Андреа Бочели подкрепи кандидатурата на София за културна столица на Европа
|
|
Световната оперна звезда Андреа Бочели подкрепи кандидатурата на София за културна столица на Европа през 2019 г., съобщиха от пресцентъра на Столична община.
„Радвам се да подкрепя София за Европейска столица на културата през 2019, защото заедно с Урбино ще бъдат прекрасна двойка. Те са като двете страни на една монета. София е прекрасен развиващ се град, място където младите хора имат много възможности. Урбино е символичната столица на Ренесанса и университетски град. Сигурен съм, че заедно ще направят велики неща!“, коментира световно известният оперен певец Андреа Бочели във видеоклип в подкрепа на София и Югозападен регион в състезанието за Европейска културна столица през 2019 г.
През месец юли Бочели се включи в Комитета „Приятели на София„.
София и Урбино подписаха на 12 юни тази година Меморандум, който има за цел да развие сътрудничество в областите на културата, изкуството, образованието, обучението, младежките политики, туризма, иновациите и научното сътрудничество.
Андреа Бочели е избрал да поздрави София с изпълнението на известната „Nessun dorma“ от „Турандот“ на Пучини.
Коментарите са изключени
Изобретяването на острилката за моливи
|
|
На 20 октомври 1828 г. математикът Бернар Ласимон от Париж получава патент с номер 2444 за своето изобретение „taille crayon“, което преведено на български от френски означава „точило за молив“. Година след получаването на патент, за „taille crayon“ се пише във влиятелен вестник за политика и литература и точилото се изтъква като предпочитан начин за заостряне на моливи (спрямо дялкането им с нож). В него са използвани две малки метални пили, поставени в дървено кубче, с които се издялква, изстъргва и смила молива, за да се наостри. Въпреки че това е първата механична острилка, тя оказва се не е много по-бърза, нито изисква по-малко усилие, отколкото подострянето с нож.
Около десет години по-късно, през 1837 г., британците създават свое острило. „Патентованата острилка за молив“ на Купър и Екщайн се появява в The Mechanic’s Weekly – научен седмичник, основан и редактиран от Джоузеф Клинтън Робъртсън. Те наричат своето изобретение „Styloxynon“ и неговото описание в изданието е доста близко до острилката на Ласимон: „две остри пили, плътно поставени заедно под прав ъгъл в малко кубче от палисандрово дърво“. В края на текста обаче пише: „Когато се вкарва чисто нов молив за първи път, той трябва първо грубо да бъде поиздялкан с нож, преди да се използва Styloxynon.“
Излишно е да казваме, че все още е необходима работа по острилката.
Десетилетие пък след Styloxynon, друг французин, Тери де Еставо, проектира това, което и до днес ще използваме в острилките за моливи. Еставо прави предмет с конусовидна форма, в който, когато моливът се вмъкне и завърти, всички страни на молива се издялкват веднага и това прави процеса на острене много по-бърз. От този момент нататък острилки с такъв конус се появяват в цяла Европа, макар и с леки промени в дизайна. Всъщност, в Early Office Museum показва, че общината на Ню Йорк закупува механични острилки за моливи за офисите си още през зимата на 1853 г. от английска компания за един долар и петдесет на парче (около 42 долара днешни пари). С нарастването на търсенето на острилки за моливи нараства и необходимостта от масовото им производство, и в процеса цената се понижава.
Тук в картинката се появява и Уолтър К. Фостър, който според много източници патентова първата американска острилка за моливи през 1851 г., която има подобрения по първоначалния конус, така че да може да се произвежда по-лесно масово.
Към 1857 г. материалв търговско списание посочва, че Фостър и неговите служители правят по над 50 долара бруто (7 200 долара днес) на ден от острилките поради „все по-широкото търсене за износ за Европа с всеки изминал ден“. До 1860 г. книгата „The Practical Draughtsman’s Book of Industrial Design“ от Франция пише, че „сега американците вече ни доставят нещо по-просто и по-евтино“.
През следващите тридесет години острилката за моливи ще се произвежда масово в целия свят в различни размери, форми и модели за премахване и остъргване на излишната дървесина от молива. И все пак, острилката за молив все още не е перфектна – основният проблем е, че всички те изискват от човека или да върти молива и да държи острилката стабилно, или да завърти острилката и да държи молива стабилно, за да получи желания остър връх. През 1896 г. Planetary Pencil Pointer на компанията от Чикаго A.B. Dick промени това.
Приличаща малко на резачка за хартия, при тази острилка потребителят вмъкна молив в „патронник“ – специално място за от дърво – а след това два два диска „се завъртат около оста си, докато се въртят и около върха на молива“. За много кратко време човек получава перфектно заточен молив. През 1904 г. острилката за молив Olcott подобрява още повече ефективността с цилиндрична режеща глава за по-чисто рязане.
Някъде по същото време с Planetary Pencil Pointer на A.B. Dick , мъж от Фолс Ривър, Масачузетс, забеляза, че има друг проблем във връзка с острилката за моливи. Джон Лий Лав е дърводелец по професия, така че винаги имаше нужда от молив. Нуждае се обаче от острилка, която е преносима, лесна за употреба и няма да направи много боклук. И така, той сам е проектира и патентова това, което му трябва.
С американски патент №594114, озаглавен просто „Острилка за молив“, се описва проста, лека, с манивелно задвижване острилка за моливи, която улавя боклука при работа с нея. Освен това, както пише в патента, той би могъл да действа и като „орнамент за бюро, тежест за хартия, както и за други по-прости цели“. Този тип острилка е наречена „острилката на Лав“.
Следващото важно подобрение за острилката за моливи е добавянето на електричество. Въпреки че изглежда електрическите острилки за моливи са били изобретени някъде през 1910 г., те не са били в серийно производство до 1917, когато с това се заема компанията Farnham Printing & Stationery Co от Минеаполис. Дори тогава, въпреки че ги има и се използват от големите офиси, този тип острилки не са били широко достъпни чак до 40-те години.
Коментарите са изключени
С какво сме притъпявали болката при операции преди да има упойки
|
|
Освен страстното поглъщане на алкохол и наркотици в дози, достатъчни да предизвика безчувственост, през по-голямата част от историята си хората от западните цивилизации са успявали да изтърпят операция с помощта на не много повече от безобразен стоицизъм и воля.
Веществата, които днес бихме нарекли „наркотици“, както и алкохолът са били добре познати в древния свят. В Левантите са открити артефакти, изобразяващи опийни макове, датиращи от 4000 г. пр. н. е., а най-ранните доказателства за производството на шумерска бира са от близо 3000 г. пр. н. е. Освен това, черна попадийка (hyoscyamus niger), член на семейството на нощниците, е била ползвана за облекчаване на болката, още откакто вавилонците започват да я прилагат при зъбобол – около 2250 г. пр. н. е.
Черна попадийка
До класическата епоха (гръко-римската цивилизация) много нощници, включително гореспоменатата черна попадийка, са били използвани, освен за спиране на болката, и като приспивателни. Всъщност Омир дори описва приложението им в „Одисея“, където вещицата Цирцея използвала вълшебни билки, за да покорява мъжете и дори да върне Одисей към живота. Тези вълшебни билки се предполага, че включват мандрагора и датура (тръничка), защото и двете притъпяват сетивата, намаляват или дори спират болката, а също и причиняват халюцинации.
По това време в Асирия и Египет „каротидната компресия“, вероятно притискането на каротидната артерия, което спира кръвоснабдяването за малко, докато клетия пациент не припадне, се прилага по време на обрязване и операция на очите.
Каротидната артерия
През Средновековието са постигнати известни подобрения в анестезията, въпреки че до края на 13 век някои лекари накисват гъби в разтвор от опиум и екстракт от някои видове нощници, както и други билки, включително бучиниш, който до известна степен може да предизвика парализа. След това изпаренията от тези гъби се дават на пациента да ги вдиша, а понякога се прилагат и капковото директно върху ноздрите), за да се постигне желаното упойване.
Много историци твърдят, че Парацелз (1493-1541), известния лекар, ботаник и алхимик, успява да открие наркотичния ефект на етера през 1525 г., докато експериментира с ефектите му върху пилета. Смята се също, че Валерий Корд (1515-1544), ботаник и лекар, пръв го е синтезирал чрез дестилация на сярна киселина и етанол кото го нарича „сладкото масло на язвителността“.
Газовите упойки стават все по-популярни и до зората на 19 век са открити ползите на азотния оксид, след което и след откриването на морфина от Фридрих Вилхелм през 1805, се знае за съществуването на ефективна анестезия за операция, въпреки че все още такава не се прилага широко.
През 1811 г. писателката Фани Бърни разказа за изпитанието си да се подложи на двойна мастектомия без удобствата на анестезия:
М. ме постави на матрака и разтвори батистена кърпичка върху лицето ми… Мигновено бях заобиколена от 7 мъже и моята медицинска сестра… когато ужасната стомана беше потопена в гърдата ми – прерязване на вени – артерии – плът – нерви… Започнах да издавам писък, който продължи без да спира през целия период на разреза…. [Още повече], докато плътта се съпротивляваше по начин толкова насилствен, че противопоставяйки се да умори ръката на хирурга [така че той] да бъде принуден да се промени посоката на рязане отдясно на ляво… Мислех, че може да съм умряла… Аз дори почувствах как ножът се придържа към гръдната кост – остъргва я!
Според Фани цялата операция по рязане и остъргване е продължава 20 минути.
Други пациенти от 19 век обаче не демонстрират така издръжливост. Докато е опериран от известния д-р Робърт Листън (познат още с прозвището си „Най-бързият нож в Уест Енд“), за да бъде премахнат камък в пикочния му мехур, пациентът не издържа, успява да се освободи от ограничителната хватка на помощниците на Листън и бяга от стаята. Твърди се, че Листън все пак го хваща отново и довършва операцията под писъците на мъжа.
До 1847 г. вече е открит хлороформът, който е бил използван по време на раждане, за операции и за стоматологични процедури, въпреки че страничните му ефекти (включително внезапна смърт и увреждане на черния дроб) карат докторите да избягват ползването му. През следващите 40 години са изпробвани и други газове, но повечето в крайна сметка са отхвърлени.
Шишенце с хлороформ
След откриването на кокаина през 1877 г. той е прилаган като анестетик и дори нервен блок до 1884 г. През 1901 г. е открита и каудалната епидурална аналгезия (въпреки че всъщност е открита случайно, когато на пациент е била поставена инжекция невнимателно).
Проблемът с контрола над дишането, когато човек е под упойка, започва успешно да се решава до началото на 30-те години на миналия век, а интравенозните лекарства, като барбитуратът и тиопенталът, се използват от 40-те години, както и мускулните релаксанти, като се започва с кураре – една от най-силните южноамерикански отрови.
Днес анестезията е широко разпространена и като цяло е много безопасна, с пряк риск от смърт по-малък от 1 на 250 000.
Коментарите са изключени
Хеликоприонът – когато акулите не са достатъчно страшни
|
|
През 2011 г. в местността Фосфория в Айдахо, САЩ, е открита кръгла челюст със зъби (зъбна въртележка) от съществото хеликоприон. Тя е с дължина 45 см.
Сравненията с други подобни екземпляри показват, че животното, което е носило тази челюст, би било с дължина около 10 метра. Друга, още по-голяма такава челюст, която е открита през 1980 г. (но откритието й не е оповестено до 2013 г.), всъщност е открита на същото място. Тя е непълна, но може да се прецени, че би била около 60 см и би принадлежала на животно, което вероятно е надвишило 12 м дължина
До 2013 г. единствените известни вкаменелости от тази риба са били зъбите й, които са държани от зъбна кост и силно напомнят на циркуляр. Тъй като скелетите им са направени от хрущял, те се разлагат, след като умрат. Освен ако някаква случайност не ги запази – за челюстта не се знае, че е долна чак до откриването на череп на един подобен вид, Ornithoprion.
Разбира се, правени са модели на челюстта на Helicoprion. В книгата от 1994 г. „Planet Ocean: A Story of Life, the Sea, and Dancing to the Fossil Record“ авторът Брад Матсен и художникът Рей Трол описват и изобразяват пример за такъв модел. Техният модел предполага, че звярът няма зъби на горната челюст, освен тези, срещу които долните режат. Двамата предполагат също, че животното има дълъг и много тесен череп с дълъг нос, близък до този на съвременната акулата гоблин.
Повече от век не е ясно дали кръглата челюст е долна или горна (или странична…). По-старите реконструкции я поставят в предната част от долната страна. Реконструкция от 2008 г., създадена от Мери Периш под ръководството на Робърт Пърди, Виктор Спрингер и Мат Карано за Smithsonian, я поставя по-дълбоко в гърлото, въпреки че други проучвания не приемат тази версия. Проучване от 2013 г., основано на нови данни, поставя зъбното колело в задната част на устата, където то заема цялата долна челюст.
Коментарите са изключени
Папа Климент I, който умря, защото напои хората
|
|
Ранната историята на римокатолическа църква е толкова забележително оскъдна, че от I век никой не е абсолютно сигурен кои са били някои от папите и дори когато и защо въобще са управлявали. Години наред някои древни учени смятали, че Климент е наследник на Свети Петър, докато други твърдят, че е Лин. Към объркването добавя и чисто и просто самоличността на един (или двама?) от тези ранни папи: дали Анаклет или Клет е един човек или двама души (а дори не повдигаме въпроса в какъв ред се възкачват на Светия престол).
Днес учените вече са постигнали съгласие относно този прословут ред на папите (като не обръщаме внимание дали се дължи на действителни доказателства или просто защото им е омръзнало от препирнята) и този ред съответства на излизащият ежегодно в папския годишник Annuario Pontifico. Този списък започва с Петър, следван от Лин и Анаклет (който е същият човек като Клет), след това е Климент и накрая, както виждате на картинката от Wikipedia – Еварист.
За разлика от някои от другите ранни папи, за съществуването на Климент има реални исторически доказателства. В писмото на Свети Павел до Филипяните (Фил. 4: 3) Павел разказва за Климент, че се е „борил от моята страна“. Разчитайки на това, много учени смятат, че Климент играе роля в евангелската мисия на Павел към езичниците.
Свети Климент, худ. Джовани Батиста Тиеполо
В минали времена някои твърдят, че този Климент всъщност е бил Тит Флавий Клеменс – благородник, свързан с цезарите и племенник на римския император Веспасиан (управлявал 69-79 г. сл. Хр.). Подобно на Климент I, Веспасиан е екзекутиран заради религиозните си убеждения и дори има надпис, описващ неговото мъченичество, издълбан в камъка под църквата „Сан Клементе“ в Рим: „Т. Flavii Clementis Viri Consularis et Martyris Tumulus illustratis“. Въпреки това обаче повечето учени се съмняват, че Флавий Клеменс всъщност е папа Климент, вярвайки, че този папа всъщност е от еврейски произход.
Според някои източници Климент е посочен от Св. Петър за свой наследник, но първоначално отказва тази чест, позволявайки на Лин и Анаклет да служат пред него. Счита се, че тъй като мнозина в по онова време не са били склонни да следват Петър, Климент, поне в началото, се ненавиждал възможността да налага каквато и да е власт.
Все пак в крайна сметка става папа и едно от официалните му решения е толкова важно, че са запазени недвусмислени доказателства за него. Част от писанията на Апостолски отци (произведения, които идват от хора, които са имали толкова близък контакт с апостолите, че думите им са наричани „ехо на истинско апостолско учение“), а именно първото писмо на Климент до Коринтяните (написано някъде между 95 и 140 г. сл. н. е.), включва увещанието му към хора от тази общност, които в резултат на спор с духовните си водачи, ги отстраняват от службите им.
Писмото среща широко внимание като част от църковния канон през ІV в. Някои учени отбелязват, че то съдържа три „грешки“: той говори за феникса като за истинска птица, която се намира в „Арабия и околните страни“; описва Исус като че ли е обикновен човек и не е божество; и предполага, че има други светове отвъд океана.
Климент
Към края Климент бил прогонен от император Траян през Евксиново море (Черно море) до Херсонес (Крим), където се твърди, че е спасил хората от жадна смърт като е накарал „фонтан да избие като по чудо за облекчението на християните“. Както можете да си представите, това впечатлило местните хора и всички веднага последвали вярата му и построили 75 църкви из целия полуостров.
Така нарасналата му популярност разгневява императора и той нарежда да бъде убит по конкретен начин – като завързат котва за врата ми и го хвърлят от кораб далеч в морето. Така и става и Климент, разбира се, умира, но смъртта му дава начало на прекрасна легенда:
На годишнината от смъртта му морето се отдръпна до мястото, където беше удавен, някъде на 5 дълги километра от брега; и след оттеглянето му се появи най-великолепен храм… в който е намерено тялото на светеца.
Въпреки че се твърди, че това се случва всяка следваща година, като морето всеки път остава отдръпнато за седмица, няма скорошни сведения това да се случва наистина. Вместо това, през IX век, докато пътува из Крим, Св. Кирил уж открива някои кости заедно с котва в една погребална могила. Той ги обявява за останките на Климент I и ги постави във висок олтар на базиликата „Сан Клементе“ в Рим.
Коментарите са изключени
