50 млн. бюджет и някоя друга анимация), тези събития са единствената възможност за зрителите да се докоснат до едни от най-добрите в художествено отношение заглавия в киното.

Един такъв скоро ще се проведе в София. В дните между  10 до 24 октомври за четвърта поредна година ще се случи CineLibri – единственият по рода си кинофестивал, посветен на взаимовръзката между две велики изкуства – киното и литературата.  – Над 300 прожекции и 45 актуални кинопродукции се обединяват тази година под мотото „Любов между редовете“.

Голяма част от филмите, които ви показваме в нашите галерии, включват заглавия на филми, които няма да може да гледаме по големите кина. Затова фестивали като CineLibri са нужни на българския зрител. А какво препоръчваме ние, вижте в галерията ни горе.