shareit

Най-добра дипломна работа за 2013 година е на българин

| от |

Младият българин Борис Георгиев, който спечели миналата година второ място за престижната световна студентска награда „Най-добра дипломна работа за 2012 година“, тази година застана на върха.

Българският студент в Дания Борис Георгиев е магистър в Университета в Орхус. „Най-добра дипломна работа по икономика 2013″ е на организацията Световна международната атлантическа икономическа асоциация International Atlantic Economic Society). Георгиев е стигнал до финала във Филаделфия, САЩ, на 12 октомври сред 4-те най-добри научни разработки в конкуренция с много кандидати от университети от целия свят. Конкурсът се провежда ежегодно под патронажа на влиятелни икономисти.

Тази година българинът успя да триумфира за първи път в историята на своя университет, спечелвайки първото отличие пред конкурентите от Станфорд, Университета в Калифорния – Бъркли и Университета в Сан Диего. Финалистите бяха от САЩ и Китай, като Борис Георгиев бе единственият представител от България, който някога е достигал два пъти до финала и го е печелил. Университетът в Орхус бе единственият Европейски университет, който намери място на финалите за втора поредна година, отново представляван от Борис Георгиев. Новината се отразява в Уолстрийт джърнърл (The Wall Street Journal) и редица датски медии, тъй като това е първа титла за датския университет и българина на този световен студентски форум.

Темата на дипломната работа е в сферата на финансовата икономика и оптимизирането на финансови портфолиа. В статията е разработен нов оптимизационен модел, който в последствие се тества и прилага на две алтернативни стратегии за инвестиране на капиталовите пазари, които демонстрират по-добра доходност. Иновативната академична работа ще бъде публикувана в престижния „Атлантически икономически журнал“, където публикации имат редица световно известни икономисти.

Асоциацията, която организира конкурса (International Atlantic Economic Society) е една от големите световни икономически асоциации, издаващи икономически научни списания. Състезанието се организира ежегодно, като съдии (икономисти и финансисти) от целия свят оценяват работите анонимно.

 
 
Коментарите са изключени

Аналоговият GPS е най-очарователното изобретение в света

| от |

Много преди глас на известна личност да ни казва от таблото на колата накъде да караме, е имало хартиени карти, прото-GPS системи, включително тази странна двойка ръчни и автомобилни карти.

Още през 1927 г. се появява Plus Four Wristlet Route Indicator. То представлява устройство за носене на китката, като ръчен часовник, и разполага с малки свитъци с конкретни пътища. Индикаторът няма нужда от батерии и работи, точно както си представяте – хартията се навива от едната страна, докато пътуваме, и като пристигнем, я връщаме обратно за следващия път.

Джаджата се продава заедно с 20 скрола с различни маршрути, повечето от които са за Лондон, а още могат да се купят от или да се направят по поръчка от производителя. Шофьорите или пътниците могат ръчно да навият механизъм отстрани, който автоматично да движи картата паралелно с тяхното движение.

Морис Колинс е 73-годишен лондончанка и собственичка на антикварна колекция, която включва този GPS накит. Колекцията й се показва в различни музеи и изложби, а тя нарича индикатора „невероятно изобретение“, но отбелязва: „Самата аз никога не съм го опитвала да се навигирам така и не съм сигурна доколко успешен би бил опитът ми.“

През 1932 г. се появява подобно, но по-усъвършенствано устройство. Iter Avto също използва механизъм за превъртане на хартия, но с обрат: страниците се движат автоматично с напредването на автомобила.

Смята се, че е първото автоматизирано навигационно устройство, монтирано на автомобил като то е вързано със скоростомера и регулира въртенето на картата според скоростта. Подобно на предшественика си, Avto се произвежда в ограничени количество като е предназначено предимно за елита на собствениците на автомобили.

Разработен в и за Италия, представеният набор от карти на това устройство включваше различни големи градове, а рекламата му го хвали с точност и полезност:

„Мотористи, Iter-Auto е вашият ангел хранител на Земята, който ще ви ръководи за ръка, наставлявайки ви в пътуванията с безупречна точност, чрез карта-маршрут, който e в перфектен синхрон с шофирането на вашия автомобил, както и всякаква информация като: кръстопътища – мостове – неравности – нива на кръстовища – опасни завои – снабдяване – облекчение – гаражи – хотели и др.“

 
 
Коментарите са изключени

Великите любовни истории: Джoн Ленън и Йоко Оно: “Зад всеки идиот стои една велика жена”

| от Мая Вуковска |

Джон Ленън, обожествяваният бийтъл, и Йоко Оно, енигматичен творец и негова муза, са без съмнение най-най-най-странната двойка на 70-те години на миналия век. Тяхната любовна история, освен много страстна и нетрадиционна, е и крайно озадачаваща. А озадачава и дори дразни най-вече феновете на култовата британска група. Много от тях и тогава, и днес продължават да твърдят, че именно Йоко Оно е било камъчето, преобърнало каруцата и сложило край на ерата “Бийтълс”. Когато Йоко се появява в картинката и узурпира целия живот на Джон, феновете са в потрес. Какво се случва с Ленън, за Бога?, питат се тревожно те. Не вижда ли какво му причинява тази жена? А и защо трябва да ги гледаме голи толкова често?

Въпреки противоречивите чувства, с които публиката по целия свят следи развитието на тази странна любов (защото от момента, в който се събират, лицата им не слизат от заглавните страници на вестниците), си личи, че Джон и Йоко нехаят за чуждото мнение и продължават да живеят и да се обичат по свои собствени правила.

Всъщност Йоко не е първата силна жена в живота на Ленън…

JohnLennonpeace

Снимка: By Roy Kerwood – Photo by Roy Kerwood.Previously uploaded to en: with same image name May 11 2006., CC BY 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5494172

Джон

Първата е лелята Мими, на когото социалните поверяват попечителството над Джон, след като Мими на два пъти им докладва, че иначе любящата майка Джулия неглижира сина си. В годините, през които чувствителното и талантливо слабичко хлапе расте в дома на бездетната си леля, майката не престава да го посещава редовно и постепенно образът й се оформя като този на втората важна жена в живота на Джон. Тя е тази, която повлиява най-силно върху избора на кариера на момчето, когато му подарява първата му акустична китара. Джон е на 17, но вече от две години си има собствена група от хлапетии на неговата възраст, кръстена на училището, в което ходят – Quarrymen.

По време на градинско парти в Уултън, където Guarrymen са поканени да издрънкат няколко популярни парчета на китарите си, Ленън среща Пол Маккартни. Двамата моментално си допадат. Останалото, както казват, е история.

Yokoono2

 

Снимка: By Marcela Cataldi Cipolla – Собствена творба, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9646450

Йоко

Ражда се в Токио през 1933 г. в заможно семейство с висок социален статус. Малко след края на Втората световна война семейството се мести в Скарсдейл, Ню Йорк. Йоко се записва да учи в колежа “Сара Лорънс” и бързо става част от студентската бохема. Тя е член на Fluxus – авангардистка група, черпеща вдъхновение от дадизма. Много скоро обаче решава, че други хора не й трябват, ако ще се развива като творец. През 1956 г. се жени за композитора Тоши Ичиянаги, но той е само първият й мъж. Вторият се казва Антъни Кокс, американски филмов продуцент и джаз музикант. Само че и този брак не просъществува дълго – анулиран е, защото според съда е бил сключен преди Оно да се е развела както трябва с Ичиянаги.

Когато Джон среща Йоко

…той все още е женен за Синтия Пауъл. И има син от нея. Датата е 7 ноември 1966, а мястото – галерия “ Индика”в Лондон, където младата ексцентрична японо-американка е изложила доста смахнатите си на пръв поглед произведения. Когато притежателят на галерията ги представя един на друг, Оно признава, че никога не е чувала за “Бийтълс”. Закачливо моли Джон да й услужи с пари за чук, с който да забие пирон в една от арт инсталациите си. Джон отговаря: “Ще ви дам въображаеми пет шилинга, с които да си купите въображаем чук.”

И ето така искрата на привличането ненадейно пламва.

TwoVCover

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=20240341

По халати

Минават две години след тази първа среща, преди двамата да обявят, че “ходят” сериозно.

Художничката сякаш усеща, че е попаднала на голяма риба, при това златна, и моли Ленън да финансира една от изложбите й. Но понеже не може така танто за кукуригу, музикантът кани Йоко да му гостува в къщата му в Уейбридж, окръг Съри – във време, удобно за нея и… когато, разбира се, госпожа Ленън не си у дома. Йоко се отзовава с неприкрит ентусиазъм на поканата. За да не му личи колко е нервен, Ленън моли приятеля си от детинство Пийт Шотън да бъде там, когато гостенката пристигне. Постепенно обаче всички се отпускат и Джон предлага да направят експеримент като записват всякакви странни звуци – от птичи песни и скрибуцане на ненастроени музикални инструменти до приспивни песнички и мелодии, изсвирени на пиано. Нестандартният джам сешън продължава цяла нощ. Дългият запис ще залегне в основата на иконичния първи албум на двойката, озаглавен “Two virgins” (Двама девственици), на обложката на който Йоко и Джон са хванати за ръка и както майка ги е родила.

“На развиделяване,” спомня си Джон онзи паметен ден, “правихме любов. Беше красиво.”

Когато на следващата сутрин Синтия се връща от почивката си в Гърция,  заварва влюбените по халати в собственото си брачно ложе. Е как да не откачиш и да не искаш моментално да ги заколиш! Или поне да се разведеш.

 

Меденият месец не е от мед

Въпреки, че и Йоко и Джон не се определят като традиционалисти и не понасят институцията на брака, все пак се женят на остров Гибралтар на 20 март 1969 г. Те обаче не се отдават на сладникави забавления, както отива на младоженци, а вместо това прекарват медения си месец, протестирайки срещу войната във Виетнам. Е, друг е въпросът, че под протест двамата разбират да позират две седмици по пижами в леглото в хотелските си стаи в Амстердам и Монреал, докато на заден фон висят плакати, на които пише “Мир за косата” и “Мир в леглото”. Двойката дава 12-часови интервюта почти всеки ден, по време на които не само не престава да се гушка, но и излага политическите и житейските си възгледи. Случаят, много ясно, изисква Джон да изпълнява до припадък революционния химн  “Дайте шанс на мира”.

Правете изкуство, не война

През следващите години двойката не спира да работи върху общи проекти. Двамата правят филми, създават арт инсталации, изнасят концерти, участват във всякакви активистки мероприятия. Джон е толкова обсебен от жена си, че я моли да го придружава дори в тоалетната, защото не иска да прекара и миг, разделен от нея. И докато на брачния фронт изглежда всичко върви тип-топ, нещата съвсем не стоят така в отношенията между Ленън и останалите от “Бийтълс”. Напрежението между членовете на бандата нараства с всеки изминал ден, а феновете негодуват. Неминуемо се стига до деня през 1970 г., когато Джон заявява: “Момчета, аз напускам!” Всички без изключение обвиняват Йоко за разрива между Ленън и останалите трима бийтълса. По време на телевизионно интервю година по-късно Джон опитва да оневини съпругата си за случилото се: “Тя не ни раздели. А и как би могла една жена да съсипе “Бийтълс”! Групата се разпадна от само себе си.”

 

Annie_Leibovitz_Lennon_Ono_December_1980

Снимка: Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=29605674

Карт бланш за изневяра

През 1972 г. Ленън и Оно живеят в Ню Йорк. Бракът им е в застой. Тогава на Йоко й хрумва идеята, че една извънбрачна връзка би могла да върне тръпката в отношенията помежду им. Един ден извиква секретарката им Мей Панг и й казва: “Виж какво, скъпа, знам, че си нямаш приятел и че не си падаш по Джон. Но все пак ти трябва гадже и смятам, че си перфектна за Джон.” Връзката на Ленън и Мей Панг продължава 18 месеца, а когато приключва, съпрузите продължават брака си оттам, където са го оставили на stand-by.  Събират се отново през 1975 г. а по-късно същата година се ражда синът им Шон. Щастливото събитие се случва точно на 35-ия рожден ден на Джон.

 

Пет години затишие преди буря

След раждането на сина им, Джон доброволно поема ролята на домакиня. Семейството живее в уединение. Оттеглили са се от всякакви светски събития. Вместо това предпочитат да си стоят вкъщи или да пътуват, да пекат хляб и да се радват на бебето. Джон обявява, че окончателно се оттегля от музикалния бизнес през 1977 г.

В периода на затишие Ленън се отдава на другите си творчески пориви – да рисува и да пише. И така минават пет години. Обаче през октомври 1980-а Ленън се завръща на музикалната сцена със сингъла Just Like Starting Over.  През следващия месец на бял свят излиза и албумът Double Fantasy, който съдържа парчета, написани по време на пътуване с ветроходна яхта до Бермудите. “Двойната фантазия” обаче не е приет с особен ентусиазъм от публиката, а критиката го определя като “стерилен” и “предизвикващ прозявка”.

Howard_cosell_1975

Хауър Кьосел чете новините в ефир, че Ленън е мъртъв!

Снимка: By ABC TelevisionUploaded by We hope at en.wikipedia – eBay itemphoto frontphoto back, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16490065

Убийството

8 декември 1980.

Въпреки че психичноболният Марк Чапмън отдавна планира убийството на световноизвестния музикант, когато му се пада удобен случай да извърши замисленото, изведнъж го хваща шубето. В пет следобед на 8-ми Джон раздава автографи пред жилищната си сграда на ъгъла на 72-а и Сентръл Парк Уест. Марк е там и му подава плочата си на Double Fantasy за подпис. Носи пистолет в джоба си, но не го използва. Трябват му още няколко часа, за да събере смелост.  Когато пет часа по-късно Джон и Йоко се прибират, ръката на Чапмън не трепва и застрелва музиканта. След убийството Чапмън сяда на бордюра и се зачита в “Спасителят в ръжта”, докато чака да пристигне полицията.

 

Йоко след Джон

Вдовицата разпръсва праха на Джон в Сентръл парк – там, където днес е мемориалът “Ягодовите полета”, издигнат в негова чест. В последвалите години Оно не престава да отдава почит на любимия мъж като участва в  реализирането на различни проекти, един от които е Музеят на Джон Ленън в Токио. Днес, на 86-годишна възраст, тя продължава да прави изкуство от всякакъв характер и да живее живота си на макс.

Любовта й към Джон Ленън продължава да е толкова силно, колкото и през далечната 1966-та, когато за първи път пламва.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на японската нинджа – забравеното изкуство

| от |

Съществуват много легенди за японските самураи и техните величествени подвизи. В последните няколко месеца сме разказали много истории за японски авантюристи, обикаляли света, при това във време, в което европейската цивилизация все още се е формирала. По една или друга причина се пропуска един друг специален вид войни, запомнени именно в страната на изгряващото слънце. Нинджите винаги са пазели своята невероятна мистика и може би по тази причина няма точна информация за техния произход. В днешно време има достатъчно холивудски интерпретации, но за модерния японец това е просто обида.

Оказва се, че няма категорични данни нито за произхода, нито за присъствието на нинджите в японската история. Съществуват няколко версии за появата на този вид бойци – дори думата боец е пресилена, защото в исторически план нинджите имат само една-две открита и директна битка. Нека започнем от самото начало. Според някои исторически теории, нинджите може да идват от:

1. С падането на династията Танг в Китай, много генерали бягат от страната и отиват в Япония, пренасяйки своите бойни тактики и философията за войната. Междувременно тяхната родна страна се подготвя за 50-годишен период на хаос. Само един век по-късно започват да идват и китайските монаси, които носят допълнителни знания в медицината и философията.

2. По една или друга причина се смята, че възможни автори на това изкуство са започнали учението в Индия. Китайските монасите са преподавали тези познания и в Тибет, но сякаш са били по-необходими в Япония.

3. Редица източници твърдят, че нинджите са се зародили именно във феодална Япония и идват точно навреме, за да бъдат в противовес на самураите. Впрочем има твърдения, че първият нинджа е принц Ямато, но дори тази информация не е особено сигурна.

Silhouette of two Japanese Samurai sword fighting, Vector Illustration

Истината не може да има много лица, но за съжаление историята на нинджите е унищожена или потъва в забрава. В апогея си, нинджите са имали повече от 49 училища в страната. Доказан факт е, че всеки майстор преподавал своите знания на учениците, но никога не ги записвал. Следователно единственият начин за човек да се превърне в нинджа е да бъде роден в семейство, където се практикува това изкуство или да се роди в селото, където всички жители спазват йерархията. Може би това е достатъчно добър отговор на поговорката „Нинджа не се става. Нинджа се ражда.“. От друга страна трябва да бъдем малко скептични. Най-известните кланове в това движение също имат противоречия. Ига рю и Кога рю са най-известните и съответно смятани за най-добре развити фамилии. Апогеят им е в периода на Камакура от 1185 до 1333 година.

Проблемът е, че според архивите владетеля Шотоку Тайши (574-622) е използвал услугите на нинджа на име Отомоно Сахито. Неговото име може да бъде открито в редица публикации и някъде се смята за бащата на нинджитсуто, но няма доказателства и името остава по-скоро в територията на фолклора. Превъртайки календара с няколко века напред към периода на Камакуро ще прочетем, че това явление е подбудено в следствие на доминиращата японска аристокрация. Тогава жителите въстанали и тренирали различни сложни бойни маневри в планините, а след това ги приложили срещу жестоките господари. Познанията в това изкуство по-късно еволюират до толкова познатото нинджитсу.

Друга легенда разказва преплитащите пътища на самурая Дайсуке Тогакуре и Кайн Доши. Срещата се случва някъде през XII век. Дайсуке бил самурай, който изгубил земята и титлата си. Вместо да извърши сепуко, той започва да скита в планините на югозападен Хоншу, където среща Кайн Доши – китайски войн и монах. Двамата споделят своите знания и бързо започват да мислят нова теория около воденето на партизанската война, която наричат нинджитсу. Според някои източници именно Дайсуке започва първото училище за нинджи с името Тогакере. Повечето привлечени привърженици на това изкуство ще бъдат разжалвани самураи, но в повечето случаи обикновеният човек можел лесно да бъде обучен и издигнат за нинджа, което автоматично изключва твърдението за раждането на нинджа.

В тази история отново присъстват селяните и фермерите, които трябвало да изучат някаква форма на бойно изкуство, за да се защитават. Ето защо и най-известните училища и локации на нинджите са именно Ига и Кога, където местното население е предимно селско. Представителите на движението Ига рю са били използвани като шпиони. Тяхната основна мисия за събиране на информация и употреба на експлозиви е документирана през XV и XVI век. Това знание било сериозна тайна и никой не я издавал. Другото име на тези специални наемници, защото нинджите били точно такива, е шиноби. Освен употребата на експлозиви, представителите са известни с акробатичните си умения и сурови тренировки, саботаж, внедряване в противниковия лагер, поръчкови убийства и партизанска война. Друга важна черта е, че в повечето случаи са наемани да извършат колкото се може повече щети на противниковия лагер и с това се справяли отлично.

Japanese NINJA concept. Samurai.

Историята показва, че нинджата е правилното лице, когато трябва да се взимат решения, противоречащи на японската философия. Ограниченията от бушидо изобщо не притеснявали нинджите. Макар и някои да са бивши самураи, бушидо нямал власт над тях, особено с възможността да прогледнат критично на своите бивши колеги. Нинджите са били виртуози в убийствата, но това е само върха на айсберга. Много често могат да разпространяват слухове, с които да развълнуват една скромна суб култура. Може да се допуска, че политиката в Япония за този период е била в ръцете изцяло на нинджите. Причините са ясни, когато на повърхността изплува сериозен противник, всеки използва услугите на наемника. Самураите също използвали тези лица за извършването на определена услуга. Разбира се, никой не знаел кога и как ще се случи делото, но всеки получавал точно това, за което плаща. Имайки предвид времето им на зараждане, нинджите били перфектния инструмент за периода си. По време на войните Набукучо (1336-1392), както и войните Онин (1460).

Издигането им в ранг успява да привлече вниманието дори на Ода Нобунага. Като един от най-важните благородници на страната, неговата основна мисия е да започне обединението на Япония. Основен проблем за него и неговите самураи е, че двете села на нинджите, съответно в Ига и Кога, може да се превърнат в истинско главоболие. Нещо повече, легендите за техните подвизи обикаляли страната и всявали сериозен смут и сред най-смелите бойци. Единственото решение, без значение дали е правилно или грешно, е премахването им. Битката в Кога дала особено самочувствие на самураите, които успели бързо и лесно да премахнат толкова „страшните“ нинджи.

Обучените в партизанска война не могат да се справят с изкуството на войната в отвореното бойно поле, тези умения липсват или просто не са били необходими до този момент. Самият Ода знаел много добре, че битката ще бъде люта, особено след като всеки в селото на нинджите е равен на другия, без значение колко по-високо или по-ниско е в ранг. Странното общество, способно да заличава императори, не можело да се мери с нищо друго до този момент в Япония. Най-важното за Ода е, че официалната власт получавала възможно най-сурово отношение, когато пребивава там и ако изобщо бъде допусната. А още по-страшното е, че в провинцията Ига имали сериозно намерение да се разправят с настоящата власт. Нобунага започнал своя поход и бързо успял да превземе двореца Маруяма. Окуражен от бързото развитие, той започнал да вярва, че нинджите не са чак толкова страшни, но практически още не е срещнал сериозен отпор. Никой не знаел, че обикновените работници, които някога са строили този дворец, практически били обучени нинджи.

Господата просто искали да опознаят много добре двореца и се възползвали от възможността си. Въоръжени с правилните познания, тайната формула на барута и изкуството да потъват в нощта като призраци, нинджите бързо и лесно запалили двореца, а самият Ода можел само да гледа какви красиви пламъци се разгръщат пред него. На сутринта се дава вълнуващата команда за нападение, което Ига нинджите очаквали с огромно нетърпение. Заедно с още 12 000 самурая, Ода тръгва към планините. Годината е 1579, а гостите дори не подозират какво им предстои. Влизайки в село Иседжи, самураите започнали да си мислят, че всички са се евакуирали.

Samurai in Japanese village

Грубата грешка е, че нинджите били там, просто чакали своя момент. Половината от домакините посрещнали самураите с фронтална атака, докато останалите преградили пътя за бягство. С необходимото прикритие, повечето маскирани бойци използвали огнестрелно оръжие (познанията на барута очевидно намирали нови и нови приложения през 16-и век), както и огнени стрели – комплимент от домакина. Когато станало ясно, че битката прераства в елементарна сеч, копията и мечовете започнали да влизат в употреба, демонстрирайки невероятната красота на нинджитсуто.

Друга още по-сериозно главоболие е, че в паниката, самураите започват да стават жертва на собствените си стрелци, а понеже мракът и мъглата не прощават, някои дори успяват да се изколят сами, без да търсят помощта на отбраняващите сили. Онези, които не успели да посрещнат нито един меч с гърди (приятелски или вражески), предпочели да спестят позора си и да извършат сепуко. Самият Ода успява да избяга. Когато се завръща обратно в дома си, баща му го кори, но казва и най-мъдрите слова, които един самурай може да чуе:

„Намери си нинджа. Само така можеш да си гарантираш победа.“

Разказите за сразената самурайска армия се разпрострели бързо. Мнозина очаквали ответен удар, но по-важното е, че в следващите 1-2 години кланът Нобунага ще има причина да се въздържа от действия.
На 1 октомври 1581 година Ода хвърля всички сили в разбиването на проклетия враг. 40 000 война тръгват в битка срещу 4 000 човека. Огромната армия нападала от всички възможни страни. Оцелелите войни от провинцията Кога се притекли на помощ, защитавайки последната точка, която съдбата им отредила за битката. Отчаяната защита обаче не може да даде отпор на огромната армия. В един момент нинджите се предават и се надяват, че е възможна някаква дипломация. Войните на Нобунага обаче още помнили стария срам и бързо изклали почти всички жители. Мнозина успели да избягат, но предпочели да се крият и живеят в изгнание, отколкото да се предадат. С това сякаш приключва и съществуването на тези бойци. Някои исторически факти показват, че делото им се забелязва слабо през XVII век, но като цяло техните умения остаряват и отстъпват. Нещо подобно се случва и със самураите след известно време.

Japanese Ninja Samurai on the roof of the castle

Едно е сигурно, нито един нинджа не е документирал своите умения и не е успял да ги запази. Знанията се предават от уста на уста. Възможно е да са преувеличени в следствие на легендите за тях, но и това не е сигурно. Важното в този момент е, че Япония и до днес открива документии договори, в които нинджа се кълне във вярност на своя господар и също така споделя, че няма да използва уменията си за кражба, освен ако не му е заповядано. Една от големите тайни на този японски наемник е в умението му да изпада в транс за дълги периоди от време. Когато са призовавани да убиват, нинджите често използвали дегизировка и истинската им идентичност била известна само на самите тях. Според някои японски историци, тайната на нинджите се криела в умението им да изпадат в транс, да медитират и също така да използват уменията на самохипноза. По тази причина се разказват легенди за нинджа, който прекарал няколко дни във водоем, очаквайки своята цел да се появи. Подобно състояние на духа може да бъде забелязано при будистките монаси, което за пореден път насочва погледа към Тибет и Индия. На финалът обаче не трябва да забравяме, че в скромният архив не може да даде много информация за едни от най-легендарните убийци на Япония.

 
 
Коментарите са изключени

Олимпийските игри са включвали и изкуства

Холандският архитект, който проектира олимпийски стадион за Игрите през 1928 г. в Амстердам, получава изненадваща награда: златен олимпийски медал. Редом със спортистите, които се състезават се за златни, сребърни и бронзови медали в гимнастиката, гмуркането и борбата, дизайнерът Ян Уилс е отличен с първо място в категорията архитектура.

И още по-странно: той получава наградата за работата си по самия стадион, домакин на олимпийските игри през същата година.

Jan Wils

Ян Уилс 

Но Ян Уилс не е единственият с награда в изкуствата: същата година десетки други дизайнери и художници печелят олимпийски медали в редица творчески категории – от градоустройство до рисуване. Общо над 1000 творби от 18 държави са представени в тези категории.

Въпреки че много хора днес никога не са чували за този компонент на Игрите, изкуството е било неразделна част от тях още от 1908 година, а неговите експонати се представят паралелно със спортните събития през Летните олимпийски игри десетилетия наред.

Pierre de Coubertin Anefo2

Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен

Пиер де Кубертен (Пиер дьо Фреди, барон де Кубертен) основава Международния олимпийски комитет (МОК) и съответно играе ключова роля във възраждането и формирането на Олимпийските игри каквито ги знаем днес. Историк и педагог, неговата любов към древна Гърция го води към древните атлетически състезания, както и педагогическия потенциал на спорта. През 1896 г. МОК прави първата модерна Олимпиадата, която се провежда, доста подходящо, в Атина.

Визията на Кубертен за Игрите обаче все още не е завършена; първоначално той пази основната си идея в тайна, за да избегне допълнителни усложнения в организацията. През 1906 г. обаче я разкрива пред МОК: Олимпийските игри трябва да включват златни, сребърни и бронзови медали и в пет категории на изкуствата: архитектура, литература, музика, живопис и скулптура. Както спортните състезатели по онова време, артистите, участващи в новия „Петобой на музите“, трябва да са аматьори.

Идеята не е толкова странна, колкото може би звучи в първия момент – все пак и в древността Игрите включват награди за музика, пеене и хералдинг (публично известяване). Както Кубертен пише в защита на предложението си: „В зенита на Олимпия изобразителните изкуства се комбинират с Олимпийските игри и така се стига до тяхното величие. Сега това отново ще стане реалност.“

Кандидатите в арт дисциплините трябва да представят авторски произведения, вдъхновени от спорта. За архитектите това довежда до представяне на стадиони, спортни комплекси, игрища, плувни басейни и дори шанци за ски скокове. В повечето случаи творците са задължени да представят произведения, които не са били показвани или изпълнявани досега. Изключения се правят само за архитектурата, където се приемат както разработени проекти, така и вече построени обекти.

Състезанията по изкуства първоначално трябваше да участват в Олимпийските игри през 1908 г. в Рим, но организацията се променя, когато събитието е преместено в Лондон. МОК обаче успява да ги включи в Игрите през 1912 г. в Стокхолм. Отначало изкуствата са по-скоро страничен елемент – само с няколко десетки произведения и шепа награди – но през следващите десетилетия те набират скорост.

Започвайки през 20-те години на миналия век, артистичният компонент на Игрите се развива все повече и организаторите разделят първоначалните пет категории:

  • Към „Архитектура“ се добавя и „градоустройство“
  • Към „Живопис“ се добавя „рисуване“ и „графика“
  • „Скулптура“ се разделя на „статуи“ и „релефи и медальони“
  • „Музика“ се разделя на „песен“, „оркестър“ и „един инструмент“
  • „Литература“ се разделя на „лирически произведения“, „епос“ и „драма“

До 40-те години на 20 век изкуството на игрите е изключително популярно и привлича тълпи по изложбите, организирани редом със спортните състезания. Някои художници дори успяват да продадат конкурсните си творби по време на Игрите.

МОК обаче все повече се притесняват, че: „Олимпиадата трябваше да бъде за аматьори, пък повечето участници в изкуствата са професионалисти“. Отчасти заради тази причина МОК решава да прекрати изкуството след Игрите в Лондон през 1948 г. В следващите години са направени опити за повторното му въвеждане, но без състезателния елемент.

След дълга поредица от дебати в Комитета, в крайна сметка е решено Летните олимпийски игри да подпомага културни събития и днешната олимпийска харта изисква „програма от културни събития, която трябва да обхване най-малко целия период, през който Олимпийското село е в действие“.

Мнозина от арт участниците действително са аматьори, но малцина ще станат известни. Докато изкуството е част от състезанията на Игрите, са поставени няколко странни рекорда, включително и такива, които никога няма да бъдат счупени (като например спечелване от един човек на медал както за изкуство, така и за спорт):

  • Уолтър У. Уинанс (на снимката) от Съединените щати печели медали в стрелбата на Олимпийските игри през 1908 и 1912 г. На вторите той печели и злато за своята скулптура „An American Trotter“.
  • Алфред Хайос, унгарски студент по архитектура, спечели два златни медала за плуване на Олимпийските игри през 1896 г. 28 години по-късно той е удостоен и със сребърен медал за архитектура за стадион, в чието създаване е участник.
  • Джон Копли от Великобритания е (и до днес) най-старият носител на олимпийски медал. Той взима сребро за свой офорт на Игрите през 1948 година, когато е на 73 години.
 
 
Коментарите са изключени