shareit

Анжел Вагенщайн с наградата „Св. Паисий Хилендарски“

| от |

12-10-30-27670_1

Известният български режисьор, сценарист и писател Анжел Вагенщайн е носителят на държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ за 2013 г.

Той е определен от жури с председател директорът на Националния фонд „Култура“ Борислав Геронтиев и членове Иван Павлов – председател на Съюза на българските филмови дейци, арх. Георги Бакалов – председател на Съюза на архитектите в България, Христо Мутафчиев – председател на Съюза на артистите в България, Снежана Тодорова – и.д. председател и главен секретар на СБЖ, Любен Генов – председател на СБХ, Боян Ангелов – директор на издателство „Български писател“, проф. Петър Льондев – председател на Съюза на композиторите в България, и проф. Маргарита Ваклинова от БАН, съобщи БГНЕС, позовавайки се на пресслужбата на МС.

Наградата се връчва за изключителния принос на Анжел Вагенщайн за развитието на българското филмово изкуство, българската литература и култура.

Анжел Вагенщайн е роден на 17 октомври 1922 г. в Пловдив. Прекарва детството си във Франция, където родителите му емигрират по политически причини заради левите си убеждения. След амнистия семейството се завръща в България. Анжел става член на РМС едва на 16 години.Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Завършва кинодраматургия в Москва. Автор е на 50 сценария за филми — игрални, документални и анимационни. От 1950 г. става сценарист в Българска кинематография и в ДЕФА. Филмът по негов сценарий „Звезди“ от 1959 г., на режисьора Конрад Волф, е удостоен със Специалната награда на журито на кинофестивала в Кан. Сред най-известните му сценарии са тези за филмите „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Гоя“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, “Борис I” и “След края на света”.

През 90-те години се отдава на писателска дейност и публикува романите „Петокнижие Исаково“, „Далеч от Толедо“ и „Сбогом, Шанхай“, последните два с международни отличия. Книгите му са преведени на много езици, включително френски, английски, руски, немски, испански и италиански.

Годишната държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“ е учредена с ПМС №149 от 2000 г. Тя се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.

Носители на наградата:

2000 — Вера Мутафчиева
2001 — Светлин Русев
2002 — Стефан Данаилов
2003 — Йордан Радичков
2004 — Христо Христов
2005 — Богдан Томалевски
2006 — Богомил Райнов
2007 — Валери Петров
2008 — Рангел Вълчанов
2009 — Крум Дамянов
2010 — Наум Шопов
2011 — Христо Ганев
2012 — Елка Бакалова

 
 
Коментарите са изключени

Хари Мелницата – най-добрият боксьор, за когото не сте чували

| от |

„Определено безстрашен и почти неудържим“ не е дори близо до изчерпателно описание на феномена на бокса Хари Греб.

„Mелница от Питсбърг“, както е известен сред феновете си, е роден през юни 1894 г. Ето какво казва за него специалистът по история на бокса Ерик Йоргенсен:

Греб може би е бил най-великият боец спрямо размера си, който е живял някога. Със сигурност е в топ 2 или 3. Той комбинира скоростта на Рей Робинсън, непоклатимостта на Джим Джефрис, издръжливостта на Хенри Армстронг и необузданата свирепост на Стенли Кечел с воля за победа, ненадмината в аналите на спорта. В своя пик той беше непобедим, надвивайки почти всеки от средна, лека и тежка категория. Страхотен, страхотен боец.

Той се бие рекордните 299 пъти за 13 години. Това е особено невероятно достижение, като се има предвид, че повечето съвременни боксьори се бият не повече от 40-45 пъти през цялата си кариера. Освен това той печели рекордните 261 пъти и губи само 20 мача, а останалите са равенства.

Освен това Греб става световен шампион в средна категория като задържа титлата от 1923 до 1926 г. и американски шампион в лека-тежка категория от 1922 до 1923 г. Той побеждава боксови легенди като Ал Маккой, Тайгър Флауърс, Левински, Мики Уокър, Кид Норфолк, Джак Дилън, Джими Слатери, Макси Розенблум, Томи Гибънс, Томи Логран и дори два пъти надвива най-добрия претендент за титлата в тежка категория Бил Бренън.

Gene Tunney Portrait LOC

Джийн Тъни

Греб също така е единственият човек в историята, който хвърля на Джийн Тъни брутален пердах при първата им битка в Медисън Скуеър Гардън през 1923 г. Ако не знаете кой е, много боксови експерти смятат Джийн за един от най-големите шампиони в тежка категория на всички времена, с невероятен рекорд от 65 победи и само 1 загуба – от Хари Греб. Самият Тъни призна, че Мелницата от Питсбърг:

Никога не се задържаше на едно място за повече от половин секунда, всичките ми удари бяха насочени и преценени правилно, но винаги удрях въздуха. Той скачаше напред-назад, удряше ме с леви крошета, завърташе ме, после ме удряше с десни крошета и после пак. Ръцете ми хвърчаха към него, но беше все едно се бия с октопод.

Въпреки това Джийн Тъни, имайки значително предимство откъм тегло и височина, става най-лошият кошмар на Греб и в крайна сметка ще спечели четири от петте двубоя от легендарното им съперничество. Всъщност след последния им бой Греб посети съблекалнята на Тъни и на шега му казва:

Никога не искам да те видя или да се бия с теб отново.

Хари Греб, въпреки това, никога не е отлагал мач срещу никого и винаги се е стремял да се бие с най-добрите възможни противници; той дава възможност на всеки независимо в коя категория е и от коя расата, показвайки откритост, която не е често срещана по онова време. Например, през 1926 г. той става първият бялокож шампион в средна категория, който дава шанс на афро-американски боксьор за титлата му, когато се изправя срещу Тигър Флауърс.

Той пренебрегва размера на противниците си и печели много пъти срещу мъже, които са с 10-20 килограма по-тежки от него. Според слуховете, легендарният шампион в тежка категория, Джак Демпси, се е страхувал да защитава титлата си срещу Греб. Той я защитава няколко път срещу други бойци, които обаче Греб, който е в средна категория, вече бе победил.

Друго неудобство за Хари, освен че често се бие с по-големите от него, беше, че в битка с Кид Норфолк през 1921 г. си разлепя ретината на едното око. След този инцидент имал проблеми с очите, но все още не бил сляп в това око. През 1922 г. обаче след мача си с Боб Ропър, Греб остави напълно сляп в дясното око.

И въпреки това, Греб успява да стане световен шампион в средна категория. Той продължи да се бие срещу топ боксьори, докато е полусляп, в продължение на над 5 години.

За съжаление, на 22 октомври 1926 г. името на Хари Греб ще украси заглавията на новините за последен път.

Хари Греб, бивш шампион в средна категория и единственият мъж, победил Джийн Тъни, настоящ световен шампион в тежка категория, почина в болница в Атлантик Сити, Ню Джърси, след малка операция снощи за отстраняване на счупена кост от носа му – контузия, получена при автомобилна катастрофа в Питсбърг преди две седмици.

След операцията Греб изпада в кома, от която не успява да се събуди, а смъртта му настъпва в следствие на сърдечна недостатъчност, предизвикана от шока от операцията и  нараняванията, получени при инцидента. Лекарите казаха, че Греб е излязъл от упойката сполучливо, но не изцяло. По-късно сърдечната му дейност става много слаба и той постепенно изгасва, въпреки усилията на докторите.

Едва 32-годишен, ранната смърт на Греб прекъсна това, което все пак е една от най-впечатляващите кариери в историята на бокса.

 
 
Коментарите са изключени

Напрежението между Queen и Дейвид Боуи, което роди „Under pressure“

| от |

Началото на „Under Pressure“ е един от най-разпознаваемите китарни рифове в поп музика. Но импровизираната студийна сесия, от която се ражда хитовата песен, е изпълнена с напрежение между Дейвид Бауи и музикантите от Queen, особено Фреди Меркюри.

„Фреди и Дейвид си сблъскаха рогата, няма съмнение“, казва китаристът на Queen Брайън Мей пред списание MOJO през 2017 г. „Но именно тогава летят искри и именно затова стана толкова добре.“

Парчето от 1981 г. не само се превръща в световен хит, стигайки номер 1 в класациите на САЩ и Великобритания, но и показва своята непреходност и място в поп културата като става любимо вече няколко поколенията. И това въпреки че с изпълнителя Ванила Айс се съдят за нарушени авторски права, защото началният риф много наподобява този на неговата песен „Ice Ice Baby“.  „Under Pressure“ има и един куп кавъри, включително от групи като My Chemical Romance и The Used през 2005 г. и Шон Мендес и Теди Гайгър през 2018 г.

Но всичко започна с една случайна среща в малък град в Швейцария.

През 70-те – периодът, в който са най-плодотворни – Queen прекарват голяма част от времето си, пишейки песни в малкото Mountain Studios в Монтрьо, Швейцария, в източния край на Женевското езеро. Те толкова обичат това място, че групата го купува и работи там през целия живот на Меркюри.

Междувременно, Боуи също се установява точно на север от там, във Вьове.

„Тъй като вече го познавахме малко, един ден той отскочи да ни поздрави, докато записвахме“, пише Мей за вестник Mirror през 2016 г., след смъртта на Боуи. „Сега времето малко замъглява паметта ми, но доколкото помня, всички много бързо решихме, че най-добрият начин да се опознаем е да свирим заедно.“

„Сънният малък град“, както Мей го описва, обаче не знаеше какво предстои да се случи.

Петимата музиканти взимат инструментите си. „Първоначално се забавлявахме като се забихме няколко фрагмента от песните, които всички знаехме“, спомни си Мей. „Но след това решихме, че би било чудесно да направим нещо ново на момента“.

„Те просто започнаха да свирят разни неща“, казва Питър Хинс, който беше част от екипа на Queen пред Guardian. „Те… изпълниха няколко оригинални песни, които направиха заедно, а също и кавъри. Просто си свиреха в студиото и всичко беше записано – „All the Young Dudes“, „All the Way from Memphis“ и разни други рок класики“.

Но моментът на вдъхновение идва, когато някой изсвирва един определен китарен риф. „Всички дадохме по нещо, а моят принос беше тежък риф в ре, който ми се въртеше в главата“, продължава Мей. „Но това, което развълнува всъщност всички, беше риф, който Джон Дийкън започна да свири.“

„Внезапно ни налегна глад и се поехме към местния ресторант да хапнем, както и да пийнем подобаващо“, спомня си Мей. „След два-три часа отново бяхме в студиото. „Какъв беше онзи риф, Дийси?“, Казва Дейвид. „Беше нещо такова“, отговаря Джон Дийкън.“ Но Боуи му казва: „Не, не беше така, беше така“.

„Беше забавен момент, защото мога просто да видя как Боуи отива и поставя ръката си върху лявата ръка на Джон и го спря“, продължава Мей в Mirror. „Но също беше и напрегнат момент, защото можеше да тръгне и в двете посоки.“

David-Bowie Chicago 2002-08-08 photoby Adam-Bielawski-cropped

Силните характери продължават да се опитват да доминират. „Не беше лесно, тъй като всички бяхме неотстъпчиви момчета, а Дейвид беше много… силен, да“, казва Мей пред MOJO.

Когато рифът се уреди, Queen обикновено ще премине към следващата си стъпка: уточняване структура на песента. Но Боуи има друго предложение.

„Дейвид каза нещо от рода на: „Трябва просто да продължим инстинктивно. Все ще се случи нещо“, написа Мей. „И беше прав. Точно това и стана. Изсвирих един блещукащ китарен риф върху басовия риф на Джон. (Дейвид по-късно беше непреклонен, че трябва да се свири на 12-струнна китара, така че по-късно го презаписах.)“

След като преминаха през инструментала, вече знаеха, че в него има нещо. „В този момент все още нямахме песен… няма вокал, няма думи, няма дори заглавие – нямаме представа какво ще означава тази песен – само инструментала“. „Но наистина разби. Родена напълно спонтанно, песента беше свежа като маргаритка.“

Brian may mdp

Брайън Мей

Макар този момент също да изглеждаше като подходящ за пауза, Боуи им казва да не спират и да продължават да се доверяват на инстинкта си.

„Процедурата се състоеше в това всеки от нас последователно да влезе в кабинката, където се записват вокалите без да се слушаме един друг и там да слушаме песента, и да изпеем първото нещо, което ни идва в главите“, казва Мей. След това всички части са смесени и съчетани, за да се създаде една цялостна песен от най-добрите секции.

На следващата сутрин Queen са готови да продължи да работят по проект, но Боуи се намесва. „Дейвид беше пръв там и ни каза, че иска да поеме песента, защото знае как иска да стане“. Всички отстъпват и Дейвид слага свой текст, който всъщност е просто думите „Under Pressure“.

Мей признава, че такова поведение не беше типично за Queen: „Беше необичайно за всички нас да откажем контрол по такъв начин, но наистина Дейвид имаше момент на гениалност, защото това е много основна част от песента. А останалото е история.“

На този етап песента по същество е готова, но остава да се миксира – и така, напрежението продължава. „Не бях там, така че всичко, което знам, е, че Фреди и Дейвид имат различни гледни точки как трябва да се направи миксът, а звуковият инженер не знаеше напълно как работи самото студио“.

Поглеждайки назад, Мей избира да гледа от позитивната страна на нещата, особено след като Меркюри почина от СПИН през 1991 г., а Боуи почина от рак на черния дроб през 2016 г. „Беше прекрасно и ужасно“, казва той за общата им работа. „Но в умът ми сега помня повече прекрасното, отколкото ужасното.“

Що се отнася до записите на другите песни, които бяха направени по време на първата им сесия, Мей потвърждава, че съществуват. „Не всичко от нещата, които направихме на тези сесии, някога видя бял свят, но мисля за тях редовно“, намекна музикантът пред MOJO.

„Има неща с Фреди и Дейвид, където пеят заедно – готови, завършени рокендрол песни – немастерирани, но добри“, добавя Хинс. „Дейвид пя вокали на някои от другите песни, които в крайна сметка не се използваха. Та някъде там има архив.“

„Всичко беше доста спонтанно. Това беше един от тези моменти на Рокендрол“, казва Хинс като отбелязва, че е бил в студиото, докато са се провеждали записите. „Доста суров, но оригинален материал определено. Те бяха просто невероятно спонтанни, добри музиканти. Категорично мога да кажа, че знам, че има цели песни, немиксирани песни, но напълно оформени песни, които направиха. Но на кого принадлежат – на Дейвид Бауи или на Queen? Това вероятно е част от причината тези неща никога да не излязат на бял свят.“

 
 
Коментарите са изключени

Кратка история на „защитниците на църквата“ – швейцарската гвардия

На 21 януари 1506 г. по нареждането на папа Юлий II се сформира така познатата швейцарска гвардия. До днес това се смята за една от най-старите военни бригади, които работят и до днес. След като Ватикана призовал тази гвардия да предпазва папата, униформата трябвало да се промени. Ренесансът бил доста по-дръзко преживяване и съответно трябвали известни промени.

До 1981 г. това била единствената група, която да предпазва папата, докато през 1981 г. не се прави неуспешен опит за покушението на папа Йоан Павел II. Тогава вече се поставят доста по-тежко въоръжени гвардейци, които да се справят с по-сложните ситуации. Изискванията са сурови: армията призовава мъже на възраст между 19-30 години, които не трябва да бъдат женени, всички трябва да преминат суровите тренировки и обучение и след това трябва да чакат повикване от папата. Папа Юлий II първи ги нарича „защитници на църквата“.

Първото им бойно кръщене е на 6 май 1527 година и до днес се смята за основния подвиг, който никога няма да ги замени. Повече от 147 гвардейци успяват да задържат атаката на римския император Чарлз V, докато се води битката за Рим. Папа Климент VII успява да избяга със скромен ескорт от 42-ма гвардейци. Междувременно всички останали умират в изпълнение на своя дълг. Последната битка е водена близо до базиликата на Свети Петър. Едва там се налага на Климент VII да използва и немски наемници, за да успее да се спаси.

Magius_Voyages_et_aventures_detail_09_03

Снимка: By Anonymous – http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b8496581k, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21656063

Папа Пол III ще възобнови службата на швейцарската гвардия само 10 години по-късно (1537 г.). Швейцарската гвардия има само възможности за защитаването на доброто си реноме и е последната линия на защита на крал Луи XVI. И дори тогава показват геройски опити да се справят с побеснялата тълпа. Историята показва, че гвардията е назначавана няколко пъти и след това разпускана в зависимост от ситуацията.

Когато папа Пий IX напуска Рим е освободил и своите гвардейци, но на следващата година се завръща отново и ги назначава. В края на XIX век вече няма особена нужда от гвардейци, които да охраняват толкова ревностно папата, но изпълняват традиционната роля на охрана по време на някои церемонии. Броят им се намалява до 133 души. През 1929 г. на услугите на папата идва и жандармерията, докато гвардията продължава да присъства на церемонии. През 1978 г. следва поредното редуциране, което в този случай е 90 човека. Папа Йоан Павел II ги увеличава до 100 човека, а през 2010 г. стават 107 души. Огнестрелното оръжие се въвежда след прословутия опит за убийство, освен това униформите се сменят и повечето гвардейци приемат официалния гардероб, придружавайки папата в чужбина.

Самата гвардия се обновява всяка година на 6-и май и освен възрастово изискване, височината на кандидата трябва да отговаря на определен стандарт – в този случай говорим за 174 сантиметра минимум. На този етап жените не се допускат в гвардията и това може да бъде план за много далечното бъдеще. Всеки гвардеец трябва да служи минимум 2 години и заплатата е 1300 евро на месец със заплащането на допълнителните разходи и извънредни часове. Гвардейците, които служат повече от три години получават и Бенемеренти медалът за вярност към папата. И до този момент се смята, че това остава най-лоялната наемна армия (поне за папата). Подвизите на тези джентълмени са записани в световната история и подпечатани с огромната им жертвоготовност.

 
 
Коментарите са изключени

Оръжията, които промениха света: Копието

| от Александър Стоянов |

За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.

Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.

Човечеството съществува от относително скоро на Земята – около 4-5 милиона години. През по-голямата част от този скромен за живота на планетата период, хората не са нищо особено и съществуват в сянката на много други живи същества, които доминират тогавашният свят. Бавно и постепенно хората еволюирали, борейки се за оцеляване срещу различни хищници и тревопасни, които били по-бързи, по-силни и по-издръжливи от тях. Това, което в крайна сметка наклонило везните в полза на нашите предци, било умението им да създават сечива, с които да изравняват баланса на силите срещу дивата природа.

A_spear_and_a_series_of_javelins.

Снимка: By Master z0b – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21993208

Никой не знае кога за първи път хората са използвали копия. Причината за това е, че дървените части, които са основния процент от едно копие, се разлагат с времето и не оставят ясни следи. Подсказка за това, че копието е вероятно първото оръжие, използвано от хората е фактът, че някои видове шимпанзета също използват дълги прътове, които подострят със зъби в единия край, за да ловят дребни бозайници в джунглите на Екваториална Африка. Пак от Африка са и най-ранните следи от употреба на копия от хората – вероятно около 400-500 000 години пр. Хр.

От тогава на сетне, хората започват да разработват различни методи за развитие на това оръжие. Още най-ранните запазени образци показват опити за прикачане на каменни остриета на върховете на копията – доказателство, че под формата на подострени колове, това оръжие се е ползвало доста по-рано. Около 300 000 години пр. Хр., неандерталците вече разполагат с добре развита технология за изработване на каменни остриета, която тогава съперничи с тази на нашите преки предци от вида хомо сапиенс. С напредъка на хилядолетията ясно се разработват два вида копия – по-къси, които се мятат и по-дълги, които се използват за пряк сблъсък със съответния опонент. Кога точно копието се трансформира от средство за лов в средство за война е трудно да се каже, но познавайки човешката природа, е много вероятно двете функции да са съжителствали още от самото начало.

Clacton_Spear_02

Копие на 420 000 години според Wikipedia

Снимка: By Chemical Engineer – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54401955

В епохата на първите държави, появили се в Египет, Месопотамия, Китай и Индия, копието остава предпочитано оръжие на пехотата, а също и на първата кавалерия. Всички велики армии на древността разчитали на копиеносците като гръбнак на своите сухопътни сили, а копията бързо били адаптирани във военноморското дело. Успоредно с развитието на металургията и ковашкия занаят, копията започнали да придобиват все по-качествени остриета, произвеждани от все по-здрави и еластични сплави, за да се стигне накрая до стоманата. Успоредно с тяхната еволюция и развитието на другите хладни оръжия, започнала и еволюция в защитното въоръжение.

Разработването различни видове копия, довело и до формиране на специфични тактически построения на пехотата, съобразени с употребата на този вид оръжие. Дългото копие за ръкопашен бой предполагало формирането на гъсти редици от войници. Скрити зад щитове, те създали полеви еквивалент на брониран таралеж – фалангата. Колкото по-качествена била бронята и по-стабилни остриетата на копията, толкова по-ефективни били и формациите. Успоредно с тях се появили и леките авангардни части, съставени от войници с малка или почти никаква броня, които използвали наръч от къси копия за мятане, с които засипвали врага от близо, преди да се премине към директното сражение.

Любопитното е, че тези формации се появили във всички части на Евразия и Северна Африка и вървели ръка за ръка с развитието на държавите и появата на организираните армии. За разлика от тях, в Северна и Южна Америка, където по-дълго се запазва раздробеността на населението, разделено и от значителните разстояния, употребата на копието не довела на първо време до формиране на подобни хомогенни военни формирования.

Mesa_Verde_spear_and_knife

Снимка: By Unknown – https://web.archive.org/web/20040616114628/http://www.nps.gov/meve/edu_resources/artifacts/pages/i42a_jpg.htm, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=576934

Без съмнение, най-прочутите войни, използващи копието с убийствена ефективност, били армиите в Елада от времето на Гръко-персийските и Пелопонеските войни и техните наследници – могъщите фаланги от времето на Александър Велики и Диадохите. За около 200 години, стегнатите формации от копиеносци доминирали напълно бойните полета на Средиземноморието. Успоредно с тях се развила и тежката кавалерия, също въоръжена с дълги копия, използвани за разгром на вражеските формации и помитане на всяка зле организирана пехотна сила. С началото на римската експанзия, копието загубило първостепенната си роля на пехотно оръжие.

Макар да запазва ключовото си значение и в римската военна практика, то се изравнява по функционалност с късите мечове – гладиуси, които римляните използвали с невероятна ефективност срещу пъстра палитра от противници. Въпреки това, през цялата Античност копието си остава първостепенно оръжие, чиято роля нараства значително с модернизирането и еволюцията на кавалерийските сили в епохата на Великото преселение на народите.

Именно след варварските нашествия, копието освен като важно оръжие на пехотата, става най-популярно като средство за постигане на победа в ръцете на конницата. Кавалерията търпи непрекъснато развитие през Средновековието и поне до XV век остава най-ключовата тактическа формация по бойните полета на Евразия. В добавка с развитието на множество видове кавалерийски и пехотни копия, еволюцията на снаряжението води до създаването на специфичния военен контингент, най-често наричан рицари. Тази тежка кавалерия доминира бойните полета на Стария Свят през XIII, XIV и XV век и на върховете на нейните копия са спечелени някои от най-бляскавите победи в тогавашна Европа.

Stele_of_Vultures_detail_01-transparent

Снимка: By Unknown – Eric Gaba (User:Sting), July 2005., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37082486

Оръжието, което служи вярно на рицарите се превръща в пряката причина за техния крах. От края на XIII век на сетне, в Европа започва постепенно развитие на един особен вид копие – пиката. По своята същност той е средновековна версия на древните македонски сариси – дълго дървено тяло – ок. 3-5 метра, завършващо с масивно метално острие. С помощта на тези дълги оръжия, пехотата, построена отново в гъсти фаланги, започнала да разгромява кавалерийските атаки. Най-прочути в това отношение били страховитите швейцарски копиеносци, които били господари на европейските бойни полета между 1475 и 1525 г.

На тяхна основа, в началото на XVI век, в Испания били формирани специални пехотни блокове, наречени терции. Те съчетавали способността на пиконосците да контрират кавалерията, с новата огнева мощ – пехотното стрелково оръжие – аркебузите и мускетите. Комбинацията от пики и мускети окончателно прекършила тежко бронираната кавалерия. За лобно място на средновековната конница, историците смятат полята край Павия, където през 1525 г., войските на император Карл V съставени от испански терции и германски наемници – ландскнехти (също организирани по швейцарски модел), разгромили категорично цветът на европейската тежка кавалерия – френските жандарми.

През следващите над 150 години, пехотните блокове, въоръжени с пики и мускети се превръщат в еталон за европейското военно изкуство. Все по-нарастващата огнева мощ на мускетите води до намаляване на броя на копиеносците в армиите на тогавашна Европа. Изобретението, което подписва смъртната присъда на копието, служило вярно на човечеството над половин милион години, е щикът. Чрез прикачането на острие на върха на мускета, пехотата вече можела да спира кавалерия и без помощта на копията. Между 1690 и 1720 г., всички големи европейски армии изоставили пиките и въоръжили всичките си пехотинци с мускети, снабдени със щикове.

Разбира се, копието продължило да се използва извън Европа чак до края на XIX век, най-вече в Африка, но всяка среща на копиеносците и организираните европейски армии, въоръжени първо с мускети, а после и с пушки, завършвала, в крайна сметка, катастрофално за древното оръжие. С появата на бойните машини, скорострелните огнестрелни оръжия и съвременните армии, копието останало оръжие на миналото, запазило в себе си ритуалната стойност на най-древния спътник на човешките войни и ловци.

 
 
Коментарите са изключени