shareit

България на Световното поетическо движение

| от |

LaText_Photo_Vladislav_HristovПрез месец ноември 2013 г. в над 50 държави от петте континента ще се проведат повече от 150 събития, инициирани от Световното поетическо движение (World Poetry Movement) под мотото за осъществяване на социална справедливост в света.

Групата за поезия и алтернативен рок „LaText“ ще представи България в инициативата с концерт, в който като гости ще се включат певицата, преводачка и актриса Анджела Родел (САЩ) и поетите Димитър Кенаров, Галина Николова, Радослав Чичев, Иван Ланджев и Стефан Иванов, информира лира.бг.

LaText е литературна рок група с членове Петър Чухов (поезия, глас, китара), Елена Пенева (вокал, синтезатор), Иван С. Вълев (бас, глас) и Гриша Маникатов (барабани). За по-малко от две години бандата осъществява поредица от концерти на фестивали и в клубове, а в момента работи в студио по записите на първия си албум, от който вече излязоха три сингъла.

Събитието ще е на 22 ноември (петък), от 20.30 ч. в арт клуб „Жреци на музите”, София, Студентски град, ул. „Йордан Йосифов” 8

 

 
 
Коментарите са изключени

На съд за импотентност – как Католическата църква легализира разводите

| от |

Църквата винаги е имала много сурово наказание за онези, които решат да разтрогнат своя брак. Щом веднъж е сключен пред Бог, бракът остава завинаги. През XV и XVI век във Франция се заражда една много интересна клауза, която облекчава възможностите за раздяла. От самото начало се смята, че мъжът и жената трябва да се обвържат, за да създават деца. Френската църква е на мнение, че ако мъжът не успее да се възпроизведе автоматично извършва грях и съответно бракът трябва да се разтрогне. Самият развод все пак се дава трудно и провинилият се трябва да демонстрира своите полови проблеми в съда.

Какво точно представлява процедурата? Имайки предвид, че жените в средновековието са минавали инспекция за проверка на своята чистота и съответно девственост, мъжете също могат да бъдат заведени под отговорност. Обидената съпруга може да заведе мъжа си на „инспекция“. Проверката е малко смущаваща и най-вероятно би помогнала на много мъже да избягат от отговорност и изглежда така: съпругата призовава на делегацията, виновникът се съблича и започва процеса по възбуда. И докато при жената се изисква неутрална комисия, която да направи проверката, мъжкото достойнство се тества от съпругата.

Свидетелите трябва да бъдат там, за да потвърдят дали либидото достатъчно за създаването на здраво поколение.
Важна подробност е, че в хода на делото се водят бележки и дори се правят рисунки. Не е ясно как точно църквата е била съгласна на такава действия, след като личното пространство от спалнята се разобличава и издига до нивото на обществена тайна, ала щом една съпруга не е доволна… След направените тестове идва време време за полови съвети, изследването на подходящите възбуждащи пози и други пикантни подробности. Църковните канони в началото били категорични, че единствената позволена и до някаква степен свещена поза е мисионерската и сексът се практикува единствено и само с цел създаването на поколение. За удоволствия извън тази линия няма разрешение и благословия. Съдът също така изслушва и всички свидетели – най-често персонала и слугите.

Френските архиви пазят една впечатляваща история на Маркиз де Гесрес и неговата любима съпруга Маскани. По думите на мадам Маскани, нейният съпруг е лежал неподвижно в леглото в продължение на три години и за този период от време бил точно толкова любвеобилен като изсъхнало дърво в полето. В съдебния картон е записано, че половият орган на Гесрес бил „лишен от всякакви емоции“. Това очевидно е добър вариант за идентифицирането на еректилната дисфункция. Маркизът поне е успял да избегне последната санцкия, в която ще трябва да задоволява съпругата си за първи път пред погледите на аудиторията. Това е добрата новина! Лошата новина е, че все пак маркизът трябвало да демонстрира своята ерекция пред аудиторията.

Don_Diego_del_Corral_y_Arellano,_por_Diego_Velázquez

Снимка: By Diego Velázquez – Galería online, Museo del Prado., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=45402193

Клиничните тестове са проведени, журите може да установи наличието на добре работещ мъжки полов орган, но за зла беда, представянето било достатъчно краткотрайно, за да не може да издържи до създаването на поколение. Съдията все пак не дал благословията на развода и пожелал на двойката да продължи своето съжителство.

Шансовете да бъдат разделени е единствено чрез смъртта, но ако такава настъпи скоро пак ще има разследване. Маркиз де Лангли е трябвало да преживее подобно изпитание, но за жалост късметът не бил чак толкова впечатляващ. След като е направена същата процедура, лекари и свидетели са категорични, че маркизът е в отлично здраве и може да има деца. Защо се стига до съда? Мадам Лангли е потърсила съчувствие от властите, след като нейният съпруг бил изключително груб в леглото и още по-лошото – не се интересувал в зачеването на деца. С надвисналата заплаха провинилият се настоял да бъде свикан съвет от 5 хирурга и 5 свидетеля. Подготвен за своето неупровержимо доказателство, маркизът се провалил. Най-вероятно нивото на стрес било по-високо, отколкото на частни представления. Съдията нямал друг избор, освен да разведе двойката.
Този закон съществувал около 2 века, в които жената имала правото да повдига обвинения срещу своя съпруг, но след това постепенно започнали да утихват случаите на импотентност във Франция.

Има една подробност, която трябва да бъде спомената. Църквата изисква от мъжа да продължи поколението, но жената има отговорността да не отказва и да откликва на желанията на своя съпруг. С напредването на науката е било възможно да се проведе и по-хуманен тест. В този период от време църквата и съдиите са правили най-доброто, на което са способни. Чести са били и случаите на измама. В региона Об е документиран случай на развод през 1426 г. и бракът бил приключен, но с втората съпруга се случило и чудото в лицето на седем наследника. Друга интересна подробност е присъствието на 1/5 от благородническата класа, която се опитвала да се разведе – около 3% от населението във Франция по онова време.

 
 
Коментарите са изключени

Историята на Лео Фендър – педантът, който никога не свири на китара, но създаде империя

| от |

Кларънс Леонидас Фендер е име, което най-вероятно може да сте чували, ако сте почитатели на качествените музикални инструменти. В противен случай е възможно да имате някакво понятие за фамилията. Историята на всичко обаче започва преди много години с един немски емигрант, който можел да промени изцяло легендата за китарите. Ханс Финтер пристига в САЩ и веднага е накаран да смени фамилията си на нещо далеч по-нормално за американския език – Фендър.

Раждането на малкия Лео се случва някъде през 1909 г. в Ориндж Коунти в Лос Анджелис. Очевидно е, че тогава кварталът не е още толкова известен и впечатляващ и няма онзи статут на лъскав холивудски квартал. Още в най-ранна възраст, младият Лео показва невероятна страст към електрониката, но първата му професия е на счетоводител. Взимал е няколко урока по пиано, след това се опитва да свири на саксофон, но нотите не могат да бъдат толкова добре разчетени, колкото електронните схеми. Лео никога не е посягал към китарата и никога не е свирил. Когато губи работната си позиция през Голямата Депресия през 1938 г., 29-годишният мъж отваря първия си малък магазин за радио приемници във Фулертон.

Освен това основно занимание се появяват и оферти за сглобяване на аудио оборудване за музикални изпълнения в барове. Точно на тези места се среща и Клейтън Ор Кауфман – китарист и професионален цигулар. Двамата започват да споделят една и съща страст – малки усилватели. Всичко започва да се случва в работилницата на магазинчето, а името на това скромно сдружение е K&F. След като компанията се задъхва, Клейтън напуска и оставя Фендър да произвежда всичко и след това да стигне нивото на Fender Electric Instrument Co в края на 1947 година.
Дейл Хят се включва в играта малко по-късно и става един от най-добрите търговци на компанията. Следващата година се появява и Джордж Фулертон – аматьор на китарата и започва да работи заедно със своите колеги в поправката на усилватели и разработката на нови модели. Може би точно тогава се разкриват новите хоризонти за разработка на нови модели и технологии.

Къде е Лео през цялото време? Той работи. Хората го познават като интруверт, работохолик и човек без особено желание да си губи времето. Лео рядко може да бъде забелязан извън работното си място, обича да сглобява нови платки, да търси нови възможности за разширяване на бизнеса и да подобри старите модели, използвайки най-евтините възможни методи, с които да не развали качеството, но и да излезе на печалба. Една много интересна черта го отличава от всички останали производители по онова време. Вместо да закупува частите от производителя за своите инструменти и уреди, Лео предпочита да закупи самата машина и така да произвежда всичко сам, което оскъпява целия процес, но дава и друга гаранция за качество. Педантиката тук е обречена кауза и никой не може да разубеди наследника на немския емигрант в обратното.

Fender_bw

Снимка: By Biso – Own work, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9407087

Някъде през 50-те години се ражда и легендата за електрическата испанска китара. Фендър няма нищо против да започне да експериментира и до края на годината на пазара излиза Fender Broadcaster. Още тук има проблеми с името на китарата, но Лео казва и всичко се случва по неговия начин. Единствената загуба е, че променят името на китарата на Telecaster. По-важното е, че това е първата много сериозна стъпка в създаването на електрическите китари. Г-н Фендър вече е спокоен, че неговото произведение е лесно за построяване и най-важното е, че прави всичко, което обикновената китара прави, но с помощта на китарното кубе се случва невероятна магия. Telecaster се приема от всички много добре и започва да придобива онзи толкова приятен комерсиален успех.

През следващата година започва работа и върху първата прецисна бас китара на компанията. Само две години по-късно се появява и китариста Фреди Таварес, който започва да помага с разработката на китарите и така ставаме свидетели на появата на първия Стратокастър. Лео и Фреди прекарват доста време в изслушването на музикантите. Те искат да знаят какво точно искат клиентите и се опитват да произведат онзи „ванилов звук“ – легендата сред китарите. Според някои близки на Лео, той прекарвал около 25% от работното си време в разговори с музиканти. Това давало добри насоки какво да започне да прави и как да го подобрява. Още 2 години по-късно и към групата се включва Форест Уайт. Неговата мисия е да изгради системите в новия завод във Фулертън. Точно тогава Лео започва да разглежда двете китари не като индивидуални инструменти, а като цяла линия на прогреса.

Всичко останало е една много приятна музикална история, която ще предложи на всички китаристи малко по-специални инструменти за създаването на история. В следващите години към ордата от китари ще се присъединят и редица усилватели. Големите пари идват малко по-късно в историята. Някъде през 1965 г. става ясно, че CBS се опитва да закупи малки компании, в които да инвестира сериозни суми. Сделката се случва през 1965 г. и Лео остава като специален консултант. Изведен от фирмена земя и има изключително малко достъп до сградите и продуктите си. След 5 години, гуруту на китарата се ориентира в нова компания наречена Music Man. Създаденият Fender започва да печели още повече, използвайки силите на рекламата и доброто позициониране.

 

FenderTelecaster

Снимка: By The original uploader was Gufnu at немски Уикипедия. – Прехвърлен от de.wikipedia към Общомедия., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1775714

Има само един проблем – качеството се е различавало драстично. Добрите китаристи избирали винаги старите серии, които запазвали онзи добър музикален тон. Впрочем тази практика се наблюдава и днес в аудио индустрията – редица производители остават известни със старото си озвучаване. Днес компанията продължава да се радва на добър успех, но носталгията по добрия стар Лео Фендър е жива и се усеща една драстична слабост. По тази причина ще откриете, че моделите от 50-те и 60-те години са значително по-приятни за слушане, отколкото всички останали. Макар и богат Лео продължава да работи в своя малък и щастлив свят на електрониката и чистия звук. Според неговите близки, този човек нямал много приятели и предпочитал да се губи в своята мисия и мечта.

Да останеш лоялен на своята идея е много ценно качество. Неговото мото остава завинаги едно и също:
„Ако имам 100 долара да произведа нещо, аз ще дам 99 долара, за да го накарам да работи и един долар, за да го направя красиво.“
Умира през 1991 г. на 81 години. Един ден преди това отново е бил в работилницата, разработвайки следващия си проект за G&L. Самият той признава, че неговата идея може да бъде променена единствено след доказване, че неговото предложение няма да сработи, преди това ще има много зловещи спорове. Историята може да напомни много сериозно за Гуарнери и неговата мечта да се научи да свири на цигулка. Не успява да стане музикант, но става завършен майстор в производството на цигулки. Именно на една от неговите се раждат някои от най-запомнящите се творби на Паганини. Междувременно може да се замислите за всеки един велик китарист, който някога сте слушали, шансовете да свири на китара на Фендър е огромен.

 
 
Коментарите са изключени

Изкуството на бизнеса: Ненчо Палавеев – филантропът на Копривщица

| от Десислава Михайлова |

Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.

Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.

В северния му край са разположени градовете Порт Саид и Порт Фуад, а в южния – Суец и Порт Тауфик. Дълъг е 193,30 км., а по средата го дели Голямото горчиво езеро. Водата протича свободно през канала, тъй като той не разполага с шлюзове. Преди неговото построяване, корабите е трябвало да заобикалят Африка, а след появата му се превръща в най-често използвания воден маршрут между Европа и Азия. Той е като Швейцария на каналите, тъй като още от края на XIX в. си спечелва правото през него да преминават търговски и военни кораби, без значение от техния флаг. Суецкият канал е открит през 1869 г., но малцина знаят, че един българин е притежавал част от акциите му.

Това решение може да изглежда далновидно от съвременна гледна точка, но в миналото е било доста рискова и авантюристична инвестиция. Каналът е най-големият строителен обект на своето време и почти цялата му дължина преминава през пустинята. Резултатът обаче е впечатляващ – едно от големите инженерни чудеса на XIX в. Спорен е въпросът колко процента от акциите са били в ръцете на въпросния българин, но най-смелите сведения говорят за близо 10%. Името му е Ненчо Палавеев и той остава известен като един от най-големите дарители в България.

BASA-935K-4-28-16-Nencho_Palaveev_(crop)

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=39091925

Историята му започва и завършва в родния град Копривщица. Това главно войнишко селище в Средна гора, е един от най-важните центрове на българската борба за независимост. Тук Левски създава един от първите си революционни комитети и пак тук на 20 април 1876 г. пуква първата пушка на Априлското въстание. Градът е известен със своето богатство, просперитет и видни търговски фамилии като Ослекови, Налбантови, Джамбазови и Маджарови. Сред тях се нарежда и семейство Палавееви. Макар Ненчо да прекарва по-голямата част от живота си далеч от родния край, по-късните му години, както и широката му благотворителна дейност са свързани именно с него.

Съвременниците му го описват като тих и спокоен човек. В чужбина той има по-различна осанка и го описват като самомнителен и недоверчив. Думата „скъперник“ също се прокрадва от време на време, но предвид щедростта му, тя е по-скоро плод на злите езици, тъй като където има успех, там има и завист. За началото на огромното му богатство се носят множество слухове. Спрягат се теории, че е пиратствал или че е продавал бели робини, но тези факти, също не са доказани. Дори, когато издъхва, неговият дух не е оставен на мира. Твърди се, че понякога нощем призракът на Ненчо обикаля калдъръмените улички на Копривщица. Пътят му започва от гробницата му, разположена в по-високата част на града, в църквата „св. Богородица“ и се спуска надолу, бродейки нашир и длъж. Досущ като в някоя английска легенда се твърди, че духът му не може да намери покой, защото не е напълно изпълнена заветната му дума: „Всичко ще остане на ползу роду!

Ненчо Палаеев идва на бял свят през 1859 г. в дома на Дончо и Неша Палавееви. Той има брат – Семко. За майка му почти няма сведения. Баща му е известен търговец и предприемач. Дончо и Иван Маджаров, бащата на бъдещия политик Михаил Маджаров, стават съдружници в „Масърската компания“. Тя се занимава с износ на абаджийска продукция за Южна Македония, Цариград, Александрия и Кайро. Ненчо завършва четирикласното училище в Копривщица и скоро след това се отправя на пътешествие със семейството си до Йерусалим, където става хаджия. През 1871 г. той напуска родното си място и заминава да изучава абаджийство, при баща си в Египет. Руско-турската война (1877-1878) нанася тежък удар върху търговията на Палавееви. Семейният бизнес се разпада. Дончо и Семко се връщат в Копривщица, а Ненчо не се отказва и поема дюкяните в Кайро и Александрия.

Още тогава той доказва своята далновидност и търговски нюх. За да измъкне търговията си от затрудненото положение, Ненчо отваря сладкарница на пристанището в Александрия. Макар и да не продължава образованието си, той лесно учи чужди езици. Говори свободно на арабски, гръцки, турски, френски, руски, вероятно поназнайва и английски. След като стъпва на крака, той разгръща търговията си в Централна и Източна Азия. Търгува c индиго и слонова кост в Индия; с коприна и персийски килими в Дамаск и Багдад; с кехлибар в Русия; с коприна в Сирия; със седеф и икони в Йерусалим и т.н.

След като купува акции от Суецкия канал, Ненчо решава да вложи средства и в недвижимо имущество. Той купува имоти около Кайро и четири конюшни в Александрия. Част от състоянието си той превръща в ценни книжа. С друга част закупува облигации от Египетската земеделска банка и от Египетската национална банка, които се съхраняват в Базел (Швейцария). За да улесни търговските си начинания и да пътува по-свободно, подобно и на други българи търговци през 1914 г. Ненчо Палаеев приема руско гражданство и името – Анести Антонович Жиата. Това му помага да преминава безпрепятствено през Европа, Азия и Африка. Руското консулство дори го назначава за представител на колонията в Кайро. Същевременно той развива и връзките си с Англия, като отваря в Кайро магазин за английски стоки.

През тези бурни години, в които увеличава състоянието и работи неуморно, Ненчо почти не се връща в Копривщица. Първите сведения за негов кратък престой в родния град са от 1884 г., но през 1925 г. той се завръща окончателно у дома. През целия си живот Ненчо подпомага бедни ученици, многодетни семейства, сираци, вдовици и военни инвалиди. Солидни суми той превежда на различни организации, манастири, включително и за строеж на Пловдивската духовна семинария. С негови пари е довършена сградата на началното училище в с. Айваджик (дн. Дюлево), Панагюрско. Даренията му са многобройни, но най-много суми той предоставя безвъзмездно на родната Копривщица. Той не прави това дистанцирано, а участва активно в преговорите, проектите и строежите. За реализиране на своите цели той наема най-добрите за времето си архитекти, строители и художници.

Първото му значимо дело за Копривщица е построяването на читалището в града, което носи неговото име – „Х. Ненчо Д. Палавеев“. Сумата е в размер на 1 200 000 лв. и в сградата се помещава както богата библиотека, така и театрален салон. Той е отговорен и за създаването на още едно читалище – в близкия град Златица. Ненчо дарява около 100 000 лв. за ремонт на старото училище, в което е учил. Благодарение на него в Копривщица е издигнат и паметника на Димчо Дебелянов, изработен от Иван Лазаров. Близо един милион лева, благодетелят предоставя за ремонт на камбанарията при църквата „Св. Николай“. Старата дървена е заменена с нова – от гранит. Също така той предоставя средства и за доизграждане и изписване на храма „Успение на Пресвета Богородица“, където по-късно се помещава семейната гробница. Пак с негови средства е построен параклисът „св. Архангел Михаил“.

Освен за просветата, културата и църкви в Копривщица, Ненчо отделя средства и за цялостната модернизация на града. Той дава средства за изграждане на водопроводната система. Също така инициира и участва в залесяването на хълма над града. Навсякъде из калдъръмените улички могат да се открият чешми и паметници на видни копривщенски личности, за чието съграждане е спомогнал Хаджията.

Приживе двете му най-щедри и големи дарения за Копривщица са построяването на Паметника мавзолей в центъра на града и създаването на Полукласическата гимназия „Любен Каравелов“ и пансиона към нея. Забележителният монумент в чест на загиналите в Априлското въстание (1876) струва близо милион и половина лева. И днес това е една от най-големите забележителности в града, където се организират чествания в памет на загиналите и се разиграват възстановки на събитията. Самоук полиглот, Ненчо е на мнение, че Копривщица заслужава гимназия, в която да е заложено засиленото изучаване на чужди езици. Той отпуска пари за строежа на училището и кани елитни учители да преподават в него. Още приживе той е награден с много държавни дипломи и ордени за своята широка филантропска дейност.

До края на живота си Ненчо не се жени и няма свои деца. Това е и една от причините, когато остарява неговите роднини да ламтят за наследството му. Когато научава какви раздори има сред рода му, Ненчо нарежда в града да се купи празен ковчег, да се напълни с камъни и да се уведомят близките му, че той е починал. Според сведенията самият Ненчо се предрешава и става свидетел на споровете между роднините си. Тогава той решава следното: „…установявам за мой универсален заветник родния ми град Копривщица“. Речено-сторено и през 1933 г. Хаджията съставя своето завещание. Към края на живота му неговото състояние възлиза на близо 40 млн. лева и около 450 кг. злато. Ненчо Палавеев издъхва в София, в болницата на БЧК през 1936 г. В последното му пътуване, той е изпратен от всички граждани на Копривщица, а останките му са положени в семейната гробница.

Съгласно неговите желания, със състоянието му се учредяват две фондации. Първата е създадена още през 1932 г., когато той изпраща дарителски документ до Министерството на просвещението. В него е вписана сумата от 6000 английски лири, което е приблизително дн. 3 млн. лева. С въпросните средства е създадена гимназия „Любен Каравелов“. Приходите от фондът трябва да служат за „вечни времена“ за издръжката на гимназията. В нея следва да учат предимно ученици от Средногорския край, а в случай, че няма достатъчно деца – приемът й се разширява за цялата страна. Дипломите за завършване на средно образование трябва да носят както ликът на Каравелов, така и този на Палавеев. За да е сигурен, че фондът ще се харчи за целите си, към него е учредено ръководство, съставено от седемчленна ефория с пожизнен мандат, като всеки един от членовете определя приживе наследника си. Фондът влиза в обединения фонд „Завещатели и дарители“ към Министерство на просвещението, а бюджетът му следва да се утвърждава всяка година от Народното събрание.

Втората фондация носи името „Хаджи Ненчо Дончев Палавеев в гр. Копривщица“. Неин универсален наследник и изпълнител става Копривщенския общински съвет. Богатството включва имоти в София, Копривщица и конюшни в Александрия Египет (последните оценени на над 2 хил. египетски лири). Освен недвижимото имущество има солидни суми в ценни книжа, а именно: от Египетската земеделска банка и от Националната банка на Египет. Според устава на фондацията ръководството й се осъществява от настоятелство от пожизнени и избираеми членове. До 1943 г. неин председател е архимандрит Евтимий. В завещанието си Ненчо не забравя и роднините си. Особено място заема племенника му – Драгия Т. Драгийски, на който оставя къщата в Ламбовската махала, за която трябва да се грижи като получава месечна издръжка от 1000 лв. Предвид разликите между египетското и българското законодателство, приходите от чужбина се усвояват от подразделението – „Благотворителна фондация „Хаджи Ненчо Д. Палавеев“. Фондацията предава неговите къщи на музейния комитет при читалището в Копривщица.

За съжаление, заветното желание на Ненчо не успява да се изпълни напълно и това се дължи както на последиците от Втората световна война (1939-1945), така и на смяната на управлението в България. По време на войната не се получават никакви приходи от чужбина, а сметките в Швейцария остават запорирани. Новата власт макар и да не уважава всеки заможен преди нейното идване, няма проблем да се разполага със средствата му. В периода 1945-1949 г. се строи пансиона към гимназия „Любен Каравелов“, но сградата е използвана по предназначение само 3 години. Впоследствие там се помещава медицински пансион за лечение на пациенти с белодробни заболявания. Макар Ненчо стриктно да посочва, че основният капитал трябва да остане непокътнат, това е нарушено в средата на 50-те години. Още през 40-те години фондацията започва да се обезличава. На мястото на ефорията, влизат представители на Отечествения фонд, на профсъюза и членове на Българската комунистическа партия (БКП). Ако през 1950 г. фондацията разполага с над 12 млн. лв., през 1980 г., при нейното закриване, средствата й едва наброяват 1000 лв.

Ненчо Палавеев успява да предвиди много търговски сделки, включително печалбата от Суецкия канал, но не е имало как да предрече големите политически промени, които засягат не само България, но и света. Още през 1932 г., когато обмисля как да бъде в най-голяма полза на родното си място, Ненчо Палавеев отбелязва: „От ранно детство до старини съм бил вън от пределите на милото ни Отечество; отдаден в търговия, като имах възможност да обходя много земи и да пребродя доста морета, но макар и далеко от Родината, тя винаги е била близко до сърцето ми…“. В крайна сметка, въпреки че завещанието му не е изпълнено до последния член, приживе, а и след неговата смърт огромни средства отиват за културното, просветно и църковно издигане на Копривщица.

 
 
Коментарите са изключени

Изобретяването на прахосмукачката

| от |

В центъра на Мисури, на около 160 километра от Сейнт Луис и в непосредствена близост до прочутия Route 66, се намира малкото градче Сейнт Джеймс. Въпреки че в този град има само около четири хиляди души, той е горд с фабриката за прахосмукачки Tacony Corporation – гигантско съоръжение, което произвежда почистващи машини за 13 различни линии и марки.

Хората почистват жилищата си от хиляди години. Метлите в най-рудиментарната си и ръчно изработена форма са общото средство за избор за постигането на това от векове. Но всъщност едва през 1797 г., когато Леви Дикенсън я подобрява, тя започва да се произвежда масово. Според историята съпругата на Леви се оплаква често от крехкостта и неефективността на ръчно изработената си метла. Така Леви прави метла за нея от по-твърди растения и няколко години след това тя вече е в масово производство. Метла е приятна вещ , но не е особено ефективна. Трябва да има по-добър начин за почистване.

Hess carpet sweeper patent model

Моделът на Даниел Хес

През 1860 г., когато Съединените щати не са толкова съединени, а са на ръба на Гражданската война, един мъж от Уест Юниън, Айова, на име Даниел Хес, подава патент с номер 29 077 за вид устройство, което ще направи революция в почистващата индустрия. В патента пише:

Естеството на моето изобретение се състои в това да изтегля прах и мръсотия с помощта на въздух и да го изхвърлям във вода или някакъв нейн еквивалент.

Ето ви първата известна прахосмукачка. Разбира се, първоначално той я нарича „чистачка на килими“ и тази чистачка има доста големи проблеми. Плюс това, няма доказателства, че някога я е продавал или дори, че въобще е създал описаното в патента му нещо.

 През 1869 г. Айвс У. Макгафи от Чикаго, Илинойс, създава същото изобретение, но по-добро. В своя патент той пише така:

Натрупването на прах и мръсотия вкъщи е източник на голямо раздразнение за всички добри домакини, като голяма част от праха е толкова фин, че обикновеният процес на метене го пропуска, така че е трудно да го премахнете от стаята.

Той продължава да описва машина подобна на тази на Хес, но с две важни допълнения: ръчна манивела за създаване на мощност и това, че машината му седи изправена, като съвременните прахосмукачки. Затова много историци приписват на Макгафи изобретяването на прахосмукачката, вместо на Хес. Дори и с манивела обаче чистенето си остава трудна работа. Както пише в книгата „Vacuum Cleaner: A History“: „Колкото по-бърз човек завърти манивелата, толкова по-бързо се върти вентилаторът и създава по-голямо всмукване. Изискваше се много работа, но резултат беше малък, но все пак е по-добре от метенето.“

Макгафи се опита да продаде изобретението си, което кръщава „Вихър“, за 25 долара (днес 425 долара), но има малко клиенти.

През следващите 29 години „чистачката на килими“ не получава иновации. Едва през 1898 г., Джон С. Търман от Сейнт Луис подава патент за бензинов „пневматичен реставратор на килими“. Това устройство „изхвърля“ праха, като пръска килима със сгъстен въздух, след което го издуха в контейнер. Нямаше смучене, така че всъщност не е „прахосмукачка“. Изобретението му също така не е особено преносимо, а е по-скоро гигантско. Затова Търман не продава изобретението си, а го взима и предлага да чисти от врата на врата в района на Сейнт Луис за 4 долара на посещение (около 110 долара днес)

През 1901 г., Хърбърт Сесил Бут, английски строителен инженер, вижда демонстрация на американски изобретател, който показва подобна машина като на Търман. Когато Бут се обръща към господина и пита защо машината не засмуква, той бива навикан и му се обяснява, че никой не е успял да направи машина, която да засмува прах успешно.

Тогава Бут реши, че ще е първият. Ако може просто да обърне дизайна на Търман – от духане до смучене – може да се получи. Бут създаде „масивна прахосмукачка с бензинов двигател и дърпана от кон“ и получи няколко патента за нея през 1901 г. Той нарече смукателната си машина „Puffing Billy“. Бут също предлага услуга, която става толкова популярна, че британският флот му се обажда да го наеме за почистване на лондонския Кристъл Палас.

Изобретението на Бут работи добре, то не беше компактно и не беше предназначено за лична домашна употреба. Но през началото на 1900 г. в целия свят патенти са подадени представени от изобретатели, която искат да извлекат полза от тази иновация. Въпреки това, въпреки безброй добре образованите инженери и изобретатели, всъщност 60-годишният Джеймс Мъри Спангълър, портиер в универсален магазин и любител изобретател от Кантон, Охайо, изобретява първата компактна, готова прахосмукачка за домашна употреба.

 
 
Коментарите са изключени