shareit

„Четвърта власт“ – по света и у нас

| от |

Най-новата продукция на БНТ – сериалът „Четвърта власт“ – вече предизвика интереса на световните дистрибутори. По време на ежегодния кино и тв пазар в Кан БНТ получи предложения от две компании за международна дистрибуция на сериала, за което започва преговори, съобщиха от телевизията.

Специален интерес към разпространението на филма има в Централна и Източна Европа, както и в Русия. Според кинопрограматори филмът ще предизвика интерес заради чувствителността на зрителите към темата за сблъсъка на власт, медии и служби в посттоталитарните общества. Днес към БНТ беше отправена и специална покана да представи „Четвърта власт“ на най-големия фестивал за тв продукция „ФИПА“ в Биариц, Франция, на официалното му издание през януари догодина.

У нас сериалът се радва на леко намалял интерес в сравнение с премиерния епизод, но извежда БНТ до трето място в неделната вечер след bTV и Нова, но пред ТВ7. Над 50 хиляди пък са избралите да го гледат в Youtube канала на БНТ. Качването на сериала в Youtube е една идея, която заслужава похвала и може да служи за пример на частните телевизии, от чиито онлайн платформи има доста какво да се желае.

А вече можете да намерите и самият вестник „Четвърта власт“. ;)

996941_10201472550469051_637132442_n

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на острилката за моливи

| от |

На 20 октомври 1828 г. математикът Бернар Ласимон от Париж получава патент с номер 2444 за своето изобретение „taille crayon“, което преведено на български от френски означава „точило за молив“. Година след получаването на патент, за „taille crayon“ се пише във влиятелен вестник за политика и литература и точилото се изтъква като предпочитан начин за заостряне на моливи (спрямо дялкането им с нож). В него са използвани две малки метални пили, поставени в дървено кубче, с които се издялква, изстъргва и смила молива, за да се наостри. Въпреки че това е първата механична острилка, тя оказва се не е много по-бърза, нито изисква по-малко усилие, отколкото подострянето с нож.

Около десет години по-късно, през 1837 г., британците създават свое острило. „Патентованата острилка за молив“ на Купър и Екщайн се появява в The Mechanic’s Weekly – научен седмичник, основан и редактиран от Джоузеф Клинтън Робъртсън. Те наричат своето изобретение „Styloxynon“ и неговото описание в изданието е доста близко до острилката на Ласимон: „две остри пили, плътно поставени заедно под прав ъгъл в малко кубче от палисандрово дърво“. В края на текста обаче пише: „Когато се вкарва чисто нов молив за първи път, той трябва първо грубо да бъде поиздялкан с нож, преди да се използва Styloxynon.“

Pencil sharpener mechanism

Излишно е да казваме, че все още е необходима работа по острилката.

Десетилетие пък след Styloxynon, друг французин, Тери де Еставо, проектира това, което и до днес ще използваме в острилките за моливи. Еставо прави предмет с конусовидна форма, в който, когато моливът се вмъкне и завърти, всички страни на молива се издялкват веднага и това прави процеса на острене много по-бърз. От този момент нататък острилки с такъв конус се появяват в цяла Европа, макар и с леки промени в дизайна. Всъщност, в Early Office Museum показва, че общината на Ню Йорк закупува механични острилки за моливи за офисите си още през зимата на 1853 г. от английска компания за един долар и петдесет на парче (около 42 долара днешни пари). С нарастването на търсенето на острилки за моливи нараства и необходимостта от масовото им производство, и в процеса цената се понижава.

Тук в картинката се появява и Уолтър К. Фостър, който според много източници патентова първата американска острилка за моливи през 1851 г., която има подобрения по първоначалния конус, така че да може да се произвежда по-лесно масово.

Към 1857 г. материалв търговско списание посочва, че Фостър и неговите служители правят по над 50 долара бруто (7 200 долара днес) на ден от острилките поради „все по-широкото търсене за износ за Европа с всеки изминал ден“. До 1860 г. книгата „The Practical Draughtsman’s Book of Industrial Design“ от Франция пише, че „сега американците вече ни доставят нещо по-просто и по-евтино“.

HighEndSharpener

През следващите тридесет години острилката за моливи ще се произвежда масово в целия свят в различни размери, форми и модели за премахване и остъргване на излишната дървесина от молива. И все пак, острилката за молив все още не е перфектна – основният проблем е, че всички те изискват от човека или да върти молива и да държи острилката стабилно, или да завърти острилката и да държи молива стабилно, за да получи желания остър връх. През 1896 г. Planetary Pencil Pointer на компанията от Чикаго A.B. Dick промени това.

Приличаща малко на резачка за хартия, при тази острилка потребителят вмъкна молив в „патронник“ – специално място за от дърво – а след това два два диска „се завъртат около оста си, докато се въртят и около върха на молива“. За много кратко време човек получава перфектно заточен молив. През 1904 г. острилката за молив Olcott подобрява още повече ефективността с цилиндрична режеща глава за по-чисто рязане.

Някъде по същото време с Planetary Pencil Pointer на A.B. Dick , мъж от Фолс Ривър, Масачузетс, забеляза, че има друг проблем във връзка с острилката за моливи. Джон Лий Лав е дърводелец по професия, така че винаги имаше нужда от молив. Нуждае се обаче от острилка, която е преносима, лесна за употреба и няма да направи много боклук. И така, той сам е проектира и патентова това, което му трябва.

С американски патент №594114, озаглавен просто „Острилка за молив“, се описва проста, лека, с манивелно задвижване острилка за моливи, която улавя боклука при работа с нея. Освен това, както пише в патента, той би могъл да действа и като „орнамент за бюро, тежест за хартия, както и за други по-прости цели“. Този тип острилка е наречена „острилката на Лав“.

SchoolPro Electric Pencil Sharpener

Следващото важно подобрение за острилката за моливи е добавянето на електричество. Въпреки че изглежда електрическите острилки за моливи са били изобретени някъде през 1910 г., те не са били в серийно производство до 1917, когато с това се заема компанията Farnham Printing & Stationery Co от Минеаполис. Дори тогава, въпреки че ги има и се използват от големите офиси, този тип острилки не са били широко достъпни чак до 40-те години.

 
 
Коментарите са изключени

Ацтеки, сяра и съд – историята на ластика

| от |

Евтини, надеждни и здрави, ластиците са един от най-разпространените продукти в света. Може да се каже, че заедно с тиксото, те държат целия свят. Оказва се, че докато самата гума съществува от векове, гумените ластици са официално патентовани едва преди по-малко от два века. Ето и кратка история на скромния, но същевременно невероятно полезен ластик.

Едва наскоро беше открито, че мезоамериканските народи (включително ацтеките, олмеките и маите) са правели каучук още преди 3 000 години. Смесвайки млечнобял сок, известен като латекс, от местните дървета Hevea brasiliensis (по-късно наречени каучукови дървета) със сокове от увивните растения Грамофонче, те правят твърдо вещество, което, изненадващо, е и доста здраво. Този древен каучук се използва за най-различни цели – от сандали до топки, до бижута. Всъщност, докато Чарлз Гудиър обикновено е сочен за създател на вулканизирания каучук, изглежда, че ацтеките са правили същото, само че с други пропорции на съставките (между латекса и сокът от грамофончета), което е създавало материали с различна якост.

MorningGlories-Tonsofem

Грамофонче

Когато испанските изследователи пристигат в Южна Америка през 16 век, те сами откриват многобройните приложения на тази еластична смес. Когато френският изследовател Шарл де ла Кондамин го „открива“ през 40-те години на 18 век и го кръщава „caoutchouc“ – френска дума, но по южноамериканската дума за латекс.

През 1819 г. англичанинът Томас Ханкок, който е в бизнеса с превози с карети заедно с братята си, опитва да измисли начин да предпази клиентите си по-добре от вода. Докато експериментира с гума той успява да направи водоустойчиви тиранти, ръкавици, обувки и чорапи. Толкова бил влюбен в материала, че започва масово производство. В процеса обаче се получават огромни количества загубен каучук и затова Ханкок разработи своята машина за пикинг (наричана по-късно мастикатор), с която се разкъсва остатъчната гума на по-малки парченца. След това тези парченца се правят на пюре, което може да се моделира с калъпи. Едно от първите му творения бяха ленти от каучук (протоластици), които обаче никога не продава, защото не осъзнава потенциала им. А не осъзнава потенциала им, защото вулканизацията все още не е открита, така че лентите омекват значително в горещи дни и се втвърдяват в студени дни. Та тези ленти не са много практични на този етап. Може би затова Хенкок не патентова машината си и нещата, които прави, и това в крайна сметка ще се окаже доста голяма грешка. Но за това – малко по-късно.

VulcanizationMold1941

През 1833 г., докато е в затвора за неизплатени дългове, Чарлз Гудиър започва експерименти с индийски каучук. След няколко години и след като излиза на свобода, Гудиър открива процеса на вулканизация в сътрудничество с химика Натаниел Хейуърд. Именно вулканизацията прави каучука издръжлив на температурни промени. Още няколко години по-късно, през 1844 г., той усъвършенства процеса и вади патент в Америка. След това пътува до Англия, за да патентова и там, но се сблъсква с доста (доста!) голям проблем – Томас Ханкок вече е патентовал почти идентичен процес година по-рано.

Има противоречиви сведения за това дали Ханкок създава първи процеса на вулканизация независимо от Гудиър или, както мнозина твърдят, придобива парче вулканизирана гума от американския си колега и по него успява да отгатне процеса и да създаде свой с леки изменения. Така или иначе патентът на Ханкок спира Гудиър в Англия.

Последвалата съдебна битка се проточва около десетилетие, докато съдията не отсъжда, че дори и Ханкок да е имал проба от гумата преди да разработи своя собствен процес, няма как да разбере как да го възпроизведе, само по вида на пробата. Известният английски изобретател Александър Паркс обаче твърди, че веднъж Ханкок му е казал, че след провеждането на редица експерименти върху пробите от Гудиър успява да познае по онова време все още непатентования процес на вулканизация.

Но в крайна сметка през 50-те години на 19 век съдилищата са на страната на Ханкок и му предоставят патента, което буквално струва на Гудиър цяло състояние – ако бяха решили в негова полза, той щеше да получи значителна сума от Томас Ханкок.

Ranger bands 01

След дългогодишната съдебна битка, Гудиър умира през 1860 малко след като научава за смъртта на дъщеря си. Той оставя на семейството си дългове от приблизително двеста хиляди долара (около 5 милиона долара днес). Докато Ханкок се занимава със съдебната каша пък, други хора копират непатентования му мастикатор и „безполезните“ гумени ленти. През 1845 г. Стивън Пери, който работи за Messers Perry and Co, производители на каучук в Лондон, подава патент за „Подобрения в пружините, които да се прилагат за ремъци, колани и превръзки, и подобрения в производството на гумени ленти“. Той е открил приложение за тези гумени ленти – да стискат документи и вестници. В самия патент Пери дистанцира себе си и своето изобретение от течащия тогава съдебен спор за вулканизирането, като казва:

Ние не претендираме за получаването на тук споменатия индийски каучук, нашето изобретение, състоящо се от пружини с такъв произход от индийски каучук, приложени към тук споменатите артикули, а също и от особените форми на еластични ленти, направени от такова производство на индийски каучук.

И така, когато ластикът е изобретен и патентован през 19 век, той първоначално се използва предимно във фабрики и складове, но не в от широката общественост. Това се променя благодарение на Уилям Спенсър от Охайо. Историята разказва, че през 1923 г. Спенсър забелязва как страниците на Akron Beacon, местния му вестник (Akron е Акрон, градът, където излиза), непрекъснато са разпилявани от въздуха из тревата пред къщата на съседите му. И така, той намира решение на този проблем – гумено решение. Като служител на железниците в Пенсилвания знае откъде да си купи бракувани парчета каучук – Goodyear Rubber Company, също намираща се в Акрон. Той нарязва тези парчета на кръгли ленти и започна да захваща вестниците с тях. Те вършат толкова добра работа, че самият вестник купува тези ленти от Спенсър, за да предоставя Akron Beacon вече прихванат. Виждайки, че има търсене, Спенсър продължава да продава своите гумени ленти на офиси, доставчици, производители на хартиени стоки, и магазини в целия регион, като през цялото време продължава да работи в железниците (за повече от десетилетие).

Спенсър открива и първата фабрика за ластици в Охайо, а след това през 1944 г. и втората – в Хот Спрингс, Арканзас. През 1957 г. той проектира и патентова изобретението си, като така в крайна сметка се оформя световния стандарт за ластик. Днес Alliance Rubber е номер едно в света по производство на ластици като производството е над 6 3oo 000 килограма ластици годишно.

 
 
Коментарите са изключени

Странните коледни обичаи: Голямото гледане на Доналд Дък в Швеция

| от |

Всяка година на 24 декември в 15:00 ч. половината Швеция сяда пред телевизора, за да гледа специална коледна програма от Disney от 1958, озаглавено „From All of Us to All of You“. Или както е известно на шведски: „Kalle Anka och hans vänner önskar God Jul: Доналд Дък и неговите приятели ви пожелават Весела Коледа“

Кале Анка, за по-кратко, върви без прекъсване за реклами по едно и също време по главния обществен телевизионен канал на Швеция, TV1, на Бъдни вечер (когато шведите традиционно празнуват празника) от 1959 г. Програмата се състои от това щурецът Джимини да представя филмчета на Disney от 30-те, 40-те, 50-те и 60-те години като само някои имат нещо общо с Коледа. Има късометражни филмчета от „Silly Symphonies“, както и откъси от филми като „Пепеляшка“, „Снежанка и седемте джуджета“ и „Книгата за джунглата“. Програмата е почти една и съща всяка година, с изключение на това, че в началото има въведение от водещ на живо (който играе ролята на Уолт Дисни, както е било едно време) и на това, че ежегодно се добавя по един нов фрагмент от най-новия филм на Disney, който фрагмент компанията собственик на TV1, SVT, е договорно задължена да излъчва.

Кале Анка обикновено е едно от трите най-популярни телевизионни събития на годината, като между 40 и 50 процента от страната застава пред телевизорите. През 2008 г. програмата има най-ниските си рейтинги за повече от 15 години, но все пак привлича 36 процента от публика, около 3 233 000 души. Някои от репликите в анимациите навлизат в шведски език. „Nordic Museum“ в Стокхолм има изложба в чест на програмата, озаглавена „Традиции“. Всеки път, когато телевизията се опитва да отмени или промени коледната програма, среща бърза и остра обществена реакция.

Името Kalle Anka идва от главния герой на второто анимационно филмче – „Клоун в Джунглата“ – където Доналд Дък е тормозен от чалната птица Аракуана (аракуана са вид кокошки, но не е напълно ясно дали тази конкретно птица е кокошка)

Културното значение на програмата не може да се надцени. Kalle Anka не се записва или тегли от интернет, за да се гледа по-късно. Никой не прави нищо друго, когато дават Kalle Anka. Няма значение на колко сте години – абсолютно всеки член от семейството сяда мирен и гледа. Както всички правят от 50 години насам. „От 3:00 следобед не можете да правите нищо друго, защото Швеция е затворена“ казва Лена Кеттриом Хьок, ръководител на „Nordic Museum“. „Така че дори и да не искате да го гледате, не можете да се обадите на някого или да правите нещо друго, защото никой няма да го направи с вас.“

Според Лена Кеттриом Хьок, привързаността на Швеция към Kalle Anka има общо с по-старите празнични традиции. „Това е мечтата от старото село, преди хората да се преместят в градовете“, казва тя. „Кале Анка е почти като да се събираш около огъня в старите времена и да слушаш приказки.“

Но как тези телевизионни приказки стават част от фолклора на Швеция? Това до голяма степен е случайност. Програмата за първи път се излъчва през 1959 г., когато шведите тъкмо започват да притежават телевизори. „Тази традиция не би могла да се случи, например, през 1970 г.“, казва Шарлот Хагстрем, професор по етнология и архиватор в университета в Лунд. „Трябваше да е през 1960 г., когато телевизията беше нова.“ Фактът, че до 1969 г. в Швеция има само един канал, а до 1987 само два като и двата са обществена услуга, предоставяна и управлявана от държавата, също помогна. Както и фактът, че от години само по Коледа шведите могат да гледат анимация на Disney или въобще американски анимации по телевизията.

През последния половин век героите и филмчетата са станали толкова голяма част от празника, колкото и коледното дърво. През 70-те Хелена Сандблад, тогава ръководител Детски програми, се опита да изтегли шоуто от ефир, тъй като излъчването на програма на Disney тогава не е в тон с преобладаващите политически настроения. „Всичко беше доста сериозно през 70-те и всичко, което беше капиталистическо или се смяташе за капиталистическо, не беше добро, беше грозно“, казва говорителят на SVT Урсула Хагергерм. След като вестниците обаче научават за плановете за отмяна на коледната програма, разгласяват новината и телевизията е бомбардирана с писма, телефонни обаждания и протести. Сандблад дори получава лични заплахи. „Това беше една от най-бурните обществени реакции в история ни“, каза Хагергерм.

 
 
Коментарите са изключени

Марк Твен в опити да създаде кокаинов канал към САЩ

Чували сме легендата за Стивън Кинг и неговата постоянна злоупотреба с кокаин. Някои издатели забелязват наличието на кръв по страниците на писателя и става ясно, че Кинг най-накрая бил принуден да запушва носа си с памук, за да избегне допълнителното цапане на листите. Странното е, че трудно бихте могли да откриете човек на изкуството, който да не се е възползвал от пороци в лицето на опиатите. Много преди да се появи Стивън Кинг и преди Пабло Ескобар да бъде спряган за единствения господар на наркотиците, една друга личност се е замислила много сериозно за създаването на такъв канал. Прехвърляме се някъде през далечната 1835 г. и раждането на Марк Твен на 1 ноември.

Като много от своите съученици по това време, Марк нямал никакво намерение да се задържа особено дълго в класната стая. Животът навин бил достатъчно впечатляващ и вълнуващ, за да се пропилява в нещо различно от игри и приключения. Някъде на 12-годишна възраст става ясно, че животът на момчето ще се промени драстично. Тогава приключва и неговото официално обучение в училище. Характерът на Твен е бил емблематичен още тогава и е станало ясно, че самият той много добре знае какво прави и няма никакво намерение да се променя.

Когато баща му умира през 1847 г., родната му майка го води в стаята, където лежи баща му и го кара да обещае и пред двамата, че ще бъде по-добро момче. Разбира се, Марк заявил най-спокойно, че няма никакви такива намерения и никой не може да го накара да бъде ученик, пък било то и добър. Впрочем до края на живота си не влиза в училище, за да търси знания, обикновено е призоваван да чете лекции и евентуално един път, за да остави дъщеря си в колеж. С това приключва неговото официално образователното премеждие. Отличаващата черта на Марк Твен е, че въпреки факта, че не открива никакви кой знае какви интереси в училище, любовта му към книгите остава силна.

Някъде през 1856 г. Твен работи в печатницата на по-големия си брат Орион Клеменс. Добрата новина е, че същата се намира в малък град в Айова, където няма кой знае какви забавления освен четенето. Един ден в печатницата идва поръчка за нова книга, която трябва да бъде напечатана. Автор е Уилям Херндон, а заглавието е „Изследване на долината на Амазонка: 1851-1852″. И както се досещате, Марк нямал други занимания, освен да я прочете. Уилям Херндон е бил лейтенант от военноморската пехота и обичал да прави такива специални експедиции из дивата пустощ. В книгата обстойно е разказал и описал целия преход от 6400 км. Самият писател ще успее да стигне до тази дива красота и ще остане изумен как всичко изглеждало толкова естествено и подредено, както най-често го виждаме в клетките в зоо парка.

Mark_Twain_in_the_lab_of_Nikola_Tesla;_1894

Снимка: By Wutz – en.wikipedia.org, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2187023

Вълнуващите истории на лейтенанта били достатъчно впечатляващи, но Твен спира вниманието си на една много конкретна история. Когато капитанът посещава конкретно племе от Инка индианците в Андите, разказва историята за корави и силни мъже с особена отдаденост в работата си и вниманието към детайлите. Повечето работили в сребърните мини и получавали редовно доставка от листа на махагонова кока. В днешно време от същите листа се извлича кокаин. Работниците в мината дъвчели тези леста и бързо променяли настроението си и подтискали апетита си. След консумацията на листата всички започват да работят по-сериозно, не се изморяват и не се оплакват. Впрочем по онова време точно това се изисквало от всички работници в САЩ.

Докато работниците разполагали с листа, те можели да вършат чудеса. Сутрин правили кратка пауза за дъвкането на листа, а след това са готови за работа. Самият лейтенант разказва, че повечето дори работили без обувки и нямали проблем с ниските температури, докато копаели в мината.
Точно тази история накарала Марк да ахне и да потърси начин да започне да доставя мистичното растение. Освен това никой още не познавал тайните на пристрастяването към този вид наркотик. Когато прочел цялата история, Марк вече знаел, че иска да продава мистичните листа на целия свят. Идея от този ранг обаче изисквала и много сериозни партньори. Бъдещият писател се спрял на двама души Джоузеф Мартин и г-н Уорд, бизнесмен в квартала. Твен имал оферти и от брат си за финансирането на експедицията, но младият бъдещ авантюрист решил да не намесва фамилията в цялата история.

На 15 април 1857 г. Марк Твен тръгва към Ню Орлианс с 30 долара в себе си. След доста сериозно изчакване става ясно, че двамата му партньори са изгубили интерес към инвестицията. На 26 април пристига в града и вече няма пари, рискът от затваряне за скитничество започва да нараства все повече. Когато стигнал до пристанещото, Твен получил още един сериозен удар под пояса. При запитването кога ще има кораб за Пара (щат в Бразилия), отговорът бил, че няма, никога не е имало и най-вероятно няма да има в този век. Много напред в годините самият герой ще разкаже, че изобщо не е премислил цялата идея и по някаква причина се радва, че не е успял да извърши експедицията, защото по-късно завръщането му нямало да бъде толкова лесно. Кой би подозирал, че след век цялата история щяла да се повтори, но този път канала щял да бъде отворен в полза на други специални личности от Южна Америка. Това разбира се е една друга история, която ще разкажем друг път.

 
 
Коментарите са изключени