Андреа Бочели подкрепи кандидатурата на София за културна столица на Европа
|
|
Световната оперна звезда Андреа Бочели подкрепи кандидатурата на София за културна столица на Европа през 2019 г., съобщиха от пресцентъра на Столична община.
„Радвам се да подкрепя София за Европейска столица на културата през 2019, защото заедно с Урбино ще бъдат прекрасна двойка. Те са като двете страни на една монета. София е прекрасен развиващ се град, място където младите хора имат много възможности. Урбино е символичната столица на Ренесанса и университетски град. Сигурен съм, че заедно ще направят велики неща!“, коментира световно известният оперен певец Андреа Бочели във видеоклип в подкрепа на София и Югозападен регион в състезанието за Европейска културна столица през 2019 г.
През месец юли Бочели се включи в Комитета „Приятели на София„.
София и Урбино подписаха на 12 юни тази година Меморандум, който има за цел да развие сътрудничество в областите на културата, изкуството, образованието, обучението, младежките политики, туризма, иновациите и научното сътрудничество.
Андреа Бочели е избрал да поздрави София с изпълнението на известната „Nessun dorma“ от „Турандот“ на Пучини.
Коментарите са изключени
Шай Шахар – най-успешният мъжки жиголо
|
|
Проституцията изобщо не трябва да се смята за професия, ограничаваща се само до пола. Оказва се, че мъжките компаньони са достатъчно търсени и желани. Със сигурност нямат точно този успех, както жените, но пък историята познава някои от успешните господа. Историята на Шай Шахар е една от най-увлекателните в модерното общество. Някогошно предсказание от местен гадател гласяло „Не бързай да се оплакваш от съдбата, защото не знаеш какво смята да ти донесе тя“. Очевидно става въпрос за предлагането на плътски услуги. Това пак е някаква съдба, а самият Шай признава, че е един от първите мъже, настанили се на червените фенери.
Преди да стане жиголо, човекът се опитал да бъде част от американската армия, след това дезертира в Израел през 1980-а година. Там съдбата го среща с жена и дъщеря. Военната служба е задължителна в Израел и Шай дава своя дан, а след това решава да замине за Холандия. Осъзнавайки, че червените фенери имат само жени и никакви мъже, той побързал да промени правилата на играта и задал съвсем нова идея – мъжко жиголо.
Срещу скромната сума от 1000 долара, той предлагал услугите си на жени. Прекарва 10 години в този бизнес и заявява, че тайната на неговите познания била открита в секс списанията. Наученото било практикувано върху приятелки, а на 35-годишна възраст се превърнало като бизнес призвания. Освен това използвал най-древният подход за опознаването на своята партньорка.
Питал кой е любимият цвят на неговата клиентка, кое е любимото животно и по този начин можел да допуска какво очаква да получи избраницата. Шай твърди и до днес, че е успял да спести пари от забавлението си. Жиголото признава, че е хетеросексуален и съответно в кариерата си е задоволил повече от 500 жени и двойки. Сега вече е пенсиониран и се занимава с друга форма на изкуството – музиката и свири със своята джаз група по различни заведения в Амстердам.
Мотивът на дамите също бил интересен, те не търсели връзка, не искали да развалят нищо със своите партньори, но искали да усетят тръпката от това удоволствие. 5-годишният стаж на тази професия успял да изврати достатъчно жиголото и той признава, че на този етап вече вижда жените като потенциални клиентки и източник на пари, отколкото като индивидуални личности.
Коментарите са изключени
Чарли Чаплин и явлението „Великият диктатор“
|
|
Представете си, че сте част от голямо бедно семейство в Лондон. Бащината милувка никога не е била позната, а до 9-годишна възраст, вече имате натрупан трудов стаж. Не стига това, но съдбата е достатъчно жестока и ви лишава от майка още на 14-годишна възраст. Никога не завършвате училище и единственият начин за изкарване на пари е чрез музика, танци и комедия. Ако всичко това е познато, най-вероятно сте чели историята на Чарли Чаплин. Тежкото начало на актьора все пак не остава толкова мрачно. Още през 1914-а година е поканен да бъде част от актьорите в KeyStone Studios.
В началото на миналия век, Чаплин се превръща в институция на киното. Негови филми са „Хлапето“ от 1921-а година, „Жената от Париж“ от 1923-а година и „Светлините на града“ от 1931-а година. Всички тези ленти са част от нямото кино. Тогава все още съществуваха филми, в които липсва всякакъв диалог и всичко трябва да бъде достатъчно добре изиграно, за да може публиката бързо да разбира какво наистина се случва. Чарли не е просто главната роля в киното, той е режисьор, сценарист, редактор и композитор. Мултифункционалността му е повече от гаранция за успешна продукция. Постигнал всичко, при това без никакви реплики, актьорът може спокойно да се пенсионира в най-ранна възраст и никога повече да не мисли за кино и своето бъдеще. Банковата му сметка никога не е била толкова пълна, колкото в онзи момент. За човек, спечелил всичко от кино индустрията – слава, пари и световна разпознаваемост, следващото предизвикателство трябвало да бъде особено висока летва.
С наближаването на Втората Световна война и рисуването на нацистки герой в лицето на Хитлер, Чаплин бързо започва да мисли за още един „танц“, озвучен от мелодията на сатирата. Родени в една седмица, Хитлер и Чаплин имат достатъчно прилики, включително и онзи популярен мустак, който всички са виждали през годините. След като Нацистка Германия е готова с първия си филм и вълнуващото заглавие „Триумфът на волята“, Холивуд, както и много европейски актьори започват да се притесняват сериозно за бъдещето на Европа. Историята е ясна – още в древен Рим, шутът е бил натоварен с тежката задача да казва истината чрез комедията. В този случай, Чаплин решава да направи филмът „Великият Диктатор“
Чаплин, използвайки точно този инструмент, бързо започва да пише сценария за филм, който 79 години по-късно ще оставя следа сред своите зрители. Преди това обаче трябва да знаем много добре, че преди Втората Световна война, културата в Европа е на особено високо ниво и все още е липсвала онази цензура, която да спре творчеството, изкуството дава гласност на емоциите, защото интернет все още липсва и никой не е чак толкова свободен, за да напише каквото и да било. Цензура не е липсвала в Нацистка Германия, но по неофициални данни, самият Хитлер е гледал „Великият диктатор“. Историята ни запознава с еврейски бръснар и ветеран от ПСВ, живеещ в измислената страна „Томайния“.
Негови антигонисти са анти-семитът Хенкел, Херинг, Гарбитшч и Наполони. Играта на думите подсказва истинските лица на осмиваните герои. Не трябва да забравяме, че Чаплин мрази Хитлер. Мрази го за всяко взето решение, мрази го от деня, в който решава да следва политическа кариера, но най-важното – възхищава се на актьорското майсторство на Фюрера. Не е тайна за никого, че Хитлер е практикувал ораторството, знаел е точно кога и как да повишава тон, как да натъртва думите, за да отекват в някогашните радио приемници. Впрочем, когато шпиони успяват да запишат фюрера в кабинета му, били изненадани как наистина звучи той.След като филмът не вижда бял свят в Германия, някои успяват да вкарат пиратски копия (точно така, пиратството е било живо и през Втората Световна война) в Югославия.
Салоните много често били пълни с немски офицери, които искали да видят как малкият мустакат англичанин е успял да издразни толкова много фюрера. В началото всичко било забавно, но към средата на филма, офицерите започвали да вадят пистолетите си и да стрелят по платното. С развихрянето на зверствата из Европа, Чаплин страдал все повече. Актьорът се надявал до последно, че Хитлер няма да стане автор на този геноцид и съжалява, че изобщо е направил филма, сякаш му дава допълнителна популярност, вместо да неутрализира неговото геройство. Предупреждението се оказало истина, при това зловеща истина. Подозираме, че Чаплин много искал да подразни Хитлер и затова използвал любимата музика на фюрера, композирана от Ричард Вагнер. За финал трябва да напомним и нещо друго – споменахме, че Чаплин никога не е рискувал да говори в киното. Удобството на нямото кино е спестявало много лента, но тук нещата са съвсем различни. Актьорът говори през цялото време и завършва себе си като истински актьор, доказвайки, че дикцията изобщо не му е чужда. „Великият Диктатор“ показва на публиката, че този актьор отдавна е искал да говори и да изразява емоциите, които носи в себе си.
Чарли Чаплин има една последна карта, която трябва да изиграе – да изнесе реч, напомняща за Адолф Хитлер. Вместо за чиста раса, Чарли използва сърцето си. Финалният щрих на този филм е по-горещ от нажежено желязо. 79 години по-късно, можете да откриете достатъчно истина в думите на великия комик. Не трябва да забравяме, че това е първият филм, където зрителят е можел да чуе истинския глас на Чарли Чаплин. Известен факт е, че „Великият диктатор“ може да се гледа в Испания едва след смъртта на г-л Франко, преди това се смята за забранен филм. Речта е смятана за комунистическа пропаганда, някои хора се отричат от Чаплин, друго го канят да я декламира на различни мероприятия и в различни организации. За нас остава само да разберем дали наистина тези думи все още са адекватни за света, в който живеем?
Коментарите са изключени
Мафиотът, който беше приятел и враг на Кенеди
|
|
Една древна поговорка гласи, че организираната престъпност винаги е по-добра от неорганизираната. Съществуването на мафия и друг престъпни организации е довела до създаването на много вълнуващи легенди, които и до днес се филмират, но докато Ал Капоне и Джон Готи са толкова популярни, някои други сякаш остават в по-дълбоката сянка. Такава е историята на Сам Джанкана – човекът спял с жените, минали някога през леглото на американския президент. Преди да стигнем до тази точка от историята, нека се запознаем със създаването на един от най-свирепите престъпници на САЩ.
Салваторе Джанкана е роден Гилормо Джанкана в Чикаго, през 1908-а година. Биографията на мафиота разказва за много тежко и брутално детство, предоставено с любезното съдействие на бащата. Антонио Джанкана не просто обичал да наказва сина си, той обожавал да го унижава. Завързван за дърво, малкият Сам трябвало да бъде бичуван, да поседи още няколко часа и ако татко се смили, най-вероятно ще го пусне да спи на пода в кухнята. Милостивата майка никога не е присъствала в живота на малкия Джанкана – тя умира много млада. Имайки предвид летящия старт, бъдещият мафиот изпълва душата си с толкова гняв, че няма нормално училище, което да го прибере. Изпратен в поправително на 10-годишна възраст.
Снимка: By Unknown – ebay.com, front of photo, back of photo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27819828
Вторият брак на бащата води и до изгонване от къщата, защото няма място за първородните синове. Останал без дом, нежелан от никого, Сам се присъединява към „Банда 42″. Въпросната групировка е била само от италиански момчета. Всички те предпочитали да обират възрастни и богати дами, понякога убивали, но много по-рядко. Първият арест е на 17-годишна възраст, а до 20-годишна възраст е вече познайник на властите. Още тогава е заподозрян в 3 убийства, но никой няма доказателства – в италианските квартали свидетелите не са на почит.
Издигането в криминалната кариера идва и със запознанството с Ал Капоне – тогава Сам е шофьор и главен логистик във вноса на алкохол. Повиквателната за фронта била отклонена, след като военната комисия го описва като „конституционен психопат“. През 1940-а година, докато е отново в затвора, бъдещият Салваторе се запознава с Еди Джоунс. Джоунс разказва за хазартната схема на афро-американското общество и как е успял да накара голяма част от нелегалните казина да си плащат. Осъзнал новата нисша за печелене на пари, Джанкана започва да трупа милиони, използвайки хазартните страсти на Чикаго.
За да вземе бизнеса на Еди Джоунс, италианецът го отвлича пред погледите на жена му и секретарката. С откуп от 100 000 долара и обещанието, че рекетьорските занимания ще бъдат отстъпени, бившият вече приятел се оттегля и дава всичко на съкилийника си. До 50-те години на миналия век, Салваторе вече държи хазарта. Ал Капоне е починал преди близо 5 години, следователно е време за нов кръстник в американската мафия. Мнозина смятат, че познанството между Джон Кенеди и Сам Джанкана е случайност, но според различни източници, организираната престъпност е работила именно за издигането на Кенеди в американската политика.
До 1955-а година, мафиотът вече контролира хазарта и проституцията, трафикът на наркотици и почти всички останали нелегални занимания в града. Много по-късно ще стане ясно, че Чикаго просто е бил неговата крепост, но градове като Маями и Лос Анджелис също са били част от голямата империя.
Осъзнал, че ЦРУ иска да отстрани Фидел Кастро, Сам бързо решил да помогне. Неговите мотиви били далече от патриотичните, човекът просто си представял колко пари може да спечели от кубинските казина. Нови разсекретени файлове показват, че именно ЦРУ са потърсили агент на име Сам Голд, който да помогне за отстраняването на диктатора. Използвайки своето „патриотично прикритие“, босът заявил, че прави всичко безвъзмездно. Истината, както винаги е малко по-различна – Джанкана се надявал, че отстраняването на Кастро ще утвърди политическата кариера на Джон Кенеди, а Боби Кенеди, който се кандидатира за главен прокурор, ще остави мафията намира.
През 1962-а година, ЦРУ решава да замрази проекта за елиминирането на Кастро. Това мотивира мафията да засили натиска и опитите си. Амбицията била толкова голяма, че всеки провал бил по-комичен и безумен от предишния. Санто Трафиканте – ключова фигура на мафията в Маями – открива човек, който може да се внедри в кухнята и да отрови храната на диктатора. Единственият проблем е, че отровата не била толкова силна и Кастро оцелял. Освен това, Боби Кенеди вече водил чиста битка срещу престъпния свят в САЩ. След като мафията, освен факта, че печели милиони, се опитва да разчисти Кастро от политическата сцена и не получава дори една похвала, мерниците бързо се насочват в друга посока – целта е Джон Кенеди.
И до днес няма официална информация за извършителя на това престъпление, но много от разследващите смятат, че именно организацията на Сам е била поръчител за убийството на американския президент. След това примката започва да се затяга бавно и сигурно.
През 1965-а година, Сам е призован да свидетелства срещу организираната престъпност. Италианецът, задължаван от закона Омерта, запазва мълчание. Въпреки спазването на всички правила, мафиотът бързо е разжалван и остава без своята власт. Единственият избор е изгнание в Мексико и след това в Аржентина. Завръщането му за кратко през 1974-а година в САЩ пак не е за добро. ЦРУ иска да разпита Джанкана за опитите за убийство на Кастро.
Макар и омерта да продължава да важи, непознат човек влиза в собствения му дом и докато се разменят реплики, сякаш говорят добри приятели, гостът използва оръжие и ранява смъртоносно домакина си, а след това изчесва бързо. Никой не знае кой точно заглушава завинаги един от най-свирепите мафиоти по онова време в САЩ. Почти всяка организация има собствен мотив, както и потенциален извършител, но само толкова. Историята на италианеца е филмирана, но така или иначе заглавията не се превръщат в касови филми. До днес името му се свързва с фамилията Кенеди, няма доказателства за поръчковите убийства, нито за други по-жестоки дейности на Джанкана, той сякаш не е съществувал.
Коментарите са изключени
Филмовото наследство на Тони Скот
|
|
|
На 19-и август 2012-а година, Тони Скот паркира автомобила си на моста „Винсънт Томас“. Режисьорът на редица култови холивудски заглавия оставя автомобила си, бележка и след това прекрачва перилата. Според очевидец, Тони не се поколебал да скочи. Малко по-късно и бреговата охрана на Лос Анджелис ще намери тялото, докато в колата ще открият прощално писмо, адресирано до семейството. Едва през октомври ще има яснота, че в тялото на холивудския гений се крият миртазапин и есзопиклон – двете са известни с причиняването на суицидни мисли. През ноември, братът Ридли Скот ще признае, че Тони се е борил с рак твърде дълго време, а неговото семейство предпочело да запази всичко това в тайна. Филмографията на Тони Скот е изключително богата – от филми като „Топ Гън“ до „Дни на грохот“, „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Истински романс“ и още много други.
Възпитаникът на Кралския колеж по изкуства е успял да създаде изключителни творби през годините. От всички отличени ленти ще откриете филм, където почеркът на г-н Скот изглежда като визуална история, която никой друг не е посмял да направи.
През 1987-а година излиза филм с името „Мъж под прицел“. Макар и заглавието да е особено обещаващо, режисурата и актьорската игра са под такава критика, че най-вероятно и до днес можете да откриете правилния безплатен стрийм за бърза справка. Потенциален режисьор на лентата трябвало да бъде Тони Скот, но вместо да се занимава с „Мъж под прицел“, Тони решава да се занимава със снимките на „Топ Гън“ – освен това, никой не искал да повери точно този филм на младок без никакъв особен опит. Само 20 години по-късно, режисьорът ще получи втори шанс. Узрял допълнително и със сериозен поглед към киното, Скот започва да реди сложен пъзел, който днес също старее достатъчно добре в библиотеките на филмовите критици.
Макар и историята понякога да губи връзката или по днешните критерии да не изглежда чак толкова съвършена, трябва да отбележим едно друго качество – завладява бързо. Тайната зад успеха, въпреки печалбата от 130 милиона долара (за сметка на бюджет от 70 милиона долара) е фактът, че Тони Скот е работил с всички актьори и още по-важното, актьорите определено са обожавали да гледат как се случва магията. Дензъл Уошингтън, Дакота Фанинг, Кристофър Уолкън и Мики Рурк са участвали с голямо удоволствие в проектирането на съвършенството, дирижирано от този режисьор.
Критиците казват, че в този филм можете да видите личните демони на г-н Скот да се прокрадват по лентата. Всяка сцена изглежда не толкова съвършена, снимана под странен ъгъл, но съответно не можете да си обясните защо продължавате да гледате този филм. Запазената марка на Тони Скот е точно това – всичко започва леко и спокойно, сякаш кани зрителя да се настани по-удобно за слеващите няколко часа, в които ще мине през въртележката на чувствата си.
В случая с „Мъж под прицел“, някои сцени няма да имат връзка, поне не и на първо четене, но това е магията на киното – всяка една е просто част от по-голямата картина и едва на края ще може да се види завършена. Сякаш се рисува портрет, в началото не прилича на нищо, докато художникът не остави името си в долния десен ъгъл.
Това е историята на Тони Скот, за разлика от брат си, той никога не се е стремял да направи филмите за награда Оскар.Портфолиото на Тони с наградите е сякаш скромно, не е успял да продуциира лентата, която да накара света да скандира името му, за да получи златната статуетка, а сякаш не това е била целта. Фокусът е в създаването на изкуство, което да забавлява, впечатлява и приковава зрителя. Докато всички останали използват метода на третините, Скот работи със златното сечение на кинематографията. И щом човек като Брайън Хелгеланд започва скрипта, няма какво повече да очакваме. Впрочем, през същата година (1987-а), Брайън влиза във видеотеката (същата, в която някога работил Тарантино) и попитал кой е най-добрият филм. Касиерът го насочил към първата версия на „Мъж под прицел“.
20 години по-късно, човекът ще напише сценария за малко по-различен и много по-добър филм. Историята, колкото и тривиална да звучи за днешното време, ни пренася в обувките не бивш командос, нает за телохранител на малко момиченце. В книгата, от където се извлича съвсем нов филм, главният герой Крийси (Дензъл Уошингтън), трябва да показва своите свидни белези от войните, неприятните срещи с алкохола и тежката депресия. Пресъздаването на емоционално състояние е доста трудно, особено след като авторът на книгата преразказва историята по-скоро в главата на героя, където се случват много съдбоносни решения. Ето защо и началото на филма е бавно, сцените са размазани, понякога твърде безцветни, друг път прекалено осветени, мигове на черно-бяло кино и още много други. Свикнете с идеята, че Тони Скот ще оставя символи във всеки един момент.
Той запълва онези празнини в сценария и прави преход от сцена в сцена, без да форсира действията, усеща се плавно въведение в иначе бързите темпове на филма. Самият Дензъл е поканен да участва, докато чака пред кабинета на доктора. Там се срещат с Тони. Уошингтън признава, че е бил изморен от киното, вече не искал да снима филми, мисли за пенсиониране. Скот взима под наем точно тази апатия, за да създаде герой, който сякаш всички познаваме и виждаме. Алкохолизмът и отчаянието, изиграни тук, печелят Оскар около 8 години по-късно, когато Дензъл ще бъде пропадналият авиатор в един друг филм. Когато питат Тони, защо втората част във филма е толкова натъпкана с насилие, той отговаря „Помислих си какво бих направил, ако моите деца бъдат нападната и сцените се наредиха веднага.“.
И ако те са завладяващи, какво да говорим за музикалното оформление? Понякога чувате тиха, дори шепнеща испанска китара, друг път се прокрадва песен като „Clair de Lune“, преди да се разнесат писъците и екранът да се покрие отново с агресия. Използваме този филм за пример, защото в него можете да видите най-много и възможно най-доброто от Тони Скот. За още по-сериозна спекула, можем да съпоставим края на главния герой с края на режисьора.
И двамата ще минат по моста, но сякаш никога не слизат от него. Разбира се, ако сега решите да претърсите торентите и да откриете „Мъж под прицел“, препоръчваме да не се привързвате много към идеята – такива повече няма да има. Със загубата на този човек, губим и желанието за експериментиране – режисьорът е на 60 години, когато започва да работи по този проект – Холивуд сякаш използва много добре познатия модел и вече експериментите, опитите за нещо ново и дори рисковете, са минимализирани. Дисни прави римейк след римейк, дори не се опитва да създаде нов филм. Компютърните ефекти са навсякъде, докато за заснемането на този филм са търсени стари видео камери, които да придадат по-голяма автентичност. 7 години по-късно, още не можем да открием еквивалент на филм, направен с подобна класа. Холивуд измести рисковете и преследването на добрият филм за сметка на блокбъстърите, сякаш вече не е важно каква история ще гледаме, стига да е напомпана с бензин, експлозии и няколко дебилни реплики. Тони Скот беше друга филмова религия и за жалост – изгубена такава.
Коментарите са изключени
