Човекът зад „Хората на Ню Йорк“

| от |

tumblr_malljvnlO91qggwnvo1_1280

Brandon Stanton е разговарял с 10 000 чужденци, за да сподели техните истории с милиони хора в Интернет. 29-годишният фотограф и създател на сайтът „Хората на Ню Йорк“ не се поколеба да последва една своя идея и да я превърне в нещо смислено.

Stanton започва да снима нюйоркчани и гости на града през ноември 2010г., като така създава една от най-големите некорпоративни онлайн общности. „Хората на Ню Йорк“ има близо милион и половина фенове във Facebook, повече от 33 000 последователи в Twitter и редовно получава няколко хиляди бележки за всяко мнение в Tumblr.

Кулминацията на усилията на Brandon беше вчера (15 октомври), когато издаде книга. Тя е озаглавена, разбира се, „Хората на Ню Йорк“ и е компилация от най-доброто, заснето от Stanton, като включва и още 75 невиждани до сега портрети.

„Хората на Ню Йорк“ не е в резултат на някаква мислена предварително идея. Просто започнах и нещата се развиха. В началото пътувах из различни градове и просто снимах, споделяйки ги ги в моята лична Фейсбук страница. След като пристигнах в Ню Йорк, помня, че първото ми впечатление беше за целия този народ там. Така се роди и името“, споделя Stanton.

 
 

Никълъс Кейдж се отказва от актьорската кариера

| от chr.bg |

Холивудската звезда Никълъс Кейдж оповести намерението си в близко бъдеще да се откаже от актьорство.

54-годишният Кейдж, познат с ролите си във филми като „Лунатици“, „Диво сърце“, „Да напуснеш Лас Вегас“, „Да изчезнеш за 60 секунди“, „Призрачен ездач“, е споделил, че си дава още „само три или четири“ години като актьор, преди да се насочи трайно към изяви зад камера.

Бъдещите си намерения да работи като режисьор и продуцент Никълъс Кейдж е споделил пред репортери в Пуерто Рико, представяйки новия си филм „Първично“ („Primal“).

„Що се отнася до продуцентска и режисьорска работа – ще бъда „в играта“. Компанията ми „Сатурн филм“ стои зад всички филми с мое участие. Режисурата обаче е нещо, с което бих се изявявал занапред, тъй като на този етап съм основно изпълнител.

Ще продължа да правя това още само три или четири години, след което ще насоча вниманието си главно към режисирането“, е заявил Никълъс Кейдж.

 
 

А не може ли просто да забраним мачовете?

| от Цветелина Вътева |

Толкова сме свикнали с факта, че по мачове стават простотии, че вече неща от типа на „извадено око“, „счупен крак“, „откъснат палец“, „натрошен рейс“ пр. явления по време на вечното дерби са станали нормални.

Все едно е супер в реда на нещата в деня, в който Левски и ЦСКА играят, движението в центъра да е почти невъзможно, през Борисовата да не се минава и половината град да е пълен с фанатизирани фенове, лошо гледащи полицаи и наплашени граждани.

Инцидентът с бомбичката, гръмнала в окото на полицайка, влезе в новините, но и някак си съвсем естествено се вписа в разбирането, че „така е на мач“.

Хайде сега да повторим думата. Мач. Не война, не терористичен акт, не бомбардировка. Мач! Някакви момчета, които пет пари не дават за футбола, замятат крака, чакайки мъката да свърши и да ходят да се успокоят между гърдите на плеймейтка в черно сепаре с бял прах по масата. Докато те вяло подтичват на терена, натопорчени и възбудени младежи с настръхнли зърна (и в по-лошия случай: възрастни мъже с вехти тениски и избелели мастилени черепи по пъпчасалите рамене, правени от Емо, който се е учил да татуира в затвора) ръсят слюнка и псувни по червените или сините си шалчета, след което отпушват насъбрания екстаз в селска агресия.

Около стадиона има стотици полицаи, които вместо да си вършат другите неща, като например да гледат в една точка в мизерното районно, стоят като истукани и гледат мрачно. От една страна, защото си искат при точката, от друга – защото знаят, че по време на мача или след него вероятно ще им се наложи да поработят. Някои от тях, в които садистичното начало е засилено, сигурно са доволни, че ще имат възможност да разбият нечия обръсната глава с палка, но повечето са по-скоро отегчени.

Това е ситуацията на всеки мач на Левски и ЦСКА от много години насам.

Вече почти няма и да чуете „Само Левски“ или „Само ЦСКА“.

Призивите на „положително подкрепление“ отдавна са отстъпили на далеч по-звучните „К*Р за Левски“, „Копелета сини, всичко е червено“, „Гунди ви зове, на синьото небе“, „Чорба-м*нет“ т.н. Има и още, но те не може да се напишат в уеба.

Иначе мога да събера смелост и да напиша „Здравейте, аз съм Цвети и имам приятели-ултраси“. Наистина. Имам. От Левски съм, защото баща ми е от Левски, но пък имам приятели от агитката на ЦСКА. С тях съм пила бира, ходили сме на море и си ходим по рожденните дни. Не знам дали такова нещо като „бивши ултраси“, но те от години не ходят по мачове. Следят мачовете и отбора си, но са прекалено заети да правят пари или деца, или и двете. И въобще да си живеят живота.

А сред масата мутри, рецидивисти и комплексирани хулигани, живеенето на живота остава на заден план.

Тъжната истина е, че във футболните мачове между Левски и ЦСКА отдавна няма спорт. Това е война. Многогодишна война между две групи от една и съща субкултура: такава, която не среща своя естествен край, защото се предава от едно поколение на следващо. А както казва един от приятелите ми, за които говорех, „да бъдеш част от това създава чувство за принадлежност, сила, значимост – неща, които много от тези момчета няма къде другаде да получат“.

Наежваме се, когато Тръмп бомбардира Сирия, за да не се обиди Путин и да стане Трета Световна, и се подмокряме, когато Ким Чен Ун прати ракета в задния двор на Белия дом, а в същото време толерираме една реална, макар и жалка в мащаба си, война, чиито военни действия се реализират редовно в центъра на града ни.

В колата си имам диск на Lasthope и обикновено превъртам песента „F*ck Police“ по няколко пъти. Отношението към органите на реда обаче в този казус не е водещо. Водещ е фактът, че една жена, която е била на работното си място, е претърпяла и ще претърпи още цифра очни операции с надеждата, че ще си възстанови зрението.

Тя е жертва на война. И то такава, която може да се предотврати. Аре да ги забраним тия мачове.

 
 

А вие видяхте ли „тайното“ гадже на Дикаприо?

| от chronicle.bg |

Опитите на Леонардо Дикаприо да потули слуховете за новата си приятелка – Камила Мороне (доведената дъщеря на Ал Пачино) не се получиха.

Камила Мороне (20-годишна), чиято майка, Лусила, Сола в момента се вижда с актьора от Scarface, вече беше забелязана с ръце около врата на Лео на фестивала Коачела в Калифорния преди дни. На още няколко пъти двамата бяха хващани заедно.

18443524_1478477022214548_5484044982060843008_n

Коя обаче е Камила Мороне?

Родена в Буенос Айрес, днес тя живее в Лос Анджелис и се движи в компанията на знаменитости като Кендъл Дженър и Бела Хадид. След като се присъединява към каталога на Victoria’s Secret през 2016 г., аржентинският модел се появява на корицата на турския Vogue, участва в ревюта на Moschino и влиза в календара на LOVE.

Дебютира в киното с документалния филм на Джеймс Франко за Хоакин Финикс (My Own Private River), а после участва и в Bukowski. Тази година се очаква тя да участва в Never Goin’ Back, чиято премиера беше на фестивала „Сънданс“.

И като добавка – последователите й в Instagram надброяват 1 милион, като сред тях са Емили Ратайковски, Кайли Дженър и Върджил Абло.

По данни на източниците, Камила и Лео се познават от поне десет години (което е половината й живот досега), тъй като Дикаприо е приятел с пастрока й, Пачино. Двойката беше забелязана за първи път през декември 2017 г., но заради склонността на Лео да крие приятелките си, информацията не беше потвърдена.

Е, вече официално е. Вижте в галерията горе Камила в пълния си чар.

 
 

Аланис Морисет е напълно променена

| от chronicle.bg |

Помните ли Аланис Морисет? Канадската изпълнителка със запомнящ се глас вече не е това, което беше. Певицата отряза гарваново черните си коси, с които беше известна в продължение на две десетилетия.

Днес тя е с по-светла и много по-къса коса. Преди да се реши на тази промяна, Аланис Морисет беше за кратко изцяло руса.

Певицата стана известна през 90-те години с третия си албум – Jagged Little Pill. През 1996 година е номинирана за „Грами“, а скоро след това записва най-големия си хит – песента “Ironic”. Следват няколко награди „Грами“, включително – за албум на годината и песен на годината. Jagged Little Pill е продаден в повече от 30 милиона копия и е един от най-успешните албуми в музиката изобщо.

Какво мислите за новия й външен вид?

it is all in the subtleties. #wellnotALL #broadstrokesmattertoo #jaggedlittlepillthemusical

Публикация, споделена от Alanis Morissette (@alanis) на

#jaggedlittlepillthemusical #rehearsals #nyc

Публикация, споделена от Alanis Morissette (@alanis) на

expression or bust. always. ⚡️#jaggedlittlepillmusical @catminority @juliancoryell

Публикация, споделена от Alanis Morissette (@alanis) на

spoke with one of my biggest heroines today #piamellody

Публикация, споделена от Alanis Morissette (@alanis) на